След като повярвах в Бог, бях много ентусиазирана в стремежите си. Какъвто и дълг да ми отредеше църквата, аз послушно изпълнявах. Когато имах трудности, страдах за дълга си, без да се жалвам. Скоро започнах да практикувам напояване на новодошли и постоянно ме повишаваха. Смятах, че имам талант, че църквата ме обучава и че се стремя повече от другите, както и че ще ми отреждат важни роли, стига да работя усилено в дълга си. Чувствах се много горда от тези мисли.

После видях, че много братя и сестри на моята възраст са в позициите на водачи на екипи и началници, и завидях. Помислих си: „Ако те могат да изпълняват такъв важен дълг толкова млади, да бъдат ценени от водачите и да печелят възхищението на другите, аз не мога да се примиря със статуквото. Трябва да се старая много и да се стремя да постигна голям пробив в дълга си, за да отредят и на мен важна роля“. И така, започнах да работя още по-усилено в дълга си. Бях готова да стоя до късно и да страдам. Когато се сблъсквах с проблеми в дълга си, търсех в Божиите слова, за да ги реша. Но усилията ми не доведоха до никаква промяна. Заради малкия си работен капацитет ми възложиха да върша рутинна работа. После, като гледах как другите около мен ги повишаваха, завидях още повече. Знаех, че нямам техните качества, затова все се насърчавах: „Не мога да се примиря със статуквото. Трябва да се старая и да се усъвършенствам. Трябва да чета още повече от Божието слово и да влагам повече усилия в навлизането си в живота. Щом усъвършенстваш професионалните си умения и напреднеш в навлизането в живота, ще те повишат“. И така, работех здраво, за да се усъвършенствам, и очаквах с трепет деня, в който ще ме повишат.

Без да се усетя, минаха две години в изпълнение на този дълг, а партньорите ми постоянно се сменяха. Някои ги повишаваха, други ставаха водачи и работници. Зачудих се: „Изпълнявам този дълг от доста време, а тези, които са го изпълнявали по-кратко, са повишени — защо моят дълг въобще не се променя? Да не би водачите да смятат, че не си заслужава да ме обучават и че ставам само за рутинна работа? Имам ли изобщо някакъв шанс за повишение? Дали ще си остана в този невзрачен дълг завинаги?“. При тези мисли внезапно се почувствах като спаднал балон. Вече не се стараех в дълга си, както преди, и не бързах за никъде. Загубих мотивацията си. Всеки ден се пусках по течението или работех през пръсти, колкото да кажа, че съм изпълнила задачите. В резултат на това в работата ми често се появаваха грешки, но аз не ги приемах сериозно и не разсъждавах върху себе си. След това чух, че още братя и сестри, които познавах, са повишени, и се разстроих още повече. Помислих си: „Някои от тях изпълняваха същия дълг като мен, но вече всички са повишени, а аз съм там, откъдето започнах. Може би не съм човек, който се стреми към истината, и не съм достойна за обучение“. Тази мисъл много ми тежеше и ме правеше нещастна. В този период бях много потисната и нямах мотивация в дълга си. Все си мислех, че нямам бъдеще във вярата си в Бог. Опечалих се и не можех да го приема. Мислех си: „Наистина ли съм толкова некадърна? Наистина ли ставам само за рутинна работа и не съм достойна за обучение? Искам само един шанс. Защо все трябва да съм последната дупка на кавала? Никой не ме забелязва“. Колкото повече мислех, толкова повече се натъжавах. По цял ден въздишах, а краката така ми тежаха, че едвам се влачех. В този период плачех тихо в леглото си нощем и си мислех: „Ако професионалните ми умения са по-лоши от тези на другите, ще работя като вол, за да се стремя към истината. Ще чета повече от Божиите слова и ще се съсредоточа върху навлизането в живота. Един ден, когато мога да разговарям с известно практическо познание, когато водачите видят, че съм посветена на стремежа към истината, няма ли да повишат и мен?“. При тази мисъл обаче се почувствах леко виновна. Стремежът към истината е нещо положително — именно към нея трябва да се стреми вярващият. Но аз използвах това, за да стана повече от другите. Ако го правех с тази амбиция, на Бог нямаше ли да Му е противно? Защо невзрачният ми дълг не ме удовлетворяваше? Почувствах се истински виновна, затова се помолих на Бог през сълзи: „Боже, знам, че е грешно да се стремя към статус, но амбициите и желанията ми са силни. Все си мисля, че за мен няма полза да изпълнявам невзрачен дълг. Боже, не мога да се измъкна от това състояние. Моля Те, води ме и ме напътствай да разбера волята Ти и да опозная себе си“.

