През 2018 г. правех видеоклипове в църквата. Тъй като бързо усъвършенствах професионалните си умения и обикновено помагах на братята и сестрите да решават някои проблеми и трудности, всички имаха добро впечатление от мен и водачите ми повериха някои важни задачи. Това, че получих признанието на водачите и високото уважение на братята и сестрите, ми даде силно чувство за удовлетворение и увеличи ентусиазма ми. Въпреки че не бях водач на екипа, своевременно установявах и анализирах проблемите в работата ни. Винаги се стараех по най-добрия начин да изпълнявам задачите, възложени от водачите и водачите на екипи, затова чувствах, че нося доста голямо бреме в дълга си и съм сравнително покорен. Особено когато виждах как някои братя и сестри около мен ставаха негативни и се отпускаха в изпълнението на дълга си, тъй като бяха недоволни от задачите, възложени от църквата, си мислех, че ако се сблъскам с такава ситуация, няма да постъпя като тях; щях да бъда покорен.

Един ден през 2022 г. водачът на групата ми каза, че има недостиг на хора за работа с текстове. Тъй като работното натоварване в нашата група не беше голямо, а аз имах известни умения за писане и обикновено можех да водя общение върху истината, за да реша някои проблеми, след цялостна оценка водачите решиха да ми уредят работа с текст. Когато чух тази новина, просто не можех да повярвам на ушите си. Помислих си: „Дали ще променят дълга ми? Нямам нищо против да остана в тази група. Братята и сестрите ме одобряват, а хората от други групи дори идват при мен за съвет. Това ме кара да изглеждам наистина добре! Ако отида да се занимавам с текстообработка, не разбирам принципите и не знам колко време ще ми отнеме да наваксам изоставането си от другите, тъй като започвам от нулата. Не означава ли това, че ще бъда най-зле от всички в групата? Просто не мога да разбера защо трябваше да изберат мен?“. Помислих си за някои сестри, които познавах и които имаха добри умения за писане. Не след дълго, след като започнаха да се занимават с работа с текст, те бяха преназначени, защото не бяха подходящи за тази работа. Чувствах, че не съм толкова добър като тях и ако не успея да свърша работата добре, това ще бъде унизително. Както и да ги сравнявах, чувствах, че сегашният ми дълг е по-стабилен и престижен. Колкото повече разсъждавах по този начин, толкова повече усещах, че водачите са прибързали твърде много с обмислянето на въпроса, че не са разбрали ясно силните ми страни, преди да ме прехвърлят. Оплаках се на водача на екипа: „Нима водачите не са преценили внимателно този въпрос? Аз съм по-добър в правенето на видеоклипове. Работата с текстове не е моята силна страна; ако се заема с нея, няма да се справя добре. Не трябва ли да преразгледат въпроса въз основа на моите силни страни?“. Мислех, че водачът на екипа ще ми съчувства от моята гледна точка и може би ще поговори с водачите за преразглеждане на прехвърлянето ми. Но тя проведе общение с мен за това, че първо трябва да помисля за нуждите на църковната работа. Осъзнах, че не трябва да споря, а трябва първо да се подчиня.

По-късно потърсих принципите относно определянето на дълга. Божиите слова гласят: „Божият дом определя какъв дълг да изпълняват хората не въз основа на личните им предпочитания, а в зависимост от това, което е необходимо за работата, и от това дали даден човек може да постигне резултати, като изпълнява този дълг. Бихте ли казали, че Божият дом трябва да разпределя дълга според индивидуалните предпочитания? Трябва ли да използва хората въз основа на условието да се удовлетворят личните им предпочитания? (Не.) Кое от тези неща съответства на принципите на Божия дом за оползотворяване на хората? Кое съответства на истините принципи? Хората да се подбират в зависимост от потребностите на работата в Божия дом и от резултатите от изпълнението на дълга им“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите, Единадесета точка). След като прочетох Божиите слова, разбрах това: В църквата разпределянето на дълга според индивидуалните силни страни е само един аспект. Най-важното е да го правим въз основа на нуждите на църковната работа. Сега има недостиг на хора за работа с текст, а натоварването в моята група не е голямо. Дори и да отсъствам, това няма да забави напредъка. Трябва да помисля първо за работата на църквата, като оставя настрана личните си избори и изисквания. Ако удовлетворявам само собствените си предпочитания, това е твърде егоистично. Като признах това, вече не се противопоставях толкова в сърцето си.

