Всемогъщият Бог казва: „Когато страдате от малко ограничения или трудности, това е добре за вас; ако ви е било лесно, щяхте да бъдете съсипани и как тогава щяхте да бъдете защитени? Днес вие получавате защита, защото сте наказани, съдени и прокълнати. Защитата ви се дължи на това, че сте изстрадали много. В противен случай отдавна щяхте да сте се развратили. Това не прави по-трудни нещата за вас умишлено — човешката природа е трудна за промяна и трябва да е така, за да бъде променен човешкия нрав. Днес вие дори не притежавате съвестта или разума, които притежаваше Павел, нито пък имате дори неговото самосъзнание. Винаги трябва да бъдете притискани, винаги трябва да бъдете наказвани и съдени, за да се събуди духът ви. Наказанието и правосъдието са това, което е най-добро за вашия живот. А когато е необходимо, трябва да има и наказание от фактите, които идват върху вас; само тогава ще се покорите напълно. Вашата природа е такава, че без наказание и проклятие не бихте искали да преклоните глава, не бихте искали да се покорите. Без фактите пред очите ви няма да има ефект. Вие сте твърде низки и безполезни по характер! Без наказание и правосъдие би било трудно да бъдете завоювани, а вашата неправедност и непокорство би било трудно да бъдат преодолени. Старата ви природа е много дълбоко вкоренена. Ако бяхте поставени на трона, нямаше да знаете мястото си във вселената, а още по-малко накъде сте се запътили. Дори не знаете откъде сте дошли, така че как бихте могли да познаете Господа на творението? Без навременните наказания и проклятия на днешния ден вашият последен ден отдавна щеше да е настъпил. Да не говорим за вашата съдба — нима тя нямаше да бъде още по-непосредствено застрашена?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Практика (6)). Докато четях този откъс от Божието слово, размишлявах за това, че дълго време ми липсваше самосъзнание, живеех с надменен нрав, докато вършех зло и смущавах работата на църквата, а след това бях отлъчена от църквата. През това време, въпреки че изпитвах болка и страдание, дълбоко оцених това, че Божието наказание и съд над хората са наистина любов, а също и голяма защита.

През 2007 г. ме избраха за църковен водач, след като бях вярвала в Бог малко повече от година. В онзи момент бях много ентусиазирана, активно присъствах на събранията, поих новодошлите и разпространявах евангелието всеки ден. След като правих това известно време, работата с евангелието, тази по поенето и развиването на хора — всички дадоха някакви резултати. По-късно винаги, когато някоя църква имаше слаб църковен живот или лоши резултати от работата, висшето ръководство ме молеше да отида и да окажа подкрепа. След като прекарвах там известно време, всяка част от работата в тази църква се връщаше към нормалното и в резултат на това братята и сестрите ми се възхищаваха особено много. Чувствах се много горда и ходех с високо вдигната глава. Мислех си: „Аз съм по-добра от другите църковни водачи в разрешаването на проблемите и съм по-компетентна. Всички църкви, които подкрепях известно време, показаха резултати и изглежда, че аз наистина съм талантлив ръководител в църквата“. Така служих като църковен водач в продължение на седем последователни години. Чувствах в сърцето си, че съм създадена за водач, поради което ставах все по-надменна.

През зимата на 2015 г. сестра Съю и аз бяхме разпределени в двойка, за да отговаряме за работата на църквата. Тя беше вярвала в Бог по-дълго от мен и изпълняваше дълга си съвестно и с чувство за бреме, но след като общувах с нея известно време, открих, че способността ѝ да разпознава истината и да води общение за нея не е толкова добра като моята и че нейната ефективност при изпълнение на дълга ѝ също не е толкова висока, колкото моята. От дъното на сърцето си я гледах презрително, като си мислех, че макар и да е изпълнявала най-различни задължения преди, аз пак съм по-добра от нея. Веднъж чух един брат да казва, че когато не постигал никакви резултати в разпространението на евангелието и живеел в затруднение, Съю не прозряла проблема в онзи момент и нейното общение и разрешаване на проблема били неефективни. След като разбрах за тази ситуация, сърцето ми се изпълни със силно пренебрежение към Съю, и я смъмрих на висок глас пред колегите ни, като казах: „Как би могла да разрешаваш проблеми с твоето общение? Как биха могли да намерят пътя братята и сестрите?“. Съю наведе глава и каза тихо: „Това беше заради лошото ми общение“. В онзи момент не само, че не бях наясно със собствените си проблеми, но и продължавах безмилостно да я критикувам. В сърцето си мислех: „Наистина нямаш нищо, с което да се похвалиш! Ако не се занимаваше с някои общи дела, щяхме да се справим и без теб!“.

