Аз отговарях за видеообработката в църквата. След като практикувах известно време, успях да схвана някои от принципите и подобрих уменията си. Също така, имах набито око за проблемите и при обсъжданията най-често подкрепяха предложенията ми. След известно време ме обзе самодоволство. Все повече си вярвах, защото чувствах, че качеството ми е прилично, що-годе правилно схващах принципите и имах добър поглед върху проблемите. Макар че не бях водач на нашата църква и не ръководех някоя важна дейност, реших, че никак не е зле да управлявам проектите на нашия екип!

Забелязах, че партньорът ми, брат Джъстин, е малко пасивен в последно време. Винаги поемах ръководната роля при обсъжданията и обученията на екипа и го презирах, че не смее да носи бреме. В по-нататъшните дискусии отминавах неговите предложения и отхвърлях повечето му идеи. Мислех си, че така или иначе двамата с него осъществяваме предимно моите идеи и мога да се справя с всичко съвсем сам. След известно време поех и част от неговата работа. Когато обсъждахме проектите, ако другите не приемаха предложеното от мен, аз многократно подчертавах, че моето мнение е вярното и понякога цитирах разни правила и доктрини, сякаш бяха ръководни принципи, само и само да ги убедя. След това се чувствах малко неловко, сякаш заставях другите да ме слушат. Не се ли държах арогантно? По някой път се опитвах да приема чуждите предложения, но в крайна сметка излизаше, че моят начин на мислене е най-правилният и станах още по-самоуверен. От време на време си давах сметка, че проявявам арогантен нрав, но не го взимах присърце. Чувствах, че макар и да съм малко високомерен, винаги се оказвам прав. Намерението ми беше да си вършим добре работата, следователно нямаше голям проблем. По онова време не приемах добре нищо, направено от другите. Мислех, че не са достатъчно компетентни и нямат поглед върху цялостния продукт. Когато предложеха нещо, ако то не отговаряше на моите идеи, направо ги отстрелвах и мълчаливо изразявах пренебрежението си. Веднъж клипът, направен от една сестра, беше редактиран няколко пъти, но все не се получаваше добре. Вместо да я питам дали има затруднения, взех да я упреквам: „Ти изобщо внимаваше ли, докато работеше? Не можеш ли да понаучиш нещо от работата на другите?“. Понякогабратята и сестрите споделяха идея за клип, а аз я отхвърлях още преди да съм вникнал в нея. Затова братята и сестрите се страхуваха да работят с мен и дори не смееха да ми изпращат клиповете си за преглед. Друг път една сестра намери материали за изучаване от екипа. Хвърлих им бегъл поглед и без да се посъветвам с някого, обявих за негодни намерените от нея материали. Казах, че нямат обучителна стойност. В интерес на истината, тези материали не бяха идеални, но все пак можеха да подобрят уменията ни. После една сестра подчерта, че е арогантно да решавам еднолично, вместо да се съветвам с другите. По онова време изобщо не познавах себе си и реших, че просто съм пропускал да се допитам до тях и че занапред ще е достатъчно да съм по-внимателен. Дори си мислех, че аз съм този, който се справя с повечето от възникналите проблеми в работата, и имах последната дума по дребни и съществени въпроси — следователно, ако не упражнявах контрол, екипът би объркал всичко. Макар че ми бяха определили партньор, се смятах за надзорник на екипа, както по длъжност, така и на дело. Тази мисъл ме караше да вярвам, че съм по-различен от другите, че аз съм шефът. Станах още по-арогантен. Веднъж с две сестри уредихме среща с друг екип, за да обсъдим работата, но в последната минута се появи друг ангажимент и не можех да отида. Казах им да вървят без мен. Щом чуха, че няма да отида, те изпаднаха в паника. Казаха, че не смеят да поемат такава отговорност и ще изчакат докато имам време.

