Казвам се Матю и приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни преди три години. Станах църковен водач през октомври 2020 година. Осъзнавах, че това е голяма отговорност, и се чувствах малко напрегнат, но и много горд. Чувствах, че съм избран за този дълг, защото имам повече способности от другите. Приемах дълга си наистина сериозно, правех всичко по силите си, за да общувам с другите и да им помагам с проблемите в техния дълг. С времето започнах да се чувствам способен да разрешавам някои проблеми и ходех да споделям навсякъде, където имаше нужда от моето общение. Исках да докажа на всички, че съм отличен водач и съм добър в решаването на проблемите.

Тогава един злодей започна да разпространява слухове в църквата. Разпространяваше на сбирките богохулните лъжи на Комунистическата партия, като изкривяваше фактите и преобръщаше нещата, и съдеше работата на Божия дом. Искаше да поведе хората да изоставят църквата и да предадат Бог. Организирах сбирки и общения, колкото можех, чувствах се като командир, който води войската срещу вражеските сили! Исках да докажа, че мога да защитя всички, за да видят, че съм способен да нося тежък товар, че съм отговорен. Но в действителност се чувствах много слаб. Самият аз не знаех как да оборя някои от заблудите и те оказваха влияние и на мен. Но не исках да разкривам слабостта си пред другите. Исках да изглеждам голям и силен, като мислех, че такъв е истинският водач. Никога не разкрих напълно състоянието си, защото смятах, че ако покажа признаци на слабост като водач, вече няма да изглеждам силен. Какво щяха да си помислят другите за мен? Щяха ли да си помислят, че мога само да бълвам думи и доктрини и че ми липсва истината реалност? Мислех, че като църковен водач трябва да съм твърд, да съм като президент или военен командир. Не можех да позволя на никого да види слабостта ми! Затова на сбирките винаги говорех за „задълбоченото“ си разбиране на Божиите слова и за своя собствен опит. Но просто прикривах провалите и покварата си, преминавайки бързо към нещата, които вършех правилно. Ако ми се доспеше на сбирките, не го признавах, а ако имах проблем, казвах, че ще намеря начин да се справя бързо със слабостта си. Говорех как напоявам новите вярващи и как им давам възможности за учене, за да изтъкна добрите си дела. Когато споделях опита си, обичах да говоря за моите саможертви пред Бог, като например как не съм спал по цели нощи заради дълга си, с надеждата, че всички ще ми се възхищават.

Сестра Маринет, моят партньор, много ми се възхищаваше, защото винаги ѝ помагах с Божии слова, подходящи за състоянието ѝ. Когато тя изразяваше възхищението си, бях истински доволен и щастлив. Братята и сестрите, които тъкмо бяха започнали да поят новодошлите, също ми се възхищаваха много. Веднъж една сестра се изправи пред проблем, извиках я и разговарях с нея за това. След общението ми тя каза, че разбира Божието намерение, и аз се почувствах доволен от себе си. Така и не ѝ казах, че полезното ми общение е изцяло напътствано от Бог, че идва от Божието просветление, затова цялата слава трябва да е Негова. Някои братя и сестри казваха „Амин“ след общението ми или „Матю е напълно прав“, или „Толкова съм благодарен за общението с Матю“. Понякога говореха с мен с тон на възхищение и искаха мнението ми за решения, свързани с дълга им. Разбирах, че имам важно място в сърцата им. Когато виждах колко много ми се възхищават, се чувствах малко неспокоен, но харесвах усещането да ме гледат с уважение. Това ме правеше щастлив. После един ден гледах видео свидетелство, наречено „Вредата от изтъкването“. Беше много трогателно. Една сестра, също водач, винаги се извисявала в дълга си. Обиждала нрава на Бог и била дисциплинирана с болест. Същността на проблема била, че поведението ѝ отвратило Бог. Сълзите потекоха по бузите ми, когато гледах видеото и осъзнах, че като се изтъквах, за да спечеля възхищението на другите, аз се опълчвах на Бог и Му се противопоставях. Бях поел по пътя на антихриста. Не бях осъзнал, че да се изтъкваш може да е толкова сериозен проблем. Все си повтарях: „Предизвиках Божия гняв“. Чувствах се истински уплашен и не знаех какво да правя.