През февруари 2016 г., по време на една среща на колегите с проповедника, когато проповедникът зададе въпрос, Съю отговори първа и аз се почувствах нещастна в сърцето си, като си мислех: „Да не би да се опитваш да си присвоиш моите заслуги? Аз съм тук и дори още не съм се изказала; защо да е твой ред да говориш?“. Тогава прекъснах опита ѝ да заговори първа. Тогава Съю каза: „Чувствам се възпряна от теб“. Веднага изпаднах в ярост, като си помислих: „Издаваш ме пред проповедника и няколко дякони и ме караш да се излагам. Как ще мога да остана непоколебима в тази църква в бъдеще? Как ще ме гледат всички?“. Ядосано казах: „По какъв начин те възпирам?“. Съю не посмя да проговори отново. От този момент нататък развих предразсъдъци към нея. По време на едно събрание, когато общението на Съю продължи малко по-дълго, веднага се ядосах, прекъснах я и казах недоволно: „Давай по-накратко. Не навлизай в толкова много подробности. Губиш време“. Дори по време на срещите на сътрудниците умишлено я критикувах пред няколко колеги, с което я злепоставях, за да покажа, че съм по-добра от нея. Когато забелязвах отклонения в изпълнението на дълга ѝ, също я критикувах. Всичко това я караше да се чувства още по-възпряна. След това общението на Съю по време на събрания намаля и тя винаги наблюдаваше реакциите ми, когато говореше, а когато се появяваха въпроси по време на мое отсъствие, тя не смееше да вземе никакво решение. Няколко дякони също се консултираха директно с мен, за да разрешат какъвто и да е свой проблем, и аз трябваше да ръководя всичко в църквата и да вземам решенията. По това време се чувствах малко неспокойна, но също така чувствах, че това, което правех, беше да поддържам работата на църквата с чувство за бреме и отговорност. Освен това, откакто бях дошла в тази църква, църковният живот наистина се беше подобрил и беше постигнат напредък в най-различни дейности. Вярвах, че това, което правя, е положително, така че не се замислях повече. По-нататък продължих както преди и всеки път, когато виждах, че моите колеги или братя и сестри имат пропуски в изпълнението на дълга си, заставах в позиция на началник и ги смъмрях. Братята и сестрите се страхуваха, че ще ги скастря, и не искаха повече да посещават събрания. Сестрата, с която си партнирахме като двойка, дълго време се чувстваше потисната от моето възпиране, плачеше и искаше да се оттегли. Като виждах този резултат, се почувствах някак порицана, тъй като осъзнавах, че това постоянно упрекване и критикуване на другите е неуместно. Но след това си помислих: „Правя това за ваше собствено добро, нямам никакви лоши намерения“. След като си помислих това, всяко останало чувство на укор в сърцето ми изчезна.

През септември 2016 г. друга църква се сля с нашата и две сестри от тази църква, Чан Цин и Джън Лу, станаха водачки на групата. По това време трябваше да развиваме водач на групата по поенето. Помислихме за сестра Джао Жуей: макар да ѝ липсваше общение за истината, тя беше надеждна. Имаше чувство за бреме и умееше да върши истинска работа, така че искахме да я развиваме. Когато Джън Лу разбра, тя имаше някои възражения. Смяташе, че друга сестра, макар и сравнително нова във вярата и по-млада, има по-голям потенциал за развитие и е по-подходяща от Джао Жуей. Съю ми съобщи за това, след като се върна, а аз веднага усетих прилив на гняв в сърцето си и си помислих: „Това е църквата, за която аз отговарям, и аз имам последната дума. Въпреки това ти си пъхаш носа тук. Ти си от друга църква и въпреки това открито прекъсваш и създаваш смущение в моята област на отговорност. Няма да ти позволя да изпълняваш дълга си и ще те изолирам, за да не можеш повече да прекъсваш и смущаваш. Това е моя територия; ако не искаш да ме слушаш, можеш да напуснеш. Няма да останеш в нашата църква“. Ядосано казах на няколко дякони: „Джън Лу смущава работата; прекратете дълга ѝ и я изолирайте, за да не прекъсва и смущава тук!“. Тогава една сестра ми напомни следното: „Това, което правиш, е неуместно. Ако тя върши нещо нередно, трябва да проведем общение с нея и да ѝ даваме напътствия. Подобно действие изглежда като изключване“. Помислих си: „Тя дори не е част от нашата църква. Как може да не знам кой трябва да бъде развиван и кой — не? Освен това, въпреки че Джао Жуей има недостатъци, тя е надеждна и може да върши истинска работа. Вече не мога да понасям Джън Лу и не искам да водя общение с нея“. По-късно, без да се допитам до братята и сестрите в църквата, изолирах Джън Лу.

