Един ден двама църковни водачи ми споменаха за проблем. Казаха, че Изабела, която отговаря за евангелската работа, не е принципна в действията си, не обсъжда нещата с църковните водачи, а произволно преназначава хора да споделят евангелието, което пречи на текущата работа на братята и сестрите и нарушава работата на църквата. Отговорих, без да се замисля и за миг: „Изабела сигурно е променила задълженията на хората по този начин в интерес на работата“. Един от водачите каза: „Изабела няма качества и не е компетентна в работата си. Персоналът не е бил разпределен както трябва и другите не бяха доволни от това. Това настрои негативно някои хора и повлия на евангелската ни работа. Не е ли тя негодна да ръководи тази работа?“. Много се раздразних, като чух, че ще я отстранят, и отвърнах: „Какво? Ако Изабела не отговаря за евангелската работа, ще успеете ли да намерите някой по-добър? Имаме ли някой подходящ? Проблемите, за които говорите, определено са налице, но не са кой знае колко важни. Тя постига резултати в евангелската работа — не можем да я отстраним заради тези дребни неща! Трябва да се грижим за делото на църквата“. Докато опровергавах църковните водачи, си мислех, че се заяждат за дреболии и че никой не е съвършен! Всички сме покварени и несъвършени, така че редно ли е да изискваме хората да правят всичко както трябва? Защо не слагаха резултатите от работата на първо място? Ами ако я уволним и постиженията в работата спаднат? Щях да изглеждам така, сякаш не мога да върша практическа работа, като фалшив водач. Тогава какво щяха да си помислят другите за мен? И дали старшият водач щеше ме уволни, когато разбере? Двамата църковни водачи, останали безмълвни от моя отпор, нямаше какво друго да кажат освен: „Нека да остане засега“. Няколко дни по-късно старшият водач се свърза с мен онлайн и ме попита как Изабела се справя със задълженията си. Отговорих: „Добре се справя. Тя постига някои неща в работата си и е наистина ефективна“. Тогава водачът ме попита в отговор: „И какви са тези постижения, за които говориш? Проверила ли си колко хора всъщност е спечелила чрез евангелска работа? Знаеш ли, че тя подправя резултатите си? Тя няма качества и не е много компетентна. Не може да разрешава проблеми. Наясно ли си с това? Знаеш ли, че тя назначава хора без принципи и вреди на евангелската работа?“. След всички тези въпроси сърцето ми заби лудо и мозъкът ми блокира. Като видя, че не мога да отговоря на нито един въпрос, водачът продължи: „Ужасно си самоуверена! На хората, които са твърде самоуверени, им липсва самоосъзнатост. Ако наистина познаваше себе си, защо не се отрече от себе си? Защо не отхвърли себе си? Други хора очевидно са повдигали този въпрос, но ти не си го приела. Как може да си толкова надменна? Има ли у теб реална истина? Този, у когото има реална истина, не вярва на себе си. Той може да слуша, когато другите хора са прави. Може да приеме и да се покори на истината. Той е човек с нормална човечност. Какъв тип човек е невероятно арогантен и самоуверен? Може ли да приеме истината? Арогантните хора не приемат истината и категорично отказват да ѝ се подчинят. Арогантните, самоуверени хора не познават себе си, не са в състояние да се отрекат от себе си и наистина не могат да приложат истината на практика или да поддържат принципите ѝ. Те не умеят да се разбират добре с другите. Арогантните хора са тези, чийто нрав не се е променил. Оттук следва, че арогантните хора са стари Сатани, които са останали напълно непроменени. Трябва да се вгледаш в себе си и да изследваш дали не си такъв човек“. Тогава бях зашеметена — почувствах се като ударена от мълния. След като разговорът приключи, просто седях там, превъртайки казаното от него в ума си отново и отново: „не приемат истината“, „отказват да се подчинят на истината“, „не умеят да се разбират добре с другите“, „чийто нрав не се е променил“ и „са стари Сатани, които са останали напълно непроменени“. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах и не можех да спра сълзите си. В болката си се молех през сълзи: „О, Боже! Никога не съм мислила, че съм арогантен, самоуверен човек, който не приема истината. Моля Те, напътствай ме как да разсъждавам върху себе си и да се опозная“.

