През август 2022 г. по статията със свидетелството за преживяване, която написах, беше направен клип и той бе качен онлайн. Бях много изненадана и развълнувана и бързо отидох да разкажа за това на една от сестрите, която познавах сравнително добре. В онзи момент не го направих твърде широко известно, тъй като знаех, че това се дължи на Божието просветление и напътствие и че не бива да се самоизтъквам. Няколко месеца по-късно по още две статии със свидетелства за преживяване, които написах, също бяха направени клипове, които качиха онлайн. Този път не можех повече да сдържам вълнението си, и си помислих: „Три от моите статии със свидетелства за преживяване са избрани, за да направят клипове по тях. Никой друг в нашата църква няма толкова много, което доказва, че имам някакво действително преживяване, че знам как да опозная себе си и че мога да споделям свидетелства за преживявания. Изглежда не съм много далеч от постигането на спасение“. По онова време се случи така, че се бях събрала заедно с няколко сестри и си помислих: „Ако знаеха, че по моите статии със свидетелства за преживяване са заснети клипове и са пуснати в интернет, те със сигурност биха ми завидели и щях да се издигна в очите им. Щяха да си помислят, че съм човек, който се стреми към истината и има навлизане в живота“. Помислих си за това, което каза сестра Сяосяо, когато говореше за състоянието си няколко дни по-рано. В сърцето си тя чувстваше, че се противопоставя на човека, който отговаряше за това да я надзирава и да проверява работата ѝ, и не знаеше как да се справи с това състояние. Затова казах: „В една статия със свидетелство за преживяване, която написах, се обсъжда същото състояние като това на Сяосяо. Става дума за нежеланието ми да приема надзора на моя водач, когато изпълнявам дълга си. Можем всички заедно да я разгледаме“. По-късно изпратих клипа на братята и сестрите и анализирах подробно как по време на това преживяване успях да насоча вниманието си към моето състояние, да го анализирам и разпозная. След като Сяосяо изгледа клипа, в погледа ѝ се появи израз на завист. Друга сестра на име Ли Ци, каза: „Не знам как да се захвана с разкриването на моята поквара, да се самоанализирам и да опознавам себе си като теб, или как да потърся съответните истини, за да се справя с нея. Имам само бегло разбиране за състоянието си. Сега, чрез това общение, разбирам малко за пътя към навлизането в живота. Наистина ми липсва толкова много“. Бях много щастлива и си помислих: „Аз действително разбирам истината, имам навлизане в живота и мога да разреша твоите състояния. Мога да говоря и за пътища за практикуване“. Мислех си, че съм по-добра от всички останали там, и бях изпълнена с увереност. Преди това Ли Ци живееше в негативно състояние и не желаеше да излиза и да се събира, затова нарочно я попитах: „Желаеш ли да участваш в следващото събиране?“. Ли Ци с радост отговори: „Да, желая. Ще участвам, стига ти да си там. Преди не знаех как да се съсредоточа върху навлизането в живота, а сега имам известно разбиране. Участието в събрания е толкова полезно!“. Като видях доволното изражение на Ли Ци, изпитах силно чувство на удовлетворение и си помислих, че съм отлична водачка. Не само че можех да разрешавам проблеми, свързани с работата, но също така можех да напътствам братята и сестрите да се стремят към навлизане в живота. По това време често живеех в състояние на възхищение от себе си. Мислех си, че съм невероятна, и където и да отидех, винаги мислех, че аз съм човекът с най-много преживяване, с най-голямо навлизане в живота и с най-голяма истина реалност.

На едно събрание сестра И Жан ме помоли да споделя как върша работата си. Като чух това, не можех да не се зарадвам поне малко. Помислих си: „Виждам, че никой от вас не знае как да работи. Само почакайте, ще ви разкажа всичко за това как си върша работата и ще ви покажа, че имам работни умения“. В началото казах скромно: „Когато за първи път започнах да изпълнявам този дълг, аз също не знаех как да работя и не знаех как да организирам приоритетите си“. След това избълвах поредица от думи за начина, по който вършех работата си. Видях, че всички братя и сестри усърдно слушат моето общение и ми хвърлят завистливи погледи. Помислих си, че моето общение е доста добро, и бях изключително щастлива. След това отидох на събрание на друга група. Докато провеждах общението си, се замислих: „Как мога да разговарям с братята и сестрите така, че да видят, че имам работни умения?“. Мислех си, че евангелската работа, за която отговарях, е дала някакви резултати, и затова наблегнах на това как съм поела отговорността за нея. Казах: „Първо, човек трябва правилно да организира служителите си. Аз подредих задълженията на братята и сестрите според различните им заложби и специалности. Също така бях сравнително съсредоточена върху справянето със състоянията и проблемите на служителите, разпространяващи евангелието. Когато вложих сърцето си в евангелската работа, броят на спечелените хора се увеличаваше всеки месец. Братята и сестрите ме похвалиха, като казаха, че имам високи заложби и работни умения“. Като виждах, че всички слушат внимателно, се почувствах щастлива, но и съжалих. Защото по онова време имаше само трима души, които слушаха моето общение. Помислих си: „Щеше да е чудесно, ако имаше повече хора, които да ме слушат и да научат за моите работни умения“. След събранието сърцето ми беше неспокойно. Имах леко усещане, че може би съм се величаела и съм свидетелствала за себе си. Но след като помислих отново, реших, че това просто е моето преживяване и че всичко, което казах, е факт. Не беше равносилно на това да се величая и да свидетелствам за себе си. Точно когато се наслаждавах на щастието си, изведнъж получих писмо от една сестра. В писмото си тя посочваше и разобличаваше проблема ми: „При общенията си по време на събрания винаги се изтъкваш, като говориш за това как вършиш работата си, какви резултати постигаш накрая и колко високо мнение имат другите за теб. Обсъждаш тези неща с големи подробности, но не чувам нищо за това как свидетелстваш за Бог. Докато слушах твоето общение, аз също си изградих много високо мнение за теб и си мислех, че макар и толкова млада, си много добра в работата си и че действително се стремиш към истината. Ти зае мястото си в сърцето ми, просто ей така, а и другите братя и сестри също имаха доста високо мнение за теб. Ти накара всички да застанат пред теб, да имат високо мнение за теб и да те почитат. Да продължаваш по този начин е опасно — това е пътят на антихристите“. Когато прочетох писмото, се почувствах ужасно. Но само признах, че вървя по грешен път и изобщо не се самоанализирах сериозно.

