През 2012 г. бях избрана за църковен водач. С Божието напътствие, евангелската работа на църквата ни даде някои резултати, и също така създадохме две нови църкви. Тогава братята и сестрите ме избраха за отговорник по изборния процес в църквата, а когато братята и сестрите имаха лоши състояния, те също ме молеха да провеждам общение с тях и да им помагам. След моето общение, те успяваха да променят състоянието си. Особено по време на събирания на съработниците, като виждах, че нашата църква е довела най-много новодошли, че съставът ѝ на водачи и дякони е най-пълен и че работата върви гладко във всички аспекти, бях изключително щастлива. Мислех, че наистина имам работни умения и че съм добра в подбора и използването на хората.

По-късно бях избрана за проповедник. Веднъж отидох да председателствам църковни избори и в първия кръг на изборите една сестра на име Уан Чен получи най-много гласове. Помислих си: „Въпреки че Уан Чен е доста привързана към статуса и обича да се изтъква, в няколкото случаи, когато сме общували, забелязах, че тя има известно разбиране за покварения си нрав. Подходяща за водач“. Същия ден видях Джан Лин, която преди това беше освободена от позицията си на водач в църквата. Джан Лин ми каза: „Уан Чен често свидетелства за себе си и се изтъква. Когато води общение за състоянието си, тя споменава само добрите си страни и никога не говори за покварите си. В резултат на това, братята и сестрите я почитат и казват, че може да води общение за истината и да разрешава проблеми. Тя не придобива никакво себеразбиране дори след като е освободена. Избирането ѝ за водач не е уместно!“. След като чух това, имах някои свои идеи за Джан Лин. Помислих си: „Дали не би това, че току-що си освободена, да е причината да се чувстваш зле, като виждаш, че са избрали Уан Чен? Освен това аз съм общувала с Уан Чен няколко пъти и мисля, че тя прояви известно разбиране по отношение на предишното си освобождаване. Съвсем не е така, както казваш. Трябва да размишляваш върху мотивите, които стоят зад думите ти“. В миналото аз бях отговаряла за почти всички избори в църквата и избраните бяха що-годе подходящи за работата си, така че си мислех, че имам добра преценка и не исках да приема съвета на Джан Лин. Когато се прибрах вкъщи, казах на сестрата, с която си партнирах, че Уан Чен е получила най-много гласове на тези избори. Тя беше изненадана да чуе това и каза: „Уан Чен има силно желание за статус и сериозен проблем с това да се изтъква. Като водач, тя се фокусираше само върху добрите си страни, когато докладваше за работата, и никога не споменаваше за своите отклонения. Когато говореше за състоянието си, всичко беше положително; никога не позволяваше на никого да види покварената ѝ страна. Тя каза, че всички братя и сестри разговаряли с нея, ако нещо се е случило, но не търсели принципите. Тогава ние проведохме общение с нея и посочихме проблемите ѝ, но тя каза, че не е имала никакви скрити мотиви, че братята и сестрите сами искали да ѝ се възхищават. След освобождаването си, тя не е придобила никакво себеразбиране“. „Все още не можем да прозрем Уан Чен; трябва да продължите да търсите истината по този въпрос“. Като чух, че тази сестра също бе отхвърлила човека, когото бях избрала, доста се разстроих. Помислих си: „Говориш за неща, които са се случили преди няколко години. Последните няколко пъти, когато общувах с нея, видях, че тя е способна да разбере себе си. Не е така, както казваш. Не бързай да поставяш другите хора в рамка. Да не говорим, че съм водач от няколко години, контактувала съм с много хора и знам как да бъда проницателна. По-опитна съм от теб в подбора и използването на хора; дали наистина бих сгрешила в това отношение?“. Но външно все пак ѝ казах внимателно: „Нещата, за които говориш, са се случили преди няколко години; сега тя има известно саморазбиране. Не можем да гледаме само миналото на хората; трябва да ги разглеждаме правилно“. Когато сестрата не отговори, аз още по-твърдо повярвах, че съм права.