Един ден, докато се молех, прочетох това в Божието слово: „Надменността е в основата на покварения човешки нрав. Колкото по-надменни са хората, толкова по-неразумни са те, а колкото са по-неразумни, толкова са по-склонни да се противопоставят на Бог. Колко сериозен е този проблем? Хората с надменен нрав не само смятат, че всички останали са по-долу от тях, но, което е най-лошото, те са снизходителни дори към Бог и в сърцата си не се боят от Него. Макар да изглежда, че хората вярват в Бог и Го следват, те изобщо не се отнасят към Него като към Бог. Те винаги смятат, че притежават истината и си мислят, че са велики. Това е същината и коренът на надменния нрав, който произхожда от Сатана. Затова проблемът с надменността трябва да бъде решен. Чувството, че човек е по-добър от другите, е банален проблем. Ключовият проблем е, че надменният нрав на човека му пречи да се подчини на Бог, на Неговото управление и на Неговите подредби; такъв човек винаги се чувства склонен да се съревновава с Бог за власт и да контролира другите. Такъв човек ни най-малко не почита Бог, камо ли да Го обича или да Му се подчинява. Надменните и самонадеяни хора, особено онези, които са толкова надменни, че са загубили разума си, не могат да се подчинят на Бог при вярата си в Него и дори сами се възвеличат и свидетелстват за себе си. Такива хора най-много се противопоставят на Бог и нямат никакъв страх от Него. Ако хората искат да стигнат дотам, че да почитат Бог, първо трябва да се отърват от надменния си нрав. Колкото по-цялостно преодолееш надменния си нрав, толкова повече ще почиташ Бог и само тогава ще можеш да Му се подчиниш, да получиш истината и да Го познаваш. Само онези, които познават истината, са истински хора“ („Словото“, Т. 3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Божието слово ме просветли. Вярно е. Арогантността е коренът на покварата. Тъй като бях арогантна, не само гледах отвисоко другите, но още по-лошо, гледах отвисоко на Бог. Когато възникнаха проблеми, аз не се обърнах към Бог и не потърсих Неговата воля или принципите на истината, а държах на своето и исках всички да слушат мен. Замислих се за думите на църковните водачи за проблемите с Изабела. Отхвърлих всичко, което казаха, без да се замислям. Те казаха, че Изабела е безпринципна, че произволно преназначава хора, без да говори с църковните водачи, обърквайки нещата до такава степен, че хората не знаеха какви задължения трябва да изпълняват. Напълно си затварях очите по този въпрос и изобщо не желаех да слушам. Защитих Изабела категорично, казах, че е действала така, защото евангелската работа спешно се е нуждаела от хора, че това е било необходимо. Водачите на църквата казаха, че ѝ липсват качества и не е компетентна в работата си, и че не е много подходяща да ръководи евангелското ни дело. Не проучих реалната ситуация, нито обмислих дали тя трябва да бъде преместена според принципа. Вместо това упорствах и се дразнех. Попитах църковните водачи защо тя не трябва да ръководи и дали могат да намерят по-добър ръководител от нея. Аз ги отблъснах и потуших протестите им. Като повдигнаха този въпрос, църковните водачи постъпиха отговорно и вършеха делото на църквата, но аз все смятах, че разбирам истината по-добре от тях, че виждам нещата по-добре, че тяхното разбиране за истината е повърхностно и виждат нещата погрешно, така че не е нужно да ги слушам. Бях толкова арогантна и самоуверена! Упорито постъпвах по своему, отказвайки да приема истината, и отхвърлях всяко вярно твърдение. Не се съгласих с нито една тяхна дума и спорих, докато не спряха да изразяват мнението си. Бях безгранично арогантна и нямах никаква почит към Бог. Не използвах хората според принципа и вече бях навредила на делото на църквата. Не само не признавах грешките си, но и хвърлих вината върху църковните водачи, когато споменаха това. Упрекнах ги, че са дребнави и се отнасят несправедливо към Изабела. Не бях ли просто един стар Сатана без никаква нравствена трансформация, напълно непроменен? Как бих могла да се разбирам с другите и да да работя в хармония с тях така? Почувствах се наистина виновна, когато видях нещата по този начин, и се помолих на Бог, готова да се покая и незабавно да се справя със ситуацията с Изабела. След като проучих действителното положение на нещата, разбрах, че Изабела е подправяла докладите за работата си и е създала голяма каша, и много от новите вярващи не посещаваха събранията, защото тя не им беше определила напоители. Изабела нямаше нужните качества, а беше надменна и властна и не обсъждаше работата си с никого. Когато възникваха проблеми, тя не можеше да ги разреши и не приемаше идеите на другите, затова много проблеми бяха останали неразрешени дълго време, което спираше напредъка на евангелската работа. В светлината на тези факти най-накрая признах, че съм избрала грешния човек. Когато църковните водачи предложиха да я сменя, аз не се съгласих и дори ги укорих и накарах да замълчат. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах и се мразех за това, че съм толкова арогантна и самонадеяна. Обърнах се към Бог с молитва и Го помолих да ме напътства да разбера същността на моя проблем.