Точно когато надменният ми нрав все повече и повече взeмаше превес, някои братя и сестри ме докладваха. Впоследствие висшето ръководство уреди някой да разследва ситуацията и ми прочете писмата с докладите на братята и сестрите. Въз основа на постоянното ми поведение на надменност, самоправедност, укоряване и възпиране на другите, бях определена като лъжеводач с лоша човешка природа и бях отстранена. Но като чух всичко това, изобщо не можех да го приема. Помислих си: „Как е възможно да бъда освободена? Вярвам в Бог вече повече от десет години, прекарвам дните си в работа и отдавам всичко от себе си. Винаги съм била в челните редици на всичко в църквата. Как може да ме освободят?“. Чувствах се много онеправдана и докато вървях към къщи, сълзите ми се стичаха неудържимо. По това време не беше назначен никой, който да поеме работата, така че временно съдействах с някои задачи. Не мислех за това като за възможност за покаяние, дадена от Бог. Вместо това си мислех, че макар и да бях освободена, все пак можех да продължа да работя. Изглеждаше така, сякаш църквата не можеше да се справи без мен. Не след дълго отново щях да ръководя църквата. На едно малко събрание на групата една сестра ми каза: „Напоследък изглеждаш по-слаба“. Отговорих: „Самоaнализирам се и пиша бележки във връзка с духовната си практика вкъщи. Докато пиша, се мразя и плача“. Сестрата каза: „Ти наистина се стремиш към истината. Дори след като те отстраниха, продължаваш да пишеш бележки за духовната си практика“. Друга двойка казаха: „Сестро, ти можеш да понесеш много и да отдаваш всичко от себе си. Не можем да приемем, че са те отстранили. Водачът дори специално проведе събрание и общение с нас“. Лицемерно казах: „Бях лъжеводач и заслужавах да бъда отстранена. Не бива да заставате на моя страна; трябва да застанете на страната на истината“. Но вътрешно бях много щастлива, като си мислех: „Изглежда братята и сестрите са разбрали за мен и знаят, че бях онеправдана. Те знаят, че съм свършила много работа в църквата. Висшето ръководство можеше да освободи сестрата, с която си партнирах, но не трябваше да освобождава мен“. Помислих си и за това, че повечето от докладните писма, които ми бяха прочетени онзи ден, бяха от мои сътрудници. Това ме накара да се противопоставям още повече и да не желая да приема. Аз ги кастрех за тяхно добро, но те казаха, че ги укорявам и ме разобличиха, което доведе до отстраняването ми. Явно правех положителни неща, но те не го виждаха. Наистина работих усилено без никакво признание! В бъдеще нямаше повече да посочвам проблемите им и щях да видя как щяха да се справят без мен. През този период на пръв поглед поддържах дълга си, но вътрешно се противопоставях и се борех. Таях омраза към сътрудниците, които ме разобличиха. Когато ми говореха, аз ги пренебрегвах и почти не говорех по време на събрания. Те бяха възпрени от мен, постоянно наблюдаваха израженията ми и събранията не бяха ефективни. Като виждах тази сцена, аз не само че нямах и следа от разкаяние, но всъщност чувствах, че болката, която понасях, беше причинена от техните доклади и разобличения. Те просто толкова разбираха. Дори изразих недоволството си пред братята и сестрите, като казах: „Бях освободена, а те пак искаха от мен да присъствам на събранията на сътрудниците. Вече не съм водач, така че защо трябва да ходя?“. Дори си помислих: „Освободиха ме, но пак ме молят да правя това-онова. Все още разчитат за всичко на мен“. Един месец по-късно ръководството разбра, че не бях се самоанализирала след като бях освободена и че дори изразявах недоволство пред братята и сестрите, затова проведоха общение с мен и ме разобличиха. Аз обаче не приех това и се разсърдих на сестрата, която съобщи за ситуацията, като си мислех: „Доверих ти се, а ти ме предаде, като докладва за моите проблеми. Когато те видя отново, със сигурност ще те критикувам“. По време на едно събрание гневно обвиних сестрата, като казах: „Никога повече няма да ти се доверя. Ти ме докладва за това, че съм говорила за някои от моите поквари“. Сестрата седеше там и се чувстваше безпомощна. Тогава аз казах с чувство на обида: „Никога повече няма да водя. Освободиха ме и не ми позволяват да се върна у дома, като ме карат да се излагам тук. Това е все едно да те посекат с тъп нож“. Сътрудниците ме погледнаха изненадано, след като чуха това, и аз отново създадох безредие в събранието. По-късно сестрата, с която си партнирах, ми напомни, че по този начин изливам негативизма си. Но аз изобщо не го осъзнавах.

