През октомври 2018 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Шест месеца по-късно служех като напояващ дякон в моята църква. Срещах много трудности, когато започнах да изпълнявам този дълг, но след молитва и търсене с братята и сестрите си постепенно усвоих някои принципи и постигнах резултати в своя дълг. Освен това се упражнявах в писането на свидетелства за преживяване, често размишлявах над себе си и всеки ден се чувствах много удовлетворена.

Един ден през януари тази година водачът ми каза: „Постигнала си напредък в навлизането в живота, затова те избираме за проповедник. Би ли искала?“. Зарадвах се да го чуя, затова се съгласих и казах: „Ще се постарая“. Водачът каза: „Написаните от теб свидетелства за преживяване са много добри. Само братята и сестрите, поели тежест в навлизането си в живота, могат да служат като проповедници. Те наистина могат да разрешават проблемите и трудностите на своите братя и сестри“. Почувствах се горда, щом чух това, особено понеже ме молеха да изпълнявам този дълг, защото съм фокусирана върху навлизането в живота. Чувствах, че мога да изпълнявам този дълг добре. След това водачът ми възложи отговорност за делото на няколко църкви и ме научи на много принципи. Работата беше повече, а и отговарях за доста задачи, затова бях напрегната и малко притеснена, че няма да се справя. Виждах, че някои братя и сестри, натоварени със същия дълг, бяха запознати с работата, но аз бях нова в нея и не знаех какво да правя. Исках да споделя за трудностите си, но се сетих за комплиментите от моя водач. Ако тя научеше, че не разбирам как да водя работата на тези църкви, какво щеше да си помисли за мен? Дали щеше да реши, че не мога да се справя и че изборът ми е бил грешка? Освен това вече бях проповедник. Ако дори не бях запозната с работата, как щях да помагам на църковните водачи и да ги подкрепям? От тези мисли усетих как се образува буца в гърлото ми. Твърде много се срамувах, за да бъда честна.

Веднъж висшестоящият ни водач разговаря с нас за работата ни и видях как сестра Силвия и брат Рикардо много активно отговаряха на въпросите на водача, а и знаеха как да изпълняват всеки аспект от работата. Водачът ме попита: „Изпитваш ли някакви затруднения?“. Помислих си: „Ние всички вършим еднакъв дълг. Ако кажа „да“, какво ще си помисли водачът за мен? Няма ли да реши, че съм неспособна да работя?“. Излъгах и казах: „Никакви затруднения“. По-късно, на всяка среща на водача с нас, аз почти не говорех, а ако говорех, винаги първо премислях как да отговоря, така че другите да не разберат, че много неща са ми неясни, понеже се страхувах, че ще ме презрат. Все се прикривах и преструвах по този начин, чувствах се много ограничена и ставах все по-пасивна в дълга си. Дори исках да напусна групата и да спра да ходя на събрания. И все пак не исках да разкрия своето състояние пред никого. Исках другите да виждат само хубавата ми страна. Един ден насрочих среща с двама църковни водачи, за да разбера как върви работата в църквата. Щом се срещнахме, единият ентусиазирано каза: „Прекрасно е, че отговаряш за нашата работа! Обичам да ходя на събрания с теб и ти се възхищавам винаги, когато те слушам как споделяш. Надявам се в бъдеще да бъда като теб“. Другият водач каза: „Чувстваме се добре, че изпълняваме дълга си с теб. Твоето общение винаги ни дава светлина“. В този момент исках да им кажа да не ми се възхищават толкова, защото имам поквара, трудности в дълга си и под напрежение мога да стана негативна. Помислих си обаче: „Ако им кажа истината, дали ще продължат да имат високо мнение за мен в бъдеще? Дали ще продължават да се обръщат към мен, ако имат въпроси?“. Тормозех се и накрая не казах истината. Друг път имах събрание с няколко църковни дякони. Те казаха, че не могат да изпълняват някои задачи и срещат затруднения. Успокоих ги: „Не се тревожете, всички ние едва сега започваме своя дълг. Ще разберем нещата в движение“. На пръв поглед в казаното от мен нямаше нищо лошо. В действителност обаче и аз не можех да върша работата. Много се притеснявах, че ще видят истинския ми ръст, затова не посмях да бъда честна, а само леко ги насърчих, с което изобщо не разреших проблемите им. Понеже все се преструвах и прикривах, бях в ужасно състояние и не усещах напътствията на Светия Дух, бях много слаба и много изморена всеки ден. Често си мислех: „Защо не мога просто да върша църковното дело като всички?“. Знаех, че трябва да потърся решение на затрудненията си с водача ми, но се тревожех какво ще си помисли тя за мен, ако си призная. Помислих си: „Този дълг ми е даден, защото водачът каза, че съм фокусирана върху навлизането в живота, значи смята, че съм с добро качество и преследвам истината. Ако научи, че не разбирам много неща и не мога да изпълнявам църковното дело, със сигурност ще реши, че е било грешка да ме избере за проповедник“. Като мислех така, още повече ме дострашаваше да говоря. Състоянието ми се влошаваше все повече и живеех в мрак и страдание. Молех се на Бог: „Всемогъщи Боже, не знам как да преживея тази ситуация. Моля Те да ме ръководиш и напътстваш“.

