През 2023 г. изпълнявах дълга на църковен водач и си партнирах със сестра Хъ Ли. Хъ ли стана водач преди това и имаше известно разбиране за принципите на различните задачи. След като двете разделихме работата си, не трябваше да се тревожа твърде много за работата, за която Хъ Ли беше отговорна. Понякога, когато имах затруднения в работата, Хъ Ли можеше да ми помогне. Макар че натоварването беше голямо, докато двете си партнирахме, се чувствах спокойна. През юли Хъ Ли беше избрана за проповедник и пое отговорност за много църкви. Тогава работата на нашата църква падна изцяло върху мен и се надявах възможно най-скоро да мога да споделя натоварването с някого. По-късно Джао Син също беше избрана за църковен водач и аз станах неин партньор. Бях много щастлива. Джао Син беше служила като дякон по поенето и разбираше част от църковната работа. Тя трябваше да е в състояние да се научи бързо. След като вече имах с кого да споделям работата, можех да се освободя от част от напрежението. Казах на Джао Син за задачите, които трябваше да поеме, но тъй като тя беше малко по-възрастна, известно време не можеше да схване нещата и аз все още вършех повечето работа. Изпитвах известно негодувание в сърцето си. Сега не само че вършех моята работа, но трябваше и да помагам и да насочвам Джао Син, което направи натоварването още по-голямо отпреди. Аз обаче си мислех, че може би след няколко дни практикуване сестра Джао ще навлезе в работата.

Един ден след срещата осъзнах, че работата по поенето не е била проследена. После помислих, че Джао Син е по-наясно с работата по поенето, затова ще я е проследила. Когато се прибрах у дома, бързо попитах Джао Син дали е проследила работата по поенето. Джао Син каза, че още не е имала събиране, затова не знае. Гневът се надигна в мен за миг. Помислих си: „Ако можеш да свършиш част от работата, няма ли това да намали натиска върху мен? Каква е разликата между това двама души да вършат работата и да я върша само аз?“. Казах с укорителен тон: „Ако вършиш част от работата, няма ли това да подобри ефикасността? Помисли си какъв покварен нрав ти пречи да го направиш!“. За момент Джао Син не каза нищо и тогава си помислих, че като говоря така, ще я накарам да се чувства възпряна, и че може би е неуместно да се отнасям с нея по такъв начин, особено предвид че по онова време тя беше емоционално притеснена. Като се замислих за това, почувствах укор в сърцето си.

Около половин месец по-късно Лиу Уен беше избрана да работи с нас като водач. Луи Уен изпълняваше дълга си съвестно и внимаваше в работата, но тъй като беше нова, не разбираше добре принципите на различните задачи. По време на работата ѝ винаги възникваха проблеми и тя беше доста бавна, и не ѝ достигаха работни умения, затова често имаше нужда от помощта ми, за да навакса. Първоначално си помислих, че като си партнирам с две сестри, натоварването ми ще бъде споделено, но вместо да намалее, бремето ми се увеличи. Усещах силно напрежение и изпълнението на този дълг беше твърде трудно и изтощително. В сърцето си не можех да не изпитвам известно пренебрежение към двете сестри и не исках да говоря много с тях. Бях нетърпелива, когато ми задаваха въпроси, и те се чувстваха възпрени и не смееха да ме питат повече. В резултат на това някои задачи се бавеха заради тяхната неспособност да ги изпълняват. През този период двете сестри бяха много негативни, чувстваха се сякаш не бяха постигнали нищо и не се справяха със задачата да изпълняват дълга си, а аз все още се оплаквах, че не са ефективни. След като вече имах партньори, сякаш бях още по-уморена отпреди, когато бях без тях. Макар че работата беше за трима души, аз вършех повечето от нея и се чувствах в много неравностойно положение. Ако не свършех работата, се страхувах, че тя ще се забави и че отговорността ще е моя. Докато мислех за това, сълзите ми потекоха неконтролируемо, сякаш бях сериозно онеправдана. Не знаех как да се справя с тази среда; всеки ден въздишах и се чувствах много разстроена. Мислех си: „Само да можех да напусна тази църква“, но после осъзнавах, че бягството не е решение на проблема. Затова се изправих пред Бог в молитва с думите: „Боже, знам, че разкрих много покварени нрави, но не знам откъде да започна с разбирането им. Моля Те, просветли ме и ме води, така че да опозная покварения си нрав“. В търсенето си прочетох тези слова на Бог: „Вроденият нрав на