През това време се бях противопоставяла, не желаех да приема отстраняването си и разпространявах недоволство, давах воля на негативността и прекъсвах и смущавах църковния живот. Два месеца по-късно братята и сестрите разобличиха повече от двадесет случая, в които прекъсвах и смущавах църковната работа. Докато слушах едно по едно писмените обвинения на братята и сестрите, се чувствах изключително неудобно и ми се искаше да изчезна. Водачът каза: „Чрез докладите на братята и сестрите виждаме, че постоянно си възпирала, упреквала и дори наказвала други хора в църквата. Действала си произволно и безразсъдно и братята и сестрите са се почувствали възпрени от теб. Действала си беззаконно в църквата. След като беше отстранена, си продължила да се противопоставяш и да недоволстваш, като по този начин си смущавала църковния живот, разпространявала си представи, за да подвеждаш другите, и си накарала братята и сестрите да се застъпят за теб. Въз основа на действията ти си отлъчена от църквата като антихрист“. В онзи момент бях напълно зашеметена. Никога не бях си представяла такова нещо. Бях вярвала в Бог в продължение на много години, но въпреки това стигнах дотук. Сърцето ми изпитваше силна болка и имах чувството, че небето пада. Освен че плачех, не знаех какво да правя. Без Бог какъв път ми предстоеше? Не смеех дори да мисля за това. Чувствах се така, сякаш животът ми с Бог беше приключил. През следващите дни, когато се молех на Бог, усещах, че Той е далече, много далече. Вече не усещах присъствието Му. Прелиствах безцелно Божието слово, усещах тъмнина и празнота в себе си, а яденето и пиенето на Неговите слова не ми носеше светлина. Исках да намеря път в Божиите слова, но усещах, че настоящето е различно от миналото. Вече не бях член на Божието семейство и Той нямаше да ме иска повече. Така че всеки ден преминаваше в състояние на постоянен страх. Тогава ме сполетя болест. През това време всеки ден изяждах само по една купичка рядка супа и често плачех от болка. Живеех замаяна, като ходещ труп. Чувствах, че не мога да продължа да живея, затова спешно се помолих на Бог. Една сутрин в съзнанието ми проблесна откъс от Божието слово: „Бог разбира всеки човек по начина, по който една майка разбира детето си. Той разбира трудностите на всеки човек, неговите слабости и неговите нужди. Дори нещо повече — Бог разбира с какви трудности, слабости и неуспехи ще се сблъскат хората, в процеса на навлизане в промяна на нрава. Това са нещата, които Бог разбира най-добре“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Пътят на практикуване към промяна на нрава). Ясно осъзнах, че това е Божието просветление. Чувствах, че Бог не ме е изоставил напълно; Той все още беше до мен и бдеше над мен. Плачех и се молех на Бог: „Боже! Значи Ти не си се отказал от мен. Все още си до мен, придружаваш ме и ме водиш…“. Чувствах, че Божиите слова са особено утешителни, че ме дърпаха обратно от ръба на смъртта и ми даваха кураж да продължа напред. Сърцето ми вече не беше толкова отчаяно. След това започнах да се моля на Бог да промени състоянието ми.

Един ден чух химн за преживяване, озаглавен „Божиите слова отново ме съживяват“: „Божиите слова ме съдеха като острие в сърцето и аз видях колко дълбоко покварен съм бил. Нямах никакво човешко подобие. Бях толкова надменен, че ми липсваше каквато и да е частица разум, а също и всякакъв страх и покорство към Бог. Нравът ми не се беше променил, все още бях част от Сатана, наистина бях от онези, които се противопоставят на Бог. Едва след многократно осъждане се събудих; едва тогава в сърцето ми се появи разкаяние и омраза към самия мен. Сред болката Божиите слова ме утешаваха и окуражаваха, като ми позволяваха отново да се изправя от пропадналото си състояние. Искам да бъда предан и покорен, за да се отплатя за Божията любов, да практикувам истината и да изпълнявам дълга на човека. Благодаря на Бог за това, че съди и пречиства моята поквара. Изпитах колко голяма е Неговата любов — о, Боже! Искам да се стремя добре към истината, да изживея нов образ и да донеса утеха на Твоето сърце“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Продължих да слушам този химн, а сълзите ми непрекъснато се стичаха. Всеки ред от текста докосваше сърцето ми и изразяваше точно това, за което си мислех. Съвестта ми беше дълбоко осъдена. След като размишлявах върху обвиненията и отстраняването, с които се сблъсках, осъзнах, че всичко това бяха условия, създадени от Бог. Целта им беше да ме събудят, да ме обърнат обратно към Бог в покаяние. Това бяха Божията любов и спасение. Но аз продължавах да отблъсквам всичко това. Нито веднъж не го приех от Бог и не си взех поуките, които Бог се опитваше да ми предаде. Пропусках възможностите, които Бог ми даваше отново и отново. Сега вече не ми оставаха никакви шансове. Бях изпълнена с разкаяние и чувство на задълженост, сълзите ми течаха неудържимо. По-късно осъзнах, че съм просто едно сътворено същество и дъхът, който имам, ми е даден от Бог. Дори Бог да не ме искаше повече, докато бях жива, трябваше да се отплащам за Божията любов. Не можех да спра да вярвам в Бог само защото бях отлъчена. Преди да ми бъде отнет последният дъх, трябва да продължа да следвам Бог, да размишлявам и опознавам себе си. Когато осъзнах тези неща, започнах да се питам защо след толкова много години вяра в Бог в крайна сметка бях отлъчена.