Веднъж на едно събрание висшестоящият ни водач попита за преживяванията ни през този период. Другите споделиха за своята поквара и недостатъците в дълга си, а аз намерих куража да говоря за своето състояние. Водачът използва опита си, за да ми помогне, и каза: „Като водачи и работници не е нужно да разбирате всичко, за да изпълнявате дълга си добре. Това е погрешна представа. Ние сме обикновени хора и е нормално да не разбираме и да не прозираме някои неща. Ако обаче искаме да сме всезнайковци и не можем да се справяме добре със собствените си недостатъци, за да поддържаме статуса и имиджа си, ние носим маски, за да прикрием себе си и да заблудим останалите, и никога не позволяваме другите да видят истинския ни ръст. Болезнено е да се живее така“. След това водачът ми изпрати два откъса от Божието слово. „Как можете да сте обикновени и нормални хора? Как можете, както казва Бог, да заемете правилното място на сътворено същество? Как можете да не се опитвате да бъдете свръхчовек или някоя велика личност? […] Първо, не си поставяйте титла и не се обвързвайте с нея, като казвате: „Аз съм водачът, аз съм ръководителят на екипа, аз съм отговорникът, никой не познава тази работа по-добре от мен, никой не е по-умел от мен“. Не се вкопчвай в титлата, която сам си си определил. Щом го направиш, това ще върже ръцете и краката ти и ще се отрази на всичко, което казваш и правиш. Ще засегне и нормалното ти мислене и преценка. Трябва да се освободиш от оковите на този статус. Първо, слез по-ниско от официалната си титла и позиция и заеми мястото на обикновен човек. Ако го направиш, манталитетът ти ще стане донякъде нормален. Трябва и да признаваш и да казваш: „Не знам как да направя това, не разбирам и онова. Ще трябва да проуча и да изследвам“ или „Никога не съм се сблъсквал с това, затова не знам какво да правя“. Когато си способен да кажеш това, което наистина мислиш, и да говориш честно, ще притежаваш нормален разум. Останалите ще те познават истински и така ще имат нормална представа за теб, няма да се налага да се преструваш, няма да си под голям натиск и така ще можеш да общуваш нормално с хората. Такъв живот е свободен и лесен. Всеки, който смята, че животът е изтощителен, сам си го е причинил. Не се преструвай и не се прави на такъв, какъвто не си. Първо, разкрий най-съкровените си и истински мисли, така че всички да ги узнаят и разберат. В резултат на това притесненията ти ще изчезнат, както и преградите и подозренията между теб и останалите. Още нещо ти пречи. Все се мислиш за ръководител на екипа, за водач, за работник или за човек с титла, статус и положение. Не се ли принизяваш, ако кажеш, че не разбираш или не можеш да направиш нещо? Ефектът и атмосферата са различни, когато загърбиш тези окови в сърцето си, когато престанеш да се възприемаш като водач или работник, когато престанеш да мислиш, че си по-добър от останалите, и почувстваш, че си обикновен човек, същият като всички останали, и че в някои области си по-нискостоящ в сравнение с други хора, когато разговаряш с тази нагласа за истината и въпросите, свързани с работата. Ако в сърцето ти все се таят опасения, ако все се чувстваш напрегнат и възпрепятстван, и ако искаш да се избавиш от тези неща, но не можеш, трябва да се молиш сериозно на Бог, да размишляваш над себе си, да видиш недостатъците си и да се стремиш към истината. Ако можеш да практикуваш истината, ще постигнеш резултати. Каквото и да правиш, не говори и не действай в зависимост от определена позиция или като използваш определена титла. Първо, загърби всичко това и заеми мястото на обикновен човек“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Да цениш Божиите слова е основата на вярата в Бог“). „Ако в сърцето си си наясно какъв човек си, каква е същината ти, какви са слабостите ти и каква поквара разкриваш, трябва открито да споделяш това с останалите, за да могат да видят какво