Тогава прочетох този откъс от Божиите слова, който ми помогна да разбера покварата си. Божиите слова гласят: „Да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, да се изтъкват, да се опитват да изтръгнат от хората почит и преклонение — поквареното човечество е способно на тези неща. Това е инстинктивната реакция на хората, които са подвластни на сатанинската си природа, и тя е обща за цялото покварено човечество. Как обикновено се превъзнасят и свидетелстват за себе си хората? Как постигат тази цел — да изтръгнат от хората почит и преклонение? Те свидетелстват за това колко много работа са свършили, колко много са изстрадали, как са дали всичко от себе си и каква цена са платили. Те се превъзнасят, като говорят за капитала си, който им дава по-високо, по-стабилно и по-сигурно място в съзнанието на хората, така че повече хора да ги ценят, да им се възхищават, да ги уважават и дори да се прекланят пред тях, да ги обожават и да ги следват. За да постигнат тази цел, хората вършат много неща, с които на пръв поглед свидетелстват за Бог, но по същество се превъзнасят и свидетелстват за себе си. Разумно ли е това поведение? Те излизат извън рамките на рационалността и нямат срам, тоест безсрамно свидетелстват какво са направили за Бог и колко са страдали за Него. Те дори се хвалят със своите дарби, таланти, опит, специални умения, със своята умелост в светските отношения, със средствата, които използват, за да си играят с хората, и т.н. Методът им за самопревъзнасяне и свидетелство за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като крият от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, така че те да виждат само техния блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно; нямат смелостта да се открият и да споделят с тях, а когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Нямат търпение да съобщят на целия свят колко са способни, колко високи са заложбите им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не е ли това начин да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си? Дали хората, които имат съвест и разум, се превъзнасят и свидетелстват за себе си? Не. В такъв случай що за нрав се разкрива обикновено, когато човек го прави? Надменност. Това е един от основните видове нрав, които се разкриват, следван от измамността, част от която е, че този човек прави всичко възможно, за да накара другите да го уважават. Думите му са напълно непроницаеми и е ясно, че зад тях се крият подбуди и кроежи, той се перчи, но иска да го прикрие. В резултат от това, което казва, хората остават с впечатлението, че е по-добър от тях, че никой не може да се мери с него и че всички останали стоят по-долу от него. А дали този резултат не се постига с подмолни средства? Що за нрав се крие зад тях? И дали включва елементи на нечестивост? (Така е.) Това е вид нечестив нрав“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). Божиите слова, които прочетох, бяха като пряк удар в сърцето ми. Виждах наистина ясно какво се криеше в мен. Исках да си създам образ на силен мъж, на идеален човек. Когато разговарях за собствения си опит, се хвалех с „героичните“ си дела, говорех за успехите си, но почти никога за провалите си. Ако бях слаб или негативен, или се сблъсквах с проблеми, или дори когато бях в най-лошо състояние, просто казвах: „Добре съм. Минавам през малко изпитание, но ще се справя с Божията помощ“. Но всъщност страдах истински. Винаги говорех за това как съм страдал заради дълга си, като се хвалех колко съм отговорен. Но реалността не беше точно такава. Когато правех саможертви за дълга си, това беше най-вече заради името и статуса ми. Щом виждах възхищението на другите, нещо в сърцето ми се раздвижваше и знаех, че това не е добро. Но не правех нищо, за да сложа край. Не казвах на хората да не ми се възхищават, защото копнеех да получа тяхното възхищение и похвали и дори да надмина мястото на Бог в сърцата им. Не бях ли арогантен точно като архангела? Не водех другите пред Бог, а ги водех пред себе си. Когато осъзнах, че мога да заема Божието място в сърцата на братята и сестрите, се разтреперих от страх и знаех в сърцето си, че Бог презира поведението ми. Изправен пред фактите, се помолих на Бог: „Боже, аз се изтъквах, исках всички да ме виждат като човек на по-високо ниво, като някой, който може да реши всичките им проблеми. Заграбвам славата Ти. Боже, искам да се покая пред Теб“. Бях изпълнен със съжаление. След това написах извинително писмо, в което разкривах истинската си същност и тщеславието си, и го изпратих на всяка група за сбирки. Също така казах недвусмислено на всички, че не трябва да ми се възхищават. Познавах няколко души, които ми се възхищаваха особено много, така че им изпратих лични съобщения, в които се самоанализирах. Няколко дни по-късно сестра Маринет ми каза откровено, че преди ми се е възхищавала и че съм имал важно място в сърцето ѝ. Наистина се засрамих да го чуя и почувствах, че това е доказателство за злото в мен. В този момент видях собствената си грозота. Бях се изтъквал, за да спечеля възхищението на другите. Бях изгубил всякакъв разум. Какво общо имаше това с изпълнението на дълга ми? Бог ме беше издигнал до позицията на водач, а как Му се отплатих аз? Почувствах срам, какъвто не бях изпитвал дотогава. Но все така не търсех искрено истината, за да се справя с покварата си, затова не след дълго пак се върнах към нея.

