През август 2020 г. бях избрана за водач и отговарях за видеообработката в църквата. Работата беше нова за мен, принципите ѝ също, и аз срещах някои проблеми и трудности в нея. Затова често се обръщах към сестра Марша, водача на екипа, за консултация и съвет. Марша познаваше добре принципите и работата. Беше ми от голяма помощ. Забелязах, че е стриктна, приема задълженията си сериозно и има чувство за отговорност. Понякога, когато бях претоварена, прехвърлях част от работата си на нея. Бяхме добър екип.

След това постепенно установих, че всички братя и сестри се обръщат към Марша, щом се сблъскат с проблеми, и дори взимат решения веднага след срещата си с нея. Това положение на нещата не ми допадаше особено. Мислех си: „Няма ли да загубя позицията си на водач, ако това продължава? Това няма да го бъде. В бъдеще ще се справям с възложената ми работа сама и няма да моля Марша за помощ. Иначе всички останали ще мислят, че тя е много добър и талантлив работник“. Веднъж Марша откри, че един брат напредва бавно с видеопродукцията. Като проучи нещата, установи, че той не притежава нужните умения и не се стреми към принципите в задълженията си, затова клиповете му често налагаха преработване. Тя назначи друг по-талантлив брат да помогне с този проект. Аз чух за това едва по-късно. Марша бе взела правилното решение, но на мен ситуацията все пак ми беше леко неприятна. Смятах, че е проява на неуважение да вземе такова важно решение, без да ми каже. Какъв авторитет имах аз, ако тя взимаше решенията? По-късно я попитах защо не ми е казала за това. За моя изненада тя отговори: „Бях заета и забравих“. При тези думи аз загубих самообладание: Печелиш все повече авторитет и взимаш решения без моето одобрение. Нямаш никакво уважение към мен. Това не създава ли впечатление, че църквата не се нуждае от мен? Какво ще си помислят всички за мен, ако това продължава така? Ще решат, че съм безполезна, естествено. Как тогава бих могла да служа като водач? Като осъзнах това, се паникьосах още повече. Друг път Марша ми каза, че е подбрала някои учебни материали и планира да събере всички, за да придобиятнякои умения. Помислих си: „Понякога именно аз ти напомням да работиш по този въпрос, но след разговора не друг, а ти общуваш с другите и ги напътстваш. Никой не знае колко работа върша, без да се изтъквам, и всички мислят, че носиш много по-голямо бреме от мен. Как се предполага, че ще запазя мястото си на водач, ако това продължава?“. Всъщност знаех, че е отговорност на Марша да напътства братята и сестрите в обученията и че тази работа не може да се отлага, затова не трябва да вдигам врява по този повод. Аз просто не исках да ѝ позволя да върши тази работа. Мислех си: „Марша участва във все повече проекти, включително в работата, за която аз отговарям. Другите предпочитат да се обръщат към нея, когато имат проблеми. Дали няма скоро да я сложат на моето място?“. При мисълта за това се почувствах доста нещастна. Затова започнах да ѝ търся кусури и да намирам недостатъци в работата ѝ. Исках да покажа на другите, че тя не е толкова способна в работата си и че аз все още съм по-талантлива.

Веднъж, докато началничката ни обсъждаше с нас работата ни, тя вметна, че една от видеопродукциите на Марша напредва бавно. Аз само това и чаках и веднага отговорих: „Точно така. На нея са ѝ възложени много проекти, но тя не може да се справи с всички тях. Някои от проектите ѝ не са много успешни. Смятам, че е най-добре да не ѝ давате твърде много работа. Не бива да ѝ се предоставя толкова много власт…“ В този момент се почувствах леко виновна: как можах да кажа такова нещо? Дългът е поръчение, поверено ни от Бог. Аз говорех така, сякаш аз ѝ бях възложила тези задължения, сякаш аз ѝ бях дала тази власт и сега исках да ѝ я отнема. Не бях ли аз кривата? Не можех да повярвам, че можех да кажа такова нещо, и малко се ужасих от себе си. А и част от тази работа наистина беше задължение на Марша, но аз исках да ѝ попреча да я свърши и постоянно търсех недостатъци в работата ѝ. Исках всички да видят, че е непродуктивна и по-некадърна от мен. Като разсъждавах върху поведението си, си помислих: „Как може да съм толкова долна?“.

