През април 2020 г. бях избрана да служа като църковен дякон. Първоначално бях доста притеснена и се тревожех, че няма да се справя добре, но благодарение на помощта и подкрепата на братята и сестрите ми постепенно схванах някои принципи и можех да върша част от работата. После бях избрана за църковен водач и надзиравах още повече работа. Понякога висшестоящият ми водач ме хвалеше доста. Казваше например, че нямало за какво да се тревожи, когато възлага работа на мен, а другите трябвало да ги надзирава в изпълнението на същите задачи. Това ме наведе на мисълта, че се справям доста добре. После един брат на име Кристофър, когото бях напоявала, бе избран за църковен водач. Кристофър имаше нормални способности, но обичаше да разпространява евангелието и постигаше прилични резултати. Радвах се, че беше избран, защото това отразяваше собствения ми успех, предвид че го бях поила и обучавала.

През юни 2022 г. отидох в едно село да проследя евангелската работа. Кристофър не можеше да дойде лично от съображения за сигурност, затова ми помагаше онлайн. Разпитваше ме за положението в селото и така заедно откривахме проблемите и се справяхме с тях навреме. Но тогава мислех, че понеже е нов във вярата и тъкмо е станал водач, не е способен да върши работа. Аз бях водач от две години и бях схванала някои принципи, а и именно аз бях поила Кристофър, затова не исках да ми е партньор и да участва в работата, която надзиравах. Един ден Кристофър ми прати съобщение: „Какви са плановете ти за селото оттук нататък? Да го обсъдим, когато имаш време“. Малко се възпротивих, като видях съобщението: „Минали са само няколко дни, а ти вече питаш за напредъка ми? Не става толкова бързо. В крайна сметка това не е единственият ми проект“. Не исках повече да обсъждам въпроса с него, затова просто му отговорих: „Току-що пристигнах и не съм започнала да планирам още“. Той отвърна: „Значи трябва да започнеш в най-скоро време“. Като прочетох съобщението, си помислих: „Може ли този проект да е успешен, ако позволя на някого с по-малки способности и опит от мен да ми е партньор?“. Цялата работа изобщо не ми харесваше. После, когато Кристофър дойде да разбере как напредва работата ми, аз просто исках да го пренебрегна. Почти не обсъждах работата с него, защото това ми се струваше безсмислено — в крайна сметка трябваше да свърша всичко сама. И така, организирах цялата работа в селото сама. Веднъж Кристофър ми прати следното съобщение: „В едно съседно село има няколко новодошли, които не искат да разпространяват евангелието от страх да не ги арестуват. Преди бяха много мотивирани, но напоследък не посещават събрания. Можеш ли да отидеш да ги подкрепиш?“. Като видях съобщението, си помислих: „Няма нужда да ми казваш това. Те очевидно се нуждаят от помощта ми, но сега нямам време, а и селото е доста далеч, не е просто така да се вдигнеш и да отидеш. В крайна сметка пак аз ще отида, не ти. Ти и без това нищо не вършиш, няма смисъл да обсъждам с тебе каквото и да било. Имам си собствени планове за тези проекти и ще действам според собствения си график, нямам нужда от напътствията и включванията ти“. И така, отговорих му следното: „Нямах време да отида. Новодошлите са на работа през деня и графиците ни не съвпадат“. Кристофър ми отговори лаконично: „Е, добре“. Ако беше който и да е друг, той щеше да продължи да пита за работата, но след като му отговорих така, не посмя. После практически спрях да обсъждам работата с Кристофър, а когато той се опитваше да се срещне с мен, все му казвах: „Имам друга работа. Ще се видим по-нататък, когато имам време“. Дори и да имах време обаче, не му се обаждах и просто вършех нещо друго. Постепенно братята и сестрите в трите екипа, които ръководех, започнаха да не се разбират, работеха всеки за себе си и рядко обсъждаха нещата. Атмосферата на събранията не беше така оживена, както в други църкви, и резултатите от евангелската ни работа не бяха добри. Тогава имах известна самоосъзнатост, но само си търсех оправдания. Не че избягвах да работя с него, просто имах друга работа и нямах много време да говоря с него. Веднъж Кристофър ме покани на среща с надзорниците на трите екипа, за да обобщим проблемите в дълга си и да разговаряме за тях. Като се позова на Божиите слова, Кристофър каза: „В Божиите слова пише, че когато имаме притеснения в дълга си, трябва да спрем за малко, да ги обобщим и да установим евентуалните отклонения. В момента партньорството ни не върви, всеки работи сам, не мислим в синхрон и не сме подкрепили подобаващо братята и сестрите, което доведе до застой в работата ни. Занапред трябва да общуваме и да обсъждаме нещата повече, и да работим заедно, за да свършим работата добре“. Той и другите също така разговаряха за добрите методи за практикуване, възприети от други църкви, но на мен не ми се слушаше и продължих да практикувам по своя начин. В резултат от това работата, която надзиравах, не беше много продуктивна цели три месеца. После петима държавни служители от селото, в което живеех, дойдоха да ме разпитват, опитаха се да ровят в телефона ми и ме предупредиха, че ако ме хванат да разпространявам евангелието в селото, ще ме изпратят на областната управа да се разправя с мен. Бях поразена от случилото се и си помислих: „Това пък защо се случва? През тези няколко месеца резултатите в дълга ми бяха лоши и аз рядко обсъждах работата с Кристофър. Дали Бог не използва тази ситуация, за да ми напомни да се поуча от тези несгоди? Ако не се самоанализирам и не се справя с проблемите си, може да не изпълнявам този дълг още дълго“.