След това прочетох един откъс от Божието слово: „Ако ти вярваш в Бог в продължение на много години, но въпреки това никога не си Му се покорявал и не приемаш изцяло Неговите думи, а вместо това искаш Бог да се подчини на теб и да действа според твоите представи, тогава ти си най-непокорният от всички, ти си неверник. Как биха могли такива хора да са способни да се покоряват на Божиите дела и думи, които не отговарят на човешките представи? Най-непокорни от всички са онези, които умишлено се противопоставят и съпротивляват на Бог. Те са враговете на Бог, антихристите. Тяхната нагласа винаги е враждебна към новото Божие дело; те никога нямат и най-малката склонност да се покорят, нито някога с радост са се покорявали или смирявали. Те издигат себе си пред другите и никога не се покоряват на никого. Пред Бог те се смятат за най-добрите в проповядването на словото и за най-умелите в работата върху другите. Никога не изхвърлят притежаваните от тях „съкровища“, а се отнасят към тях като към семейни реликви за поклонение, за проповядване пред другите и ги използват, за да поучават онези глупаци, които ги боготворят. В църквата наистина има известен брой такива хора. Може да се каже, че те са „непобедими герои“, поколение след поколение пребиваващи в Божия дом. Те възприемат проповядването на словото (доктрината) като свой най-висш дълг. Година след година, поколение след поколение, те се занимават с енергичното изпълнение на своя „свещен и ненарушим“ дълг. Никой не се осмелява да ги докосне; нито един човек не се осмелява да ги упрекне открито. Те се превръщат в „царе“ в Божия дом и безчинстват, като тиранизират другите от епоха на епоха. Тази глутница демони се стреми да обедини усилията си и да разруши делото Ми; как мога да позволя на тези живи дяволи да съществуват пред очите Ми?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Онези, които се покоряват на Бог с искрено сърце, несъмнено ще бъдат спечелени от Него). Съдът в Божиите слова събуди безчувственото ми сърце, най-вече думите „неверник“, „антихрист“ и „демон“, които ме пронизаха в сърцето и ме накараха да се почувствам особено обезпокоена. Продължих да размишлявам и да се питам: „След като години наред съм вярвала в Бог, жертвала съм семейството и кариерата си, понасяла съм страдания и съм изпълнявала съвестно дълга си, как така ми лепнаха етикет на неверник, антихрист и дори демон?“. Като върнах спомените си назад, се замислих, че бях водач в продължение на много години, като бях свършила повече работа от няколко сътрудници, разрешила бях повече проблеми и бях високо ценена от висшето ръководство. Приемах тези неща за свои постижения, като вярвах, че имам по-добри заложби от другите, че притежавам работни умения и талант. Това ме направи надменна. Особено когато ме изпращаха да подкрепям по-слаби църкви и бързо виждах подобрения чрез практическо сътрудничество, аз приписвах този успех на себе си, чувствах се способна да превъзхождам във всичко и се смятах за по-добра от другите. Започнах да се отнасям с презрение към всички. Когато проповедникът дойде да попита за работата, аз се възприемах като важна клечка в църквата, като човекът, който има най-голяма власт да говори. Когато видях, че сестрата, с която си партнирах, заговори първа, си помислих, че тя ми отнема светлината на прожекторите. Докато изпълнявах дълга си, пренебрегвах силните страни на сътрудниците си и често надменно ги поучавах и критикувах въз основа на по-високата си позиция. Държах се като шеф пред сестрата, която ми партнираше, като я упреквах на всяка крачка, ако направи нещо, което не ми харесва. Това я караше да се чувства възпряна от мен, да се държи плахо при изпълнението на дълга си и винаги да наблюдава моето емоционално състояние. Вземах сама всички решения в работата на църквата, като изцяло оставях сътрудниците си на заден план. Когато водачът на групата изрази съмнения относно моя избор, тъй като почувствах, че не ме уважава като водач, не можех да я понасям и я изолирах, без да се посъветвам с никого, като прекратих изпълнението на нейния дълг, за да утвърдя собствения си престиж. Като си припомних всички тези действия, се запитах дали наистина съм изпълнявала дълга си? Държанието ми в църквата беше властно и произволно, като по този начин карах всички братя и сестри да ме слушат и да действат според моята воля. Дали просто не бях монополизирала властта и не вземах всички решения в църквата? Заради моята безчувственост и непримиримост извърших толкова много злодеяния, без дори да го осъзнавам. Когато Бог използваше братя и сестри, за да ме докладват, и бях освободена от поста си, не счетох това за Божията любов и праведност, които се проявяваха върху мен. Не успях да се самоанализирам и да опозная себе си. Напротив, продължих да бъда непокорна и недоволна, като използвах предишните си жертви и отдаденост като капитал, и вярвах, че съм достоен служител, който не е трябвало да бъде освободен. Дори си мислех, че сътрудниците ми са ме разобличили, защото не се разбират с мен. По време на събранията със сътрудниците се държах опърничаво, предизвиквах хаос и си давах вид на обидена, с което сериозно смущавах църковния живот. На всичкото отгоре си създавах фалшив образ на човек, който познава себе си, и така подвеждах братята и сестрите да застанат на моя страна и да ме защитават. Монополизирах властта в църквата, като карах хората да ме слушат, и дори нападах и изключвах онези, които ми се противопоставяха. Отказвах да се покоря на освобождаването, протестирах срещу него и се противопоставях, като разпространявах представи, за да подведа братята и сестрите. Като гледах действията си, те бяха точно такива, каквито Божиите слова разобличаваха: „Нито един човек не се осмелява да ги упрекне открито. Те се превръщат в „царе“ в Божия дом.“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Онези, които се покоряват на Бог с искрено сърце, несъмнено ще бъдат спечелени от Него). Никой не смееше да ме провокира или обиди; никой не можеше да се реши да ме разобличи или обвини. Надменната ми природа беше достигнала до истерично ниво. Разкривах не просто обикновен покварен нрав, а изблик на сатанинска природа. Затова не беше преувеличено да ме категоризират като антихрист. Начинът, по който Божият дом се справи с мен, беше израз на Божията праведност и аз я приех доброволно. Извърших толкова много противопоставящи се на Бог действия. Дори смъртта не можеше да изплати злодеянията ми и заслужавах да бъда прокълната! Многократно се молех на Бог: „О, Боже! Извърших твърде много зло. Ако не бяха изгонването ми и Твоят праведен нрав, който ми се разкри, не знам колко още зло щях да извърша. Боже, готова съм да се изповядам и да се покая пред Теб. Дори ако ме оставиш да умра сега, готова съм предано да се покоря“.