А друг път видях и една сестра на име Ли Ли. Тя беше освободена от ролята си на водач и беше изключително негативна; искаше да се прибере у дома. Помислих си, че Ли Ли може би иска да се върне вкъщи, защото няма дълг, който да изпълнява. Ако ѝ уредях някакъв дълг, може би нямаше да иска повече да се прибира у дома. Случи се така, че църквата се нуждаеше от някой, който да се занимава с общите въпроси, така че се сетих за Ли Ли и обмислях да ѝ възложа да поеме този дълг. Отидох да се срещна с нейната водачка, Джан Хуей, за да обсъдим въпроса за уреждането на Ли Ли да поеме дълга по общите въпроси. Джан Хуей каза: „След като беше освободена, Ли Ли не показа никакво себеразбиране. Тя не приема когато братята и сестрите ѝ посочват нейните проблеми, и всички се чувстват възпрени от нея. Братята и сестрите докладваха, че тя има слаба човешка природа и не приема истината“. Като чух думите на Джан Хуей, се изпълних с презрение. Помислих си: „Ли Ли току-що е била освободена; нормално е да не проявява особено разбиране. А когато съм общувала с нея в миналото, не съм забелязала, че човешката ѝ природа е лоша. Вие изобщо знаете ли как да преценявате хората? Въпреки че Ли Ли се грижи доста за репутацията си и понякога спори с хората, които посочват проблемите ѝ, тя ще се самоанализира и ще се опита да опознае себе си постфактум и няма да позволи лошото ѝ настроение да попречи на изпълнението на дълга ѝ. Тя гледа на дълга си с чувство за бреме“. Затова казах на Джан Хуей: „Познавам тази сестра доста добре и не съм забелязала, че човешката ѝ природа е слаба. Няма проблем тя да изпълнява този дълг“. Въпреки че на пръв поглед не изглеждах твърде непреклонна, все пак си мислех: „Водачка съм от години; дали наистина бих преценила погрешно този въпрос? Ще направим както кажа. Просто дойдох тук да ти кажа за това. В крайна сметка решението е мое“. След това веднага уредих Ли Ли да се занимава с общите въпроси.

И така живях в състояние на надменност и самонадеяност; настоявах на своето и не приемах съвети от другите. Мислех си, че съм велика, че виждам проблемите в дълбочина. Също така, когато обсъждах работата със сестрата, с която си партнирах, винаги смятах, че имам по-добра преценка от нея, и държах на своите възгледи. След това резултатите, които постигах при изпълнението на дълга си, започнаха да намаляват и състоянието ми ставаше все по-лошо. Дори когато провеждах общение върху Божиите слова, не можех да говоря за никаква светлина. Винаги се унасях когато изпълнявах дълга си, и към 8-9 часа вечерта ми се доспиваше. Не можех да се боря с това, дори и да исках. Чувствах се така, сякаш бях изгубила делото на Светия Дух, сякаш Бог криеше лицето Си от мен. Тогава все още не бях в състояние да разпозная тези мои проблеми. Няколко дни по-късно се сблъсках с Божия съд и наказание.