По-късно прочетох тези Божии слова: „Ако някой вярва в Бог, но не се вслушва в Неговите слова, не приема истината или не се покорява на устроеното и подреденото от Него, ако проявява само определено добро поведение, но е неспособен да се опълчи срещу плътта и не се отказва от гордостта и интересите си, ако макар и привидно да изпълнява дълга си, той все още живее според сатанинския си нрав и ни най-малко не се е отказал от сатанинските си философии и от начина си на съществуване, нито ги е променил, то тогава как би могъл да вярва в Бог? […] Независимо колко години е вярвал, той не е установил нормална връзка с Бог. Каквото и да прави или каквото и да му се случва, първата му мисъл е: „Какво искам да направя, какво би било в мой интерес и какво не, какво би могло да се случи, ако направя това и това“ — това са нещата, които обмисля първо. Той изобщо не се замисля каква практика би прославила Бог и би свидетелствала за Него или би удовлетворила Божиите намерения, нито се моли, за да потърси какви са Божиите изисквания и какво казват Неговите слова. Такъв човек никога не обръща внимание на това какви са Божиите намерения или изисквания и как хората трябва да практикуват, за да удовлетворят Бог. Макар че понякога се моли пред Бог и общува с Него, той просто разговаря със себе си, а не търси искрено истината. Когато се моли на Бог и чете Неговите слова, този човек не ги отнася към въпросите, с които се сблъсква в реалния живот. И така, как се отнася той към Божието върховенство, към подреденото и устроеното от Него? Когато се сблъска с неща, които не задоволяват собствените му желания, той ги избягва и им се противопоставя в сърцето си. Когато се сблъска с неща, които причиняват загуби на неговите интереси или пречат на тяхното удовлетворяване, той се опитва по всякакъв начин да търси изход, като се стреми да увеличи собствените си ползи и се бори да избегне всякакви загуби. Той не се старае да удовлетвори Божиите намерения, а само собствените си желания. Това вяра в Бог ли е? Такива хора имат ли връзка с Бог? Не, нямат. Те живеят по низък, мръсен, непримирим и грозен начин. Те не само нямат връзка с Бог, но и на всяка крачка вървят срещу Божието върховенство и Неговите подредби. Те често казват: „Нека Бог да господства и да управлява всичко в живота ми. Готов съм да позволя на Бог да заеме трона и да царува, и да управлява в сърцето ми. Готов съм да се покоря на устроеното и подреденото от Бог“. Когато обаче нещата, с които се сблъскват, накърняват собствените им интереси, те не могат да се покорят. Вместо да търсят истината в среда, подредена от Бог, те се опитват да се обърнат и да избягат от нея. Не искат да се покоряват на подреденото и устроеното от Бог, а да правят нещата според собствената си воля и само доколкото това не вреди на интересите им. Те напълно пренебрегват Божиите намерения, като се грижат единствено за собствените си интереси, за собствените си обстоятелства, за собствените си настроения и чувства. Това вяра в Бог ли е? (Не е.)“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Човек не може да бъде спасен, като вярва в религия или участва в религиозни церемонии). От Божиите слова видях, че когато искрено вярващите в Бог се сблъскват с неща, които не са в съгласие с техните представи, или техните интереси търпят загуби, те активно ще търсят истината, за да разрешат покварата си, да намерят отговори в Божиите слова и да чакат Божието просветление и напътствие. Онези, които не търсят истината и са неразумни, ще се фиксират само върху хора или ситуации, когато се сблъскат с неща, които не са в съгласие с техните представи, а може дори да се оплакват от Бог и да отказват да се покорят на Божието устройване и подредби. Като свързах това със себе си, винаги, когато си мислех, че не мога да бъда уважаван от другите, когато се занимавам с работа с текст, и ще бъда разкрит като безполезен, се опитвах да се оправдая и да намеря извинения, като се криех зад липсата на умения, съзнателно изтъквах слабостите си, с надеждата, че водачът на екипа ще ми съчувства и ще ме разбере, така че да мога да остана в тази група и да запазя статуса си. Докато не ме беше сполетяло нищо и се радвах на престижа си, твърдях, че се покорявам на Бог и приемам нещата от Него. Когато обаче се сблъсквах с неща, които не бяха в съгласие с представите ми или бяха в ущърб на личните ми интереси, аз спорех и се противопоставях, чувствах непокорство и недоволство по отношение на Божието устройване. Освен това търсех вината в другите, като твърдях, че нарежданията на водачите са неразумни. Като се замисля внимателно, водачите явно са правели разумни промени според нуждите на работата, а аз наистина имах известни умения за писане — не бях съвсем неспособен. Но тъй като чувствах, че тази промяна щеше да навреди на репутацията и статуса ми, аз се оплаквах и се противопоставях. Беше наистина неразумно от моя страна! Затова се помолих на Бог, готов да приема това от Него, да се покоря и да направя всичко възможно, за да се справя с работата по текста.