Имаше онлайн сбирка, към която се присъединиха и други църковни водачи. Чувствах, че общението на братята и сестрите е опростенческо и се безпокоях. Мислех, че тяхното общение е повърхностно и че другите водачи не казват нищо възвишено. Исках да им покажа какво значи добро общение, да споделя собственото си разбиране с всички, така че да могат да научат много от думите ми. Исках да им покажа пътя. Затова подготвих наум какво искам да кажа. Мислех да кажа нещо по-просветляващо, за да мога да се отлича от масата и да споделя важно общение. Премислях думите, които най-добре ще подчертаят общението ми. Наистина исках да докажа, че имам по-висше разбиране, така че другите да оценят прозрението ми. Използвах много примери и метафори, така че те да разберат, че мога да им дам подробно, богато общение. Когато приключих, бях много щастлив да чуя, че всички казват „Амин“. След това проверих прозореца за съобщения, за да видя дали братята и сестрите бяха казали нещо хубаво за общението ми. Когато почти бяхме приключили, брат Зен сподели общение, без да цитира Божиите слова, както винаги правим, за да поставим всичко върху тяхната основа, а вместо това се отнесе към моето общение, като каза, че трябва да правим нещата на базата на моето общение. Видях, че отново се възвеличавам и това кара другите да ме издигат в култ. В този момент се почувствах наистина неспокоен. Припомних си някои от Божиите слова, за които бяхме разговаряли напоследък. Божиите слова казват: „За да са способни братята и сестрите да се доверяват един на друг, взаимно да си помагат и да си предоставят ресурс, всеки трябва да говори за собствените си истински преживявания. Ако не казваш нищо за собствените си истински преживявания — ако проповядваш само думите и ученията, които хората разбират, ако проповядваш само частично доктрината за вярата в Бог и изричаш изтъркани баналности, а не разкриваш какво се таи в сърцето ти — тогава не си честен човек и не си способен на това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Най-основната практика да бъдеш честен човек). „Когато свидетелствате за Бог, трябва да говорите най-вече за това как Бог съди и наказва хората и какви изпитания използва, за да облагороди хората и да промени техния нрав. Трябва да разкажете и за това колко много поквара се е разкрила чрез вашето изживяване, колко сте страдали, колко неща сте направили, за да се противопоставите на Бог, и как сте били завоювани от Него накрая. Говорете за това колко истинско познание имате за Божието дело и как трябва да свидетелствате за Бог и да Му се отплатите за любовта. Трябва да вложите съдържание в този вид реч, като същевременно я изложите по непринуден начин. Не говорете за празни теории. Говорете по-земно; говорете от сърце. Ето как трябва да изживявате нещата. Не подготвяйте привидно дълбокомислени празни теории, в опит да се изтъкнете; ако го направите, ще да изглеждате доста арогантни и неразумни. Трябва да говорите повече за реални неща от вашето действително изживяване и да говорите повече от сърце; за другите е най-полезно и най-подходящо да видят това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). От Божиите слова видях, че трябва да отворя сърцето си и да споделя истинския си опит, да говоря откровено, да избягвам да се изтъквам с празни думи и безполезни клишета. Истинският водач споделя собствения си опит и разбиране за Божиите слова, насочва другите да разберат истината и ги води пред Бог. Един антихрист ще разговаря с празни думи и доктрини, за да се изтъква, за одобрение и възхищение и за да доведе другите пред себе си. Колкото до мен, аз просто бълвах празни теории, без да давам на хората път да практикуват. Не бях разрешил никакви реални проблеми. Целта ми не беше да им помогна да разберат истината и да навлязат в реалността на Божиите слова, а да ги накарам да ми се възхищават. Последствията от перченето бяха напълно ясни. Другите ме гледаха с одобрение и не свидетелстваха за Божието слово, а вместо това използваха моето общение за справка. Хората винаги казваха неща като: „Благодарение на общението на Матю“ или „Точно както брат Матю каза“. Помислих си за показността на Павел и как не е свидетелствал за думите на Господ Исус. Заради това вярващите са го ласкаели и са свидетелствали за думите на Павел в течение на 2 000 години. Не правех ли същото като него и аз и не бях ли тръгнал по същия антихристки път срещу Бог? Чувствах се истински уплашен и просто мразех себе си. Казах молитва: „О, Боже, допускам същата грешка. Думите Ти ми показаха пътя, но аз все още следвам Сатана и задоволявам тщеславието си. Отново играя ролята на Сатана. Боже, моля Те, помогни ми, моля Те, спаси ме!“.

