Малко след като приех Божието дело на последните дни, започнах да практикувам напояване на новодошлите. Тъй като бях ентусиазирана и проактивна, постигнах резултати в дълга си и бях избрана за водач на група. По-късно станах евангелски дякон. Моите братя и сестри казаха, че въпреки че съм млада, съм надеждна, понасях товара в дълга си и бях отговорна. Това задоволяваше до голяма степен суетата ми. През октомври 2020 г. станах църковен водач, което ме накара да почувствам още повече, че в сърцата на моите братя и сестри аз бях способен човек, който търси истината.

След известно време по-високопоставен водач назначи сестра Оливия да работи с мен. Когато я въвеждаше в работата, водачът разказа за някои проблеми в нашата църква. След като научи за това, Оливия каза: „Трябва да намерим корена на проблема и бързо да го разрешим. В противен случай работата на църквата ще пострада“. Почувствах се засрамена, като я чух да казва това, тъй като се притеснявах, че Оливия ще гледа на мен с презрение заради тези проблеми в работата ми. През следващите няколко дни Оливия проучи истинската ситуация в църквата. Тогава тя ми каза пред няколко колеги и братя и сестри: „Евангелският дякон и няколко от ръководителите на групи, с които се срещнах през последните два дни, не носят товар. Когато новодошлите имат представи и трудности, водачите на групите не ги разрешават и не търсят, а само затъват в трудности. Така не могат да напоят добре новодошлите“. Усетих малко съпротива, когато чух какво каза тя. Но имаше няколко водачи на групи, върху чието развитие се бях съсредоточила. Според нея нито един от тях не бе добър, което ме накара да си помисля, че може би е прекалено взискателна. Помислих си: „Току-що пристигна и не си запозната с конкретната ситуация, но вече започна да търсиш грешки. Искаш да покажеш, че носиш товар и можеш да намираш проблеми, ли? Просто се опитваш да направиш впечатление, защото си нова тук, ли? Ако продължаваш да ровиш в проблемите в работата ми, ще разрушиш добрия образ за мен в очите на моите братя и сестри“. Сдържах гнева си и казах: „Права си по тези въпроси. Въпреки това както водачите на групите, така и евангелският дякон са изправени пред практически трудности, така че понякога последващата работа не е свършена добре и ние трябва да проявим разбиране“. Като чу това, тя каза: „Тези трудности могат да бъдат разрешени чрез разговори за истината. Ако могат да приемат истината и да схванат Божията воля, те ще носят товар и ще бъдат отговорни в дълга си. Ключът е в това дали разговаряме за истината, за да разрешим тези проблеми“. Но не го приех правилно и се ядосах още повече. Чудех се: „Да не искаш да кажеш, че не мога да разговарям за истината?“. Мнението ми за Оливия напълно се промени. Вече не я смятах за свой партньор и помощник, а за противник. Мислех си, че ако това продължава, тя рано или късно ще поеме ръководството в работата, а аз бях водачът, докато тя беше тук само за да ми помага. Тя бе по-добра от мен във всяко отношение и винаги ме засрамваше. Как можех да имам достойнство така? И какво щяха да си помислят моите братя и сестри за мен? След това не исках повече да работя и да говоря с нея.