След това започнах да търся подходящи откъси от Божиите слова, за да се справя със състоянието си. Намерих един, в който Бог изобличава антихристите и който отговаряше на състоянието ми. „Една от най-очевидните характеристики на същината на антихриста е, че той е като деспот, който управлява в своя собствена диктатура. Не слуша никого, високомерен е към всички и не им обръща внимание, каквито и да са силните им страни, колкото и правилни да са възгледите им, колкото и мъдри мнения да изразяват, и каквито и подходящи методи да предлагат. Сякаш никой не е достоен да работи с него или да се включи в това, което върши, каквото и да е то. Това е нравът на антихристите. Някои хора казват, че това е лоша човешка природа. Как обаче може да се смята просто за обикновена лоша човешка природа? Това е съвсем сатанински нрав, а такъв нрав е изключително свиреп. Защо казвам, че нравът им е изключително свиреп? Антихристът изземва всичко от Божия дом и от собствеността на църквата и го третира като своя лична собственост, която трябва да е под негов контрол и никой друг не може да се намесва. Когато върши църковна работа, мисли единствено за собствените си интереси, собствения си статус и личната си гордост. Не позволява на никого да накърнява интересите му, камо ли да допусне някой с качества или някой, който е способен да разкаже за своите свидетелства за преживяване, да застрашава статуса и престижа му. […] Когато някой се отличи с дадена работа, или когато успее да даде истинско свидетелство за преживяване, за да помогне на Божиите избраници, да ги поучи и подкрепи, а всички започнат въодушевено да го хвалят, в сърцето на антихриста се надигат завист и омраза и той се опитва да го изолира и потисне. В никакъв случай не допуска такива хора да поемат каквато и да е работа, за да не застрашат статуса му. […] Антихристът си мисли: „Няма как да се примиря с това. Искаш да играеш роля на моя територия и да се съревноваваш с мен. Това е невъзможно. Не си го и помисляй! По-образован си от мен, говориш по-ясно, по-популярен си, и се стремиш към истината по-усърдно от мен. Какво щях да правя, ако трябваше да работя заедно с теб, а ти ми откраднеш успеха?“. Съобразява ли се с интересите на Божия дом? Не. За какво мисли? Мисли само за това как да запази собствения си статус. Макар антихристът да знае, че е неспособен да свърши истинска работа, той не обучава и не насърчава хората с добри качества, които се стремят към истината. Насърчава единствено хора, които го ласкаят, които са склонни да се кланят на други, които го одобряват и в сърцата си му се възхищават, които се съгласяват с него, изобщо не разбират истината и нямат проницателност“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка (Първа част)“). Преди все си мислех, че този откъс изобличава антихристите и не се отнася за мен, но след това осъзнах, че моят антихристки нрав е доста силен. Първо, като видях колко отговорна и работлива е Марша, с радост ѝ прехвърлях част от своята работа, но щом си дадох сметка, че всички други ѝ се възхищават, обръщат се към нея с въпросите си, а тя придвижи някои проекти, без да ме пита, се разтревожих, че ме засенчва и застрашава статуса ми, и започнах да ѝ преча да участва в повече проекти, включително такива, които всъщност са част от нейните задължения. Тревожех се, че ако се представяше добре, братята и сестрите щяха да ѝ се възхищават още повече, а аз щях да изглеждам още по-зле в сравнение с нея и можеше дори да загубя статуса си на водач. Дори подведох висшестоящия водач, за да не даде на Марша още работа… Като разсъждавах върху това си поведение, видях, че наистина нямам човешка природа и очевидно изолирам другите, за да запазя собствения си статус. Антихристите ценят властта повече от всичко друго и никога не отчитат делото и интересите на църквата. Каквато и работа да вършат, се интересуват само от собствения си статус и, когато някой е по-талантлив от тях и застрашава статуса им, правят всичко възможно да го потиснат и изолират и да му попречат да играе важна роля във всеки дълг, за който отговарят. С какво моето поведение се различаваше от това на антихрист? Държах се така, сякаш делото на църквата е моя територия. Когато обмислях на кого да възложа определени задължения и колко работа да му дам, все се тревожех дали този човек представлява заплаха за статуса и репутацията ми. Не се замислях и за секунда как ще се отрази това на църковното дело. Дори потисках и изолирах хората, за да запазя собствения си статус. Нравът ми бе толкова зъл и ужасен.