човека принадлежи към избухливостта. Когато бъде нанесена вреда на интересите, тщеславието или гордостта на човек, ако той не разбира истината или не разполага с истината реалност, той ще позволи на покварения си нрав да диктува отношението му към тази вреда и ще бъде импулсивен, и ще действа прибързано. Това, което проявява и разкрива тогава, е избухливост. Положително или отрицателно нещо е избухливостта? Очевидно е отрицателно. За човек не е добре да проявява избухливост в живота си. Това неминуемо води до беди. Ако нечия избухливост и поквара бъдат разобличени, когато се случи нещо, това човек, който търси истината и се покорява на Бог ли е? Очевидно е със сигурност, че такъв човек не е покорен на Бог. Що се отнася до различните хора, събития, неща и среди, които Бог подрежда за хората, ако някой не може да приеме, че са от Бог, а се справя с тях и ги разрешава по човешки, какъв ще е резултатът от това накрая? (Бог ще отритне този човек.) Бог ще намрази този човек, така че ще бъде ли това поучително за хората? (Не, няма да бъде.) Те не само ще претърпят загуби в собствения си живот, но няма да служат за поука на другите. Нещо повече, те ще унижат Бог и Той ще ги отритне. Такъв човек е изгубил свидетелството си и е нежелан, където и да отиде. Ако си член на Божия дом, но винаги си избухлив в действията си, винаги излагаш на показ естественото у теб и винаги разкриваш покварения си нрав, вършиш нещата с човешки средства и с покварен сатанински нрав, крайната последица ще бъде извършването на зло и твоята съпротива срещу Бог — и ако през цялото време не се покаеш и не можеш да стъпиш на пътя на стремежа към истината, ще трябва да бъдеш разкрит и отстранен. Нима проблемът да живееш, като се уповаваш на сатанински нрав и да не търсиш истината, за да го промениш, не е сериозен? Един от аспектите на проблема е, че човек не израства и не се променя в собствения си живот. Освен това той ще влияе неблагоприятно на другите. Те няма да вършат нищо добро в църквата и с времето ще донесат големи неприятности както на нея, така и на Божиите избраници — подобно на воняща муха, която прелита напред-назад над масата за хранене, предизвиквайки погнуса и отвращение. Вие искате ли да бъдете такъв тип човек? (Не.)“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Поквареният нрав може да бъде променен само чрез приемане на истината). Всъщност Бог разобличи настоящата ми ситуация. Защо винаги изпитвах раздразнение и дори избухвах и се гневях на сестрите, с които си партнирах? Защото те не отговаряха на очакванията ми, след като бяха избрани да водят. Вместо директно да споделят работното натоварване и да облекчат напрежението ми, те ми отнемаха повече енергия, за да провеждам общение с тях и да им помагам да се справят с недостатъците в работата им. Усещах, че губят времето ми и причиняват неудобство на плътта ми, което водеше до противопоставяне в сърцето ми. Не търсех истината и живеех в покварения си нрав, като ги презирах, гневях им се и избухвах. Заради това те станаха негативни и се чувстваха възпирани, което влияеше на работата ни. Наистина ми липсваше човешка природа!

По-късно прочетох още от Божиите слова. „Когато се стигне до изпълнение на определен специален дълг или по-напрегнат и изморителен дълг, от една страна хората трябва винаги да обмислят как да изпълнят този дълг, какви трудности трябва да изтърпят и как трябва да поддържат дълга си и да се покорят. От друга страна хората трябва също да проучат какви примеси има в намеренията им и как те спъват изпълнението на дълга им. Хората са родени с неприязън към понасянето на трудности — няма човек, който да се въодушевява или радва повече на това, че понася повече трудности. Такива хора не съществуват. В природата на човешката плът е заложено хората да се чувстват разтревожени и притеснени, веднага щом плътта им изпита трудности. Но колко трудности се налага да понесете сега, в дълга, който изпълнявате? Трябва да понесете само плътта ви да се чувства малко уморена и да положи малко усилия. Ако не можеш да понесеш дори тази малка трудност, може ли да се приеме, че имаш решимост? Може ли да се смята, че вярваш искрено в Бог? (Не.) Това няма да е достатъчно. […] Да си способен да понесеш трудности при изпълнението на своя дълг не е лесна работа. Не е и лесно да изпълняваш определен вид работа добре. Сигурно е, че истината в Божиите слова работи