Един ден в края на август се срещнах онлайн с няколко колеги, за да обсъдим дали да не напусна това село. Един водач на екип ме попита: „Не си постигнала никакви резултати в това село за три месеца, според теб каква е причината?“. Казах, че не знам точно. Тогава водачът на екип отвърна: „Не следва ли да разсъждаваш малко по този въпрос? Братята и сестрите казват, че постъпваш произволно и не се сработваш с другите. Когато те търсят да обсъждат работата с теб, ти не си на разположение. Пратихме те в това село, за да мотивираш братята и сестрите и да насърчаваш евангелското дело, но ти не си изпълнила задачата“. Друг водач на екип каза: „Ако не си изпълнила възложеното, значи трябва да се върнеш!“. Усетих как лицето ми пламва и всяка тяхна дума беше като удар в корема. В този момент исках само да се свия в някой ъгъл. Чувствах се толкова онеправдана. Не отказвах напълно да сътруднича и лошите резултати не бяха само по моя вина. Правителството ни преследваше жестоко, а аз отговарях и за други проекти. Как можеха да кажат, че не съм свършила каквото е трябвало? Водачът на екипа попита дали имам някакви идеи, но аз не знаех какво да кажа и просто отговорих: „Тогава се връщам“, и веднага прекратих връзката. След като затворих, се проснах на леглото и избухнах в сълзи. Думите на водача на екипа постоянно отекваха в съзнанието ми: „Защо си още там, щом не си свършила каквото е трябвало?“ и „Ако не си изпълнила възложеното, значи трябва да се върнеш!“. Колкото повече мислех, толкова повече се потисках. В следващите няколко дни постоянно се молех на Бог, а водачът ми разговаряше с мен и ме подкрепяше. Благодарение на това мислите ми се успокоиха и аз разсъждавах върху състоянието си. Мислех си: „Напоследък правя всичко сама. Подценявах Кристофър и не обсъждах работата с него. Когато той се опитваше да говори с мен за работа, аз все казвах, че съм заета. Всъщност не исках той да участва в работата ми. Явно съм била оплетена в покварения си нрав и съм забавила работата, но когато ме скастриха и се разправиха с мен, аз възразих и не проявих и капка разум“. Сетих се как братята и сестрите казаха, че постъпвам произволно в дълга си и не обсъждам работата с другите. Това беше много сериозен проблем, затова потърсих подходящ откъс от Божиите слова, който да прочета. Всемогъщият Бог казва: „На пръв поглед може да изглежда, че някои антихристи имат помощници или партньори, но истината е, че когато нещо се случи, колкото и прави да са другите, антихристите никога не се вслушват в това, което имат да кажат. Дори не го вземат под внимание, камо ли да го обсъждат или да разговарят за него. Изобщо не обръщат внимание, сякаш другите не са там. Когато антихристите слушат какво имат да кажат другите, те го правят само механично или се преструват пред тях. Когато дойде време обаче за окончателното решение, антихристът е този, който командва, а всички останали си хабят думите, които изобщо не се зачитат. Например когато двама души са отговорни за нещо и единият от тях има същността на антихрист, как се проявява този човек? За каквото и да става въпрос, само и единствено той поема инициатива, той задава въпросите, той урежда всичко и той предлага решение. При това в повечето случаи държи партньора си в пълно неведение. Как възприема партньора си? Не като свой заместник, а само като фасада. В очите на антихриста неговият партньор просто не съществува. Винаги когато има проблем, антихристът го обмисля и щом набележи план за действие, информира всички останали, че трябва да се постъпи точно по този начин, и не разрешава на никого да поставя това под съмнение. Каква е същността на сътрудничеството му с другите? По същество тя е той да има последната дума, никога да не обсъжда проблемите с когото и да е, да поема цялата отговорност за работата и да превръща партньорите си във фасада. Такъв човек винаги действа самостоятелно и никога не си сътрудничи с когото и да е. Никога не обсъжда и не общува за работата си с когото и да било друг, често взема решенията си сам и сам се справя с проблемите, а в много случаи другите научават за това как е приключил или как се е справил с нещата едва след като вече го е направил. Другите хора му казват: „Трябва да обсъждаш с нас всички проблеми. Кога се справи с този човек? Как се справи с него? Защо не разбрахме за това?