Всемогъщият Бог казва: „Служенето на Бог не е проста задача. Хората, чийто покварен нрав остава непроменен, никога не могат да служат на Бог. Ако твоят нрав не е съден и наказан от Божието слово, тогава той все още представлява Сатана, което доказва, че твоето служене на Бог произтича от собствените ти добри намерения, че твоето служене се основава на сатанинската ти природа. Ти служиш на Бог с твоя естествен характер и според твоите лични предпочитания. Нещо повече, ти винаги мислиш, че нещата, които желаеш да правиш, са приятни за Бог и че нещата, които не желаеш да правиш, са омразни за Бог; твоята работа се ръководи изцяло от собствените ти предпочитания. Може ли това да се нарече служене на Бог? В крайна сметка няма да има и най-малката промяна в житейския ти нрав; напротив, твоето служене ще те направи още по-упорит, като по този начин ще вкорени твоя покварен нрав дълбоко в теб, вследствие на което в теб ще се формират правила за служене на Бог, които се основават предимно на твоя собствен характер и преживявания, получени от служенето ти според собствения ти нрав. Това са преживяванията и уроците на човека. Това е философията на човека за светските отношения. Такива хора могат да бъдат класифицирани като фарисеи и религиозни служители. Ако не се събудят и не се покаят, те със сигурност ще се превърнат в лъжехристи и антихристи, които подвеждат хората в последните дни. Лъжехристите и антихристите, за които се говори, ще произлязат измежду такива хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Религиозното служене трябва да бъде премахнато). Този откъс от Божиите слова ме караше да си мисля за лицемерните фарисеи и духовенството, и за всички онези зли антихристи, обсебени от статуса. Смятах, че Бог говори за тях. Знаех, че по принцип Бог разкриваше нещо, което е във всички нас, и че аз също имах този вид покварен нрав. Но нямах истинско разбиране за себе си, затова понякога фарисеите и антихристите изглеждаха нещо наистина отдалечено от мен. Аз не бях като тях и никога нямаше да стигна до това положение. Бях вярваща от години, вършех добри дела и плащах цена в дълга си. Без значение какъв дълг ми възложеше църквата, се подчинявах и го изпълнявах. Освен това не се стремях да стана водач и изпълнявах дълга си, независимо дали имах някакъв статус или не. Как бих могла да се превърна в антихрист? Всъщност обаче живеех напълно в представите и фантазиите си и по-късно, изправена пред фактите, осъзнах, че възгледите ми бяха напълно погрешни.

Заминах, за да поема отговорност за евангелската работа на църква извън града. Тази част от тяхната работа скоро започна да се подобрява и водачите наистина ме ценяха. Понякога ме търсеха да обсъждаме други страни на работата им и да се допитат до мен. На всичкото отгоре, вярвах от много време и можех да понасям трудности заради дълга си, затова братята и сестрите един вид ми се възхищаваха. И аз също виждах себе си на пиедестал. Бях вярвала през всички тези години и бях отговорник, ето защо мислех, че не може да съм като останалите, че трябва да изглеждам по-добра от тях. Мислех, че не бих могла да разкрия по-лоша поквара от тяхната, че не бих могла да покажа слабост или негативност като тях. Какво иначе биха помислили те за мен? Нямаше ли да си кажат колко малък е все още духовният ми ръст след всички години на вяра и да гледат на мен с пренебрежение? По-късно бях кастрена от една водачка за нарушаване на принципите в дълга ми. Тя каза, че след толкова много години като вярваща все още ми липсва прозрение за нещата и истина реалност. Почувствах се невероятно засрамена и опозорена, но не се замислих за своята поквара и недостатъци, нито се стремях към истината, за да наваксам липсите си. Вместо това издекламирах куп празни думи и доктрини, преструвайки се, че познавам себе си и съм духовен човек, за да прикрия, че ми липсва истина реалност.

Помня, че веднъж един сътрудник, който вярваше в Господ, каза, че иска да изучи истинския път. Водачката ми каза да отида веднага и да свидетелствам за Божието дело от последните дни. Казах, че ще отида, но открих, че той има много представи, които са трудни за преодоляване. По това време бях наистина заета, затова оставих задачата за по-късно. Водачката ме попита след две седмици: „Защо не си споделила свидетелство с него след цялото това време? Той иска да потърси истинския път и води толкова много вярващи, които жадуват за завръщането на Господ. Защо още не си свидетелствала пред него за Божието дело от последните дни?“. Почувствах се малко виновна и се втурнах да се обяснявам, като отвърнах: „Не успях да го направя, защото изникнаха други неща“. Когато чу това, водачката се разгневи, каза, че съм безотговорна и безцеремонна в дълга си, че бавя нещата и сериозно затруднявам нашата евангелска работа. Кастри ме наистина сурово. По това време там имаше много братя и сестри и усетих как лицето ми гори. Помислих си: „Не можа ли да ми оставиш малко достойнство и да не си толкова строга? Знам, че съм сгрешила, не може ли просто да отида и да споделя евангелието с него сега? Няма нужда да ме кастриш толкова строго“. Оправдавах станалото и пред себе си, като мислех, че не бях ленива, че дните ми бяха запълнени с проповядване на евангелието от зори до здрач. Но въпреки това тя каза, че работя машинално и съм безотговорна. Какво повече можеше да се иска от мен? Чувствах, че дългът ми е просто твърде труден. След тази сбирка се скрих в стаята си и си поплаках хубаво. Чувствах се негативна и онеправдана и бях изпълнена с погрешни схващания за Бог. В мен се надигна предателско чувство. Реших, че понеже водачката ме беше кастрила толкова сурово, Бог сигурно ме мразеше, тогава как бих могла да продължа да изпълнявам този дълг? Може би трябваше просто да поема вината, да преглътна и да напусна, така че работата на Божия дом да не бъде задържана и аз да не изпълнявам неблагодарна задача. Докато си изплаквах очите, имах усещането, че не съм в правилното състояние. Бях вярваща от толкова много години и в момента, в който ме кастриха по-сурово, просто не можех да го понеса. Разисквах с Бог и Му съперничех, дори исках да напусна. Нямах никакъв истински духовен ръст. Беше ми напомнено за Божиите слова да оставаме верни на дълга си, без значение от ставащото. Мисълта за това наистина ме насърчи. Без значение какво Бог или водачката мислеха за мен, не можех да се пречупя, независимо какъв беше дългът ми, трябваше да го приема. Когато помислих по този начин, вече не се чувствах толкова нещастна. Незабавно избързах сълзите и отидох да обсъждам с братята и сестрите. Само за няколко дни доведох този сътрудник в паството. Но след това не търсех искрено истината и не размишлявах върху проблемите си. Вместо това настоявах да продължа да изпълнявам дълга си въз основа на собствената си съвест и воля. Мислех, че имам някакъв духовен ръст и някаква практичност.

