Проповядвам Евангелието от 2015 г. и постигнах известен успех чрез Божиите напътствия. Понякога срещах хора с различни религиозни представи, които не искаха да изследват Божието дело от сетните дни. Затова разчитах на Бог и споделях истината, и те я приемаха. След като постигнах известен успех, реших, че съм доста способен, че съм незаменим.

Тогава с брат Лиъм поехме работата по напояването в различни църкви. Моята църква беше доста голяма и имаше много членове, така че в началото непрекъснато се молех на Бог и обсъждах нещата с братята и сестрите. Скоро работата провървя. Повечето членове на църквата редовно присъстваха на срещи и проявяваха инициатива в задълженията си. Бях доволен от себе си. Мислех си, че постигам резултати много бързо дори в голяма църква с много членове. Значи сигурно имах известни качества. Видях също, че Лиъм не се справяше много добре с напояването. Някои работници в църквата му трябваше да бъдат заменени. Други бяха негативно настроени и се нуждаеха от общение. Гледах го с леко презрение. Мислех, че аз бих се справил по-добре. След това започнах да се включвам в работата му. Заедно с членовете на църквата анализирах грешките, споделях Божието слово, за да им помогна, и, ако беше нужно, променях задълженията на напоителите. След това работата потръгна. Реших, че доста бързо съм се справил с проблемите и започнах да се смятам за още по-талантлив. Станах високомерен. Когато анализирах работата ни, виждах недостатъците и пропуските им, не се сдържах и ги гълчах. Казвах им: „Работата по напояването изостава. Има ли поне един сред вас, на когото му пука за Божията воля и ще свърши тази работа? Всички сте страшно безотговорни. Добре, че напоследък имаше някакъв напредък, иначе кой щеше да поеме отговорността за това забавяне?“. Тогава никой не каза нищо. Дори се чудех дали не съм прекалил. Но реших, че ако не съм строг, няма да им пука. Гледах ги с пренебрежение и се разправях с тях заради грешките им, като ги карах да правят каквото им казвам. С течение на времето забелязах, че се отдръпват от мен. Рядко ми говореха, освен ако не ставаше дума за работа. Понякога разговаряха и се смееха заедно, но щом се появях, те се разпръсваха, сякаш се страхуваха от мен. И тъй като се опасяваха да не ги критикувам, щом изникнеше нещо, те чакаха моето решение. Стана ми малко неприятно, когато забелязах тази ситуация. Замислих се дали не се държа своеволно и деспотично. Но тогава си казах, че трябва да съм строг в работата. Ако не бях, никой нямаше да ме слуша. Как тогава ще постигнем нещо? Струваше ми се, че посочвам проблемите от чувство за праведност. След това високомерието ми достигна още по-големи размери. Трябваше да имам последната дума по всякакви въпроси. Лично организирах всяка една част от работата ни, защото вярвах, че в екипа ни няма по-способен човек от мен. Дори и да обсъждах нещата с тях, накрая правехме това, което исках. Затова сметнах, че ще пестим време, ако направо решавах сам. Понякога на сбирките идваше водач, но аз не го приемах сериозно: „Какво като си водач? Можеш ли да споделяш евангелието и да свидетелстваш? Можеш ли да се справиш с тази работа? Споделянето на истината на сбирки не е вършене на практическа работа. Не можеш да се мериш с мен“. Затова, когато водачът ме питаше как върви нашата работа, аз разказвах подробно, ако бях в настроение, иначе минавах с общи приказки. Не виждах смисъл, защото в крайна сметка пак аз щях да свърша всичко. Водачът извади наяве моето високомерие. Каза, че винаги вземам всички решения и не мога да работя добре с другите. След тази критика аз признах пред нея, че съм високомерен, но всъщност не ми пукаше. Мислех, че имам добри качества и способности. Стига да си вършех добре работата, на кого му пукаше, че съм високомерен? Освен това вършех по-голямата част от църковната работа. Какво щяха да направят — да ме отстранят ли? Изобщо не се вслушах в онова, което ми казваше водачът. Продължих да изпълнявам дълга си както ми харесваше и решавах всичко сам.