“. Той нито дава обяснение, нито обръща внимание. Смята, че от партньорите му няма никаква полза и те са само украса или фасада. Когато нещо се случи, той го обмисля, взема лично решение и постъпва така, както желае. Колкото и хора да има около него, те все едно не съществуват. За антихриста те са нищо. Като се има това предвид, дали партньорството му с другите има какъвто и да е реален аспект? Ни най-малко, той просто отбива номера и играе роля. Другите му казват: „Защо не споделяш с всички останали, когато се натъкнеш на проблем?“. Той отговаря: „Какво ли знаят те? Аз съм водачът на екипа, аз трябва да реша“. Другите казват: „А защо не сподели с партньора си?“. Той отговаря: „Казах му, той нямаше мнение“. Използва като оправдание това, че другите нямат мнение или не могат да мислят самостоятелно, за да замаже факта, че действа на своя глава. И от това не следва никакъв самоанализ. За такъв човек би било невъзможно да приеме истината. Това е проблем с природата на антихриста“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка: искат да накарат другите да се подчиняват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)“). Бог разобличава това, че антихристите постъпват произволно, не си сътрудничат с другите, решават сами, винаги имат последната дума, не обсъждат работата с партньорите си, а просто взимат решения и действат веднага. Не приемат добрите предложения и често пренебрегват другите, смятайки своите идеи за гениални. В очите на антихристите партньорите са нещо като фонов шум или реквизит. Осъзнах, че се държа като антихрист. Откакто започнах да работя с Кристофър, го подценявах заради слабите му способности, недостатъчните му умения и сравнителната липса на опит. Не исках той да участва в проекта ми. Мислех, че след като съм била водач по-дълго от него, значи разбирам повече и мога да си организирам работата сама. Мислех, че той не може да дава добри предложения, затова няма смисъл да обсъждам с него каквото и да е. Когато ме попита за плановете ми за работата, аз се възпротивих и помислих, че ми се прави на шеф, като ме пита директно за напредъка ми, затова просто го пренебрегнах. Когато някои братя и сестри не смееха да изпълняват дълга си от страх да не бъдат арестувани, а Кристофър ме попита дали ще ги подкрепя, той просто бе действал отговорно, а аз арогантно си помислих: „За какъв се мисли той? Как така ми издава заповеди, като не е успял сам да реши проблема?“. По-късно, когато се събрахме, за да обобщим проблемите, братята и сестрите споделиха някои пътища за практикуване, но аз не ги възприех. Понеже се държах произволно, не се сработвах с другите и не приемах предложенията им, все не постигах резултати в дълга си. Винаги изпълнявах дълга си според собствените си представи, правех, каквото аз смятах за правилно, изобщо не си сътрудничех с другите, което доведе до забавяне на работата. Та аз вършех зло! Като разсъдих върху това, успях да приема напътствията и разправата на водачите на екипи. Поведението ми вече беше оказало отрицателно въздействие върху църковното дело. Ако не ме бяха скастрили и ако не се бяха разправили с мен така, нямаше да се самоанализирам и да разбера колко сериозен е проблемът ми. Кастренето и разправата са форми на Божията любов!