После друга сестра ми каза: „Сега решаващият глас за всичко в екипа е твой, дори за дребните неща. Когато се сблъскат с проблем, другите не търсят истината, търсят теб. Чувстват, че без теб няма да се справят. Не смяташ ли, че е време да се замислиш над себе си? Това е опасно положение!“. Думите ѝ не ми даваха мира дълго след това. Братята и сестрите не смееха да направят нищо без мен, за всичко чакаха одобрението ми. Нима така не ги държах под контрол? Това беше поведение на антихрист. А се държах така единствено, за да вършим работата си добре. Как можа да се получи така? Не знаех как да изтълкувам случилото се. Чувствах се много объркан и доста угнетен и споделих състоянието си с Бог, молейки Го за напътствие. Изпратиха ми откъс от Божието слово, изобличаващ нравите на антихристите. Описваше ме точно. Бог казва: „Най-често срещаното явление при контрола на антихриста е, че в тяхната сфера на влияние единствено те имат последната дума. Ако не присъстват, никой не смее да взема решения или да решава проблеми. Без тях хората стават като изгубени деца, които не знаят как да се молят, да търсят или да се съветват помежду си, държат се като марионетки или мъртви хора. […] Стратегията на антихриста е винаги да изглежда напредничав и неповторим и да предявява грандиозни претенции. Колкото и правилни да са твърденията на някой друг, те ще ги отхвърлят. Дори предложенията на другите хора да съвпадат с техните собствени идеи, ако не са ги предложили първи, никога няма да ги признаят или приемат. Вместо това ще направят всичко възможно, за да ги омаловажат, а след това да ги отрекат и заклеймят, като упорито ги критикуват, докато човекът, който ги е дал, не почувства, че идеите му са били неправилни, и не признае собствената си грешка. Едва тогава антихристът най-сетне ще се успокои. Антихристите обичат да утвърждават себе си, а да принизяват останалите, и се стремят да ги накарат да им се кланят и да ги превръщат в централна фигура. Антихристът допуска единствено той да блесне, а останалите могат само да стоят на заден план. Каквото и да казва или прави, е правилно, а всичко, което другите казват или правят, е грешно. Често излага нови и странни необичайни гледни точки, за да отрече възгледите и действията на другите, като намира грешки в чуждите предложения и ги прекъсва и отхвърля. Така останалите трябва да го слушат и да постъпват според плановете му. Той прилага тези методи и стратегии, за да те опровергава, да те напада и да те кара да се чувстваш некомпетентен, а така да те накара да му се подчиняваш все повече и да му се възхищаваш и да го уважаваш още повече. Така поема пълен контрол над теб. С този метод антихристите подчиняват и контролират хората“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Пета точка: те мамят, привличат, заплашват и контролират хората“). Като прочетох това, се сравних с казаното от Бог. През цялото време отговарях за работата на екипа, но другите не успяваха да изпълняват задълженията си според принципите и за всичко се допитваха до мен. Без мен не смееха да взимат окончателни решения, нито да общуват с другите екипи. Всички те бяха ограничени от мен. Вредях им. Питах се какво съм казал или направил, за да се стигне до това положение. Дали говорехме за работа или обсъждахме идеи, щом някой изложеше различно от моето мнение, все намирах ред причини да ги оборя и не се сещах да споделя принципите за истината. Не славех Бог, не свидетелствах за Него, а карах всички да слушат мен. Наумях ли си, че нещо е правилно, агресивно го налагах. Бях деспот. Гледах с пренебрежение на братята и сестрите, които имаха пропуски в уменията си, и им се присмивах не само вътрешно, но и открито. Исках да накарам всички да се вслушват в мен и ако не го правеха, подчертавах, че съм вещ и разбирам принципите. Тъй като постоянно отричах и подценявах другите, а себе си възвеличавах, накрая всички братя и сестри решиха, че за нищо не ги бива, нямат моята правилна преценка и затова за всяко нещо тичаха при мен. Като се замисля сега, много пъти техните предложения бяха добри и дори и да не са били блестящи, можех да им помогна да ги подобрят. Вместо това упорито подчертавах, че аз съм правият, и отхвърлях чуждите идеи. Мислех, че го правя в името на работата. Бях толкова арогантен. Не познавах себе си!