Попаднах на този откъс: „Що за нрав е това, когато човек вижда, че някой е по-добър от него, но се опитва да го потисне, като разпространява слухове за него или прибягва до отвратителни средства, за да го очерни и да подкопае репутацията му, или дори да го стъпче, за да защити мястото си в съзнанието на хората? Това не е просто надменност и самонадеяност. Това е нравът на Сатана. Това е злонамерен нрав. Това, че този човек може да напада и да отчуждава хората, които са по-добри и по-силни от него, е коварно и зло. А това, че не се спира пред нищо, за да унижи хората, показва, че в него има много дяволска природа! Той е склонен да омаловажава хората, да ги набеждава безпричинно, да им създава трудности, понеже живее според нрава на Сатана. Това не е ли злодеяние? Макар да живее така, пак си мисли, че е добре и че е добър човек. Когато обаче види някой по-добър от себе си, е склонен да му създава проблеми и да го тъпче. Какъв е проблемът тук? Не са ли безскрупулни и своенравни хората, които са способни да извършат такива злодеяния? Такива хора мислят само за собствените си интереси, съобразяват се само с личните си чувства и единствено искат да осъществят своите желания, амбиции и цели. Не ги вълнува колко щети нанасят на делото на църквата, а за да защитят статуса си в съзнанието на хората и собствената си репутация, биха пожертвали интересите на Божия дом. Подобни хора не са ли надменни, самоправедни, егоистични и подли? Такива хора са не само надменни и самоправедни, но са и крайно егоистични и подли. Те изобщо не се съобразяват с Божията воля. Дали такива хора имат богобоязливи сърца? Изобщо нямат богобоязливи сърца. Затова действат безразсъдно и правят каквото си поискат, без да изпитват каквато и да е вина, без изобщо да се притесняват, да се страхуват или тревожат и без да се замислят за последствията. Често постъпват така и винаги са се държали по този начин. От какво естество е подобно поведение? Меко казано, такива хора са твърде завистливи и имат твърде силно желание за лична слава и статус. Те са прекалено измамни и коварни. По-точно казано, същността на проблема се състои в това, че сърцата им изобщо не са богобоязливи. Те не се боят от Бог, вярват, че те самите са от първостепенно значение, и смятат, че превъзхождат Бог и истината във всяко отношение. Бог е незначителен и не заслужава да се споменава в сърцата им, там Той няма никакъв статус. Могат ли да практикуват истината хора, които нямат място за Бог в сърцата си и нямат богобоязливо сърце? Категорично не. И така, какво вършат, когато обикновено са доволно заети и изразходват доста енергия? Такива хора дори твърдят, че са загърбили всичко, за да се отдадат изцяло на Бог, и че са изстрадали много. Всъщност обаче мотивът, принципът и целта, които стоят зад всички техни действия, са в името на собствения им статус и престиж, както и на защитата на всичките им интереси. Смятате ли, че такива хора са ужасни, или напротив? Що за хора вярват в Бог от много години, но изобщо нямат богобоязливи сърца? Те не са ли надменни? Не са ли Сатана? А на кое нещо най-много му липсва богобоязливо сърце? Освен при зверовете, то липсва при нечестивите и антихристите, при Сатана и дяволите като него. Те изобщо не приемат истината и изобщо нямат богобоязливи сърца. Способни са на всякакви злодеяния и са врагове на Бог и на Божиите избраници“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог“). Докато четях Божиите слова, се чувствах така, сякаш Той е до мен и ме съди, и изобличава арогантната ми и зловеща природа. Очевидно нямаше сериозни проблеми с работата, която Марша контролираше, но тъй като тя застрашаваше статуса ми, аз намерих начин да я възпра и се възползвах от възможността да я очерня пред висшестоящия водач с надеждата да я подмамя да дава на Марша по-малко работа, за да ѝ попреча да спечели още повече възхищението надругите и да ме измести от позицията ми. Бях готова да възпирам и нападам другите, за да бетонирам статуса си, без да се страхувам от Бог в сърцето си. Живеех според сатанински отрови като „всеки сам за себе си, а дяволът да вземе последния“ и „може да има само един алфа мъжкар“. Бях наистина себична, долна и арогантна. Държах се точно като тираничната и авторитарна ККП, като възпирах и изолирах всеки, който застрашаваше авторитета и статуса ми. Това се отнасяше особено много за братята и сестрите, които бяха талантливи и продуктивни в работата си. Опитвах се да наложа авторитета си в църквата и да накарам другите само да ми се възхищават и да ме харесват. Вървях по пътя на антихриста, като вършех зло и се противях на Бог! Помислих си за онези антихристи, които всячески наказват и тормозят хората, за да поддържат статуса си, като възприемат тези, които го заплашват, като тръни в плътта си, обвиняват ги несправедливо, наказват ги и не спират, докато не ги отстранят. Те са извършили всякакви злини и в крайна сметка са били отлъчени. Ако продължавах така и не се покайвах, нямаше ли накрая да ме застигне същата съдба? В последните две години Бог разговаряше за това как да различаваме антихристите и как да не тръгнем по техния път. Бог е споделил много ясно този аспект на истината, за да разпознаваме антихристите, да размишляваме върху собственото си антихристко поведение и да се стремим към истина, покаяние и преобразяване. Но аз не се стараех да се справя със собствения си антихристки нрав в работата си, не разсъждавах как да изпълнявам задълженията си по най-добрия начин и да браня църковното дело. Вместо това ламтях за статус, гледах на дълга си като на лично начинание, като на средство за придобиване на статус и печелене на възхищението на братята и сестрите, и исках цялата власт в дълга си. Отидох твърде далеч в желанията си.