След това почувствах голям мрак в сърцето си. Когато ме сполетеше нещо, не се съсредоточавах върху самоанализа, а когато виждах нещо, което не ми харесваше, не можех да се въздържам. По всички въпроси мислех, че съм права, а братята и сестрите грешат. Например когато работата, за която отговарях, даваше слаби резултати, не размишлявах дали съм свършила истинска работа, а вместо това прехвърлях отговорността върху братята и сестрите си, като казвах, че именно техните слаби заложби са довели до липсата на резултати. Хората, които избрах, също не бяха подходящи, а сестрата, с която си партнирахме, ми напомни да избирам хората според принципите. Аз се противопоставих и не приех това в сърцето си. Бях негативна и враждебна, като казвах, че имам слаби работни умения и не мога да върша истинска работа. Когато заедно със сестра Ян Тин прегледахме евангелската работа, видях, че няма никакво подобрение, и без никаква причина я скастрих, като казах, че няма бреме, което да понесе, и че не върши истинска работа. Това доста засегна Ян Тин. Осъзнах, че съм в лошо състояние, и почувствах, че нямам делото на Светия дух. При всички тези проблеми, които ме сполетяха, нито веднъж не се опитах да опозная себе си, а и действах без принципи. Това, което донесох на братята и сестрите, не беше нищо друго освен възпиране и вреда. Като се замислих за това, аз се ужасих. Стремях се към слава и статус и често се величаех и свидетелствах за себе си. Когато нещо ме сполетяваше, не приемах истината и не бях полезна на никого. Не след дълго бях заменена. В онзи момент имах чувството, че катастрофата е неизбежна. В сърцето си знаех много добре, че над мен са надвиснали Божият съд и наказание. Чувствах се много зле и съжалявах, че не се бях покаяла навреме. Тихо се молех на Бог в сърцето си: „Боже! Аз се величаех и свидетелствах за себе си, докато изпълнявах дълга си, и бях заменена. Знам, че това е Твоят начин да ме обичаш и защитаваш. Боже! Моля Те, просветли ме, напътствай ме и ми помогни наистина да опозная себе си“.

