След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, винаги разпространявах евангелието в църквата. По-късно станах групов водач и бях отговорен за евангелската работа на четири или пет църкви. Тъй като работех усилено известно време, евангелската работа даде някакви резултати и бях доста доволен от себе си. По-конкретно, някои църковни водачи, които срещаха трудности с евангелската работа, търсеха моето общение, а братята и сестрите също имаха доста високо мнение за мен. Затова бях много щастлив и мислех: „Изглежда, че разбирам доста от истината и имам малко истина реалност“.

През 2013 г. се върнах в местната църква, за да разпространявам евангелието. Помислих си: „Последната година бях далеч, за да разпространявам евангелието, натрупах доста практика и започнах да разбирам някои истини. Сега, когато се върнах в църквата, те определено ще се съсредоточат върху подготовката ми и когато слушат общението ми, със сигурност ще е различно от преди. Може би дори ще ме изберат за църковен водач на изборите“. Няколко дни по-късно един църковен водач на име Дзя Син дойде у дома. Сподели, че дългът ѝ наистина я изтощава и че няколко сътрудници казват, че не може да разрешава проблеми, че винаги е полузаспала на сбирките и че не носи делото на Светия Дух, и трябва да поеме отговорност и да напусне. Каза също, че проповедниците я подтиквали да направи същото. Тя също умишлено изтъкна, че тези двама проповедници някога са били освободени от нея, но така и не се самоанализирали и дори казали, че тя ги потиска. Дзя Син ни попита как да премине през тези обстоятелства. Като я чух да казва всичко това, се разгневих много и си помислих: „Това не е ли отмъщение? Аз съм бил партньор с Дзя Син преди и тя наистина може да страда и да плаща цена, когато разпространява евангелието. Понякога новодошлите работеха до късно през деня, но тя винаги се опълчваше на плътта си и отиваше да се събира с тях. Тя е доста отговорна, как могат да казват, че не носи делото на Светия Дух? Не я ли потискат? Така правят лъжеводачите и лъжеработниците. Не, не мога да оставя това така. Вече се върнах и трябва да ѝ помогна“. Скоро след това отидох с жена ми, за да разбера този въпрос и да го разследвам. Докато разследвахме, бях доста доволен от себе си и си мислех: „Доста съм прозорлив; тъкмо се върнах в църквата и вече различавам лъжеводачите. Ако тези лъжеводачи и лъжеработници могат да бъдат докладвани и освободени, ще съм извършил велико дело. След като бъдат освободени, може би ще имам шанс да бъда избран за водач. Наистина ще убия с един куршум два заека“. Като мислех за това, моето „чувство за справедливост“ стана още по-силно. След няколко дни открих, че Дзя Син е била отстранена от позицията си от няколко сътрудници. Тези сътрудници разнищили поведението ѝ на сбирките и помогнали на братята и сестрите да я прозрат. Като чух тези новини, се изпълних с гняв и си помислих: „Дзя Син може да се отрича и да страда повече от всички вас. Как може тя да е лъжеводач, който не носи делото на Светия Дух? Всички вие може да бъдете отстранени, но не и тя“. Вярвах, че това е проява на отмъщение, и затова разпространих обвинения на местата за сбирките, че това са лъжеводачи и лъжеработници, и че отстраняването на Дзя Син не е в съответствие с организацията на работата. Заради това братята и сестрите не можеха да водят нормален църковен живот и църквата стана доста хаотична.