След това прочетох откъс от Божието слово относно проблема ми с арогантността. Всемогъщият Бог казва: „Надменността и самоправедността са най-очевидният сатанински нрав у човека и ако хората не приемат истината, те няма как да се пречистят от него. Всички хора имат надменен и самоправеден нрав и винаги са самонадеяни. Каквото и да мислят, каквото и да казват и както и да виждат нещата, те винаги смятат, че техните собствени възгледи и нагласи са правилни и че това, което казват другите, не е толкова добро или правилно, колкото това, което самите те казват. Те винаги държат на собственото си мнение и който и да говори, те няма да се вслушат. Дори и това, което някой друг казва, да е правилно или да отговаря на истината, те няма да го приемат; само ще изглежда, че слушат, но в действителност няма да приемат идеята, а когато дойде време да действат, пак ще постъпят по свой собствен начин, като винаги ще мислят, че това, което твърдят, е правилно и разумно. Възможно е това, което казваш, наистина да е правилно и разумно, или това, което си направил, да е правилно и безупречно, но какъв нрав си разкрил? Нима това не е надменен и самоправеден нрав? Ако не се отървеш от този надменен и самоправеден нрав, нима това няма да се отрази на изпълнението на дълга ти? Няма ли да повлияе на това как практикуваш истината? Ако не разрешиш проблема с надменния си и самоправеден нрав, нима няма да ти причини сериозни неуспехи в бъдеще? Със сигурност ще се сблъскаш с неуспехи, това е неизбежно. Кажи Ми, Бог може ли да види такова поведение на човека? Бог е повече от способен да го види! Бог не само се вглежда в дълбините на сърцата на хората, но и наблюдава всяка тяхна дума и всички техни дела по всяко време и навсякъде. Какво ще каже Бог, когато види поведението ти? Бог ще каже: „Ти си непримирим! Разбираемо е да се придържаш към собствените си идеи, когато не знаеш, че грешиш, когато обаче ясно осъзнаваш, че грешиш, но продължаваш да държиш на идеите си, и по-скоро би умрял, вместо да се покаеш, ти си просто упорит глупак и си в беда. Ако независимо от това кой предлага нещо, ти винаги се отнасяш към него негативно, противопоставяш се и не приемаш дори малка част от истината, а сърцето ти е съвсем бунтовно, затворено и пренебрежително, тогава си толкова нелеп, ти си един абсурден човек! Твърде труден си за справяне!“. В какво се изразява трудността на справянето с теб? Справянето с теб е трудно, защото това, което показваш, не е погрешен подход или погрешно поведение, а разкриваш своя нрав. Какъв нрав разкриваш? Нрав, при който ти е писнало от истината и я ненавиждаш. Щом веднъж си бил характеризиран като човек, който ненавижда истината, в Божиите очи ти си в беда и Той ще те презре, отхвърли и пренебрегне. От гледна точка на хората, те най-много да кажат, че: „Този човек е с лош нрав, той е невероятно упорит, непримирим и надменен! С този човек е трудно да се разбереш и той не обича истината. Никога не е приемал истината и не я практикува“. Най-много всеки да ти даде тази оценка, но може ли тя да реши съдбата ти? Оценката, която хората ти дават, не може да реши съдбата ти, но има нещо, което не бива да забравяш: Бог внимателно се вглежда в сърцата на хората и същевременно наблюдава всяка тяхна дума и постъпка. Ако Бог те определи по този начин и каже, че ненавиждаш истината, ако само каже, че имаш донякъде покварен нрав или че си донякъде непокорен, нима това не е много сериозен проблем? (Сериозен е.) Това означава беда и тя не се крие в начина, по който хората те виждат, или в това как те оценяват, а в това как Бог гледа на твоя покварен нрав да ненавиждаш истината. И така, как гледа на това Бог? Нима Бог само констатира, че ненавиждаш и не обичаш истината, и това е всичко? Нима е толкова просто? Откъде идва истината? Кого представлява истината? (Представлява Бог.) Помислете върху това: ако човек ненавижда истината, как ще гледа на него Бог от Своя гледна точка? (Като на Свой враг.) Нима това не е сериозен проблем? Когато човек ненавижда истината, той ненавижда Бог!