После застанах пред Бог в молитва и опит да разбера защо не можех да си сътруднича с другите в дълга си и винаги трябваше да имам последната дума. После намерих откъс от Божиите слова, който се отнасяше точно за състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Може да сте изпълнявали дълга си в продължение на няколко години, но да не е настъпил никакъв забележим напредък относно навлизането ви в живота, да разбирате само някои повърхностни доктрини, да нямате истинско познание за нрава и същината на Бог и да нямате успехи, за които да говорите. Какво има опасност да направите, ако днешният ви духовен ръст е такъв? Какви прояви на поквара ще покажете? (Надменност и самонадеяност.) Дали надменността и самонадеяността ви ще се усилят, или ще останат непроменени? (Ще се усилят.) Защо ще се усилят? (Защото ще се мислим за много компетентни.) А на каква база хората преценяват нивото на собствената си компетентност? На базата на това колко години са изпълнявали определен дълг и колко опит са натрупали, нали? И при това положение няма ли постепенно да започнете да мислите в категориите на старшинството? Даден брат например от много годин вярва в Бог и отдавна изпълнява определен дълг, затова той е най-компетентният да говори, а дадена сестра не е тук толкова отдавна и макар да има известни способности, тя няма опит в изпълняването на този дълг и не вярва в Бог от дълго време, затова е най-некомпетентна да говори. Човекът, който е най-компетентен да говори, си мисли: „Тъй като имам старшинство, това означава, че изпълнявам дълга си на ниво, стремежът ми е достигнал своя връх и не остана нищо, към което да се стремя или в което да навлизам. Изпълних добре този дълг, в общи линии завърших тази работа, Бог трябва да е доволен“. И така човек започва да става самодоволен. Дали това означава, че е навлязъл в истината реалност? Престанал е да постига какъвто и да е напредък. Все още не е придобил истината или живота, но въпреки това се мисли за много компетентен, говори за старшинство и очаква Божията награда. Дали това не е проява на надменен нрав? Когато хората не са „много компетентни“, те знаят, че трябва да са внимателни, напомнят си да не допускат грешки, а щом си повярват, че са много компетентни, стават надменни, започват да имат високо мнение за себе си и са склонни към самодоволство. Дали в такива моменти няма вероятност да поискат от Бог награди и венец, както направи Павел? (Има.) Каква е връзката между човека и Бог? Това не е връзката между Създателя и сътворените същества. Тя не е нищо повече от пресметлива връзка. И когато нещата стоят по този начин, хората нямат връзка с Бог и Бог вероятно ще скрие лицето Си от тях, а това е опасен знак“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „По пътя на спасението може да се върви само с богобоязливост“). Бог разкрива, че ако някой не се стреми към истината и не се опознава, ще си помисли, че има активи и опит, след като изпълнява дълг известно време, и ще започне да демонстрира превъзходство, да подценява другите, да се надува, да не търси истините принципи и да не си сътрудничи с другите в дълга си, да действа произволно, да прави каквото си иска и ще поеме по пътя на съпротивата срещу Бог. Откакто приех вярата, все изпълнявах дълг и бях водач от две години. Смятах, че съм била във вярата доста време, че имам добри работни умения и известен опит, затова станах арогантна. Много ми харесваше да обучавам другите и да следя работата им, но ми беше неприятно, когато Кристофър стана мой партньор и се включи в работата ми. Все мислех, че именно аз го бях поила и обучавала, че е с по-слаби способности от мен и че той е съвсем начинаещ и няма много опит, затова не исках да участва в работата ми. Когато ме попита дали съм подкрепила новодошлите и какъв е работният ми график, ми дойде до гуша и просто му отговорих формално. Смятах, че няма нужда да говоря с него, а дори и да го направя, той няма да даде никакво стойностно предложение. Мислех, че ще се справя и без него, затова не обсъждах и не работех с него. Взимах повечето решения и организирах работата сама. Гледах на него като на реквизит. Бог иска от нас да се научим да се сработваме с другите в дълга си, това е ключов принцип в изпълнението му, но аз пренебрегнах изискването Му и принципите на Божия дом. Все мислех, че съм си добре сама, че се справям с работата и нямам нужда от партньори. Мислех, че мога да свърша всичко и е излишно някой да надзирава работата ми. Колко арогантна и надута бях! Заради арогантния си нрав не зачитах другите и нямах място за Бог в сърцето си. Нямах богобоязливо сърце и вървях по пътя на съпротивата срещу Бог. Когато отидох в селото за първи път, бях изпълнена с вяра и исках да изпълня дълга си, за да удовлетворя Бог. Никога не съм очаквала нещата да се развият така. Как може да съм била толкова арогантна и безчувствена? Представа си нямах за грешния път, по който съм поела. Ако продължавах така, щях да стана антихрист, който прекъсва Божието дело, и в крайна сметка щях да бъда разобличена и пропъдена от Бог, след което с живота ми на вяра щеше да е свършено. Като осъзнах всичко това, се уплаших малко и тихо се помолих на Бог: „О, Боже, прекъснах църковното дело. Вече разпознавам покварата си и сериозността на проблемите си. Искам да се покая и не искам повече да Ти се противя с покварения си нрав“.

