През март миналата година бях повишена във водач на група и отговарях за делото по напояването за няколко групи. Тогава си мислех, че щом са ме избрали за водач на група, значи имам по-добри качества от братята и сестрите ми. Това много ме зарадва, но и малко се притесних. Никога преди не бях отговаряла за дело — ако не можех да разреша проблемите на братята и сестрите ми и да ръководя работата добре, какво щяха да си помислят за мен те? Би било толкова унизително да ме сменят, защото не мога да се справя с делото. Макар леко да се притеснявах, знаех, че това е моят дълг и трябва да го приема от Бог и да се подчиня, затова приех дълга. Като видя, че все още не съм добре запозната с работата, колежката ми първо ми възложи само две групи. Като си помислех как трябва да се събирам с другите братя и сестри, толкова се притеснявах. Преди това единствено бях напоявала. Ако общението ми беше леко повърхностно или не изпълнявах правилно задълженията си, това се считаше за сравнително нормално. Сега обаче бях водач на група и от мен се очакваше да споделям истината, за да се справям със състоянията на братята и сестрите си, както и да им помагам с каквито и проблеми или трудности да срещаха в своите дългове. Едва тогава хората щяха да ме одобряват и да казват, че съм талантлив работник. Ако не можех да разреша проблемите им, те неизбежно щяха да се разочароват от мен и да имат ниско мнение за мен. При тези мисли увереността ми намаляваше и реших, че би било по-добре да продължа да върша предишната си работа. Така поне недостатъците ми нямаше да бъдат така ясно разобличени и нямаше да бъда толкова засрамена. През следващите няколко дни постоянно бях разсеяна с мисли за това. По време на събрания не можех да успокоя сърцето си. Все се тревожех да не разочаровам братята и сестрите ми, ако не споделям добре, и, колкото повече се тревожех, толкова по-нервна ставах. Не можех да видя корена на проблемите на моите братя и сестри, нито да ги разреша, и дори се страхувах да ходя на събрания. Бях толкова притеснена, че се изправях пред Бог в молитва много пъти и Го молех да ме напътства, за да разбера по-добре състоянието си. Тогава точно видях откъс от Божиите слова. „Всички покварени хора страдат от един общ проблем: докато нямат статус, те не си придават важност, когато общуват или говорят с когото и да е, нито възприемат определен стил или тон в речта си, а са просто обикновени и нормални хора и не изпитват нужда да се прикриват. Не изпитват психологически натиск и могат да общуват открито и от сърце. Те са отзивчиви и с тях се общува лесно, а другите смятат, че са много добри хора. Щом придобият статус, те стават надменни, пренебрегват обикновените хора, никой не може да припари до тях, смятат, че притежават някакво благородство и че породата им е различна от тази на обикновените хора. Гледат на тях с пренебрежение, придават си важност, когато говорят, и спират да споделят открито с останалите. Защо вече не споделят открито? Смятат, че вече имат статус и са водачи. Смятат, че водачите трябва да поддържат определен образ, да са малко по-възвишени от обикновените хора, да имат по-голям духовен ръст и да са способни да поемат по-голяма отговорност. Вярват, че в сравнение с обикновените хора водачите трябва да са по-търпеливи, да са способни да страдат и да отдават повече и да могат да устоят на всяко изкушение от страна на Сатана. Дори ако родителите им или други членове на семейството им умрат, те смятат, че трябва да запазят самообладание, за да не плачат, или че най-малкото трябва да плачат тайно, далеч от погледа на останалите, така че никой да не може да забележи каквито и да е техни недостатъци, недъзи или слабости. Дори смятат, че водачите не бива да казват на никого, ако са станали негативни, а трябва да крият всички подобни неща. Вярват, че така трябва да постъпва човек със статус. Дали статусът не става техен Бог, техен Господ, щом се възпират до такава степен? При това положение още ли притежават нормална човешка природа? Дали не са влюбени в статуса, щом таят тези идеи, щом се поставят в тези рамки и се преструват така?