“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само ако живее често пред Бог, човек може да има нормална връзка с Него“). Откровението на Божието слово имаше голям ефект върху мен. Видях грозната поквара на моята арогантност и самонадеяност. Няколко сестри изказаха мненията си за човек, когото бях избрала, но аз изобщо не ги приех — струваше ми се, че съм права. Дори не им дадох възможност да говорят, а продължих да им се карам и да ги възпирам. Казах толкова много арогантни неща, спорих с тях, докато не отстъпиха. Това не беше просто грешка в моя подход и поведение, това беше сатанинския нрав да ненавиждаме и да мразим истината. При мисълта как говорих и се държах, когато оборвах онези водачи, ми се повдигаше, сякаш бях изяла червей. Чувствах се невероятно засрамена, унизена като палячо. В Божиите очи да ти омръзне истината и да я мразиш означава да мразиш Бог и да си Негов враг, а всички врагове на Бог са дяволи. Старшият водач, който ме разобличи като напълно непроменен стар Сатана, беше напълно прав. Това е моята природа и същност. Като срещнех проблеми, аз просто се противях, упорствах и не приемах истината, изпълнявах дълга си според моя покварен, сатанински нрав. Как бих могла да не се противопоставя на Бог и да оскърбя Неговия нрав? И как бих могла да избегна критиката? В този момент разбрах, че да те кастрят и да се разправят с теб е Божията праведност. Въпреки че разобличаването и критиката нараниха гордостта ми и трудно ги понесох, това ми помогна да видя арогантната си природа и ми даде известна почит към Бог.

По-късно прочетох някои от Божиите слова, които ми дадоха известно разбиране и проницателност за собственото ми състояние. Всемогъщият Бог казва: „Каквото и да правят антихристите, те винаги имат свои собствени цели и намерения, винаги действат според собствения си план, а отношението им към реда и работата в Божия дом е следното: „Ти можеш да имаш хиляди планове, но аз имам едно правило“; всичко това се определя от природата на антихриста. Може ли антихристът да промени начина си на мислене и да действа в съответствие с истините принципи? Това би било напълно невъзможно, освен ако Горното директно не изиска да го направят. В такъв случай те са способни да го направят донякъде, неохотно и с усилие. Могат да свършат някаква практическа работа само при опасността да бъдат разкрити и заменени, ако не направят нищо. Това е отношението на антихристите към изпълнението на дълга и практикуването на истината: когато това им е от полза, когато всички ще ги хвалят и ще им се възхищават за това, те със сигурност ще се съгласят и ще положат някакво привидно усилие, което да се забележи. Ако практикуването на истината не е от полза за тях, ако никой не го забелязва и висшестоящите водачи не го виждат, тогава в такива моменти и дума не може да става да практикуват истината. Тяхното практикуване на истината зависи от обстановката и ситуацията и те обмислят как могат да го направят по начин, който да е видим за другите, и колко големи ще бъдат ползите; те са изключително съобразителни и находчиви, когато става дума за такива неща. Те винаги се съобразяват със собствения си авторитет, с изгодата и статута си, без да обръщат никакво внимание на Божията воля, и поради това не са способни да практикуват истината или да отстояват принципите. Антихристите обръщат внимание само на собствения си авторитет, на изгодата, статута, личните си интереси, а това, че не получават никаква полза или не се излагат на показ, е неприемливо и прилагането на истината им е неприятно. Ако усилията им не получат признание, а дори и да работят пред другите, ако работата им не се забелязва, тогава те изобщо няма да приложат никаква истина. Ако работата е уредена директно от Божия дом и те нямат друг избор, освен да я свършат, те пак се съобразяват с това дали това ще е от полза за статуса и репутацията им. Ако е добре за техния статус и може да подобри репутацията им, те влагат всичко от себе си в тази работа и я вършат добре; смятат, че с един куршум убиват два заека. Ако не е от полза за статуса или репутацията им и ако лошото изпълнение може да ги злепостави, те