През 2016-та правех клипове в църквата. Забелязах, че сестра Син Чън създаваше относително повече клипове и по време на нашите дискусии се прилагаха основно нейните решения, а надзорникът често я молеше да сподели възгледите си. Предположих, че го е практикувала дълго време и e технически компетентна, така че си казах: „Тъй като съм нова тук, трябва да се уча повече от нея“. Но по-късно открих, че Син Чън е дошла само преди два месеца, и започнах да си мисля: „И двете сме започнали да изпълняваме дълга си тук приблизително по едно и също време. Може би другите ще ме съпоставят с нея. Ако тя може да получи всеобщо одобрение, аз не мога да съм по-долу от нея, иначе хората ще гледат на мен с пренебрежение“. След това аз целенасочено гледах клиповете, които Син Чън правеше, но не виждах нищо особено специално, затова смятах, че уменията ѝ не са нищо особено — аз също би трябвало да мога да стигна това ниво. За да докажа, че не съм по-малко способна от Син Чън, внимателно премислях всеки път, когато дискутирахме представянето на клиповете, и се опитвах да предложа идеи, които са по-съдържателни от нейните. Дори когато възгледите ѝ бяха на място, все пак добавях моите прозрения след нейните, за да може всички да си помислят, че аз обмислям нещата в по-голяма дълбочина от нея.

Един път видях един клип от Син Чън, който беше доста добър. Беше приятен за гледане. Въпреки че в сърцето си го допусках, мисълта да призная, че клиповете ѝ са добри, ме караше да се чувствам все едно си удрям шамар публично, и аз просто не можех да се насиля да го направя. Сама се успокоявах, мислейки: „Ако се постарая малко, няма да съм по-зле от нея“. След това бях особено съсредоточена, докато правех клипове, и многократно премислях основните моменти, и обмислях как да ги редактирам, за да са по-въздействащи. След много усилия създадох няколко клипа и когато Син Чън ги прегледа, тя не откри недостатъци, така че почувствах увереност, че нивото на уменията ѝ е същото като моето. Но след това надзорникът помоли Син Чън да ми дава насоки. Помислих си: „Ние започнахме по едно и също време, защо трябва тя да ме напътства? Сигурно надзорникът смята, че не съм добра колкото нея“. Таях дълбоки съмнения в сърцето си и си мислех: „Ако се уча от нея, без да протестирам, това ще е като да призная, че съм по-долу от нея, и дори в бъдеще да се справям добре, всички ще припишат на нея заслугата. Няма да позволя това да се случи!“. Така че, когато обсъждахме представянето на клиповете със Син Чън, аз изобщо не се интересувах от нейните възгледи и ги отхвърлях с лека ръка. А Син Чън напротив, слушаше много внимателно, когато споделях моето мнение, и често повдигаше теми, които не можеше да прозре, като се допитваше до мен за тях. Приех го като знак, че знам повече от нея, и сметнах, че не е достойна за моето внимание. Не след дълго Син Чън беше повишена и я изпратиха на друго място да изпълнява дълга си, а аз усещах едновременно щастие и завист. Завиждах ѝ за повишението, но в същото време тайничко бях доволна, защото нейното заминаване означаваше, че имам един съперник по-малко.

След като Син Чън си тръгна, веднъж обсъждахме представянето на един клип. Някои въпроси бяха трудни за прозиране, като често пораждаха спънки и забавяха напредъка. Нямаше как да не си помисля: „В миналото, когато надзорникът помолеше Син Чън да ми помогне и да разговаря за опита си с нас, аз го отхвърлях, като си мислех, че разбирам всичко, което знае, и че няма значение дали тя е в екипа или не. Сега, когато Син Чън тъкмо си тръгна, се изправихме пред трудности. Оказва се, че моето разбиране на принципите е ограничено. Без някой, който да ръководи и да направлява, аз изобщо не мога да създам достатъчно добър клип“. В този момент усетих колко надменна съм била и присъствието на Син Чън започна да ми липсва, като си мислех колко хубаво би било да има още един човек и още един набор от предложения, към които да се обръщам. Припомних си някои от Божиите слова: „Вие трябва да постигнете хармонично взаимодействие за целите на Божието дело, за благото на църквата и така че да стимулирате вашите братя и сестри да продължат напред. Трябва да си взаимодействате един с друг, като всеки от вас променя другия и постига по-добър резултат от делото, така че да проявявате внимание към Божиите намерения. Ето какво представлява истинското взаимодействие и само тези, които се занимават с него, ще получат истинско навлизане“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Служете, както служеха израилтяните). Изведнъж осъзнах, че Бог беше подредил да работя със Син Чън, за да допълваме взаимно силните и слабите си страни и да направим клиповете по-добри. Но през последните няколко месеца не бях обръщала внимание на това, което трябваше да правя, като се съсредоточавах само върху това да се съпоставям с нея и да парадирам със собствените си способности, като я изключвах и не си сътрудничeх с нея. Сега, след като Син Чън си тръгна, аз нямаше как да се уча от нея. В онзи момент мразех себе си за това, че преди съм била толкова неразумна.