Размишлявах и за това къде съм сбъркала, че имам склонността да се съсредоточавам върху качеството и опита на хората в общуването ни. Какъв беше най-важният аспект на моя дълг? Докато се мъчех да разреша тези въпроси, попаднах на друг откъс от Божиите слова: Божиите слова гласят: „В Божия дом, каквото и да правиш, не работиш върху свое собствено начинание. Това е делото на Божия дом, това е Божие дело. Постоянно трябва да го помниш и осъзнаваш и да казваш: „Това не е мое лично дело; аз изпълнявам своя дълг и своята отговорност. Аз върша дело на църквата. Това е задача, която Бог ми е поверил, и аз я върша заради Него. Това е мой дълг, а не мое лично дело“. Това е първото нещо, което хората трябва да разберат. Ако се отнасяш към дълга си като към свое лично дело и не търсиш истините принципи, когато действаш, и ако го изпълняваш съгласно личните си мотиви, възгледи и дневен ред, тогава е много вероятно да допуснеш грешки. В такъв случай, как трябва да действаш, ако правиш много ясно разграничение между дълга си и личните си дела и си наясно, че това е дълг? (Да търся това, което Бог иска, и да търся принципи.) Точно така. Ако нещо ти се случи и не разбираш истината, и имаш някаква представа, но нещата все още не са ти ясни, тогава трябва да намериш братя и сестри, които разбират истината, за да споделиш с тях. Това означава да търсиш истината и преди всичко така трябва да се отнасяш към дълга си. Не бива да вземаш решение въз основа на това, което смяташ за подходящо, а след това да отсечеш и да кажеш, че случаят е приключен — това лесно води до проблеми. […] Бог не се интересува от това какво ти се случва, колко работа вършиш, колко усилия полагаш всеки ден. Той гледа какво е отношението ти към тези неща. А с какво са свързани отношението, с което ги вършиш, и начинът, по който ги вършиш? Свързани са с това дали се стремиш към истината, както и с навлизането ти в живота. Бог наблюдава навлизането ти в живота и пътя, по който вървиш. Ако вървиш по пътя на стремежа към истината и ако имаш навлизане в живота, ще си способен да си сътрудничиш в разбирателство с останалите, когато изпълняваш дълга си, и ще го изпълняваш лесно и адекватно“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Какво представлява правилното изпълнение на дълга“). Божиите слова са съвсем ясни. Изпълнението на дълга ни в Божия дом не предполага да вършим нещата, както си искаме, а другите да не участват. Дългът ни е част от делото на Божия дом и ако постъпваме произволно и не сътрудничим, е вероятно да прекъснем и смутим делото. Научих също, че Бог не преценява хората според това от колко време вярват, колко работа са свършили или колко опит имат в дълга си, а според отношението им към истината, ориентацията в дълга им и това дали вървят по пътя на стремежа към истината. Ако не търсех истината, не приемах добрите предложения на другите и винаги настоявах да имам последната дума, нямаше да постигна добри резултати в дълга си. Все приемах като актив предполагаемите си способности и това, че бях служила като водач известно време и имах опит. Смятах, че с тази квалификация ще изпълнявам дълга си добре, и не се замислях за истините принципи. Всъщност това, че имах опит и качество, не означаваше, че имам истините принципи, а само че разполагах с инструменти, които мога да използвам. Осъзнах, че съм приемала опита и способностите като истина принцип и съм мислила, че разбирам истината и постъпвам според принципа. Ставах все по-арогантна, подценявах братята и сестрите и си правех, каквото си искам. В резултат от това тримесечната ми работа не даде никакви резултати. Осъзнах, че за да изпълняваш добре дълга си, няма значение от колко време вярваш, колко си допринесъл или колко опит имаш. Най-същественото е да търсиш истината, да постъпваш според принципа и да работиш в хармония с другите.