намират начин или извинение да се измъкнат от тази работа. Какъвто и дълг да изпълняват антихристите, те винаги се придържат към един и същ принцип: трябва да получат някаква изгода по отношение на репутацията и статуса или някаква полза и не трябва да понасят никакви загуби. Антихристите най-много харесват работата, при която не им се налага да страдат или да плащат някаква цена, а репутацията и статусът им са облагодетелствани. В обобщение, каквото и да правят, антихристите първо се съобразяват със собствените си интереси и действат едва след като са обмислили всичко; те не се подчиняват истински, искрено, напълно и безусловно на истината, а го правят избирателно и под условие. Какво е това условие? Статусът и репутацията им трябва да бъдат предпазени и да не претърпят загуби. Едва след като това условие е изпълнено, те решават и избират какво да правят. Тоест антихристите сериозно обмислят как да се отнасят към истините принципи, Божиите поръчения и делото на Божия дом или как да се справят с нещата, пред които са изправени. Те не се замислят как да изпълнят Божията воля, как да не навредят на интересите на Божия дом, как да удовлетворят Бог или как да облагодетелстват братята и сестрите – това не са нещата, които обмислят. Какво обмислят антихристите? Дали ще бъдат засегнати собствените им статус и репутация и дали авторитетът им ще бъде понижен. Ако нещо, което вършат в съответствие с истините принципи, е от полза за работата на църквата и за братята и сестрите, но би довело до това, че собствената им репутация ще пострада и много хора ще разберат истинския им духовен ръст и ще разберат каква е тяхната природа същност, тогава те определено няма да действат в съответствие с истините принципи. Ако извършването на практическа работа ще накара повече хора да ги ценят, да ги уважават и да им се възхищават, ще им позволи да придобият още по-голям авторитет или ще даде възможност на думите им да имат тежест и да накарат повече хора да им се подчиняват, тогава те ще изберат да я вършат; в противен случай никога няма да изберат да пренебрегнат собствените си интереси заради интересите на Божия дом или на братята и сестрите. Това е природата същност на антихристите“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка: те изпълняват дълга си само за да се отличат и да задоволят собствените си интереси и амбиции; никога не се съобразяват с интересите на Божия дом и дори продават тези интереси в замяна на лична слава (Трета част)“). Божиите думи ми показаха, че отпорът и раздразнението ми при посочването на проблемите на Изабела и несъгласието ми да я сменя не бяха прояви само на арогантен нрав. Зад това бяха скрити моите егоистични, подли мотиви. Отказах да приема мненията на водачите, за да защитя репутацията и статуса си. Тези двама водачи бяха прави за проблемите на Изабела. Тя явно не беше подходяща за надзорник и вече забавяше евангелската работа. Трябваше да я отстраня веднага, но намерих какви ли не причини да попреча на това, за да мога да запазя името и статута си. В резултат от това двамата църковни водачи не знаеха как да организират нещата правилно, така че това продължи да влияе на евангелската ни работа още известно време. Моята арогантност, неспособността ми да поддържам работата на църквата, това, че мислех само за собственото си име и статус, повлия на евангелската ни работа и на навлизането в живота на братята и сестрите. Пречех на работата на църквата. На думи подкрепях работата на църквата, но всъщност подкрепях само репутацията и статута си. Докато можех да защитя положението си, дори да бях избрала човек с проблеми и работата на църквата да беше възпрепятствана, аз си затварях очите. Нямах нищо против да гледам как интересите на църквата страдат, стига да можех да опазя собствения си статус. Това не е ли поведение на антихрист? Чрез съда и откровението на Божието слово видях моята богоборческа природа и същност и ясно прозрях долните си, зли мотиви. В този момент се почувствах някак уплашена и бях готова да се покая пред Бог, да спра да върша зло и да Му се съпротивлявам от арогантност.