Всъщност водачката ме беше кастрила за това, че съм безотговорна, че поемам по лесния път и не върша практична работа. Това бяха наистина сериозни проблеми. Аз ръководех евангелската ни работа и когато видях някой с много представи, не бях готова да се хвърля в общението ми и да свидетелствам. Просто нехайно оставих това настрана и позволих да мине половин месец. Това забавяше толкова много хора да приемат завръщането на Господ. Бидейки толкова безцеремонна в дълга си, се противопоставях на Бог и накърнявах нрава Му. Никога не изглеждах бездейна и можех да плащам цена в дълга си, но когато се сблъсках с предизвикателство, не се съсредоточих върху това да търся истината, за да разреша проблема и да изпълня дълга си добре. Вместо това се отдръпнах и направих това, което ми бе изгодно, като просто небрежно отложих Божието поръчение. Каква преданост беше това? Водачката ме кастри заради моето небрежно, безотговорно отношение към дълга ми, както и заради измамния ми сатанински нрав, а и не за първи път правех нещо подобно. Водачката го разнищи за мен, така че да мога да се опозная, да се покая и да се променя, но аз не се самоанализирах искрено и не видях къде е коренът на проблемите ми. Действах така, сякаш приемам кастренето, но нямах никакво истинско разбиране за себе си. Ето защо казах някои празни думи и доктрини на сбирката и после се престорих, че съм придобила самосъзнание. Казах, че съм безотговорна в дълга си и че забавям работата на Божия дом, като я увреждам сериозно. Водачката ме кастри напълно обосновано. Тя изтъкваше неща в природата ми, моя сатанинския нрав, и не можах да анализирам правилното и грешното в действията си. Но аз никога не проведох общение за това къде бях сгрешила, за природата и последствията от действията ми, както и за това какъв вид покварен нрав разкривах с небрежното поведение към дълга ми и какъв вид погрешно мислене и представи имах. Не обръщах внимание на тези по-обстойни неща. За какво говорех вместо това? Как се уповавах на Бог и навлизах от позитивното. Продължих да говоря за тези видове позитивно разбиране. Казах, че се чувствам негативна и се оплаквам, когато ме кастрят, и че искам да се откажа, но като се сещам за Божиите слова, наистина се вдъхновявам и усещам, че не мога да рухна. Бог беше свършил толкова много работа в мен и ми беше дал толкова много, така че трябваше да имам съвест и не можех да Го разочаровам. Затова мислех, че колкото и да ме кастреха, колкото и труден да беше дългът ми, трябваше да го изпълнявам добре, и водачът ме кастреше, за да ме подтикне да се самоанализирам и опозная, да се покая и променя. Когато другите чуха това, те изобщо не можаха да вникнат в проблемите и покварата ми и не смятаха, че съм нарушила сериозно работата на Божия дом. Вместо това сметнаха, че водачката е била много строга с мен, че бях кастрена заради малка грешка в работата ми. Бяха много съчувствени и разбиращи. Като видяха, че не съм станала негативна след толкова сурово кастрене, а съм продължила да нося дълга си, почувстваха, че аз наистина разбирам истината и имам духовен ръст. Наистина ми се възхищаваха и ме ласкаеха. По това време неколцина казаха, че да остана силна и да продължа да изпълнявам дълга си, след като бях кастрена така сурово, е наистина достойно за възхищение. А някои казаха, че дългът ми изобщо не е лесен, че аз не само съм вложила всичката тази енергия в него, но съм била кастрена, когато нещо е излязло от контрол. Видяха ме да бърша сълзите си и веднага да се връщам към дълга си, и казаха, че те биха се пречупили на мое място. Слушаха моето общение и не разбираха пътя на практикуване за приемане на кастренето или това, че да бъдеш кастрен, беше Божията любов и спасение. Вместо това те разбираха Бог погрешно и се отдалечаваха от Него, като се приближаваха към мен. Бях кастрена няколко пъти след това и всеки път беше еднакво. Винаги говорех думи и доктрини, имитирах духовност и самопознание, преструвах се, че имам духовен ръст и практичност, и подведох всички братя и сестри. Бях напълно неосъзната, напълно безчувствена и бях истински горда със себе си за това, че продължавам да издържам всичко. Бях невероятно самохвална и чувствах, че имам духовен ръст и истина реалност. Станах все по-надменна и самоуверена.