Прочетох и следното в Божието слово: „Щом хората станат арогантни по природа и същност, те често могат да не се подчиняват и да се противопоставят на Бог, да не слушат Неговите слова, да създават представи за него, да правят неща, които Го предават, и неща, които ги самовъзвеличават и свидетелстват за самите тях. Ти казваш, че не си арогантен, но да предположим, че ти е дадена църква и ти е позволено да я ръководиш. Да предположим, че не съм се разправял с теб и че никой в Божието семейство не те е критикувал, нито ти е помагал: след като я водиш известно време, ще привлечеш хората към себе си и ще ги накараш да ти се подчиняват, дори до степен на възхищение и благоговение. И защо би направил това? Това ще бъде определено от твоята природа. То няма да бъде нищо друго освен естествено откровение. Не ти е нужно да научиш това от другите, нито има нужда те да те научат на него. Не се нуждаеш от други хора, които да те инструктират или да те принуждават да направиш това. Такава ситуация възниква естествено. Всичко, което правиш, е да караш хората да те възвеличават, да те хвалят, да ти се покланят, да ти се покоряват и да те слушат във всичко. Когато ти се позволи да бъдеш водач, това естествено води до тази ситуация и тя не може да бъде променена. А как възниква тази ситуация? Тя се определя от арогантната природа на човека. Проявата на арогантност е бунт и съпротива спрямо Бог. Когато хората са арогантни, самомнителни и самоправедни, те са склонни да създават свои собствени независими царства и да правят нещата по какъвто си искат начин. Те също така поемат други хора в ръцете си и ги привличат в прегръдките си. Щом хората могат да правят такива арогантни неща, това просто доказва, че същността на тяхната арогантна природа е тази на Сатана — тя е на архангела. Когато тяхната арогантност и самомнителност достигнат определено ниво, те вече нямат място за Бог в сърцата си и Му обръщат гръб. Те искат да бъдат Бог, карат хората да им се покоряват и се превръщат в архангела. Ако притежаваш такава сатанинска арогантна природа, Бог няма да има място в сърцето ти. Дори и да вярваш в Бог, Той вече няма да те разпознава, ще те приеме за злодей и ще те отхвърли“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Арогантната природа е в основата на съпротивата на човека спрямо Бог“). От Божието слово научих, че не успявам да се сработя с братята и сестрите, защото съм подвластен на арогантната си природа. Осъзнах, че с тази своя наглост и високо самомнение дори и да не правех нещо определено, нещата се подреждаха така, че всички ме слушаха. Когато работех по видеообработката с другите братя и сестри, винаги мислех, че моите идеи са най-добрите, независимо дали обсъждахме идеи за нови клипове или организирахме дейността. Забелязах, че Джъстин е малко пасивен, но не поговорих с него, за да му помогна. Вместо това скрито го презирах, че качеството му е ниско и не поема бреме, и поех работата изцяло в свои ръце — сам вършех всичко, сякаш само мен ме биваше, а другите не ставаха за нищо. Като видех, че на някого му липсват определени умения, аз го упреквах, че е му липсва качество и не е схватлив, сякаш знаех най-добре и бях най-запознат с принципите. Постоянно принизявах другите и надценявах себе си. Представях им мислите и мненията си, сякаш са самата истина. След известно време те станаха толкова неуверени, че се допитваха до мен за всяко нещо, не смееха да се заемат с нищо и разчитаха аз да върша всичко. Ако ме нямаше, не смееха да похванат работа. Прочетох в Божието слово „Когато тяхната арогантност и самомнителност достигнат определено ниво, те вече нямат място за Бог в сърцата си и Му обръщат гръб. Те искат да бъдат Бог, карат хората да им се покоряват и се превръщат в архангела“. Божиите думи бяха