Чичо ми е лекар по традиционна китайска медицина. Когато бях на десет години, претърпях инцидент и не можех да спра да повръщам кръв, а чичо ми беше този, който ме спаси в критичния момент. Не бях забравила тази животоспасяваща доброта и си мислех, че трябва да се отплатя на чичо си подобаващо, когато порасна. През 2008 г. баща ми почина поради заболяване. Когато цялото ни семейство беше в дълбока скръб, чичо ми ни проповяда евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни. Това ни даде не само нещо, на което да се уповаваме, но и шанс да се стремим към истината и да постигнем спасение, което ме накара да изпитвам още по-голяма благодарност към чичо си. Заради смъртта на баща ми майка ми трудно можеше да си позволи разходите за образование на нас, трите деца. Тогава чичо ми ме взе в дома си, където можех да вярвам в Бог и същевременно да изучавам медицина при него. Живеех и се хранех при него. Здравето ми не беше много добро и чичо ми често ми приготвяше питателна храна. Той се отнасяше с мен като със собствена дъщеря, така че бях изпълнена с благодарност към него и си мислех, че ако той има някакви трудности в бъдеще, стига да е нещо, с което мога да му помогна, ще дам всичко от себе си, за да го направя.

През 2011 г. църквата определи чичо ми като зъл човек. Той беше надменен, самонадеян, създаваше излишни проблеми и изобщо не приемаше истината. Измъчваше онези, които му даваха предложения, и често съдеше, нападаше и заклеймяваше водачи и работници. Предизвикваше конфликти между братята и сестрите и водачите, което причиняваше сериозни смущения в църковния живот и работа. Братята и сестрите бяха толкова потиснати от него, че не смееха да общуват с него, а той отказваше да се покае въпреки многократните общения. Църквата реши да го отлъчи. По това време водачът ме попита дали съм съгласна да се подпиша с името си и аз наистина бях разколебана. Поведението на чичо ми беше много очевидно; дори и аз бях стигнала до сълзи от неговото презрение и нападки. Но си мислех: „Ако се подпиша с името си и той разбере, какво ще си помисли за мен? Чичо ми ми спаси живота, когато бях малка, проповяда ни евангелието и ме научи на медицина. Той е добър към мен по толкова много начини и ако се подпиша, няма ли да каже, че съм безсърдечна и неблагодарна?“. Тогава обаче водачът прочете един откъс от Божието слово, който наистина ме трогна. Бог казва: „Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го ненавиждат и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. […] По време на Епохата на благодатта Господ Исус каза: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми?“ „Защото който следва волята на Моя Отец, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка“. Тези слова са изречени още през Епохата на благодатта, а сега Божиите слова са още по-ясни: „Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази“. Тези слова са недвусмислени и по същество, но често хората не могат да разберат истинското им значение“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Четейки Божиите слова, се почувствах някак виновнa. Чичо ми явно се беше държал като зъл човек, но въпреки това аз не исках да се подпиша. Така не толерирах ли постоянните му прекъсвания и смущения в църквата? Не биваше да действам въз основа на обичта си, а да практикувам според Божиите слова: „Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази“. Тогава се подписах.

През 2012 г. църквата издаде уведомление за отлъчването на чичо ми и аз винаги се страхувах да се изправя пред него. По-късно, когато чичо ми разбра, че се бях подписала, ми се скара, че нямам никакво разбиране, и ме нарече малоумнa! Като го чух да казва това, разбрах, че изобщо не e размишлявал и не е разбрал злодеянията си, но все още се чудех дали не съм била прекалено безсърдечна и неблагодарна към него, като съм се подписала. По-късно, поради нуждите на дълга ми, напуснах дома на чичо ми. Въпреки че вече не ми се налагаше да се изправям пред чичо си, неговите ругатни все още бяха в съзнанието ми. По-специално, по-късно се случи нещо, което ме накара да се чувствам още по-задължена към чичо ми, и в крайна сметка направих нещо, с което се противопоставих на Бог.