Веднъж един брат посочи някои проблеми в дълга ми. Отказах да ги приема и се оплаках, че той търси проблеми, че се заяжда. Наистина се подразних от него. Но се страхувах, че някой ще види колко съм надменна, макар да вярвам от толкова години, и ще си помисли лошо за мен. Страхувах се също и че водачът ще ме кастри, затова се престорих и се насилих да не се оплаквам. Казах му спокойно: „Братко, кажи ми всичко за проблемите, които виждаш тук, и ще ги обсъдим един по един. Ако не можем да ги разрешим, може да говорим с водач“. И така, той изброи проблемите един по един и аз опровергах всеки от тях. Накрая бях оправдала повечето проблеми, повдигнати от него. Сметнах проблема за разрешен и се почувствах много доволна. Но той изпитваше безпокойство, затова отиде да го обсъди с водача. Е, някои от въпросите, които той беше повдигнал, наистина бяха проблеми и след като водачът научи за тях, тя ме кастри направо пред всички. Каза, че съм надменна и не приемам предложенията на никой друг, че не спазвам принципите в дълга си и напълно ми липсва истина реалност даже след всички тези години вяра. Каза, че не мога да разреша никакви практически проблеми, че съм сляпо надменна и напълно неразумна. Трудно ми беше да слушам това, но не бях напълно убедена. Помислих си: „Аз съм надменна и понякога донякъде самоуверена, но мога да приемам предложения. Не съм чак толкова надменна“.

Бях разобличена още веднъж на работна среща скоро след това. Водачката откри, че отлагах работата, за която отговарях, и ме попита: „Защо работиш толкова неефективно? Какъв е проблемът? Можеш ли да се справиш по-добре?“. Отговорът ми беше: „Не, не мога“. Почувствах, че водачката не разбира действителната ни ситуация, че тя очаква твърде много. След това тя прочете някои от Божиите слова за нас и проведе общение за значимостта на разпространението на евангелието. Тя каза също, че времето е наистина малко и че трябва да подобрим ефективността си. Не възприех истински нищо от думите ѝ. Просто се придържах към собствените си представи и опит, като си мислех: „Наистина не мога да увелича ефективността ни“. Попитах тихо братята и сестрите до мен: „Мислите ли, че можем?“. Причината да го направя беше, за да ги привлека на своя страна, да ги подтикна да кажат същото като мен, да се противопоставят на водачката и да задържат темпото бавно. Беше толкова очевидно, но аз бях напълно неосъзната. Те нямаха никаква проницателност относно мен. Абсолютно никаква проницателност. Всички заеха моята страна и ме подкрепиха.

По-късно, тъй като бях надменна и неефективна в дълга си и не само не се справях с екипната работа добре, но и ѝ пречех, бях отстранена от дълга си. Но за моя изненада, когато дойде време отново да се избират ръководители на екипи, братята и сестрите не само пак гласуваха за мен, но и единодушно. Чух някои от тях да казват, че с освобождаването ми целият екип би се разпаднал и кой друг би могъл да ръководи този екип? Тогава почувствах, че имам сериозен проблем, че всички ме слушаха и ме подкрепяха въпреки начина, по който работех. Всички гласуваха за мен, макар че водачката ме беше освободила, и дори се застъпваха за това с мен да се отнасят справедливо. Наистина бях заблудила братята и сестрите.

Сетих се за един откъс от Божиите слова: „Що се отнася до всички вас, ако ви възложат отговорността за дадена църква и никой не ви проверява в продължение на шест месеца, накрая ще тръгнете по грешния път и ще правите каквото си искате. Ако ви оставят да се справяте сами в продължение на една година, накрая ще заблудите други хора и всички те ще се съсредоточат само върху това да говорят думите и доктрините и да се сравняват кой е по-добър от другия. Ако вие бяхте оставени да се справяте сами в продължение на две години, вие щяхте да доведете хората пред себе си, те щяха да се подчиняват на вас, а не на Бог, и по този начин църквата щеше да деградира и да стане религиозна. Каква е причината за това? Замисляли ли сте се някога над този въпрос? По какъв път върви човек, когато ръководи църквата по този начин? По пътя на антихристите. Бихте ли станали такива? Докога ще можете да снабдявате хората с тази малка част от истината, която разбирате сега? Можете ли да поведете хората по правилния път на вярата в Бог? Ако Божиите избраници задават много въпроси, ще можете ли да им отговорите, като разговаряте за истината според Божиите слова? Ако не разбираш истината и единственото, което правиш, е да проповядваш някакви думи и доктрини, то след като те изслушат няколко пъти, на хората ще им омръзне, а когато продължиш да проповядваш думите и доктрините, на тях ще им писне и ще могат да го прозрат — в такъв случай защо да продължаваш да им проповядваш? Ако сте хора, които притежават разум, трябва да престанете да проповядвате доктрини на другите хора, да престанете да ги поучавате отвисоко, трябва да застанете наравно с другите и да ядете, да пиете и да преживявате Божиите слова заедно с тях. Всичко това са проявления на хора, които притежават разум. Тези, които са особено надменни и самоправедни, лесно губят разума си и настояват да проповядват думите и доктрините на другите или се опитват да се изтъкнат, като търсят и изучават по-дълбоки духовни теории, и по този начин се превръщат в хора, които се опитват да заблудят другите. Подобно поведение е противопоставяне на Бог. Наясно ли си какви ще бъдат последствията, ако продължиш да проповядваш по този начин? Наясно ли си накъде ще водиш хората? Какъв е