В търсенето ми се натъкнах на следните Божии слова: „Някои хора все се опасяват, че другите са по-добри от тях или са над тях, че другите ще бъдат признати, а те ще бъдат пренебрегнати, и това ги кара да нападат и отхвърлят останалите. Нима това не е пример на завист към хората с талант? Нима това не е егоистично и достойно за презрение? Що за нрав е това? Това е злонамереност! Онези, които мислят само за собствените си интереси, които единствено задоволяват егоистичните си желания, без да мислят за другите и без да се съобразяват с интересите на Божия дом, имат лош нрав и не са обичани от Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). „Кой е най-очевидният вид нрав на антихристите? Тоест, кой е нравът, който ще можеш да прозреш, когато влезеш в контакт с тях, само като чуеш една-две техни фрази? Надменност. […] Справедливо е да се каже, че тъй като са надути и вярват, че няма никой, който да се мери с тях — по тази причина не желаят да си сътрудничат или да обсъждат нещата с никого, каквото и да правят. Те може да слушат проповеди, да четат Божиите слова, да са подложени на разобличаването на Неговите слова или понякога да бъдат кастрени, но във всеки случай няма да признаят, че са разкрили поквара и че са прегрешили, а още по-малко, че са надменни и самоправедни. Те не са способни да разберат, че са просто едни обикновени хора, с обикновени заложби. Те не могат да разберат такива неща. Независимо как ги кастриш, те пак ще си мислят, че са с добри заложби, че са нещо повече от обикновените хора. Не е ли това извън всяка надежда? (Да.) Това е извън всяка надежда. Това е антихристът“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Чрез разобличаването на Божието слово осъзнах, че поведението ми е било точно завист към талантливите хора и безмерна надменност, които Бог беше разобличил. Като размишлявах за времето, когато тъкмо бях дошла и бях започнала да правя клипове, осъзнах, че когато бях видяла, че Син Чън беше успяла да получи всеобщо одобрение, въпреки че и тя тъкмо се беше присъединила, аз се бях съпоставила с нея, мислейки, че ако тя може да успее, аз също ще мога. Независимо дали правех клипове, или споделях възгледите ми, аз си блъсках главата в опит да изтъкна колко съм умна. Освен това нямах желание да призная силните страни на Син Чън. Уменията й за създаване на клипове очевидно бяха по-добри от моите и въпреки че в сърцето си го бях признала, аз отказвах да го изрека на глас. Надзорникът беше помолил Син Чън да ме наставлява повече, за да мога по-бързо да разбера принципите и да подобря нивото на уменията си, но аз бях приела това като проява на високомерие спрямо мен и нееднократно се бях отнесла към Син Чън с пренебрежение. Поради моята завист бях останала в плен на навиците си, без желание да се подобря, и не бях научила нищо от сътрудничеството си с нея. Освен това, тъй като тъкмо бях започнала да се обучавам в правенето на клипове, аз имах много пропуски в уменията си, но все пак имах чувството, че знам всичко, и сляпо упорствах в своята надменност. Син Чън беше по-добра от мен в правенето на клипове и дори беше способна смирено да потърси насока или да обсъди нещата с мен, но аз пренебрегвах силните ѝ страни и дори безсрамно вярвах, че съм по-добра от нея. Ако имах поне капчица разум, за да успея да призная своите недостатъци, да се преборя със себе си и да се поуча от Син Чън, сега нямаше да съм толкова окаяна и жалка. Щом осъзнах това, аз се помолих на Бог: „Боже, аз не се погрижих за онова, което трябваше да направя, и предадох Твоето искрено намерение. Дори и сега, аз все още не съм усвоила уменията, което забави дълга ми. Готова съм да се покая“.