в хората, които могат да направят тези неща. Това не означава, че те са родени без страх от трудности и изтощение. Къде може да се намери такъв човек? Всички тези хора имат някаква мотивация, а за основа им служи част от истината в Божиите слова. Когато приемат дълга си, техните възгледи и позиции се променят — изпълнението на дълга им става по-лесно и понасянето на някои плътски трудности и изтощението на плътта започва да им се струва незначително. Онези, които не разбират истината, и чиито възгледи за нещата не са се променили, живеят според човешките идеи, представи, себични желания и лични предпочитания, затова не са склонни и не желаят да изпълняват дълга си. Например, когато стане въпрос за вършене на мръсна и изтощителна работа, някои хора казват: „Ще се подчиня на подредбата на Божия дом. Какъвто и дълг да ми възложи църквата, ще го изпълня, без значение дали е мръсен или уморителен, дали е впечатляващ или незначителен. Нямам изисквания и ще го приема като свой дълг. Това е поръчение, което Бог ми е поверил, и малко мръсотия и умора са трудности, които трябва да изтърпя“. В резултат на това, когато те се заемат с работата си, нямат усещането, че изобщо търпят трудности. Макар че другите може да я сметнат за мръсна или изтощителна, те я намират за лесна, защото сърцата им са спокойни и несмутени. Те я вършат за Бог, затова не усещат, че е трудна. Някои хора смятат, че мръсната, уморителна или безинтересна работа обижда техния статус и роля. Те я възприемат така сякаш другите не ги уважават, тормозят ги или ги гледат отвисоко. В резултат на това, дори когато имат същите задачи или работна натовареност, те ги възприемат като изнурителни. Каквото и да правят, в сърцата им има негодувание и усещат, че нещата не са, каквито те ги искат или че са незадоволителни. Вътрешно те са пълни с негативност и противопоставяне. Защо са негативни и се противят? Какъв е коренът на това? Най-често причината е, защото изпълняването на дълга им не им носи заплащане; сякаш работят безплатно. Ако имаше награди, това можеше и да е приемливо за тях, но те не знаят дали ще получат награди или не. Затова хората усещат, че изпълнението на дълга не си заслужава, приравняват го към напразна работа и често стават негативни и се противопоставят, когато трябва да се изпълнява дълг. Не е ли точно така? Откровено казано, тези хора не желаят да изпълняват дълг“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че онези, които не практикуват истината и са загрижени за плътта, мислят само за своите собствени физически интереси. Те не поемат своя дълг като отговорност. Когато правят повече, имат чувството, че губят, затова се оплакват и се противопоставят. Това не е изпълняване на дълга им. Тъй като, в сравнение с мен, сестрите, с които си партнирах, бяха нови и не можеха да изпълняват дълга си самостоятелно, и имаха повече нужда от моето общение и помощ, аз бях изпълнена с недоволство и смятах, че те губят от свободното ми време. Гневях се и избухвах, не желаех да говоря с тях или да се грижа за работата, за която те бяха отговорни. Никога не приемах църковната работа като мой дълг, нито мислех как да помогна на сестрите да поемат бързо отговорностите си, за да предотвратя загуби в църковната работа. Дори не желаех да говоря повече или да отделям повече време и енергия. Как можеше поведението ми да се приеме за предано изпълнение на моя дълг? Човек със съвест и разум не мисли за личните си интереси в каквото и да е обкръжение. Той остава предан на Бог и изпълнява добре дълга си, без значение колко много страда и колко е уморен. Аз обаче винаги мислех как да се отдам на физическа утеха и удобство. Когато нещата станаха по-трудни, се чувствах огорчена и мислех, че търпя загуби, и исках да избягам от тази среда. Всичко това беше причинено от покварения ми нрав, изпълнен с плътски копнежи, егоизъм и подлост. Живеех в моя покварен нрав, който нараняваше силно сестрите, с които си партнирах. Те се взираха в изражението ми всеки ден, преди да заговорят. Понякога явно имаха мнения, но се страхуваха да не кажат нещо погрешно, знаейки, че мога да реагирам гневно. В резултат на това не можеха да изпълняват напълно дълга си, както първоначално биха могли. Как можеше това да се счита за изпълнение на моя дълг? Аз на практика вършех зло и причинявах прекъсване! Като си помисля за това сега, поведението ми беше наистина грозно.

