От Чънсяо, Китай

През втората половина на 2006 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Като посещавах събирания и четях Божиите слова, започнах да разбирам, че хората са създадени от Бог и че диханието ни идва от Него. По-късно започнах да изпълнявам своя дълг в църквата, доколкото можех, и животът ми стана много по-пълноценен. Отначало съпругът ми знаеше, че вярвам в Бог, но не ме преследваше и казваше, че всеки има своите вярвания. По-късно видя в интернет как Компартията клевети и очерня Църквата на Всемогъщия Бог и започна да пречи на вярата ми.

През втората половина на 2009 г., след като се върнах у дома от събиране, видях дядо си, чичо си и леля си вкъщи. По израженията им разбрах, че са там заради вярата ми в Бог. Най-големият ми чичо ме обвини: „Не знаеш ли, че вярата в Бог е забранена от правителството и че може да те арестуват? Ако те арестуват, осъдят на затвор и те измъчват, с теб е свършено!“. Другите роднини се включиха, като се съгласиха с него. Тогава чичо ми ме заплаши: „Просто няма да ни послушаш, нали? Добре! Щом не можем да те спрем, ще оставим закона да се справи с теб! Ще те закараме в полицейския участък!“. Като чух, че ще ме изпратят в полицейския участък, много се разтревожих. Помислих си: „Ами ако наистина ме изпратят в затвора? Синът ми е още толкова малък — кой ще се грижи за него? Ако дойде полиция и съседите видят, какво ще си помислят за мен? Може би трябва просто да кажа на роднините си, че повече няма да вярвам, за да ги накарам да си тръгнат по-бързо“. Затова казах, че повече няма да вярвам. Щом го казах, те спряха да ме притискат. В този момент съжалих, че го казах. Но когато си помислих колко труден е пътят на вярата и за преследването и обидите от страна на семейството ми, усетих вътрешна слабост. Затова се помолих на Бог да ми даде сила и вяра да продължа напред. По-късно прочетох Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Измежду вас няма нито един, който да е защитен от закона — напротив, вие сте наказвани от закона. Още по-проблематично е, че хората не ви разбират: независимо дали става дума за вашите роднини, родители, приятели или колеги, никой от тях не ви разбира. Когато сте изоставени от Бог, за вас е невъзможно да продължите да живеете на земята, но дори и да продължат, хората не могат да понесат да бъдат далеч от Бог, в което се състои значимостта на Божието завоюване на хората и в което се изразява Божията слава“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Божиите слова дълбоко ме трогнаха и сълзи се стичаха по лицето ми. Чувствах, че Бог е точно до мен и ме утешава. Бог не взимаше предвид слабостта и неразумието ми и Той знае, че вярата ни в Него е наказвана от закона и е погрешно разбрана от семейството ни и че ще страдаме от тези неща. Бог наистина ни разбира. След като прочетох Божиите слова, възвърнах вярата си и реших, че каквото и да се случи, никога няма да се отрека от Бог или да Го предам, и че ще следвам Бог всеотдайно и ще изпълнявам своя дълг. Но съпругът ми продължи да ме преследва.

През март 2013 г., една вечер около 21:00 ч., се прибрах у дома, след като бях проповядвала евангелието. Когато съпругът ми ме видя да се прибирам, каза, че излиза да си купи цигари. Неочаквано той доведе четирима полицаи. Главният полицай ме разпитваше къде съм ходила напоследък, но аз не казах нищо. Обвиниха ме в „участие в култова организация и възпрепятстване на правоприлагането“ и ми сложиха белезници. След това ме отведоха в полицейския участък. В стаята за разпити започнаха да ме разпитват за вярата ми в Бог. Когато не можаха да получат от мен информацията, която искаха, се опитаха да ме придумат с мили думи: „Къде учи синът ти? Добри ли са оценките му? Правителството се противопоставя на твоята вяра, така че ако продължаваш с тази си вяра, ще съсипеш бъдещето на сина си!“. Като чух думите на полицаите, си помислих: „Сатана знае, че най-голямата ми грижа е синът ми, затова използва бъдещето му, за да ме заплашва. Иска да се отрека от Бог и да Го предам. Не мога да попадна в капана на Сатана!“. Вътрешно се предупредих: „В никакъв случай не трябва да попадам в капана им“. Като видяха, че съм непреклонна, полицаите доведоха най-близката ми леля, за да се опита да ме убеди. Като видях, че леля ми застава на страната на полицията, ме обзе гняв. Помислих си: „Нали преди сме чели Божиите слова заедно? Ти знаеш, че вярващите не са такива, каквито ги описва полицията. Сега, когато съм арестувана, не само отказваш да защитиш правдата, но дори заемаш тяхната страна!“. Гневно ѝ казах да си тръгне, преди да е успяла да довърши. По-късно полицаите разговаряха няколко минути със съпруга ми отвън, а след това ме натикаха в една полицейска кола.

