Преди, когато вярвах в Господ Исус, често четях Библията и разпространявах евангелието на Господ. След като повярвах във Всемогъщия Бог и прочетох словата Му, научих, че Всемогъщият Бог изразява истината в последните дни, за да извърши делото на правосъдие върху хората — да ги пречисти и да ги спаси. Затова станах още по-активна в дълга си да разпространявам евангелието. Чрез практикуване истината на свидетелството за Божието дело ми се изясни, схванах принципите на проповядването на евангелието и придобих малко опит, затова проповядването ми беше доста ефективно. Моите братя и сестри казваха, че съм наистина добра в това и че мога да схвана представите на кандидатите за евангелието и да разговарям с тях, за да ги преодоляваме. Проблемите, които те смятаха за трудни, не бяха голямо предизвикателство за мен. По-късно, докато проповядвах евангелието, бях арестувана от полицията и осъдена на година в затвора. След като излязох, бързо започнах отново да проповядвам евангелието. Много от братята и сестрите тъкмо се бяха научили да проповядват евангелието и нямаха много добри резултати, затова водачът ме назначи да отговарям за евангелската работа. Заедно с моите братя и сестри анализирах някои представи, които бяха разпространени сред кандидатите за евангелието, и обясних как да ги разрешават чрез общение. Понякога се натъквахме на кандидати за евангелието с много религиозни представи и братята и сестрите разговаряха с тях многократно без резултат. Но когато аз провеждах общение с тях, бързо преодолявах представите им. С времето евангелската работа на нашата църква постигаше все по-добри резултати. Аз бавно започнах да се възхищавам на себе си, помислих си, че наистина имам високи заложби и че мога лесно да разрешавам проблемите, които другите братя и сестри не могат. Помислих си, че съм рядък талант. Започнах да мисля все по-ласкателно за себе си и презирах другите за тяхното невнимание и лоши заложби.

Веднъж една сестра, която поеше новодошлите, дойде при мен. Каза, че един новодошъл повдигнал някои въпроси и искаше двете заедно да разговаряме с него. Толкова се подразних от нея. Помислих си: „Защо не можеш да разрешиш такъв прост проблем? Толкова ли си невнимателна в дълга си, толкова необременена? Толкова ли са лоши заложбите ти, че дори не можеш да разрешиш представата на един новодошъл?“. Затова я порицах с думите: „Ако дори не можеш да поиш добре един новодошъл, каква е ползата от теб?“. Сестрата само сведе глава и не каза нищо. От очите ѝ потекоха сълзи. Знаех, че не съм права да говоря така. Но си помислих: „Ако не съм твърда с нея, тя няма да го вземе присърце и няма да се подобри“. След това тя не смееше да дойде при мен, когато имаше проблем. Беше негативна и възпряна. Чувстваше, че заложбите ѝ са твърде лоши, за да изпълнява дълга си и да пои новодошлите. Знаех как се чувства тя, но не се самоанализирах. Не разговарях с нея, нито се опитах да ѝ помогна. Омаловажавах я в ума си: нямаше ли нещата да се забавят, ако тя вършеше тази работа, след като не можеше да разрешава дори такива прости проблеми? Ето защо след това я спрях от поенето на новодошлите. Друг път провеждахме сбирка за новодошлите с един църковен водач. Но след общението на водача проблемите на новодошлите не бяха разрешени. Помислих си: „Ти си водачът, но не можеш дори да поиш новодошлите“. Затова поех инициативата и ги попитах: „Разбрахте ли всички какво ви каза току-що сестрата?“. Те поклатиха глави и казаха, че все още не им е ясно. След това говорих надълго с тях за трите етапа на Божието дело. Те слушаха щастливи и мнозина казаха: „Сега, когато ни го каза така, разбираме“. Като видях, че имат такова отношение към мен, се почувствах толкова щастлива. Почувствах, че съм по-добра от водача в проповядването на евангелието и поенето.