По-късно прочетох това в Божието слово: „Ако действително разбираш истината със сърцето си, ще знаеш как да я практикуваш и как да се покориш пред Бог и естествено ще поемеш по пътя на стремеж към истината. Ако пътят, по който вървиш, е правилен и съответства на Божиите намерения, делото на Светия Дух няма да те напуска, а така вероятността да предадеш Бог ще намалява все повече. Без истината е лесно да вършиш зло и ще го вършиш, дори и без да искаш. Например, ако имаш надменен и самонадеян нрав, няма никакво значение, че ти се казва да не се противопоставяш на Бог. Нищо не можеш да направиш, то е извън твоя контрол. Няма да го правиш нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти ще те карат да презираш Бог и да Го смяташ за незначителен. Ще те карат да се превъзнасяш, постоянно да се изтъкваш и да презираш останалите. В сърцето ти няма да остане място за никого, освен за теб самия. Надменността и самонадеяността ти ще откраднат мястото на Бог в твоето сърце и накрая ще те накарат да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се подчиняват. Ще те карат да се прекланяш пред собствените си мисли, идеи и представи, все едно са истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа! За да решат проблема със злодеянията си, те първо трябва да се справят със своята природа. Без промяна в нрава не би било възможно този проблем да се реши из основи“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). От Божиите слова разбрах, че моята способност да монополизирам църквата, да поемам отговорността, да укорявам и възпирам сътрудниците си и да изключвам различните от мен, се дължеше на това, че се ръководех от надменна и самонадеяна природа. Именно тази надменна и самонадеяна природа ме караше да имам толкова високо мнение за себе си, да вярвам, че всичко, което правя, е правилно и че братята и сестрите трябва да ми се подчиняват. Всеки, който не се съгласяваше с мен, беше изключван и наказван. Отровите на Сатана, като например „В цялата вселена само аз царувам“ и „Нека тези, които ми се подчиняват, да процъфтяват, а тези, които ми се противопоставят, да загинат“, ме правеха все по-надменна и самонадеяна и правех каквото си поискам в църквата. Превърнах се в непокорен, неконтролируем сноб и загубих всякаква съвест и разум, напълно лишена от човешка природа. Ако не се променях, накрая щях да бъда отстранена и наказана от Бог за това, че съм изпитвала враждебност към Него. Помислих си как Бог ме издигна и ми даде възможности да практикувам като водач. Неговото намерение беше да се стремя към истината чрез такива възможности, а също и да водя общение за истината, за да подкрепям братята и сестрите и да им помагам. Аз обаче си играех на цар и монополизирах властта в църквата, укорявах и порицавах всеки брат или сестра, които разкриваха поквара, третирах ги като роби, които трябва да бъдат мъмрени и наказвани. Когато някой поставяше под съмнение моите решения, аз го потисках и наказвах. Бях толкова порочна! Независимо колко болка причинявах на братята и сестрите си, колко смущения внасях в църковния живот, аз си оставах безчувствена и коравосърдечна. Дори след като църквата ме отстрани заради действията ми, аз пак не се покаях, мислех, че съм талантлива и незаменима за Божия дом и продължих да прекъсвам и смущавам и да сея недоволство в църквата, като привличах братята и сестрите на моя страна, за да ме защитават. Tези действия бяха проява на непокорство срещу отношението на църквата към мен. Това беше противопоставяне на Бог и враждебност към Него. Отлъчването ми от църквата напълно разкри Божията праведност и беше изцяло по моя вина. Като си припомнях всяка сцена от миналото, се чувствах дълбоко осъдена. Толкова много се мразех, че си ударих няколко плесници, но прегрешенията ми бяха непоправими. Помислих си за братята и сестрите, които бях наранила. Първо отидох в дома на една сестра, към която можех да се обърна. Разплаках се и ѝ казах: „Сега виждам, че не съм имала човешко подобие. Когато работехме заедно, намирах всякакви причини да те гледам отвисоко и говорех обидни неща, за да те укорявам и възпирам. Сега осъзнавам, че дори не съм била човек; бях твърде надменна. Приеми извиненията ми!“. Сестрата проведе общение с мен и ме утеши, като ме призова да си взема поука от това обстоятелство. Когато накрая се покорих на това изгонване, се почувствах много по-спокойна. Огромното чувство на страх и безпомощност започна да намалява. Докато размишлявах върху всичко, което бях направила, сякаш тръни пронизваха сърцето ми и беше непоносимо да погледна назад. Дори и в крайна сметка да нямах добър изход, бях готова да се покоря и да се покая! За да компенсирам дълга си, подкрепях слабите и негативни братя и сестри, доколкото ми беше възможно. Също така приемах братя и сестри в дома си на събрания. Потопих се в Божието слово, пишех статии със свидетелства за преживяване и несъзнателно започнах отново да усещам Божието присъствие. Изпитах напътствието и ръководството на Божиите слова, а сърцето ми се чувстваше много по-удовлетворено.