Една вечер, докато се приготвях за сбирка, попаднах на този откъс: „Знаете ли кое е най-неприемливо в човешкото служене на Бог? Някои водачи и работници винаги искат да са различни, да са с една глава над останалите, да се перчат и да измислят някакви нови трикове, за да покажат на Бог колко са способни наистина. Те обаче не се съсредоточават върху разбирането на истината и навлизането в реалността на Божиите слова. Това е най-глупавият начин на действие. Не се ли разкрива именно така един надменен нрав? […] При служенето си на Бог хората искат да правят големи крачки, да постигат големи неща, да изричат големи думи, да вършат големи дела, да провеждат големи срещи и да бъдат големи водачи. Ако винаги си с такива големи амбиции, тогава ще нарушаваш Божиите управленски закони. Хората, които правят това, ще умрат бързо. Ако не си добре възпитан, благочестив и благоразумен в служенето си на Бог, тогава рано или късно ще накърниш Неговия нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Тези Божии слова ме парализираха. Чрез това откровение видях дивата си амбиция и желание да постигам велики неща. Исках да предвождам сбирките, за да изразявам красноречието си. Обичах да се изтъквам и никога не пропусках възможност да го направя. Исках другите да ми се възхищават и да казват: „Брат Матю провежда толкова чудесни сбирки! Няма по-добър водач от него!“. Задвижван от тези желания, исках да проповядвам и да се изтъквам на всяка сбирка, която посещавах, надявайки се, че другите ще ми се възхищават и ще ме почитат. Обичах този вид водачество. Но когато прочетох: „Ако винаги си с такива големи амбиции, тогава ще нарушаваш Божиите управленски закони. Хората, които правят това, ще умрат бързо“, се разтреперих и дълбоко в сърцето си изпитах страх. Мислех си, че удовлетворявам Бог, но осъзнах, че съм Го отвращавал. Аз също се отвращавах от себе си. Просто исках да направя нещо велико, да проповядвам нещо възвишено. Не бях мотивиран да свидетелствам за Бог или да практикувам истината и не поемах бреме за живота на братята и сестрите. Правех всичко, за да се възхвалявам и да получа специално място в сърцата на другите. Това е обида към управленските закони на Бог, които постановяват: „Човек не трябва да се възвеличава, нито да се възхвалява. Той трябва да се покланя на Бог и да Го възхвалява“. „Хората, които вярват в Бог, трябва да Му се покоряват и да Му се покланят. Не възхвалявай и не се възхищавай на никой човек; не поставяй на първо място Бог, на второ — хората, на които се възхищаваш, и на трето — себе си. Нито един човек не трябва да заема място в сърцето ти и не трябва да смяташ хората — особено тези, които почиташ — за равнопоставени на Бог или за равни на Него. Това е недопустимо за Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Десетте управленски закона, които трябва да бъдат спазвани от Божиите избраници в Епохата на царството). Самовъзхваляването не беше единственото, което оскърбяваше управленските закони, но имаше и по-лошо. Бях повел другите по грешен път и към противопоставяне на Бог, защото те се възхищаваха на човек. Последствията са сериозни и определено биха разгневили Бог. Бях ужасен. Помислих, че Бог не би могъл да ми прости за това, че съм обидил нрава Му. Бях нещастен. Помолих се: „Боже, страдам истински. Не знаех, че подбуждам гнева Ти и искам да се покая. О, Боже, моля Те, помогни ми да разбера намерението Ти“.

