От Мяо Сяо, Китай

През февруари 2023 г. бях повишена в надзорничка на работата по поенето. По това време надзиравах работата на няколко ръководители на екипи по поенето. Чувствах, че имам известно умение в поенето на новодошли, така че бях сигурна, че хората ще ме ценят високо за изпълнението на този дълг. Нямаше как да не се чувствам доволна от себе си. Но макар че бях щастлива, бях и загрижена. Бях доста добра в това да помагам на ръководителите на екипи с проблемите и трудностите на новодошлите, но като надзорничка трябваше да разрешавам и проблемите и трудностите на самите ръководители на екипи. Обикновено се съсредоточавах само върху работата, а не върху собственото си навлизане в живота, така че разбирането ми за истината беше доста повърхностно. Можех да намирам Божии слова, за да разрешавам често срещани състояния и проблеми, но когато ставаше въпрос за по-сложни, не можех да ги видя ясно и не знаех какво да правя. Преди бях на едно ниво с другите ръководители на екипи, така че нямаше значение, ако не можех да разреша техните проблеми и трудности. Но сега аз бях надзорничката. Ако не можех да разреша трудностите им, какво щяха да си помислят за мен? Щяха ли да кажат, че не съм пригодна за този дълг? Щеше да е толкова унизително, ако не мога да разреша проблемите им и бъда освободена, понеже работата ми не дава никакви резултати! За да накарам всички да мислят, че съм пригодна за надзорничка, на всяко събиране изтъквах силните си страни, като например това, че разбирах проблемите и трудностите на новодошлите и посочвах път за практикуване, или пък коригирах отклоненията на ръководителите на екипи в работата им по поенето. Смятах, че щом ръководя добре работата на ръководителите на екипи и тя дава резултати, няма да ме гледат отвисоко, нито ще бъда освободена. Но рядко питах за трудностите, които ръководителите на екипи изпитваха в своя дълг — дори не смеех да попитам. Страхувах се, че ако попитам и не мога да ги разреша, ще се изложа. Това важеше особено за случаите, в които някоя водачка идваше на нашите събирания. За да направя добро впечатление и да я накарам да мисли, че съм пригодна да изпълнявам дълга на надзорник, не търсех помощ, дори когато имах трудности и проблеми. Винаги се държах така, сякаш изобщо нямам трудности. Когато се справях със състоянията на ръководителите на екипи, също бях много предпазлива. Изчаквах водачката да приключи с общението и тогава се включвах и казвах няколко думи, за да покажа, че моите възгледи са същите като нейните. По този начин тя нямаше да види моите недостатъци или отклонения.

След известно време чух ръководителите на екипи да се оплакват, че са се съсредоточили само върху тичането насам-натам по работа, но не са постигнали никакво навлизане в живота. Почувствах се много виновна. Знаех, че ако на събиранията само се проследява работата и не се разрешават техните трудности, това ще се отрази на навлизането в живота на братята и сестрите и те няма да постигнат добри резултати в своя дълг. Мислех си на бъдещите събирания първо да разрешавам трудностите им, преди да премина към работните въпроси. Но тогава се разтревожих: „Ами ако не мога да ги разреша? Няма ли да е толкова засрамващо?“. Така че отново не пожелах да практикувам по този начин. Питах за състоянията на ръководителите на екипи само когато те вече бяха наистина зле и нямах избор. Понякога, когато не можех да видя ясно проблемите им и не знаех какво да правя, не исках да се открия и да търсим решение заедно. Просто се насилвах да намеря някой откъс от Божиите слова и да проведа някакво нехайно общение, колкото да мине номерът. И така живеех в състояние на постоянен страх, че братята и сестрите ще ме гледат отвисоко. Чувствах се особено потисната по време на събиранията и живеех в мрак и болка, неспособна да намеря освобождение. Дори съжалих, че се съгласих да изпълнявам този дълг.

