През последните няколко години се занимавам с поене на новодошлите от чужда държава в църквата. Тъй като имах опит в работата с поенето и говорех малко техния език, братята и сестрите често ме молеха за помощ, когато имаха проблеми, свързани с поенето на новодошлите, и обикновено приемаха предложенията ми. Понякога братята и сестрите не знаеха как да разрешат някои от проблемите на новодошлите, но аз можех лесно да ги разреша. Ето защо смятах, че заложбите ми са добри, а работните ми умения са над средните. Скоро бях избрана за надзорник и отговарях за организирането и вземането на окончателни решения по малки и големи въпроси в работата по поенето. Това усещане ми доставяше огромно удоволствие.

По-късно, когато броят на новодошлите, които имаха нужда от поене, се увеличи, църквата уреди една сестра на име Емили да си сътрудничи с мен и да споделя отговорността за работата. По време на първото ни събрание Емили постави на обсъждане своите идеи и възгледи относно съществуващите проблеми в работата по поенето. Всички братя и сестри бяха съгласни с нея, но на мен ми стана неприятно. Не бях очаквала, че макар и да изпълняваше този дълг отскоро, Емили беше доста проницателна по отношение на професионалните въпроси. Преди тя да се присъедини към нас, всички ме слушаха по време на дискусиите, но сега тя се беше появила и ми беше откраднала светлината на прожекторите. В бъдеще, след като прекара дълго време с братята и сестрите и покаже повече от своите силни страни и предимства, всички определено щяха да имат високо мнение за нея, което щеше да застраши моя статус в групата. Колкото повече мислех за това, толкова повече се притеснявах. Един ден водачът прегледа работата заедно с нас. Той забеляза, че новодошлите, които Емили поеше, се събираха относително нормално и много от тях изпълняваха дълга си, докато много от новодошлите, които аз поях, не се събираха нормално и малко от тях изпълняваха дълга си. Когато видя тази ситуация, водачът ме помоли да възложа част от работата, за която отговарях, на Емили. Когато чух това, почувствах непреодолимо противопоставяне в сърцето си, като си мислех: „Въпреки че резултатите от работата, за която отговарям, не са твърде добри, ако просто положа повече усилия, всички тези проблеми ще се уталожат и рано или късно ще бъдат разрешени. Защо трябва да възлагам работата си на Емили? Ако братята и сестрите научат за това, какво ще си помислят за мен? Със сигурност ще си помислят, че работните ми умения не са на ниво. Как бих могла да остана в групата тогава? Освен това, ако Емили се включи в работата, за която отговарям, и всички започнат да я слушат, кой ще слуша мен? Няма ли това да ме превърне от надзорник във фигурант?“. Но водачът вече беше уредил това и аз не можех да го отхвърля просто така, затова неохотно възложих на Емили някои по-маловажни задачи. Обикновено не поемах инициатива да се срещам с нея, за да обсъждаме работата, а понякога, когато ми изпращаше съобщения, не желаех да отговарям, след като ги прочета.

Скоро след това научих, че един брат на име Хънтър е в лошо състояние, така че се подготвих да го подкрепя и да му помогна, но неочаквано Емили ми каза, че вече е провела общение с Хънтър. Малко се разстроих, като си мислех: „Винаги аз съм била тази, която е разговаряла с Хънтър, а сега ти отиде да проведеш общение с него, без да ми споменеш за това; не е ли ясно, че се опитваш да се състезаваш с мен?“. Особено когато Хънтър каза по време на едно събрание, че общението на Емили е било много полезно за него и му е помогнало да постигне известно разбиране за покварения си нрав, ми стана изключително неприятно Помислих си: „Хънтър веднъж спомена, че моите общения съдържат много доктрини, а сега се възхищава на Емили за това, че е посочила проблемите му в нейното общение. Ако нещата продължават така, няма ли да стане очевидно коя от нас е по-добра? Всички със сигурност ще си мислят, че Емили разбира истината и има реалност, и в бъдеще ще имат по-високо мнение за нея. Това няма ли да застраши моя статус в групата?“. От този момент нататък виждах в Емили най-голямата заплаха за себе си. Започнах много да си пазя работата, за която пряко отговарях, като не ѝ давах никакви шансове да участва. Водачът обикновено ни молеше да обсъждаме работата заедно, но аз не желаех да я включвам, тъй като усещах, че това ще бъде унизително и ще ме накара да изглеждам некомпетентна. Нима не се справях добре с тази работа и без нея? Така че се оправдавах и отказвах участието ѝ, като казвах на водача, че вече съм се справила с нещата, или че проблемите не са толкова сложни и мога да ги реша сама, че по-нататъшното обсъждане на нещата с Емили само ще ги забави и т.