Веднъж на среща с колеги четяхме Божието слово, което разкриваше, че фалшивите лидери не вършат практическа работа, и Оливия се замисли и разбра нещо за себе си, след което каза, че от известно време вече е в църквата, но тъй като не вършела практическа работа, трудностите на новодошлите не били разрешени навреме, така че те са затънали в тях и не знаят как да практикуват истината, което забавяло житейското им израстване. Въпреки че говореше за самопознание, на мен ми звучеше все едно ме разобличава, че не върша реална работа. Започнах да гадая какво има предвид: „Говориш за тези проблеми, за да изложиш нарочно на показ пред всички проблемите в работата ми, нали? Братята и сестрите по-рано имаха добро впечатление от мен, но сега, след като ме разобличи така, това няма ли да навреди на имиджа ми? Какво ще си помислят сега за мен?“. В онзи момент изпитвах много съпротива и исках да си тръгна, но смятах за неразумно да го правя, така че си наложих да остана до края. Същата вечер Оливия дойде при мен, за да обсъдим избора на нови водачи на групи, и ме попита кой носи товар, за да го повишим. След като ме попита това, изпитах много съпротива. Помислих си: „Останаха ли подходящи кандидати? Та ти отхвърли най-добрите. В нашата църква има проблеми, но ти не само говориш открито за тях тук, но и ги обсъждаш пред братя и сестри от други църкви. Вече знаят, че не върша практическа работа. Защо не мислиш за чувствата ми, когато говориш? Мисля, че нарочно си ме взела на прицел!“. Казах строго: „Откакто ти дойде, никой друг не е носил товар“. Тя ми отвърна тихо: „Тоест искаш да кажеш, че не трябва да съм тук?“. Бях твърде импулсивна и осъзнах, че казаното от мен е грешно, така че веднага отвърнах: „Не“. И двете останахме безмълвни известно време, преди да продължим да обсъждаме работата. По-късно, докато размишлявах върху думите си към сестрата, се почувствах леко виновна. Не трябваше да ѝ говоря така. Исках да ѝ се извиня, след като обсъждането приключи, но се захванах за работа и забравих за това.

По-късно, когато видях как висшестоящият водач се съветва с Оливия за всичко, се почувствах много неудобно. „Аз също съм водач. Какво ще си помислят моите братя и сестри за мен? Ще си кажат ли, че съм безполезна като водач и че съм ненужна?“. Почувствах, че Оливия ми краде цялото внимание, и ѝ завиждах. Помислих си: „Ако не беше дошла тук, водачът щеше да обсъжда работата с мен“. Помислих си и за факта, че сега Оливия доминираше във всички аспекти на работата, а и вярваше в Бог от дълго време и разбираше повече от истината от мен. Също така бе посочила проблемите в работата ми пред моите братя и сестри, така че нямах представа какво мислят те за мен сега. Когато си помислих за тези неща, усетих, че изпадам в криза. Притесних се, че Оливия ще заеме позицията ми на водач. Колкото повече мислех за това, толкова по-недоволна се чувствах и имах желание да ѝ отмъстя: „Не те интересуват чувствата ми, така че отсега нататък няма да ти улеснявам живота“. Спомням си как веднъж, като говорехме по работа, Оливия ме помоли за съвет, след като изрази мнението си. Пренебрегнах я и намерих грешка в организацията на нейната работа, като казах, че едно или друго няма да проработи, за да я затрудня. Веднъж обсъждахме работа, за която основно отговаряше Оливия. Тогава знаех как да разреша проблема, но не исках да дам предложение. Дори си помислих: „По-добре, ако организацията ти се провали. Така всички ще разберат, че не можеш да се справяш с нещата и водачът ще прозре, че е погрешно винаги да говори с теб вместо с мен“. След това тя направи няколко предложения, а аз ги отхвърлих всичките. Като видях, че не знае как да разреши проблема и поиска да ѝ дам съвет, се почувствах доста горда от себе си. Помислих си: „Дори не можеш да организираш една такава работа правилно, а имаш наглостта да намираш кусури на моята работа“. Тогава моят водач видя, че състоянието ми е неправилно, и ми напомни, че трябва да работя в хармония с Оливия, иначе работата на църквата ще се забави. Като чух думите на водача ми, почувствах леко угризение в сърцето си. Когато бяхме в затруднение в работата, защо не понесох товара да го разреша? Вместо това стоях отстрани и се усмихвах. Въобще не се грижех за работата на църквата. След като осъзнах това, промених мисленето си и започнах да участвам в дискусии. Поради закъснението от предишната дискусия обаче работата беше организирана много късно.