“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Как да се справите с изкушенията и робуването на статуса“). Божиите слова ми разкриха как съм неспособна да живея свободно, защото съм обвързана и ограничена от статуса и репутацията. Преди да стана водач на група, винаги обсъждах делото и разговарях за проблемите с всички. Смятах, че понеже всички сме братя и сестри, сме със сравнително еднакъв духовен ръст, затова не се тревожех какво мислят другите за мен и бях в състояние да бъда отворена и свободна. Още щом станах водач на група обаче, изведнъж реших, че щом имам по-висок статус от братята и сестрите си, сигурно разбирам истината по-добре от тях и изпълнявам задачата си само ако мога да разреша всеки един от техните проблеми и трудности. Още преди да се явя на събрание, се тревожех, че братята и сестрите ми ще се разочароват от мен, ако не мога да разреша проблемите им. За да не се злепоставя пред тях, дори не смеех да присъствам на събранията. Бях толкова измъчена и обезпокоена. Бях се поставила на пиедестал и не можех да се откажа от статуса си. Като мислех за това, осъзнах, че съм твърде загрижена за репутацията и статуса си. Винаги се опитвах да изглеждам добре пред всички и при първата опасност слабостите ми да бъдат разкрити се спотайвах и прикривах. Възприех повишението си като знак за статус, а не за отговорност. Исках чрез статус да се издигна и да спечеля възхищението на братята и сестрите си. Бях толкова низка и позорна!

В сърцето си се помолих на Бог, казах му, че съм готова да изоставя тези лоши намерения и представи. После се сетих за един откъс от Божието слово. „Когато Бог изисква от хората да изпълняват добре дълга си, Той не ги кара да изпълнят определен брой задачи или да постигнат някакви велики подвизи, нито да извършат някакви велики дела. Това, което Бог иска, е хората да вършат практично всичко, което е по силите им, и да живеят в съответствие с Неговите слова. На Бог не Му е нужно да си велик или благороден, или да сътворяваш каквито и да е чудеса, нито очаква някакви приятни изненади от теб. Той няма нужда от такива неща. Всичко, от което Бог се нуждае, е непоколебимо да практикуваш в съответствие с Неговите слова. Когато слушаш Божиите слова, прави това, което си разбрал, изпълнявай това, което си проумял, запомни добре това, което си чул, и след това, когато дойде време за практикуване, го направи според словата Му. Нека те станат твоят живот, твоите реалности и това, което изживяваш. Така Бог ще бъде удовлетворен. […] Всъщност не е трудно да изпълняваш дълга си, нито да го правиш всеотдайно и на приемливо ниво. Не е нужно да жертваш живота си или да вършиш нещо специално или трудно, просто трябва честно и неотклонно да следваш Божиите слова и напътствия, без да вмъкваш свои собствени идеи или да си вършиш лични дела, а да вървиш по пътя на стремежа към истината. Ако хората могат да направят това, в основни линии ще имат човешко подобие. Когато са истински покорни към Бог и станат честни хора, те ще придобият подобие на истинско човешко същество“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество“). Чрез Божиите слова видях, че Бог не иска кой знае колко от нас — Той не изисква определено количество работа или постижения, или да станем някакви всемогъщи свръхчовеци. Той просто иска да бъдем истински сътворени същества, които изпълняват на практика своите задължения според Неговите искания. Когато ме избраха за водач на екип, Бог е искал да види не как преследвам репутация и статус, а как се стремя към истината на практика. Ако срещнех трудност в своя дълг, трябваше да поема отговорност и да се помоля на Бог, и да се осланям на Него, за да намеря път към решението. На събранията с братята и сестрите трябваше да споделям само според разбирането си и, ако нещо не ми е ясно, просто трябваше да бъда честна с тях и заедно да потърсим решение. Едва тогава бих спечелила Божиите напътствия. Щом разбрах Божиите намерения, добих увереността да поема дълга си. По време на събрания с братята и сестрите си аз съзнателно се молех на Бог, не се тревожех за репутация или статус и можех да се разкрия за своята поквара пред братята и сестрите си. По време на дискусии усещах напътствията на Светия Дух и можех да забележа някои проблеми. Освен това можех да приложа тези насоки към реални ситуации и да давам предложения. Все още имах много недостатъци и пропуски, но намирах начини да продължа чрез дискусия с всички и се чувствах много по-освободена. Виждах, че ако си поставя правилно намерение, съсредоточа се върху задачите си и изпълнявам дълга си по практически начин според Божиите изисквания, ще спечеля Неговите напътствия.