По-късно потърсих защо жадувах за удобства и мислех за собствените си физически интереси. Прочетох Божиите слова, които гласяха: „Докато хората не изпитат Божието дело и не разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. И какво точно влече след себе си тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствената си позиция? Защо изпитваш толкова силни чувства? Защо се наслаждаваш на онези неправедни неща? Защо харесваш онези злини? Каква е основата за твоето влечение към такива неща? Откъде идват тези неща? Защо си толкова щастлив да ги приемеш? Досега всички вие сте разбрали, че основната причина за всички тези неща е, че отровата на Сатана е вътре в човека. И така, какво представлява отровата на Сатана? Как може да бъде изразена? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, те ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живота на хората. Без значение към какво се стремят хората, те го правят за себе си — и така те живеят само за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е житейската философия на човека, а също така представлява и човешката природа. Тези думи вече са станали природата на поквареното човечество и те са истинският портрет на сатанинската природа на поквареното човечество. Тази сатанинска природа вече е станала основа за съществуването на поквареното човечество. В продължение на няколко хиляди години поквареното човечество живее според тази отрова на Сатана, чак до наши дни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). От Божиите слова разбрах, че живеех според отровата на Сатана, гласяща „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Всичко, което правех, беше за мен, като мислех, че всеки, който не се грижи за себе си, е глупав. Ето защо, докато изпълнявах дълга си, всичките ми мисли и действия бяха мотивирани от личния ми интерес. Откакто Хъ Ли напусна, се надявах скоро да има някой, с когото да споделя работното натоварване, за да облекча бремето си, така че да страдам по-малко и да не съм толкова уморена. Като видях, че Джао Син поема бавно работата и не може да ми помага много, почувствах презрение и исках друг партньор. Но като водач Лиу Уен не разбираше добре принципите и работата ѝ често имаше нужда от проверка. Избухвах и им се гневях, като чувствах, че те не само не помагат за споделяне на работното натоварване, но и изискват от мен да полагам повече усилия за общение с тях. Това ми оставяше още по-малко време за почивка и аз им бях много сърдита. Когато те срещаха трудности в работата си, не исках да се забърквам, което водеше до неразрешени проблеми и забавяне на работата. Ако бях готова да пожертвам повече и търпеливо да им помогна, макар че щях да се уморя физически, ако си бяхме сътрудничили, църковното дело щеше да напредва гладко. Но аз зачитах само своите физически интереси. Живеех с отровата на Сатана „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Станах все по-егоистична, противна и лишена от човешка природа, дори създадох закъснения в работата. Ако не се променях, в крайна сметка щях да бъда отритната и отстранена от Бог! Изправих се пред Бог и се помолих: „Боже! Напоследък живея според отровата на Сатаната: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, и това ме прави неописуемо нещастен. Ако не обвинявам другите, обвинявам Бог, не искам да продължавам да живея по този начин. Моля Те, води ме, за да се освободя от робството на сатанинските отрови“.

По-късно разсъждавах как трябва да се отнасям с хората според принципите? Помислих си за тези слова на Бог: „Преди всичко трябва да разбереш истината. Щом разбереш истината, ще ти е лесно да разбереш Божиите намерения и ще знаеш принципите, според които Бог изисква от хората да се държат един към друг. Ще знаеш как да се държиш с хората и ще можеш да се отнасяш с тях съобразно Божиите намерения. Ако не разбираш истината, със сигурност няма да можеш да разбереш Божиите намерения и няма да се отнасяш към околните по принципен начин. Начинът, по който трябва да се държиш с околните, е ясно показан или загатнат в Божиите слова; начинът, по който Бог се отнася към човечеството, е начинът, по който хората трябва да започнат да се държат един с друг. Как се отнася Бог към всеки един човек? Някои хора са с незрял духовен ръст, други са млади, трети вярват в Бог от много скоро, четвърти не са лоши по природа същност, нито са злонамерени, но са малко невежи или им липсват заложби. Или пък са обект на твърде много ограничения и тепърва ще разберат истината, тепърва ще имат навлизане в живота, така че им е трудно да се въздържат от извършване на глупави или невежи действия. Бог обаче няма да се фиксира върху преходната глупост на хората. Той гледа само в сърцата им. Ако са решени да преследват истината, тогава те са прави и когато това е тяхната цел, тогава Бог ги наблюдава, чака ги и им дава време и възможности, които им позволяват да навлязат. Бог не би ги отписал заради едно-единствено прегрешение. Това е нещо, което хората често правят. Бог никога не се отнася към хората така. Ако Бог не се отнася към хората така, защо