Една вечер водачът дойде при мен, за да ми посочи проблемите ми. Тя каза: „Желанието ти за престиж и статус е твърде силно. Състезаваш се с Оливия за слава. Когато обсъждате работа, не приемаш възгледите, които тя излага. Опровергаваш всеки един. Оливия се чувства ограничена от теб и не знае как да си сътрудничи с теб. Трябва да помислиш върху себе си“. След като чух какво каза моят водач, се почувствах много натъжена и огорчена: „Защо Оливия докладваше за проблемите ми зад гърба ми? Ако наистина искаше да ми помогне, можеше да ми каже лично. Сега водачът знае за проблемите ми и може да ме освободи от дълга ми“. Веднага, щом си помислих за това, разказах на водача за състоянието си. Даже предложих да напусна, за да не забавям работата на църквата. Изричането на тези думи едва не разби сърцето ми. Имах усещането, че ще загубя дълга си. Водачът ми каза: „Когато имаме проблеми, не можем да бягаме от тях. Трябва да търсим истината и да се замислим върху себе си. Това, че Оливия може да намери проблеми в работата, показва, че тя може да понесе товар. Това не е ли от полза за работата на църквата? Защо не можеш да се отнесеш правилно? Винаги ѝ завиждаш и се страхуваш, че ще те задмине. Това показва, че желанието ти за статус е твърде силно“. След разговора с моя водач осъзнах, че желанието ми за престиж и статус наистина е твърде силно. Трябваше да търся истината, за да се справя със състоянието си. Не можех да остана пасивна и да се съпротивлявам.

След това прочетох откъс от Божието слово и придобих известно разбиране за покварения нрав, който разкрих. „Антихристите смятат, че всеки, който ги разобличава, просто им създава проблеми, затова се съревновават и се борят с всеки, който го прави. Поради тази си природа антихристите никога няма да са добри към никого, който ги кастри или се разправя с тях, нито ще го търпят или приемат, камо ли да изпитват благодарност към него или да го похвалят. Напротив, ако някой ги кастри или се разправя с тях и накърни достойнството им и ги засрами, в сърцата си ще таят омраза към него и ще търсят възможност да му отмъстят. Каква омраза изпитват към другите! Ето какво си мислят и открито ще заявят пред останалите: „Днес ти ме скастри и се разправяше с мен. Е, сега враждата ни е трайна. Ти върви по своя път, а аз по моя, но се кълна, че ще си отмъстя! Ако ми признаеш вината си, преклониш глава пред мен или коленичиш и ме помолиш, ще ти простя, иначе никога няма да забравя това!“. Каквото и да казват или правят антихристите, те никога не смятат, че ги е споходила Божията любов и спасение, когато някой добронамерено ги кастри или се разправя с тях, или искрено им помага. Вместо това го възприемат като унизително клеймо, като мига на най-голямото си унижение. Това показва, че антихристите изобщо не приемат истината, че имат нрав на отегчение от истината и омраза към нея“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Осма част)“). Бог разкри, че когато антихристите биват скастрени и се разправят с тях, не само не го приемат, но и започват да мразят човека, който ги е скастрил и се е разправил с тях, и искат да му отмъстят. Разбрах, че антихристите не приемат истината, тя ги изтощава и я ненавиждат. Преди, когато виждах думите „отмъщение срещу хората“, си мислех, че този подход е зъл. Вярвах, че не проявявам злост и не съм способна на такива неща и че само антихристи и злодеи биха отмъщавали на хората. Замислих се върху собственото си поведение: когато Оливия посочи проблемите в работата ми пред колеги, братя и сестри, почувствах, че това вреди на имиджа ми, затова се настроих срещу нея и не я допусках до себе си. По време на една среща Оливия осъзна, че не върши практическа работа въз основа на Божието слово, а аз си мислех, че тя умишлено разобличава проблемите в моята работа, като обсъжда своето самопознание, и още повече се настроих срещу нея. Дори я нападнах, като казах, че никой друг не е понесъл товар, откакто е дошла. След това, като видях, че водачът винаги обсъждаше работата с нея, почувствах, че Оливия ми краде цялото внимание. За да си отмъстя, не изказах предложенията си, докато обсъждахме работата, а когато Оливия изрази своите мисли и предложения, аз ги обявих за погрешни и я отхвърлих, което направи напредъка на работата невъзможен. Гледах на сестрата си като на съперница. За да запазя репутацията и статуса си, бях склонна дори да я нападна и да ѝ отмъщавам. Не бе ли нравът, който разкрих, същият като на антихрист? Освен това се замислих върху факта, че тя посочваше действителни проблеми в работата ми. Ако бях потърсила истината, за да размишлявам върху себе си и да поправя отклоненията, тогава проблемите щяха бързо да се разрешат. Това щеше да бъде от полза за работата ни. Аз обаче не само не го приех, но и исках да отмъстя на сестрата си. Наистина не заслужавах да се наричам вярваща в Бог!