В края на 2016 г. изпълнявах дълга си далеч от дома и бях изпратена в болница от братята и сестрите заради тежка пневмония и плеврален излив. Чичо ми веднага дойде в болницата и се грижеше неуморно за мен, като изразходваше и пари, и усилия. Кръвното ми налягане беше опасно ниско и той ме лекуваше с акупресура. След като ме изписаха, той дори ми приготви традиционно китайско лекарство, за да ми помогне да се възстановя. Като виждах, че все още е добър с мен, въпреки че се бях подписала за отлъчването му, вината, която изпитвах към него, се засили. През това време чичо ми ми разказа как е продължил да проповядва евангелието през последните няколко години, дори след като е бил отлъчен, и е довел няколко души при Бог. Той дори бил арестуван от Компартията заради проповядването на евангелието, като домът му бил претърсен, имуществото му било конфискувано, а аптеката му — затворена. Загубил над 100 000 юана. Въпреки преследването от страна на големия червен змей, той не разкрил къде се съхраняват книгите с Божието слово. Въпреки това, когато Компартията му показала снимки и го помолила да идентифицира братята и сестрите, той признал, че една от сестрите е водачка. Това била водачката, която го била отлъчила преди няколко години. След като ми разказа всичко това, той ме упрекна, че нямам съвест, и каза, че гледал на мен като на своя дъщеря и се грижел за мен като баща, а аз на свой ред не съм проявявала никакви човешки чувства и съм се държала като хладнокръвно животно. Като го слушах да говори за тези неща, се почувствах задължена към него и му съчувствах. Приблизително по това време случайно чух как висшестоящите водачи казват, че ако тези, които са били отлъчени, покажат покаяние и продължат да вярват в Бог и да разпространяват евангелието, те могат да бъдат приети обратно в църквата. Това ме накара да се сетя за чичо ми. Помислих си, че въпреки отлъчването си, през последните няколко години, той бе разпространявал евангелието. Когато бе арестуван и разпитван от Компартията, той все пак не се бе отрекъл от Бог. Не беше ли възможно тогава чичо ми да бъде приет обратно в Църквата? Дори ако просто проповядваше евангелието и се стараеше да поправи миналите си прегрешения, това би било добре. След това, ако и други хора общуваха повече с него върху Божието слово, не би ли могъл той постепенно да започне да размишлява върху злото, което бе извършил, и да постигне покаяние и промяна? Ако можех да направя така, че да бъде приет обратно в църквата, нямаше ли да види, че имам малко съвест и че не съм толкова неблагодарен човек? Когато тази мисъл ми мина през ума, се почувствах сякаш бях намерила възможност да се поправя и да се отплатя за добрината му. Затова написах писмо до водача, в което докладвах за добрите постъпки на чичо ми. Но що се отнася до идентифицирането на снимката на църковната водачка пред полицията, и това, че се оплакваше пред мен и ме поучаваше, всичко това го пропуснах. По-късно водачите уредиха някой да отиде да се срещне с него, за да види дали отговаря на критериите за обратно приемане в църквата. Няколко дни по-късно една сестра ми каза: „Когато отидохме при чичо ти и го попитахме как се е самоанализирал и се е опитал да опознае себе си, той се разгневи и каза: „Вие изобщо не сте тук, за да изследвате фактите. Вие и водачите само се прикривате един друг; всички заедно участвате в това“. Изглеждаше така, сякаш щеше да ни удари, а леля ти беше тази, която го разубеждаваше и го възпираше. Тогава той започна да размахва ръце и да изнася шумна тирада за миналото, като търсеше грешки и отказваше да ги забрави, нападаше и съдеше водачите. Видяхме, че той изобщо няма никакво себеразбиране и не е годен да бъде приет обратно в църквата“. След това сестрата също проведе общение с мен за различаването и разбирането на същността на чичо ми и ме попита как разбирам въпроса. Когато се сблъсках с поведението на чичо ми, не можех да кажа нищо; той наистина не беше годен да бъде приет.