Известно време след това една сестра дойде да се справи с хаоса в църквата. Тя каза, че нейното разследване ѝ е показало, че Дзя Син не знае как да провежда общения за истината и не може да разрешава реалните проблеми на братята и сестрите. Каза, че Дзя Син наистина е лъжеводач, който не може да върши истинска работа, и според принципите е трябвало да бъде освободена. Но като чух сестрата да казва това, аз се усъмних и си помислих: „Наистина ли грешахме за нея? Не може да бъде! Аз също имам основа как да съдя хората; няма да бъда подведен от всички вас. Ти подкрепяш водачите и работниците“. След това повече не слушах нищо, казано от тази сестра, просто мислех, че тя се отнася нечестно. После написах отчетно писмо заедно с още трима, в което казвах, че водачите и работниците, отстранили Дзя Син, не се съобразяват с принципите и че ѝ отмъщават. Но процесът на писане на отчетното писмо не беше изобщо гладък. Докато пишехме, постоянно се натъквахме на различия, всеки се придържаше към своите възгледи. Пренаписвахме отново и отново и всеки път имаше нови грешки. Имах опасения и мислех: „Дали докладът ни е в несъответствие с Божиите намерения? Ако е, не трябва да го правим“. Но също си и помислих: „Ако се отдръпна от това и другите наистина докладват и освободят лъжеводачите, заслугите ще са техни. Тогава няма ли всичко да е било напразно? Братята и сестрите със сигурност биха си помислили, че те са онези, които разбират истината, които имат прозрения и чувство за справедливост. Никой няма да има високо мнение за мен“. Затова, когато завършихме отчетното писмо, го подписах и докладвахме и сестрата, която се беше справила с църковния хаос. След като пуснахме писмото, бях доста доволен от себе си. Помислих си: „Този път, когато лъжеводачите и лъжеработниците бъдат освободени, а висшите водачи видят, че разбирам истината и мога да различавам хората, може дори да нарушат протокола и да ме повишат. Всички братя и сестри ще хвалят заложбите ми; колко великолепно ще е това!“. Няколко дни по-късно получих писмо от ръководните водачи, в което се казваше, че сега арестите на Комунистическата партия са много сериозни и че ще им трябва време, за да разгледат и да се занимаят с отчетното писмо. Една сестра каза: „Арестите могат само да се влошат в бъдеще. Ако изчакаме ръководните водачи да се занимаят с това, ще е твърде късно. Макар че ние не сме водачи или работници, все пак трябва да помогнем на братята и сестрите да са по-прозорливи“. Слушах и си мислех: „Така е. Да помагаме на братята и сестрите да станат по-прозорливи, не е ли начин да изпълняваме дълга си? Когато тези лъжеводачи бъдат освободени, всеки със сигурност ще ми отдаде заслуженото за това постижение и може би дори ще бъда избран за водач“. Затова отивах на местата на сбирките и казвах, че водачите и работниците, отстранили Дзя Син, не се съобразяват с принципите. Казвах също, че Дзя Син не е лъжеводач и че изпълнява дълга си от зори до здрач, и може да върши истинска работа. По това време, когато братята и сестрите се събираха, те не разговаряха за Божиите слова и само отбелязваха тези въпроси. Някои братя и сестри бяха подведени от нас и взеха страната ни, като развиха предразсъдъци към водачите и работниците и казваха, че са лъжливи. Някои дори не ги приемаха в домовете си, в резултат на което водачите и работниците не можеха да изпълняват нормално дълга си. Някои прозорливи хора заеха страната на водачите и работниците, като казаха, че ние смущаваме църковния живот. По този начин в църквата се формираха две групи. Бяхме като две армии, изправени една срещу друга. Всеки път, когато се събирахме, обсъждахме тези въпроси, а братята е сестрите загубиха нормалния си църковен живот. Хаосът в църквата продължи така няколко месеца.