Три месеца по-късно ми възложиха още няколко групи. Самата мисъл за общение за толкова много братя и сестри на събранията изключително ме напрегна. Всяка група беше в различна ситуация, никога преди не бях срещала братята и сестрите в тези групи и не бях запозната с положението им. Ако отидех и не бях способна да разреша проблемите им, дали щяха да се разочароват от мен и да кажат, че не мога да разрешавам практически проблеми и не съм подходяща за водач на група? За да спечеля одобрението на всички, прекарах дълги часове в четене на Божиите слова, за да се въоръжа с истината, но щом дойде моментът на събранието, въпреки това бях кълбо от нерви. Още отрано, когато отивах на събрание, бях изключително нервна и цялото ми лице се стягаше. Не исках братята и сестрите ми да забележат, затова се преструвах, че спокойно търся Божии слова в компютъра, но в сърцето си трескаво се молех на Бог, умолявах Го да ме успокои. Попитах няколко братя и сестри какви са техните състояния и трудности и след като разговаряхме, осъзнах, че всеки има различен проблем и ще се нуждае от общение с различен откъс от Божиите слова. Това наистина ме стъписа — ако успеех да намеря откъси, които да са приложими и от помощ за състоянието на всекиго, всички щяха да бъдат доволни и аз щях да изглеждам добре, но не намерех ли нищо, събранието щеше да бъде много скучно. Колко неловко! Колкото по-нервна ставах, толкова по-неясно мислех. Мина доста време и аз все още не намирах подходящ откъс от Божиите слова. Всъщност исках да се разкрия и да споделя с братята и сестрите си, и да потърсим заедно добрите откъси, но и се тревожех, че ще се изложа, ако като водач на група не можех да намеря подходящ откъс. При тези мисли просто не можех да се накарам да се разкрия и накрая нямах друг избор, освен произволно да избера няколко откъса от Божиите слова, които всъщност не бяха приложими към състоянията на братята и сестрите ми. След прочитане на Божиите слова никой не сподели нищо и изобщо не се почувствах просветлена. Накрая просто се принудих да споделя нещо въз основа на знанията си за доктрината, но атмосферата беше ужасно неловка. Събранието беше провал и така и приключи. Прибрах се от събранието и чух как колежката ми развълнувано разказва как е преминало събранието на друга група, но аз бях много намусена и се чувствах толкова обезпокоена, че едва си поемах въздух. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се струваше, че не съм способна да бъда водач на група, и просто исках да се откажа. Изключително нещастна, аз се молех на Бог отново и отново: „Мили Боже! Толкова съм нещастна. Постоянно ме вълнуват статусът и репутацията, не знам как да изпълнявам този дълг, нито имам волята да се старая повече. Моля Те да ме напътстваш, за да разбера себе си и да се изведа от това негативно състояние“.