е истинското ти състояние, какви са мислите и какво е мнението ти, за да разберат какво знаеш за тези неща. Каквото и да правиш, не се преструвай и не се прави на такъв, какъвто не си, не крий собствената си поквара и недостатъците си от останалите, така че никой да не разбира за тях. Подобно фалшиво поведение е пречка в сърцето ти, както и покварен нрав, и може да попречи на хората да се покаят и променят. Трябва да се молиш на Бог и да подлагаш на размисъл и анализ фалшивите неща, като похвалите на хората към теб, славата, с която те обсипват, и короните, които ти поставят. Трябва да видиш вредата, която тези неща ти нанасят. Така ще разбереш колко струваш, ще постигнеш себепознание и вече няма да се възприемаш като свръхчовек или някаква велика личност. Щом придобиеш такова самосъзнание, вече ще ти е лесно да приемеш истината, да приемеш в сърцето си Божиите слова и това, което Бог иска от човека, да приемеш спасението си от Създателя, непоколебимо да бъдеш обикновен и честен човек, на когото може да се разчита, и да установиш нормални отношения между себе си, като сътворено същество, и Бог, Създателя. Точно това иска Бог от хората и то е напълно постижимо за тях“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Да цениш Божиите слова е основата на вярата в Бог“). След като прочетох Божието слово, започнах да размишлявам над настоящото си състояние. Щом чух водача да казва, че съм проповедник, защото се фокусирам върху навлизането в живота, станах горда и самодоволна. Чувствах, че защото преследвах истината и бях способна да работя, бях избрана за такава важна работа. Когато обаче реално започнах да изпълнявам този дълг, най-накрая осъзнах, че не разбирам много от делото на църквата. Не разбирах някои от принципите, за които разговаряше водачът ми, усещах се много притисната, затова често бях слаба и негативна. Не разкрих реалното си състояние обаче и заблуждавах водача си, като твърдях, че нямам проблеми, защото се страхувах тя да не реши, че нямам качества и да ме презре. Когато чух църковните водачи и дякони да ме хвалят и дори да ме смятат за достойна за пример, макар да знаех, че трябва да разкрия покварата и недостатъците си и да ги накарам да разберат истинския ми ръст, за да спрат да ми се възхищават, аз се тревожех, че ще имат ниско мнение за мен, щом чуят фактите, затова и замълчах. Дори когато водачите и дяконите ми задаваха въпроси, на които очевидно не можех да отговоря, аз не се разкрих и не обсъдих нещата с тях. Престорих се, че разбирам неща, които не разбирах, и отговарях формално. Все се прикривах и създавах грешни впечатления само защото се бях вкопчила в титлата „проповедник“. Мислех си, че като проповедник моето разбиране и знания трябва да са по-големи, отколкото на останалите, че не трябва да имам недостатъци и да бъда негативна или слаба. Мислех си, че само по този начин другите ще имат добро мнение за мен и ще ме одобряват. За да запазя статуса и имиджа си, аз си слагах маска, за да се прикривам, и се преструвах на човек, лишен от поквара. Дори и когато се чувствах измъчена, негативна и слаба, за да запазя титлата на „проповедник“, предпочитах да плача скришом и сама, отколкото да разтворя сърцето си и да помоля за помощ. Тази титла беше твърде трудна и изморителна за мен. Когато църквата ме направи проповедник, тя ми даваше шанс да практикувам и ми позволяваше да потърся и разбера истината по-добре в своя дълг. Аз обаче не вървях по правилния път. Използвах този шанс, за да преследвам слава и щастие. Не вървях ли против Божията воля? Бог не иска от нас да сме свръхчовеци или страхотни хора. Бог иска да заемем мястото си на сътворени същества и да сме обикновени хора, да преследваме истината, честно да се изправим срещу недостатъците си, а за проблемите, които не разбираме, да споделяме с братята и сестрите си и да потърсим помощ. Това е разумът, който трябва да притежаваме.