Един ден ръководните водачи дойдоха да разследват и да получат разбиране за съдържанието на нашето отчетно писмо. Помислих си: „Тези лъжеводачи и лъжеработници определено ще бъдат освободени“. Точно когато се чувствах щастлив за тези неща, една от водачките използва Божиите слова, за да разнищи природата на нашето поведение. Тя каза, че създаваме разделения, разединяваме църквата и смущаваме църковния живот, в резултат на което водачите и работниците не могат да работят нормално и спираме църковната дейност. Тя каза, че вършим зло. Каза също, че като водач, Дзя Син не знаеше как да ръководи братята и сестрите да преживяват Божието дело. Вместо това винаги се опитваше да спечели хората и да разпространява неудовлетворението си от сътрудниците. Как можеше да носи делото на Светия Дух? Каза, че Дзя Син не може да върши истинска работа или да разрешава проблемите на братята и сестрите и че макар да изглежда, че се е отрекла и е отдала всичко на Бог, тя е лъжеводач и трябва да бъде освободена, и че това е в съответствие с принципите. Като чух общението на тази сестра, която анализира Дзя Син като лъжеводач, сърцето ми се разтупка и помислих: „Това, което казват, има смисъл. Дзя Син беше разобличена и отстранена от онези сътрудници и трябваше да се самоанализира и да опита да се разбере. Вместо това, тя идваше при нас многократно, чувстваше се онеправдана и изливаше недоволството си. Тя наистина не приемаше истината и не преживяваше Божието дело. Аз се застъпих за Дзя Син и дори осъдих другите водачи и работници, смущавах църковния живот. Природата на това е сериозна!“. Но тъй като по това време нямах никакво разбиране за поведението си, просто признах, че съм направил грешка. Накрая ръководните водачи казаха, че сме смутили сериозно църковния живот и че природата на това е сериозна. Възложиха ни да се изолираме вкъщи да размишляваме.

Един ден отидох в дома на майка си и тя ми даде три известия за отстраняване. Погледнах ги и видях, че освен Дзя Син, за моя изненада има известия за отстраняване за мен и за жена ми. В известията пишеше, че Дзя Син беше коварна и подмолна, всяваше разногласия и създаваше разделения в църквата, и че в крайна сметка беше определена за антихрист и отлъчена. А аз последвах този антихрист във вършенето на зло и в прекъсването и смущаването на църковния живот. Бях съучастник на антихриста и затова също бях отлъчен. Когато прочетох известията за отстраняване, просто не можех да повярвам на очите си. Все едно бях затворник и видях написана смъртната си присъда. Бях толкова уплашен, че краката ми омекнаха и не спирах да треперя, помислих си: „Отлъчен ли съм? Не трябваше ли просто да се самоанализираме у дома? Как може да сме отлъчени? Наистина този път извърших голямо зло“. По това време умът ми беше празен и се прибрах бързо, за да кажа на жена си за отлъчването. След като ѝ казах, не можех да се сдържам повече, седнах на пода и се разплаках. Помислих си: „Свършено е с мен, сега наистина е свършено. Пътуването ми във вярата в Бог приключи и никога няма да мога да се върна в църквата. Този път наистина накърних Божия нрав и може би някой ден ще трябва да бъда наказан“. Като мислех за това, сякаш нож пробождаше сърцето ми. Изпитвах изключително отчаяние и болка. Мразех се, че съм способен да направя нещо подобно. Как можех да се доверя сляпо на думите на Дзя Син? Нямаше как да компенсирам голямото смущение, което бях причинил в църковния живот, и колкото повече мислех за това, толкова повече сърцето ме болеше. Всеки ден не бях в настроение да правя нищо. Не можех да се храня или да спя добре и след известно време отслабнах с над 4 килограма и половина. Всеки ден сякаш просто чаках да умра. Мислех си, че вече нямам шанс да бъда спасен, че съм обречен да бъда наказан и да отида в ада. Бях като пациент в последен стадий на