Около 22:00 ч. полицията ме изпрати в психиатрична болница. Щом слязох от колата, двама полицаи на около трийсет години ме сграбчиха за ръцете, вкараха ме насила в кабинета на болницата и ме предадоха на директора. Нищо не ми казаха, нито ме прегледаха, а просто вързаха двете ми ръце с въже и ме блъснаха в стая с желязна врата. Почувствах се сякаш са ме хвърлили в клетка и съм оставена изцяло на тяхната милост. Не знаех какво ще направят с мен. Бях нервна и уплашена, затова мълчаливо се молех на Бог да ме напътства. Щом влязох в стаята, ме лъхна отвратителна миризма, от която ми се догади и ми се прииска да повърна. Помислих си: „Как може някой да живее на такова място?“. Заведоха ме в стая, където държаха психично болни жени, а след това двама души агресивно ме завързаха за леглото, като китките ми бяха вързани за ъглите на таблата, а краката ми — завързани заедно в другия край. Шест-седем пациентки стояха около леглото и ме гледаха втренчено — някои с рошава коса, а други с празен, унесен поглед. Помислих си: „Това не е ли място за луди? Какво да правя тук?“. Преди да успея да се замисля повече, директорът взе една спринцовка и се приготви да ми постави инжекция. Като видях червената течност в спринцовката, ме обзе страх, тъй като нямах представа какво лекарство ми инжектират. Щеше ли да ме накара да си изгубя ума? Казах: „Не съм болна, не съм луда. Защо ми слагате инжекция?“. Опитах се да се съпротивлявам, но не можех да мръдна, защото бях завързана. Директорът насила ми постави инжекция в седалището и изкрещя: „Млък! Ако не си луда, тогава каква си?“. Спомних си как един от методите, които Компартията използва, за да навреди на Божиите избраници, е да им инжектира лекарства, които да предизвикат психически срив, така че да не могат да вярват в Бог. Много се изнервих и се уплаших. Тази инжекция нямаше ли да ме накара да си изгубя ума? Ако полудеех, нямаше да мога да вярвам в Бог. В безпомощността си не можех да сдържа сълзите си, които потекоха неудържимо. Мълчаливо се молех на Бог в сърцето си: „Боже, не знам каква инжекция ми поставят и се страхувам да не полудея. Моля те, защити ме“. След като се помолих, осъзнах, че дали ще полудея, или не, е в Божиите ръце, и сърцето ми малко се успокои. Около 1 ч. през нощта една медицинска сестра най-накрая разхлаби връзките ми и аз потънах в мъгляв сън.