Веднъж в една нова църква имаше недостиг на напоители. Без да го обсъдя с никого, изпратих една сестра да им помогне. Мислех, че тъй като обикновено всички са съгласни с моите предложения, няма проблем да взема сам това решение. Но за моя изненада по-късно научих, че тази сестра не разбираше достатъчно добре истината, за да се справи. Не можеше да върши практическа работа, което беше сериозна пречка. Но и след това не се замислих върху себе си. Заради безкрайното ми високомерие и неспособност да търся принципите на истината и да насочвам другите да следват принципите в дълга им, всички просто търчаха насам-натам без реални резултати. Това значително попречи на напредъка ни. Въпреки това аз все още пренебрегвах собствените си проблеми и обвинявах другите, че не поемат бреме. Известно време изглеждаше, че нещата вървят, но имах някакво необяснимо предчувствие, че нещо ужасно ще се случи. Не знаех какво да кажа по време на сбирки, бях все сънлив по време на работни срещи и ми липсваше проникновение. Нямах яснота в мислите си, нямах сили за нищо, просто исках да си почина. Разбрах, че съм изгубил делото на Светия Дух, но не знаех защо. Молех се на Бог да ми помогне да разбера себе си.

Един водач дойде на сбирка и разкри поведението ми. Тя каза: „Проявил си високомерие. Винаги ругаеш хората, ограничаваш ги и парадираш със старшинството си. Трудно е да се работи с теб и никога не обсъждаш работата с другите. Правиш каквото искаш, действаш произволно и деспотично. Това е нрав на антихрист. Въз основа на всичко това решихме да те отстраним“. Всяка нейна дума ме пробождаше в сърцето. Замислих се върху действията си. Не обсъждах нищо с другите, действах по моя си начин, като диктатор. По какво се различавах от антихриста? Тази мисъл много ме изплаши. Дали Бог използваше ситуацията, за да ме изобличи и пропъди? Така ли щяха да свършат всичките ми години на вяра? Няколко дни се чувствах като зомби. Събуждах се, изпълнен със страх, и не знаех как ще преживея деня. Непрекъснато се молех на Бог: „Боже, знам, че така се проявява добрата ти воля, но не знам как да се справя с тази ситуация. О, Боже, потънал съм в депресия и болка. Моля те, просветли ме, за да позная волята Ти“. След това прочетох следните Божии слова: „Бог не се интересува от това какво ти се случва, колко работа вършиш, колко усилия полагаш всеки ден. Той гледа какво е отношението ти към тези неща. А с какво са свързани отношението, с което ги вършиш, и начинът, по който ги вършиш? Свързани са с това дали се стремиш към истината, както и с навлизането ти в живота. Бог наблюдава как навлизаш в живота и по какъв път вървиш. Ако вървиш по пътя на стремежа към истината и ако навлизаш в живота, ще си способен да си сътрудничиш в разбирателство с останалите, когато изпълняваш дълга си, и ще го изпълняваш лесно и умело. Дали обаче вървиш по пътя на навлизането в живота, ако, докато изпълняваш дълга си, постоянно подчертаваш, че имаш потенциал, че си разбираш от работата, че имаш опит, че си внимателен към Божията воля и се стремиш към истината повече от всеки друг, и ако въз основа на това смяташ, че ти се полага да имаш последната дума и затова не обсъждаш нищо и с никого, все постъпваш своеволно и в собствен интерес и все искаш да си „единствен и неповторим“? Не. Това е стремеж към статус и е следване на пътя на Павел, но не е път за навлизане в живота“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Какво представлява правилното изпълнение на дълга“). „Имаше един човек, който в продължение на няколко години разпространяваше евангелието и имаше известен опит в това. Докато разпространяваше евангелието, претърпя много страдания и дори беше арестуван и осъден на много години затвор. След като беше освободен, продължи да разпространява евангелието и спечели няколкостотин души, някои от които се оказаха доста талантливи, а някои дори бяха избрани за водачи или работници. Вследствие на това този човек повярва, че заслужава големи почести, и го използваше като актив, с който се хвалеше навсякъде, изтъкваше се и свидетелстваше за себе си: „Влязох в затвора за осем години и останах непоколебим в свидетелството си. Докато разпространявах евангелието, спечелих много хора, някои от които сега са водачи или работници. Имам принос и заслужавам признание в Божия дом“. Където и да разпространяваше евангелието, не пропускаше да се похвали пред местните водачи или работници. Казваше още: „Трябва да слушате какво казвам. Дори старшите ви водачи трябва да са учтиви, когато говорят с мен. На всеки, който не ме уважава, ще му дам да разбере!