рак, крайно негативен и отчаян. Мислех си, че ще умра рано или късно, защо да не приключа с това още сега. Когато страдах най-силно и бях най-безпомощен, помислих за текста на един химн с Божии слова, наречен „Стреми се да обичаш Бог, без значение колко много страдаш“: „Днес повечето хора нямат това знание. Те вярват, че страданието няма стойност, светът ги е изоставил, семейният им живот е проблемен, не са възлюбени от Бог и перспективите им са мрачни. Страданието на някои хора стига до крайност и мислите им се обръщат към смъртта. Това не е истинска любов към Бог; такива хора са страхливци, не са постоянни, а са слаби и безсилни!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преминаването през болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Слушах този химн отново и отново. Изглеждаше сякаш Бог го използва, за да ми каже, че Той не иска да бъда толкова слаб и безпомощен, че не иска да загубя вярата си в Него. Бях извършил толкова много зло и вече бях отлъчен човек, и бях обречен да бъда наказан в бъдеще, но Бог все пак ме просветли и ме поведе да се сетя за този химн, като не ми позволи да потъна още повече в негативност. Бях невероятно трогнат от това и в сърцето ми се появи частичка надежда заедно с малко сила. По-късно прочетох още от Божиите слова, които казваха: „За да следваме практическия Бог, трябва да имаме тази решителност: независимо колко страхотни са условията, с които се сблъскваме, независимо през какви трудности преминаваме, независимо колко сме слаби или негативни, не можем да губим вяра в промяната на нрава си или в словата, които Бог е изрекъл. Бог е дал обещание на човечеството, а това изисква от хората да имат решителност, вяра и постоянство, за да го понесат. Бог не обича страхливците. Той харесва решителните хора. Дори да си разкрил много поквара, дори много пъти да си поемал по грешен път или да си извършил много прегрешения, дори да си се оплаквал от Бог или да си Му се опълчвал в рамките на религията или да си стаявал хули срещу Него в сърцето си и т.н. — Бог не гледа всичко това. Той гледа само дали някой се стреми към истината и дали един ден може да се промени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Пътят на практикуване към промяна на нрава). Видях, че Бог не обича страхливци. Той харесва непоколебими хора. Макар че бях отлъчен, защото бях извършил голямо зло, това, което имаше значение за Бог, беше дали мога да се променя. Ако се променях, тогава дори и да бях умрял и накрая да бъдех наказан, щеше да си струва. По това време си спомнях от време на време текста на химна и Божиите слова. Бях много трогнат и помислих, че Бог не ме е изоставил. В най-угнетителния и мрачен момент Той използваше думите Си, за да ме насочва, окуражава и утешава. Помислих си колко много обича Бог хората и че не мога да продължа да съм негативен. От тогава нататък се събуждах рано всеки ден и упорито ядях и пиех Божиите слова, разсъждавах върху начините, по които бях оскърбил Бог.

Един ден прочетох тези слова на Бог: „Мнозина в църквата нямат проницателност. Случи ли се нещо подвеждащо, неочаквано застават на страната на Сатана и дори се обиждат, когато ги наричат негови слуги. Макар и да се казва, че нямат проницателност, те неизменно застават на лишената от истина страна и в критични моменти никога не се застъпват за истината и не я бранят. Действително ли нямат проницателност? Защо ненадейно стават поддръжници на Сатана? Защо не изричат нито една справедлива и разумна дума в подкрепа на истината? Дали това действително се дължи на моментно объркване? Колкото по-малко проницателни са хората, толкова по-неспособни са да заемат страната на истината. Какво показва това? Не показва ли, че хората без проницателност обичат греха? Нима не доказва, че са предани изчадия на Сатана? На какво се дължи способността им все да застават откъм Сатана и да говорят неговия език? Всяка тяхна дума, всяка постъпка, израженията на лицата им красноречиво доказват, че те съвсем не обичат истината, а по-скоро я ненавиждат. Фактът, че могат да застанат на страната на Сатана, доказва достатъчно красноречиво, че Сатана обича тези дребни дяволи, които прекарват живота си, борейки се за неговата кауза. Не са ли пределно ясни тези факти?