По-късно прочетох свидетелства за преживяване, написани от братя и сестри, посочващи откъси от Божието слово, които се отнасяха за състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Каквато и да е обстановката, какъвто и дълг да изпълнява, антихристът ще се опита да създаде впечатлението, че не е слаб, че винаги е силен и напълно уверен, а никога не е негативен. Никога не разкрива истинския си духовен ръст или истинското си отношение към Бог. Всъщност, наистина ли дълбоко в себе си вярва, че няма нещо, което да не може да направи? Наистина ли вярва, че няма слабост, негативност или изблици на поквара? Категорично не. Умее да се преструва и да се прикрива. Обича да показва своята силна и почтена страна на хората, а не иска да виждат слабата и истинската му страна. Целта му е очевидна. Иска просто да запази репутацията си и да защити мястото, което заема в сърцата на хората. Смята, че ако разкрие собствената си негативност и слабост пред останалите, ако разкрие непокорната и покварената си страна, това ще навреди сериозно на статуса и на репутацията му и ще причини повече проблеми, отколкото си струва. Затова предпочита да запази слабостта, непокорството и негативизма си само за себе си. А ако дойде ден, в който всички видят слабата му и непокорна страна, когато видят, че е покварен и изобщо не се е променил, пак ще продължи да се преструва. Смята, че ако признае, че има покварен нрав, че е обикновен, малък и незначителен човек, ще изгуби мястото си в сърцата на хората и почитта и обожанието на всички, и че така напълно ще се провали. Затова каквото и да се случи, няма просто да се открие към хората и няма да сдаде властта и статуса си на никого другиго, а ще се опитва да се съревновава с всички сили и никога няма да се предаде“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Десета част)“). В друг откъс Бог разкриваше природата и последиците на стремежа към статус. Божиите слова гласят: „Все се стремиш към величие, благородство и статус. Все се стремиш към възхвала. Как се чувства Бог, като вижда това? Той го ненавижда и ще се отдалечи от теб. Колкото повече се стремиш към неща като величие, благородство, превъзходство над останалите, изтъкнатост, изключителност и забележителност, толкова по-отвратителен си за Бог. Бог ще те презре и изостави, ако не се замислиш над себе си и не се покаеш. Не се превръщай в човек, когото Бог намира за отвратителен. Бъди човек, когото Бог обича. И така, как човек може да постигне Божията любов? Като покорно приеме истината и заеме позицията на сътворено същество, като действа според Божиите слова, стъпил здраво на земята, и изпълнява правилно дълга си, като е честен и изживява човешко подобие. Това е достатъчно и Бог ще бъде удовлетворен. Човек не бива да храни амбиции и празни мечти и да се стреми към слава, изгода и статус, нито към това да се откроява в тълпата. Нещо повече, не бива да се опитва да бъде велика личност или свръхчовек, който превъзхожда останалите и ги кара да го обожават. Това е желание на поквареното човечество и пътят на Сатана, а Бог не спасява такива хора. Ако хората непрестанно преследват слава, изгода и статус, и отказват да се покаят, за тях няма лек и изходът е само един — да бъдат пропъдени“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество“). Размишлявах над Божието слово и разбрах, че антихристите са лицемери. За да спечелят място в сърцата на хората, те винаги се преструват на по-добри, никога не казват истината, не позволяват на никого да види слабата им страна или реалната им същност и се правят на хора, които разбират истината и нямат недостатъци, за да печелят похвалите и възхищението на хората, така че всички да ги следват и да им се прекланят. Тяхната природа същност е особено арогантна и измамна. Размишлявах над поведението си и разбрах, че не съм по-различна от антихрист. Църквата ме направи проповедник, но аз не приех това като отговорност от Бог, нито се замислих как да бъда уравновесена, да изпълнявам дълга си добре и да бъда чиста и честна. Вместо това винаги се преструвах, че всичко разбирам. Исках другите да имат високо мнение за мен, да мислят, че съм с добро качество и че мога да разреша всеки проблем, за да ме носят в сърцата си, да се събират около мен и да ми се възхищават. Бях арогантна и безразсъдна. Всичко, което мислех и правех, беше изцяло против Бог. Особено когато видях Бог да казва: „Ако хората непрестанно преследват слава, изгода и статус, и отказват да се покаят, за тях няма лек и изходът е само един — да бъдат пропъдени“. Знаех, че това е Божие предупреждение за мен. Ако продължавах да вървя по пътя на търсенето на слава и статус, непременно щях да бъда отхвърлена от Бог и в крайна сметка — пропъдена. Помолих се на Бог, за да кажа, че искам да се покая, че не искам да изгубя шанса си да бъда спасена и че съм готова да се стремя да бъда чист и честен човек.