След като дългът ми беше променен, видях, че повечето от братята и сестрите там имат по-добри умения за писане от мен. Някои от тях преди това бяха служили като водачи, а други от години се занимаваха с текстообработка. Те бяха добре запознати с принципите, обсъждаха въпроси и изразяваха мненията си ясно и проницателно. Чувствах доста голяма завист. Несъзнателно се разстроих малко, като си помислих как току-що бях започнал, а вече бях толкова изостанал от тях. Чудех се: „Кога ще успея да достигна тяхното ниво?“. Но не се обезсърчих прекалено. Тъй като знаех, че имам доста пропуски по отношение на принципите, професията и други аспекти, прекарах известно време в запознаване с принципите, търсех напътствия и се учех от братята и сестрите, когато не разбирах нещо. Но тъй като бях нов в този дълг, нямах добри прозрения, когато обсъждах въпроси с братята и сестрите. Понякога, когато изказвах някои мнения, те бяха неуместни и се чувствах доста неловко. При това положение, колкото повече работех, толкова по-зле изглеждах — да не говорим за това да накарам хората да ме уважават. Притеснявах се, че братята и сестрите ще си помислят, че заложбите ми са твърде слаби и не си заслужава да ме обучават. Като виждах колко важна и трудна е тази работа, започнах да се притеснявам още повече, че няма да се справя добре и ще бъда прехвърлен. Това би било много унизително. От този момент нататък винаги изпълнявах дълга си половинчато. Взирах се в екрана на компютъра с празен поглед. Нямях интерес и мотивация да изучавам професията. В сърцето ми постоянно витаеше необяснимо чувство на униние. Понякога дори си фантазирах кога водачите може да размислят и да ме върнат обратно, като си мислех, че това ще е по-добре, отколкото да се окажа безполезен и да остана незабелязан тук. По-късно сестрата, която ме наставляваше в професията, установи някои принципни проблеми в дълга ми. Когато ги анализираше, тя дори посочи тези проблеми и отклонения в групата. Почувствах се много смутен. Без да искам, в съзнанието ми изплуваха спомени от времето, когато правех видеоклипове. Тогава имах престиж. Хората идваха при мен с въпроси, а аз бях този, който през повечето време посочваше грешките на другите. Сега обаче се бях превърнал в отрицателен пример и непрекъснато ми се изтъкваха грешките. Това бяха просто две крайности! Този контраст ме направи още по-негативен. Дори мислех да кажа на водачите, че не съм способен на тази работа и искам да се върна да правя видеоклипове. Но се страхувах другите да не кажат, че не съм покорен, затова неохотно изпълнявах дълга си.