Една вечер случайно отворих писмо с доклад. Когато го видях, не можех да повярвам на очите си. В писмото пишеше, че не се бях справяла с нещата според принципите по време на работата си като проповедник. Когато братята и сестрите ми докладваха, че Уан Чен не е подходяща за водач, аз не го приех и не се опитах да разбера истинската ситуация. По времето, когато Уан Чен била църковен водач, тя не търсела Божиите слова, за да провежда общение и да помага на братята и сестрите, когато състоянието им било лошо, а вместо това им говорела, че не се стремят към истината. Сестрата, с която си партнирала, Сяосюе, посочила проблемите на Уан Чен, но Уан Чен не само че не го приела, но и разпространила проблемите на Сяосюе сред братята и сестрите. Това накарало всички да вземат страната на Уан Чен и да повярват, че Сяосюе е лъжеводач. В църквата настъпил хаос, а братята и сестрите изкарали повече от два месеца, без да водят нормален църковен живот. Навлизането им в живота претърпяло загуби, а църковната работа била сериозно смутена и прекъсната. Докато четях това писмо-доклад, треперех от главата до петите и сърцето ми се разтуптя силно. Сякаш всяка дума от писмото беше пронизала сърцето ми и сякаш бях заклеймена. Изпаднах в състояние на паника и тревога. Помислих си: „Сега вече наистина е свършено с мен. Дали висшестоящата водачка ще ме освободи?“. Също така си помислих: „Божието дело вече е към своя край. Ако ме освободят сега, няма ли това да означава, че съм била разкрита? Няма ли да означава, че няма да имам надежда за спасение?“. Чувствах се така, сякаш огромна тежест притискаше гърдите ми. През тези няколко дни не се хранех добре и не можех да спя, страхувах се, че водачката ще ме освободи всеки момент. Скоро висшестоящата водачка наарочи среща с мен. Като видя, че нямам никакво себепознание, тя ме разобличи и скастри, каза, че съм изключително надменна и не приемам съветите на братята и сестрите, че проявявам своеволие и действам прибързано при изпълнение на дълга си, че прекъсвам и смущавам работата на църквата. В крайна сметка водачката ме освободи. След освобождаването ми бях много негативно настроена; Не исках да ям и пия от Божието слово, нито да се моля, и щом си помислех как водачката ме беше разобличила, изпадах в сърцераздирателна тъга. Мислех си, че с мен е свършено, че съм твърде надменна, че съм непоправима. Дори се отказах от себе си и потънах в нещастие, без да се самоанализирам, когато имах време, а вместо това просто гледах някакви телевизионни предавания, за да притъпя болката. Дните минаваха в мъглява замаяност, живеех като ходещ труп. Понякога си мислех: „За какво точно вярвам в Бог? Наистина ли ще спра стремежа си, след като ме освободиха? Защо енергията, с която се стремях в миналото, сега е изчезнала? Дали съм човек, който искрено вярва в Бог?“. Докато си мислех за това, застанах пред Бог и се помолих: „О, Боже! След като бях освободена, аз изпаднах в негативизъм и стигнах дотук. Виждам, че духовният ми ръст наистина е толкова малък. Боже, моля те, изведи ме от това негативно състояние“.

Един ден, по време на духовната си практика, прочетох тези Божии слова: „Някои хора смятат, че след като човек е преживял да бъде съден, наказан и кастрен, или след като истинското му лице е било разкрито, изходът му е определен и той е обречен да няма надежда за спасение. Повечето хора не могат да видят ясно този въпрос, колебаят се на кръстопътя, без да знаят как да вървят по пътя напред. Не означава ли това, че все още им липсва истинско познание за Божието дело? Имат ли изобщо истинска вяра тези, които винаги се съмняват в Божието дело и в Божието спасение на човека? Когато някои хора все още не са кастрени и не са претърпели никакви неуспехи, обикновено смятат, че трябва да се стремят към истината и да удовлетворяват Божиите намерения във вярата си. Щом обаче понесат малък удар или възникнат някакви трудности, наяве излиза предателската им природа, която е отвратителна за наблюдение. След това те също изпитват отвращение към това и в крайна сметка произнасят присъда за собствения си изход, като казват: „За мен всичко свърши! Ако съм способен да правя такива неща, това не означава ли, че съм свършен? Бог никога няма да ме