През 2016 г. бях избрана за църковен водач. Чувствах се наистина мотивирана и реших да изпълнявам правилно този дълг и да направя всичко възможно, за да се справя добре с всички църковни дела, така че братята и сестрите да видят, че са избрали правилния човек. Но скоро открих, че сестра Ли Син, сътрудничката ми, изпълняваше дълга си по-дълго от мен, имаше по-добри заложби и можеше да общува за истината с повече яснота. Когато посещавахме събирания заедно, тя успяваше да разреши повечето въпроси, повдигнати от братята и сестрите, а братята и сестрите с удоволствие слушаха нейното общение. Като видях всичко това, се почувствах малко неспокойна и си мислех: „Общението на Ли Син за истината е наистина доста ясно, но ако това продължава, другите ще ѝ се възхищават. Тогава кой ще обръща внимание на мен? Това няма да стане, трябва да намеря начин да се докажа“. След това често оставах до късно, за да ям и пия повече от Божиите слова и да се снабдя с истината. По време на събирания, когато нечие общение за Божиите слова беше просветляващо, бързах да си водя бележки, за да мога да го проведа на събирания с други групи, като по този начин показвах на братята и сестрите, че и аз разбирам доста. По-късно, тъй като Ли Син живееше в сравнително отдалечен район, за братята и сестрите беше неудобно да се допитват до нея с въпросите си, затова използвах това като възможност да поема всички църковни дела в свои ръце и понякога правех уговорки, без да ги обсъждам с Ли Син. С течение на времето тя започна да чувства, че не играе значима роля, и ентусиазмът ѝ за изпълнение на дълга ѝ започна да намалява. Освен това тежкото ѝ семейно бреме правеше състоянието ѝ все по-негативно и на няколко пъти, когато ме видеше, дори въздъхваше тежко и казваше, че не е способна да изпълнява този дълг. Макар привидно да проведох общение с нея, вътрешно се надявах тя да остане негативна, като мислех, че това ще ми позволи да изпъкна още повече. По-късно поради постоянно влошаващото ѝ се състояние Ли Син беше освободена и църквата избра нов водач, сестра Уан Лин. Като видях, че Уан Лин има добри заложби, се почувствах в криза и усетих, че след известно обучение тя може да ме надмине, затова не исках тя да изпъква. Случи се така, че като новоизбрана Уан Лин не беше запозната с работата, затова използвах това като извинение, за да поема пълен контрол над църковната работа, като я лишавах от възможности да използва талантите си. Веднъж една църковна задача изискваше спешно общение и изпълнение, но тъй като Уан Лин не беше местна, тя не беше запозната с някои от местата за събирания. Не я взех със себе си, за да я запозная с района или да изпълним задачата заедно, а вместо това я изключих и изпълних задачите в районите, които трябваше да бъдат в нейния обхват на отговорност. По-късно дори споменах пред братята и сестрите, че Уан Лин няма чувство за бреме за работата, и споделих как сама съм тичала насам-натам, за да изпълнявам задачите. Това накара някои братя и сестри да се настроят срещу нея и да не желаят да слушат нейното общение. Вследствие на това Уан Лин стана негативна. Почувствах се малко виновна, но не се самоанализирах. Вместо това продължих да се хваля пред братята и сестрите колко много съм жертвала и претърпяла в дълга си. Братята и сестрите често ме хвалеха за моето чувство за бреме и отговорност към работата, като казваха, че църквата не може без мен. Много се радвах, като чувах това. По-късно открих, че вече не получавам никакво просветление или озарение от Божиите слова и че нямам какво да кажа по време на молитви. Прекарвах дните си в объркано и безцелно състояние, а и резултатите от църковното дело започнаха да се влошават. Едва тогава най-накрая осъзнах, че състоянието ми не е правилно, затова дойдох пред Бог да търся и да Го моля да ме просветли и да ме напътства, за да опозная себе си.