Събудих се около 5 ч. на следващата сутрин и видях няколко пациентки, събрани около леглото ми. Една от тях протегна ръка, като се опита да ощипе ухото ми. Тази гледка ме изпълни с ужас, затова бързо издърпах одеялото над главата си и се свих на кълбо. Скалпът ми изтръпна от страх и си помислих: „Преди избягвах психично болните на улицата, а сега живея с тях. Как би трябвало да се справя с това? Нямам представа колко дълго ще бъда затворена на това адско място“. Затова се помолих на Бог. Спомних си за Даниил, който бил хвърлен в рова на лъвовете. Той се помолил на Бог и Бог бил с него. Лъвовете не посмели да го наранят. Накрая Даниил излязъл от рова напълно невредим. Той се помолил на Бог и видял Божиите дела. Аз също трябваше да се моля на Бог и да разчитам на Него, за да преживея тази ситуация. С тази мисъл вече не се страхувах толкова. След закуска чух медицинския брат да ни вика за лекарства и сърцето ми отново започна да бие лудо: „Не съм болна — няма ли техните лекарства да ме накарат да полудея или да замъглят ума ми? Няма ли накрая да се опозоря напълно като някой от онези лунатици по улиците?“. Видях как насила дават лекарства на едно момиченце на около дванадесет-тринадесет години и бях напълно ужасена. Бързо се скрих в последната стая, но медицинският брат все пак дойде и ми каза да си взема лекарството. Каза ми грубо: „Щом си тук, ще те третираме като пациентка, независимо дали си болна, или не!“. Аз все още отказвах да си взема лекарството. След малко дойде един човек с въже, готов да ме върже, и ме заплаши: „Значи, няма да си вземеш лекарството? Ако не го вземеш, ще те вържем и ще ти го натъпчем в гърлото! Така че ще си вземеш ли лекарството доброволно, или не?“. Чувствах се безпомощна и безсилна и се помолих на Бог. Спомних си Божиите слова: „Сега се връщай често към присъствието на Всемогъщия Бог. Искай всичко от Него. Той със сигурност ще предостави вътре в теб откровения и в най-важните моменти ще те защити. Не се страхувай! Той вече притежава цялото ти същество. С Неговата защита и Неговата грижа, от какво има да се страхуваш? […] Небето може да се промени за един миг, но от какво има да се страхуваш? С най-малкото движение на ръката Му небето и земята незабавно се унищожават. И така, какво може да спечели човек като се тревожи? Не е ли всичко в ръцете на Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 42). Божиите слова ми дадоха вяра и сила. Нима всичко не е в Божиите ръце? Животът ми също е в Божиите ръце и дали ще полудея, след като взема това лекарство, също зависи от Бог и без Неговото позволение нямаше да се разболея психически. При тази мисъл сърцето ми се успокои. Медицинският брат ми подаде шест-седем хапчета и аз ги взех неохотно. По-късно медицинският брат ни каза отново да се наредим за лекарства и аз исках да изхвърля хапчетата, докато не внимаваха. Те обаче ни наблюдаваха много внимателно. Един човек раздаваше лекарствата, а друг ни надзираваше как ги приемаме. Една пациентка не си взе лекарството, както ѝ наредиха, и те я удариха по главата с голяма връзка ключове, а след това жестоко я удряха с юмруци и я ритаха. Знаех, че ако не направя това, което казваха, или ще ме натъпчат насила, или ще ме пребият. Чувствах се безпомощна и нямах друг избор, освен да взема лекарството. Мислех си как само защото вярвам в Бог и Го следвам, полицията насила ме изпрати в психиатрична болница, където, въпреки че не бях луда, се отнасяха с мен като с луда и ме измъчваха с инжекции и лекарства. Тези хора бяха наистина жестоки! Там трябваше да приемам лекарства два пъти на ден. Чувствах се ужасно и нямах представа какво ще се случи с мен, след като приемам толкова много лекарства. Когато се чувствах самотна и безпомощна, си спомнях някои химни, които бях научила преди, и се улавях, че си ги тананикам: „Въпреки че пътят на любовта към Бог е осеян с препятствия, аз ще придобия вяра, като действам въз основа на Неговите слова. Колкото и големи да са мъките, ще бъда предан до смъртта и ще обичам Бог, и навеки ще свидетелствам за Него!“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Бог е с нас до самия днешен ден). „Божиите слова имат голяма власт, като ни водят в преодоляването на мъките. Те ни напътстват и защитават във всеки един момент, като ни карат да чувстваме още повече Божията драгост и обичливост. Нашата вяра се усъвършенства в мъки; виждаме Божията мъдрост и всемогъщество. Каквито и изпитания да ни сполетят, нашите боголюбиви сърца никога няма да се променят“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Божиите слова завоюваха сърцата ни). Колкото повече пеех, толкова повече вътрешна сила чувствах и получавах вярата, от която се нуждаех, за да преживея тази ситуация. Въпреки че бях в психиатрична болница под техен контрол, лишена от свобода, и всеки ден ме караха да приемам лекарства и ме измъчваха с медикаменти, все пак чувствах, че Бог не ме е изоставил. Каквото и да последва, щях да разчитам на Бог, за да го преживея, и никога нямаше да напусна или да предам Бог.