По-късно се открих за състоянието си пред братята и сестрите. Една сестра каза, че съм се поставила на пиедестал, и също така намери откъс от Божиите слова, за да го прочета. Всемогъщият Бог казва: „Всички покварени хора имат един общ недостатък: когато нямат статус, те не си придават важност и не възприемат определен маниер, докато взаимодействат или разговарят с другите. Речта им няма престорен тон и е обикновена и нормална. Те не се преструват и не се тревожат какво мислят другите за тях. Не изпитват никакъв психологически натиск и са способни да се открият и да влязат в общение и сърдечни разговори с други хора. Другите чувстват, че те са дружелюбни и с тях се общува лесно, и смятат, че са доста добри. Щом придобият статус, те стават надменни, пренебрегват обикновените хора, никой не може да припари до тях, смятат, че са благородни и че породата им е различна от тази на обикновените хора. Гледат на тях с пренебрежение, придават си важност, когато говорят, и спират да общуват открито с останалите. Защо вече не общуват открито? Смятат, че вече имат статус и са водачи. Смятат, че водачите трябва да поддържат определен образ, да са по-възвишени от обикновените хора, да имат по-голям духовен ръст и издръжливост. Вярват, че в сравнение с обикновените хора водачите трябва да са по-търпеливи, да са способни да страдат и да отдават повече и да могат да устоят на всяко изкушение от страна на Сатана. Дори ако родителите им или други членове на семейството им умрат, те смятат, че трябва да запазят самообладание, за да не плачат, или че трябва да плачат тайно, далеч от погледа на останалите, вместо пред тях. Те мислят, че не могат да позволят на когото и да било да види техните недостатъци или недъзи, нито която и да е от техните слабости, както и че не могат да казват на никого, ако са станали негативни, а трябва да крият всички подобни неща. Вярват, че така трябва да постъпва човек със статус. Дали статусът не става техен бог, техен господ, щом се възпират до такава степен? При това положение още ли притежават нормална човешка природа? Дали не са влюбени в статуса, щом таят тези идеи, поставят себе си в тези рамки и се преструват така?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да преодолеете изкушенията и робуването на статуса). Този откъс от Божиите слова се отнасяше точно за моето състояние. Осъзнах, че винаги съм живяла в мрак, неспособна да намеря освобождение, защото съм живяла в оковите на статуса. Преди да стана надзорничка, бях на едно ниво с другите ръководители на екипи; нямаше разлика в статуса между нас. Дори ако навлизането ми в живота беше малко повърхностно и имаше някои проблеми, които не можех да разреша, не чувствах никакъв натиск. Но откакто станах надзорничка, се поставих на пиедестал. Чувствах, че щом отговарям за тяхната работа, трябва да съм по-добра от тях във всяко едно отношение, и че ако има нещо, което не знам или не мога да направя, те ще ме гледат отвисоко и ще кажат, че не съм пригодна за този дълг. За да не ме гледат отвисоко ръководителите на екипи, не питах за техните състояния по време на събиранията, а се интересувах само от работата. Когато водачката ми идваше на събиранията, се страхувах собствените ми проблеми да не бъдат разобличени пред нея, затова прикривах недостатъците си. Не докладвах за трудностите в работата, като създавах фалшиво впечатление у водачката, за да си мисли, че мога да разрешавам проблеми и съм пригодна да изпълнявам дълга на надзорник. След като станах надзорничка, не мислех как да изпълнявам добре дълга си или да разрешавам трудностите на братята и сестрите. Всичко, за което си мислех, беше как да защитя репутацията и статуса си. Бях наистина толкова егоистична!

След това търсих и разсъждавах: защо винаги съм се прикривала и преструвала, за да защитя репутацията и статуса си? Какъв покварен нрав контролираше това? Прочетох Божиите слова: „Всякакви истини, правилни слова и положителни неща са за онези, които обичат истината, обичат Божието слово и имат огромен стремеж към Бог. След като изслушат истината, онези, които не притежават тези качества обаче, също ще кажат, че истината е правилна, че истината е добра, но ще помислят и ще си кажат: „За какво живея? Живея за престиж, статус, венци, ореоли и Божии награди. Без тях ще ми остане ли достойнство? Ще има ли смисъл животът ми? Нима вярата в Бог не е само средство за преследване на награди и венци? Сега, след като съм отдал толкова много от кръвта на сърцето си, след като съм чакал толкова дълго, най-накрая е дошло времето Бог да възнагради доброто и да накаже злото. Това е моментът, в който трябва да получа венеца и наградата си. Как мога да отстъпя това на някой друг? Да съм нормален човек, обикновен човек, точно като всички останали простосмъртни — какъв е смисълът да се живее така? Не съм толкова глупав!