Две години по-късно беше назначен нов надзорник на име Уан Лу. Преди това бях отговаряла за работата на Уан Лу, но сега тя беше станала надзорник и следеше моята работа, което ме накара да се чувствам доста неудобно. Мислех си: „Аз изпълнявам дълга си по-дълго от нея, но тя стана надзорник веднага щом пристигна. Няма ли да си помислят братята и сестрите, че въпреки дългото ми обучение, аз все още не съм по-добра от една новодошла?“. Въпреки че никога не съм имала намерение да ставам надзорник, не исках и да ме пренебрегват. Затова внимателно попитах една от сестрите за мнението ѝ за Уан Лу и тя каза, че Уан Лу има доста добро разбиране за принципите и че резултатите от клиповете, които е направила, били доста добри. Като чух това, не бях убедена и не можех да повярвам, че е толкова добра. След това продължавах да търся и най-малките проблеми с Уан Лу, за да облекча дисбаланса в ума си. Една вечер Уан Лу дойде, за обобщи проблемите в работата ни, и аз исках да видя точно на какво ниво е, затова очаквах нейното общение. Тя обаче запази мълчание дълго време. Помислих си: „Като надзорник, защо не направиш първата крачка? Изглежда, че си надзорник само по титла. Но не можеш да организираш дори и тази част от работата“. След това нарочно казах на сестрите, че Уан Лу е пасивна и неефективна в дълга си, и те се съгласиха с мен. Почувствах малко радост от нейното нещастие, мислех си: „Дори и сега да я уважават, способностите ѝ в работата не са никак впечатляващи. Най-вероятно няма да се справи с позицията на надзорник за дълго. И тогава братята и сестрите ще си помислят, че дори да нямам заложбите да бъда надзорник, поне може да се разчита на мен и съм надеждна в дълга си, и не съм по-зле от нея“. На друго събиране Уан Лу попита за моето състояние, а аз ѝ отвърнах доста пренебрежително, поради което тя не можа да разбере моето истинско състояние, и нарочно я поставих в трудно положение. На обичайните събирания, дори и да имах прозрения, аз не разговарях веднага за тях и дори силно се надявах, че и другите ще замълчат, за да видя как ще се справи Уан Лу със ситуацията. Но всички поемаха инициативата да споделят и да общуват, и активно отговаряха на всеки въпрос на Уан Лу. Като виждах, че всички се чувстват свободни и спокойни, а аз все повече не на място, се запитах: „Защо всички останали могат да се отнасят с Уан Лу подобаващо, а аз винаги се опитвам да застана срещу нея?“. Като се замислих, осъзнах, че причината отново е моята завист.

Един ден прочетох тези Божии слова: „Що за нрав е това, когато човек вижда, че някой е по-добър от него, но се опитва да го потисне, като разпространява слухове за него или прибягва до отвратителни средства, за да го очерни и да подкопае репутацията му, или дори да го стъпче, за да защити мястото си в съзнанието на хората? Това не е просто надменност и самонадеяност. Това е нравът на Сатана. Това е злонамерен нрав. Това, че този човек може да напада и да отчуждава хората, които са по-добри и по-силни от него, е коварно и нечестиво. А това, че не се спира пред нищо, за да унижи хората, показва, че в него има много дяволска природа! Той е склонен да омаловажава хората, да ги набеждава безпричинно, да им създава трудности, понеже живее според нрава на Сатана. Това не е ли злодеяние? Макар да живее така, пак си мисли, че е добре и че е добър човек. Когато обаче види някой по-добър от себе си, е склонен да му създава проблеми и да го тъпче. Какъв е проблемът тук? Не са ли безскрупулни и своенравни хората, които са способни да извършат такива злодеяния? Такива хора мислят само за собствените си интереси, съобразяват се само с личните си чувства и единствено искат да осъществят своите желания, амбиции и цели. Не ги вълнува колко щети нанасят на делото на църквата, а за да защитят статуса си в съзнанието на хората и собствената си репутация, биха пожертвали интересите на Божия дом. Подобни хора не са ли надменни, самоправедни, егоистични и подли? Такива хора са не само надменни и самоправедни, но са и крайно егоистични и подли. Те изобщо не проявяват внимание към Божиите намерения. Дали такива хора имат богобоязливи сърца? Изобщо нямат богобоязливи сърца. Затова действат безразсъдно и правят каквото си поискат, без да изпитват каквато и да е вина, без изобщо да се притесняват, да се страхуват или тревожат и без да се замислят за последствията. Често постъпват така и винаги са се държали по този начин. От какво естество е подобно поведение? Меко казано, такива хора са твърде завистливи и имат твърде силно желание за лична репутация и статус. Те са прекалено измамни и подмолни. По-точно казано, същността на проблема се състои в това, че тези хора изобщо нямат