този проблем, когато вървиш по пътя на антихриста, довеждаш хората пред себе си и ги караш да те почитат и да ти се подчиняват? Не се ли състезаваш с Бог за Неговите избраници? Това означава да доведеш пред себе си хора, които първоначално са искали да повярват в Бог, да се върнат при Бог и да придобият Бог, да ги караш да се подчиняват на теб и да правят това, което ти казваш, и да ги караш да се отнасят към теб като към Бог. И какви ще са последствията от това? Тези хора първоначално са повярвали в Бог, за да бъдат спасени, но накрая са били измамени от теб — те не само няма да бъдат спасени, но и ще претърпят погибел и ще бъдат погубени. Като действаш по този начин, ти въвеждаш хората в заблуда, нанасяш им дълбока вреда и изгубваш тези, които вярват в Бог. В какво престъпление си виновен? Как можеш да им се реваншираш? Ти си подмамил новоповярвалите да паднат в твоите ръце, направил си ги свои агънца, всичките те слушат, всичките те следват, а в сърцето си ти всъщност си мислиш: „Сега съм могъщ, толкова много хора ме слушат и църквата е на мое разположение“. Тази предателска човешка природа несъзнателно те кара да превърнеш Бог просто във фигурант, а след това сам да сформираш някаква религия или вероизповедание. Как възникват различните религии и вероизповедания? Те възникват по този начин. Виж водачите на всяка религия и всяко вероизповедание — всички те са арогантни и самоправедни, а тълкуванията им на Библията са лишени от контекст и са ръководени от собствените им представи и фантазии. Всички те разчитат на дарби и знания, за да вършат работата си. Ако изобщо не можеха да проповядват, щяха ли хората да ги следват? Все пак те притежават някакви знания и могат да проповядват някои доктрини или пък знаят как да спечелят другите и използват някои трикове. Използват тези неща, за да заблудят хората и да ги доведат пред себе си. Привидно тези хора вярват в Бог, но в действителност следват тези водачи. Когато срещнат някой, който проповядва истинския път, някои от тях казват: „Трябва да се посъветваме с нашия водач по въпросите на вярата“. Виждате ли как хората се нуждаят от съгласието и одобрението на другите, когато става въпрос за вяра в Бог и приемане на истинския път — не е ли това проблем? В какво са се превърнали тогава тези водачи? Не са ли се превърнали във фарисеи, лъжливи пастири, антихристи и препъни камъни за приемането на истинския път от хората? Такива хора са от същия вид като Павел“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова можех да видя, че аз бях точно като фарисеите, които Той изобличаваше, и не само имах този измамен, нечестив сатанински нрав, но и поведението ми беше достигнало до точката, в която подвеждах и контролирах другите и измествах Бог. Помислих си за онези лицемерни фарисеи и членове на духовенството, които просто изричат думи и доктрини и се преструват, че работят усърдно, за да заблуждават хората. Те казват, че са задължени на Бог и изглеждат наистина скромни и самоосъзнати, но винаги изтъкват от колко много неща са се отказали за Господ, колко много страдат и колко много работа са свършили. В резултат на това вярващите ги почитат и мислят, че всичко, което те казват, е в съответствие с намерението на Господ. Вярващите нямат никаква проницателност за тях. Дори мислят, че като им се подчиняват, се подчиняват на Господ. Това е да вярваш в Господ на думи, а в реалността да следваш духовенството. Как пътят, по който бях поела, се различаваше от пътя на духовенството и фарисеите? Фокусирах се също върху думи и доктрини и повърхностни жертви, така че братята и сестрите да си помислят, че съм посветена на дълга си. Когато ме кастреха, не търсех истината и не се самоанализирах истински. Просто казвах това, което изглеждаше правилно, за да подведа всички и да мислят, че имам духовен ръст, и да продължат да ме обожават и да ме слушат. Дори ги настройвах да се опълчат на Божиите изисквания заедно с мен. Аз бях реално човекът на власт. С какво бях по-различна от антихрист? Не бях водач и нямах никакъв вид възвишена позиция. Просто споделях отговорност за част от работата с две други сестри под надзора на водача, но дори така проблемът ми беше станал наистина голям. Ако попаднех на по-висока позиция, където щях да нося цялата отговорност за нещо, не ми се мисли какво голямо зло можех да направя. Мислех си, че тъй като съм вярваща от дълго време и изпълнявам дълга си без значение от трудностите или изпитанията, с които се сблъсквам, имам доста добра човешка природа и никога не се опитвам да стана водач, значи никога не бих могла да стана фарисей или антихрист. Но когато се сблъсках с фактите, бях смаяна и нямах какво да кажа. Накрая видях колко абсурдни и вредни са представите ми и колко зъл, колко страховит е нравът ми. Видях, че като вярваща, не се стремях към истината, не приемах и не се покорявах на това да бъда съдена, наказвана или кастрена от Бог. Не размишлявах над сатанинската си природа и не я познавах в светлината на Божиите слова. Бях доволна да се подчинявам привидно и да признавам на глас. Но независимо от това колко добра или спазваща правилата изглеждах, в момента, в който се появеше възможност, сатанинската ми природа да предавам Бог излизаше изцяло на преден план и аз неволно вършех зло, което дори не осъзнавах. Наистина беше точно според Божиите думи: „Шансът да Ме предадете остава стопроцентов“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Един много сериозен проблем: предателството (2)).