откровение, което ме изпълни със срам и вина. Осъзнах, че имам много сериозен проблем. Бях се поставил на пиедестал. Живеех с мисълта, че съм талантлив и духовно извисен, че не съм обикновен човек, а съм създаден за лидер, за капитан на кораба, докато на другите им липсва качество. Като си дадох сметка за тези мои мисли и идеи се стреснах и се отвратих от себе си. Колко бях безочлив! Работехме в екип, за да изпълним дълга си, водени от Бог и подчинени на принципите на истината, а аз карах всички да приемат мен за водач и на мен да се подчиняват. Сериозно бях сгафил. Арогантността съвсем беше замъглила разума ми. Бог казва в „Десетте управленски закона, които трябва да бъдат спазвани от Божиите избраници в Епохата на царството“: „Човек не трябва да се възвеличава, нито да се възхвалява. Той трябва да се покланя на Бог и да Го възхвалява“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“). Докато аз бях вътрешно убеден, че съм на по-високо ниво от останалите членове на екипа и все се поставях над другите братя и сестри. Бях заел лоша позиция — бях се издигнал на пиедестал. Мисълта за това ме разтревожи, изплаши ме. Незабавно казах молитва: „Боже, прекалено арогантен и самоуверен съм. Обидих Твоя нрав, без изобщо да съзнавам това. Искам да се покая, да заема мястото, което ми се полага и достойно да изпълнявам дълга си“. По-късно надзорникът ми дойде да побеседваме. Каза ми, че неколцина братя и сестри споделили, че са като с вързани ръце, когато работят с мен. Казали, че съм надменен, че ги гледам отвисоко и безцеремонно отхвърлям идеите им. А някой даже отбелязал: „Все бях виждал арогантни хора, но неговата безочливост е извън класацията“. Тези думи ме пронизаха право в сърцето. Не подозирах, че братята и сестрите имаха такова мнение за мен, нито че толкова съм ги ограничил и обидил. Сърцето ми бе свито няколко дни след този разговор. Особено на работните срещи, никой не смееше да се обади и атмосферата бе особено хладна. Още по-ясно усетих порицанието им. Знаех, че това се дължи на ограниченията, които аз самият бях създал. Огорчен и нещастен се обърнах към Бог. Помолих Го да ме напътства, за да анализирам себе си и да навляза.

В молитвените си занимания прочетох откъс от Божието слово, който ми помогна по-добре да разбера себе си. Божиите слова гласят: „Някои водачи никога не действат в съответствие с принципите, те са своеволни и действат произволно и необмислено. Братята и сестрите могат да обърнат внимание на това и да кажат: „Рядко се съветваш с някого, преди да предприемеш действия. Разбираме какво е мнението и решението ти чак след като ги обявиш. Защо не ги обсъждаш с никого? Защо не ни уведомяваш предварително, когато взимаш решение? Дори и да постъпваш правилно, дори и качеството ти да е по-добро от нашето, все пак би трябвало първо да ни информираш за това. Най-малкото имаме право да знаем какво се случва. Ако винаги действаш своеволно, следваш пътя на антихриста!“. И какво ще отговори на това водачът? „Аз съм шефът у дома. Всички въпроси, важни или не, ги решавам аз. Така съм свикнал. Когато някой от родата има проблем, той идва при мен и иска аз да реша какво да прави. Те знаят, че ме бива да решавам проблеми. Затова отговарям за делата на моето семейство. Когато се присъединих към църквата, мислех, че повече няма да се тревожа за това, но после ме избраха за водач. Нищо не мога да направя — с такава съдба съм роден. Бог ми е дал това умение. Роден съм, за да вземам решения и да ръководя другите“. От това се подразбира, че е бил предопределен да бъде служебно лице, а други са родени да бъдат пешки и роби. Той смята, че последната дума трябва да е негова и че другите трябва да го слушат. Дори когато братята и сестрите забележат проблема на този водач и му го посочат, той ще отрича и