Един ден изведнъж си спомних следните Божии слова: „Ако не разрешаваш проблемите навреме, още при възникването им, когато се натрупат в теб и се задълбочат, а ентусиазмът и решителността ти вече не са достатъчни, за да те подкрепят при изпълнението на твоя дълг, ще изпаднеш в негативност до такава степен, че дори има опасност да оставиш Бог и със сигурност няма да можеш да останеш непоколебим“ (Словото, Т.6, — За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (11)). Осъзнах, че е много опасно, ако не се справя с това негативно състояние. Въпреки че външно изпълнявах дълга си, сърцето ми не беше в него. Често си спомнях времето, когато бях уважаван и хвален от другите, и никога не давах най-доброто от себе си. Осъзнах, че този проблем трябваше да бъде разрешен, и не можех да продължавам да бъда повърхностен и да се самозалъгвам по този начин. По-късно, когато размишлявах, прочетох Божиите слова: „Никой не бива да се смята за съвършен, изтъкнат, благороден или отличаващ се от другите; всичко това произтича от надменния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не приема недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на надменен нрав; ако не допуска другите да са по-извисени или по-добри от него, това се дължи на надменен нрав; ако никога не позволява силните страни на другите да надминават или превъзхождат неговите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говори, чувства се обезпокоен и унил и се разстройва, всичко това се дължи на надменен нрав. Надменният нрав може да те накара да браниш репутацията си, да не можеш да приемеш поправките на другите, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш дотолкова възпиран, че да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш небрежен в него. Надменният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Божиите слова ми помогнаха да открия причината за негативността си. Винаги мислех, че съм способен и се оценявах високо, исках да бъда в първостепенна позиция, хората да ме обикалят и да ме хвалят, където и да отида. Когато не можех да спечеля уважението на другите или да застана в светлината на прожекторите, ставах негативен и исках да избягам от ситуацията. Всичко това се дължеше на твърде надменната ми природа. Току-що бях започнал да практикувам работа с текст и имаше толкова много неща, които не разбирах или не знаех как да правя. Нито един принцип не може да бъде научен само чрез слушане или прочитане няколко пъти; той изисква период на практическо учене. През това време грешките и неуспехите са неизбежни. Всички хора, които наистина имат разум, могат да подходят правилно към тези неща. Но аз нямах никакво самосъзнание. Където и да отидех, исках да покажа, че съм специален. Беше ясно, че едва започвах, но нямах търпение да постигна нещо, за да демонстрирам способностите си, така че братята и сестрите да видят, че имам добри заложби. Когато не можех да се справя добре, не успявах или не бях в центъра на вниманието, ставах негативен и се отпусках, като губех мотивация да изучавам професията. Дори мислех да се откажа от дълга си и да напусна. Осъзнах, че наистина бях надменен и се мислех за голяма работа. Страданието, което изтърпях, си го причиних изцяло сам.

Започнах да мисля: „Защо бях толкова мотивиран преди, когато правех видеоклипове, а сега, когато се занимавам с работа с текст, никога не мога да проявя ентусиазъм?“. По-късно прочетох един откъс от Божието слово и придобих известно разбиране за състоянието си. Божиите слова гласят: „Ако хората имат сърце, което обича истината, те ще имат силата да се стремят към нея и ще могат да работят усилено, за да я практикуват. Те могат да изоставят онова, което трябва да бъде изоставено, и да се освободят от онова, от което трябва да се освободят. По-конкретно, трябва да се освободиш от нещата, свързани с твоята собствена слава, печалба и статус. Ако не се откажеш от тях, това означава, че не обичаш истината и нямаш силата да се стремиш към нея. Когато ти се случват разни неща, трябва да търсиш истината и да я практикуваш. Ако в моментите, когато трябва да практикуваш истината, винаги имаш егоистично сърце и не можеш да се откъснеш от собствения си интерес, ти няма да можеш да приложиш истината на практика. Ако никога не търсиш или не практикуваш истината при никакви обстоятелства, ти не си човек, който я обича. Колкото и дълго да си вярвал в Бог, няма да придобиеш истината. Някои хора винаги се стремят към слава, печалба и личен интерес. Каквато и работа да организира църквата за тях, те винаги правят сметки, като си мислят: „Ще имам ли полза от това? Ако е така, ще го направя. Ако ли не, няма да го направя“. Такива хора не практикуват истината — следователно могат ли да изпълняват добре дълга си? Със сигурност не могат. Дори и да не си извършил зло, ти пак не си човек, който практикува истината. Ако не се стремиш към истината, не обичаш положителните неща и, каквото и да те сполети, се интересуваш единствено от собствената си репутация и статус, от собствения си интерес и от това, което е добро за теб, тогава ти си човек, който се ръководи единствено от своя личен интерес, и който е егоистичен и долен“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова казват, че ако хората имат сърце, което обича истината, когато им се случи нещо, което засяга суетата, статуса и интересите им, те могат да се откажат от тях и да се опълчат на плътта си, за да практикуват истината. Замислих се как, когато правех видеоклипове, мислех, че съм покорен и имам чувство за бреме, и се смятах за човек, който се стреми към истината. Едва