Бог знаеше колко дълбоко покварена от Сатана, колко безчувствена и упорита бях. Не можех да постигна промяна само като знаех малко за себе си. И така, по-късно бях разобличена и кастрена от братята и сестрите. Помня как веднъж една сестра ми каза, без да смекчава думите си: „Сега имам известна проницателност за теб. Ти почти никога не разговаряш за най-съкровените си мисли и не разкриваш собствената си поквара. Говориш само за някакво позитивно навлизане и разбиране, сякаш покварата ти е била напълно преодоляна, сякаш си свободна от нея“. Тя също така каза, че преди ме е обожавала, че е смятала, че съм дългогодишна вярваща, която разбира истината, че знам как да преживея много неща и че мога да страдам и да плащам цена в дълга си, и конкретно, че мога да приема да ме кастрят строго. Ето защо ми се е възхищавала. Мислела, че всичко, което казвам, е правилно и винаги ме слушала, като на практика ми е дала мястото на Бог в сърцето си. Като я чух да ми казва, че на практика ме е виждала като Бог, сякаш ме удари гръм. Наистина се уплаших и наистина се противопоставих на това. Помислих си: „Ако това е вярно, не съм ли станала антихрист? Как можеш да си толкова глупава, толкова непроницателна? Аз също съм покварена от Сатана. Как може да ме възприемаш по този начин?“. Дни наред бях съсипана. Чувствах се разбита всеки път, когато си помислех за думите ѝ, и изпитвах странно чувство на ужас, на нещо страшно, което се сключва около мен. Знаех, че това е Божият гняв към мен, че праведният Му нрав ме застига и трябва да приема последствията. Знаех, че Божият нрав не търпи оскърбление и усещах, че вече съм прокълната от Бог, така че помислих, че моят път във вярата е към края си. Не можех да сдържа сълзите си при тази мисъл. Никога не си бях представяла, че аз, човек, който не изглеждаше да е вършил голямо зло или наистина лоши неща, може да стигна до толкова тежък момент. Не само бях подвеждала хората с доктрини, но и ги бях повела да почитат мен, сякаш бях Бог. Бях превърнала Бог във фигурант и това сериозно накърняваше Божия нрав. Чувствах се наистина негативна и усещах как моите прегрешения и злодеяния прогарят сърцето ми. Чувствах се сякаш бях точно като фарисей, антихрист, че бях Сатана, обслужващ, който ще бъде отстранен. Просто не разбирах как се бях оставила да стигна до там. В съжалението си се изправих пред Бог и се покаях с думите: „Боже, извърших голямо зло. Накърних нрава Ти и трябва да бъда прокълната и наказана! Не Те моля за прошка, моля Те само да ме просветлиш, така че да разбера сатанинската си природа и да видя истината за моята поквара от Сатана. Боже, искам да се покая, да бъда честна и почтена“.

През следващите дни започнах да размишлявам защо бях попаднала на подобно ужасно място и къде беше причината за проблема. Веднъж, по време на духовната си практика, прочетох това: „Защо антихристите прибягват до самозванство? Естествено, те имат определени цели: прибягват до самозванство, за да придобият статус и престиж. Ако не беше така, те никога не биха прибягвали до самозванство, никога не биха направили такава глупост. Това може ясно да се забележи от онези, които имат проницателен поглед. Ако хората често прибягват до самозванство, те естествено ще си спечелят отвращението, омерзението и жестоките критики на другите. Защо тогава антихристите продължават да правят това, което правят? Това е просто тяхната природа: те не се интересуват какво е необходимо, за да придобият репутация и статус, вече им липсва чувство за срам. За да придобият статус в съзнанието на хората, първото нещо, което антихристите правят, е да накарат хората да им се доверят, да ги гледат с възхищение, да им се поклонят. И така, как постигат тази цел? Освен че симулират някакво добро поведение и проявления, които отговарят на представите на хората, те също така подражават на велики и известни личности, копират начина им на говорене, за да накарат хората да гледат на тях с добро око и да им се възхищават“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Десета част)). „Каквато и да е обстановката, какъвто и дълг да изпълнява, антихристът ще се опита да създаде впечатлението, че не е слаб, че винаги е силен и пълен с вяра, и никога не е негативен, за да не видят хората никога истинския му духовен ръст или истинското му отношение към Бог. Всъщност, наистина ли дълбоко в себе си вярва, че няма нещо, което да не може да направи? Наистина ли вярва, че няма слабост, негативност или разкривания на поквара? Категорично не. Умее да се преструва и да се прикрива. Обича да показва своята силна и бляскава страна на хората, а не иска да виждат слабата и истинската му страна. Целта му е очевидна. Иска просто да поддържа суетата и гордостта си и да защити мястото, което заема в сърцата на хората. Смята, че ако разкрие собствената си негативност и слабост пред останалите, ако разкрие непокорната и покварената си страна, това ще навреди сериозно на статуса и на репутацията му и ще причини повече проблеми, отколкото си струва. Затова предпочита да умре, отколкото да признае, че има моменти, в които е слаб, бунтовен и негативен. А ако дойде ден, в който всички видят слабата му и непокорна страна, когато видят, че е покварен и изобщо не се е променил, пак ще продължи да се преструва. Смята, че ако признае, че има покварен нрав, че е обикновен и незначителен човек, ще изгуби мястото си в сърцата на хората и почитта и обожанието на всички, и че така напълно ще се провали. Затова каквото и да се случи, няма да се открие към хората и няма да сдаде властта и статуса си на никого другиго, а ще се опитва да се съревновава с всички сили и никога няма да се