Докато бях изгубен в страха си, прочетох този откъс от Божиите слова: „Днес Бог ви съди, наказва ви и ви заклеймява, но трябва да знаеш, че целта на това осъждане, е да познаеш себе си. Той заклеймява, проклина, съди и наказва, за да познаеш себе си, така че нравът ти да се промени и, нещо повече, да разбереш стойността си и да видиш, че всички Божии действия са праведни и в съответствие с Неговия нрав и изискванията на делото Му, че Той работи в съответствие с плана Си за спасението на човека и че е праведният Бог, който обича, спасява, съди и наказва човека. Ако знаеш само, че си с нисък статус, че си покварен и непокорен, но не знаеш, че Бог иска да изяви Своето спасение чрез правосъдието и наказанието, които Той извършва в теб днес, тогава няма как да придобиеш опит, а още по-малко ще можеш да продължиш напред. Бог не е дошъл, за да убива или да руши, а за да съди, проклина, наказва и спасява. Докато неговият 6 000-годишен план за управление не приключи — преди Той да разкрие изхода за всяка категория хора — Божието дело на земята ще бъде единствено за спасение. Неговата цел е само да направи онези, които обичат Бог, съвършени — и то напълно — и да ги накара да се предадат на господството Му“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да оставите настрана благословенията на статуса и да разберете Божието намерение за спасението на човека). Като прочетох това, изпитах омиротворение. Мислех, че съм обидил Бог по непростим начин, но не беше така. Бог ме дисциплинираше, но не ме мразеше. Той искаше да се променя. Виждах праведността на Бог и Неговата търпимост и прошка. Знаех, че този път трябва да потърся истината и да се справя с покварата си.

Прочетох друг откъс от Божиите слова: „За да бъдеш честен човек, първо трябва да разкриеш сърцето си, за да може всеки да погледне в него, да разбере всичко, което мислиш, и да види истинското ти лице. Не трябва да се опитваш да се маскираш или да се прикриваш. Само тогава другите ще ти вярват и ще те считат за честен човек. Това е най-основната практика и предпоставка да бъдеш честен човек. Ако винаги се преструваш, все симулираш святост, благородство, величие и възвишен характер; ако не позволяваш на хората да видят покварата и недостатъците ти; ако представяш фалшив образ пред хората, така че те да повярват, че си почтен, че си велик, саможертвен, справедлив и безкористен — нима това не е измама и лъжа? Дали хората няма да успеят да прозрат що за човек си след време? Затова не се маскирайте и не се прикривайте. Вместо това се разкрийте и открийте сърцето си пред другите. Ако можеш да откриеш сърцето си, за да го видят другите, ако можеш да покажеш всичките си мисли и планове — както положителните, така и отрицателните — нима това не е честност? Ако можеш да се разкриеш така, че да те видят другите, тогава и Бог ще те види. Той ще каже: „Ако си се разкрил, за да те видят другите, значи със сигурност си честен пред Мен“. Но ако се разкриваш пред Бог само когато другите хора не те виждат и ако все се преструваш на велик, благороден или безкористен, когато си сред тях, тогава какво ще си помисли Бог за теб? Какво ще каже Той? Ще каже: „Ти си пълен измамник. Ти си отявлен лицемер и подлец и не си честен човек“. Така Бог ще те заклейми. Ако искате да сте честни хора, независимо дали стоите пред Бог или пред други хора, трябва да сте способни да дадете чист и открит отчет за вътрешното си състояние и за думите в сърцето си. Лесно ли се постига това? То изисква известен период на обучение, както и честа молитва и упование в Бог. По всички въпроси трябва да се научите да изричате думите в сърцето си просто и открито. С този вид обучение можете да постигнете напредък“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Най-основната практика да бъдеш честен човек). Този откъс ми помогна да разбера какво иска от мен Бог. Той искаше да съм честен човек. Това означаваше да се науча да показвам покварата си и честните си мисли пред другите, така че те да виждат слабостите и затрудненията ми. Ако продължавах да се