н. Намирах си всякакви оправдания, за да я изключа от работата си. Веднъж тъкмо бях приключила разговора със сестра Джоан за положението с работата ѝ, когато Емили отиде да я попита за същото нещо. Джоан се почувства малко раздразнена, като каза, че многократното обсъждане на работата ѝ се струва малко като загуба на време. Знаех много добре, че това се дължи на факта, че не бях общувала правилно с Емили предварително, но вместо да размишлявам върху проблема си, тайно се радвах, като си мислех: „Точно така! Включването на Емили наистина е излишно. Ако никой не я харесва, тогава тя вече няма да е заплаха за моя статус“. Така че се съгласих с Джоан и казах: „Това наистина забавя малко нещата“. По време на работни дискусии, когато някои братя и сестри предлагаха да включим и Емили в тях, нямах друг избор, освен да се съглася, за да запазя имиджа си. Но отвътре изпитвах огромно нежелание. Мислех си: „Емили, Емили! Сега тя е единственият човек, за когото ви е грижа. Невъзможно ли е да продължим работата без нея? Преди тя да се присъедини към нас, аз бях тази, която вземаше решенията, и работата изобщо не се забавяше!“. Всеки път, когато чувах братята и сестрите да споменават името на Емили, ставах особено чувствителна и се чудех дали всички те имат високо мнение за нея. Щом тя се появеше наоколо, веднага ставах предпазлива, като таралеж, който се е наежил, готова да защитя статуса си във всеки един момент. Заради усилията, които полагах, за да ѝ преча, Емили изобщо не можеше да се интегрира в работата и нямаше никаква представа как да си сътрудничи с мен, което много я разстройваше. Осъзнах, че лошото ѝ състояние има много общо с мен, и ме прободе чувство за вина. След това обаче си помислих: „Ако не можеш да се интегрираш, тогава не се меси в работата ми. Ще бъде хубаво, ако всяка от нас може да си върши своите неща, без да си пречим“. Дори ми се искаше Бог да уреди обстоятелствата така, че Емили да бъде преместена на друго място и аз да бъда спокойна. През това време живеех в състояние на противопоставяне и изключване спрямо Емили, като често се чувствах необяснимо раздразнителна и уморена. Ставах все по-негативна и сърцето ми се помрачаваше. Помолих се на Бог: „О, Боже, откакто започнах да си сътруднича с Емили, винаги искам да се състезавам с нея и се тревожа, че тя може да ме изпревари. Знам, че това състояние не е правилно, но не мога да прозра същността на проблема си. Моля Те, просвети ме, за да мога да разбера себе си“.

Един ден прочетох откъс от Божието слово, който разобличава антихристите, и придобих известно разбиране за себе си. Всемогъщият Бог казва: „Една от най-очевидните характеристики на същината на антихриста е, че той обсебва властта и налага своя собствена диктатура: не слуша никого, не уважава никого и не обръща внимание на никого, каквито и да са силните страни на хората, колкото и правилни да са възгледите им, колкото и мъдри мнения да изразяват, и каквито и подходящи методи да предлагат. Сякаш никой не е достоен да си сътрудничи с него или да се включи в това, което върши, каквото и да е то. Това е нравът на антихристите. Някои хора казват, че това означава да имаш лоша човешка природа. Как обаче това може да се смята за обикновена лоша човешка природа? Това е съвсем сатанински нрав, а такъв нрав е изключително порочен. Защо казвам, че нравът им е изключително порочен? Антихристът изземва всичко от Божия дом и от собствеността на църквата и го третира като своя лична собственост, която трябва да е под негов контрол, и не позволява на никой друг да се намесва в това. Когато върши църковна работа, мисли единствено за собствените си интереси, за собствения си статус и за личната си гордост. Не позволява на никого да накърнява интересите му, камо ли да допусне някой със заложби или някой, който е способен да разкаже за своите свидетелства за преживяване, да застрашава репутацията и статуса му. И така, той се опитва да потисне и да изключи като конкуренти онези, които са способни да говорят за свидетелствата за преживяване и които могат да общуват с истината и да предоставят ресурс на Божиите избраници, и отчаяно се опитва да изолира напълно тези хора от всички останали, да захвърли имената им в калта