Месец по-късно започнах да страдам от тежко безсъние. Не можех да спя нито денем, нито нощем, бях раздразнителна и неспокойна и чувствах, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. През деня седях по няколко минути и след това усещах желание да стана и да се разходя, но след като се разхождах няколко минути, исках отново да седна. През нощта беше същото; след няколко минути сън исках отново да стана и докато всички спяха, аз сама крачех из коридора. Едва си поемах дъх, умът ми беше замъглен и се чувствах на ръба на психически срив. Когато видях лудите пациентки да не спят ден и нощ и постоянно да крещят, когато получаваха пристъп, си помислих: „Дали не мога да спя, защото полудявам? Ако наистина полудея, няма да мога повече да вярвам в Бог, а тогава какъв ще е смисълът да продължавам да живея? Може би просто трябва да умра; поне тогава няма да ми се налага повече да търпя това мъчение“. В болката си застанах пред Бог и излях сърцето си пред Него: „Боже, чувствам, че ще получа психически срив, а сърцето ми е потънало в болка. Моля те, защити сърцето ми, защото не мога да Те напусна“. След като се помолих, си припомних едни Божии слова: „И ако не можеш да свидетелстваш пред Сатана, Сатана ще ти се присмее, ще се отнася към теб като към шега, като към играчка, често ще те прави на глупак и ще те докара до лудост“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). Ако изгубех вяра в Бог и изберях да умра, защото не можех да понеса такова психическо мъчение, тогава схемата на Сатана щеше да успее. Сатана копнееше да стана негативна и слаба и да се отдалеча от Бог. Просто не можех да се поддам на триковете и машинациите на Сатана. Независимо дали наистина щях да полудея, или не, не можех да търся смъртта. Трябваше да продължа да живея правилно и да вярвам, че всичко е в Божиите ръце. Постепенно успях да заспя и вече не се чувствах неспокойна.

Дните минаваха, но никой не ми каза колко дълго ще остана тук. Всеки ден живеех сред тези луди хора и сякаш времето се движеше със скоростта на охлюв. Когато слънцето изгрееше, просто исках да дойде нощта, а когато нощта настъпеше, просто исках да дойде утрото. В дебрите на нощта си мислех за времето, когато се събирахме и изпълнявахме своя дълг с братята и сестрите. Понякога дори сънувах, че съм с братята и сестрите, но като се събудех, виждах, че все още съм заключена в психиатричната болница и ми се искаше да не съм се събуждала от тези сънища. Един ден директорът се разхождаше в двора и аз го попитах: „Кога ще мога да си тръгна?“. Директорът каза грубо: „Кой ти каза да вярваш в Бог! Ти вярваш в Бог, а това е нещо, на което правителството се противопоставя. Полудяла си!“. Не му отговорих директно. Просто исках да знам колко дълго ще бъда затворена, затова попитах отново. Директорът гневно посочи към мен и ме заплаши: „Ако попиташ още веднъж, ще те заключа за две години!“. Като го чух да казва, че съм полудяла и че ще ме заключи за две години, се разстроих още повече. Не исках да остана там и един ден повече, как щях да издържа две години? Ако нещата продължаваха така, дори и да не полудеех, щяха да ме измъчват до безсъзнание и вече нямаше да мога да вярвам в Бог. Тогава нямаше ли да е дошъл краят ми? Бях отчаяна, затова в сърцето си призовах Бог, като Му разказах за състоянието и трудностите си. По-късно се сетих за пророк Йеремия, който предавал Божията воля. Нима царят не му казал, че е полудял? Нима хората не казвали, че Ной е полудял, когато построил ковчега? И много други искрено вярващи и поклонници на Бог — нима дяволите не им казвали, че са полудели, защото вярват в Бог? Само дяволите биха изрекли такива дяволски думи! Помислих си за Ной, който, след като чул Божието слово, прекарал над сто години в строеж на ковчега, като понасял клеветите и подигравките на света. Но Ной никога не се оплакал, нито се повлиял от светските хора, и завършил строежа на ковчега, както Бог заповядал, и изпълнил Божието поръчение. Но когато чух директора да казва, че съм полудяла и че ще ме заключи за две години, станах негативна и се измъчвах. Нима не бях съвсем слаба и не попадах в капана на Сатана? Като си мислех за тези неща, вече не се чувствах толкова зле и спрях да мисля за бягство от тази ситуация. Независимо колко дълго щяха да ме държат затворена или какво щеше да се случи с мен, щях да се покоря, без да се оплаквам.