Прочетох Божието слово: „Независимо какъв дълг изпълняват антихристите, те ще се опитват да се поставят на висока позиция, в позиция на превъзходство. Никога не биха могли да се задоволят с мястото си на обикновен последовател. […] Винаги имат лични намерения при изпълнението на дълга си и винаги искат да се отличат с цел да задоволят потребността си да побеждават другите хора и да удовлетворят желанията и амбициите си. Докато изпълняват дълга си, освен че не спират да се състезават — състезават се във всяко отношение да изпъкнат, да бъдат на върха, да се издигнат над другите — те мислят и за това как да запазят сегашния си статус, репутация и престиж. Ако има някой, който застрашава техния статус или престиж, те не се спират пред нищо и не показват милост, докато не го свалят и не се отърват от него. Те дори използват достойни за презрение средства, за да потиснат онези, които са способни да се стремят към истината, които изпълняват дълга си предано и с чувство за отговорност. Освен това те са изпълнени със завист и омраза към братята и сестрите, които отлично изпълняват дълга си. Те изпитват особена омраза към онези, които останалите братя и сестри подкрепят и одобряват. Те смятат, че такива хора са сериозна заплаха за това, към което се стремят, за тяхната репутация и статус, и в сърцата си се кълнат: „Или ти, или аз, или аз, или ти, за двама ни няма място и ако не те срина и не се отърва от теб, няма да мога да се помиря със себе си!“. Те са безмилостни към братята и сестрите, които изразяват различно мнение, които ги разобличават или които застрашават техния статус: мислят за всичко, което могат да направят, за да се доберат до нещо за тях, за да ги съдят и заклеймят, да ги дискредитират и да ги сринат, и няма да се успокоят, докато не го направят“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (седма част)). „Ако човек твърди, че обича истината и че се стреми към нея, но в същността си цели да се отличи, да се изтъкне, да накара хората да имат високо мнение за него, да удовлетвори собствените си интереси, и ако изпълнява дълга си не за да се покори на Бог или да го удовлетвори, а за да постигне слава, придобивки и статус, тогава стремежът му е грешен. При това положение действията му пречат ли на делото на църквата, или помагат за развитието му? Очевидно пречат, а не помагат да се развива. Някои хора тръбят, че вършат работата на църквата, но се стремят към лична слава, придобивки и статус, занимават се с лични дела, създават своя собствена малка група, свое собствено малко царство. Такива хора изпълняват ли дълга си? Цялата работа, която вършат, съществено прекъсва, смущава и руши делото на църквата“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част)). Това, което Божиите слова разобличиха, беше точно моето състояние. Откакто станах водач, винаги се фокусирах върху това как ме възприемат другите. Когато открих, че сестрата, с която си сътрудничех, е по-добра от мен, не можех да го приема и исках да се съревновавам и да се сравнявам с нея. Просто трябваше да надминавам другите и да карам всички да ме ценят високо. Когато си сътрудничех с Ли Син, видях, че нейните заложби са добри, че имаше добра работоспособност, че общението ѝ за истината е ясно и че е способна да решава проблемите на братята и сестрите. Почувствах завист и не можех да приема това; страхувах се, че всички братя и сестри ще ценят високо нея, а мен ще гледат отвисоко. Затова обикалях и изучавах светлината, съдържаща се в общението на другите, за да се накича, с надеждата, че ще накарам другите да ме ценят високо. За да покажа, че съм по-добра от Ли Син, дори стигнах дотам, че поех сама цялата църковна работа и отказвах да ѝ позволя да се намесва, като тайно я изтиках встрани. Бях безразлична и когато видях, че състоянието на Ли Син не е добро, тъй като се страхувах, че ако състоянието ѝ се подобри, резултатите от работата ѝ ще надминат моите. Когато си сътрудничех с Уан Лин, също много се съревновавах. Знаех добре, че Уан Лин току-що е започнала да се обучава за водач и че трябва да ѝ помагам и да я подкрепям, но когато видях, че нейните заложби са добри, се уплаших, че щом се запознае с работата, ще ме надмине и това ще се отрази на статуса ми. Затова работех сама, за да покажа собствената си работоспособност, и не ѝ давах никакви шансове да използва пълноценно талантите си. Дори я омаловажавах зад гърба ѝ, докато възвеличавах себе си, което доведе до това, че братята и сестрите станаха предубедени към нея и я изключваха, докато накрая тя изпадна в негативизъм. Когато си помислих, че съм направила тези неща, наистина почувствах, че нямам човешка природа и съм напълно достойна за презрение. Братята и сестрите ме бяха избрали за водач и аз трябваше да ценя тази възможност. Трябваше да си сътруднича с братята и сестрите, за да изпълняваме добре църковното дело. Но аз не мислех как да си сътруднича хармонично