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). „Защото не обичат истината, неспособни са да застанат на нейна страна, следват злите хора и вземат тяхната страна, заговорничат с тях и въстават срещу Бог. Те отлично разбират, че нечестивците излъчват зло, но въпреки това втвърдяват сърцата си и обръщат гръб на истината, за да последват нечестивците. Нима тези хора, които не практикуват истината, а се впускат в разрушителни и отвратителни дела, не извършват зло? При все че някои от тях се правят на крале, а други са само техни последователи, не е ли тяхната противяща се на Бог природа съвсем еднаква? Какво оправдание биха могли да намерят за своето твърдение, че Бог не ги спасява? Как биха могли да извинят другото си възражение, че Бог не е праведен? Та нима не ги погубва собствената им злина? Не ги ли завлича в ада собственото им непокорство?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Като прочетох Божиите слова, се почувствах унизен и тъжен. Можех да извърша толкова голямо зло не само защото не бях проницателен; дължеше се основно на това, че ценях репутацията и статуса твърде много. Дзя Син ни спечели, за да защити своя статус като водач. Аз не различих намеренията зад действията ѝ, нито проверих дали думите ѝ са в съответствие с фактите. Просто сляпо застанах зад нея, исках да бъда „борец за справедливост“ и да се изтъкна. Също така исках да използвам възможността да постигна статус на водач. Когато пишехме отчетното писмо, ясно усещах, че нямаме Божието напътствие. Не можехме да постигнем разбирателство в мненията си и не усещах покой в сърцето си. И все пак бях твърдоглав и продължих с писмото, като следвах този антихрист в злото. Ръководната сестра, която дойде в църквата, проведе общение, за да ми помогне и да ме разобличи, но аз не промених посоката от страх, че другите ще ме гледат пренебрежително, ако призная грешките си. Ходех на сбирките и безпричинно осъждах хората, като разпространявах информация, че водачите и работниците са лъжливи. Целта ми беше да накарам братята и сестрите да отхвърлят водачите и работниците и да имат високо мнение за мен, така че да има възможност да бъда избран в бъдеще. Заради моите смущения братята и сестрите не можеха да се събират нормално и да ядат и пият Божиите слова. Половината от братята и сестрите в църквата бяха подведени от нас и ние заедно се изправихме срещу водачите и работниците. Бог искаше братята и сестрите да могат да се събират и да провеждат общения за словата Му нормално, да изпълняват дълга си добре, обединени. Докато Бог строеше църквата, Сатана искаше да разруши работата Му. Междувременно, аз играех ролята на слуга и съучастник на Сатана, като прекъсвах и смущавах църковната работа. С тези проявления аз не просто заемах грешната страна поради временна липса на прозорливост. Природата ми беше същата като на Дзя Син. И двамата бяхме изключително привързани към репутацията и статуса. Създавахме безредие в църквата, за да получим статус, и аз бях отлъчен, защото се стремях към статуса вместо към истината. Мислих си за това и изпитвах силни угризения и самообвинения. Коленичих на пода и се плеснах силно над сто пъти по бузата. Исках да се накажа безмилостно, за да запомня този урок. Също така се помолих на Бог: „Боже, извърших зло. Стремях се към статус и смущавах църковната работа. Готов съм да се покая, да направя истински самоанализ и да се опитам да разбера злите си дела“.