“. Този човек е насилник, нали? Щяха ли да се осмелят да са толкова надути хора като него, ако не бяха разпространявали евангелието и не бяха спечелили тези хора? Всъщност щяха. Фактът, че могат да са толкова надути, доказва, че то е в природата им. Това е тяхната природа същност. Толкова надменни стават, че изобщо нямат разум. След като разпространяват евангелието и спечелят няколко души, надменната им природа набъбва и стават още по-надути. Такива хора навсякъде се хвалят със своя актив, навсякъде се опитват да си приписват заслуги и дори оказват натиск върху водачите на различни нива, опитват се да им бъдат равнопоставени и дори смятат, че самите те трябва да са старши водачи. В зависимост от това, което се проявява в поведението на подобен човек, всички трябва да сме наясно каква е неговата природа и какъв ще е краят му. Когато демонът проникне в Божия дом, той полага малко труд, преди да покаже истинското си лице. Който и да се разправя с него или да го кастри, той не чува и упорито се сражава срещу Божия дом. Какво е естеството на неговите действия? В Божиите очи той ухажва смъртта и няма да миряса, докато не се самоубие. Това е единственият подходящ начин да го кажем“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Разпространяването на евангелието е дълг, чието изпълнение е въпрос на чест за всеки вярващ“). Тези редове посяха силен страх в сърцето ми. Докато проповядвах евангелието през годините, се справях добре, мислех, че допринасям много и съм незаменим. Водех си отчет за всичко, което бях направил. Чувствах, че имам почетно място в църквата. Бях нейна опора. Бях толкова високомерен и гледах отвисоко на всички. Презрително гълчах хората, което потискаше братята и сестрите. Не си сътрудничех с никого в дълга си. Бях деспотичен и правех каквото си искам, което забави църковното дело. Дори когато водачът се разправи с мен, аз не му придадох значение. Дори се похвалих с уменията си. Сметнах, че тя не е по-добра от мен, и отказах всякаква помощ. Сам решавах всичко. Гълчах братята и сестрите, когато не ме слушаха, и ги заплашвах с отстраняване, ако не изпълняваха добре дълга си. Поради това те просто бяха обсебени от работата, страхуваха се да не изгубят дълга си, ако стъпят накриво, и живееха в болка. Това изпълнение на дълг ли беше? Нима не вършех зло, нима не се противях на Бог? Тази мисъл много ме изплаши. Не си бях представял, че мога да извърша такова зло, толкова да нараня и огранича братята и сестрите, до такава степен да попреча на работата ни. Противях се на Бог, а вярвах, че изпълнявам дълга си. Бях толкова неразумен. В Божието слово видях, че подобни действия те обричат на смърт. Тонът на словата Му, особено думите „обричат се на смърт“, ми показаха колко силно се отвращава Бог от подобни хора. Сърцето ми се свиваше, сякаш Бог ме бе осъдил на смърт. Вярвах, че бях пожертвал всичко за дълга си, че бях успял да го изпълня, така че Бог със сигурност да ме одобри, и малко високомерие нямаше кой знае какво значение. Но тогава осъзнах, че ако не търся истината и не променя нрава си, тогава няма да има значение колко съм пожертвал или постигнал. Аз бях просто един обслужващ. Съдът и откровението в Божиите думи ми показаха Неговия праведен нрав, който не може да бъде оскърбен. Видях, че Бог е напълно принципен в действията си. Ако човек е постигнал нещо в света, тогава той може да има капитал и влияние. Но в Божия дом властват истината и праведността. Да разчиташ на капитал и влияние означава да си търсиш белята. Това може да оскърби нрава му.