След това се самоанализирах и се опитах да опозная себе си въз основа на проблемите, които братята и сестрите посочиха и по време на една духовна практика, прочетох тези Божии слова: „Да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, да се изтъкват, да се опитват да изтръгнат от хората почит и преклонение — поквареното човечество е способно на тези неща. Това е инстинктивната реакция на хората, които са подвластни на сатанинската си природа, и тя е обща за цялото покварено човечество. Как обикновено се превъзнасят и свидетелстват за себе си хората? Как постигат тази цел — да изтръгнат от хората почит и преклонение? Те свидетелстват за това колко много работа са свършили, колко много са изстрадали, как са дали всичко от себе си и каква цена са платили. Те се превъзнасят, като говорят за капитала си, който им дава по-високо, по-стабилно и по-сигурно място в съзнанието на хората, така че повече хора да ги ценят, да имат добро мнение за тях, да ги уважават и дори да се прекланят пред тях, да им се възхищават и да ги следват. За да постигнат тази цел, хората вършат много неща, с които на пръв поглед свидетелстват за Бог, но по същество се превъзнасят и свидетелстват за себе си. Разумно ли е това поведение? Те излизат извън рамките на рационалността и нямат срам, тоест безсрамно свидетелстват какво са направили за Бог и колко са страдали за Него. Те дори се хвалят със своите дарби, таланти, опит, специални умения, със своята умелост в светските отношения, със средствата, които използват, за да си играят с хората, и т.н. Методът им за самопревъзнасяне и свидетелство за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като крият от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, така че те да виждат само техния блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно; нямат смелостта да се открият и да споделят с тях, а когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Нямат търпение да съобщят на целия свят колко са способни, колко високи са заложбите им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не е ли това начин да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си? Дали хората, които имат съвест и разум, се превъзнасят и свидетелстват за себе си? Не. В такъв случай що за нрав се разкрива обикновено, когато човек го прави? Надменност. Това е един от основните видове нрав, които се разкриват, следван от измамността, част от която е, че този човек прави всичко възможно, за да накара другите да имат добро мнение за него. Думите му са напълно непроницаеми и е ясно, че зад тях се крият подбуди и кроежи, той се перчи, но иска да го прикрие. В резултат от това, което казва, хората остават с впечатлението, че е по-добър от тях, че никой не може да се мери с него и че всички останали стоят по-долу от него. А дали този резултат не се постига с подмолни средства? Що за нрав се крие зад тях? И дали включва елементи на нечестивост? (Така е.) Това е вид нечестив нрав. Вижда се, че средствата, които използват, са ръководени от измамен нрав. Защо тогава казвам, че това е нечестиво? Каква връзка има това с нечестивостта? Какво мислите вие: могат ли те да бъдат открити относно целите си, когато се превъзнасят и свидетелстват за себе си? Не могат. Но в дълбините на сърцата им винаги има някакво желание и това, което казват и правят, е в подкрепа на това желание, а целите и мотивите на това, което казват и правят, се пазят в голяма тайна. За да постигнат тези цели, те ще използват например неправилно насочване на вниманието или някаква подмолна тактика. Не е ли такава потайност лукава по своята природа? Не може ли подобно лукавство да се нарече нечестиво? (Да.) То наистина може да се нарече нечестиво и е по-дълбоко от измамността“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). Божиите слова удариха право в целта и разобличиха нашите намерения и цели, когато се величаем и свидетелстваме за себе си. Всичко това е, за да накараме хората да имат високо мнение за нас, да ни почитат и да имаме място в сърцата им. Сега като се замисля, аз се величаех и самоизтъквах, за да се издигна в очите им и да ми се възхищават. Когато видях, че по моите статии се правят клипове и се качват онлайн, аз не свидетелствах за резултатите, които Бог беше постигнал като работеше върху мен, а вместо това ги използвах като капитал, за да се самоизтъквам и да се издигна в очите на другите. По време на това събрание, когато чух, че състоянието на Сяосяо е подобно на моето преживяване, не проведох общение относно познанията си за Божието слово, въз основа на собственото ми преживяване, за да ѝ помогна да разбере истината и да се опита да опознае собствения си покварен нрав, а вместо това се перчех и умишлено анализирах статиите си много подробно, за да мога по-добре да покажа на братята и сестрите си, че имам високи заложби и навлизане в живота и че съм човек, който се стреми към истината. Тогава те щяха да имат високо мнение за мен и да ме почитат. Особено когато сестра И Ран ме попита как върша работата си, не проведох общение за това как се овладяват принципите на работа, а вместо това, продължих да разказвам колко съм добра в организирането на работата, така че всички да си помислят, че имам работни умения, а после да ме уважават и почитат. Когато отивах на събиране в другата група, беше същото. Когато провеждах общение, специално избирах най-успешното си преживяване, за да се самоизтъкна и да им покажа, че не съм обикновена, за да мога да оставя добро впечатление у тях. Всъщност, отначало, когато започнах да изпълнявам дълга си, имаше много неща, които не разбирах и преживях много провали. Именно напътствията на Божиите слова и общението и помощта на моите братя и сестри ми позволиха да схвана някои принципи. Но аз не говорех за своите поквари, или за това, което ми липсва, а специално показвах