Три месеца по-късно съпругът ми дойде при мен и каза: „Полицията каза, че стига да подпишеш декларация, че не вярваш в Бог, можеш да си тръгнеш по всяко време“. Наистина исках да напусна това адско място, но се страхувах, че ще ме принудят да подпиша декларация за отказ от Бог. Ако я подпишех и предадях Бог, щях да нося вечно петно и да бъда отритната от Бог. Каквото и да ставаше, не можех да подпиша тази декларация, затова се помолих на Бог: „Боже, не искам да Те предавам. Но съм слаба и безсилна и наистина се притеснявам, че ще ме държат затворена тук. Боже, вярвам, че всичко е в Твоите ръце и че това дали ще мога да изляза, или не, също е в Твоите ръце. Готова съм да гледам към Теб и да разчитам на Теб, и се моля да ме водиш и да ми отвориш път“. През този период се молех за това всеки ден. Няколко дни по-късно, докато се хранех, директорът изведнъж ми каза: „Събирай си нещата и се прибирай вкъщи“. Той не ме накара да подписвам декларацията. Почувствах се много щастлива, тъй като знаех, че Бог е чул молитвата ми. Бог знаеше, че духовният ми ръст е твърде малък, и се смили над мен, и ми отвори път. Не спирах да благодаря на Бог в сърцето си!

След като излязох от психиатричната болница, съпругът ми, от страх, че отново ще повярвам в Бог, ме изпрати в дома на родителите ми и накара майка ми и брат ми да ме наблюдават. Когато видя, че не могат да ме спрат, съпругът ми ме принуди да отида да работя с него извън града, а понеже отказах да отида, се ядоса и каза: „Не искаш да дойдеш с мен, защото искаш да намериш други вярващи, нали? Някой ден ще те изпратя обратно в психиатричната болница и ще те превърна в истинска луда!“. Като го чух да казва това, усетих крайна безнадеждност и нещастие. Никога не бях очаквала да бъде толкова безсърдечен, че наистина да каже такива неща. Неволно се сетих за Божиите слова: „В днешно време следовниците на истината ясно се отличават от онези, които не я търсят. Крайната цел на двата вида хора също е съвсем различна. Бог ще донесе спасение на тези, които търсят познание за истината и я практикуват. Непознаващите истинния път са демони и врагове; те са потомци на архангела и ще бъдат погубени. Дори и всеотдайно вярващите в нереалистичния бог — нима те също не са демони? Дори и съвестните и почтени хора, които не приемат истинния път, са демони, защото противенето на Бог е тяхна същина. Който не приема истинния път, се съпротивлява на Бог; дори и да изтърпят множество страдания, такива хора ще бъдат унищожени. Срещу Бог се бунтуват всички, които не желаят да се откажат от светското, да се разделят с родителите си и които нямат воля да се отърсят от плътските удоволствия. Погибел чака всички тях. Демоничен е всеки, който не вярва във въплътения Бог — и нещо повече, той ще бъде унищожен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще навлязат в покой заедно). Съпругът ми беше повярвал на безпочвените слухове на Компартията и беше подтикнал членове на семейството да ме нападат и преследват. Дори се беше съюзил с полицията, за да ме изпрати в психиатрична болница, и се отнасяше с мен като с луда. Не го беше грижа дали ще живея, или ще умра. Сега ме принуждаваше да отида да работя с него в опит да ме накара да се отдалеча от Бог и да Го предам, в противен случай щял да ме изпрати обратно в психиатричната болница и да ме превърне в истинска луда. Съпругът ми не се интересуваше от всичките ни години брак и измисляше всякакви методи, за да ме спре да вярвам в Бог. Неговата същност е тази на омраза към Бог. Той е дявол и враг на Бог. Бях омъжена за съпруга си от четиринадесет години и преди да намеря Бог, се съсипвах от работа за семейството, като не само се грижех за децата, но и печелех пари, за да издържам семейството. Съпругът ми виждаше, че съм му от полза, затова се грижеше добре за мен, но сега, когато бях намерила Бог, той се страхуваше, че ще бъда арестувана и няма да мога да печеля пари и да издържам семейството, което засягаше неговите интереси. Затова той отново и отново използваше злонамерени методи, за да се опитва да ме преследва, като вредеше много както на тялото, така и на ума ми. Стана ми ясно, че той никога не ме е обичал истински и че просто ме е използвал. Съпругът ми вярваше на дяволските думи на Компартията и я следваше, докато аз вярвах в Бог и исках да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си. Пътищата ни бяха напълно различни. Бяхме напълно различни хора и дори да живеехме заедно, нямахме общ език. Исках да се разведа с него, но също така си мислех: „Синът ми е още толкова малък — какво ще се случи с него, ако се разведем и си тръгна? Съпругът ми няма да ми даде къщата, как ще живея в бъдеще? Ако не се разведем, той просто ще ме спре да вярвам в Бог, така че трябва ли вместо това да отида да работя с него?“. През това време се молех на Бог за тази трудност: „Боже, изправена пред преследването на съпруга ми, не знам по какъв път да поема. Моля Те, напътствай ме и ми дай решимост да понеса страданието“.