По-късно се зачудих защо съм смятал, че имам такова влияние, след като съм свършил това-онова, и съм станал такъв тиранин в дълга си. Каква ли природа ме контролираше? Прочетох някои Божии слова. „Ако действително разбираш истината със сърцето си, ще знаеш как да я практикуваш и как да си покорен към Бог и естествено ще поемеш по пътя на стремеж към истината. Ако пътят, по който вървиш, е правилен и съответства на Божията воля, делото на Светия Дух няма да те напуска, а така вероятността да предадеш Бог ще намалява все повече. Без истината е лесно да вършиш зло и ще го вършиш, дори и без да искаш. Например, ако имаш надменен и самонадеян нрав, няма никакво значение, че ти се казва да не се противопоставяш на Бог. Нищо не можеш да направиш, то е извън твоя контрол. Няма да го правиш нарочно, а под влиянието на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти ще те карат да презираш Бог и да Го смяташ за незначителен. Ще те карат да се превъзнасяш, постоянно да се изтъкваш и да презираш останалите. В сърцето ти няма да остане място за никого, освен за теб самия. Надменността и самонадеяността ти ще откраднат мястото на Бог в твоето сърце и накрая ще те накарат да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се подчиняват. Ще те карат да се прекланяш пред собствените си мисли, идеи и представи, все едно са истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа!“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само чрез търсене на истината може да се постигне промяна в нрава“). „Нравът на Сатана включва много видове покварен нрав, но най-очевидният и най-силно открояващият се е надменният нрав. Надменността е в основата на покварения човешки нрав. Колкото по-надменни са хората, толкова по-неразумни са те, а колкото са по-неразумни, толкова са по-склонни да се противопоставят на Бог. Колко сериозен е този проблем? Хората с надменен нрав не само смятат, че всички останали са по-долу от тях, но, което е най-лошото, те са снизходителни дори към Бог и нямат богобоязливи сърца. Макар да изглежда, че хората вярват в Бог и Го следват, те изобщо не се отнасят към Него като към Бог. Те винаги смятат, че притежават истината и си мислят, че са велики. Това е същината и коренът на надменния нрав, който произхожда от Сатана. Затова проблемът с надменността трябва да бъде решен. Чувството, че човек е по-добър от другите, е банален проблем. Ключовият проблем е, че надменният нрав на човека му пречи да се подчини на Бог, на Неговото управление и на Неговите подредби; такъв човек винаги се чувства склонен да се съревновава с Бог за власт и да контролира другите. Такъв човек изобщо няма богобоязливо сърце, камо ли да обича Бог или да Му се подчинява. Надменните и самонадеяни хора, особено онези, които са толкова надменни, че са загубили разума си, не могат да се подчинят на Бог при вярата си в Него и дори сами се възвеличат и свидетелстват за себе си. Такива хора най-много се противопоставят на Бог и изобщо нямат богобоязливи сърца. Ако хората искат да стигнат дотам, че да имат богобоязливи сърца, първо трябва да се отърват от надменния си нрав. Колкото по-цялостно преодолееш надменния си нрав, толкова повече сърцето ти ще бъде богобоязливо и само тогава ще можеш да Му се подчиниш, да получиш истината и да Го познаваш. Само онези, които познават истината, са истински хора“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). От Божиите слова научих, че противопоставянето на Бог се корени във високомерието. Ако човек има арогантна природа, той не може да устои да не се противопостави на Бог. Поведението ми бе резултат от контрола на арогантната ми природа. След няколко постижения имах чувството, че летя, смятах, че имам качествa и способности и че съм незаменим, че църквата не може без мен. Гледах отвисоко на другите, използвах позицията си, за да ги гълча и ограничавам, нужното. С никого не обсъждах делата и бях деспотичен. Чувствах се чудесно сам, когато взимах еднолично решения. Не ценях партньора си. Бях ужасно високомерен и не изпитвах никаква почит към Бог. Когато лидерът се разправи с мен, аз признах високомерието си, но не му придадох особено значение. Дори ми се струваше, че в него няма нищо лошо, че щом ме определят като такъв, значи имам някакви умения. Защо иначе ще бъда високомерен? Бях неразумен, абсолютно безсрамен. Живеех според отровната сатанинска философия „аз коля, аз беся“. Държах се така, сякаш светът беше мой, не се съобразявах с другите. По какво се различавах от комунистическата партия? Тя е надменна и презира закона. Жестоко потиска всички, които не я слушат. Държах се като деспот в църквата, не приемах ничий надзор. Не бях ли точно като големия червен змей? Тогава осъзнах колко високомерен съм бил. Не се съобразявах с никого, дори с Бог. Вървях по пътя на противопоставяне на Бог. Ако не се покаех, със сигурност щях да бъда прокълнат и наказан от Бог. Всичко ми стана съвсем ясно. Последиците от арогантната ми природа бяха много сериозни. Проблемът ми не бе толкова прост, колкото проявата на малко поквара. Това ми напомни как подценявах другите и възхвалявах себе си, как говорех и се представях така, сякаш нямам равен. Отвратих се от себе си. Взех решение да започна да следвам истината, като търся принципи във всичко. Трябваше да спра да живея високомерно и да се противя на Бог.