предаде. Когато се сблъскат с проблем, те поемат инициативата да излязат в светлината на прожекторите и да се покажат. В момента, в който възникне проблем, както и последствията от него, те бързат да се скрият или се опитват да прехвърлят отговорността върху някой друг. Ако се сблъскат с проблем, който разбират, веднага се перчат какво могат и се възползват от възможността да го покажат на другите, така че хората да видят, че имат дарби и специални умения, за да имат високо мнение за тях и да ги боготворят“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Десета част)). „Антихристите искат да играят ролята на духовни личности, на най-добрите сред братята и сестрите и на хора, които разбират истината и могат да помогнат на слабите и незрелите. С каква цел играят тази роля? Първо, те вярват, че вече са отишли отвъд плътта и мирския свят, че са се отървали от слабостта и плътските нужди на нормалната човешка природа. Вярват, че именно те са хората в Божия дом, които могат да поемат важни задачи, да проявяват внимание към Божиите намерения и чиито сърца са изпълнени с Божиите слова. Те се хвалят с това, че вече са изпълнили Божиите изисквания и са удовлетворили Бог, че са способни да проявяват внимание към Божиите намерения и да получат прекрасната крайна цел, която Бог е обещал. Затова често се чувстват много самодоволни и смятат, че са нещо повече от останалите. Те използват думите, които могат да запомнят и да разберат с ума си, за да четат конско на другите и да ги осъждат и ограничават. Освен това те често използват определени подходи и твърдения, които си измислят в представите си, за да ограничават и инструктират другите хора, като ги карат да спазват правилата и да им се подчиняват, така че да могат да защитят статуса си в църквата. Те вярват, че щом могат да проповядват набор от духовни доктрини, да крещят модерни лозунги, да водят по пътя, да имат желание да застанат отпред и да поемат работата, да поддържат нормалния ред в църквата, тогава те ще са духовни личности и статусът им ще бъде стабилен. Затова се представят за духовни личности и се хвалят, че са такива, като едновременно с това се представят за всемогъщи, напълно способни и съвършени хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Десета част)).

Божиите слова ми разкриха защо винаги бях толкова лицемерна и показвах само добрата си страна в общение, а се стараех усърдно да скрия моята грозна, зла страна, така че никой да не я види. Беше, за да защитя мястото, което заемах в сърцата на хората, да поддържам образа, който те имаха за мен като дългогодишна вярваща. Те щяха да мислят, че съм специална заради всички години, през които вярвах, че съм различна от другите братя и сестри, че разбирам истината и имам духовен ръст, и да ми се възхищават, да ме обожават. Осъзнах, че бях толкова надменна, нечестива и измамна! Смятах, че съм дългогодишна вярваща и разбирам някои доктрини, затова се поставих на пиедестал и започнах да се преструвам, че съм духовен човек. Липсваше ми истината реалност и не се съсредоточавах върху търсенето и стремежа към истината. Просто използвах думи и доктрини, добро поведение и някои повърхностни жертви, за да прикрия грозната действителност, че ми липсва истина реалност. Не се самоанализирах и не опознавах себе си, когато ме кастреха, не разнищвах проблемите и покварата си. Прикривах грозните си мотиви и покварения си нрав, така че никой да не открие за тях, за да защитя позицията и имиджа си. Как този лицемерни прояви бяха по-различни от тези на фарисеите, които се противопоставяха на Господ Исус? Господ Исус порица фарисеите: „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото приличате на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота. Също така и вие отвън изглеждате на хората праведни, а отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие“ (Матей 23:27-28). „Слепи водачи, които прецеждате комара, а камилата поглъщате!“ (Матей 23:24). Не бях ли аз съвсем същата? Изглеждаше, че общувам за опита си, но просто говорех за нещата, които всички можеха да видят, само празни доктрини, а криех и веднъж не споменах истинските си мисли и покварените, зли неща в мен. Така хората биха мислили, че макар да имам поквара и непокорство, все още съм много по-добра от останалите. Така прецеждах комари, а поглъщах камилата. Отвън изглеждах смирена, но вътрешно просто пазех името и статуса си, пазех образа, който другите имаха за мен. Бях толкова лицемерна, толкова хитра и измамна. Бях подвела всички братя и сестри. Не бях добър, почтен човек, не стоях на мястото си като сътворено същество и не преживявах Божието дело от гледна точка на дълбоко покварен от Сатана човек, който приема да бъде съден, наказван и кастрен от Бог, за да се отърве от покварата си. Вместо това използвах дълга си, за да се хваля, да се утвърждавам и да подвеждам другите, надпреварвах се с Бог за Неговите избраници. Не беше ли това пътят на противопоставяне на Бог, на антихриста? Този път беше осъден от Бог. Колкото до мен, освен дългото ми време във вярата, не можех да се меря с другите по заложби или стремеж към истината. След цялото това време нямах истината реалност и живот нравът ми не се беше променил. Бях същият надменен, високомерен образ на Сатана и не бях принципна в дълга си. Не само че не проявих внимание към Божието намерение и не възхвалявах Бог, но и затруднявах евангелската ни работа. Като се вземеха предвид всичките ми години като вярваща, това беше наистина позорно. Но мислех, че това е капитал, който мога да използвам, за да възвеличавам себе си и да накарам хората да ми се възхищават. Бях толкова неразумна, толкова безсрамна!