“. Не е ли вярно, че за такъв човек вече няма лек? (Да, така е.) Не се опитвайте да убеждавате такива хора. Истината не е за тях и това, което искат, не е истината. Този тип хора търсят само благословии и венци. Техните желания и амбиции надхвърлят границите на това, което нормалните хора смятат за необходимо. Някои хора не могат да си представят защо такъв тип човек се вкопчва в статуса и властта и не иска да ги пусне. Това е същността и вродената природа на този тип човек. Ти не можеш да го проумееш, защото твоята същност е различна от неговата, а и той не може да те възприеме. Той не разбира защо ти си толкова глупав. Ти не искаш лесно дадени венци, ореоли и престиж, а вместо това искаш да си обикновен човек. Другият те намира за непонятен. Този тип човек си мисли: „Ти се стремиш към истината съвестно, практикуваш това, което Бог ти казва, правиш това, което Бог ти казва да правиш, и се покоряваш на всичко, което Бог ти казва да правиш. Как може да си толкова глупав?“. Той мисли, че да си честен човек и да практикуваш истината е глупаво, невежо и смотано. Смята, че като се стреми към знание и играе ролята на по-висш човек, е умен. Като си мисли, че разбира всичко, стига до заключението, че „животът на човек, на когото му липсва статус и престиж, който не носи венец на главата си и няма никаква стойност сред хората и власт да говори, е безполезен. Ако човек не живее за слава, той трябва да живее за лични придобивки. Ако не за лични придобивки, тогава трябва да живее за слава“. Нима това не е логика на Сатана? Като живее съобразно логиката на Сатана, за този човек няма лек. Той никога не би могъл да приеме нито едно от Божиите слова, никакви положителни неща или правилни съвети. Ако не може да приеме това, какво може да се направи? Няма смисъл да му изричаме тези слова. Тези слова са насочени само към хора с нормална човешка природа, само към хора с огромен стремеж към Бог. Те са само за такива хора. Само те могат искрено да се вслушват в Божиите слова и да размишляват върху тях, да стигнат до разбиране на истината, да действат в съответствие с истините принципи, да изпълняват дълга си според изискването на Бог, да практикуват и да преживяват Божиите слова в средата, която Бог е нагласил, и постепенно да навлязат в истината реалност. А колкото до онези, които таят в сърцата си презрение и враждебност към положителните неща и Божието слово, те не могат да се примирят да живеят незабележим и посредствен живот, да бъдат обикновени хора, да идват съвестно пред Бог и да търсят и чакат с цялото си сърце по въпроси, които не разбират. Те не са удовлетворени от това да са такива хора. Затова е невъзможно такъв човек да бъде спасен. Небесното царство не беше подготвено за тези хора“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). От Божиите слова разбрах, че Бог спасява онези, които обичат и приемат истината. Когато Бог нагласява среда за тях, такива хора са способни да търсят истината, да се откажат от личните си желания и да практикуват според Божиите слова. Онези, които не обичат истината, вярват в Бог и изпълняват дълга си само за да задоволят желанието си за репутация и статус. Каквото и да правят, те обмислят само дали това е от полза за тяхната репутация и техния статус, а не как да изпълнят дълга си по начин, който е съгласно Божието намерение. Такива хора са мразени и ненавиждани от Бог. Бях повлияна от сатанинската отрова: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, и приех репутацията и статуса за правилната цел на своя стремеж. Винаги съм искала да ми се възхищават и никога да не ме гледат отвисоко. Когато църквата ми възложи дълга на надзорник, добре осъзнавах, че навлизането ми в живота е доста повърхностно и че когато се сблъскам с проблеми и трудности, които не мога да разреша, трябва да се моля с ръководителите на екипи и заедно да търсим истината, за да ги разрешим. Но се страхувах, че ако практикувам по този начин, ще разоблича твърде много от недостатъците си и те ще ме гледат отвисоко. Затова по време на събиранията просто не разрешавах трудностите им, а се съсредоточавах единствено върху проследяването на работата. По този начин ръководителите на екипи не само можеха да видят, че имам някои идеи за управление на работата, но и ако работата дадеше добри резултати, нямаше да бъда освободена. Когато водачката идваше на събиранията, изчаквах тя да изрази своите възгледи, преди да се включа, за да прикрия недостатъците си. Опитвах с всички сили да скрия всичко, което би могло да разкрие истинската ми същност и да повлияе на представата на другите за мен, като използвах измама и лъжа. Бях толкова достойна за презрение! Въпреки че си напрягах ума, за да заблудя временно водачката и ръководителите на екипи, не бях честен човек, нито вървях по правилния път, и не можех да измамя Бог. Не можех да получа Божието напътствие в своя дълг и делото на църквата беше засегнато. Нима това не беше Бог, който ме съдеше с факти? Използвах измама, за да подведа хората да ми се възхищават, но с времето братята и сестрите щяха да ме разпознаят и в крайна сметка щях да бъда отхвърлена от тях. При мисълта за това се уплаших. Ако не се покая, щеше да е въпрос на време да бъда освободена. Още по-лошо, щях да бъда ненавиждана и изоставена от Бог.