и да ги повали. Едва тогава антихристите ще се почувстват спокойни. […] В действителност тези хора имат някакво свидетелство за преживяване и притежават част от истината реалност. Те са с относително добра човешка природа, имат съвест и разум и са способни да приемат истината. И макар че може да имат някои недостатъци, липси и случайни проявления на покварен нрав, те са способни да се самоанализират и да се покайват. Тези хора са хората, които Бог ще спаси и за които има надежда да бъдат доведени до съвършенство от Бог. В обобщение, тези хора са подходящи за изпълнение на дълг. Те отговарят на изискванията и принципите за изпълнение на дълг. Антихристът обаче си мисли: „Няма как да се примиря с това. Искаш да играеш роля на моя територия и да се съревноваваш с мен. Това е невъзможно. Не си го и помисляй! По-образован си от мен, говориш по-ясно, по-популярен си, и се стремиш към истината по-усърдно от мен. Какво щях да правя, ако трябваше да си сътруднича с теб, а ти ми откраднеш успеха?“. Съобразява ли се с интересите на Божия дом? Не“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Бог разобличава това, че антихристите отдават особено значение на статуса и властта и не позволяват на никого да накърни интересите им. Ако видят, че някой по-добър от тях застрашава статуса им, те потискат и изключват този човек. Като сравних това с моето поведение, осъзнах, че действам точно като антихрист. Когато видях, че Емили не само води общение върху истината и разрешава проблемите по-добре от мен, но и е доста проницателна по отношение на нашата професия, аз се притесних, че сътрудничеството с нея ще ми попречи да се изтъквам. Затова я изключвах и отказвах да ѝ позволя да участва в работата ми — всичко това, за да защитя статуса си, и да не се налага да деля властта си. Водачът уреди Емили и аз да си поделим работата и да си сътрудничим, което беше направено с оглед на резултатите от работата по поенето. Аз обаче се противопоставих на това в сърцето си. Макар че неохотно се съгласих да я включа, аз ѝ възлагах само някои по-маловажни задачи, тъй като се страхувах, че ако всички я слушат, ще загубя статуса си в групата. Когато състоянието на Хънтър беше лошо, Емили незабавно проведе общение с него, за да го разреши, но вместо да бъда доволна, аз си измислих всевъзможни оправдания, за да я потисна, така че да защитя статуса си и да ѝ попреча да се включи в работата, за която отговарях аз. Когато Джоан беше критична към Емили, аз тайно се радвах, като се надявах, че всички ще станат предубедени към нея, така че тя вече да не представлява заплаха за моя статус. Заради моето изключване Емили не можеше да участва в работата, за която аз отговарях, което се отрази на нейното състояние. Не се самоанализирах, а вместо това си пожелах тя да си тръгне незабавно. Бях толкова авторитарна, с такова силно желание за статус. За да запазя статуса и властта си, изключвах и потисках Емили във всичко, което правех, без изобщо да проявявам внимание към църковната работа. Наистина бях толкова егоистична и достойна за презрение и в мен нямаше никаква човешка природа. Поведението ми беше точното проявление на антихристки нрав!

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово, който ми помогна да придобия известно разбиране за последствията от моите действия. Божиите слова казват: „Когато хората имат сатанински нрав, те могат винаги и навсякъде да се разбунтуват срещу Бог и да Му се противопоставят. Хората, които живеят според сатанински нрав, винаги могат да отрекат Бог, да Му се противопоставят и да Го предадат. Антихристите са много глупави и не го осъзнават, а си мислят: „Достатъчно трудно се добрах до властта, защо да я споделям с друг? Да я дам на друг означава аз да я загубя, нали? Как мога да покажа талантите и способностите си, ако нямам власт?