В търсенето си открих откъс от Божиите слова, който разкрива природата и същността на антихристите, и това дълбоко ме развълнува. Божиите слова гласят: „Статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и му придават същата тежест. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че антихристите са дълбоко убедени, че вярата в Бог и стремежът към истината са стремеж към статус и репутация, а стремежът към статус и репутация е и стремеж към истината, и че да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават репутация или статус, че никой не им се възхищава, не ги почита и не ги следва, те много се разстройват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в Бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да се чува гласът им в църквата и да имат престиж, облаги и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Трета част)“). Сравних това със собственото си състояние и поведение и видях колко обсебена съм била от репутацията и статуса. Все исках да си създам име и да се чувствам призната. Изпълнявах дълга си, но ме беше грижа само за това да печеля възхищение и да градя имиджа си. Бог нямаше място в сърцето ми. Бях се проявила като човек с нрав на антихрист. От момента, в който ме повишиха като водач на група, започнах да се имам за човек със статус — издигнах се на пиедестал и много ме беше страх, че ако не успея да разреша някои практически въпроси и загубя уважението на братята и сестрите си, ще загубя титлата си, както и въображаемия си статус и имидж в техните очи. Когато разглеждах въпросите на братята и сестрите си, не знаех кой откъс от Божиите слова да използвам, за да ги разреша, и не исках да се разкрия и да бъда честна, за да търсим и споделяме заедно. За да опазя собствения си статус, се преструвах и прикривах, насила правех общение въз основа на знания за доктрината, така че да избегна неловки ситуации, без да ме е грижа дали всъщност съм разрешила проблемите на братята и сестрите си. Затова и всички събрания бяха неефективни. Не разсъждавах върху себе си, щом възникнеха тези въпроси, и дори бях негативна и исках да се откажа, щом се изложех. Толкова ми липсваше човешка природа! Щом осъзнах това, мигом съжалих и се помолих на Бог с готовност да се покая и променя.

Освен това видях този откъс от Божиите слова: „В обобщение, каквато и да е посоката или целта на стремежа ти, ако не анализираш стремежа към статус и репутация и ако ти е много трудно да загърбиш тези неща, те ще се отразят върху твоето навлизане в живота. Докато статусът заема място в сърцето ти, той напълно ще контролира и ще влияе на посоката на живота ти и целите, към които се стремиш, и в такъв случай ще ти е много трудно да навлезеш в истината реалност, камо ли да постигнеш промени в нрава си. Разбира се, излишно е да се споменава дали в крайна сметка си способен да получиш Божието одобрение. Нещо повече, ако никога не си в състояние да загърбиш стремежа си към статус, това ще се отрази на способността ти да изпълняваш дълга си задоволително, което много ще затрудни превръщането ти в приемливо сътворено същество. Защо казвам това? Бог не мрази нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав. Това е грешен път, който е породен от покварата на Сатана, и Бог го порицава; той е именно това, което Бог осъжда и пречиства. Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. А дали всичко това по природа не е враждебно към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота и накрая ги превръща в приемливи сътворени същества, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Трета част)“). Отначало сериозността на Божиите слова малко ме изплаши. Осъзнах, че нищо не отблъсква Бог повече от хората, които преследват статуса. Ако човек не се покае, неизбежно това ще доведе до лична вреда и падение. От много години бях вярваща в Бог и бях получила толкова много от Божията благодат и изобилието на Неговите слова. Би трябвало да нося тежест за моя дълг и да се науча как да търся истината и принципите, за да спечеля още от Божието просветление, да разбера истината и да получа навлизане в живота. Никога не помислях обаче как трябва да търся истината и да изпълнявам дълга си добре, за да се отплатя за Божията любов. Мислех само за своята репутация, изгода и статус. Нямах никаква съвест и разум! За да спаси дълбоко покварената човешка природа, Бог се е преродил и дошъл на този свят, понасяйки неописуемо унижение. Бог е върховен и всесилен, но никога не се е възвеличавал. Той просто тихо е изразявал истината и е съдел и пречиствал покварените ни нрави, за да можем да отхвърлим мръсотията от себе си и да пожънем Неговото спасение. Видях колко скромен и обичлив е Бог. Аз съм просто едно миниатюрно сътворено същество, пълно с мръсотия и поквара, и въпреки това винаги се опитвам да подобря имиджа си, за да спечеля уважението на хората и да ги привлека към себе си. Толкова непоносимо арогантна и безсрамна съм. Мислех си също за Павел, който е обичал да проповядва и да върши дела, за да спечели хорското възхищение и уважение. За всички свои години на вяра той никога не се е постарал да промени нрава си, винаги е търсел единствено статус, отплата и корона. Дори е твърдял, че е Бог и самомнително е опитал да заеме Божието място в сърцата на хората. Павел е вървял по пътя на съпротивата на антихриста срещу Бог, в крайна сметка е оскърбил Божия нрав и е бил захвърлен от Него в ада, за да страда във вечни мъки. Ако продължавах да преследвам име и статус, щеше да ме сполети съдбата на Павел. Щом осъзнах тези последици, се хвърлих пред Бог и се покаях пред Него, помолих Го да ме напътства, за да открия правилния път на практикуване.