След това потърсих истини, свързани с моите проблеми. Прочетох Божиите слова: „Кажете Ми, как можете да сте обикновени и нормални хора? Как можете, както казва Бог, да заемете правилното място на сътворено същество? Как можете да не се опитвате да бъдете свръхчовек или някоя велика личност? Как трябва да практикуваш, за да бъдеш обикновен и нормален човек? Как може да се постигне това? Кой би искал да говори? (Първо, трябва да признаем, че сме обикновени хора, много редови хора, и че има много неща, които не схващаме, не разбираме и не можем да прозрем. Трябва да признаем, че сме покварени и изпълнени с недостатъци. След това трябва да имаме искрено сърце и често да идваме пред Бог, за да търсим.) Първо, не си давай титла, която след това да те ограничава, като казваш: „Аз съм водачът, аз съм ръководителят на екипа, аз съм надзорникът или аз съм най-знаещият и технически най-компетентният човек в тази област“. Не бъди възпрепятстван от самопровъзгласената си титла. Щом това се случи, то здраво ще те обвърже; твоите думи и действия, както и твоето нормално мислене и преценка ще бъдат повлияни от това. Ти трябва да се освободиш от възпирането на този статус. Първо, отстъпи от позицията на тази официална титла и заеми позицията на обикновен човек. Тогава нагласата ти ще стане донякъде нормална. Освен това трябва да признаеш: „Не знам как да направя това и не разбирам онова — трябва да направя малко проучване и да се науча“ или „Никога не съм преживявал това, така че не знам какво да правя“. Когато можеш да кажеш това, което наистина мислиш, и да говориш честно по този начин, ще притежаваш нормален разум. Ако позволиш на другите да опознаят истинското ти „аз“, те ще те възприемат нормално, а ти няма да трябва да си слагаш маска. Вече няма да се чувстваш под силен натиск и ще можеш да общуваш нормално с другите. Да се живее по този начин е свободно и леко. Всеки, който смята, че животът е твърде изтощителен, може да вини само себе си. Не се преструвай и не се прави на такъв, какъвто не си. Първо, разкрий най-съкровените си и истински мисли, така че всички да ги узнаят и разберат. В резултат на това притесненията ти ще изчезнат, както и преградите и подозренията между теб и останалите. Още нещо те препъва. Все се мислиш за ръководител на екипа, за водач, за работник или за човек с титла, статус и положение. Не се ли принизяваш, ако кажеш, че не разбираш или не можеш да направиш нещо? Ефектът и атмосферата са различни, когато загърбиш тези окови в сърцето си, когато престанеш да се възприемаш като водач или работник, когато престанеш да мислиш, че си по-добър от останалите, и почувстваш, че си обикновен човек, същият като всички останали, и че в някои области си по-нискостоящ в сравнение с други хора, когато разговаряш с тази нагласа за истината и въпросите, свързани с работата. […] Всеки човек, независимо дали е водач и работник или някой от братята и сестрите, е един обикновен човек. Всеки трябва да практикува този принцип. Всеки има дял и отговорност в практикуването на Божието слово. Ти може да си водач, работник, ръководител на екип, надзорник или високо ценен човек в групата. Независимо кой си, трябва да се научиш да практикуваш по този начин. Свали ореола от главата си и титлата, която носиш на челото си, свали венците, с които другите са те окичили. Тогава ще ти е лесно да станеш нормален човек и с лекота ще действаш въз основа на съвестта и разума си. Разбира се, след това не е достатъчно просто да признаеш, че не разбираш и не знаеш. Това не е крайното решение на проблема. Какво е крайното решение? Поставяй въпросите и трудностите пред Бог, за да се молиш и да търсиш. Не е достатъчно един човек да се моли сам. Вместо това трябва да отправяш молитви по този въпрос заедно с останалите и да поемеш тази отговорност и задължение. Това е чудесен начин да вършиш нещата! Ще избегнеш това да поемеш по пътя на опитите да си велика личност и свръхчовек. Ако успееш да направиш това, несъзнателно ще заемеш правилното място на сътворено същество и ще се освободиш от възпирането на амбицията и желанието да бъдеш свръхчовек и велика личност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). След като прочетох Божиите слова, разбрах Божието намерение и имах път за практикуване и навлизане. За да избягам от робството и възпиранията на статуса, трябваше да сляза от пиедестала си, да спра да се мисля за толкова велика и да призная, че съм просто обикновен човек, не по-добър от когото и да било друг. Също така трябваше да постъпвам практично според Божиите изисквания и да бъда обикновен, нормален човек със съвест и разум. Бог ме удостои с благодатта да имам шанса да бъда надзорничка, за да ми даде възможност да се обучавам. Но понеже действителният ми духовен ръст не се беше променил и навлизането ми в живота беше повърхностно, не можех да проумея неща, които не бях преживяла, а някои проблеми бяха твърде сложни, за да ги разреша — всичко това беше напълно нормално. Трябва да бъда честен човек, както Бог изисква, да се открия и да търся истината с всички, за да разрешим тези проблеми. След това започнах да практикувам и да навлизам според Божиите изисквания. Когато се сблъсках с нещо, което не можех да видя ясно, се откривах, излагах се на показ и разговарях, и търсех с ръководителите на екипи.