Прочетох още два откъса от Божието слово, които ми дадоха по-добра представа за същината и последиците от това поведение. Бог казва: „Една от основните черти в природата на антихристите е порочността. Какво означава „порочност“? Означава, че имат особено подло отношение към истината — не само че не ѝ се подчиняват и отказват да я приемат, но дори упрекват хората, които ги кастрят и се разправят с тях. Това е порочният нрав на антихристите. Те смятат, че всеки, който приема да го кастрят и да се разправят с него, е податлив на тормоз, и че хората, които винаги кастрят другите и се разправят с тях, постоянно искат да ги дразнят и да ги тормозят. Така че антихристът ще се противопостави на всеки, който се разправя с него и го кастри, и ще му създава неприятности. Когато някой сочи недостатъците или покварата му, или разговаря с него за истината и Божията воля, или го подтиква да се опознае, антихристът винаги се дразни от него и смята, че той му вгорчава живота. Мрази този човек от дъното на душата си и ще му отмъсти и ще му създава неприятности. […] Какви хора притежават такъв порочен нрав? Зли хора. Факт е, че антихристите са зли хора. Следователно само злите хора и антихристите притежават такъв порочен нрав. Порочният човек не приема с благодарност или смирение никакви добронамерени увещания, обвинения, поучения или помощ, а се гневи и изпитва крайна враждебност, омраза и дори желание за отмъщение“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Осма част)“). „Антихристите ценят собствения си статус и репутация повече от всичко останало. Освен че са хитри, коварни и зли, тези хора са и изключително злобни. Какво правят, когато открият, че статусът им е застрашен, или когато загубят мястото си в сърцата на хората, когато загубят подкрепата и обичта им, когато хората вече не ги почитат и не им се възхищават, и когато изпаднат в немилост? Изведнъж се променят. Щом загубят статуса си, те не искат да изпълняват никакъв дълг и нямат интерес да вършат каквото и да е, а всичко, което правят, е небрежно. Но не това е най-лошото проявление. Кое е то? Щом тези хора загубят статуса си и повече никой не им се възхищава, нито успяват да подмамят когото и да било, наяве излизат омразата, ревността и отмъщението. Не само че не се страхуват от Бог, а и у тях няма никакво покорство. Освен това в сърцата си те са склонни да мразят Божия дом, църквата, водачите и работниците. Копнеят делото на църквата да се сблъска с проблеми или да замре. Искат да се присмиват на църквата и на братята и сестрите. Мразят и всеки, който се стреми към истината и се бои от Бог. Нападат и се подиграват на всеки, който е предан на дълга си и е готов да плати цена. Това е нравът на антихристите. Не е ли зъл? Това очевидно са зли хора. Антихристите по своята същност са зли хора“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Втора част)“). Да видя думи като „зъл“ и „зли хора“ беше болезнено и вся страх в сърцето ми. Не очаквах тези думи да се отнасят за мен. Имиджът ми бе накърнен, защото сестрата ми посочи проблемите в моята работа, така че я нападнах и ѝ отмъстих, умишлено я изложих в работната дискусия и посочих грешките в организацията на нейната работа. Дори когато знаех как да разреша проблем, който тя срещаше в работата си, не ѝ го казах, защото исках да я засрамя и да ѝ се присмея. Когато водачът ме разобличи и се разправи с мен, аз не само не се замислих върху себе си, но и я намразих за това, че докладваше за проблемите ми. Бях негативно настроена и се съпротивлявах, излях гнева си върху дълга си и дори исках да напусна и да спра да го изпълнявам. Поведението, което проявявах, бе като на антихрист — зъл нрав! Вярвах в неща като: „Няма да нападна, освен ако не ме нападнат“ и „Ако не сте мили, не ме обвинявайте, че съм несправедлива“. Когато някой засегнеше моите интереси и имидж, го мразех, нападах го и му отвръщах. Спомних си как, преди да повярвам в Бог, имах конфликт с една приятелка и тя говори против мен пред друг човек. Много се ядосах и си помислих: „Ако не си мила, не ме обвинявай, че съм несправедлива“. Тайно казах на същия този друг човек: „Как може да си толкова глупав, че да си мил с нея? Дори не знаеш, че тя говори против теб зад гърба ти!