Веднъж по време на духовната си практика прочетох откъс от Божието слово, което ми даде път за практикуване. „Когато други хора изразят несъгласие — как можеш да практикуваш, така че да не проявяваш своеволност и прибързаност? Първо трябва да проявиш смирение, да оставиш настрана това, което смяташ за правилно, и да позволиш на всички да споделят с теб. Дори да смяташ, че твоят начин е правилен, не бива упорито да се вкопчваш в него. Това е своеобразна крачка напред; тя показва отношение на търсене на истината, на отричане от себе си и на удовлетворяване на Божията воля. След като придобиеш това отношение, като едновременно с това не настояваш на собственото си мнение, трябва да се молиш, да търсиш истината от Бог и след това да потърсиш основание в Божиите слова — да определиш как да действаш въз основа на словата Му. Това е най-подходящото и точно практикуване. Когато търсите истината и поставяте проблема пред всички, за да можете да разговаряте и да продължите да търсите заедно, тогава Светият Дух дава просветление. Бог просвещава хората според принципите, Той прави равносметка на тяхното отношение. Ако упорито държиш на своето, независимо дали мнението ти е правилно или не, Бог ще скрие лицето Си от теб и ще те пренебрегне; ще те остави да се блъснеш в стената, ще те разобличи и ще разкрие грозното ти състояние. От друга страна, ако отношението ти е правилно, не настояваш на собствения си път, не си самоправеден, не си своеволен и прибързан, а отношението ти е да търсиш и приемаш истината, ако споделяш с всички, тогава Светият Дух ще започне да работи сред вас и може би ще те доведе до разбиране чрез нечии думи. Понякога, когато Светият Дух те просвещава, Той те кара да разбереш същността на даден въпрос само с няколко думи или фрази, или като ти дава идея. В този миг осъзнаваш, че всичко, към което си се придържал, е погрешно, и в същия миг разбираш какъв е най-подходящият начин да действаш. След като сте достигнали такова ниво, нима не сте успели да избегнете злодеяние и в същото време да избегнете понасянето на последствията от допусната грешка? Нима това не е Божията защита? (Така е.) Как се постига такова нещо? Това се постига само когато сърцето ти се бои от Бог и когато търсиш истината с покорно сърце. След като си получил просветлението на Светия Дух и си определил принципите за практикуване, твоето практикуване ще бъде в съответствие с истината и ще можеш да удовлетвориш Божията воля“ („Словото“, Т. 3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Божиите думи ми дадоха път за практикуване. За да не извършвам зло в дълга си или да преча на работата на църквата, ключовото е да имам нагласа да търся истината, когато възникнат проблеми, да нося сърце, пълно с почит към Бог, да си сътруднича с другите и първо да загърбя себе си, да се моля и да търся когато срещна различни мнения. Това е единственият начин да спечелим делото на Светия Дух, да правим нещата правилно и да намалим грешките. Разбирането на това беше просветление за мен и знаех как да продължа. След това отстраних Изабела и избрах нов надзорник. След известно време евангелската работа забележимо се подобри. Но аз изпитах още повече съжаление и вина, когато видях тези резултати. Мразех предишната си арогантност и как умишлено бях държала Изабела на работа, като пречех на делото на църквата и извършвах прегрешение. Казах молитва, надявайки се да открия истината във всички неща и вече да не настоявам на своето и да живея арогантно.