След това постоянно се хвалех и омаловажавах останалите. Нравът ми ставаше все по-надменен. Налагах волята си върху всички неща, свързани с работата, големи или малки. Просто мислех, че съм по-добра от братята и сестрите ми и че дори да обсъдех нещата с тях, решенията зависеха пак от мен, затова можех просто да ги вземам и да не губя време. И в работата по проповядването и поенето чувствах, че всеки друг е под мен и че е по-добре, ако правя всичко сама. Затова започнах да проповядвам и да поя едновременно. Поемах всякакви видове задачи сама. Бях толкова заета, че едва стъпвах по земята. Но тогава водачът откри, че не обучавам никого и че не позволявам на другите да практикуват, и ме скастри. Каза ми: „Ти се грижиш за всичко сама. Не мислиш ли, че това е надменно?“. Дори когато се изправих пред кастрене и укор, не мислех, че това е нещо сериозно. Усещах, че всеки ден, сутрин до здрач, бях заета да проповядвам и да поя новодошлите. Което според мен показваше, че нося бреме при изпълнение на дълга си. Също така мислех, че имам добри заложби и съм способна в работата, и че докато постигам резултати, надменността ми не е проблем. След това продължавах да правя нещата по моя начин. Какъвто и въпрос да възникнеше, се справях с него сама, без да говоря с останалите. Някои от братята и сестрите се чувстваха възпирани. Те мислеха, че не са достатъчно добри и живееха в негативност. Други станаха особено зависими от мен. Те не поемаха никакво бреме в дълга си, винаги чакаха моите инструкции и това влияеше на евангелската работа и работата по поенето. Не след дълго очите ми започнаха да сълзят непрестанно. Понякога ставаше толкова зле, че не виждах. Лекарят каза, че слъзните ми канали са запушени и че е необходима операция. Докато вървях към дома, започнах да мисля. „Неочаквано получих тази болест на очите, сигурно Божието намерение стои зад това. Да не съм оскърбила някак Бог?“. Тогава започнах да разсъждавам върху състоянието, в което изпълнявах дълга си. В сърцето си се помолих на Бог да ме просветли, за да мога да разбера проблема си.

Когато се прибрах, прочетох тези Божии слова: „Някои хора, които са свършили малка част от делото и са ръководили доста добре църква, мислят, че са по-добри от другите и често разпространяват изказвания от сорта: „Защо Бог ме поставя на важна позиция? Защо продължава да споменава името ми? Защо продължава да говори с мен? Бог има високо мнение за мен, защото имам заложби и защото съм повече от обикновените хора. Вие завиждате, че Бог се отнася с мен по-добре. За какво има да завиждате? Не виждате ли колко работа върша и колко жертви правя? Не трябва да завиждате за добрите неща, които Бог ми дава, защото аз ги заслужавам. Работил съм много години и съм страдал толкова много. Заслужавам признание и съм пригоден“. Има и други, които казват: „Бог ми позволи да се присъединя към срещите на съработниците и да слушам Неговото общение. Аз имам тази пригодност — вие имате ли ги? Първо, имам много заложби и се стремя към истината повече от вас. Нещо повече, аз отдавам всичко в по-голяма степен от вас и мога да върша работата на църквата — а вие можете ли?“ Това е арогантност. Резултатите от изпълнението на дълга и работата на хората са различни. Някои имат добри резултати, а други — лоши. Някои хора се раждат с добри заложби и също са в състояние да търсят истината, така че резултатите от техния дълг се подобряват бързо. Това се дължи на техните добри заложби, които са предопределени от Бог. Но как да решим проблема с лошите резултати от изпълнението на дълга? Трябва постоянно да търсите истината и да работите усилено, тогава и вие можете постепенно да постигнете добри резултати. Докато се стремите към