Веднъж, по време на духовната ми практика, попаднах на два откъса от Божието слово, които много ми помогнаха. Божиите слова гласят: „Има проблем, ако си водач или работник и все се мислиш за по-висш от останалите и се наслаждаваш на дълга си като някакъв държавен чиновник, все се отдаваш на атрибутите на поста си, все кроиш собствени планове, все се съобразяваш със собствената си слава и със статуса си и им се наслаждаваш, все се занимаваш с лични дела и непрестанно се стремиш да придобиеш по-висок статус, да управляваш и контролираш повече хора и да разшириш обхвата на властта си. Опасно е да се отнасяш към важен дълг като към възможност да се радваш на положението си, сякаш си държавен служител. Ти си антихрист, ако все така постъпваш, ако не искаш да работиш с други хора, да отслабиш властта си и да я споделиш с друг, защото не искаш някой друг да вземе надмощие и да стане център на вниманието, и ако единствено искаш да се радваш на властта сам. Ако обаче често търсиш истината, загърбваш плътта, изоставяш собствените си мотиви и планове, и ако си способен да се наемеш да работиш с другите, да разкриеш сърцето си, за да се съветваш и да търсиш с останалите, да слушаш внимателно идеите и предложенията им и да приемаш правилните съвети, които съответстват на истината, който и да ги дава, тогава практикуваш мъдро и правилно и си способен да избегнеш поемането по погрешен път. Това ще те предпази“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка (Първа част)“). „Каквото и да правиш, било то важно, или не, винаги трябва да има някой, който да ти помага, да ти дава насоки и съвети, или да ти съдейства. Само така можеш да си сигурен, че ще постъпваш по-правилно, ще допускаш по-малко грешки и ще си по-малко податлив на заблуди, а това е добре. В частност да служиш на Бог, е важен въпрос и ако не се справиш с покварения си нрав, може да се изложиш на опасност! Когато хората имат сатанински нрав, те могат винаги и навсякъде да се разбунтуват срещу Бог и да Му се противопоставят. Хората, които живеят според сатанински нрав, винаги могат да отрекат Бог, да Му се противопоставят и да Го предадат. Антихристите са много глупави и не го осъзнават, а си мислят: „Достатъчно трудно се добрах до властта, защо да я споделям с друг? Да я дам на друг означава аз да я загубя, нали? Как мога да покажа талантите и способностите си, ако нямам власт?“. Антихристите не осъзнават, че Бог поверява на хората дълг, а не власт или статус. Те приемат само властта и статуса, а загърбват дълга си и не вършат действителна работа. Вместо това се стремят само към слава, изгода и статус, искат само да обсебят властта, да контролират Божиите избраници и да се радват на предимствата, които им осигурява статусът. Много е опасно да се постъпва така. Това е съпротива срещу Бог! Всеки, който се стреми към слава, изгода и статус, вместо да изпълнява правилно дълга си, си играе с огъня и с живота си. Хората, които си играят с огъня и живота си, по всяко време могат да се обрекат на гибел. Днес, като водач или работник, ти служиш на