След това продължих да се самоанализирам, мислейки: „Защо обичам толкова много статуса и винаги искам да се стремя към него и да го получа? Защо съм толкова надменен и способен на извърша тези зли неща?“. Прочетох откъс от Божиите слова: „Ако действително разбираш истината със сърцето си, ще знаеш как да я практикуваш и как да се покориш пред Бог и естествено ще поемеш по пътя на стремеж към истината. Ако пътят, по който вървиш, е правилен и съответства на Божиите намерения, делото на Светия Дух няма да те напуска, а така вероятността да предадеш Бог ще намалява все повече. Без истината е лесно да вършиш зло и ще го вършиш, дори и без да искаш. Например, ако имаш надменен и самонадеян нрав, няма никакво значение, че ти се казва да не се противопоставяш на Бог. Нищо не можеш да направиш, то е извън твоя контрол. Няма да го правиш нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти ще те карат да презираш Бог и да Го смяташ за незначителен. Ще те карат да се превъзнасяш, постоянно да се изтъкваш и да презираш останалите. В сърцето ти няма да остане място за никого, освен за теб самия. Надменността и самонадеяността ти ще откраднат мястото на Бог в твоето сърце и накрая ще те накарат да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се подчиняват. Ще те карат да се прекланяш пред собствените си мисли, идеи и представи, все едно са истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). От Божиите слова разбрах, че първопричината да мога да извърша тези злини произлиза от факта, че бях твърде надменен и имах твърде много вяра в себе си, и имах твърде високо мнение за себе си. Вярвах, че понеже мога да разпространявам евангелието и да разрешавам някои проблеми, това означава, че разбирам истината и имам реалност. Затова бях в състояние сляпо да вярвам в себе си и да действам безразсъдно, и в резултат извърших всички тези зли дела. Що се отнася до отстраняването на Дзя Син, никога не потърсих правилно истините принципи. Виждах, че Дзя Син може да се отрича, да дава всичко от себе си, да страда и да плаща цена в дълга си, и затова помислих, че тя практикува истината и носи делото на Светия Дух. Мислех, че без да се стреми към истината, никой не би бил способен да направи всички тези неща в такава степен. Всъщност, когато различаваме дали някой носи делото на Светия Дух, не можем да съдим на базата на това, че човекът привидно може да страда, да плаща цена, да се отрича и да отдава всичко от себе си. Всеки ентусиазиран човек може да направи тези неща. Трябва да видим най-вече дали този човек е способен да се моли на Бог, когато го сполети нещо, и дали, когато нещо не отговаря на собствените му представи, може да се примири, да търси истината и да има богобоязливо сърце, което се покорява на Бог. В допълнение, такива хора трябва да са способни да водят Божиите избраници към преживяване на Божиите слова и към разбиране на себе си, и също да разрешават проблемите в дълга на братята и сестрите. Това трябва да правят водачите и работниците. Дзя Син не беше способна да върши работата на водач, нито пък да носи делото на Светия Дух. Когато хората разобличиха проблемите ѝ, тя не прие това, дори се оплакваше, че преживява несправедливост, и ни подведе. Тя умишлено разпространяваше информация сред нас, че докладите, внесени срещу нея, са неверни, убеди ни да застанем на нейна страна. Бяхме подведени от нея и казахме на хората в църквата, че водачите и работниците я потискат, което доведе до създаване на разделения в църквата и всяване на хаос. Дзя Син се отричаше и отдаваше всичко от себе си, но изобщо не търсеше истината, когато нещо я сполетеше, нито се самоанализираше, нито се опитваше да разбере себе си. За да запази статуса си, тя създаде прекъсвания и смущения и унищожи църковната работа. Отдаването и страдането ѝ бяха само за да запази и удовлетвори личното си желание за статус. Веднага щом някой докоснеше статуса ѝ, тя започваше да върши зли дела, като създаването на разделения и всяването на разногласия. Природата ѝ беше такава, че мразеше истината; тя беше лукав, измамен, коварен и зъл антихрист. Аз нямах никаква прозорливост. Следвах Дзя Син в правенето на зло и съдех водачите и работниците по време на сбирките, и в резултат на това братята и сестрите бяха подведени и взеха моята страна, като изключиха водачите и работниците. Това създаде силни смущения в църковния живот. Бях извършил толкова голямо зло и все пак мислех, че имам чувство за справедливост. Бях наистина много объркан и толкова надменен, бях загубил всякакъв разум. Ако просто разбирах малко от истината и имах богобоязливо сърце, нямаше да извърша толкова голямо зло. Виждах, че ми липсва толкова много и че нравът ми е толкова надменен. Отчаяно имах нужда Бог да ме укори и да ме дисциплинира, за да ме пречисти и промени!