истината и достигнете до предела на възможностите си, Бог ще одобрява. Но независимо дали резултатите от работата ви са добри или не, вие не трябва да имате погрешни идеи. Не мислете: „Пригоден съм да бъда равен на Бог“, „Пригоден съм да се наслаждавам на това, което Бог ми е дал“, „Пригоден съм да накарам Бог да ме хвали“, „Пригоден съм да водя другите“ или „Пригоден съм да поучавам другите“. Не казвай, че си пригоден. Хората не трябва да имат тези мисли. Ако имаш тези мисли, това доказва, че не си на полагащото ти се място и дори нямаш елементарния разум, който човек трябва да притежава. И как можеш да се отървеш от своя арогантен нрав? Не можеш“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Надменната природа е в основата на съпротивата на човека спрямо Бог). Божиите слова разобличиха състоянието ми. Осъзнах, че поведението ми се е подчинявало на надменната ми природа. Когато постигах резултати в проповедите и поенето, се чувствах извисена. Мислех си, че способностите и заложбите ми са толкова добри, че съм незаменима за евангелската работа. Приемах тези умения като капитал. Бях толкова надменна, че пренебрегвах всички останали. Действах така сякаш бях над другите, укорявах ги и ги възпирах. Когато моята сестра срещаше трудности при напояването на новодошлите, аз не ѝ помогнах да разреши проблема — просто използвах статуса си, за да я порицая. А когато водачът и аз пояхме новодошлите заедно и водачът не разреши проблемите им, не ѝ сътрудничех с общението. Вместо това я погледнах отвисоко и съзнателно я изложих пред новодошлите. Когато в работата възникваха проблеми, не търсех истините принципи, нито обсъждах нещата с братята и сестрите. Мислех си, че имам опита да прозра ясно нещата, че мога да решавам и да се грижа за всичко сама. Не давах на никой друг възможност да практикува и дори когато ме кастреха, не се отнасях към това като към проблем. Мислех си, че поемам бреме в дълга си. Възприемах старшинство и не приемах да ме кастрят. Наистина бях толкова надменна. В сърцето си не се боях, нито се покорявах на Бог. Отговарях за евангелската работа. Трябваше да обуча и братята и сестрите си да проповядват евангелието. Но вместо това аз ги упреквах и ги омаловажавах, и се грижех за всичко сама. В резултат, те се чувстваха възпрени от мен и някои бяха наистина зависими от мен, неспособни да носят бреме в дълга си и евангелската работа беше засегната. Така не изпълнявах дълга си — така вършех зло и спъвах евангелската работа. Преди си мислех, че като правя всичко сама, поемам бреме в дълга си. Но всъщност просто бях надменна. Поставях себе си над другите, отнасях се с тях като с маловажни и поемах отговорност за всичко сама, като действах своеволно и необмислено с надменния си нрав, без да мисля за Бог или за другите хора. Не беше ли това нравът на архангела? Ако не се покаех, щях да бъда отритната и отстранена от Бог. Като помислих за това, осъзнах, че с тази болест Бог ме укоряваше и дисциплинираше. Ако Бог не беше създал тази ситуация за мен, щях да продължавам да действам с надменния си нрав. Щях да продължавам да върша зли неща, да накърнявам Божия нрав и да получа наказание. Когато осъзнах това, заплаках и се помолих на Бог: „О, Боже! Толкова съм надменна, че нямам никаква човешка природа или разум. Не съм достойна да живея пред Теб. Боже! Не искам да Ти се противопоставям и опълчвам! Искам да се покая!“. След това споделих състоянието си открито с братята и сестрите. Изобличих и разнищих как ги бях наранила със своя надменен нрав и се извиних. След това станах по-смирена в изпълнението на дълга си. Обсъдих всичко с братята и сестрите си и не след дълго болестта ми премина. Благодарих на Бог от дън душа.