с другите в дълга си и да бъда предана. Вместо това постоянно се съревновавах за слава и придобивки, за да ме ценят хората високо. Поведението ми не само възпираше двете сестри, но и се отрази на църковното дело. Сега бях изпаднала в мрак и това беше Божието наказание и дисциплиниране за мен; осъзнах, че ако не размисля и не се покая, ще бъда отритната от Бог. Тази мисъл наистина ме уплаши, затова веднага Му се помолих: „Боже! Искам да се покая пред Теб. Никога повече няма да се съревновавам с братята и сестрите си“. Когато след това изпълнявах дълга си, започнах съзнателно да се отдръпвам и спрях да се съревновавам с Уан Лин. Вместо това се научих как да си сътруднича с нея при изпълнението на църковното дело и започнах да ѝ помагам да се запознае с дълга си възможно най-бързо. Състоянието на Уан Лин се подобри, тя започна активно да изпълнява дълга си и беше способна да решава някои реални проблеми. Почувствах се засрамена, когато видях това. Знаех, че причината Уан Лин да изпадне в униние се дължеше изцяло на факта, че винаги съм се съревновавала с нея и никога не съм ѝ давала възможност да се обучава. Сега, когато си сътрудничехме, Уан Лин беше способна да използва пълноценно талантите си, а резултатите, които постигнахме в църковния живот, също се подобриха. Бях много щастлива от това и чувствах, че съм навлязла донякъде в тази област, но тъй като поквареният ми нрав беше дълбоко вкоренен в мен, не след дълго отново се озовах в състояние да се съревновавам за слава и придобивки.

През септември 2018 г. нашата църква се сля с друга църква наблизо и аз отново бях избрана за водач. Бях много щастлива, защото чувствах, че след като продължавам да бъда водач след сливането на църквите, това доказва, че съм способна. Но тогава си помислих за двете сестри, с които трябваше да си сътруднича. Едната беше сестра Пан Дзин, която беше служила като водач в продължение на много години. Тя разбираше много принципи, имаше Богт опит и често беше способна да общува за истината и да решава проблемите на братята и сестрите. Другата беше сестра Чън Мин, чиито заложби и работоспособност бяха доста добри. Затова почувствах голям натиск и се притеснявах, че братята и сестрите ще започнат да ме гледат от високо, тъй като и двете бяха по-добри от мен и аз щях да бъда най-слабата от нас. Поради това тайно започнах да удвоявам усилията си и всеки ден намирах повече време да ходя на групови събирания, тъй като мислех, че мога да ги надмина, като върша повече работа, страдам повече и плащам по-висока цена от тях. Полагах допълнителни усилия да намирам време, което да прекарвам с братята и сестрите, за които отговаряше именно Пан Дзин. Посещавах всяко едно групово събиране с надеждата, че ще спечеля одобрението на братята и сестрите, за които те отговаряха. Веднъж чух Пан Дзин да казва, че в нейния район има група, в която братята и сестрите никога не могат да работят в хармония, и въпреки че била общувала с тях няколко пъти, не била успяла да разреши проблема. Помислих си: „Трябва да се възползвам от тази възможност да общувам и да разреша този проблем. Това ще покаже, че съм по-добра от нея“. Затова веднага намерих време да посетя тази група. Чрез търпеливото си общение най-накрая разреших състоянията на братята и сестрите. Сестрата от домакините дори похвали способността ми да решавам проблеми пред Пан Дзин. Почувствах се наистина доволна от себе си, когато чух това, и се помислих за доста способна. По-късно, за да си изградя добър имидж, често прекарвах дните си в посещаване на събиранията на различни групи и оставах до един часа през нощта да чета Божиите слова и да проучвам материали, за да мога да решавам проблемите своевременно. Преди всяко събиране се подготвях така, сякаш бях учител, който планира уроци, с надеждата, че братята и сестрите ще видят, че съм добра в общуването за истината. Веднъж пропуснах едно групово събиране, тъй като посетих събиране в друг район. За да накарам братята и сестрите да мислят, че съм отговорна, след като се върнах на следващия ден, побързах да намеря време, за да компенсирам пропуснатото събиране. Но неочаквано напът за събирането внезапно спуках задната гума на електрическия си велосипед. Озовах се в тежко положение — насред нищото в дъжд и сняг — и известно време не знаех какво да правя. Точно когато не знаех какво да предприема, внезапно си спомних, че всички хора, събития и неща, които ни сполитат всеки ден, са позволени от Бог и че може би в тази ситуация има урок за мен, който трябва да науча. След размисъл осъзнах, че намерението ми да присъствам на събирането не е правилно. Не присъствах, за да общувам за Божиите слова и да разбирам истината с братята и сестрите, а по-скоро за да използвам това събиране като шанс да ги накарам да видят, че имам чувство за бреме и отговорност, и да ги накарам да ме ценят високо. Все още действах в името на слава, придобивки и статус.