спаси“. Много хора са в това състояние. Дори може да се каже, че всички са в това състояние. Защо хората се самоосъждат по този начин? Това доказва, че те все още не разбират Божието намерение да спаси човечеството. Да бъдеш кастрен веднъж може да доведе до това да изпаднеш в негативизъм за дълъг период от време, без да си способен да се измъкнеш, до такава степен, че да се откажеш дори от дълга си. Дори само един незначителен сценарий може да те изплаши така, че да не се стремиш повече към истината и да затънеш. Сякаш хората са ентусиазирани в стремежа си към истината само когато считат, че са безупречни и без недостатъци, но когато открият, че са прекалено покварени, нямат сърце да продължат да се стремят към истината. Много хора изричат думи на разочарование и негативизъм, като например: „Това определено е краят за мен. Бог няма да ме спаси. Дори Бог да ми прости, аз самият не мога да си простя. Никога няма да мога да се променя“. Хората не разбират Божието намерение, което показва, че все още не познават Неговото дело. Всъщност е естествено хората понякога да разкриват определен покварен нрав през всичките си преживявания или да действат опорочено, или безотговорно, или нехайно и без преданост. Това е така, защото хората имат покварен нрав. Това е неумолимият закон. Ако не бяха тези разкривания, защо щяха да ги наричат покварени човешки същества? Ако човешките същества не бяха покварени, тогава Божието дело на спасението щеше да бъде безсмислено. Проблемът сега е, че понеже хората не разбират истината и не разбират истински себе си, и понеже не могат да видят ясно собствените си състояния, те се нуждаят от това Бог да изрази Своите слова на изобличение и съд, за да видят светлината. В противен случай те ще останат безчувствени и глупави. Ако Бог не действаше по този начин, хората никога нямаше да се променят“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Този откъс от Божието слово беше като топла струя, която успокояваше сърцето ми, утешаваше ме и ме насърчаваше. Най-накрая осъзнах, че живеех в това състояние на отчаяние, защото не бях разбрала Божието дело. Мислех си, че тъй като бях подбирала и използвала хората въз основа на собствената си воля и бях прекъсвала и смущавала работата на църквата, Бог вече няма да ме спаси. В действителност Божието дело на съд и наказание имаше за цел да ми помогне да разбера моята поквара. Без това, което фактите разкриваха, и без това кастрене, нямаше да видя колко сериозен е бил моят надменен нрав и как съм била способна да правя толкова много неща, които се противопоставят на Бог. Сега бях освободена и това беше Бог, който ме закриляше, позволяваше ми своевременно да спра да върша зло и да съумея да се самоанализирам, да се покая и променя. Но аз все още не разбирах правилно Бог, като си мислех, че Той ме разкрива и отстранява, и затова живеех в негативизъм и се оставях на отчаянието. Бях наранила Бог толкова дълбоко! Чувствах се изключително задължена на Бог и затова си казах вътрешно: „Независимо колко съм покварена, все пак трябва да направя всичко възможно, за да бъда по-добра. Не мога да продължавам да потъвам все повече в негативност“. След това нормално ядях и пиех от Божието слово, молех Му се всеки ден и постепенно състоянието ми започна да се подобрява.

През това време също така размишлявах защо се бях провалила и препънала. Прочетох един откъс от Божието слово: „Какво означава да си „своеволен и прибързан“? Това означава, когато се сблъскате с даден проблем, да действате както намерите за добре, като напълно изключите процеса по обмисляне и търсене. Нищо, казано от някой друг, не може да докосне сърцето ти или да промени мнението ти. Не можеш да приемеш дори когато разговарят с теб за истината, а се придържаш към собственото си мнение, не слушаш, когато другите хора казват правилни неща, вярваш, че си прав, и се придържаш към собствените си идеи. Дори и да мислиш правилно, трябва да се съобразяваш и с мнението на други хора. А ако изобщо не го правиш, нима не е крайно самоправедно? Не е лесно за хора, които са изключително самоправедни и своенравни, да приемат истината. Ако вършиш нещо погрешно и другите те критикуват и ти кажат: „Не го правиш в съответствие с истината!