По-късно прочетох още от Божиите слова. „Преди Бог да излее Своя гняв, Той вече е разбрал същината на всеки проблем съвсем ясно и пълно и вече е формулирал точни и ясни определения и заключения. Така целта на Бог във всичко, което прави, е пределно ясна, както и Неговото отношение. Той не е объркан, сляп, импулсивен или небрежен и със сигурност не е безпринципен. Това е практическият аспект на Божия гняв и именно благодарение на този практически аспект човечеството е постигнало нормалното си съществуване. Без Божия гняв човечеството щеше да изпадне в необичайни условия на живот и всичко праведно, красиво и добро щеше да бъде унищожено и да престане да съществува. Без Божия гняв законите и правилата за съществуване на сътворените същества щяха да са нарушени или дори напълно разрушени. Откакто е създаден човекът, Бог непрекъснато използва Своя праведен нрав, за да запази и поддържа нормалното съществуване на човечеството. Тъй като Неговият праведен нрав съдържа гняв и величие, всички нечестиви хора, неща и предмети, както и всички неща, които смущават и увреждат нормалното съществуване на човечеството, са наказвани, контролирани и унищожавани от Неговия гняв“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). „Бог притежава такъв праведен нрав, защото Той ненавижда порочността, мрака, непокорството и нечестивите действия на Сатана, които покваряват и поглъщат човечеството, защото се отвращава от всички греховни действия, чрез които Му се противопоставят, и заради Своята свята и неопетнена същност. Именно затова Той няма да позволи на никое от сътворените или несътворените същества открито да Му се противопоставя или да Му съперничи. Дори човек, към когото някога е проявил милост или когото е избрал, трябва само да провокира Неговия нрав и да накърни принципите Му на търпение и толерантност, и Бог безмилостно и без колебание ще разкрие и отприщи Своя праведен нрав, който не търпи никакво оскърбление“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). От Божиите слова разбрах, че Божият праведен нрав не трябва да бъде накърняван от човека. Бог има принципи в осъждането и отстраняването на хората. Това не е случаен импулс или нещо, което се прави нехайно; по-скоро се прави, когато Той прозре същността на някого. През времето, когато вършех зло, братята и сестрите постоянно ме съветваха и ме молеха да се самоанализирам, за да не създавам прекъсвания и смущения. Но аз не приемах това и всеки път, когато нечие общение не съответстваше на възгледите ми, му се противопоставях, което доведе до това, че моите злини ставаха все по-сериозни. От първоначалното ми неподчинение до създаването на смущения по-късно и накрая до разделянето на църквата, всяко от тези зли дела беше свидетелство за моята надменност и самонадеяност, за моята неприязън и омраза към истината. Бях толкова надменен и непримирим, не приемах истината, докато не бях отлъчен. Бог вече ми беше дал многобройни възможности да се покая, но аз отхвърлих всички. Ако църквата не ме беше отлъчила, нито Божият гняв, нито църковният хаос щяха да бъдат успокоени. Мислих си как, преди да разруши Содом, Бог предупредил гражданите му многократно, че трябва да се покаят, но те упорито Му се противопоставяли и не показвали и частица покаяние. Накрая Бог освободил гнева Си над Содом и разрушил града. Аз лично бях изпитал Божия праведен нрав и макар сърцето ми да беше силно измъчено и да изпитвах болка, това ме спря да върша зло и ме накара да видя, че Божият нрав не трябва да се накърнява и че в църквата властват истината и праведността. Сега това, че Бог ми позволяваше да дишам и не отне живота ми, вече беше знак за Неговата милост. Ако продължавах да не се самоанализирам или да не се опитвам да разбера себе си, най-накрая щях да бъда унищожен от Бог. Застанах пред Бог и Му се помолих: „Боже, извърших зло и накърних нрава Ти. Отлъчването ми е Твоята праведност. Миналите ми прегрешения не могат да бъдат изкупени и сега живея, за да разбера себе си и да се покая пред Теб“. Взех решение, че независимо от изхода ми в бъдеще, ще се стремя към истината и ще се отърва от покварения си нрав, повече няма да се стремя към репутация и статус. Ако Бог наистина ме унищожеше един ден, това пак щеше да е Неговата праведност. Нямах особени надежди да навляза в царството. Исках само да започна наново, да бъда истинско сътворено същество. Помолих се на Бог в сърцето си, като казах, че ако Той ми даде още една възможност, съм готов да бъда един от най-малките му последователи в църквата. Бях готов да изпълнявам всеки дълг, който ми бъдеше назначен; беше ми достатъчно просто да правя нещо за Божия дом. По-късно църквата ме намери и ми позволиха да помогна на братята и сестрите да купуват стоки. За мен беше голяма чест.