По-късно видях видеоклип, в който се четат Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Не е лесно да се откажеш от репутацията и статуса — зависи от това дали хората се стремят към истината. Само като разбира истината, човек може да опознае себе си, ясно да види празнотата на стремежа към слава, изгода и статус, както и истината за покварата на човечеството. Едва когато човек наистина опознае себе си, може да изостави статуса и репутацията. Не е лесно да се избавиш от покварения си нрав. Ако си осъзнал, че ти липсва истината, че си пълен с недостатъци и че разкриваш твърде много поквара, но въпреки това не полагаш никакви усилия да се стремиш към истината, а се прикриваш и лицемерничиш, като подвеждаш хората да вярват, че можеш да направиш всичко, това ще те изложи на опасност и рано или късно ще дойде време, когато ще се сблъскаш с препятствие по пътя и ще паднеш. Трябва да признаеш, че не си придобил истината, и трябва да имаш достатъчно смелост да се изправиш пред реалността. Имаш слабости, разкриваш поквара и си пълен с всякакви недостатъци. Това е нормално, защото си обикновен човек, не си нито свръхчовек, нито всемогъщ, и трябва да го признаеш. Когато другите хора те презират или те осмиват, не реагирай веднага с антипатия, понеже казаното от тях е неприятно, и не се съпротивлявай, понеже вярваш, че си способен и съвършен. Не такова трябва да е отношението ти към подобни думи. Какво трябва да е твоето отношение? Трябва да си кажеш: „Имам своите недостатъци, всичко в мен е покварено и несъвършено и аз съм просто един обикновен човек. Макар че ме презират и осмиват, дали има нещо вярно? Ако има нещо вярно в това, което казват, тогава трябва да го приема от Бог“. Ако отношението ти е такова, това доказва, че си способен да се отнасяш правилно към статуса, репутацията и това, което останалите казват за теб. […] Когато постоянно таиш мисли и желание да се съревноваваш за статус, трябва да осъзнаеш до какви лоши последствия ще доведе това състояние, ако не се справиш с него. Затова не губи време, а потърси истината, потуши желанието си да се съревноваваш за статус, докато е още в зародиш, и го замени с практикуване на истината. Когато практикуваш истината, желанието и амбицията ти да се съревноваваш за статус ще намалеят и няма да смущаваш делото на църквата. Така Бог ще запомни и одобри действията ти“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Трета част)“). Докато четях Божиите слова, осъзнах, че просто съм сътворено същество, което е покварено от Сатаната, затова и е нормално да имам недостатъци и пропуски. Бог никога не е изисквал от мен да съм най-добрият работник, да имам отлични качества и духовен ръст или да стана извисен и перфектен човек. Той просто иска от мен да имам чисто и честно сърце, да преследвам на практика истината и да вървя по пътя на страха от Бог и на отбягване на злото. В Божия дом водачите и водачите на групи са създадени единствено защото са нужни за делото, но ние всички сме просто сътворени същества, които изпълняват дълга си, и няма реална разлика в нашия статус и този на братята и сестрите ни. Бог ни възлага различни задължения въз основа на нашите качества и духовен ръст. Това, че съм водач на група, не означава непременно, че имам истината реалност, но аз винаги изисквам от себе си да стигна до дъното на всеки въпрос и да разреша всеки проблем. Това е много непрактично и произлиза от моята арогантност и липса на себеразбиране. Трябва да се поставя наравно с братята и сестрите си, трябва да се учим един от друг и да търсим истината заедно, за да разрешаваме проблемите, които срещаме в изпълнението на дълга си. Ако не разбирам нещо, не трябва да се преструвам — трябва смело да разкрия своите пропуски и да търся с моите братя и сестри. Едва тогава мога да изпълнявам задълженията си дори още по-добре.