когато се сблъсках с реалността, осъзнах, че това, което правех преди, не беше моят опит да удовлетворя Бог, че просто вършех някаква работа, когато тя не беше свързана със собствените ми интереси. Сега продължавах да искам да се върна към правенето на видеоклипове — не защото обичах този дълг, а защото не можех да се откажа от подкрепата и уважението на братята и сестрите. Въпреки че на пръв поглед нямах титлата водач на екип, братята и сестрите имаха добро впечатление за мен в сърцата си. Всеки път, когато решавах проблем или правех нещо добре, получавах тяхното уважение и похвала, на които се наслаждавах изключително много. Ето защо, без значение каква цена плащах или колко страдах, нямах оплаквания. За разлика от това, работата с текст ме караше да се чувствам унизен. Тук трябваше да уча всичко от нулата и никой не ми обръщаше внимание. Беше ми невъзможно да бъда учител на другите, както бях преди. Трябваше не само да оставя настрана себе си и да задавам на другите основни въпроси, а и бях толкова непълноценен в тази професия, че трябваше постоянно да приемам напътствия. Не исках да се изправя пред недостатъците си; исках само да се наслаждавам на букети и аплодисменти и да се радвам на уважението и похвалите на другите. Дори си фантазирах, че един ден водачите ще ми позволят отново да започна да правя видеоклипове, за да мога да продължа да бъда заобиколен и хвален от хората. Но този резултат така и не дойде. А това, което дойде, беше непрекъснатото разкриване на моята поквара и недостатъци. Затова се разстроих, сатанах негативен и загубих мотивация да изпълнявам дълга си. В този момент осъзнах, че преди бях изпълнявал дълга си само заради репутацията и статуса си и изобщо не гледах на дълга си като на отговорност.

През това време често търсех и размишлявах върху състоянието си. Прочетох Божиите слова, в които се казваше: „Статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и му придават същата тежест. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата си антихристите са убедени, че стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към статус и репутация, а стремежът към статус и репутация е и стремеж към истината, и че да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават репутация, придобивки или статус, че никой не им се възхищава, не ги уважава и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да имат последната дума в църквата и да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора. Защо винаги мислят за такива неща? След като са чели Божиите слова, след като са слушали проповеди, наистина ли не разбират всичко това, наистина ли не са способни да го различат? Наистина ли Божиите слова и истината не са способни да променят представите, идеите и мненията им? Съвсем не е така. Проблемът се крие в тях, той е свързан изцяло с това, че те не обичат истината, защото в сърцата си изпитват неприязън към нея, в резултат на което са напълно невъзприемчиви към нея — което се предопределя от тяхната природа същност“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). Божиите слова разобличават, че антихристите обичат особено много репутацията и статуса. Те вярват в Бог, отричат се от нещата и дават всичко от себе си в името на репутацията и статуса. Щом загубят статуса си, сякаш животът им е отнет; те губят интерес и мотивация за всичко. Като размишлявах върху собственото си поведение, осъзнах, че съм точно като антихрист — жадувах за възхищението и почитта на другите и дори смятах стремежа към репутация и статус за нещо положително. В продължение на много години се стремях към това. Вкъщи баща ми често ми казваше „да се откроя сред останалите“ и „да донеса чест на моите предци“ и че да бъдеш успешен човек е единственият начин да имаш бъдеще. В училище учителите ми внушиха идеята, че „Пътят към върха е труден, а слизането — лесно“. Тези неща непрекъснато се насаждаха в мислите ми, което ме караше все повече да се стремя към репутация и статус и да съм готов да понеса всякакви трудности заради тях. През ученическите ми години, за да постигна добри оценки и да спечеля похвалите и възхищението на учителите и съучениците си, пиех кафе, за да стоя до късно и да изпълнявам заданията, и дори ходех на училище, когато бях болен. През последните няколко години в църквата, докато правех видеоклипове, външно понасях трудностите и плащах цената, като усвоявах умения и вършех повече работа само за да спечеля възхищението на другите. Когато дългът ми беше сменен и вече не получавах възхищение от другите, и дори разкрих собствените си недостатъци и неадекватност поради допуснати грешки, аз се почувствах обезкуражен, не разбирах и се негодувах срещу обстоятелствата, които Бог подреждаше, и загубих мотивация да изпълнявам дълга си. Видях, че живея заради репутацията и статуса си, като постоянно мислех как да спечеля възхищението на другите. Това, към което се стремях, беше в пълно противоречие с това, което Бог изисква. Помислих си за Божиите слова, които гласят: „Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. А дали всичко това по природа не е враждебно към Бог?“ (Словото, Т.4 — Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). Въпреки че все още не бях прибягвал до това да печеля хора или да създавам независимо царство в името на статуса си, като антихрист, и все още не бях извършвал очевидни злодеяния, моите намерения и възгледи за стремежа бяха погрешни. Непрекъснато се стремях да имам място в сърцата на хората. Продължаването по този път е опасно и отвратително за Бог. Като осъзнах това, бях много благодарен за Божията закрила.