“. Антихристите не осъзнават, че Бог поверява на хората дълг, а не власт или статус. Те приемат само властта и статуса, а загърбват дълга си и не вършат действителна работа. Вместо това се стремят само към слава, изгода и статус, искат само да обсебят властта, да контролират Божиите избраници и да се отдадат на предимствата, които им осигурява статусът. Много е опасно да се постъпва така. Това е противопоставяне на Бог! Всеки, който се стреми към слава, изгода и статус, вместо да изпълнява правилно дълга си, си играе с огъня и с живота си. Хората, които си играят с огъня и живота си, по всяко време могат да се обрекат на гибел. Днес, като водач или работник, ти служиш на Бог, което не е нещо обикновено. Не работиш за някой човек, камо ли за да си плащаш сметките и да слагаш храна на масата, а изпълняваш дълга си в църквата. И какво означава изпълнението на дълга, особено като се има предвид, че той идва от Божието поръчение? Означава, че за това дали изпълняваш дълга си добре, или не, отговаряш пред Бог. Накрая трябва да дадеш отчет пред Бог и трябва да има резултат. Приел си Божие поръчение, поел си свещена отговорност, затова колкото и да е важна или незначителна тази отговорност, тя е сериозна. Колко сериозна е тя? В по-тесен смисъл тя включва въпроса дали можеш да придобиеш истината в този живот и как Бог гледа на теб. В по-общ смисъл тя е пряко свързана с перспективите и съдбата ти, с твоя изход. Ако извършиш зло и се противопоставиш на Бог, ще бъдеш заклеймен и наказан. Бог си записва всичко, което правиш, когато изпълняваш дълга си, и има Свои собствени принципи и критерии за това, как да оценява и преценява. Бог определя изхода ти въз основа на всичко, което се проявява в теб, докато изпълняваш дълга си“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Божиите слова ясно обясняват последствията от стремежа на антихристите към статус. Антихристите не се стремят към истината, а само към репутация и статус; те поставят властта и статуса над всичко друго, като се хващат за властта и отказват да я пуснат, искат да бъдат единственият авторитет и не позволяват никой друг да участва в работата им. В крайна сметка те биват разкрити и отстранени заради това, че се противопоставят на Бог. Като се замисля за себе си, след като бях избрана за надзорник по поенето, аз се произнасях по всички въпроси, свързани с работата — и малки, и големи. Всички идваха при мен, за да ме питат за проблемите си, и ме изслушваха, и особено ми харесваше усещането, че съм човек, който взема решения. След като Емили се присъедини към нас, забелязах, че тя е по-изявена от мен в много области. Тревожех се, че всички ще започнат да се обръщат към нея с проблемите си, което ще доведе до това, че аз да нямам вече право на глас, нито право да вземам решения сред тях. Затова я изключвах по всички възможни начини. Независимо дали водачът ме молеше да си разпределим работата и да си сътруднича с нея, или пък братята и сестрите искаха тя да се включи в работните дискусии, аз се противопоставях в сърцето си. Дори си намирах извинения, за да я изтласкам, като не ѝ позволявах да участва в работата и исках да доминирам в групата, така че братята и сестрите да слушат само мен, когато имат проблеми. Църквата ми беше възложила такъв важен дълг, но аз никога не се замислих как да върша тази работа добре. По-скоро прекарвах цялото си време в мисли как да не бъда засенчена от Емили и как да запазя статуса си. Желанието ми за репутация и статус беше твърде силно. Бог казва: „Всеки, който се стреми към слава, изгода и статус, вместо да изпълнява правилно дълга си, си играе с огъня и с живота си. Хората, които си играят с огъня и живота си, по всяко време могат да се обрекат на гибел“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Докато четях Божиите слова, аз особено много се изплаших, тъй като осъзнах, че Божият нрав е праведен и не търпи да бъде оскърбяван. Ако продължавах да се стремя към слава, печалба и статус, без да се покая, и ако продължавах да изключвам и нападам Емили, накрая можех само да оскърбя Божия нрав и да бъда разкрита и отстранена. Помислих си и за онези антихристи, които бяха отлъчени от църквата. Когато някой беше по-добър от тях и представляваше заплаха за статуса им, те виждаха в този човек враг и използваха различни достойни за презрение средства, за да го потиснат, изключат и измъчват и да постигнат целта си за еднолична власт. В крайна сметка ги отлъчваха от църквата заради многобройните им злодеяния. По същия начин, за да укрепи своя режим, Китайската компартия отчаяно иска всички да ѝ се кланят. Тя е безмилостна към онези, които биха могли да представляват заплаха за нейната позиция, и иска да ги отстрани напълно, като се опитва да задържи статуса и властта си завинаги в своята хватка. Като погледнех себе си, дали моите действия, насочени към затвърждаване на статуса ми чрез изключване на Емили, бяха по-различни по своята същност от тези на антихристите и на големия червен змей? Това осъзнаване ме изплаши и аз се помолих на Бог в покаяние да ме напътства, за да разреша проблемите си.