След известно време заради нуждите на евангелската работа, църквата ме назначи да разпространявам евангелието на различно място. Не се стърпях и започнах отново да се възхищавам на себе си. Изглеждаше, че се справям добре с проповядването на евангелието. Иначе защо щяха да ме изпращат другаде да разпространявам евангелието? Един ден отидох да проповядвам евангелието на двама религиозни вярващи. Не мислех, че ще е трудно, затова не се опитах да разбера предварително ситуацията им или основните им представи. Вместо това, както бях правила преди, направо свидетелствах за трите етапа на Божието дело. Веднага щом чуха това, те разбраха, че съм вярваща във Всемогъщия Бог и станаха предпазливи. Не искаха да чуят нищо повече. По това време бях зашеметена. Бях стигнала чак дотук и смятах, че мога бързо да разширя евангелската работа. Никога не си бях помисляла, че ще се проваля толкова скоро. Как щях да разширя евангелската работа сега? И все пак, още не бях готова да се предам. Може би това беше еднократен проблем и бях объркала нещата само този път. Разпространявах евангелието толкова много години, затова бях сигурна, че мога да придобивам хора. Но навсякъде, където отидех, се провалях. Чувствах се толкова обезсърчена и бях в състояние на униние. След това бях освободена. Болеше ме да си мисля, че проповедите ми бяха толкова неефективни. Чувствах се сякаш съм безполезна. Ако това продължеше, нямаше ли да ме отстранят? Липсваха ми дните, когато проповядвах страстно евангелието. Макар че работата беше тежка и уморителна, бях щастлива да постигам толкова добри резултати. Но защо и сега не можех да ги постигам? След като помислих за това, почувствах непоносима болка в сърцето си. В болката си се молех на Бог отново и отново: „О, Боже! Какви уроци трябва да науча от тази ситуация? Моля Те, просветли ме и ме води, за да разбера себе си“.

Докато търсех, видях този откъс от Божиите слова: „Когато някой е надарен или има талант, това означава, че той по природа е по-добър в нещо или превъзхожда по някакъв начин другите, когато се сравнява с тях. Ти например можеш да реагираш малко по-бързо от другите, да разбираш нещата малко по-бързо от другите, да си овладял определени професионални умения или може да си красноречив оратор и т.н. Това са дарове и таланти, които човек би могъл да има. Ако имаш определени таланти и силни страни, е много важно как ги разбираш и как се справяш с тях. Ако смяташ, че си незаменим, защото никой друг няма твоите таланти и дарове, и че практикуваш истината, ако използваш своите дарове и таланти, за да изпълняваш дълга си, правилно или погрешно е това виждане? (Погрешно.) Защо казваш, че е погрешно? Какво точно представляват талантите и даровете? Как трябва да ги разбираш, да ги използваш и да се отнасяш към тях? Факт е, че независимо какъв дар или талант имаш, това не означава, че притежаваш истината и живота. Ако хората имат определени дарове и таланти, за тях е подходящо да изпълняват дълг, който оползотворява тези дарове и таланти, но това не означава, че практикуват истината, нито означава, че правят нещата в съответствие с принципите. Ако примерно си роден с дарба да пееш, способността ти да пееш представлява ли практикуване на истината? Означава ли, че пееш в съответствие с принципите? Не означава. Да кажем например, че имаш вроден талант към словото и си добър в писането. Ако не разбираш истината, може ли твоето писане да е в съгласие с истината? Означава ли това непременно, че имаш свидетелство за преживяване? (Не, не означава.) Следователно даровете и талантите са различни от истината и не могат да бъдат сравнявани. Независимо какъв дар имаш, ако не се стремиш към истината, няма да изпълняваш добре дълга си. Някои хора често изтъкват дарбите си и като цяло смятат, че са по-добри от другите, затова гледат отвисоко на останалите хора и не са готови да си сътрудничат с тях, когато изпълняват дълга си. Винаги искат да имат контрол и в резултат на това често нарушават принципите при изпълнение на дълга си, а освен това работната им ефективност е много ниска. Даровете им са ги направили надменни и самоправедни, накарали са ги да гледат отвисоко на другите и са ги накарали винаги да смятат, че са по-добри от другите хора и че никой не е толкова добър, колкото тях, а поради това стават самодоволни. Нима тези хора не са погубени от своите дарове? Наистина е така. Хората, които са надарени и имат таланти, най-вероятно са надменни и самоправедни. Ако те не се стремят към истината и винаги живеят съобразно даровете си, това е много опасно нещо. Независимо какъв дълг изпълнява човек в Божия дом, независимо какъв вид талант притежава, ако не се стреми към истината, тогава със сигурност няма да успее да изпълни дълга си. Каквито и дарове и таланти да има човек, той