По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „За да придобият власт и статус, първото нещо, което антихристите правят в църквата, е да се опитат да спечелят доверието и почитта на другите хора, за да могат да убедят повече хора и да накарат повече от тях да им се възхищават и да ги боготворят, като по този начин постигат целта си да имат последната дума в църквата и да държат властта. Когато става въпрос за придобиване на власт, те са най-умели в това да се съревновават и да се борят с другите хора. Хората, които се стремят към истината, които имат престиж в църквата и които са обичани от братята и сестрите, са основните им конкуренти. Всеки човек, който представлява заплаха за техния статус, е техен конкурент. Те решително се съревновават с по-силните от тях и напълно безмилостно се съревновават с по-слабите от тях. Сърцата им са изпълнени с философии за борба. Те вярват, че ако хората не се съревновават и не се борят, няма да могат да получат никакви облаги и че могат да получат нещата, които искат, само като се съревновават и се борят. За да получат статус и да заемат водеща позиция в дадена група от хора, те са готови на всичко, за да се съревновават с другите, и не пощадяват нито един човек, който представлява заплаха за техния статус. С когото и да общуват, те са изпълнени с желание за битка и дори когато остареят, те все така се борят. Те често казват: „Бих ли могъл да победя този човек, ако се съревновавам с него?“. Всеки, който е красноречив и може да говори логично, структурирано и методично, става обект на тяхната завист и подражание. И дори става техен конкурент. Всеки, който се стреми към истината и притежава вяра, и е способен често да помага на братята и сестрите и да ги подкрепя, и им дава възможност да излязат от негативността и слабостта, също става техен конкурент, както и всеки, който е експерт в определена професия и е донякъде почитан от братята и сестрите. Всеки, който постига резултати в работата си и получава признанието на Горното, естествено се превръща в още по-голям конкурент за тях. Какви са девизите на антихристите, независимо в коя група се намират? Споделете какво мислите. (Битката срещу другите хора и срещу Небето е източник на безкрайно забавление.) Това не е ли лудост? Лудост е. Има ли други? (Боже, не си ли мислят следното: „В цялата вселена само аз властвам като пълен господар“? Тоест те искат да са на върха и с когото и да са, винаги искат да го надминат.) Това е една от техните идеи. Има ли други? (Боже, сетих се за три думи: „Победителят е цар“. Мисля, че където и да са, те винаги искат да превъзхождат останалите и да се открояват и се стремят да са на върха.) Повечето от това, за което говорихте, са видове идеи. Опитайте се да ги опишете, като използвате някакво поведение. Където и да се намират, антихристите не искат непременно да заемат най-високата позиция. Всеки път, когато отидат някъде, те имат нрав и манталитет, които ги принуждават да действат. Какъв е този манталитет? Той е: „Трябва да се съревновавам! Да се съревновавам! Да се съревновавам!“. Защо казвам „съревновавам“ три пъти, а не веднъж? (Съревнованието се е превърнало в техен живот, с него живеят.) Това е техният нрав. Родени са с нрав, който е изключително надменен и трудно се овладява, т.