Няколко дни по-късно в района на Емили внезапно беше издадено предупреждение за тайфун. По време на срещата ни преди удара на тайфуна тя се почувства дълбоко развълнувана и каза: „Когато настъпи бедствие, чувствам, че възможността да изпълнявам дълга си е толкова ценна. Но аз не съм се възползвала от тази възможност и не съм дала най-доброто от себе си, за да удовлетворя Бог…“. Като чух това, аз почувствах дълбоко самообвинение. През това време аз се състезавах с Емили за слава и печалба, изключвах я по всякакъв начин, за да запазя статуса си, и не си сътрудничех с нея подобаващо, нито изпълнявах добре дълга си. Изведнъж ми стана жал и за Емили, и за Бог. Помолих се тихо на Бог в сърцето си: „О, Боже, ако в бъдеще нямам друга възможност да си сътруднича с Емили, ще ми остане само съжаление. Ако можех да започна отначало, щях да се възползвам от възможността да си сътруднича с нея както трябва“. Същия следобед научих, че тайфунът е преминал и че регионът на Емили не е бил засегнат. Непрекъснато благодарях на Бог за неговата закрила.

След това се помолих на Бог, като търсех път за практикуване и навлизане. Прочетох Божиите слова, в които се казва: „Каквато и да е посоката или целта на стремежа ти, ако не анализираш стремежа към статус и репутация и ако ти е много трудно да загърбиш тези неща, те ще се отразят върху твоето навлизане в живота. Докато статусът заема място в сърцето ти, той напълно ще контролира и ще влияе на посоката на живота ти и целите, към които се стремиш, и в такъв случай ще ти е много трудно да навлезеш в истината реалност, камо ли да постигнеш промени в нрава си. Разбира се, излишно е да се споменава дали в крайна сметка си способен да получиш Божието одобрение. Нещо повече, ако никога не си в състояние да загърбиш стремежа си към статус, това ще се отрази на способността ти да изпълняваш дълга си задоволително, което много ще затрудни превръщането ти в приемливо сътворено същество. Защо казвам това? Бог не мрази нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав. Това е грешен път, който е породен от покварата на Сатана, и Бог го заклейми; той е именно това, което Бог съди и пречиства. Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. А дали всичко това по природа не е враждебно към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота и накрая ги превръща в приемливи сътворени същества, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че стремежът към репутация и статус е в пълно противоречие с Божиите намерения. Колкото повече човек се стреми към статус, толкова повече се отдалечава от Неговите изисквания и толкова повече Бог го ненавижда. В крайна сметка той ще се противопоставя на Бог все повече, което ще доведе до това Той да го накаже и отстрани. Истинското сътворено същество трябва съвестно да се покорява на Божието върховенство и да изпълнява дълга си по земния начин, за да удовлетвори Бог. Това е стремежът, който хората трябва да имат. Това, че Бог ме облагодетелстваше и ми даваше възможност да практикувам като надзорник, имаше за цел да ми помогне да изпълнявам дълга си правилно и да използвам силните си страни, за да върша работата добре. То не беше, за да ми даде власт, а още по-малко, за да ми позволи да се стремя към репутация и статус. Трябваше да се откажа от амбициите и желанията си, да си сътруднича правилно с Емили и да изпълнявам добре дълга си.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово за това как да си сътрудничим с другите: „Какво ще кажете, трудно ли е да си сътрудничите с други хора? Всъщност не е. Дори може да се каже, че е лесно. Защо обаче хората все още смятат, че е трудно? Защото имат покварен нрав. За хората, които притежават човешка природа, съвест и разум, сътрудничеството с останалите е сравнително лесно и те могат да почувстват, че е нещо радостно. Това е така, защото за никого не е лесно да постигне нещо сам и в каквато и сфера да работят хората или каквото и да правят, винаги е добре да има човек, който да им посочи нещата и да им предложи помощ — много по-лесно е, отколкото да се справят сами. Освен това хората са ограничени от заложбите си; ограничено е и това, което самите те могат да преживеят. Никой не може да е специалист по всичко: не е възможно един човек да знае всичко, да е способен на всичко, да постигне всичко — това е невъзможно и всеки трябва да притежава такъв разум. И така, каквото и да правиш, било то важно или не, винаги трябва да има някой, който да ти помага, да ти дава насоки и съвети, или да ти съдейства. Само така можеш да си сигурен, че ще постъпваш по-правилно, ще допускаш по-малко грешки и ще си по-малко податлив на заблуди, а това е добре“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Бог говори много ясно