По-късно отидох на събиране с ръководителите на екипи по поенето. Преди то да започне, си помислих: „Не сме се срещали лично от известно време заради враждебната среда на арести от ККП. Братята и сестрите сигурно имат много трудности и проблеми, за които трябва да се проведе общение и които трябва да се разрешат. Ами ако не мога да ги проумея и разреша? Дали ще ме гледат отвисоко?“. Осъзнах, че отново мисля за репутация и статус, затова се помолих в сърцето си, като помолих Бог да защити сърцето ми, за да мога да се открия за недостатъците си, да търся и да навляза с всички. След като се помолих, се почувствах малко по-спокойна. Първо попитах за състоянията на ръководителите на екипи. Чух, че един от тях има проблем с начина, по който водачката проследява работата. Не знаех кой аспект на Божиите слова трябва да разгледаме, за да го разрешим, затова просто се открих пред всички и ги помолих заедно да търсим истината, за да помогнат да се намери решение. В този момент се сетих за истината в аспекта на това как да се отнасяме към надзора на другите, затова го намерих и го прочетохме заедно. След като го прочетоха, всички казаха, че тези Божии слова са толкова добри и могат да разрешат този проблем. Въпреки че все още имах много недостатъци, когато спрях да се прикривам и да се преструвам заради репутация и статус и бях готова да практикувам според Божиите слова, можах да получа Божието напътствие и разреших някои от проблемите на ръководителите на екипи. Понякога, чрез откриване и търсене, можех също да получа известно просветление и прозрение от разбирането за преживяване на братята и сестрите. Много съм благодарна на Бог.

По-късно едно напомняне от братята и сестрите ме накара да осъзная, че моето повърхностно навлизане в живота и неспособността ми да разрешавам проблемите на ръководителите на екипи се дължат главно на това, че в своя дълг винаги се съсредоточавах само върху вършенето на нещата, а не върху навлизането си в живота. Ако продължавах по този начин, определено нямаше да мога да изпълнявам добре дълга си, затова потърсих Божиите слова по този въпрос. Всемогъщият Бог казва: „Приемането на истината и стремежът към истината е най-реалистичният, практически път към постигане на спасение. Ако не можеш да придобиеш истината, напразно вярваш в Бог. Онези, които изричат празни думи и доктрини, които винаги скандират лозунги, бълват високопарни идеи и винаги спазват правилата, без да се съсредоточават върху практикуването на истината, не придобиват нищо, без значение колко години вярват. Кои са хората, които придобиват нещо? Онези, които искрено изпълняват дълга си и имат желание да практикуват истината, онези, които се отнасят към това, което Бог им е поверил, като към своя мисия, онези, които с готовност прекарват целия си живот, като отдават всичко на Бог, и не кроят планове за собственото си благо, и онези, които постъпват здраво стъпили на земята и се съобразяват с Божиите устроявания. При изпълняването на дълга си такива хора са способни да схванат истините принципи, внимателно да вършат добре всяка задача и да постигнат резултата да свидетелстват за Бог и да удовлетворят Божиите намерения. Когато се сблъскат с трудности, докато изпълняват дълга си, те могат да се молят на Бог и да се опитват да схванат Божиите намерения, могат да се съобразяват с устроеното и подреденото от Бог и могат да търсят истината и да я практикуват, когато вършат нещата. Те не скандират лозунги и не бълват високопарни идеи, а се съсредоточават само върху това да вършат нещата, здраво стъпили на земята, и щателно да се справят с въпросите според принципите. Те влагат сърцето си във всичко, което правят, и преживяват всичко със сърцето си. В повечето неща те могат да прилагат истината на практика, да придобиват познание и разбиране чрез преживяване и да си извличат поуки, и да имат истински придобивки. А когато имат неправилни мисли или погрешни състояния, те могат да се молят на Бог и да търсят истината, за да ги преодолеят. Независимо какви истини разбират, те имат