“, ти отговаряш: „Дори и така да е, пак ще го направя по този начин“, а след това намираш някаква причина да ги накараш да мислят, че това е правилно. Ако те упрекнат с думите: „Това, че действаш по този начин, е прекъсващо и ще навреди на работата на църквата“, ти не само не се вслушваш, но и продължаваш да се оправдаваш: „Мисля, че това е правилният начин, затова ще го направя така.“ Що за нрав е това? (Надменен.) Това е надменност. Надменната природа те прави своенравен. Ако си надменен по природа, ще се държиш своеволно и прибързано, без да обръщаш внимание на това, което ти се казва“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Това, което Бог разобличи, беше точно моето поведение. Бях точно такава, каквато Той ме беше описал: човек с надменен нрав, който действа прибързано и своеволно. Мислех, че съм доста опитна, когато ставаше дума за подбор и използване на хора, и че знам как да преценявам хората въз основа на принципите, затова не исках да се вслушвам в предложенията на братята и сестрите, мислех, че съм права и няма да преценя някого погрешно. По отношение на въпроса за избора на църковни водачи, Джан Лин и сестрата, с която си партнирах, ми напомниха, че Уан Чен винаги се е изтъквала и е свидетелствала за себе си, не е придобила истинско себеразбиране, след като е била освободена, и че не беше подходяща за водач. Въпреки това, аз не обърнах внимание на съветите на сестрите, все още вярвах, че тъй като бях водачка от много години, бях по-добра в преценяването на хората. Не само че не продължих да проучвам и да разбирам въпроса, но и опровергах сестрите, като исках те да направят това, което казах. Тъй като бях надменна и самоправедна, държах на собствените си възгледи и действах безразсъдно, Уан Чен стана водач, което прекъсна и смути църковния живот. Също така, по отношение на повишаването на Ли Ли, Джан Хуей ми каза, че тя току-що е била освободена, нямала никакво себеразбиране и че също така имала слаба човешка природа, не приемала съветите на другите и не била подходяща да се занимава с общи въпроси. Въпреки че знаех, че в думите на Джан Хуей имаше смисъл, мислех, че състоянието на Ли Ли можеше да се подобри, ако ѝ възложех да изпълни някой дълг. Освен това смятах, че я познавам доста добре и затова настоях да я повишим. В тези два случая на подбор и използване на хора, и двата пъти братята и сестрите ми дадоха някои предложения, но аз не се вслушах в нищо от това, което казаха. В резултат на това предизвиках сериозни смущения и прекъсвания в работата на църквата, а братята и сестрите останаха повече от два месеца без нормален църковен живот. Това бяха последствията от това, че действах според надменния си нрав, държах се своеволно и не приемах съветите на другите. Като разбрах това, аз се помолих на Бог: „О, Боже! Ако не бях докладвана и освободена и не ми беше попречено да върша зло, кой знае колко още злодеяния щях да извърша. Боже! Благодаря Ти, че ме разкри; готова съм да се покая“.

По-късно прочетох още от Божиите слова и придобих известно разбиране за покварения си нрав. Всемогъщият Бог казва: „Ако имаш надменен и самонадеян нрав, няма никакво значение, че ти се казва да не се противопоставяш на Бог. Нищо не можеш да направиш, то е извън твоя контрол. Няма да го правиш нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти ще те карат да презираш Бог и да Го смяташ за незначителен. Ще те карат да се превъзнасяш, постоянно да се изтъкваш и да презираш останалите. В сърцето ти няма да остане място за никого, освен за теб самия. Надменността и самонадеяността ти ще откраднат мястото на Бог в твоето сърце и накрая ще те накарат да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се подчиняват. Ще те карат да се прекланяш пред собствените си мисли, идеи и представи, все едно са истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа!“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). „Надменността е в основата на покварения човешки нрав. Колкото по-надменни са хората, толкова по-неразумни са те, а колкото са по-неразумни, толкова са по-склонни да се противопоставят на Бог. Колко сериозен е този проблем? Хората с надменен нрав не само смятат, че всички останали са по-долу от тях, но, което е най-лошото, те са снизходителни дори към Бог и нямат богобоязливи сърца. Макар да изглежда, че хората вярват в Бог и Го следват, те изобщо не се отнасят към Него като към Бог. Те винаги смятат, че притежават истината и си мислят, че са велики. Това е същината и коренът на надменния нрав, който произхожда от Сатана. Затова проблемът с надменността трябва да бъде решен. Чувството, че човек е по-добър от другите, е банален проблем. Ключовият проблем е, че надменният нрав на човека му пречи да се покори на Бог, на Неговото върховенство и на Неговите подредби; такъв човек винаги се чувства склонен да се съревновава с Бог за власт и да контролира другите. Такъв човек изобщо няма богобоязливо сърце, камо ли да обича Бог или да Му се подчинява. Надменните и самонадеяни хора, особено онези, които са толкова надменни, че са загубили разума си, не могат да се подчинят на Бог при вярата си в Него и дори сами се възвеличават и свидетелстват за себе си. Такива хора най-много се противопоставят на Бог и изобщо нямат богобоязливи сърца“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог каза, че хората с надменен нрав са способни да вършат неща, които предизвикват смущения и прекъсвания и нарушават принципите; те са способни да се противопоставят на Бог. От години бях вярвала в Бог и бях постигнала някои резултати в изпълнението на дълга си, и затова смятах тези неща за капитал. Мислех, че притежавам частица от истината реалност, че съм талантлива, че съм по-добра от всички останали. Имах голяма увереност в себе си, мислех, че съм права по всеки въпрос. Тези два случая, в които подбирах и използвах хората, Бог използва братята и сестрите, за да ми напомнят многократно, че използването на тези хора не съответства на принципите, но аз изобщо не ги взех на сериозно. Мислех си, че разбирам истината и съм добра в преценяването на хората, и настоявах на своето, като подбирах и използвах хората според собствените си идеи и пренебрегвах истините принципи. Мислех, че всички са под нивото ми и не пазех Бог в сърцето си. Надменността ми не познаваше граници. Това, че в миналото виждах някакви резултати, когато изпълнявах дълга си, не беше, защото имах добри заложби и разбирах истината. Всъщност, когато за първи път започнах да изпълнявам дълга си, имаше много неща, които не разбирах. Молех се и се уповавах на Бог, когато се сблъсквах с трудности, търсех Неговото намерение и действах според принципите. Това улесни придобиването на напътствията на Светия дух, а и имаше резултати в изпълнението на дълга ми. Аз обаче считах резултатите, постигнати чрез делото на Светия Дух, за свой собствен капитал и винаги си мислех, че разбирам истината. Не приемах съветите на братята и сестрите и не търсех истините принципи, а действах своеволно и прибързано и предизвиквах смущения и прекъсвания в работата, в резултат на което накрая загубих делото на Светия Дух и бях освободена. Това беше основната причина за моя провал. Помислих си за това как Христос давал на братята и сестрите възможност да изразяват гледните си точки на всяко събрание и приемал думите им, ако те били правилни. Когато видях смирението и липсата на показност у Христос и Неговата същност на красота и доброта, се засрамих още повече. Аз бях едно нищо. Разбрах няколко доктрини и натрупах известен опит в работата, а след това престанах да слушам когото и да било. Действах с нагласата „или ще стане на моето, или чупката“. Ако тогава бях съумяла да се вслушам в съветите на братята и сестрите с отворено съзнание и да имам отношение на човек, който приема истината, нямаше да избирам и да използвам хората както на мен ми харесва, и нямаше да причиня такава вреда на работата. Наистина се разкайвах толкова много! Бог използва доклада на братята и сестрите и освобождаването ми, за да ме спре да върша зло. Това беше Божията закрила. Без Неговата закрила, като се има предвид надменният ми нрав, не се знае какви злодеяния бих извършила. Сега Бог ми беше дал възможност да размишлявам и да се покая. Чувствах, че Божията любов към мен е толкова голяма, и в сърцето си си казах: „Каквото и да правя в бъдеще, трябва да търся повече и да запазя богобоязливо сърце. Не мога да действам безразсъдно въз основа на собствените си желания“.