По-късно потърсих Божиите слова, които се отнасяха до моите проблеми. Прочетох тези Божии слова: „Всички покварени от Сатана са с покварен нрав. Някои просто са с покварен нрав, докато други са различни: те не просто са с нрав, покварен от Сатана, но са и изключително злобни по природа. Те не само разкриват покварения си сатанински нрав чрез думите и действията си, а са същински дяволи и сатани. Поведението им прекъсва и смущава Божието дело, смущава навлизането в живота на братята и сестрите и вреди на нормалния живот на църквата. Рано или късно тези вълци в овчи кожи трябва да бъдат изчистени; към тези слуги на Сатана трябва да проявяваме безпощадно отношение и отхвърляне. Само тогава ще сме застанали на Божията страна, а неуспелите да направят това се въргалят в тинята със Сатана“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). „Кой е Сатана, кои са демоните и кои са Божиите врагове, ако не противници, които не вярват в Бог? Не са ли те онези хора, които се бунтуват срещу Бог? Не твърдят ли те, че са вярващи, но всъщност са лишени от истината? Нима единственият им стремеж не е да добият благословение, но са неспособни да свидетелстват за Бог? Ти и до днес продължаваш да общуваш с тези демони и да се отнасяш с тях със съвест и любов, но нима това не e проява на добри намерения към Сатана? Не се ли съюзяваш с демоните? Ако хората са стигнали дотам и пак не успяват да разграничат доброто от злото, и продължават да раздават напосоки обичта и милосърдието си без всякакво желание да потърсят Божиите намерения и без да могат да вземат Неговите намерения за свои собствени, изходът им ще бъде още по-окаян. Всеки, който не вярва във въплътения Бог, е враг Божи. Нима не ти липсва усещане за справедливост, щом успяваш със съвест и с обич да общуваш с врага? Ако съответстваш на онези, които ненавиждам и с които не съм съгласен, и още изпитваш любов и лични чувства към тях, не се ли бунтуваш и ти? Нима не се противиш умишлено на Бог? Възможно ли е такъв човек да носи у себе си истината? Нима хората, които се отнасят съвестно към враговете, хората, които обичат демоните и които са милостиви към Сатана, преднамерено не прекъсват Божието дело?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Божиите слова ме накараха да се почувствам дълбоко осъждана. Чичо ми вече беше отлъчен от няколко години. Ако беше имал поне малко съвест или разум, след като беше извършил толкова много неща, които вредят на хората, прекъсват и смущават църковния живот и се противопоставят на Бог, той щеше да има гузна съвест. Щеше да се самоанализира, да изпитва съжаление и да се покае. По-специално, братята и сестрите и аз бяхме разговаряли с него и бяхме посочили проблемите му през това време, но той все още нямаше никакво разбиране за себе си, дори ме мразеше през последните няколко години, а водачката мразеше още повече. Вярваше, че отлъчването му е причинено единствено от други хора, таеше неприязън към водачката, която го отлъчи, и дори идентифицира нейната снимка за полицията. След това продължи да разпространява предразсъдъците си срещу водачката, като я заклеймяваше като лъжеводач и антихрист. Беше ясно, че той има същността на зъл човек, че по природа изпитва омраза и неприязън към истината и че никога няма да се покае и промени. Изправен пред такъв истински зъл човек, продължавах да наблягам на това да имам съвест и да се отплатя за добрината му, дори го защитавах и говорех добре за него, с надеждата, че ще бъде приет обратно в църквата. Наистина бях сляпа и глупава, неспособна да различа доброто от злото. Дали не се опитвах да спечеля благоволението на Сатана, като заставах на страната на злите хора и се противопоставях на Бог?