Чрез тази промяна на дълга ми бях подтикнат да се замисля за грешния път, по който бях поел, и да се върна назад във времето. Това е Божието спасение за мен. Въпреки че вече нямах възможност да се откроявам и да бъда в центъра на вниманието, успях да се покоря искрено. Изпитвах и известно съжаление, че бях пропилял толкова много време през последните няколко години. Ако бях вложил същите усилия в стремеж към истината и опознаване на себе си, вместо да търся статус, щях да бъда по-разумен и по-покорен на Бог, а не толкова непокорен и покварен, колкото бях сега. За да се справя с тези въпроси, прочетох още два откъса от Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „Ако искаш да отдадеш цялата си преданост към всичко, за да удовлетвориш Божиите намерения, не можеш да го направиш, просто като изпълняваш един дълг, а трябва да приемеш всяко поръчение, което Бог ти възложи. Трябва да го приемеш и да се подчиниш, независимо дали е по вкуса ти и дали отговаря на интересите ти, или е нещо, което не ти харесва, което никога преди не си правил, или е трудно, все пак трябва да го приемеш и да се покориш. Трябва не само да го приемеш, но и активно да съдействаш и да учиш, докато го преживяваш и навлизаш в него. Дори и да изпитваш страдание, да си уморен, унизен или изолиран, пак трябва да му отдадеш цялата си преданост. Само ако практикуваш така, ще можеш напълно да отдадеш предаността си към всичко и да удовлетвориш Божиите намерения. Трябва да се отнасяш към него като към свой дълг, който да изпълниш, а не като към лична работа. Как трябва да разбираш дълга? Като нещо, което Създателят, Бог, дава на някого да свърши. Така възниква дългът на хората. Поръчението, което Бог ти дава, е твой дълг и е напълно естествено и обосновано да го изпълняваш според Божиите изисквания. Ако ти е ясно, че този дълг е Божие поръчение, че той е Божията любов и благословия, които идват при теб, ще си способен да приемеш дълга си с боголюбиво сърце и да проявяваш внимание към Божиите намерения, докато изпълняваш дълга си, както и да преодолееш всички трудности, за да удовлетвориш Бог. Хората, които наистина отдават всичко на Бог, никога не биха могли да откажат Божие поръчение и никога не биха могли да откажат какъвто и да е дълг. Какъвто и дълг да ти повери Бог, каквито и трудности да включва, не бива да го отказваш, а трябва да го приемеш. Това е пътят за практикуване, който се състои в това да практикуваш истината и отдадеш цялата си преданост към всички неща, за да удовлетвориш Бог. Къде трябва да насочиш вниманието си? Върху думите „на всичко“. „Всичко“ не означава непременно неща, които харесваш или в които те бива, камо ли неща, които са ти познати. Понякога ще са неща, в които не те бива, които трябва да научиш, които са трудни или които трябва да изстрадаш. Каквото и да е то, щом Бог ти го е поверил, трябва да го приемеш от Него; трябва да го приемеш и да изпълняваш дълга си добре, като му отдадеш цялата си преданост и удовлетвориш Божиите намерения. Това е пътят за практикуване“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Да станеш за смях е нещо хубаво. Помага ти да видиш собствените си недостатъци и любовта си към суетата. Посочва ти къде се крият проблемите ти и ти помага ясно да разбереш, че не си съвършен човек. Няма съвършени хора и да станеш за смях е съвсем нормално. Всички хора преживяват моменти, в които стават за смях или се чувстват неловко. Всички хора се провалят, претърпяват неуспехи и имат слабости. Не е лошо да станеш за смях. Когато се изложиш, но не се смущаваш и дълбоко в себе си не се чувстваш потиснат, това не означава, че си дебелокож, а че не те интересува дали това, че си станал за смях, ще се отрази на репутацията ти, както и че вече не мислиш за суетата си. Означава, че човешката ти природа е узряла. Това е