След като се помолих, прочетох някои Божии слова. „Статусът и влиянието са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия пост, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това представляват антихристите в действителност и това е същината им. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и влияние. Сред която и група хора да се намират, пак само за статус и влияние могат да мислят. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и влияние е равностоен на вярата в Бог и му придават същата тежест. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и престиж. Може да се каже, че антихристите са дълбоко убедени, че вярата в Бог и стремежът към истината са стремеж към статус и престиж, а стремежът към статус и престиж е и стремеж към истината, и че да придобият статус и престиж означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че нямат престиж или статус, че никой не им се възхищава, не ги почита и не ги следва, те много се разстройват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в Бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да се чува гласът им в църквата, да имат репутация и статус и да се радват на облаги. Те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка: те изпълняват дълга си само за да се отличат и да задоволят собствените си интереси и амбиции; никога не се съобразяват с интересите на Божия дом и дори продават тези интереси в замяна на лична слава (Трета част)“). „Ако репутацията или статусът му бъдат накърнени или отнети, за един антихрист това е по-лошо дори от опита да му отнемат живота. Колкото и проповеди да изслуша и колкото и Божии слова да прочете, той няма да изпита тъга или съжаление за това, че никога не е практикувал истината и че е поел по пътя на антихриста, нито за това, че притежава природата същност на антихрист. Вместо това все се опитва да намери начин да спечели статус и да подобри репутацията си. (…) В постоянния си стремеж към репутация и статус те нагло отричат и това, което Бог е свършил. Защо го казвам? Дълбоко в сърцето си антихристът е убеден, че: „Всяка репутация и всеки статус се печелят от самите хора. Те могат да се радват на Божиите благословии само ако се утвърдят сред хората и придобият репутация и статус. Животът има стойност само когато придобият безусловна власт и несъмнен статус. Единствено това е достоен човешки живот. И обратното, би било малодушно и никой не би те уважавал, ако съгласно Божието слово живееш покорно пред Божието върховенство и Божиите подредби във всяко отношение, ако заемаш доброволно положението на сътворено същество и живееш като нормален човек. Статусът, репутацията и щастието на човека трябва да се извоюват лично. Те трябва да се извоюват и завладеят с положителна и активна нагласа. Никой няма да ти ги даде. Да чакаш пасивно може да доведе само до провал“. Ето какво смята антихристът. Такъв е нравът на антихристите“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка: те изпълняват дълга си само за да се отличат и да задоволят собствените си интереси и амбиции; никога не се съобразяват с интересите на Божия дом и дори продават тези интереси в замяна на лична слава (Трета част)“). Четенето на Божието слово прониза сърцето ми. Бог разкри, че за антихристите статусът е по-важен от живота. Всички те се навъртат около него и само мислят как да го докопат и задържат. Щом загубят статуса си, губят и мотивацията си да живеят. Заради статуса може да се опълчат срещу Бог, да Го предадат и да установят собствени царства. Осъзнах, че за мен статусът винаги е бил много важен. Когато бях малка, семейството ми ме учеше на неща като „без усилие няма успех“ и „човекът върви нагоре, водата тече надолу“. Винаги съм гледала на сатанинските закони като на мъдри сентенции. Мислех, че, ако спечеля статус и другите ме ценят високо, ще водя достоен и пълноценен живот, а ако се задоволявам с това да съм обикновен човек, значи нямам амбиция и истински цели. Смятах, че такива хора са безполезни и страхливи. След като повярвах в Бог, мислите и възгледите ми не се промениха. Отвън изглеждаше, че не се съревновавам за статус, но амбициите ми бяха големи. Исках само по-важен дълг, висок статус и високата оценка на другите. Като видях, че братята и сестрите около мен ги повишават във водачи на екипи и началници, желанието ми се засили още повече. За да бъда повишена, ставах рано и стоях до късно нощем. Бях готова да страдам и да платя всяка цена за дълга си. Когато надеждите ми ставаха на пух и прах за пореден път, започвах да се жалвам и да се настройвам срещу околния свят. Не виждах смисъл да следвам Бог и се уморих от дълга си. Пусках се по течението и свършвах през пръсти, каквото