После прочетох още два откъса от Божиите слова, които ми дадоха по-ясен път към хармоничното партньорство с другите. Божиите слова гласят: „Хармоничното сътрудничество включва много неща. Най-малкото, едно от тях е да позволяваш на другите да се изкажат и да правят различни предложения. Ако наистина си разумен, каквато и работа да вършиш, първо трябва да се научиш да търсиш истините принципи, както и да поемеш инициативата да потърсиш мнението на другите. Стига да приемаш сериозно всяко предложение и след това да решавате проблемите в единодушие и единомислие, по същество ще постигнете хармонично сътрудничество. Така ще срещате много по-малко трудности при изпълняване на дълга си. Каквито и проблеми да възникват, лесно ще ги разрешите и ще се справите с тях. Това е резултатът от хармоничното сътрудничество. Понякога има спорове по незначителни въпроси, но те няма да са проблем, стига да не засягат работата. Въпреки това по ключови и важни въпроси, свързани с делото на църквата, трябва да постигате консенсус и да търсите истината, за да ги разрешите. […] Трябва да се откажеш от водаческите титли, да се откажеш от омърсяващото влияние на статуса, да се възприемаш като обикновен човек, да застанеш на нивото на другите и да се отнасяш отговорно към дълга си. Ако винаги разглеждаш дълга си като някаква официална титла и статус или като лавров венец и си въобразяваш, че другите са там, за да работят за твоята позиция и да я обслужват, това е проблем и Бог ще те намрази и ще се отврати от теб. Ако вярваш, че си равен на другите, че Бог ти е дал само малко по-голямо поръчение и по-голяма отговорност, ако можеш да се научиш да се поставяш на равна нога с останалите и дори да благоволяваш да ги питаш какво мислят, и ако можеш сериозно, съсредоточено и внимателно да се вслушваш в думите им, тогава ще си сътрудничиш хармонично с другите. Какъв резултат ще постигне това хармонично сътрудничество? Резултатът е забележителен. Ще придобиеш неща, които никога преди не си имал, а именно светлината на истината и реалностите на живота; ще откриеш добродетелите на другите и ще се поучиш от техните силни страни. Има и още нещо: възприемаш другите хора като тъпи, объркани, глупави и по-нисши от теб, но когато се вслушаш в тяхното мнение или когато други хора споделят с теб, неволно ще откриеш, че никой не е толкова обикновен, колкото си мислиш, че всеки може да предложи различни мисли и идеи и че всеки има своите заслуги. Ако се научите да си сътрудничите хармонично, освен че ще ти помогне да се учиш от силните страни на другите, това може да разкрие твоята надменност и самоправедност и да те възпре да си въобразиш, че си умен. Когато вече не се смяташ за по-умен и по-добър от всички останали, ще престанеш да живееш в това нарцистично и самодоволно състояние. И това ще те предпази, нали? Такъв е урокът, който трябва да научиш, и това е ползата, която трябва да извлечеш от работата с другите“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка: искат да накарат другите да се подчиняват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)“). „Мислите ли, че някой е съвършен? Колкото и силни, способни и талантливи да са хората, все пак не са съвършени. Те трябва да признаят това — то е факт, и именно в това отношение се крие правилният подход към собствените им заслуги, силни страни или недостатъци; това е рационалността, който хората трябва да притежават. С подобна рационалност можеш правилно да се справиш със собствените си силни и слаби страни, а и с тези на другите хора, и ще имаш възможност да работиш с тях в хармония. Ако си разбрал този аспект на истината и можеш да навлезеш в този аспект на истината реалност, ще можеш да поддържаш хармонични отношения с братята и сестрите си, като използваш техните силни страни, за да компенсираш собствените си слабости. Така, какъвто и дълг да изпълняваш и каквото и да правиш, ще ставаш все по-добър в него и ще имаш Божията благословия“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Божиите слова ясно описват пътя за практикуване. В партньорството трябва да сме на едно ниво с братята и сестрите, да ги слушаме внимателно и активно да питаме за нещата, които не разбираме. Като практикуваме така, можем да открием силните страни на братята и сестрите и областите, в които те са по-силни от нас. Така няма да ги подценяваме и няма да сме така самодоволни и произволни в поведението