преживяване и прозрение за тях и са способни да споделят своето свидетелство за преживяване. Такива хора в крайна сметка могат да придобият истината. Онези, които са несъобразителни, никога не размишляват в сърцата си по въпроси, свързани с практикуването на истината. Те се съсредоточават само върху полагането на усилия и предприемането на действия, и върху това да се изявяват и да се изтъкват, като същевременно никога не търсят как да практикуват истината. Това затруднява придобиването им на истината. Помислете за това — какви точно хора могат да навлязат в истината реалност? (Онези, които влагат сърцето си в нещата, които са прагматични и които изпълняват дълга си здраво стъпили на земята.) Точно така. Само онези, които изпълняват дълга си здраво стъпили на земята и усърдно търсят истината, могат да разберат истината и да навлязат в реалността. Освен това такива хора се съсредоточават върху практичното във всички неща; те са сравнително прагматични, обичат положителните неща, способни са да приемат истината и да практикуват истината и в крайна сметка могат да придобият истината и да постигнат покорство към Бог. Вие от кой вид хора сте? (От непрактичните, от тези, които винаги искат да вършат нещата заради тяхната показност и които разчитат на лукавство.) Може ли да се придобие нещо с такива действия? (Не.) Намерил ли си начин да решиш проблемите си? Ако можеш да осъзнаеш това и започнеш да променяш нещата, ще знаеш ли дали твоите представи, фантазии и гледна точка към нещата са се променили? (Усещам, че донякъде са се променили.) Стига да има резултати и напредък, трябва да разговаряш за това и да оставиш другите да бъдат извисени духовно. Въпреки че твоето преживяване е ограничено, то все пак е преживяване на растеж в живота. Процесът на растеж в живота е твоето преживяване на това, че вярваш в Бог, на твоето израстване в живота чрез преживяване на Божиите слова. Тези преживявания са най-ценните“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Във вярата в Бог най-важното е да се практикуват и да се преживяват Неговите слова). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че навлизането ми в живота е повърхностно, защото в своя дълг обикновено се съсредоточавах само върху полагането на усилия, върху работата и върху подобряването на резултатите от работата, за да ме ценят другите. Не се съсредоточавах върху търсенето на истината и схващането на Божието намерение във всичко, като практикувам според Неговите изисквания. Ето защо животът ми не беше израснал много, въпреки че вярвах в Бог от толкова дълго време. Замислих се как Павел, въпреки че е вярвал в Господ дълги години, никога не се е съсредоточавал върху самоанализа и себеопознаването си и изобщо не е разбирал собствения си покварен нрав. Въпреки че е страдал много, докато е проповядвал евангелието, неговата природа да се съпротивлява на Бог изобщо не се е променила и в крайна сметка той е бил отстранен. Но Петър се е съсредоточавал върху стремежа да разбере Божието намерение както в значимите, така и в незначителните неща. Не само е разбирал собствената си поквара и недостатъци, но също така се е стремял да действа съгласно Божието намерение във всичко и в крайна сметка е придобил Божието одобрение. Пътят, който Петър е поел във вярата си в Бог, е бил път на стремеж към навлизане в живота. Животът му е бил ценен и смислен. В бъдеще не мога просто да се съсредоточавам върху вършенето на повърхностна работа в своя дълг; трябва да се съсредоточавам върху навлизането си в живота и върху промените в своя нрав. След това започнах съзнателно да размишлявам върху това какъв покварен нрав разкривам по всеки един въпрос, намирах Божии слова, свързани с моите проблеми, и си водех бележки. След като практикувах по този начин известно време, придобих известно разбиране за своя покварен нрав. Почувствах малко повече спокойствие и умиротворение в сърцето си и можех да виждам нещата по-ясно от преди. Този малък напредък, който постигнах, е изцяло резултат от напътствието на Божиите слова. Благодаря на Бог!