мога. Видях, че откакто вярвам в Бог, пътят, по който съм поела, съвсем не е този на стремежа към истината. Правех всичко само заради слава и статус. Всъщност дългът ни в църквата е шансът, който Бог ни дава да бъдем спасени. В нашия дълг Бог иска да се стремим към истината, да я разбираме и да навлезем в нейната реалност, както и да се отървем от покварения си нрав. Но аз пренебрегнах задачата си. Не мислех за стремежа към истината, единственото ми желание беше да добия висок статус, а когато желанието ми не биваше удовлетворено, само се закопавах още по-дълбоко. Наистина нямах нито съвест, нито разум! Въпреки че вярвах в Бог от години, понеже не се стремях към истината, и досега не познавам покварения си нрав много добре. Дори не можех да върша настоящия си дълг добре. Продължавах да работя през пръсти и често допусках грешки. И въпреки това исках да бъда повишена и да върша по-важна работа. Бях толкова безсрамна! Едва тогава разбрах, че ако вярвам в Бог, без да се стремя към истината, а сляпо се стремя към статус, ще ставам все по-амбициозна и арогантна и винаги ще искам да съм повече от другите, а няма да мога да се подчиня на Божията подредба. Такъв стремеж е саморазрушителен, омразен на Бог и прокълнат от Него. Помислих си за антихристите, отлъчени от църквата. Те не се стремят към истината, а само към слава и статус. Винаги искат да им се възхищават и все се опитват да контролират другите, в резултат на което вършат твърде много зло и биват унищожени от Бог. Нима моите стремежи не бяха като техните? Нима не бях поела по пътя на съпротивата срещу Бог? Божият нрав е праведен и ненакърним. Ако отказвах да се променя, със сигурност щях да бъда отхвърлена и унищожена от Бог. При тази мисъл се заклех пред себе си: оттук нататък няма да се стремя към статус, ще се подчинявам на Божията подредба. Ще се стремя към истината и ще изпълнявам дълга си правилно и без претенции.

Един ден, по време на духовната си практика, прочетох още един откъс от Божието слово. „Тъй като хората не признават Божието ръководство и Божието върховенство, те винаги се противопоставят на съдбата, отнасят се към нея с незачитане и непокорство и винаги се стремят да отхвърлят Божията власт и върховенство, както и онова, което им е подготвила съдбата, като напразно се надяват да променят настоящото си положение и да изменят съдбата си. Те обаче никога няма да постигнат успех и плановете им се провалят на всяка крачка. Борбата, която се води в дълбините на човешката душа, е придружена от дълбока болка, проникваща до мозъка на костите, защото през цялото това време човек губи живота си за дреболии. Каква е причината за тази болка? Дали се крие в Божието върховенство, или в това, че човек се е родил нещастен? Очевидно не е нито едното, нито другото. В дълбочина това е свързано с пътя, който поемат хората, с начина на живот, който избират за себе си. Някои може би не са разбрали това, но когато наистина знаеш, когато наистина си стигнал до признанието, че Бог има върховенство над човешката съдба, когато наистина разбереш, че всичко, което Бог е планирал и решил за теб, ти носи голяма полза и те закриля, тогава усещаш как болката ти постепенно отшумява и ти целият се отпускаш, ставаш непринуден и освободен. Съдейки по състоянието на повечето хора, те, обективно погледнато, не могат да се примирят с практическите стойност и смисъл на върховенството на Създателя над съдбата на човека, макар че на субективно ниво те не искат да продължат да живеят както преди и искат да получат облекчение на болката си. Обективно погледнато, те не могат истински да приемат върховенството на Създателя и да Му се подчинят, а още по-малко знаят как да търсят и приемат подредбите и организацията на Създателя. Следователно, ако хората не могат истински да приемат факта, че Създателят има върховенство над съдбата на човека и над всички човешки въпроси, ако не могат истински да се подчинят на господството на Създателя, ще им бъде трудно да не останат под властта и в оковите на идеята, че „съдбата на човека е в собствените му ръце“. Ще им бъде трудно да се избавят от болката на ожесточената борба със съдбата и с властта на Създателя, да не говорим за това, че ще им бъде трудно да станат наистина освободени и непринудени, да станат хора, които се покланят на Бог“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“). Божието слово развълнува сърцето ми. Преди никога не бях съпоставяла състоянието си с разкритото от тези Божии слова. Смятах, че те се отнасят за невярващите, а аз вярвах в Бог, признавах върховенството Му и Му се подчинявах. Но когато се успокоих и размислих върху този откъс, осъзнах, че да признаваш Божието върховенство не