По-късно, докато търсех правилния начин да се отнасям към успехите си, прочетох следните Божии слова. „Успявате ли да почувствате Божието напътствие и просветлението на Светия Дух, докато изпълнявате дълга си? (Да.) Ако сте способни да почувствате делото на Светия Дух, но продължавате да имате високо мнение за себе си и да смятате, че притежавате реалността, тогава какво се случва? (Когато изпълнението на дълга ни даде резултат, ние смятаме, че половината заслуга е Божия, а другата половина — наша. Безкрайно преувеличаваме съдействието си, като смятаме, че няма нищо по-важно от него и че Божието просветление не би било възможно без него.) Защо тогава Бог те просвети? Може ли Бог да просвети и други хора? (Може.) Когато Бог просвещава някого, това е Божията благодат. А в какво се състои твоето малко съдействие? Дали това е твоя заслуга, или е твой дълг и твоя отговорност? (То е наш дълг и наша отговорност.) Когато осъзнаеш, че това е твой дълг и твоя отговорност, ще имаш правилната нагласа и няма да ти хрумва да си приписваш заслуги за него. Грешиш, ако все си мислиш: „Това е моят принос. Дали Божието просветление щеше да е възможно без моето съдействие? Тази задача изисква съдействието на човека. Нашето съдействие е основната част от постижението“. Как би могъл да съдействаш, ако Светият Дух не те беше просветил и ако никой не беше разговарял с теб за истините принципи? Нито щеше да знаеш какво изисква Бог, нито щеше да познаваш пътя, по който да практикуваш. Дори и да искаше да се подчиниш на Бог и да Му съдействаш, нямаше да знаеш как да го направиш. Не е ли това твое „съдействие“ само празнословие? Без истинско съдействие постъпваш само според собствените си идеи, а в такъв случай можеш ли да изпълняваш дълга си на ниво? Категорично не, а това обяснява проблема, който разглеждаме. Какъв е този проблем? Какъвто и дълг да изпълнява човек, от Божиите действия зависи дали постига резултати, дали изпълнява дълга си на ниво и дали получава Божието одобрение. Ако Бог не върши делото Си, ако не те просвещава и напътства, дори и да изпълняваш дълга си, няма да знаеш нито пътя, нито посоката, нито целите си. Какво излиза в крайна сметка? След като толкова време си се трудил, няма да си изпълнил дълга си добре, нито ще си придобил истината и живота — всичко ще е било напразно. Следователно, доброто изпълнение на дълга ти, наставляването на братята и сестрите и получаването на Божието одобрение зависят от Бог! Хората не могат да свършат нищо повече от онова, на което са способни лично, онова, което трябва да вършат и което е в рамките на вродените им способности. В крайна сметка ефективното изпълнение на твоя дълг зависи от напътствията на Божиите слова и от просветлението и ръководството на Светия Дух. Само така можеш да разбереш истината и да изпълниш Божието поръчение според пътя, посочен ти от Бог, и според зададените от Него принципи. Това са Божията благодат и благословия и който не може да го прозре, е сляп“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение“). От Божиите слова разбрах, че всичко, което бях постигнал в дълга си, бе благодарение на Божията благодат и на просветлението на Светия дух. Както и благодарение на истината, която Бог бе споделил с нас, а не заради качествата ми или усърдната работа. Без просветлението на Светия дух или на Божиите слова, каквито и да бяха качествата ми и колкото да бях красноречив, нямаше да постигна нищо. И малкото работа, която бях свършил, бе просто дълг на сътворено същество. Моя отговорност. Какъвто и да е дългът, това е, което сътвореното същество трябва да свърши. Всяко постижение не е наш личен принос. Аз обаче не знаех на какво всъщност съм способен. Мислех, че няколко постижения означават, че съм добър в това, което правя, и считах това за свое предимство. Бях доволен от себе си, опитах се да отнема славата от Бог. Бях високомерен и неразумен. Всичко, което постигаме в дълга си, е благодарение на просветлението на Светия дух и на Божието слово. Сами не можем да направим нищо. Поглеждайки назад, виждам, че когато проявявах високомерие в работата си, не съм постигнал нищо и дори съм забавил църковните дела. Както когато назначих неподходящ човек за напояващ. Това означаваше, че братята и сестрите нямаше да получат нужната подкрепа. Това подкопа църковната работа. Не търсех принципите на истината, нито насочвах другите да следват принципите в дълга си. Това означаваше, че не постигнахме нищо и забавихме хода на нашата работа. Но аз никога не се