Прочетох този откъс от Божиите слова в духовната си практика: „Ако човек не търси истината, никога няма да я разбере. Можете да говорите за думите и доктрините десетки хиляди пъти, но те ще си останат само думи и доктрини. Някои хора просто казват: „Христос е истината, пътят и животът“. Дори да повториш тези думи десетки хиляди пъти, от това няма да има никаква полза; ти не разбираш смисъла им. Защо се казва, че Христос е истината, пътят и животът? Можеш ли да изразиш знанието, което си придобил за това от преживяване? Навлязъл ли си в реалността на истината, пътя и живота? Бог е изрекъл Своите слова, за да можете да ги преживеете и да получите познание. Безполезно е само да изричате думи и доктрини. Можеш да опознаеш себе си само след като си разбрал и навлязъл в Божиите слова. Ако не ги разбираш, тогава не можеш да опознаеш себе си. Можеш да получиш проницателност само когато разбереш истината. Без да я разбереш, не си способен на проницателност. Можеш да видиш нещата ясно само когато разбираш истината. Без да я разбираш, не можеш да ги видиш ясно. Можеш да опознаеш себе си само когато разбираш истината. Без да я разбираш, не можеш да се опознаеш. Нравът ти може да се промени само когато си придобил истината. Без истината нравът ти не може да се промени. Само след като си придобил истината, можеш да служиш в съответствие с Божията воля. Ако не си я придобил, не можеш да служиш в съответствие с Божията воля. Само след като придобиеш истината, можеш да се покланяш на Бог. Без да разбираш истината, дори и да Му се покланяш, поклонението ти няма да е нищо повече от изпълняване на религиозни ритуали. Без истината нищо от това, което правиш, не е истинско. С придобиването на истината всичко, което правиш, е истинско. Всички тези неща зависят от придобиването на истината от Божиите слова“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). Прочитането на това ми помогна да разбера още по-ясно защо бях поела по грешния път на противопоставяне на Бог като фарисей. Защото никога не се бях стремила към истината и не я бях прилагала на практика през годините, и когато четях Божиите слова, се фокусирах само върху буквалното значение. Не навлизах в думите Му и не ги практикувах, и нямах истинско разбиране за истината. Затова естествено можех само да изричам думи и доктрини. Във вярата си не обичах истината и не жадувах за Божиите слова, и почти не притихвах пред Бог, за да разсъждавам върху думите Му, като например какъв аспект на истината разкрива даден откъс, колко разбирам, практикувам или навлизам, какво беше Божието намерение или колко е постигнало то в мен. Когато се случеше нещо, не се опитвах да мисля за своето състояние в светлината на Божиите слова, да размишлявам над личните си проблеми и да изследвам какъв вид поквара разкривам и какъв вид погрешни представи имам. Просто непрестанно се поддържах заета, точно като Павел, мислейки за страданието заради работата ми и задоволявайки собствените си амбиции. Въплътеният Бог от последните дни е изразил толкова много истини и е дал толкова подробни общения по всякакви аспекти на истината. Това е така, за да може да разберем истината, да разберем истината за своята поквара от Сатана и да се покаем и променим. Но аз приемах Божиите слова много лековато. Не размишлявах върху тях и не ги търсех, не се и замислях да ги практикувам или да навляза в тях. Не беше ли това точно обратното на Божието намерение за спасяване на човечеството? Не беше ли това съвсем същото като пътя, поет от фарисеите и религиозните пастори? Фарисеите се грижеха само за проповядването, страданието в работата си и защитаването на позициите си. Те никога не практикуваха Божиите слова и не споделяха собствения си опит и разбиране на Божиите слова. Не можеха да водят хората към истината реалност, но можеха само да ги подведат с буквално Писание, знание и доктрини. Заради това бяха хора, противопоставящи се на Бог. Аз също не се опитвах да практикувам истината в своята вяра, а просто следвах някои правила. Не вършех голямо зло или много погрешни неща, привидно се държах добре и на сбирките споделях това, което изглеждаше правилно, затова смятах, че се справям добре във вярата си. Но после си помислих, не бях ли просто лицемерна? Беше ли това истинска вяра в Бог? Ако продължавах с този вид вяра, без никаква истина реалност, без никакви промени в покварения ми нрав, нямаше ли накрая да бъда отстранена? Бях изпълнена със съжаление и се помолих на Бог: „Не искам повече да бъда лицемерна. Искам да се стремя към истината, да приема и да се покоря на Твоя съд и наказание и да се променя“.