трябва да изпълнява добре този вид дълг. Ако може също така да разбира истината и да прави нещата в съответствие с принципите, тогава неговите дарове и таланти ще играят роля в изпълнението на този дълг. Тези, които не приемат истината, не търсят истините принципи и разчитат само на даровете си, за да вършат нещата, няма да постигнат никакви резултати в изпълнението на дълга си и рискуват да бъдат отстранени. […] Хората, които са надарени и имат таланти смятат, че са много умни, че разбират всичко — обаче не знаят, че даровете и талантите не представляват истината, че тези неща нямат връзка с истината. Когато в действията си хората разчитат на даровете си и фантазиите си, техните мисли и мнения често противоречат на истината — те обаче не могат да видят това, те все още си мислят: „Вижте колко съм умен. Направих такъв умен избор! Такива мъдри решения! Никой от вас не може да се мери с мен“. Вечно живеят в състояние на нарцисизъм и самоодобрение. Трудно им е да смълчат сърцата си и да размишляват върху това, което Бог иска от тях, върху това каква е истината и какви са истините принципи. Затова им е трудно да разберат истината и макар да изпълняват дълга си, не са способни да практикуват истината и по този начин също им е много трудно да навлязат в истината реалност. Накратко, ако човек не може да се стреми към истината и да приеме истината, тогава независимо от това какви дарове или таланти има, няма да е способен да изпълнява добре дълга си — относно това не може да има и най-малкото съмнение“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. На какво точно разчитат хората, за да живеят?). След като помислих върху Божиите слова, разбрах, че да имаш специален талант или дар, не означава, че имаш истината. Ако не разбираш истината или изпълняваш дълга си, без да търсиш принципите, и винаги използваш талантите и даровете си като капитал, с времето ще ставаш все по-надменен. Осъзнах, че откакто бях започнала да изпълнявам дълга си, бях живяла според даровете си. Познавах Библията добре и имах опит в проповядването на евангелието, затова се отнасях към тези неща като към капитал и ставах все по-надменна. Гледах отвисоко всички останали. Отнасях се с тях така сякаш нямаха значение. Водачът ме скастри заради моята надменност, но аз не го приех. Все още използвах даровете си като капитал и отхвърлях предложенията ѝ. Когато проповядвах другаде, не търсех истините принципи. Уповавах се на моите дарове и опит, опитвах се да постигна велики неща. И в резултат се провалях отново и отново. Но дори тогава не помислих, че проблемът е в отношението ми. Не се самоанализирах. Безсрамно смятах, че понеже имам дарове и опит, мога да изпълнявам добре дълга си. Бях толкова надменна и глупава. Помислих си за Павел, който бил надарен, интелигентен и сладкодумен. Имал задълбочено познание върху Писанията, отлично проповядвал евангелието и убеждавал хората да приемат вярата. Но той използвал това като капитал. Нравът му ставал все по-надменен и той пренебрегвал другите хора. Твърдял, че е не по-малък от апостолите, и работел само в името на възнаграждението и короната. Твърдял даже, че за него да живее е Христос. И накрая бил наказан от Бог. Историята му показва, че да имаш дарове, не означава, че притежаваш истината реалност. Ако не се стремиш към истината, твоят покварен нрав няма да се промени и ще бъдеш разкрит и отстранен. По-късно видях друг откъс от Божиите слова, който ми даде малко яснота. Всемогъщият Бог казва: „Успявате ли да почувствате Божието напътствие и просветлението на Светия Дух, докато изпълнявате дълга си? (Да.) Ако сте способни да почувствате делото на Светия Дух, но продължавате да имате високо мнение за себе си и да смятате, че притежавате реалността, тогава какво се случва? (Когато изпълнението на дълга ни даде резултат, ние смятаме, че половината заслуга е Божия, а другата половина — наша. Безкрайно преувеличаваме съдействието си, като смятаме, че няма нищо по-важно от него и че Божието просветление не би било възможно без него.) Защо тогава Бог те просвети? Може ли Бог да просвети и други хора? (Може.) Когато Бог просвещава някого, това е Божията благодат. А в какво се състои твоето малко съдействие? Дали това е твоя заслуга, или е твой дълг и твоя отговорност? (То е наш дълг и наша отговорност.) Когато осъзнаеш, че това е твой дълг и твоя отговорност, ще имаш правилната нагласа и няма да ти хрумва да си приписваш заслуги за него. Грешиш, ако все си мислиш: „Това е моят принос. Дали Божието просветление щеше да е възможно без моето съдействие? Тази задача изисква съдействието на човека. Нашето съдействие е основната част от постижението“. Как би могъл да съдействаш, ако Светият Дух не те беше просветил и ако никой не беше разговарял с теб за истините