богобоязливи сърца. Те не се боят от Бог, вярват, че те самите са от първостепенно значение, и смятат, че превъзхождат Бог и истината във всяко отношение. Бог е незначителен и не заслужава да се споменава в сърцата им, там Той няма никакъв статус. Могат ли да практикуват истината хора, които нямат богобоязливи сърца, нито място за Бог в тях? Категорично не. И така, какво вършат, когато обикновено са доволно заети и изразходват доста енергия? Такива хора дори твърдят, че са загърбили всичко, за да се отдадат изцяло на Бог, и че са изстрадали много. Всъщност обаче мотивът, принципът и целта, които стоят зад всички техни действия, са в името на собствения им статус и престиж, както и на защитата на всичките им интереси. Смятате ли, че такива хора са ужасни, или напротив? Що за хора вярват в Бог от много години, но изобщо нямат богобоязливи сърца? Те не са ли надменни? Не са ли сатани? А на кои създания най-много им липсва богобоязливо сърце? Освен при зверовете, то липсва при злите и антихристите, дяволите и подобните на Сатана. Те изобщо не приемат истината и изобщо нямат богобоязливи сърца. Способни са на всякакви злодеяния и са врагове на Бог и на Божиите избраници“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). Като четях Божиите слова, аз усещах, че те дълбоко пронизват сърцето ми. Определения като „злите“, „антихристите“, „дяволи“ и „Сатана“ ме караха да се чувствам засрамена до крайност. Очевидно не можех да бъда надзорник, но все пак исках другите да ме хвалят. Като виждах, че Уан Лу, една новодошла, задминава другите, се страхувах, че хората ще кажат, че въпреки дългото ми практикуване, аз все още съм по-долу от новодошлата, което ме правеше да изглеждам неспособна. От завист и недоволство се съсредоточих върху това да намирам недостатъците ѝ. В началото, когато Уан Лу се присъедини и все още не беше запозната с работата, аз се опитвах да намеря в нея недостатъци, за да я критикувам, че е пасивна и неефективна, да я омаловажа и да подкопая усилията ѝ. По време на събирания не проявявах инициатива в общението, нито пък исках да позволя на другите братя и сестри да споделят, като умишлено се стремях да я притесня. Бях наистина достойна за презрение и злобна, без абсолютно никакъв страх от Бог! Външно ѝ завиждах и се стараех да я компрометирам, но всъщност нарушавах и прекъсвах църковната работа, и накърнявах Божия нрав. Вършех зло! Самата аз не можех да изпълнявам ролята на надзорник, но въпреки това се вкопчвах в недостатъците на другите, за да усложня нещата за тях, и се надявах, че и те ще се провалят. Държах се като слуга на Сатана. Ако продължавах да живея в завист и съревнование, рано или късно щях да се изправя пред Божието наказание за извършването на толкова много злодеяния.

Докато размишлявах, прочетох следните Божии слова: „Какъв дух цари в лагера на Сатана — в обществото или в официалните среди? Какви са общоприетите практики? Трябва да имате представа за тях. От какви принципи и насоки се водят действията им? Всеки действа своеволно, всеки върви по своя път. Всеки действа в свой собствен интерес и прави каквото си иска. Последната дума има този, който има власт. Той изобщо не се замисля за останалите. Просто всички правят каквото си искат, стремят се към слава, придобивки и статус и действат изцяло според собствените си предпочитания. Веднага щом получат власт, бързо я упражняват над останалите. Ако ги обидиш, те искат да те смачкат, а ти нищо друго не можеш да направиш, освен да им предложиш подаръци. Те са безмилостни като скорпиони, готови са да нарушават закони, правителствени разпоредби и дори да вършат престъпления. На всичко това са способни. Лагерът на Сатана е толкова мрачен и зъл. Сега Бог е дошъл, за да спаси човечеството, да позволи на хората да приемат истината, да я разберат и да се освободят от робството и властта на Сатана. Не продължавате ли да живеете под властта на Сатана, ако не приемате истината и не я практикувате? В такъв случай каква е разликата между сегашното ви положение и това на дяволите и Сатана? Бихте се съревновавали точно като невярващите. Бихте се сражавали точно като тях. Бихте кроили планове и интриги и бихте се впускали в спорове от сутрин до вечер, обзети от завист. Каква е причината за този проблем? Причината е, че хората имат покварен нрав и живеят според него. Когато царува поквареният нрав, царува Сатана. Всички покварени човешки същества, без никакво изключение, живеят със сатанински нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). След като прочетох Божиите слова си спомних, че преди да повярвам в Бог, аз се придържах към правила за оцеляване като „Може да има само един алфа мъжкар“ и „Легитимността е за