най-светлата си и бляскава страна, за да покажа на братята и сестрите, че имам добри заложби, че се стремя към истината, че имам работни умения, че съм талантлива, и че всички трябва да ме видят в нова светлина. Моите намерения в общението ми по време на събранията бяха да се изтъкна, да покажа на хората, че знам как да преживявам и да работя, така че да се издигна в очите им и да ми се възхищават. Свидетелствах за себе си, самоизтъквах се и подвеждах другите. Това че провеждах общението си с моите братя и сестри с такива намерения, наистина ме правеше толкова жалка и зла! Помислих си за това, което се казваше в десетте управленски закона, които Божиите избраници трябва да спазват: „1. Човек не трябва да се възвеличава, нито да се възхвалява. Той трябва да се покланя на Бог и да Го възхвалява“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Десетте управленски закона, които трябва да бъдат спазвани от Божиите избраници в Епохата на царството). И Божиите слова казват: „Всеки, който върви по пътя на антихристите, се възвеличава и свидетелства за себе си, прави си реклама, перчи се на всяка крачка и хич не се интересува от Бог. Преживели ли сте това, за което говоря? Мнозина упорито свидетелстват за себе си, като разправят как страдат от едно или друго, как се трудят, как Бог ги цени и им поверява някаква такава работа и какви са, като нарочно говорят с определен тон и се държат по определен начин, докато накрая някои май започват да се мислят за Бог. Светият Дух отдавна е изоставил онези, които стигат до това ниво, и макар че още не са премахнати или отлъчени, а вместо това са оставени да полагат труд, съдбата им е подпечатана и те само чакат наказанието си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). След като прочетох Божиите слова, почувствах, че Неговият праведен нрав не бива да бъде накърняван. Това, което Бог ненавижда най-много, е хората да се величаят и самоизтъкват и онези, които правят това, лесно могат да загубят делото на Светия Дух. Ако не се покаят, накрая ще ги чака наказание. След като прочетох Божиите слова, най-накрая се събудих за реалността. Замислих се как през цялото това време, за да се издигна в очите на хората, нямах търпение да им съобщя, че съм написала няколко статии със свидетелства за преживявания. Превърнах резултатите от делото и напътствията на Светия дух в мое собствено голямо постижение, което разпространявах навсякъде. Независимо дали се събирах с братята и сестрите, или обсъждах работата, всеки път когато виждах някого, използвах възможността безсрамно да пробутвам опита си, така че братята и сестрите да видят, че имам добри заложби и работни умения, че съм човек, който се стреми към истината, в резултат на което да се издигна в очите им и да ме почитат. Безсрамно се изтъквах и привличах сърцата на другите. Това беше оскърбление за Божия нрав. В онзи момент, когато загубих делото на Светия Дух, изпаднах в мрак и накрая бях заменена, ми хрумна, че това беше Божият праведен нрав, който ме връхлиташе. Бог толкова много ненавиждаше това, което правех и скри лицето Си от мен. Бог е праведен и свят и Неговият нрав не бива да бъде накърняван, но аз нямах никакво чувство за срам и нагло откраднах Божията слава. Приписвах си заслугите за резултатите от Божието дело и се хвалех със силните си страни. Наистина изобщо нямах богобоязливо сърце и вървях по пътя на антихристите. Вършех зло. Като си припомних всичко до този момент, сърцето ми се сви от болка. Като виждах, че макар и да бях задоволила желанието си за статус като се величаех и свидетелствах за себе си, това, което получих в замяна, беше Божията омраза и загубата на делото на Светия Дух. Ако продължавах така, щях да изгубя шанса си да постигна спасение. Сега бях заменена, което беше предупреждение от Бог. Трябваше правилно да се самоанализирам и да се покая.

Замислих се: „Защо бях способна да се величая, да свидетелствам за себе си и да стъпя на този грешен път? Какъв покварен нрав ме контролираше?“. Помолих се и на Бог да ме просветли и напътства. По време на една духовна практика прочетох тези Божии слова: „Ако имаш надменен и самонадеян нрав, няма никакво значение, че ти се казва да не се противопоставяш на Бог. Нищо не можеш да направиш, то е извън твоя контрол. Няма да го правиш нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти ще те карат да презираш Бог и да Го смяташ за незначителен. Ще те карат да се превъзнасяш, постоянно да се изтъкваш и да презираш останалите. В сърцето ти няма да остане място за никого, освен за теб самия. Надменността и самонадеяността ти ще откраднат мястото на Бог в твоето сърце и накрая ще те накарат да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се подчиняват. Ще те карат да се прекланяш пред собствените си мисли, идеи и представи, все едно са истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). „Хората с арогантна природа са способни да се бунтуват срещу Бог, да Му се противопоставят, да извършват действия, които Го съдят и предават, и да правят неща, които възвеличават самите тях и които са опит да установят техни собствени независими царства. Да кажем, че в една страна има десетки хиляди хора, които са приели Божието дело, и Божият дом те е изпратил там, за да водиш Божиите избраници и да си техен пастир. И да кажем, че Божият дом ти е предал властта и ти е позволил да работиш сам, без надзор нито от Мен, нито от другиго. След няколко месеца ти ще си станал като върховен владетел, цялата власт ще е в ръцете ти, у теб ще е и хлябът, и ножът, всички избраници ще те почитат, ще ти се покланят, ще ти се покоряват, сякаш си Бог, ще те възхваляват с всяка дума, ще казват, че проповядваш проникновено и упорито ще твърдят, че твоите слова са онова, от което се нуждаят, че можеш да им осигуриш ресурси и да ги водиш, и в сърцата им няма да има място за Бог. Не би ли бил проблемен този вид работа? Ти как би я свършил? Ако тези хора са способни на такава реакция, това би доказало, че работата, която вършиш, изобщо не включва да свидетелстваш за Бог. По-скоро тя свидетелства единствено за самия теб и те хвали. Как сте могли да постигнете такъв резултат? Някои хора казват: „Това, за което аз общувам, е истината. Със сигурност никога не съм свидетелствал за себе си!