значи да му се подчиняваш. Дори не значи, че познаваш Божието върховенство. Въпреки че вярвах в Бог, възгледите ми все още бяха като тези на неверниците. Неверниците винаги смятат, че човешката съдба е в собствените им ръце, и все искат да се борят срещу съдбата. Искат да я променят със собствени усилия и да живеят бляскав живот. В резултат на това страдат много, плащат висока цена и накрая, въпреки че са съсипани, пак не искат да се върнат. Нима не бях същата? Все исках да променя статуквото със собствени усилия и разчитах на борбеността си, за да се стремя към повишение и важни позиции. За тази цел страдах тихо, плащах цена и работех, за да усвоя професионални умения. Когато желанието ми не се осъществи, станах пасивна и се възпротивих. Едва тогава разбрах, че съм толкова нещастна и уморена, защото съм поела по грешния път и съм избрала грешния начин на живот. Смятах сатанински лъжи като „Съдбата ти е в твоите ръце“ и „Човек може да си изгради приятна среда със собствените си ръце“ за максими, според които да живея. Вярвах, че за да постигна целта си, трябва да работя усилено за нея. Затова не можех да се примиря и да приема настоящата ситуация. Все исках да се противопоставя на Бог, да се освободя от подредбата Му и да спечеля репутация и статус със собствени усилия. Едва тогава разбрах, че вярвах в Бог само на думи. Не вярвах в Божието върховенство в сърцето си и не можех да се подчиня на подредбата Му. По какво аз, вярващата, се различавах от невярващия? Бог е Създателят, Той има върховенство и контрол върху всичко. Съдбата, качествата и силните страни на всеки човек са предопределени от Бог; дългът, който изпълнява човек в църквата и ситуациите, в които попада в определени моменти, са одобрени от Бог. Само като се подчиним на Божията подредба и я приемем, можем да добием Божиите благословии и да живеем свободно. Като осъзнах това, изведнъж се почувствах низка и жалка. Вярвах в Бог от години и бях яла и пила толкова много от Божието слово, а бях досущ като неверник. Не познавах Божието върховенство и се противях на Бог. Бях толкова арогантна и невежа! Разсъждавах върху Божието слово: „Когато наистина разбереш, че всичко, което Бог е планирал и решил за теб, ти носи голяма полза и те закриля, тогава усещаш как болката ти постепенно отшумява и ти целият се отпускаш, ставаш непринуден и освободен“. Чудех се как мога да съм сигурна, че тази среда е добра и сигурна за мен. Като потърсих, осъзнах, че, откакто вярвам в Бог, никога не бях претърпявала провал, несгода, отстраняване или преместване. През цялото време бях повишавана. Несъзнателно вярвах, че съм човек, който се стреми към истината и е достоен за обучение, затова естествено гледах на повишението като на своя цел. При всяко повишение не го приемах като отговорност от Бог и не се стремях към истината по прагматичен начин, нито мислех как да прилагам принципите в дълга си. Вместо това гледах на дълга си като на средство за постигане на статус. Мислех, че колкото по-високи са дългът и статусът ми, толкова повече хората ще ми се възхищават и ще ме ценят, затова повишенията бяха много важни за мен и аз постоянно се тревожех за тези печалби и загуби. Отдавна бях забравила към какво да се стремя във вярата си в Бог. Като погледна назад, осъзнавам, че амбицията ми е била твърде голяма. Ако бях повишена, както аз исках, кой знае колко арогантна можеше да стана и какво зло можех да извърша. Има множество примери за такива провали. Мнозина могат искрено да изпълняват задълженията си, когато нямат статус, но щом придобият такъв, амбициите им нарастват и те започват да вършат зло и да въвличат и други в него. За да поддържат репутацията и статуса си, те изолират и потискат другите, в резултат на което се саморазрушават. Видях, че за тези, които се стремят към истината и вървят по правия път, статусът е практика и усъвършенстване. За онези, които не се стремят към истината и не вървят по правия път, той е изкушение и разкриване. В онзи момент аз все още нямах статус, но само защото не ме бяха повишили, бях толкова ядосана, че дори не исках да изпълнявам дълга си. Виждах, че амбицията и желанието ми надхвърлят тези на обикновените хора. Ако действително бях повишена на важна длъжност, със сигурност щях да се проваля не по-малко от тях. В този момент искрено почувствах, че Бог е позволил това да не бъда повишена във водач на екип или началник. В тази ситуация бях принудена да разсъждавам върху себе си, за да мога да се върна обратно и да поема пътя на стремежа към истината. Именно от такава ситуация се нуждаеше животът ми и това беше голяма закрила за мен. Бях сляпа и невежа, разбирах Бог погрешно и Го обвинявах. Наистина бях наранила Бог.