Не след дълго се сблъсках с друга ситуация. Направих някои предложения в работна дискусия с няколко евангелски дякони и веднага щом приключих, всички се втурнаха да ги оборват. Чувствах се малко унизена и се чудех: напълно неоснователно ли беше всичко, казано от мен? Вие за всичко ли сте прави? Какво ще си помислят другите за мен като водач, ако всичките ми мнения биват отхвърлени? Със сигурност ще си помислят, че не разбирам истината и ми липсва практичност. Ще ме слушат ли след това? Ще запазя ли престижа на водач в очите на всички? При тази мисъл ми се искаше да говоря, за да си запазя достойнството си, и отново да отрека мненията на другите. Тогава се почувствах наистина виновна, осъзнавайки, че не съм в правилното състояние. Тихо се помолих на Бог в сърцето си: „О, Боже, знам, че са прави, но гордостта ми е наранена и искам отново да защитя репутацията и статуса си. Моля те, наблюдавай ме и ми помогни да приема правилните им предложения, да следвам принципите на истината и да не живея в поквара“. Прочетох тези Божии слова след моята молитва: „Човек трябва да обсъжда всичко, което прави, с другите. Първо се вслушайте в мнението на всички останали. Ако мнението на мнозинството е правилно и съответства на истината, трябва да го приемеш и да се подчиниш. Каквото и да правиш, не бълвай високопарни възгледи. Това никога не е нещо добро в която и да е група хора. (…) Трябва често да разговаряш с другите, да правиш предложения и да изразяваш собствените си възгледи — това е твой дълг и твоя свобода. Но в крайна сметка, когато трябва да се вземе решение, ако ти си този, който взема окончателното решение самостоятелно, като задължаваш всички да правят това, което казваш, и да се съобразяват с волята ти, тогава нарушаваш принципите. (…) Ако нищо не ти е ясно и нямаш мнение, научи се да слушаш, да се подчиняваш и да търсиш истината. Това е дългът, който трябва да изпълняваш; това е правилно отношение. Ако нямаш собствено мнение и все се страхуваш да не изглеждаш глупаво, че няма да си способен да се отличиш и че ще бъдеш унизен — ако се страхуваш, че другите ще те презират и че няма да имаш място в сърцата им, и затова все се опитваш да се наложиш в центъра на вниманието и все искаш да излагаш високопарни идеи, да изразяваш някакви нелепи твърдения, които не отговарят на реалността и които искаш другите да приемат — изпълняваш ли дълга си? (Не.) Какво правиш? Държиш се разрушително“ („Словото“, Т. 3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Божиите слова бяха просветляващи. Участието в работата, изразяването на мнения и предложения бяха част от дълга и отговорностите ми, но да карам всеки да прави това, което искам, и да ме слуша беше просто арогантност. В работните дискусии всеки има право да изрази мнението си и трябва да следваме това, което е в съответствие с принципите на истината и е от полза за делото на църквата. Това е нагласа да приемаш истината. След това започнах да се съсредоточавам върху практикуването на истината и когато се появяха различни мнения в работни дискусии, проучвах допълнително идеите на хората, за да постигнем консенсус, който след това да приложим. Спомням си как веднъж приключих нещо, над което работех сама, и се почувствах малко неспокойна. Чрез молитва и размисъл осъзнах, че не бях говорила с моите партньори, за да постигна консенсус, и това не беше правилният подход. Разкрих пред всички в общение, че съл била арогантна, не съм обсъдила нещата, преди да взема решение, и че съм постъпила неразумно, но ще да се променя и ще спра да правя нещата по този начин след това. Освен това помолих всички да ме държат под око. Почувствах, че загърбвам себе си и практикуването на истината по този начин ми даде спокойствие.

Упражнявах се да го правя в следващите няколко работни дискусии и нещата в крайна сметка вървяха по-добре и без особени проблеми. Бях толкова благодарна на Бог. Чрез това изпитах, че като не си арогантен в задълженията си и си сътрудничиш добре с другите, можеш да спечелиш делото на Светия Дух и е по-вероятно да свършиш работата. Сега имам някакво разбиране за моя арогантен, самодоволен и покварен нрав. Мога да практикувам истината и съм се променила малко. Това е Божията любов и спасение. Само Божият съд, наказание, кастрене и разправяне могат да променят и пречистват хората.