“. Това твое отношение, този маниер, е опит да общуваш с хората от позицията на Бог, а не заемане на позицията на покварен човек. Всичко, което казваш, е високопарно говорене и отправяне на искания към другите — то няма нищо общо с теб самия. Затова последствието, което ще постигнеш, е да накараш хората да ти се покланят и да ти завиждат, докато накрая всички ти се покоряват, свидетелстват за теб, възвеличават те и те ласкаят до небесата. Когато това се случи, с теб ще бъде свършено. Ти ще си се провалил! Не е ли това пътят, на който всички вие се намирате в момента? Ако те помолят да водиш няколко хиляди или няколко десетки хиляди души, ти ще се почувстваш въодушевен. После ще се поддадеш на високомерие и ще започнеш да се опитваш да заемеш Божието място, да говориш и да жестикулираш, и ще се чудиш какво да облечеш, какво да ядеш или как да вървиш. Ще се наслаждаваш на удобствата на живота и ще се държиш високомерно и няма да благоволяваш да се срещаш с обикновени братя и сестри. Ще стигнеш дъното и ще бъдеш разкрит и отстранен, поразен като архангела! Всички вие сте способни на това, нали? Е, какво трябва да направите? Ако един ден се уреди да бъдете отговорни за евангелската работа във всяка страна, а вие сте в състояние да вървите по пътя на антихриста, тогава как би се разпространило делото? Това няма ли да бъде обезпокоително? Кой тогава би се осмелил да ви пусне да отидете там? След като бъдеш изпратен там, никога няма да се върнеш. Няма да обръщаш внимание на нищо, което Бог казва, и просто ще продължиш да се величаеш и да свидетелстваш за себе си, сякаш ти носиш спасение на хората, вършиш Божието дело и караш хората да мислят, че Бог се е появил и работи тук — и като ти се покланят хората, ти ще си изпълнен с радост и ще приемеш да държат с теб като с Бог. След като стигнеш до този етап, значи сериозно си загазил; ще бъдеш изхвърлен на боклука. Без да го осъзнаваш, този вид арогантна природа ще се окаже твоята разруха. Това е пример за човек, който върви по пътя на антихристите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Надменната природа е в основата на съпротивата на човека спрямо Бог). От Божиите слова разбрах, че когато се величая и свидетелствам за себе си, съм под контрола на надменна природа. Заради това че по три от моите статии бяха направени клипове, които качиха в интернет, аз имах много високо мнение за себе си и си мислех, че съм човек, който притежава истината реалност и ще бъде спасен. Хвалех се и за това, че мога да разрешавам проблемите на братята и сестрите и че съм най-подходящият водач. Независимо дали братята и сестрите обсъждаха своите състояния, или говорехме за работа, използвах всяка възможност, за да им покажа моите статии със свидетелства за преживявания и да анализирам как съм придобила знания и опит, така че те да видят, че притежавам истината реалност, да имат високо мнение за мен и да ме почитат. Бях толкова надменна, че изгубих всякакъв разум и не знаех коя, за бога, бях аз. Всеки човек с малко разум и поне малко богобоязливо сърце, ще отдаде цялата слава на Бог когато види резултатите, постигнати от Неговото дело. Но, аз, в същото време, нямах никакъв разум. Написах няколко статии със свидетелства за преживявания и си помислих, че притежавам истината реалност, така че започнах да свидетелствам за себе си. Наистина нямах никакво чувство за срам. Помислих си за Павел, чиято природа беше изключително надменна и високомерна. Той си мислеше, че разбира повече от другите и стои над всички апостоли. Никога не се анализираше и не се опитваше да опознае себе си, нито пък приемаше Божия съд и наказание. Когато Павел виждаше някакви резултати в работата си, той се перчеше навсякъде, като показваше, че е добър в работата и проповядването. Свидетелстваше за това колко много страдания е понесъл и колко висока цена е платил и подведе доста вярващи. Той накара хората погрешно да повярват, че притежава истината реалност и да се отнасят към думите му като към Божии слова. В крайна сметка той накърни Божия нрав и го посрещна Божието наказание. Нравът, който бях разкрила, не се различаваше от този на Павел. Освен това бях изключително надменна и самонадеяна. Написах няколко статии със свидетелства за преживявания и се правех на някой, който притежава истината реалност. Винаги използвах тези статии, за да се изтъквам, което доведе до това братята и сестрите да ме почитат. Заблуждавах хората точно както Павел. Само Бог е истината и само Божиите слова могат да направят така, че хората да се справят със своите състояния и трудности. И само Божиите слова са подходящи да бъдат разпространявани сред всички. Само Бог е достоен за почит и възхищение от страна на хората. Аз съм обикновен покварен човек, но винаги се стремях да накарам хората да имат високо мнение за мен и да ме почитат. Вървях по пътя на противопоставянето на Бог. Ако не се покаех, щях да накърня нрава Му и да бъда унищожена. Вътрешно треперех от страх, сякаш Божията ярост можеше да се отприщи върху мен всеки момент. В сърцето си постоянно се обръщах към Бог: „Боже! Сгреших. Аз не съм нищо повече от един покварен човек. Моят нрав е надменен, откраднах Твоята слава и изгубих делото на Светия Дух. Това е Твоята праведност. Аз съм твърде неразумна и наистина трябва да бъда наказана. Боже! Толкова се страхувам, че ще ме изоставиш и съм готова да застана пред Теб и да се покая“.