победителя; губещите винаги грешат“. Мислех, че да надмина околните и да се превърна в човек, когото другите уважават и подкрепят, е най-ценното в битието. Под влиянието на тази нагласа онези в училище, които получаваха по-високи оценки или повече внимание от страна на учителите, се превърнаха в хората, с които тайно се съпоставях. След като започнах работа, често чувах, че за да си осигури стабилна позиция и да бъде уважаван, човек трябва да се отличава и да бъде изключителен. Когато наоколо имаше някой, който бе по-способен от мен, го усещах като криза, тъй като означаваше допълнителен съперник, а в определени области, ако човек с опит е надминат от новодошъл, това е още по-унизително. Продължавах да виждам нещата по този начин дори след като започнах да вярвам в Бог. В която и да е група хора първо търсех кой е по-добър от мен или кой би могъл да застраши моята позиция. Ако някой ме превъзхождаше в каквато и да е област, аз се чувствах обезпокоена и ставах завистлива и неуверена. Като виждах братя и сестри, които бяха по-добри от мен, аз ставах завистлива и ги изключвах, и винаги се опитвах да омаловажа тях и да издигна себе си. За да ги надмина, аз дори прибягвах до интриги, възползвах се от недостатъците им и ги осъждах зад гърбовете им, като се надявах да ги обезкуража, за да се чувствам удовлетворена. Осъзнах, че животът според правилата за оцеляване на Сатана ме беше направил надменна, злобна и без човешка природа, а освен това смущаваше работата на църквата. Бог не се отнесе с мен според моите злодеяния, а все пак ми даде възможността да се покая. Благодарих на Бог от сърце и не желаех повече да живея според моя покварен нрав.

По-късно прочетох тези Божии слова: „Недей да вършиш нещата винаги заради себе си и не се съобразявай постоянно със собствените си интереси; не се съобразявай с интересите на хората и не мисли за собствената си гордост, слава и статут. Първо трябва да помислиш за интересите на Божия дом и да ги превърнеш в свой приоритет. Трябва да проявяваш внимание към Божиите намерения и да започваш с размисъл върху това дали има нечистотии в изпълнението на твоя дълг, дали си бил предан, дали си изпълнил задълженията си, дали си дал всичко от себе си, както и дали си мислил с цялото си сърце за дълга си и за делото на църквата. Трябва да вземаш предвид тези неща. Ако често мислиш за тях и ги разбираш, ще ти бъде по-лесно да изпълняваш дълга си добре. Ако нямаш заложби, ако опитът ти е повърхностен или ако не си вещ в професионалната си дейност, в работата ти може и да има някои грешки или недостатъци, и може да не постигнеш добри резултати, но ще си направил всичко възможно. Ти не задоволяваш собствените си егоистични желания или предпочитания. Вместо това постоянно се грижиш за делото на църквата и за интересите на Божия дом. Въпреки че може да не постигнеш добри резултати в задълженията си, сърцето ти ще бъде на място; ако освен това успееш да потърсиш истината, за да отстраниш проблемите в задълженията си, ще изпълняваш дълга си добре и същевременно ще можеш да навлезеш в истината реалност. Ето какво означава да притежаваш свидетелство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). Божиите слова ми посочиха принципите за практикуване: Когато съм изправена пред някаква ситуация, не бива да давам предимство на защитата на собствените ми интереси, репутация или статус, а вместо това трябва да взема предвид интересите на Божия дом и трябва да направя каквото е нужно, за да защитя работата на Божия дом. Когато виждам, че другите са по-добри от мен и могат да вършат действителна работа, аз трябва да ги подкрепям и поддържам. Дори да имат недостатъци, трябва да се държа с тях правилно, да нямам прекалено високи очаквания за тях и да се уча от техните силни страни и добродетели. Уан Лу тъкмо беше започнала да практикува като надзорник и беше нормално да има известни слабости. Стига да е правилният човек и да може да върши действителна работа, аз трябва да я подкрепям с любов и да си сътруднича с нея, за да вършим заедно работата добре. Това е да поддържаш работата на църквата. Когато промених нагласите си, аз вече не завиждах на Уан Лу, а вместо това започнах да ѝ се възхищавам. Въпреки младостта си тя обмисляше внимателно проблемите, работеше с хладнокръвие и постоянство и обръщаше внимание на търсенето на принципи. На мен ми липсваше всичко това. Вече не усещах, че ѝ се съпротивлявам, можех също да проявя инициативата да ѝ докладвам и да обсъждам въпроси от работата с нея, и също така бях готова да приема нейните отзиви, когато изтъкваше нашите недостатъци в работата. Практикувайки по този начин, аз не чувствах притеснение; вместо това се чувствах по-свободна.