Две години по-късно дойде денят, в който чух една сестра да казва, че църквата иска да ме приеме обратно. Вътрешно бях щастлива, но все още не можех да повярвам напълно. Помислих си: „Ако някога се върна в църквата, няма да се занимавам със злодеяния както преди“. Неочаквано, два дни по-късно, водачът се срещна с мен и каза: „Разбрахме за покаянието в твоето поведение, след като беше отлъчена, включително и за приемането и подкрепата, които оказа на братята и сестрите, както и за разобличаването на собствените ти злодеяния. Въз основа на оценка според принципите, църквата реши да възстанови църковния ти живот. Готова ли си да се върнеш?“. Бях толкова развълнувана, че продължавах да повтарям: „Готова съм, готова съм“. На път за вкъщи сърцето ми беше изпълнено с радост и ми се искаше да извикам на висок глас: „Боже! Боже! Отново съм в Твоя дом“. В онзи момент всичко изглеждаше прекрасно и горчивината от миналото се беше разсеяла. Когато се прибрах у дома, бях толкова развълнувана, че не знаех какво да кажа на Бог. Просто се молех със сълзи на очи: „Боже, отново мога да живея църковен живот с моите братя и сестри. Боже, благодаря Ти! Боже! Благодаря Ти!“. След това отново изпълнявах дълга си. Ценях тази възможност да изпълнявам дълга си и не исках да се противопоставям на Бог със злодеяния, както преди. Дълбоко преживях това, че Божият праведен нрав е жив и реален. Независимо дали Бог е гневен, или милостив и търпелив към хората, това е проява на Неговия праведен нрав. Видях как всички Божии действия към хората са от любов и за спасение.

През ноември 2020 г., по време на църковните избори, бях избрана за евангелски дякон. Като си помислих как предишните ми злодеяния прекъсваха и смущаваха работата на църквата, осъзнах, че този път Божият дом ми е дал възможност да се покая и трябва да се справя добре. Вече не можех да разчитам на надменния си нрав, за да изпълнявам дълга си. Един ден прочетох откъс от Божието слово: „Има проблем, ако си водач или работник и все се мислиш за по-висш от останалите и се наслаждаваш на дълга си, сякаш е някакъв държавен пост, все се отдаваш на облагите от статуса си, все кроиш собствени планове, все се съобразяваш със собствената си слава, с придобивките и статуса си и им се наслаждаваш, все се занимаваш с лични дела и непрестанно се стремиш да придобиеш по-висок статус, да управляваш и контролираш повече хора и да разшириш обхвата на властта си. Много е опасно да се отнасяш към важен дълг като към възможност да се радваш на положението си, сякаш си държавен служител. Ти си антихрист, ако все така постъпваш, ако не искаш да си сътрудничиш с други хора, да отслабиш властта си и да я споделиш с друг, ако не искаш някой друг да те засенчи и да стане център на вниманието, и ако единствено искаш да се радваш на властта сам. Ако обаче често търсиш истината, практикуваш опълчване срещу плътта си и срещу собствените си мотиви и идеи, и ако си способен да се наемеш да си сътрудничиш с другите, да разкриеш сърцето си, за да се съветваш и да търсиш с останалите, да слушаш внимателно идеите и предложенията им и да приемаш правилните съвети, които се съобразяват с истината, който и да ги дава, тогава практикуваш мъдро и правилно и си способен да избегнеш поемането по погрешен път. Това ще те предпази. Трябва да се откажеш от водаческите титли, да се откажеш от омърсяващото влияние на статуса, да се възприемаш като обикновен човек, да застанеш на нивото на другите и да се отнасяш отговорно към дълга си. Ако винаги разглеждаш дълга си като някаква официална титла и статус или като лавров венец и си въобразяваш, че другите са там, за да работят за твоята позиция и да я обслужват, това е проблем и Бог ще те намрази и ще се отврати от теб. Ако вярваш, че си равен на другите, че Бог ти е дал само малко по-голямо поръчение и по-голяма отговорност, ако можеш да се научиш да се поставяш на равна нога с останалите и дори да благоволяваш да ги питаш какво мислят, и ако можеш сериозно, съсредоточено и внимателно да се вслушваш в думите им, тогава ще си сътрудничиш хармонично с другите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Божиите слова ми показаха пътя за практикуване. Божието изискване към нас е да се избавим от желанието да демонстрираме позицията си на водачи и да си сътрудничим хармонично