Един ден през април 2016 г. един водач дойде в къщата ми и ми каза: „Отново си приет в църквата и мнозинството от братята и сестрите са съгласни с това решение“. В този миг бях толкова развълнуван, че не знаех какво да кажа. След като водачът си тръгна, не можех да сдържа сълзите си. В сърцето си славех Бог и Му благодарях непрестанно! Помолих се на Бог: „Боже! Не очаквах, че ще ми дадеш възможност да се върна в църквата. Благодаря Ти, че се застъпи за мен, че ме просветли и ме напътства да разбера себе си. Боже! Готов съм да оценя тази възможност и гарантирам, че повече няма да върша зло и да създавам смущения. Ако се върна към стария си нрав и смущавам църквата, съм готов да получа Твоето наказание“.

Скоро след като се върнах в църквата, започнах да изпълнявам дълга си. Веднъж църковният водач дойде при мен и ми възложи да изпълнявам дълг на домакин. Помислих си: „Как могат да ми възлагат този дълг? Не е ли той за по-възрастни хора? Ако братята и сестрите чуят за това, какво ще си помислят за мен?“. Имах някои мисли за водача и почувствах, че пилеят таланта ми за дребни дейности. По-късно обаче прочетох Божиите слова, които казваха: „Когато Бог изисква от хората да изпълняват добре дълга си, Той не ги кара да изпълнят определен брой задачи или да постигнат някакви велики подвизи, нито да извършат някакви велики дела. Това, което Бог иска, е хората да вършат практично всичко, което е по силите им, и да живеят в съответствие с Неговите слова. На Бог не Му е нужно да си велик или благороден, или да сътворяваш каквито и да е чудеса, нито очаква някакви приятни изненади от теб. Той няма нужда от такива неща. Всичко, от което Бог се нуждае, е непоколебимо да практикуваш в съответствие с Неговите слова. Когато слушаш Божиите слова, прави това, което си разбрал, изпълнявай това, което си проумял, запомни добре това, което си чул, и след това, когато дойде време за практикуване, го направи според словата Му. Нека те станат твоят живот, твоите реалности и това, което изживяваш. Така Бог ще бъде удовлетворен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). От Божиите слова разбрах, че Бог не иска от мен да върша много важна работа. Това, което Той искаше от мен, беше да изпълнявам дълга си, здраво стъпил на земята. Дори и да беше обикновен дълг, ако слушах Божиите слова и го изпълнявах според Неговите изисквания, това щеше да е достатъчно. Не можех да изпълнявам дълга си според своите предпочитания. Трябваше да го положа върху нуждите на църковната работа. Трябваше да се покоря на църковните назначения и да работя тихо, за да изпълнявам дълга си добре. Това би направил човек със съвест и разум. Получаването на този дълг ме разкри и изпита. Без тези обстоятелства щях да мисля, че съм доста покорен на Бог и че надменният ми нрав и желание да се стремя към репутация и статус вече са се променили. В действителност все още бях доста надменен и самонадеян. Имах диви амбиции и желания и не бях готов да бъда най-малкият в тълпата. Такъв беше истинският ми духовен ръст. За да бъда пречистен и променен, трябваше да преживея съда и наказанието на Божиите слова, както и изпитания и облагородяване. Осъзнавайки това, приех дълга. Макар че не знаех как да готвя, можех усърдно да се науча, докато изпълнявам дълга си, и да съм домакин на братята и сестрите според принципите. Сърцето ми изпита покой, когато направих това. Слава на Бог, че ме спаси!