След това прочетох този откъс от Божиите слова в духовната си практика: „Някои хора винаги смятат, че когато човек има статус, той трябва да действа повече като служебно лице и да говори по определен начин, за да бъде приеман сериозно и да бъде уважаван. Правилен ли е този начин на мислене? Ако си способен да осъзнаеш, че този начин на мислене е погрешен, тогава трябва да се молиш на Бог и да се опълчиш на плътските чувства. Не си придавай важност и не върви по пътя на лицемерието. Щом те споходи такава мисъл, трябва да се заемеш с нея, като търсиш истината. Ако не търсиш истината, тази мисъл, тази гледна точка ще приеме форма и ще се вкорени в сърцето ти. В резултат на това тя ще започне да властва над теб и ти ще се дегизираш и ще измайсториш образа си до такава степен, че никой няма да е способен да те види през него или да разбере мислите ти. Ще говориш с другите като през маска, която крие истинското ти сърце от тях. Трябва да се научиш да позволяваш на другите да виждат сърцето ти, да се научиш да отваряш сърцето си за другите и да се сближаваш с тях. Трябва да се опълчиш на желанията на плътта и да се държиш в съответствие с Божиите изисквания. По този начин сърцето ти ще познае покоя и щастието. Каквито и събития да те сполетят, първо премисли какви проблеми съществуват в собствената ти идеология. Ако все още желаеш да изградиш образ за себе си и да си сложиш маска, трябва незабавно да се молиш на Бог: „О, Боже! Отново искам да си сложа маска. За пореден път интригантствам измамно. Какъв истински дявол съм само! Сигурно съм Ти наистина противен! Вече съм напълно отвратен от себе си. Умолявам Те да ме порицаеш, да ме дисциплинираш и да ме накажеш“. Трябва да се молиш, да извадиш наяве отношението си и да разчиташ, че Бог ще го разобличи, разнищи и ограничи. Ако го разнищиш и ограничиш по този начин, действията ти няма да създадат проблеми, защото поквареният ти нрав е осуетен и не се разкрива“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да преодолеете изкушенията и робуването на статуса). Божиите слова ме насочиха към път на практикуване. За да преодолея своето лицемерие и измамната си, нечестива сатанинска поквара, трябваше да практикувам истината и да бъда честен човек, да се науча да се разкривам пред Бог и да споделям искрено общение с другите, и да споделям своята истинска гледна точка и мисли, когато възникнат проблеми. Когато отново исках да бъда неискрена, трябваше да се моля на Бог, да се опълча срещу себе си и да направя точно обратното. Трябваше да се разкрия, да разоблича и да разнищя покварата си, и да не позволявам на сатанинския си нрав да надделее. Беше ми напомнено за Божиите слова: „Ако имаш много тайни, които не ти се иска да споделяш, ако силно се противиш да разкриеш своите тайни — своите трудности — пред другите, за да търсиш пътя на светлината, тогава казвам, че си човек, който няма лесно да постигне спасение и който няма лесно да излезе от тъмнината“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Три увещания). Тогава почувствах колко важно е да бъда честен човек. През всички години на вярата ми не бях практикувала или навлязла в това, макар да беше основна истина. Беше жалко! Затова се помолих на Бог, готова да се покая, да практикувам истината и да бъда честен човек.

От тогава нататък, когато и да чуех някой да казва, че аз разбирам истината и имам духовен ръст, се чувствах наистина неудобно и сконфузено. Не се наслаждавах на това като преди. Един път срещнах сестра, която беше чула, че съм вярваща от много години и мога да страдам за дълга си, и наистина ми се възхищаваше. Тя ми каза в очите: „Сестро, знам, че си от дълго време във вярата, чула си много проповеди и разбираш много истини. Искрено ти се възхищавам“. Като чух това, се уплаших и кожата ми настръхна. Обясних ѝ веднага истината по въпроса с думите: „Сестро, това не е точно така. Не гледай само привидното. Вярвам в Бог от много време, но ми липсват заложби, не обичам истината и не се стремя към нея. Просто съм правила някои повърхностни жертви през всичките години на вярата си. Правя някои добри неща и мога да плащам цена, но не съм била принципна в дълга си и не съм променила живот нрава си особено много. Не съм била способна да приема дълга, който Бог ми е възложил. Не проявявам внимание към Божието намерение и не Го възхвалявам, вместо това се противопоставям на Бог и Го посрамвам“. По-късно споделих това общение с нея: „Твоята гледна точка не е в съответствие с истината. Не ласкай сляпо хората, а гледай на хората и нещата въз основа на истините в Божиите слова. Как гледа Бог на хората? Него не Го е грижа колко години са вярвали те, колко са страдали и обикаляли в търсене, или колко много могат да проповядват. Него Го е грижа дали се стремят към истината, дали нравът им се е променил, дали могат да свидетелстват в дълга си“. „Някои, които са нови във вярата, могат да се стремят към истината и се съсредоточават върху практиката и навлизането си. Те напредват бързо. Те са много по-добри от мен. Трябва да се възхищаваш на тях за тяхната искреност и усилия в стремежа към истината, не на мен заради това, че вярвам от дълго време или съм страдала. Времето на някого във вярата е повелено от Бог. В това няма нищо за възхищение. Ако дългогодишните вярващи не се стремят към истината и живот нравът им не се е променил, а само правят някои повърхностни добри дела, те все още са фарисеи, които подвеждат другите. Ето защо търсенето на истината и промяната в нрава са най-важните неща“. След като споделих това общение, се почувствах много по-спокойна. След това спрях да говоря доктрини и да се хваля по сбирките, а просто споделях своето разбиране за себе си в светлината на Божиите слова. Също така обявих: „Едва съм спечелила някакво самопознание. Все още не съм се променила и не съм практикувала или навлязла в това“. Общението ми беше повърхностно, но се почувствах по-спокойна.

Чрез опита ми видях едно нещо със сигурност и го преживях дълбоко. Без значение колко дълго вярва някой, колко добър може да изглежда, колко добре се държи, колко много страда и работи, ако не се стреми към истината, ако не приема и не се покорява, когато Бог го съди, наказва и кастри, ако не се опитва да опознае себе си и да навлезе в реалността на Божиите слова, когато възникнат проблеми, ако сатанинският му нрав не се е променил, той е на пътя на фарисеите и антихристите. В мига, в който се появят правилните обстоятелства, той ще се превърне в антихрист. В това няма съмнение. То е неизбежен изход. Бях видяла колко важно е за хората да се стремят към истината, да приемат и да се покоряват на това да бъдат съдени, наказвани и кастрени от Бог, за да бъдат спасени и да променят нрава си! Слава Богу!