е. смятат се за ненадминати и са изключително самонадеяни. Никой не може да обуздае изключително надменния им нрав. Самите те не могат да го контролират. Затова животът им представлява само борба и съревноваване. За какво се борят и съревновават? Естествено, те се съревновават за слава, изгода, статус, репутация и за собствените си интереси. Каквито и методи да се налага да използват, стига всички да им се подчиняват и стига самите те да получават ползи и статус, те са постигнали целта си. Волята им да се съревновават не е временно забавление, а е вид нрав, който произлиза от сатанинската природа. Той е като нрава на големия червен змей, който се бори и с Небето, и със земята, и с хората. Какво искат тогава антихристите, като се борят и се съревновават с другите в църквата? Несъмнено се съревновават за репутация и статус. Каква полза обаче имат от статуса, ако го спечелят? Каква им е изгодата от това, че другите ги слушат, възхищават им се и ги боготворят? Дори самите антихристи не могат да го обяснят. В действителност те обичат да се наслаждават на репутацията и статуса си, на това всички да им се усмихват, да ги ласкаят и да им се подмазват, когато ги видят“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Божиите слова разобличават, че антихристите наистина обичат славата, придобивките и статуса и че с когото и да са, те обичат да се съревновават и да се сравняват с другите. Те винаги искат да надминават другите, така че хората да ги уважават и да им се възхищават, и дори са готови да прибягнат до безскрупулни средства, за да се съревновават и да се борят с другите за слава, придобивки и статус. Няма нещо, достойно за презрение, което не биха направили. Докато размишлявах върху себе си в светлината на Божиите слова, видях, че нравът, който разкрих, беше същият като на антихрист. От детството до зрелостта бях живяла според сатанински отрови като „човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“ и „не може да има двама алфа мъжкари“. Каквото и да правех, винаги исках да се справям по-добре от другите, и където и да отидех, исках да печеля възхищението и похвалата на другите. Дори след като намерих Бог, все още винаги исках да се изтъквам и да бъда по-добра от другите във всичко, което правя, и продължавах да ламтя и да се съревновавам за репутация и статус. Не можех да си сътруднича хармонично с другите и дори изключвах и омаловажавах сестрите, с които си партнирах, за да издигна себе си. Дори на събиранията, на които общувах за решаване на проблеми, целта ми винаги беше просто да надмина сестрите, с които си партнирах. Осъзнах, че животът според тези сатанински отрови ме правеше все по-надменна и по-злобна. Грижех се само за репутацията и статуса си и не мислех за Божиите намерения или за интересите на църквата. В резултат на това нараних братята и сестрите си и прекъснах и смутих църковното дело. Помислих си за онези антихристи, които бяха отлъчени, които стигнаха дотам, че да изключват и потискат инакомислещите, за да затвърдят позицията си. Те прекъсваха и смущаваха църковното дело и в крайна сметка бяха отстранени, защото накърниха Божия нрав с многобройните си злодеяния. Осъзнах, че вървя по същия път като тези антихристи. Продължавах да преследвам репутация и статус и ако не се покаех, със сигурност щях да накърня Божия нрав и да бъда наказана от Него. Почувствах се наистина уплашена и се изпълних със съжаление и вина. Реших за себе си: „Трябва да се опълча на плътта, да практикувам истината и да си сътруднича хармонично със сестрите си, за да изпълнявам добре дълга си“.