По-късно аз също така се самоанализирах и осъзнах, че винаги си мислех, че писането на статии със свидетелства за преживявания означава, че имам реалността на истината и че съм велика. Дали подобен възглед съответстваше на истината? Прочетох Божиите слова и намерих отговор на този въпрос. Бог казва: „Животът на хората напредва много бавно, защото истината, която разбират, включва тяхната природа същност, съществуването им и нещата, според които живеят, а това води до трансформация на нрава и до промени в живота им. Как може твоят живот много лесно да се промени в друг живот? От една страна, за това е необходимо Божието дело, но в същото време е необходимо и активното съдействие на хората. Наред с това има изпитания на външната среда, както и твоят личен стремеж. Освен това трябва да имаш достатъчно заложби и прозрение, а след това Бог ще ти даде допълнително просветление и напътствие. Нещо повече, Бог ще ти наложи някои наказания, известно правосъдие и кастрене, а братята и сестрите ще те критикуват, но въпреки това ти трябва да се стремиш нагоре, за да може да се отстранят нещата, които принадлежат на Сатана — само тогава положителните неща, които принадлежат на истината, могат да навлязат малко по малко. […] Не си мисли, че след като си слушал много проповеди, истината е станала твоят живот и ти си я придобил. Все още си далеч от това! Не си мисли, че само защото си написал статия за свидетелство или си имал такъв вид преживяване, вече си спасен. Все още не си го постигнал! Това е само малък фрагмент от дългото ти житейско преживяване. Този фрагмент може да е само моментно настроение, моментно чувство, моментно желание или амбиция и нищо повече. Когато един ден си слаб и се обърнеш назад и се заслушаш в свидетелствата, които някога си дал, в клетвите, които някога си изрекъл, и в разбиранията, до които някога си стигнал, те ще ти се сторят непознати и ще си кажеш: „Това аз ли бях? Нима съм имал такъв голям духовен ръст? Как така не ми е известно? Това със сигурност не бях аз?“. В този момент ще осъзнаеш, че животът ти все още не се е променил. Какво показва това, че животът ти не се е променил? Означава, че нравът ти все още не се е преобразил. Как ще се почувстваш, когато откриеш, че — въпреки че си дал свидетелства и по онова време си смятал, че вече си с голям духовен ръст — все още можеш да станеш толкова негативен, колкото си сега? Дали няма да си помислиш, че преобразяването на нрава е твърде трудно? Истината не е нещо, което може да се втълпи на хората за една нощ. Ако хората наистина придобият истината като свой живот, те ще бъдат благословени и животът им ще бъде различен. Вече няма да бъдат такива, каквито са сега — често разкриващи покварен нрав, а ще могат да се покорят безпрекословно на Бог, да изпълняват предано дълга си и ще бъдат напълно преобразени“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Първа част)). „В статиите си със свидетелства за преживявания повечето хора разказват за това, че са преживели среда, която ги е принудила да действат по определен начин, и в действията си са постигнали „покорство към Бог“. Те се чувстват много доволни от себе си, като смятат, че притежават истината реалност. Макар да си написал статия със свидетелство, тя всъщност е за да се похвалиш, да свидетелстваш за себе си и да утвърдиш себе си: „Вижте, аз имам свидетелство. Не разочаровах Бог. Придържах се твърдо към дълга си в тази среда!“. Други хора, след като са били кастрени, са размислили и са осъзнали, че са били нехайни и не са удовлетворили Бог, и искат да се покаят. Макар за известно време да показват признаци на покаяние и да изглежда, че вече не са нехайни, дали поквареният им нрав се е променил? Не. Зад кулисите те са все така надменни и самонадеяни. Позицията, гледната точка и възгледите, от които възприемат хората и нещата и се справят с тях, по същество не се основават на Божиите слова, така че поквареният им нрав изобщо не е започнал да се променя! За каква промяна говориш тогава? Това е просто промяна в поведението, в начина на живот, а може би и в тона, начина на изразяване и стила ти на общуване с другите и на справяне с проблемите. Вярата ти също е укрепнала. Способен си да търсиш истината, след като си преминал през много случаи на кастрене в различна среда, сега разбираш много истини и решимостта ти да следваш Бог е по-непоколебима от преди — всички тези аспекти са се променили. Тези промени дават на хората по-голяма