След това прочетох друг откъс от Божиите слова. „Бог какво сърце иска да имат хората? На първо място това сърце трябва да е честно и да е способно да изпълнява дълга си съвестно и разумно, да е способно да поддържа делото на църквата, без да таи така наречените „големи амбиции“ или „високи цели“. Всяка стъпка оставя отпечатък и като следват и почитат Бог, хората се държат като сътворени същества. Те вече не се стремят да станат изключителни или велики хора, камо ли хора с особена функция, и не се покланят на творенията от чужди планети. Това сърце трябва също така да обича истината. Какво означава най-вече да обича истината? Това означава да обича положителните неща, да има чувство за справедливост, да е способно искрено да отдаде всичко на Бог, да Го обича истински, да Му е покорно и да свидетелства за Него“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог“). Бях много развълнувана, след като прочетох Божието слово. Усетих надеждите и изискванията на Бог към хората. Бог не иска хората да бъдат известни, велики или извисени. Бог не иска от нас да предприемаме велики дела или да имаме велики постижения. Бог се надява хората да се стремят към истината и да се подчиняват на подредбата Му в дълга си и да изпълняват дълга си без много претенции. Но аз не разбирах Божията воля и не познавах себе си. Все исках да имам статус и да бъда господар или властна фигура. Без статус и внимание ми се струваше, че животът ми е задушаващ и безполезен. Нямах нито човешка природа, нито разум. Явно бях тревичка, която иска да е дърво, сипка, която иска да е орел, и в резултат от това се пресилвах до изтощение и мъка. Като осъзнах това, се помолих на Бог: „Боже! Преди все се стремях към слава и статус. Все исках да ми се възхищават. Не бях доволна от невзрачния си дълг, а Ти ненавиждаш и презираш това. Сега разбирам, че този път е грешен. Искам да се подчиня на подредбата Ти. Независимо дали ще ме повишат, аз ще се стремя към истината без претенции и ще изпълнявам дълга си добре“. След като се помолих, усетих голямо облекчение и се почувствах по-близо до Бог.

По-късно, чрез четене на Божието слово, добих известно познание за погрешните си възгледи за стремежите. Божиите слова гласят: „Когато човек е повишен да служи като водач или работник, или когато е обучен за някаква техническа работа, за която е назначен като отговорник, това е просто бреме, поверено му от Божия дом. Това е поръчение, отговорност и, разбира се, то е и специален дълг и рядка възможност. Това е изключително издигане и този човек няма за какво да се хвали. Когато човек е повишен и обучен от Божия дом, това не означава, че има особена позиция или статус в Божия дом, че да се радва на специално отношение и благосклонност. По-скоро, след като е издигнат изключително високо от Божия дом, той получава отлични условия да се обучава в Божия дом, да практикува определена важна църковна работа и в същото време Божият дом ще има по-високи изисквания към него, а това е много полезно за навлизането му в живота. Когато даден човек е повишен и се обучава в Божия дом, това означава, че изискванията към него ще са строги и ще бъде поставен под стриктен контрол. Божият дом стриктно ще проверява и контролира работата му, ще разбере какво е навлизането му в живота и ще обърне внимание на това. От тази гледна точка хората, насърчавани и обучавани от Божия дом, радват ли се на специално отношение, специален статус и специално положение? Категорично не. Да не говорим, че не се ползват и с никаква специална идентичност. Защото, ако хората, които са повишени и обучени, решат, че са натрупали някакви активи в резултат на що-годе ефективното изпълнение на дълга си, и поради това изпаднат в застой и престанат да се стремят към истината, когато се изправят пред изпитания и премеждия, те ще са в опасност. Вероятно няма да са способни да останат непоколебими, ако духовният им ръст е твърде нисък. Някои хора твърдят: „Щом човек е издигнат и обучен като водач, той има идентичност. Дори и да не е сред първородните синове, поне има надежда да стане част от Божия народ. Мен никога не са ме повишавали или обучавали, така че каква е надеждата ми да се причисля към Божия народ?