Бог, което не е нещо обикновено. Не работиш за някой човек, камо ли за да си плащаш сметките и да слагаш храна на масата, а изпълняваш дълга си в църквата. И какво означава изпълнението на дълга, особено като се има предвид, че Бог ти го е поверил? Означава, че за това дали изпълняваш дълга си добре, или не, отговаряш пред Бог. Накрая трябва да дадеш отчет пред Бог и трябва да има резултат. Приел си Божие поръчение, поел си свещена отговорност, затова колкото и да е важна или незначителна тази отговорност, тя е сериозна. Колко сериозна е тя? В по-тесен смисъл тя включва въпроса дали можеш да придобиеш истината в този живот и как Бог гледа на теб. В по-общ смисъл тя е пряко свързана с бъдещето и съдбата ти, с твоя край. Ако извършиш злодеяние и се противопоставиш на Бог, ще бъдеш заклеймен и наказан. Бог си записва всичко, което правиш, когато изпълняваш дълга си, и има Свои собствени принципи и критерии за това, как да оценява и преценява. Бог определя края ти въз основа на всичко, което се проявява в теб, докато изпълняваш дълга си“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка (Първа част)“). Преди възприемах позицията си на водач като символ на статус. Едва след като прочетох Божиите слова, осъзнах, че дългът е поръчение, дадено от Бог на нас като сътворени същества. Той е отговорност, дарена ни от Бог, и няма нищо общо със статуса и властта. Дългът в църквата не е като кариерата във външния свят. Няма конкуренция. Всеки изпълнява отговорностите си на собствения си пост. Братята и сестрите ме избраха, за да върша църковното дело, което ми даде много възможности да практикувам, чрез работата да се науча как да действам според принципите и да разбера истината. Църквата също така назначи талантливи братя и сестри, които разбират принципите, да работят с мен, за да мога да изпълнявам дълга си по най-добрия начин и да върша добре църковното дело. Но аз, вместо да се съсредоточа върху стремежа към истината и хармоничното сътрудничество с другите, копнеех за статус и дори възпирах и изолирах другите, за да го задържа, като лишавах братята и сестрите от възможността да практикуват. Не само бях навредила на братята и сестрите си, но и бях саботирала църковното дело. Предвид поведението ми наистина не бях годна за водач… Не исках да продължавам по този погрешен път. Исках само да си изпълнявам отговорностите и задълженията честно и практично. След това започнах да се старая повече в дълга си и, като виждах, че другите се обръщат към Марша с въпроси, вече не се чувствах толкова зле и спрях да се тревожа, че те ще се възхищават на нея, а не на мен. Мислех само как да се сработя с Марша по най-добрия начин, за да изпълняваме задълженията си. Видех ли, че Марша има проблеми в работата си, разговарях с нея и ѝ помагах да се справи. Когато някои проекти вървяха бавно, обсъждах с нея как да повишим ефективността. Ако ми липсваше проницателност или не знаех как да се справя с даден проблем, се обръщах към нея за общение. С времето се сработихме добре и се почувствах толкова уравновесенаи свободна.