“. Мислех, че ще изляза слаба, ако не отвърна на удара, след като ме нападаха. Животът според тази философия ме направи егоистична и зла, изкриви мисленето ми и ме направи неспособна да различавам доброто и злото. Като осъзнах това, се шокирах и същевременно се почувствах ужасно. Ако не се справех със злобата си, щях само да върша още зло и след това да бъда отхвърлена и пропъдена от Бог! Като си дадох сметка за това, тихо се помолих на Бог: „Боже, преди си мислех, че съм с добра човешка природа, но правосъдието и откровението на Твоето слово показаха, че съм с лоша човешка природа и че съм доста злобна. Всъщност отмъстих на сестрата си за любезната ѝ помощ. Та у мен няма и капка човешка природа! Боже, искам да се покая, да практикувам истината и да променя себе си. Моля Те, напътствай ме“.

По-късно в Божието слово прочетох: „Когато някой отдели малко от времето си да те наблюдава или изследва, или ти задава задълбочени въпроси, като се опитва да проведе сърдечен разговор с теб и да установи в какво състояние си през този период, и дори когато отношението му понякога е малко по-строго и той се разправи с теб и те скастри малко, и те дисциплинира, и те упреква, всичко това е, защото този човек има съвестно и отговорно отношение към делото на Божия дом. Не бива да храниш отрицателни мисли и чувства към това. Ако можеш да приемеш надзора, наблюдението и въпросите на другите, какво означава това? Означава, че в сърцето си можеш да приемеш Божия критичен поглед. Ако не приемаш надзора, наблюдението и въпросите на другите, ако се съпротивляваш срещу това, можеш ли да приемеш критичния поглед на Бог? Божият критичен поглед е по-подробен, задълбочен и точен от въпросите на хората; това, което Бог иска, е по-конкретно, по-изискващо и по-задълбочено от тях. И така, ако не можеш да приемеш да бъдеш наблюдаван от Божиите избраници, не са ли празни приказки твърденията ти, че можеш да приемеш Божия критичен поглед? За да можеш да приемеш Божия критичен поглед и проверка, трябва първо да можеш да приемеш наблюдението на Божия дом, на водачите и работниците и на братята и сестрите“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (7)“). „Каквито и проблеми да имаш или каквато и поквара да разкриваш, винаги трябва да се самоанализираш и да познаваш себе си с оглед на Божиите слова или трябва да помолиш братята и сестрите да ти посочат тези неща. Най-важното е да приемеш Божията проверка, да дойдеш пред Бог и да Го помолиш да те просветли и озари. Какъвто и метод да използваш, ранното откриване на проблемите и последващото им разрешаване е резултат, който се постига чрез самоанализ, и това е най-доброто, което можеш да направиш. Не бива да чакаш Бог да те разкрие и пропъди, за да изпиташ разкаяние, защото тогава ще е твърде късно да съжаляваш!“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Седма точка: те са зли, коварни и измамни (Първа част)“). Едва след като прочетох Божието слово, осъзнах, че моите братя и сестри ме надзираваха и напътстваха само защото бяха сериозни и отговорни към работата, а аз трябваше да си получа заслуженото от Бог и да се науча да приемам и да се подчинявам. Само това означава да приемеш Божията взискателност и да имаш богоязливо сърце. Когато сестрата откри моите проблеми и ми ги посочи, целта на това бе да ми помогне и да ми съдейства. Житейският ми опит беше твърде плитък. Новодошлите имаха проблеми в задълженията си, но аз не можех да разговарям за истината, за да ги разреша, и често просто организирах нещо и го оставях така — без последващи действия или съдействие. Не разбирах принципите на организиране на персонала, но Оливия разбираше донякъде истината и виждаше ясно някои неща, така че, ако си бяхме сътрудничили в църковната работа, това не само щеше да помогне на работата, но и аз щях да мога да се поуча от нея и да се усъвършенствам по-бързо. Едва тогава разбрах защо Бог изисква от нас да си сътрудничим в изпълнението на дълга, вместо да го изпълняваме сами. Това е така, защото хората имат покварен нрав, така че трябва да се надзираваме взаимно, да се напътстваме и да си помагаме, за да избегнем грешки. Като си мислех за това, се почувствах особено виновна. Не можех повече да живея за собствения си престиж и статус. Трябваше да загърбя себе си и да приемам надзора и напътствията на другите, да си сътруднича със сестрата до себе си, да търсим истината и да разрешаваме проблемите в работата заедно и да изпълнявам правилно дълга си.