с другите, да не държим все на своето, да се вслушваме повече в съветите на другите и да се учим от техните силни страни. Само по този начин можем да изпълняваме дълга си правилно. Преди си мислех, че съм изпълнявала дълга си на водач в продължение на много години и имам опит в работата, и че това е вид капитал. Винаги вярвах, че съм по-добра от другите. Не можех да видя силните страни на моите братя и сестри и им причинявах само вреди. Внасях единствено смущение в работата на църквата. Сега осъзнах, че сестрата, с която си партнирах, е стабилна и има чувство за бреме в изпълнението на дълга си. Ако забележеше, че някой действа против принципите, тя предлагаше напътствия и помощ. Аз обаче не оценявах нейните силни страни и често я гледах отвисоко. През повечето време не се вслушвах в съветите ѝ и дори я възпирах. Като размишлявах върху това, се чувствах засрамена и изпитвах съжаление заради сестрата. Всеки има своите силни страни. Бог ни свързваше по двойки, за да можем да си помагаме взаимно, да се учим един от друг и да се държим взаимно отговорни, за да се предпазим от отклонения. Този вид практикуване беше от полза за работата на църквата. Сега трябваше да направя промяна. Докато изпълнявах дълга си, трябваше да търся истината, да се вслушвам повече в съветите на другите и да не разчитам на собствения си опит и квалификация. Трябваше да следвам пътя, показан от Божиите слова.

По време на едно събрание обсъждахме трудностите и въпросите, свързани с един потенциален приемник на евангелието. Имах различна гледна точка от тази на една сестра и когато споделих мнението си, тя не се съгласи с мен. Почувствах се малко неловко, като си помислих: „Напоследък имам известни резултати в разпространението на евангелието, като следвам собствения си подход. Как би могла ти, която си по-млада и неопитна в работата с евангелието, да разбереш как да се справиш с тези въпроси?“. Започнах надменно да настоявам за собственото си мнение в сърцето си. В този момент си спомних тези Божии слова: „Ако вярваш, че си равен на другите, че Бог ти е дал само малко по-голямо поръчение и по-голяма отговорност, ако можеш да се научиш да се поставяш на равна нога с останалите и дори да благоволяваш да ги питаш какво мислят, и ако можеш сериозно, съсредоточено и внимателно да се вслушваш в думите им, тогава ще си сътрудничиш хармонично с другите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Тогава разбрах, че отричането на моята гледна точка от страна на сестрата може да ми помогне да се избавя от високомерното си отношение, да се науча да си сътруднича в хармония с другите и да се вслушвам в съветите им. След като го обмислих внимателно, открих, че предложението на сестрата е уместно и основателно. В този момент осъзнах, че че в миналото бях твърде самоправедна, като се мислех за по-добра и не се вслушвах в съветите на другите. Бях твърде надменна. Видях също така как Светият дух действа по различен начин при всеки човек. Независимо кой дава своите предложения, трябва да се опитаме да слушаме и да търсим повече, да се учим от силните и слабите страни на другите, за да вършим работата добре. Сега, след като предложението на сестрата беше подходящо, трябваше да го приема. Казах: „Нека продължим с твоя план“. Когато оставих настрана собственото си мнение и се вслушах в съвета на сестрата в името на работата на църквата, аз се почувствах много уверена. По-късно, когато се сблъсквахме с проблеми при изпълнението на дълга си, всеки споделяше своите гледни точки. Приемах всички уместни предложения от братята и сестрите, които можеха да решат проблема. Понякога, когато братята и сестрите ми изтъкваха проблемите ми, въпреки че се чувствах неудобно, можех да ги приема и да размишлявам върху тях. След като практикувах по този начин известно време, постигнах напредък и можех да общувам нормално с братята и сестрите.

Въпреки че след изгонването ми беше много мъчно, това ми помогна да разбера повече за дълбоко вкоренената си надменна природа. За човек като мен, който е толкова надменен, би било трудно да се промени, без да преживее такива обстоятелства. В крайна сметка без промяна щях да бъда разкрита и отстранена. Това освобождаване и изключване са голямата Божия любов и спасение за мен. От дълбините на сърцето си поднасям истинска хвала на Бог!