Сетих се и за този откъс от Божиите слова. „Като църковен водач трябва не само да се научиш да използваш истината, за да решаваш проблемите, но и да се научиш как да откриваш и развиваш талантливи хора, на които в никакъв случай не бива да завиждаш, и които не бива да потискаш. Практикуването по този начин е полезно за делото на църквата. Ако успееш да обучиш няколко последователи на истината, които ти съдействат и вършат добре работата си, а накрая всички имате свидетелства от опит, това значи, че си компетентен водач или работник. Ако си в състояние да се справяш с всичко в съответствие с принципите, значи, че отдаваш предаността си. Някои хора все се опасяват, че другите са по-добри от тях или са над тях, че другите ще бъдат признати, а те ще бъдат пренебрегнати, и това ги кара да нападат и изолират останалите. Нима това не е пример на завист към хората с талант? Нима това не е егоистично и низко? Що за нрав е това? Това е злонамереност! Онези, които мислят само за собствените си интереси, които единствено задоволяват егоистичните си желания, без да мислят за другите и без да се съобразяват с интересите на Божия дом, имат лош нрав и не са обичани от Бог. Ако наистина си способен да се съобразяваш с Божията воля, ще можеш да се отнасяш справедливо към другите хора. Нима твоята работа няма да се улесни, ако препоръчаш добър човек като по този начин присъединиш един талантлив човек към Божия дом, и по този начин присъединиш талантлив човек към Божия дом? Нима така няма да покажеш, че си се посветил на дълга си? Това е добро дело пред Бог; това е минимумът съвест и разум, които трябва да притежават онези, които служат като водачи“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав“). От Божиите слова разбрах, че развитието на талантите е работа на водача и е необходимо на Божия дом. Това преживяване ми помогна да разбера колко смислена е всъщност тази работа. От една страна, тя е от полза за църковното дело като цяло, тъй като дава възможност на повече хора да влагат талантите си в изпълнението на дълга си и да допринасят още повече за развитието на църковното дело. От друга страна тя дава на братята и сестрите възможност да практикуват, което е от полза за навлизането им в живота. Това са добри дела и те ще бъдат похвалени от Бог. Марша много ми помагаше, докато работихме заедно. Помогна ми да схвана някои принципи и да постигна известен напредък и работата ни вървеше много по-гладко. Осъзнах колко съществено е да следваме Божиите изисквания и да се научим да работим с другите, за да изпълняваме дълга си. Само така можем да вършим църковното дело и да изпълняваме задълженията си подобаващо.

От това преживяване добих известно разбиране за сатанинския си нрав и абсурдните си възгледи, постепенно успях да се отърся от притесненията за статуса ми и да изпълня дълга си. За мен това беше Божието спасение. Слава на Бог!