След това поисках да бъда откровена пред Оливия, да разоблича и анализирам собствената си поквара и да ѝ се извиня. Бях изненадана, когато моят водач ме изпрати в друга църква, където да изпълнявам дълга си. Вече разделена от Оливия, почувствах, че съжалявам за много неща. И така, тихо се помолих на Бог, като казах, че отсега нататък искам да изпълнявам правилно дълга си и да се съсредоточа върху поправянето на покварения си нрав. По-късно в новата църква се отдадох на дълга си. Спомням си, че веднъж ми се обади Естер, която отговаряше за напояването, да попита как върви събранието на новодошлите. Естер ме посъветва: „Винаги ходиш на други събрания и рядко идваш на събрания на новодошли, а така изглежда, че водачът го няма никакъв. Никой от братята и сестрите не те познава. Това затруднява правилното проследяване на техните състояния и трудностите им на по-късен етап“. Като я чух да казва това, се смаях и усетих как се ядосвам. Помислих си: „Как може да ме наричаш нехаен водач? Да не би да твърдиш, че не върша истинска работа и че съм безполезна? Прекалено си строга! Не е като да не работя, върша последващи действия по други въпроси. След като отговаряш за тази група, защо не носиш отговорност за нея? Не е нужно аз да правя всичко. Ако висшестоящите водачи разберат за това, няма ли да си помислят, че не върша практическа работа? Няма да стане. Трябва да намеря някои отклонения в работата ти, за които да говоря…“ Като си помислих това, осъзнах, че състоянието ми е неправилно. Сестрата ми посочваше проблемите в работата ми, а аз, вместо да ги приема и да размишлявам, мислех, че е твърде строга и исках да намеря проблеми в работата ѝ, за да я опровергая. Отказвах да приема истината и отново се опитвах да си отмъстя. След като осъзнах това, тихо се помолих на Бог: „Боже, това, че Естер ми посочи този проблем днес, беше Твое дело, но се противих в сърцето си, което противоречи на Твоята воля. Искам да се подчинявам и да размишлявам върху себе си“. След като се помолих, се успокоих и започнах да размишлявам върху себе си. Разбрах, че имам проблем: много разчитах на Естер. Тъй като тя отговаряше за напояването на новодошлите, имах усещането, че мога да се отпусна и да не поема отговорност. Като църковен водач рядко се запознавах с истинските състояния и трудностите на новодошлите. Не изпълнявах задълженията си. От това наистина ставаше ясно, че не върша практическа работа. След това казах на Естер: „Ще реорганизирам времето си. Не осъзнавах този проблем досега, но искам да променя нещата“. По-късно се свързах с новодошлите и присъствах на техните събрания и предложих разговори за да се справим със състоянията им. Като изпълнявах задълженията си така, се чувствах много спокойна. Чрез това изживяване разбрах, че като практикувам според Божието слово и се науча да приемам моите братя и сестри да ме надзирават, напътстват, скастрят и да се разправят с мен, наистина бих могла да постигна промяна.