По-късно се преместих в друг екип, където работех с Дзиен Жан. Въпреки че бяхме изпълнявали този дълг за приблизително едно и също време, видях, че нейната ефективност и професионалните ѝ умения очевидно превъзхождаха моите. Отначало се чувствах доста притеснена и разтревожена, че другите може да ме гледат отвисоко. Но после осъзнах, че благодарение на нейните отлични умения, аз мога да науча повече от нея и да компенсирам пропуските си, затова бях много мотивирана да си сътруднича с нея. По-късно обаче надзорникът я назначи да бъде начело на работата и другите сестри често отиваха при нея, за да дискутират проблеми, и аз отново се чувствах неуравновесена. Мислех си: „Не става ли въпрос само за това, че тя е малко по-способна и ефективна в дълга си? Това наистина ли е причина всички да се тълпят около нея? Изглежда, че аз съм невидима“. Чувствах неувереност в сърцето си, но в онзи момент осъзнах, че завистта ми отново се е активизирала. Затова се помолих на Бог, помолих Го да ме води, за да се справя в тази ситуация правилно. След това прочетох тези Божии слова: „Бог отдавна е повелил твоята роля в живота и дълга, който изпълняваш. Някои хора негодуват, че другите притежават силни страни, които те самите нямат. Те искат да се променят, като научат повече, видят повече и като се стараят повече. Това, което старанието им може да постигне обаче, е ограничено и те не могат да надминат онези, които притежават дарби и компетентност. Безполезно е, колкото и да се бориш. Бог е отредил какъв ще бъдеш и никой не може да направи нищо, за да го промени. Трябва да насочиш усилията си към това, в което си добър. Трябва да изпълняваш този дълг, за който си подходящ. Не се опитвай да се налагаш в области, за които нямаш умения, и не завиждай на останалите. Всеки си има предназначение. Не си мисли, че можеш да правиш всичко добре или че си по-съвършен или по-добър от останалите. Не бива все да искаш да замениш другите и да се покажеш. Това е покварен нрав. Някои хора смятат, че нищо не могат да правят добре и че нямат никакви умения. В такъв случай просто трябва да слушаш, да си покорен и земен човек. Прави това, което можеш, и го прави добре, като дадеш всичко от себе си. Това е достатъчно. Бог ще е доволен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). От Божиите слова аз разбрах, че заложбите и силните страни на всеки са различни, те всички са предопределени от Бог и ние не можем да се съревноваваме за тях. Божието намерение за нас е да се отнасяме правилно със своите и чуждите силни страни и недостатъци, да стоим на своята собствена позиция и да изпълняваме дълга си добре. Вярно беше, че моите умения в работата и моето разбиране на принципите не бяха толкова добри като на Дзиен Жан, и братята и сестрите се допитваха повече до нея, за да изпълняват добре дълга си, а не за да величаят нея, а мен да ме омаловажават. Всеки си изпълняваше дълга като сътворено същество в съответната му роля; никой не беше по-висш или по-нисш от който и да е друг. Силните страни на Дзиен Жан точно допълваха моите недостатъци, така че аз трябва активно да търся нейните съвети и да се уча от нея, за да придобия повече. В този момент ми просветна. Трябва да се изправя срещу собствените си заложби и недостатъци, да оставя настрани амбициите и желанията си и да правя онова, което съм способна да правя добре. Това е разумът, който трябва да имам. По късно се съсредоточих върху това да върша работата, която трябва, възможно най-добре, и търсех Дзиен Жан и обсъждах с нея, когато се сблъсквах с неща, които не можех да прозра. По-късно, когато срещнех хора, които бяха по-добри от мен, имаше моменти, когато завистта все пак изплуваше на повърхността, но аз можех съзнателно да се самоанализирам и да се моля, за да се опълча срещу това, и не усещах сърцето си толкова възпирано и ограничено. Да живея по този начин ми донесе много повече спокойствие и избавление. Благодаря на Бог!