тогава те се държат така с другите? Не показва ли това техния покварен нрав? Това е точно техният покварен нрав. Трябва да погледнеш как Бог се отнася към невежите и глупави хора, как се отнася към тези с незрял духовен ръст, как се отнася към нормалното разкриване на покварения човешки нрав и как се отнася към онези, които са злонамерени. Бог се отнася към различните хора по различен начин и също има множество начини, по които да се справи с различните състояния на различните хора. Трябва да схванеш тези истини. Щом схванеш тези истини, тогава ще разбереш как да преживяваш нещата и да се отнасяш към хората съобразно принципите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да придобие истината, човек трябва да се учи от хората, събитията и вещите около себе си). От Божиите слова видях, че Бог има принципи в отношението към хората. Той е толерантен и търпелив с онези, които са с малък духовен ръст, дава им възможности да растат. Но аз не взимах предвид реалните трудности, които срещаха другите, и имах твърде високи очаквания. Джао Син беше по-възрастна и нова в това, така че беше нормално отначало да не е запозната с работата. Вместо да разбера затрудненията ѝ и да ѝ дам любяща подкрепа, аз изисквах тя да поеме работата незабавно, тъй като изпълняваше дълга си. Лиу Уен беше бавна и често се объркваше, когато имаше много работа, но беше постоянна и сериозна в изпълнението на дълга си и можеше да се справи с реални задачи. Но аз не помогнах на сестрите да се запознаят бързо с работата и имах прекомерно високи очаквания. Когато те не можеха да изпълнят тези очаквания, изразявах неодобрението си, поради което те се чувстваха възпирани. Припомням си времето, когато за първи път изпълнявах дълга си като водач, тогава не знаех нищо. Само с непрестанната помощ на братята и сестрите схванах някои принципи. Но сега имах прекомерни изисквания към сестрите, с които си партнирах, и правех нещата трудни за тях. Наистина ми липсваше човешка природа. Мислейки за това, се почувствах много засрамена.

По-късно, по време на търсенето ми, прочетох тези Божии слова: „Необходими са принципи за това как да си общуват братята и сестрите. Не се взирайте винаги в грешките на другите. Вместо това трябва често да изследвате себе си и след това по своя инициатива да признаете пред другите хора за стореното от вас, което ги е объркало или им е навредило, и да се научите да се откривате и да участвате в общения. По този начин можете да постигнете взаимно разбирателство. Нещо повече, независимо от това какво ви сполети, трябва да гледате на нещата според Божието слово. Ако хората са способни да разберат истините принципи и да намерят път за практикуването им, те се превръщат в едно сърце и ум и отношенията между братята и сестрите ще бъдат нормални. Те няма да бъдат така безразлични, студени и жестоки както невярващите и ще освободят мисленето си от взаимно подозрение и предпазливост. Братята и сестрите ще се сближат повече едни с други; ще могат да се подкрепят и обичат; в сърцата им ще има добронамереност, ще бъдат способни на толерантност и милосърдие помежду си и ще се подкрепят и ще си помагат, вместо да се отчуждават един от друг, да си завиждат, да се сравняват един с друг, тайно да си съперничат и да се провокират взаимно. […] Когато хората живеят съгласно покварения си нрав, им е много трудно да бъдат в мир пред Бог, да практикуват истината и да живеят съгласно Божието слово. За да живеете пред Бог, трябва първо да се научите как да размишлявате върху себе си и да се опознаете, да се молите истински на Бог и след това да се научите как да се разбирате с братята и сестрите. Трябва да сте толерантни и снизходителни един към друг, да можете да видите у другите кои са силните им страни и достойнства — трябва да се научите да приемате чужди мнения и нещата, които са правилни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова ясно ни казват, че във взаимодействията ни с братята и сестрите ние не трябва винаги да се съсредоточаваме върху техните недостатъци, а вместо това да виждаме силните им страни и достойнства. Трябва да сме търпими едни към други и да допълваме силните и слабите си страни. Джао Син беше по-добра в общението за истината, за да разрешава проблеми; понякога, ако не можех да прозра проблемите на братята и сестрите, Джао Син можеше да намери уместните Божии слова, за да проведе общение и да разреши проблемите. Макар че Лиу Уен беше бавна, тя обмисляше внимателно проблемите, изпълняваше дълга си сериозно и отговорно. Когато имах много работа, аз ставах нехайна, но Лиу Уен понякога ми го напомняше, което също беше полезно и ме допълваше. Ако ние трите работехме заедно хармонично и допълвахме силните и слабите си страни, работата ни със сигурност щеше да напредне. По-късно разкрих пред сестрите моето състояние и посочихме взаимно проблемите си. Чрез общение открихме път и посока в нашето партньорство и аз се почувствах особено спокойна в сърцето си. Като видях, че средата, подредена от Бог, е ползотворна за растежа на живота ми, се почувствах особено благодарна на Бог.