По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „Трябва да се научиш да се отказваш от тези неща и да ги оставяш настрана, да препоръчваш други хора и да им позволяваш да изпъкват. Не се съпротивлявай и не бързай да се възползваш от възможностите да се откроиш и да блеснеш. Трябва да можеш да оставяш тези неща настрана, но и не бива да отлагаш изпълняването на дълга си. Бъди човек, който работи тихо и незабележимо, който не се изтъква пред останалите, докато отдадено изпълнява дълга си. Колкото повече се отказваш от гордостта и статута си и колкото повече се отказваш от интересите си, толкова по-спокоен ще се чувстваш, толкова повече светлина ще има в сърцето ти и толкова повече ще се подобрява състоянието ти. Колкото повече се съпротивляваш и състезаваш, толкова по-мрачно ще става състоянието ти. Ако не ми вярваш, пробвай и виж! Ако искаш да преобърнеш този тип покварено състояние и да не бъдеш контролиран от тези неща, трябва да търсиш истината и ясно да разбираш същината на тези неща, а след това да ги загърбиш и изоставиш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). „Недей да вършиш нещата винаги заради себе си и не се съобразявай постоянно със собствените си интереси; не се съобразявай с интересите на хората и не мисли за собствената си гордост, слава и статут. Първо трябва да помислиш за интересите на Божия дом и да ги превърнеш в свой приоритет. Трябва да проявяваш внимание към Божиите намерения и да започваш с размисъл върху това дали има нечистотии в изпълнението на твоя дълг, дали си бил предан, дали си изпълнил задълженията си, дали си дал всичко от себе си, както и дали си мислил с цялото си сърце за дълга си и за делото на църквата. Трябва да вземаш предвид тези неща“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). Божиите слова ми дадоха път за практикуване. Когато се занимавам с дадени въпроси, трябва да се науча да оставям настрана личните си интереси, репутация и статус и да давам приоритет на църковните интереси. Само тогава мога да изпълнявам добре дълга си. Докато размишлявах върху това, че заложбите на сестрите, с които си партнирах, бяха по-добри от моите и как те можеха да решават реални проблеми, видях, че това е от полза за църковното дело и за навлизането в живота на братята и сестрите и че трябва повече да си сътруднича с тях, като се уча от силните им страни, докато се допълваме взаимно. По този начин църковното дело може да постигне по-добри резултати, а собствените ми недостатъци могат да бъдат допълнени, и така мога да изпълнявам дълга си в съответствие с Божието намерение. След това практикувах според Божиите слова, повече не мислех дали братята и сестрите, с които си партнирах, са по-добри от мен, а се съсредоточавах само върху това да изпълнявам ролята си в своя дълг. Също така се открих пред сестрите, с които си партнирах, в общение за покварата, която бях разкрила през този период, както и за размишленията и разбиранията, до които бях стигнала. След като ме изслушаха, сестрите не ме погледнаха отвисоко, а вместо това общуваха с мен и ми помогнаха. Оттогава обсъждахме делото заедно и си сътрудничехме хармонично. След известно време църковното дело напредна.

Един ден висшестоящите водачи изпратиха писмо, в което казваха, че ще избират проповедник измежду църковното ръководство. Сърцето ми трепна, тъй като исках да бъда избрана, но тогава си помислих: „Чън Мин разбира истината по-добре от мен, а има и добри заложби и добра работоспособност, така че въз основа на принципите тя би била по-подходяща“. Но все още се чувствах малко неспокойна, като си мислех: „Ако Чън Мин наистина стане проповедник, какво ще си помислят братята и сестрите за мен? Няма ли да кажат ли, че не съм толкова добра, колкото нея?“. Водех ожесточена вътрешна борба. В този момент в ума ми ясно изплува откъс от Божиите слова: „Трябва да се научиш да се отказваш от тези неща и да ги оставяш настрана, да препоръчваш други хора и да им позволяваш да изпъкват. Не се съпротивлявай и не бързай да се възползваш от възможностите да се откроиш и да блеснеш. Трябва да можеш да оставяш тези неща настрана, но и не бива да отлагаш изпълняването на дълга си. Бъди човек, който работи тихо и незабележимо, който не се изтъква пред останалите, докато отдадено изпълнява дълга си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). Просветлението и напътствието на Божиите слова озариха сърцето ми. Мислех си как преди често тънех в покварен нрав, като силно се съревновавах и се опитвах да надмина другите, и винаги, когато се появеше нещо, което щеше да ми позволи да си създам име, се озовавах в съревнование и се опитвах да надмина другите. Това не само възпираше хората, но и се отразяваше на църковното дело. Когато се замислих над тези неща, се изпълних със съжаление. Сега трябваше да се опълча на сатанинския си нрав, да оставя настрана репутацията и статуса си и да поставя църковното дело на първо място. Чън Мин изпълняваше дълга си по-дълго от мен и общуваше за истината по-практично, така че нейното проповядване би било по-полезно за църковното дело. С тази мисъл гласувах за Чън Мин. След като практикувах по този начин, почувствах мир и спокойствие в сърцето си. Божиите слова бяха това, което предизвика тази промяна в мен. Слава Богу!