Един ден чух химн с Божии слова:

Принеси цялото си същество на Божието дело

1  Сега е времето, когато Духът Ми върши велико дело, и времето, когато започвам делото Си сред езическите нации. Нещо повече, това е времето, когато категоризирам всички сътворени същества, поставяйки всяко едно от тях в съответната му категория, така че Моето дело да може да продължи по-бързо и да е по-способно да постигне резултати. И така, това, което продължавам да искам от вас, е да принесеш цялото си същество на цялото Ми дело и, още повече, да разпознаваш ясно и да виждаш точно цялото дело, което съм извършил в теб, и да отдадеш цялата си енергия, така че делото Ми да постигне по-велики резултати. Това е, което трябва да разбереш.

2  Престанете да се съревновавате един с друг в търсене на резервен план, и недейте да се стремите към удобства за плътта си, за да не бъде забавено делото Ми и да не бъде осуетено вашето прекрасно бъдеще. Ако постъпиш така, не само няма да се защитиш, но и ще си навлечеш унищожение. Няма ли да е глупаво от твоя страна? Точно това, за което ненаситно ламтиш днес, унищожава бъдещето ти, докато точно болката, която търпиш днес, те защитава. Трябва да си наясно с тези неща, за да не станеш жертва на изкушения, от които ще ти бъде трудно да се измъкнеш, и да избегнеш лутането слепешком в гъстата мъгла, без да можеш някога пак да намериш слънцето. Когато гъстата мъгла се разнесе, ще се окажеш пред съда на великия ден.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Делото на разпространяването на Евангелието е също делото на спасяването на човека)

Божиите слова ме вдъхновиха и ми дадоха смелост и път на практикуване. Не можех да отида със съпруга си да работя на друго място само защото се притеснявах за сина си и се грижех за плътта си, защото ако го направех, нямаше да мога да ходя на събирания или да изпълнявам своя дълг и щях да се отдалеча от Бог и да загубя възможността да бъда спасена. Ако направех това, по-късно щях да съжалявам. Съдбата на всеки е под върховенството на Бог, съдбата на сина ми също. Животът, който той ще живее, и страданието, с което ще се сблъска, вече са предопределени от Бог, а моите притеснения и грижи бяха излишни. Дори и да бях до него, нямаше да мога да му помогна, когато страда. Помислих си също как бъдещето на живота ми е в Божиите ръце; трябваше да разчитам на Бог, за да преживея това, и да се покоря на Неговото върховенство и подредби.