няма да приеме да се разправят с него и да го кастрят. Ще се бори и ще се съпротивлява, докато братята и сестрите не нададат вой и не го отстранят. През цялото време водачът ще си мисли: „С качество като моето, където и да отида съм обречен да нося отговорност. С вашето качество, винаги ще сте роби и слуги. Съдбата ви е да сте командвани от други“. Какъв нрав разкриват, като често говорят такива неща? Очевидно е, че това е покварен нрав, това са надменност, самонадеяност и краен егоизъм, но те безсрамно ги изтъкват и парадират с тях, сякаш са силни страни и предимства. Когато човек разкрие покварен нрав, той трябва да размишлява върху себе си, да опознае своя покварен нрав, да се покае и да се отрече от него, и трябва да се стреми към истината, докато може да постъпва в съответствие с принципите. Не това обаче е начинът, по който практикува този водач. Вместо това, като се придържа към собствените си възгледи и методи, той остава непоправим. От тези начини на действие можете да видите, че той изобщо не приема истината и че определено не е човек, който се стреми към нея. Не слуша никого, който го разобличава и се разправя с него, а вместо това бълва оправдания в своя полза: „Ами, просто съм си такъв! Нарича се компетентност и дарба — някой от вас притежава ли ги? Обречен съм да бъда отговорен. Където и да отида, съм водач. Свикнал съм да имам последната дума и да вземам решения за всичко, без да се консултирам с останалите. Просто съм си такъв, това е личният ми чар“. Не е ли това необуздано безочие? Той не признава, че има покварен нрав, и очевидно не признава Божиите слова, които съдят и разобличават човека. Напротив, той смята, че собствените му ереси и заблуди са истината и се опитва да накара всички останали да ги приемат и тачат. Дълбоко в себе си той вярва, че не истината, а той трябва да управлява в Божия дом, че той трябва да командва там. Нима това не е нагло безочие?“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Какво означава човек да се стреми към истината (1)“). Това откровение в Божиите думи ме накара да се засрамя. Точно такова беше поведението ми. Имах някои умения, известна интелигентност и качество и затова бях решил, че думата ми е закон. В заслепението си бях решил, че братята и сестрите с нищо не се справят и дори когато ми посочиха проблема ми, аз го подцених. Мислех, че съм самонадеян, защото имам качества и предложенията ми са уместни. Изобщо не познавах себе си. В действителност, преценката ми често беше лоша и кръгозорът ми бе ограничен, както с безполезните според мен обучителни материали, намерени от онази сестра, за които другите имаха добри идеи и смятаха, че биха ни послужили. Въпреки че бях прав за някои неща, не биваше арогантно да налагам мнението си на другите. Трябваше да споделям принципите, да изложа личните си разбирания и възгледи, и ако всички ги сметнеха за подходящи, щяха свободно да ги приемат. А вместо това, аз бях арогантен и самонадеян, изобщо не отчитах качествата на другите, нито бях критичен спрямо себе си. Често си правех равносметка, изреждах наум всички правилни решения, които бях взел и проблемите, които бях установил и отстранил в работата. Колкото повече изчислявах тези свои „постижения“, толкова повече се убеждавах, че превъзхождам останалите. Арогантността ми се усили и гледах все по-снизходително на другите хора. Въобразих си, че съм роден за надзорник и затова бях самонадеян горделивец и настоявах да имам последната дума по всички въпроси. Бях много арогантен и неразумен и изобщо не бях се отървал от сатанинския си нрав. Дори не умеех да се спогаждам с другите. На какво основание бях толкова високомерен? Самодоволството ми беше абсолютно жалко! Като върнах лентата назад, видях какъв агресивен деспот съм бил и искрено се разкаях.