През 2020 г. отново станах църковен водач. По това време църквата ни се нуждаеше от някой, който да поеме отговорността за поенето. Сестрата, с която си партнирах, каза, че една сестра в нашата църква на име Джънсин активно изпълнявала дълга си, имала чисто сърце, била почтен човек и можело да бъде развивана. След като чух това, си помислих: „Няколко пъти съм общувала с тази сестра. Нейното общение е доста повърхностно и тя не обсъжда покварата си. Може ли някой като нея да се занимава с поене?“. Тогава две други сестри също казаха, че макар Джънсин да е активна, когато върши нещо, тя има недостатъци по отношение на общението върху истината и разрешаването на проблеми. След това се почувствах още по-сигурна — бях преценила правилно, че Джънсин не е подходяща за работата по поенето. Когато ми хрумна тази мисъл, осъзнах, че отново бях надменна и самоправена. Помислих си за това, как бях прегрешила в миналото, поради това, че се придържах към собствените си възгледи, и почувствах, че не мога да продължавам да се придържам към възгледите си, че трябва да търся с тези, които разбираха истината. Прочетох още от Божиите слова: „Когато други хора изразят несъгласие, как можеш да практикуваш, така че да не проявяваш своеволност и прибързаност? Първо трябва да проявиш смирение, да оставиш настрана това, което смяташ за правилно, и да позволиш на всички да разговарят. Дори да смяташ, че твоят начин е правилен, не бива упорито да се вкопчваш в него. Това е своеобразна крачка напред; тя показва отношение на търсене на истината, на отричане от себе си и на удовлетворяване на Божието намерение. След като придобиеш това отношение, като едновременно с това не настояваш на собственото си мнение, трябва да се молиш, да търсиш истината от Бог и след това да потърсиш основание в Божиите слова — да определиш как да действаш въз основа на словата Му. Това е най-подходящото и точно практикуване. Когато търсите истината и поставяте проблема пред всички, за да можете да разговаряте и да продължите да търсите заедно, тогава Светият Дух дава просветление“ (Словото, Т.3 — Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Помолих се на Бог: „О, Боже, те казаха, че тази сестра е способна да извършва работата по поенето, но аз чувствам, че не е подходяща. Знам, че имам надменен нрав и е възможно да не съм преценила правилно това. Моля Те, напътствай ме да се избавя от себе си и да действам по начин, който се съобразява с принципите и е от полза за работата на църквата“. На едно от нашите събрания се случи така, че проповедникът беше там, и аз потърсих заедно с тях. Проповедникът проведе общение с мен и каза, че мога да направя преценка въз основа на това как мнозинството от братята и сестрите оценяват Джънсин. Поразпитах и научих, че според всички Джънсин има добра човешка природа, че е търпелива и е способна да се отвори чистосърдечно когато общува с другите. Казваха, че макар и навлизането ѝ в живота да било малко повърхностно, тя имала чувство за бреме в изпълнението на дълга си. В момента църквата имала недостиг на персонал и нямало никой по-подходящ на разположение. Джънсин била най-добрата от една посредствена група, така че избирането ѝ за работата по поенето било подходящо. След оценките на братята и сестрите, в крайна сметка избрахме Джънсин за водач на групата за поенето. След това, когато си партнирах с Джънсин, забелязах, че тя е способна да разпознае покварения си нрав когато я сполети нещо, а също така имаше и известно чувство за справедливост. За щастие, по-рано се бях вслушала в съветите на всички и не се бях придържала към собствените си възгледи. През следващите дни, когато обсъждахме въпросите с братята и сестрите, когато чувствах, че съм права, или другите правеха различни от моите предложения, аз съзнателно се молех на Бог и се бунтувах срещу себе си, като изслушвах предложенията на братята и сестрите с търсещо сърце. Когато практикувах по този начин, видях, че в техните предложения често има нещо, което си струва да се чуе, което също така ми показваше какво ми липсваше. Това ми помогна много в изпълнението на дълга ми. Това, че съм в състояние да се променя съвсем малко, е изцяло резултат от Божиите слова. Благодаря на Бог!