На следващия ден висшестоящият ми водач спомена няколко неща за общение на следващото събиране. Помоли ме аз да го проведа и да се подготвя, след което ме попита дали съм разбрала. Всъщност не ми беше съвсем ясно, но се страхувах тя да не каже, че съм с лошо качество, затова излъгах и казах, че разбирам. Когато обаче реално започнах да се занимавам, не знаех как да го организирам. Бях много нервна, ръцете ми се потяха и не знаех какво да правя, затова се помолих на Бог: „Всемогъщи Боже, твърде дълбоко съм покварена от Сатана. Все още съм ограничена от репутация и статус. Не мога да се отрека от плътта си и да бъда честна. Моля Те, води ме и ме напътствай, за да намеря път за практикуване“. В Божието слово прочетох: „Някои хора се насърчават и подхранват от църквата и така получават добра възможност за обучение. Това е нещо хубаво. Може да се каже, че са издигнати и удостоени с Божията благодат. И така, как трябва да изпълняват дълга си тогава? Първият принцип, който трябва да спазват, е да разбират истината. Когато не разбират истината, те трябва да я търсят, а ако и след търсенето продължават да не я разбират, могат да намерят човек, който разбира истината, с когото да разговарят и да търсят. Така проблемът може да се реши по-бързо и навременно. Ще стане твърде бавно, ако се съсредоточиш само върху това да отделяш повече време сам да четеш Божиите слова и да размишляваш над тях, за да успееш да разбереш истината и да разрешиш проблема. Както се казва: „Водата от далече няма да утоли силната жажда“. Ако искаш да постигнеш бърз напредък по отношение на истината, трябва да се научиш да работиш в разбирателство с останалите, да питаш повече и да я търсиш повече. Само тогава животът ти ще расте бързо и ще можеш да решаваш проблемите своевременно, без да се бавиш. Тъй като тъкмо си бил повишен и все още си в изпитателен срок, и не разбираш напълно истината, или не притежаваш истината реалност, понеже все още не си достигнал необходимия духовен ръст, не си мисли, че повишението ти означава, че притежаваш истината реалност. Не е така. Избран си за повишение и подхранване само защото имаш чувство за бреме към делото и притежаваш качествата на водач. Трябва да имаш това благоразумие. След като си повишен и оползотворен, ако заемеш позицията на водач или работник и си повярваш, че притежаваш истината реалност и че се стремиш към истината, и ако се преструваш на разбиращ и духовен, независимо какви проблеми срещат братята и сестрите, това е глупав подход и е същият като на лицемерните фарисеи. Трябва да говориш и постъпваш правдиво. Когато не разбираш, можеш да попиташ останалите или да потърсиш отговори в общение с Горното. В това няма нищо срамно. Дори и да не попиташ, Горното пак ще узнае какъв е истинският ти духовен ръст и ще разбере, че не притежаваш истината реалност. Именно да търсиш и да разговаряш трябва. Това е разумът, който трябва да притежава нормалната човешка природа, и принципът, който трябва да се спазва от водачите и работниците. Няма нищо срамно в това“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (5)“). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че църквата ме е повишила в проповедник, за да ми даде шанс да практикувам и за да се науча как да върша работата. Това не означаваше, че съм по-добра от другите, по-висша от тях или че знам всичко. Едва бях започнала този дълг и имаше толкова много работа, която не можех да върша, и принципи, които не можех да разбера. Това е напълно нормално. Също така умението ми да пиша свидетелства за преживяване означаваше единствено, че имам повърхностен опит и разбиране за Божието слово, а не че разбирам истината или притежавам нейните реалности. Отскоро бях вярваща в Бог и все още не разбирах истината, а покварените ми нрави не се бяха променили, затова трябваше да подхождам към недостатъците и пропуските си правилно и да търся общение с братята и сестрите си, когато не разбирам нещо. В това няма нищо срамно. Толкова се срамувах, че се преструвах, че разбирам, когато това не беше така. Поради това много проблеми не бяха разрешени навреме, което забави делото на църквата, а аз неколкократно губех шанса да потърся истината и живеех в негативност и слабост. Колко глупава бях! Не можех да продължавам така. Трябваше да вкарам намеренията си в ред, да се открия, да търся и споделям с братята и сестрите си и да изпълнявам дълга си добре. След това питах водача за нещата, които не разбирах, а тя търпеливо разговаряше с мен. Те ми се изясниха. Събранието също беше много успешно, а аз се чувствах спокойна.

Сега в изпълнението на дълга си все още срещам много проблеми и трудности, но мога да се моля и да разчитам на Бог и често търся помощта на братята и сестрите ми. По време на събрания също така се разкривам пред братята и сестрите си и им показвам своята поквара и недостатъци. По този начин се чувствам много спокойна и сигурна. Да благодарим на Бог!