прекрасно! Това не е ли нещо хубаво? Хубаво е. Не си мисли, че не си се представил добре или че късметът ти е лош, и не търси обективните причини за това. То е нормално. Може ти да станеш за смях, може други да станат за смях, всички може да се изложат — в крайна сметка ще откриете, че всички са еднакви, всички са обикновени хора, всички са смъртни, и че никой не е по-велик и по-добър от когото и да било друг. Всеки понякога става за смях, затова никой не бива да се подиграва на никого. След като си преживял многобройни неуспехи, човешката ти природа постепенно узрява, така че когато отново се сблъскаш с тези неща, те вече няма да те възпират и няма да влияят върху нормалното изпълнение на твоя дълг. Човешката ти природа ще е нормална, а когато тя е нормална, и разумът ти ще е нормален“ (Словото, Т.6, — За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох Божиите слова, открих път за практикуване в тази ситуация. Независимо дали щяха ми се възхищават другите и дали щях да имам възможности да се откроя, трябваше да се покоря на организираната от Бог среда и да се отнасям искрено към дълга си, като влагам в него сърцето и силите си. Това беше моята отговорност и това, което трябваше да направя. По-късно, въпреки че понякога в работата, която бях свършил, все още имаше грешки, а когато другите ми посочваха много проблеми, се чувствах зле, вече не реагирах отрицателно. Колкото повече грешки и неуспехи срещах, толкова повече те ме подтикваха да се върна навреме при Бог, за да опозная покварата си, като анализирах моите отклонения и липси и размишлявах върху тях. Това също така задълбочи паметта ми за някои принципи, което беше от полза както за изпълнението на дълга, така и за навлизането ми в живота. С това разбиране се подобри и начинът ми на мислене и вече не се интересувах толкова много от това как другите ме възприемат. По отношение на професията, анализирах своите отклонения и проблеми, търсех помощ от братята и сестрите, когато не разбирах нещо, и търсех и навлизах в съответните принципи. Учех се и от добрите практики на другите. По отношение на моето състояние използвах свободното си време, за да размишлявам и разсъждавам, като опознавах себе си въз основа на Божиите слова относно разкриваната от мен поквара. След като практикувах това известно време, започнах да харесвам настоящия си дълг и резултатите от изпълнението му се подобриха в сравнение с преди. Поглеждайки назад към този процес, осъзнавам сериозните Божии намерения. Изпълнението на дълга ми в тази среда ми донесе много придобивки. Именно чрез тези неуспехи и разкрития успях да видя ясно своите липси и истинския си духовен ръст, да се науча да се покорявам на Божието върховенство и подредби да търся повече принципите в дълга си. Нещо повече, постоянното ми закаляване в тази среда доведе до съзряването на човешката ми природа и ме направи по-малко импулсивен и крехък и по-способен да се отнасям правилно към недостатъците си. Накара ме да започна да се уча да търся Божиите намерения и истини принципи. Всичко това е обучение и усъвършенстване за мен.

Преживявайки това приспособяване на дълга си, разбрах, че какъвто и дълг да изпълняваме, това дали репутацията ни е на ниво и това дали другите ни се възхищават — тези неща не са важни. Това, което има значение, е дали можем да се покоряваме на Бог и да имаме свидетелства за практикуване на истината. Преди, когато виждах как другите стават негативни и непокорни, след като дългът им е бил променен, гледах на тях отвисоко и си мислех, че аз съм по-добър. Сега, когато се изправих пред фактите, видях, че моята природа е твърде надменна и не съм по-покорен на Бог от другите. Чрез ситуациите, подредени от Бог, аз придобих известно познание за себе си и претърпях някои промени. От сърце съм истински благодарен на Бог за спасението!