възвеличавам, без да разкривам провалите и слабостите си, а само да изграждам изкуствен образ на себе си посредством общението, това щеше да е лъжа. Нямаше да е честно към другите или към Бог. В този ден видях, че е абсолютно необходимо да съм честен човек. Също така придобих известно разбиране за погрешните си идеи. Мислех, че водачът трябва да е героична личност без слабости, като някакъв светски директор, на по-високо стъпало от другите, по-добър от тях. Но Бог не иска това. Бог иска обикновени, честни хора. Такива хора могат да говорят открито за грешките си, те обичат и практикуват истината. Те се фокусират върху навлизането в живота на братята и сестрите и търсят истината и действат според принципите, без да се опитват да изпълняват амбициите си. Припомних си какво е казал Господ Исус: „Но вие не наричайте себе си учители, защото Един е вашият Учител, а вие всички сте братя. […] Не наричайте себе си и наставници, защото Един е вашият Наставник — Христос. А по-големият между вас нека ви бъде служител. А който възвисява себе си, ще се смири; и който смири себе си, ще се възвиси“ (Матей 23:8-12). През цялото време като водач аз се преструвах с надеждата, че хората ще ме издигат в култ. Осъзнах, че наистина съм много далеч от това, което Бог изисква. Водачът играе ролята на слуга и трябва да носи отговорност. Винаги трябва да помни, че отговорността му е да пои и подкрепя братята и сестрите, да търси истината, за да им помогне да разрешават проблемите. Водачът не е офицер и не е над останалите. Бог е Създателят, а всички хора, без значение от позицията им, са сътворени същества. Всички ние трябва да почитаме Създателя. В този момент разбрах ролята и отговорността си — да остана на мястото си на сътворено същество и да изпълнявам надлежно своя дълг. От този момент промених мисленето си и започнах да работя върху честността си. Когато забележех, че се възвеличавам, се разкривах и се уверявах, че изобличавам покварата и грешките си. Понякога това беше болезнено, но ми показваше колко нечестен съм всъщност. Играех толкова много игри и заблуждавах другите толкова много. Колкото повече се разкривах, толкова повече виждах истинската си същност и духовен ръст. Осъзнах, че съм нищо. При всичките си общения бях поставял себе си високо, докато окуражавах и помагах на хората с учението. Но сега започнах да споделям истинското си състояние с братята и сестрите напълно откровено. Изпитвах същите затруднения като тях, същата поквара като тях, аз бях водач, но ние бяхме еднакви. Просто дългът ни беше различен. Когато правех това, не се чувствах сякаш съм по-умен от другите. Вместо това можех да се уча от техния опит и да придобия просветление от общението на другите. Преди почти не обръщах внимание на общението на другите, като приемах арогантно, че аз съм този, който им дава просветление. Благодарение на Божиите слова развих по-близка връзка с другите, така че ги разбирах по-добре и можех да видя истинското им състояние. Видях, че Божията подредба ми позволява да спечеля много от тях, докато им помагам. Научих много различни неща чрез съвместното ни общение. Не бях толкова надменен и арогантен и можех да се разбирам с братята и сестрите като с равни. Разумът ми се нормализираше и понякога забравях за позицията си на водач, докато споделяхме общение. Толкова съм благодарен на Бог за тази промяна в мен.

Понякога все още се хващам, че се изтъквам, и това ми показва колко дълбоко ме е покварил Сатана. Това не е нещо мимолетно, то е в костите и в кръвта ми. Без препитанието на истината, без Божието откровение и напътствия, щях да държа братята и сестрите под мой контрол и да продължа да се състезавам с Бог. Така е. Наистина е опасно да не успееш да се промениш. Само истината ми помогна да се освободя от сатанинския ми нрав. Без това щях да стана антихрист и да бъда прокълнат. Благодарение на Божието напътствие промених нагласата си и сега имам по-чист възглед за ролята си като водач. По-важното е, че Бог ме спаси от това да бъда контролиран от сатанинския си нрав. Слава на Всемогъщия Бог!