“. Да се мисли така е грешно. За да се причислиш към Божия народ, трябва да имаш житейски опит и да си покорен към Бог. Всеки, който притежава истините реалности, е част от Божия народ, независимо дали е водач, работник или обикновен последовател. Дори и да си водач или работник, ти си оставаш обслужващ, ако не притежаваш истините реалности“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (5)“). От Божието слово разбрах, че повишението и обучението в църквата не означават, че хората имат специален статус, нито че им се полага специално отношение, както към държавните служители в светския живот. Те са просто възможност за практикуване. Те са само по-голяма отговорност за хората. Да те повишат и обучават означава само, че човек преминава от един дълг към друг, а не че има по-висок статус от другите или че разбира истината. Това, че не те повишават, не значи, че си низш, нито, че нямаш бъдеще и не можеш да бъдеш спасен. Накратко, независимо от дълга ти и от това дали си повишен, или не, Бог се отнася към всички хора справедливо. Църквата разпределя задълженията разумно според качествата и уменията на всеки, за да могат те да бъдат използвани в максимална степен. Това е от полза както за църковното дело, така и за личното ни навлизане в живота. Независимо дали си повишен на важна длъжност, или не, очакванията на Бог от хората и грижата Му за тях са еднакви. Бог иска хората да се стремят към истината и да променят нрава си в изпълнението на дълга си. Затова Божието спасение не зависи от статуса или възрастта им, а по-скоро от отношението им към истината и дълга им. Ако вървиш по пътя на стремежа към истината, можеш да придобиеш повече практика от изпълнението на дълга си и постоянно ще напредваш в живота. Ако не вървиш по пътя на стремежа към истината, колкото и висок да е статусът ти, няма да се задържиш дълго. Рано или късно ще бъдеш пропъден. Преди не разбирах ясно повишението. Мислех, че то значи да придобиеш статус, а колкото по-висок е статусът ми, толкова по-добри ще са бъдещето и съдбата ми. Затова в ежедневието си не се съсредоточавах върху стремежа към истината, а само се стремях към статус. Едва тогава осъзнах, че този възглед е абсурден! Всъщност църквата ми даде шанс да практикувам, но качествата ми бяха твърде ниски за по-важни задачи. Нямах самоосъзнатост, затова смятах, че съм способна и може да ме повишат. Наистина въобще не се познавах. Каквато и работа да вършим в църквата, всички ние трябва да разберем истината и да навлезем в принципите ѝ, за да постигнем добри резултати в работата си. Аз обаче не разбирах истината и не можех да върша никаква практическа работа. Дори и да ме бяха повишили, какво по-точно щях да свърша? Нямаше ли само да преча? Не стига, че щях да се изтощя докрай, ами щях и да възпрепятствам църковното дело. Това нямаше да си струва. В този момент най-накрая осъзнах, че настоящият ми дълг е много подходящ за мен. Биваше ме в него и успявах да приложа силните си страни. Помагаше ми за собственото ми навлизане в живота и беше от полза за делото на Божия дом. Чрез просветлението и напътствието на Божиите слова осъзнавах все повече каква е Божията воля, намерих си мястото и преодолях пасивното си състояние.

След това вече не бях под контрола на статуса и понесох бреме в дълга си. Когато не бях заета с работа, използвах свободното си време, за да практикувам проповядване на евангелието и да свидетелствам за Бог. Когато срещах хора, които истински вярват в Бог и обичат истината и приемат Божието дело в последните дни, чувствах облекчение и спокойствие. Най-накрая разбрах, че няма значение колко важна е позицията, която заемаш, важното е дали можеш да играеш ролята на сътворено същество в изпълнението на дълга си. Това е най-важното. Сега, макар и често да чувам, че братя и сестри, които познавам, са повишени, съм много по-спокойна и вече не завиждам, защото знам, че макар и да изпълняваме различен дълг, всички ние с все сили се стремим към една цел — разпространението на евангелието на царството. Сега най-накрая си намерих мястото. Аз съм просто незначително сътворено същество. Мой дълг е да се подчинявам на организацията на Създателя. Отсега нататък, какъвто и да е дългът ми, ще се подчинявам и ще давам всичко от себе си, за да удовлетворя Бог!