за значението и важността на сътрудничеството. Независимо колко способен е един човек, никой не е всемогъщ; всеки се нуждае от помощта на другите. Сътрудничеството ни позволява да компенсираме взаимно недостатъците си и да избягваме заблудите, което е от полза и за работата на Църквата. Сътрудничество с другите и изслушване на тяхното мнение е нещо, което човек с нормална човешка природа и разум трябва да прави. Като се замисля за себе си, въпреки че бях надзорник на работата по поенето, и смятах, че имам известен опит и заложби, знаех малко чужд език и изглеждах способна да свърша някаква работа, често изпълнявах дълга си, като използвах ума и опита си, и рядко търсех истините принципи. Тъй като разчитах на малкото, което имах, за да се справям сама, гледната ми точка по въпросите невинаги беше точна или изчерпателна, често имаше отклонения, а резултатите от работата ми винаги бяха доста слаби. В сравнение с мен Емили имаше по-добри заложби и разбираше по-добре истината. Тя търсеше истините принципи, когато се сблъскваше с проблеми, самоанализираше се и разбираше себе си, когато разкриваше поквара. Нейните силни страни бяха точно това, което ми липсваше. Бог постави до мен някой по-добър от мен, за да ни помогне да се допълваме взаимно и да изпълняваме добре дълга си. Това беше от полза не само за работата в църквата, но и за собствения ми живот. Това беше Бог, Който показваше любовта Си към мен. След като разбрах Божието намерение, аз Му се помолих: „О, Боже, винаги съм завиждала на Емили и съм се състезавала с нея, дори я потисках и ѝ се присмивах. Сега най-накрая виждам, че Ти си уредил Емили да работи с мен, за да компенсираш моите недостатъци. Благодаря Ти от цялото си сърце. Отсега нататък съм готова да си сътруднича правилно с Емили и да изпълнявам добре дълга си и повече няма да преследвам репутация и статус“. След това по своя инициатива говорих открито пред Емили за покварата, която разкривам. След общението се почувствах много по-спокойна и се сближихме малко. След това, когато изпълнявах дълга си, вече не гледах на нея като на конкурент, а като на помощник. Когато в групата имаше проблеми, аз активно общувах с нея и ги обсъждахме. Търсехме заедно, когато не можехме да прозрем нещо, и разговаряхме за прозренията си. По този начин можехме да усетим Божието просветление и напътствие и успяхме да разрешим някои реални проблеми.

Не след дълго един брат навреди на работата, като постоянно се отнасяше повърхностно към дълга си, и се наложи да проведем общение с него и да го освободим. Притеснявах се, че не мога да общувам с него ясно и да посоча проблемите му. Мислех, че общението на Емили върху истината е по-просветляващо от моето и обмислях да я помоля да се присъедини към мен в общението. Имах обаче известни опасения, тъй като си мислех: „Ако поема инициативата да я включа в работата си, няма ли това да ме накара да изглеждам некомпетентна?“. Когато се появи тази мисъл, осъзнах, че състоянието ми не е правилно — отново се опитвах да защитя репутацията и статуса си. Затова се помолих на Бог. Прочетох Божиите слова, които казват: „Хората получават резултати в онова, върху което се съсредоточат, там, където полагат усилия. Ако винаги се съсредоточаваш върху доктрина, тогава ще придобиеш доктрина; ако се съсредоточаваш върху това да получиш статус и власт, тогава статусът и властта ти може да са стабилни, но няма да придобиеш истината и ще бъдеш отстранен. Независимо от дълга, който изпълнявате, навлизането в живота е важното нещо. Не можете да се отпускате в това отношение, нито да бъдете небрежни“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). „Само когато си сътрудничат в хармония, хората могат да бъдат благословени от Бог, и колкото повече такива моменти преживяват, толкова повече реалност притежават, пътят им става по-озарен, докато вървят по него, а те се успокояват все повече“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. За хармоничното сътрудничество). Божиите слова ми дадоха ясен път за практикуване; преследването на репутация и статус е път на противопоставяне срещу Бог и в крайна сметка може да доведе само до това да бъдеш отстранен. Не можех да продължавам да се притеснявам за това дали статусът ми е сигурен и дали братята и сестрите имат високо мнение за мен. Трябваше да се съобразявам с работата на църквата и да правя това, което е от полза за нея. Като осъзнах това, почувствах облекчение и поканих Емили да се присъедини към мен в общението с този брат. След общението той придоби известно разбиране за естеството на проблемите си. Най-накрая изпитах радостта от това да си сътруднича добре, както и мира и щастието, които идват от практикуването според истината. Благодаря на Всемогъщия Бог!