По-късно прочетох един откъс от Божието слово и придобих известно разбиране за Божия праведен нрав. Тогава почувствах още по-силно, че чичо ми не трябва да бъде приет обратно в църквата. Бог казва: „Не Ме интересува колко похвална е твоята усилена работа, колко впечатляваща е квалификацията ти, колко старателно Ме следваш, колко си известен или колко си подобрил отношението си. Ако не си изпълнил изискванията Ми, никога няма да можеш да спечелиш Моята похвала. Откажете се от всички тези ваши идеи и пресмятания колкото е възможно по-скоро и започнете да се отнасяте сериозно към Моите изисквания. В противен случай ще превърна всички в пепел, за да сложа край на делото Си и в най-лошия случай ще обезсмисля годините Си на работа и страдание, защото не мога да въведа враговете Си и онези хора, които са пропити със зло и имат вида на Сатана, нито в Моето царство, нито в следващата епоха“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Прегрешенията ще отведат човека в ада). След като прочетох Божиите слова, можех да усетя Божия свят, праведен и неподлежащ на оскърбление нрав, и също така разбрах принципите, които Бог има за това как да се отнасяме към хората. Когато чух, че висшестоящите водачи казват, че ако тези, които са били отлъчени, продължат да вярват в Бог, продължат да проповядват евангелието и покажат покаяние, те могат да бъдат приети обратно в църквата, сравних това с външното поведение на чичо ми. Мислех, че той бе продължил да проповядва евангелието, след като бе отлъчен, и не се беше отрекъл от Бог, докато беше под арест и по време на преследването на големия червен змей, и затова смятах, че все пак може да бъде приет, въпреки липсата на самоанализ и себеразбиране. След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че Бог има стандарти за измерване на хората, а църквата също има принципи за приемане на хората. Особено за онези, които са били отлъчени в миналото заради злодеяния, е от решаващо значение да се прецени дали те наистина са разбрали злодеянията си, дали са се покаяли и дали са се променили. Ако не са го направили, те никога не могат да бъдат приети обратно в църквата. След като чичо ми беше отлъчен, въпреки че продължи да проповядва евангелието и показа някои добри постъпки, той ни най-малко не беше размишлявал и не беше разбрал своите минали злoдеяния или покварената си природа. Независимо как другите разговаряха с него и посочваха проблемите му, или го кастреха и разобличаваха, той не стигна до никакво осъзнаване, дори се държеше враждебно към всеки, който го подтикваше да се самоанализира, разпространяваше предразсъдъци срещу водачите, подвеждаше хората и прекъсваше и смущаваше църковния живот. Такъв очевидно зъл човек и дявол беше отлъчен изцяло поради Божията праведност. Точно както Бог казва: „Защото не мога да въведа враговете Си и онези хора, които са пропити със зло и имат вида на Сатана, нито в Моето царство, нито в следващата епоха“. Но аз все пак се застъпих за него, като исках да бъде приет обратно в църквата. Не се ли противопоставях на Бог? Като осъзнах това, аз още повече почувствах, че не разбирам истината и съм изключително невежа и глупава!