замислих върху това. Просто се поздравявах с успехите и ставах още по-високомерен, сякаш църквата не можеше без мен. Но ако Бог можеше да ме просветли, значи можеше да просветли и другите, така че църковната работа да продължи дори след отстраняването ми. Мислех, че църквата не може без мен, защото бях ужасно самодоволен. Спомних си за Павел от Епохата на благодатта. Той смяташе, че е натрупал капитал със свършването на някаква работа и изобщо не ценеше другите. Заяви, че не е по-лош от другите апостоли, гледаше отвисоко на Петър и го унижаваше. Накрая се опита да използва труда си, за да моли Бог за венец. Беше безумно високомерен. Видях, че бях точно като Павел, че следвах същия път. Без Божия строг съд и откровение нямаше да разбера проблемите си и щях още да мисля, че съм страхотен. Щом като го разбрах, се намразих. Исках да се изповядам и покая.

След това прочетох следното в Божиите слова: „Знае ли някой колко години Бог върши делото Си сред цялото човечество и сред всички неща? Никой не знае точния брой на годините, през които Бог извършва делото Си и управлява цялото човечество. Никой не разполага с точно число. Бог не съобщава това на човечеството. Сатана обаче щеше ли да го обяви, ако вършеше това за кратко? Със сигурност щеше да го обяви. Сатана иска да се изтъкне, за да може да измами повече хора и да накара повече от тях да му отдадат дължимото. А Бог защо не обявява начинанието Си? Божията същина има смирена и скрита страна. Кое е обратното на смирението и скритостта? Надменността и показността. (…) Бог извършва толкова велики дела и управлява цялата вселена, докато напътства човечеството. Неговата власт и неговото могъщество са толкова необятни, но Той никога не каза: „Способността Ми е изключителна“. Той остава скрит сред всички неща, управлява всичко, осигурява храна и ресурс за човечеството, за да може цялото човечество да продължи да съществува поколение след поколение. Вземете например въздуха и слънчевата светлина или всичко материално, което е необходимо за съществуването на хората. Притокът на всичко това е безспирен. Несъмнено Бог се грижи за хората. И така, щеше ли Сатана да премълчи и да остане невъзпят герой, ако беше извършил добро? Никога нямаше да премълчи — като някои антихристи в църквата, които преди се занимаваха с опасна работа, жертваха се и понесоха страдания, а някои дори може да са били в затвора. Има и такива, които навремето допринесоха за делото на Божия дом в известно отношение. Те никога не забравят тези неща, смятат, че имат пожизнена заслуга за тях и ги приемат за свой доживотен актив. Това показва колко дребни са хората! Те наистина са дребни, а Сатана няма срам“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Седма точка: те са зли, коварни и измамни (Втора част)“). „Бог обича човечеството, полага грижи за него, тревожи се за него и постоянно и безспирно му осигурява ресурс. В сърцето Си Той никога не чувства, че това е допълнителна работа или че е нещо, което заслужава дълбока признателност, нито пък чувства, че има огромен принос към човечеството, като го спасява и му осигурява и дава всичко. Той просто осигурява ресурс на хората тихо и мълчаливо, по Свой собствен начин, посредством Своята собствена същност и чрез всичко, което представлява и притежава. Колкото и ресурс и помощ да получава човечеството от Него, Бог никога не се замисля за направеното и не се опитва да си припише заслуги. Това е предопределено от Божията същност и също така определено е точен израз на Божия нрав“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Божието дело, Божият нрав и Самият Бог I“). Чрез Божиите слова видях колко великодушни са нравът и същината Му. Бог е Създателят, Който властва над всичко и го подкрепя. Отново е станал плът, изразява истини за спасението на човечеството, като плаща висока цена за нас. Той обаче никога не го е смятал за особен принос. И никога не Се е хвалил с нищо. Той Си върши работата без много шум, без никакво високомерно перчене. Той е достоен за нашата любов и вечна възхвала. Аз съм незначителен човек, едно нищо, но бях толкова високомерен. Най-малкият успех ми замайваше главата, сякаш бях направил огромен принос, с който да се гордея. Гледах отвисоко на другите и правех нещата по мой начин. Бях много неразумен и повърхностен. Бог е толкова смирен и незабележим, и е щедър. Още по-силно усетих колко отвратителен е високомерният ми нрав и искрено копнеех да разбера истината, за да се отърва скоро от него, да изживея човешко подобие.