си. Трябва също така да имаме по-ясно разбиране за себе си и да не се имаме за голяма работа. Трябва да се научим да установяваме силните страни на другите и да имаме правилно отношение към слабостите им. Като се замисля, въпреки че бях служила като водач две години, нямах талант за разпространение на евангелието и имах нужда от помощ при проследяването на евангелската работа, докато Кристофър беше вярващ отскоро, но винаги беше разпространявал евангелието, постигаше отлични резултати и бе спечелил много хора за вярата. Той имаше повече опит в разпространението на евангелието и аз трябваше активно да търся помощта му. Кристофър беше и много отговорен в дълга си, носеше бреме в работата си, търсеше ме активно, за да обобщаваме резултатите от работата ни и прилагаше добри практики от други църкви. Всичко това бяха силни страни, от които можех да се уча. Бях твърде арогантна и не разпознавах силните страни на Кристофър, дори го подценявах. Не приемах предложенията му и не му давах шанс да участва в работата ми. Бях едно нищо, но бях много самоуверена — какъв срам. Нямах и капка самоосъзнатост. Ако бях успяла да се сработя с Кристофър, работата нямаше да се забави. Като се замислих за преди, много съжалих. Не можех да изкупя прегрешенията си от миналото, но бях готова да изпълнявам добре дълга си занапред. Обсъждах и общувах с другите, когато имаше проблеми, сложих интересите на църквата на първо място, научих се да си партнирам с другите и спрях да вървя по стария път.

После напуснах селото. Възложиха ми други проекти и имах нов партньор — сестра Мина. С радост работех хармонично с нея, за да изпълним дълга си. После малко по малко забелязах, че макар и Мина да беше по-възрастна от мен, имаше по-малко опит във вярата и дълга си от мен. Все още имаше пропуски в надзора и проследяването на работата. Понякога чувах и от братята и сестрите, че тя има някои проблеми. Арогантният ми нрав отново започна да изплува. Започнах да мисля, че аз съм същественият елемент в работата ни, а сестра Мина само практикува. Веднъж, когато трябваше да напишем едно работно предложение, водачът ни изрично ни каза, че трябва да обсъдим работата заедно, но аз си помислих: „Тази задача не е трудна, спокойно мога да я свърша сама. Няма нужда и двете да работим по нея. Не е да не мога да се справя сама“. След събранието исках да пристъпя към работата сама, но Мина веднага ми се обади и ми беше ясно, че иска да обсъдим нещата. На мен обаче не ми се занимаваше с това и не вдигнах телефона. После се почувствах малко виновна. Помислих си как арогантността и нежеланието ми да работя с Кристофър бяха попречили на работата преди и че ако продължавах така, работата ни със сигурност щеше да пострада. Затова се помолих на Бог с думите: „О, Боже, Мина ме потърси по своя инициатива, за да обсъдим работата, но аз проявих арогантност и не исках да си сътруднича с нея. Боже, не искам да продължавам да постъпвам произволно и да смущавам църковното дело. Моля Те, напътствай ме да спра да живея според арогантния си нрав, за да работя в хармония с Мина“. После си спомних един откъс от Божиите слова: „Вие трябва да постигнете хармонично взаимодействие за целите на Божието дело, за благото на църквата и така че да стимулирате вашите братя и сестри да продължат напред. Трябва да си взаимодействате един с друг, като всеки от вас променя другия и постига по-добър резултат от делото, така че да се грижите за Божията воля. Ето какво представлява истинското взаимодействие и само тези, които се занимават с него, ще получат истинско навлизане“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Служете, както служеха израилтяните“). Божиите слова ми въздействаха дълбоко. За да изпълнявам добре дълга си, трябваше да си сътруднича с Мина хармонично и да спра да живея според арогантния си нрав и да действам произволно. Затова повиках Мина и обсъдихме организацията на работата занапред. Мина сподели идеите си с мен и аз ги сметнах за доста добри, затова ги приложих. За нула време съставихме план много по-бързо, отколкото преди, когато работех сама. Бях много щастлива. Не беше кой знае какво постижение, но чувството, че загърбих себе си и практикувах според Божиите слова, беше прекрасно. След това се научих да работя с другите братя и сестри и установих, че постигаме все по-добри резултати в работата си с всеки изминал месец. Благодарих на Бог в сърцето си!