По-нататък прочетох друг един откъс. „Бихте ли казали, че е трудно да изпълнявате дълга си по задоволителен начин? Всъщност не е. Хората само трябва да са способни да възприемат смирена нагласа, да притежават малко разум и да заемат подходяща позиция. Независимо колко си образован, какви награди си печелил или какво си постигнал и независимо колко висок е статусът или рангът ти, трябва да се откажеш от всичко това, трябва да слезеш от високото си място — всичко това е без значение. В Божия дом, колкото и славни да са тези постижения, те не може да са по-висши от истината, защото тези повърхностни неща не са истината и не могат да заемат мястото ѝ. Трябва да си наясно по този въпрос. Ако казваш: „Аз съм много талантлив, имам много буден ум и бързи рефлекси, много съм схватлив и паметта ми е изключително добра, така че съм компетентен да вземам окончателното решение“, ако все използваш тези неща като актив и ги приемаш за ценни и позитивни, това е проблем. Ако тези неща са заели сърцето ти, ако са пуснали корени в него, ще ти е трудно да приемеш истината, а за последствията от това е страшно и да се помисли. Затова първо трябва да отхвърлиш и да се отречеш от нещата, които обичаш, които изглеждат хубави и които са ти скъпи. Те не са истината, а напротив, могат да ти попречат да навлезеш в нея. Най-належаща сега е необходимостта да търсиш истината при изпълняването на своя дълг и да практикуваш според нея, така че изпълнението на дълга ти да стане задоволително, защото задоволителното изпълнение на дълга е просто първата стъпка по пътя за навлизане в живота. Какво означава „първата стъпка“ тук? Означава да започнеш пътуване. Във всичко има по нещо, с което да започнеш пътуването, нещо, което е най-основно, най-фундаментално, а постигането на задоволително изпълнение на дълга е път за навлизане в живота. Ако начинът, по който изпълняваш дълга си, само изглежда подходящ, но не съответства на истините принципи, значи не изпълняваш дълга си задоволително. Как тогава да се работи по този въпрос? Най-важното е човек да работи върху истините принципи, да ги търси и да се въоръжи с тях. Безполезно е просто да подобриш поведението и темперамента си, ако не се въоръжиш с истините реалности. Може и да имаш някаква дарба или умение. Това е добре, но единственият начин да го използваш правилно е да го прилагаш при изпълняването на дълга си. Доброто изпълнение на дълга не налага подобряване на човешката ти природа или на личността ти, нито изисква да загърбиш дарбата или таланта си. Необходимо е нещо друго. Най-важното е да разбереш истината и да се научиш да се подчиняваш на Бог. Почти неизбежно е поквареният ти нрав да се прояви, докато изпълняваш дълга си. Как трябва да постъпваш в такива моменти? Трябва да търсиш истината, за да разрешиш проблема и да постъпиш в съответствие с истините принципи. Ако го направиш, доброто изпълнение на дълга ти няма да представлява проблем за теб. В която и сфера да е дарбата или умението ти, или в която и област да имаш някакви професионални познания, най-правилно е да ги използваш при изпълнението на дълга си. Това е единственият начин да го изпълняваш добре. Единият аспект е да разчиташ на съвестта и разума, за да изпълняваш дълга си, а другият е необходимостта да търсиш истината, за да промениш покварения си нрав. Като изпълнява дълга си така, човек получава навлизане в живота и става способен да изпълнява дълга си задоволително“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Какво представлява правилното изпълнение на дълга“). Като поразсъждавах над Божиите слова, научих, че Бог преценява дали някой изпълнява дълга си достатъчно добре не според видимо извършеното и според качеството на работата им, а според пътя, по който поемат в своя дълг, и според това дали търсят и практикуват истината. Също така научих, че за да премахна арогантния си нрав и да изпълнявам дълга си достатъчно добре, първо трябва да пренебрегна дарбите и качествата, с които така се гордеех, и да се изправя пред Бог в търсене на истината. Ако просто продължавах да се осланям на качеството и на таланта си, без да търся истината и да следвам принципите, Бог нямаше да ме одобри, колкото и работа да свършех. Преди гледах на другите със снизхождение заради липсата им на качество и умения. Щом забележех и най-дребните им грешки или пропуски, изпълваха ме надменност и презрение и дори не криех чувствата си. А когато се налагаха множество промени в моите клипове и другите ми даваха идеи, те не ми се надсмиваха, а търпеливо ми обясняваха какво да подобря. Освен това почти никога не приемах предложенията на останалите от екипа. Макар и някои от тях да не се отличаваха с особен талант или качество, те се стремяха към принципите, докато работеха. Скромно изслушваха чуждите предложения и чудесно се сработваха помежду си. Като се съпоставих с тях, се засрамих. Видях колко недостатъци ми пречат да навляза в истината. Оттогава се стараех, ако не съм съгласен с мненията на другите, да загърбвам егото си и да търся истината и принципите, като виждах в това възможност да практикувам истината.