На една сбирка прочетох следното в Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Днес Бог ви съди, порицава ви и ви упреква, но трябва да знаеш, че целта на това осъждане, е да познаеш себе си. Той упреква, проклина, съди и порицава, за да познаеш себе си, така че нравът ти да се промени и, нещо повече, да разбереш стойността си и да видиш, че всички Божии действия са праведни и в съответствие с Неговия нрав и изискванията на делото Му, че Той работи в съответствие с плана Си за спасението на човека и че е праведният Бог, който обича, спасява, съди и порицава човека“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Трябва да оставите настрана благословенията на положението си и да разберете Божията воля за спасението на човека“). Бях много трогнат от Божиите слова и волята Му ми стана малко по-ясна. Изпълнявах дълга си, воден от високомерие, като създавах проблеми за църковното дело, затова бях отстранен въз основа на принципите. Мислех, че Бог се опитва да ме изобличи и унищожи. Реших, че ме осъжда и че вече не мога да бъда спасен. Най-накрая осъзнах, че отстраняването не означава пропъждане. То проследи злите ми действия и ми даде да видя покварата си, че вървя по грешен път. Така Бог ме спасяваше. Това беше най-искрената Божия любов към мен.

По-късно, на една сбирка, говорих открито за високомерието в моя дълг, как бях наранил братя и сестри и как бях анализирал себе си. Мислех, че моята безчовечност ще отврати останалите и те няма да ме приемат. Но, за моя изненада, те не се нахвърлиха върху мен. Чувствах, че още повече съм им задължен. Нараних всички с моето високомерие, постъпих ужасно нечовешки. Когато по-късно отново поех дълга си, бях много по-смирен. Престанах да гледам отвисоко другите братя и сестри заради недостатъците им и имах по-добър подход. Съзнателно се вслушвах в предложенията на другите и престанах да разчитам твърде много на себе си. Когато водачите проверяваха работата ми, аз го приемах смирено и им съдействах. Скоро постигнах добра промяна в състоянието си и станах отговорник. Преди бях високомерен и подривен в дълга си, но църквата ми даде втори шанс да изпълнявам важен дълг. Наистина изпитах Божията милост и снизхождение към нас. Впоследствие, като изпълнявах дълга си, вече не действах произволно, развих страх от Бог и постоянно Му се молех. Когато нещата се объркваха, аз го обсъждах с другите в съвместно търсене на истината. След като правех така известно време, осъзнах, че работата на целия екип се е подобрила доста. Преди, когато правех всичко сам, се изтощавах. Не постигах добри резултати. Но сега, когато обсъждах проблемите с братята и сестрите и си помагахме взаимно, ние се справяхме с проблемите по-лесно. А и като си сътрудничех с другите, можех да видя, че и те имат силни страни. Някои от тях работят здраво и влагат усилия. Качеството на други може да не е много високо, но те са усърдни и подкрепят църковното дело. Това са силни страни, които не притежавам. Освен това мога да се уча от братята и сестрите, за да компенсирам недостатъците си. Така се живее много по-лесно и по-свободно.

Година по-късно един църковен водач свика среща, за да могат всички да споделят какво са научили и преживели през годината. Аз размишлявах върху онова, което бях научил. Тогава осъзнах, че ако не ме бяха отстранили, нямаше да осъзная сериозния проблем с високомерието ми. Бях своеволен и самодоволен само защото имах някакви дарби. Само Божието дисциплиниране, съд и разкриване ми показаха моята сатанинска природа. Освен това научих и за Божията праведност и у мен се зароди страх от Бог. Благодаря на Бог за спасението!