увереност, че ще получат спасение, и засилват склонността им да се стремят към истината и тяхната надежда и оптимизъм, що се отнася до следването на Бог. Каквито и изпитания или премеждия да се изпречат на пътя им, те не стават негативни и не изоставят вярата си. […] Каква обаче е лошата новина? Тя е, че промените, които разкривате и проявявате, са само в поведението, мисленето и идеологията, като има някои признаци на пробуждане на относително положителни, активни, оптимистични елементи в подсъзнанието ви. Тези признаци обаче не означават, че поквареният ви нрав е започнал да се променя“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, бях много унизена и засрамена. В миналото си мислех, че ако напиша няколко статии със свидетелства за преживявания, по които да се направят видеоклипове и да се качат онлайн, ще притежавам реалността на истината и ще бъда по-добра от другите, и дори, няма да съм далеч от спасението. Според Божиите слова моят възглед е бил погрешен и не е съответствал истината. Въпреки че се самоанализирах и имах познания по един въпрос, и затова написах статия със свидетелство за преживяване, това означаваше само, че на този етап съм придобила някакви награди и знания, а не че съм се отървала от покварения си нрав и съм била някой, който притежава реалността и живота. Всъщност аз бях дълбоко покварена от Сатана; сатанинският нрав беше дълбоко вкоренен в мен, а в мен имаше и много сатанински отрови. Изобщо не беше вярно, че ако разбирах малко от истината или можех да практикувам истината веднъж по отношение на определен въпрос, моят сатанински нрав би могъл да се промени напълно. През това време живеех в надменния си нрав, като мислех, че съм по-добра от всички безсрамно се величаех и изтъквах, и също така сляпо скастрях братята и сестрите с надменния си нрав и избухливостта си. Все още имах много покварен нрав, с който не бях се справила, и категорично нямах Божието слово за свой живот. Аз също така разпознах това, че статиите със свидетелства за преживявания, които написах показваха само, че имам някакво разбиране за определен аспект на моя покварен нрав или неправилни възгледи и за кратко съм била в състояние да приложа на практика част от истината, но не бях стигнала до пълна омраза и опълчване срещу собствената си природа същност. Когато се сблъсках с подобен въпрос, все още щях да бъда окована от покварения си нрав и нямаше да мога да приложа истината на практика. Точно както преди, когато писах за преживяването си като угодник и осъзнах, че бях контролирана от идеята „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, и че бях егоистична и подла, като защитавах собствените си интереси. Чрез четенето на Божиите слова станах малко по-проницателна към подобна гледна точка, но след това, когато се сблъсквах със същия тип проблем, все още бях контролирана от егоистичната си, измамна природа и не можех напълно да практикувам истината. Все още имах нужда да приемам в по-голяма степен съда и наказанието на Божието слово и постепенно да се отърва от покварения си нрав. Хората, които притежават истинска промяна в нрава и истината реалност, възприемат нещата въз основа на Божиите слова, независимо какво ги сполетява, и няма да живеят според сатанинския си покварен нрав и сатанинските си възгледи. Те могат да останат непоколебими на позицията си на сътворени същества, да свидетелстват за Бог и да изживяват нормално човешко подобие. Но аз все още често се ръководех от покварения си нрав и в това, което изживявах, нямаше и частица свидетелство за Бог. Освен това безсрамно се величаех и свидетелствах за себе си и живеех по образа на Сатана. Унижавах Бог. Каква истина реалност притежавах? Бях толкова далече от това да бъда спасена. Едва тогава ясно видях истинския си духовен ръст: бях покварен човек, изначално недостоен за високото мнение и възхвалата на другите. Когато имах някакви резултати в изпълнението на дълга си, те бяха постигнати благодарение на Божиите слова и дела, както и на просветлението и напътствията на Светия дух. Ако не беше Божието просветление и напътствие, щях да бъда пълна глупачка която нищо не разбира, нищо не струва и не е по-добра от другите. Като осъзнах това, леко се отвратих от себе си. Все още имах толкова много поквари и ми липсваха толкова много неща, но аз изобщо не познавах себе си и все пак си мислех, че притежавам истината реалност. Бях толкова надменна и неразумна и Бог наистина ме ненавиждаше.