принципи? Нито щеше да знаеш какво изисква Бог, нито щеше да познаваш пътя, по който да практикуваш. Дори и да искаше да се покориш на Бог и да Му съдействаш, нямаше да знаеш как да го направиш. Не е ли това твое „съдействие“ само празнословие? Без истинско съдействие постъпваш само според собствените си идеи, а в такъв случай можеш ли да изпълняваш дълга си на ниво? Категорично не, а това обяснява проблема, който разглеждаме. Какъв е този проблем? Какъвто и дълг да изпълнява човек, от Божиите действия зависи дали постига резултати, дали изпълнява дълга си на ниво и дали получава Божието одобрение. Ако Бог не върши делото Си, ако не те просвещава и напътства, дори и да изпълняваш дълга си, няма да знаеш нито пътя, нито посоката, нито целите си. Какво излиза в крайна сметка? След като толкова време си се трудил, няма да си изпълнил дълга си добре, нито ще си придобил истината и живота — всичко ще е било напразно. Следователно, доброто изпълнение на дълга ти, наставляването на братята и сестрите и получаването на Божието одобрение зависят от Бог! Хората не могат да свършат нищо повече от онова, на което са способни лично, онова, което трябва да вършат и което е в рамките на вродените им способности. В крайна сметка ефективното изпълнение на твоя дълг зависи от напътствията на Божиите слова и от просветлението и ръководството на Светия Дух. Само така можеш да разбереш истината и да изпълниш Божието поръчение според пътя, посочен ти от Бог, и според зададените от Него принципи. Това са Божията благодат и благословия и който не може да го прозре, е сляп“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Като прочетох Божиите слова, разбрах, че резултатите, които постигах, докато проповядвах евангелието и поях новодошлите, не бяха мои заслуги. Бяха заради Божията благодат и напътствията на Светия Дух. Ако Божиите слова не провеждаха общение за всички аспекти на истините принципи, за да ни дарят посока и път за практикуване, какво щях да разбера тогава? Без просветлението на Светия Дух и напътствията на Божиите слова, независимо колко красноречива и с колко заложби или колко запозната с Библията бях, никога нямаше да разреша представите на онези религиозни хора. При разкриването на фактите видях, че без просветлението на Светия Дух бях просто глупачка, която не можеше да разреши нищо, която не можеше да убеди дори един човек да приеме вярата. Винаги бях смятала, че постигането на резултати в дълга ми означава, че заложбите ми са добри, че съм способна. Но всъщност не разбирах Божието дело, нито познавах себе си. Винаги използвах тези неща като капитал, за да се изтъквам. Бях толкова безсрамна в това.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Бог обича човечеството, полага грижи за него, тревожи се за него и постоянно и безспирно му осигурява ресурс. В сърцето Си Той никога не чувства, че това е допълнителна работа или че е нещо, което заслужава дълбока признателност, нито пък чувства, че има огромен принос към човечеството, като го спасява и му осигурява и дава всичко. Той просто предоставя ресурс на хората тихо и мълчаливо, по Свой собствен начин, посредством Своята собствена същност и чрез всичко, което представлява и притежава. Колкото и ресурс и помощ да получава човечеството от Него, Бог никога не помисля да си приписва заслуги, а и не се опитва. Това е предопределено от Божията същност и също така определено е точен израз на Божия нрав“ (Словото, Т.2 — За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог I). Бях трогната, като прочетох Божиите слова. Божият нрав е толкова добър и красив! За да спаси нас, които сме толкова дълбоко покварени от Сатана, Бог е станал плът двукратно. Той е свършил толкова много работа и е казал толкова много, и е изтърпял огромни унижения и болка. Но Бог никога не го е изразявал пред човечеството. Никога не е чувствал, че това е нещо, което заслужва много признание. Божията същност не разкрива и следа от надменност и изтъкване. Вместо това Той работи тихо, за да завърши делото Си. Божието смирение и скритост е възхитително. Аз не съм добра дори колкото мравка. Имах няколко добри резултата в дълга си и почувствах, че съм страхотна. Мислех си, че съм постигнала толкова много и гледах отвисоко всички останали. Когато си помислех как бях постъпвала, когато поучавах и омаловажавах другите — за тона си, за маниера си… се отвращавах. Ако Бог не беше устроил всичко това, за да ме разкрие и кастри, надменната ми природа щеше да прекъсне и смути църковната работа. Но Бог ме спря да не тръгна по този зъл път и ми позволи да се покая и да се променя. Бог ме спасяваше. Толкова Му бях благодарна! Затова се помолих на Бог: „Боже! Не искам да живея според надменния си нрав. Моля Те да ме водиш, да ме спасиш и да ми помогнеш да живея като човек“.