Веднъж обсъждах създаването на клип с две от сестрите. Не бяхме на едно мнение. Мислех, че моята идея е най-добрата и се чудех как да им докажа, че аз съм правият, как да ги убедя. Внезапно осъзнах, че пак проявявам арогантния си нрав, щом искам да наложа мнението си, за да отрека чуждите идеи. Бързо се обърнах към Бог, с молба да ме напътства, за да потуша егото си и да изслушам предложенията на сестрите. Сетих се нещо, изречено от Бог: „В църквата е възможно просветлението и напътствието на Светия Дух да достигнат до всеки един от онези, които разбират истината и имат способност за възприемане. Трябва да сграбчиш просветлението и озарението на Светия Дух, да го следваш отблизо и да си сътрудничиш тясно с него. По този начин ще вървиш по най-правилния път — пътят, по който те насочва Светият Дух. Обърни специално внимание на начина, по който Светият Дух напътства и работи в онези, върху които въздейства. Трябва често да разговаряш с другите, да правиш предложения и да изразяваш собствените си възгледи — това е твой дълг и твоя свобода. Но в крайна сметка, когато трябва да се вземе решение, ако ти си този, който взема окончателното решение самостоятелно, като задължаваш всички да правят това, което казваш, и да се съобразяват с волята ти, тогава нарушаваш принципите. Трябва да направиш правилния избор въз основа на мнението на мнозинството, преди да вземеш решение. Ако предложенията на мнозинството не съответстват на истините принципи, трябва да се придържаш към истината. Само това е в съответствие с истините принципи“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). От Божиите думи видях, че е мой дълг да предлагам идеи и да правя клипове, но не може еднолично да решавам кой е най-добрият план. Братята и сестрите трябва да обсъждат и заедно да решават кое е най-удачното предложение. Щом взех да прилагам този подход, се почувствах истински спокоен. Като направихме клипа, братята и сестрите харесаха моя вариант, но аз не изпитах снизхождение към онези две сестри. Почувствах, че най-сетне бях успял да практикувам истината, а не да се оставя на арогантния си нрав. После усетих също, че Бог не ни поставя в ситуации, за да установи кой крив и кой прав, а за да види какъв нрав проявяват хората. Дори и човек да е прав, Бог презира и мрази проявите на арогантност.

След това се стараех да разглеждам внимателно предложенията на колегите и осъзнах, че доста от тях съдържаха елементи, които можехме да използваме. Те предлагаха свеж поглед върху нещата. Преди все си мислех, че другите не схващат цялостната картина, защото виждах нещата от моята гледна точка, а и почти никога не изслушвах внимателно идеите на другите. После проумях, че всеки има силни страни и мога много да науча от колегите. Не исках да съм старият самонадеян горделивец и бях готов да работя добре с екипа, да търся истината и повече да се вслушвам в предложенията на другите, да си партнирам с тях.