По-късно няколко братя и сестри живееха в негативност и трябваше да ги събера и да разговарям с тях. Първоначално бях малко нервна. Тревожех се какво ще си помислят за мен, ако не проведа общението добре, затова исках да се подготвя отрано у дома, като намеря подходящи откъси от Божиите слова. Мислех си, че така ще разреша проблемите им лесно по време на събранието и ще спечеля уважението на всички. Тогава осъзнах, че имам погрешно намерение в изпълнението на дълга ми. Исках да разреша всички проблеми на братята и сестрите ми само за да спечеля възхищението и уважението им — продължавах да работя за репутация и статус. Затова се помолих на Бог да ми помогне да се опълча срещу неправилните си намерения. Видях откъс от Божиите слова, който гласи: „За да може Светият дух да работи в един човек и да преобразува различните му пасивни състояния, този човек трябва активно да съдейства и да търси, понякога да страда, да плаща цена, да се откаже от някои неща и да се отрече от плътта, за да обърне хода им постепенно. Необходимо е дълго време, за да се постигнат резултати и човекът да стъпи на правия път, но на Бог са Му необходими само няколко секунди, за да разобличи някого. Ако не изпълняваш дълга си добре и винаги се стремиш да се откроиш, да се съревноваваш за статус, да изпъкнеш и да блеснеш, като се бориш за репутацията и интересите си, то не си ли просто обслужващ, докато живееш в това състояние? Можеш да служиш, щом ти харесва, но е възможно да бъдеш разобличен, преди да приключиш службата си. Когато хората са разобличени, настъпва денят на тяхното заклеймяване и пропъждане. Възможно ли е този резултат да бъде преобърнат? Не е лесно; може Бог вече да е определил изхода на такъв човек, а ако е така, той е в беда“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав“). Докато мислех над Божиите слова, осъзнах, че ако намерението ми е да използвам събранията и общенията за повишение и за да си осигуря възхищение, а не за да разреша проблемите на братята и сестрите ми в изпълнението на техния дълг, значи продължавам да вървя по пътя на съпротива срещу Бог. Дори и да присъствах на събрание, нямаше да имам Божиите напътствия и събранието щеше да бъде неефективно. Щом осъзнах това, се помолих на Бог, възприех правилните намерения и открито разговарях с колежката си за моята поквара и пропуски. По време на събрания предлагах общение само за това, което разбирах, а братята и сестрите ми също обсъждаха своето разбиране. Заедно намерихме път на практика чрез общението си и състоянията им се подобриха. Усещах делото и напътствията на Светия дух и се чувствах много спокойна и свободна. Видях, че като се освободя от желанието си за статус и репутация и изпълнявам задълженията си заедно с братята и сестрите си, мога да спечеля Божиите благословии и напътствия.

От този опит научих, че съм била твърде загрижена за репутацията и статуса, и че Бог заема твърде малко място в сърцето ми. Не обичах Бог в сърцето си и не Му се подчинявах, и бях се отправила по грешен път. Благодарение на Божиите напътствия, правосъдието и разкриването в Неговите слова, най-накрая започнах да разбирам себе си, а намеренията и отношението ми в изпълнението на дълга ми се подобриха. Вече виждам ясно, че да преследваш репутация, статус и уважението и възхищението на другите няма смисъл или стойност — единствено носи вреда. Единствено фокусът върху практикуване на истината, стремежът към промяна на нрава и изпълнението на дълга ни добре, за да удовлетворим Бог, са правилните стремежи.