След повече от месец отново ми беше възложено да изпълнявам дълга си. Много се страхувах, че ще повторя същите грешки, и често се молех на Бог да ме напътства, така че да практикувам истината. Веднъж, когато се бях събрала с някои водачи, чух Джан Ин да споменава, че е забелязала проблемите на братята и сестрите, но не е посмяла да ги наставлява и си помислих, че това е проявление на угодник. Помислих си: „Тук има доста хора; защо да не им покажа моята статия със свидетелство за преживяване относно това? По този начин те със сигурност ще имат високо мнение за мен и много лесно ще утвърдя образа си сред братята и сестрите“. В този момент осъзнах, че за пореден път искам да се изтъкна. Помислих си за Божиите слова: „За да се предотврати допускането на едни и същи стари грешки, хората преди всичко трябва да са наясно, че още не са придобили истината, че в техния живот нрав още не е настъпила промяна и че макар и да вярват в Бог, те продължават да живеят под властта на Сатана и не са спасени; склонни са да предават Бог и да се отдалечават от Него във всеки един момент. Ако имат усещането за критичен момент в сърцата си, ако, както се казва, са подготвени за опасности по мирно време, тогава ще имат известен самоконтрол и ще се молят на Бог и ще се осланят на Него, когато им се случи нещо, и ще съумяват да избягват повтарянето на едни и същи грешки. […] Има три важни неща, които не трябва да забравяте: първо, вие още не познавате Бог; второ, в нрава ви не са настъпили никакви промени; трето, още не сте изживели истинския човешки облик. Тези три неща съответстват на фактите, те са реални и трябва да сте наясно с тях. Трябва да сте самосъзнателни. Ако имате волята да решите този проблем, трябва да си изберете собствено мото, например: „Аз съм тор върху пръстта“ или „Аз съм дяволът“, или „Често се връщам към старите си навици“, или „Аз съм в опасност във всеки момент“. Всяко от тези твърдения е подходящо за ваше лично мото; ще ви бъде полезно да си го напомняте постоянно. Ако си го повтаряте и разсъждавате върху него, може да се научите да допускате по-малко грешки или да спрете да допускате грешки. И все пак, най-важното е да прекарвате повече време в четене на Божиите слова, да разбирате истината, да опознавате собствената си природа и да се отървете от покварения си нрав. Само така ще сте в безопасност. Друго важно нещо е никога да не възприемате позицията на „Божи свидетел“ и никога да не се наричате така. Можете да говорите само от личен опит. Може да говорите за това как Бог ви е спасил, да споделяте как сте били завоювани от Бог и да разказвате за благодатта, с която Бог ви е дарил. Никога не забравяйте, че вие сте най-дълбоко покварените от всички хора; вие сте тор и боклук. Това, че сега сте способни да приемете Божието дело от последните дни, се дължи изцяло на това, че Той ви е възвисил. Спасени сте от въплътения Бог и Той ви е дарил с такава огромна благодат само защото сте най-покварените и най-мръсните. Поради това ни най-малко не сте достойни да се перчите — можете само да възхвалявате Бог и да Му благодарите. Вашето спасение се дължи изцяло на Божията благодат“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). В сърцето си добре знаех, че не мога да продължавам със стремежа си да се издигам в очите на хората. Трябваше да се избавя от това погрешно намерение. Бог е източникът на истината и само Божиите слова могат да помогнат на хората да се справят със състоянията си. Трябваше повече да разговарям с моите братя и сестри и да свидетелствам за Божието слово, както и да им помогна да се научат как да се самоанализират и опознават чрез Божиите слова и да намерят пътя за практикуване. През този период от време мислех също и за провала си и осъзнах, че не мога да продължавам да се изтъквам, както правех в миналото, затова в сърцето си се помолих на Бог: „Боже! Знам, че намеренията ми са неправилни и отново искам да се изтъквам и да се издигам в очите на хората. Боже! Готова съм да се избавя от вътрешните си намерения и желания; не искам повече да вървя по пътя на провала. Искам само да изпълнявам добре дълга си. Моля те, напътствай ме как да практикувам истината“. След като се помолих, се успокоих и чух за спецификата на проблема на Джан Ин. Замислих за това върху кой аспект на истината трябва да проведа общение, за да постигна резултати. Едва когато се вслушах внимателно, разбрах че нейното състояние и възгледи се различаваха от собственото ми преживяване. След това намерих някои от Божиите слова, които бяха насочени към състоянието на Джан Ин, и проведох общение върху тях, а също така и посочих проблемите на Джан Ин в съответствие с Божиите слова. След общението Джан Ин получи някои знания за състоянието си и беше готова да практикува според Божиите слова и да защитава интересите на църквата. Като видях, че е успяла да направи самоанализ и да получи някакво знание, се почувствах много щастлива. Бях изпитала от първа ръка душевното спокойствие, което идва от практикуването според Божието слово. На едно събрание се разкрих и разказах на братята и сестрите за провала, който бях преживяла в миналото, като се анализирах, разговарях с другите за това как бях опознала покварения си нрав и свидетелствах, че съдът и разобличаването на Божиите слова ме накараха да придобия известно познание за моята надменна природа. И също така признавам, че независимо дали обсъждаме преживяването си, или разрешаваме трудностите и проблемите на братята и сестрите, трябва повече да се анализираме, да разбираме по-добре собствената си поквара и недостатъци, да свидетелстваме повече за Божиите слова, за Неговото дело и напътствие. Само тогава ще можем да възхваляваме Бог и да свидетелстваме за Него.

След като онзи път бях заменена, научих, че това е било Божието спасение. Моята природа беше толкова надменна и макар да знаех, че разкривам покварен нрав, неволно, аз пак се величаех и свидетелствах за себе си. Вървях по пътя на антихристите и не можех да се обърна. Това, че бях заменена, спря моите злодеяния, накара ме да се самоанализирам в дълбочина и да се опитам да опозная себе си. Накара ме да искам да се покая и да се променя. Благодаря на Бог, че ми даде тази ценна възможност да преживея Неговото дело, като ми позволи да преклоня глава, да се самоанализирам и се опитам да опозная себе си и да намеря пътя за практикуване. Знам как трябва да възхвалявам Бог и да свидетелствам за Него при изпълнението на дълга си.