Малко по-късно състоянието ми се беше подобрило малко. Водачът ми уреди отново да поя новодошлите. В един момент една от сестрите имаше проблеми с поенето на новодошъл и не знаеше какво да прави. Затова дойде при мен в търсене на общение. Оказа се, че не е схванала правилно причината за проблемите на новодошлия и аз започнах да изпитвам презрение към нея. Помислих си: „Заложбите ти са твърде лоши. Дори не можеш да видиш проблемите на новодошлия. Ако всеки пои новодошлите като теб, няма ли църковната работа да бъде спирана?“. Но този път осъзнах, че разкривам надменния си нрав. Затова се помолих на Бог и се опълчих срещу себе си. По-късно прочетох тези Божии слова: „Като човек, добре запознат с професионалните знания, не трябва да си придаваш важност или да парадираш с квалификацията си; трябва активно да предаваш уменията и знанията си на новаците, така че всички заедно да могат да изпълняват добре дълга си. Ти може да си най-добре запознат с професията си и да си водещ по отношение на уменията, но това е дар, който Бог ти е дал, и трябва да го използваш, за да изпълняваш дълга си и да оползотвориш силните си страни. Без значение колко си опитен или талантлив, не можеш да се заемеш с работата сам. Едно задължение се изпълнява по-ефективно, ако всеки е в състояние да усвои уменията и знанията за дадена професия. Както се казва в поговорката, един способен човек се нуждае от помощта на още трима души. Без значение колко способен е отделният човек, без помощта на всички останали това не е достатъчно. Ето защо никой не трябва да бъде надменен и никой не трябва да иска да действа или да взема решения сам. Хората трябва да се опълчат на плътта, да загърбят собствените си идеи и мнения и да работят в хармония с всички останали. Който има професионални знания, трябва с любов да помага на другите, за да могат и те да овладеят тези умения и знания. Това е от полза за изпълнението на дълга. […] Ако проявявате внимание към Божиите намерения и желаете да сте предани на делото в Неговия дом, трябва да предложите всичките си сили и умения, за да могат другите да ги научат и усвоят, и да изпълняват дълга си по-добре. Това е в съответствие с Божиите намерения. Само такива хора имат човешка природа и са обичани и благословени от Бог“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Божиите слова ми показаха път за практикуване. Сестрата още се обучаваше как да пои новодошлите. Беше естествено, че не може да разбере или да разреши определени проблеми. Трябваше да направя всичко по силите си да ѝ помогна и да я науча как да разрешава тези проблеми. Затова разговарях с нея и заедно открихме подходящи откъси от Божиите слова. По-късно проблемите на новодошлия бяха разрешени и той поиска да проповядва евангелието. Сестрата и аз бяхме толкова щастливи. След това, когато работех с братята и сестрите си, бях по-смирена. Понякога, когато проповядвам евангелието и поя новодошлите, те не са способни да разрешат проблемите на кандидатите за евангелието и новодошлите. Но аз вече не ги омаловажавам. Вместо това разговаряме и търсим принципите заедно. Когато те дават алтернативни предложения, аз съзнателно се спирам и ги изслушвам. Повече не им нареждам и не ги гледам отвисоко. Това успокои и освободи сърцето ми.