До февруари 2014 г. отново бях започнала да изпълнявам своя дълг в църквата. Един ден съпругът ми ме покани да отидем на пътуване, но аз отказах, а той каза: „Ако не дойдеш с мен, тази къща вече няма да е твоя, а жената в колата също няма да си ти“. Той имаше предвид да се разведем. Бях едновременно с разбито сърце и бясна и знаех, че е време да направя избор. Но когато си помислих да му оставя всичко в дома ни, усетих известна неохота, затова се помолих на Бог да ме води. Точно тогава бяха публикувани последните Божии слова. Прочетох тези слова на Бог. Всемогъщият Бог казва: „Ако искаш да вярваш в Бог и ако искаш да Го спечелиш и да спечелиш Неговото удовлетворение, тогава, ако не изтърпиш определена степен на болка и не положиш известни усилия, няма да си способен да постигнеш тези неща. Вие сте чували много проповеди, но това, че сте ги чули, не означава, че тази проповед е твоя; трябва да я усвоиш и да я превърнеш в нещо, което ти принадлежи. Трябва да я усвоиш в живота си и да я внесеш в съществуването си, като позволиш на тези слова и проповеди да направляват начина ти на живот и да придадат екзистенциална стойност и смисъл на живота ти. Когато това се случи, ще си е струвало да чуеш тези слова. Ако словата, които изричам, не доведат до никакъв подем в живота ти или не добавят никаква стойност към съществуването ти, тогава няма смисъл да ги слушаш. Разбирате това, нали? След като сте го разбрали, какво ще се случи по-нататък, зависи от вас. Трябва да се захванете за работа! Трябва да бъдете сериозни във всичко! Не бъдете объркани; времето лети! Повечето от вас вече вярват в Бог повече от десетилетие. Погледнете назад към изминалите десет години: колко спечелихте? И колко десетилетия ви остават да живеете в този живот? Нямате много време. Забрави за това дали Божието дело те очаква, дали Той ти е оставил възможност или дали отново ще извърши същото дело — не говори за тези неща. Можеш ли да обърнеш хода на последните десет години от живота си? С всеки изминал ден и с всяка направена крачка разполагаш с един ден по-малко. Времето не чака никого! Ти трябва да се отнасяш към вярата си в Бог като към най-важния въпрос в живота си, по-важен дори от храната, дрехите или каквото и да било друго — така ще пожънеш резултати. Ако вярваш само когато имаш време и не си способен да посветиш цялото си внимание на вярата си, и ако непрекъснато си объркан във вярата си, тогава няма да спечелиш нищо“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият X). От Божиите слова усетих Неговото неотложно намерение. Бог се надява, че можем да се откажем от плътските удоволствия, да Му отдадем сърцата си и да изпълним дълга си като сътворени същества. Само тогава животът има смисъл. Като се замисля, въпреки че вярвах в Бог от много години, не можех да посещавам събирания или да изпълнявам своя дълг нормално поради преследването от съпруга ми, и въпреки че ядох и пих Божиите слова, просто действах по инерция и не бях искрена във вярата си. Никога не съм се отнасяла към вярата в Бог като към най-важното нещо в живота и пропуснах много възможности да придобия истината. Тъй като бях все още млада, трябваше да ценя скъпоценното време, за да се стремя към истината и да я придобия. Ако продължавах да се стремя да удовлетворявам плътта и да вярвам в Бог по объркан начин, както преди, щях да свърша с празни ръце. Не можех да продължавам както досега, като се опитвам да седя на два стола, да поддържам семейството и плътта, като същевременно искам да придобия истината и спасението. Трябваше да се отнеса към вярата в Бог като към най-важното нещо, към което да се стремя, тъй като само чрез придобиването на истината животът има смисъл. Един ден, когато се върнах от събиране, съпругът ми ме попита: „Ще продължаваш ли да вярваш в Бог? Ако е така, махай се от тази къща и никога не се връщай! И дори не си помисляй, че ще получиш сина ни или къщата!“. Когато чух съпруга си да казва, че няма да ми даде сина ми, нито къщата, се почувствах сякаш режат плътта ми; беше толкова болезнено. Мълчаливо се помолих на Бог да ме напътства, за да не попадна в хитрите схеми на Сатана. След молитвата сърцето ми бавно се успокои и аз спокойно казах на съпруга си: „Щом така се чувстваш, трябва да се разведем и да поемем по различни пътища“. На следващия ден отидохме в службата по гражданско състояние, за да уредим процедурите по развода, и когато излязох от службата, се почувствах истински освободена. Най-накрая бях свободна да вярвам в Бог и да изпълнявам своя дълг.

Като си спомням за това преживяване, когато изпитвах болка и слабост, именно Бог ми даде вяра и Неговите слова ме преведоха през онези мъчителни дни. Усетих, че Бог винаги е бил до мен и никога не ме е напускал, и вярата ми в Него също се увеличи. Въпреки че преследването от съпруга ми и изтезанията от злите дяволи на Компартията ми причиниха много страдания, след като преминах през това, успях ясно да видя демоничната същност на съпруга си и на Компартията. Вече не бях толкова объркана, слаба и неспособна да различавам добро от зло, както преди; решимостта ми да следвам Бог стана още по-твърда и почувствах, че понасянето на такова страдание има смисъл. Това бяха неща, които не бих могла да получа в комфортна среда. Благодаря на Бог!