По-късно, тъй като все още трябваше да се възстановявам от болестта си, често общувах с чичо си. Поведението му се влоши още повече; той не само съдеше водачите, но и говореше надменно и съдеше човека, използван от Светия Дух. Това ме накара да видя още по-ясно същността му на човек, който мрази истината и е враг на Бог. Също така се почувствах виновна и се разкайвах за това, че се бях изказала в негова защита. Не можех да не се запитам: „Защо винаги съм искала да се отплатя на такъв откровено зъл човек за неговата доброта?“. Така и не успях да намеря причината, докато по-късно не прочетох един откъс от Божието слово и не открих първопричината за проблема. Всемогъщият Бог казва: „Твърденията за морално поведение, като „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, не казват на хората какви точно са отговорностите им в обществото и сред човешките същества. Вместо това те са начин да се обвържат или принудят хората да постъпват и да мислят по определен начин, независимо от желанието им и без значение при какви обстоятелства или в какъв контекст им се случват тези прояви на доброта. Има много примери за отплата за доброта от древен Китай. Един прегладнял малък просяк например беше приет от семейство, което го нахрани и облече, обучи го на бойни изкуства и му даде всякакви знания. Изчакаха, докато порасне, и след това започнаха да го използват като източник на приходи, като го изпращаха да върши злини, да убива хора, да прави неща против волята си. Ако разгледате историята му в контекста на всички ползи, които той получи, тогава спасяването му беше нещо добро. Ако помислите обаче какво беше принуден да върши по-късно, дали наистина беше добро или беше лошо? (Беше лошо.) Но под влиянието на традиционната култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, хората не могат да направят тази разлика. На пръв поглед изглежда, че момчето няма друг избор, освен да върши злини и да наранява хората, да стане убиец — неща, които повечето хора не биха искали да правят. Но дали фактът, че вършеше тези лоши неща и убиваше по заповед на господаря си, не беше продиктуван от искреното му желание да се отплати за добрината му? Особено под въздействието на традиционната китайска култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, тези идеи няма как да не влияят на хората и да не ги контролират. Те със сигурност възпират начина, по който хората действат, както и намеренията и мотивите зад действията им. Каква би била първата мисъл на момчето, когато беше поставено в тази ситуация? „Това семейство ме спаси и беше добро към мен. Не мога да бъда неблагодарен, трябва да им се отплатя за добрината. Дължа им живота си, затова трябва да им го посветя. Трябва да направя всичко, което поискат от мен, дори и да означава да върша злини и да убивам хора. Не мога да обмислям дали е правилно или не е, просто трябва да се отплатя за добрината им. В противен случай, пак ли щях да съм достоен да се наричам човек?“. В резултат на това винаги, когато семейството искаше от него да убие някого или да извърши нещо лошо, той го правеше без изобщо да се колебае или да го подлага на съмнения. Нима тогава поведението, действията и безпрекословното му подчинение не бяха продиктувани от идеята и възгледа, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“? Не изпълняваше ли този критерий за морално поведение? (Така е.) Какво разбирате от този пример? Поговорката „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“ нещо добро ли е, или не е? (Не е, в нея няма никакъв принцип.) Всъщност човек, който се отплаща за добрина, има принцип. А именно, че на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност. Ако някой ти стори добро, трябва да му отвърнеш със същото, в противен случай, не си човек и нямаш оправдание, ако те заклеймят за това. Поговорката гласи: „За добротата в капката вода трябва да се отплатиш с цял извор“, но в този случай момчето получи не капка, а животоспасяваща добрина, така че имаше още по-голямо основание на свой ред да се отплати с живот. Той не знаеше какви са границите или принципите на отплатата за добрина. Вярваше, че животът му е бил даден от това семейство, затова трябваше да им го посвети в замяна на това и да направи всичко, което поискат от него, включително и да убива или да върши други злодеяния. В отплащането за доброта по този начин няма принципи или граници. Той служеше като съучастник на злодеи и се погуби, докато го правеше. Правилно ли беше да се отплаща за добрината по този начин? Разбира се, че не. Постъпи глупаво“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че винаги се бях чувствала задължена и виновна пред чичо си и исках да се поправя и да му се отплатя за добрината. Това се дължеше най-вече на факта, че бях обвързана и възпряна от моралното мислене: „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“ и „За добротата в капката вода трябва да се отплатиш с цял извор“. Вярвах, че ако някой ми бе подал ръка, когато имах най-голяма нужда от нея, или бе спасил живота ми в труден момент, трябваше да запомня тази добрина завинаги и да ѝ се отплатя подобаващо в бъдеще. Само по този начин щях да имам съвест и човечност. Ако не знаех да се отблагодарявам за добрината, бях човек, който е неблагодарен и няма човешка природа, и щях да бъда отритната и наречена „неблагодарна нещастница“. Да вземем например майка ми. Тя има четирима братя и сестри и в миналото семейството ѝ е изпитвало финансови затруднения. За да подкрепят обучението на най-големия ми чичо, най-малкият ми чичо и майка ми се отказали от шансовете си за по-нататъшно образование. Впоследствие най-големият ми чичо си намерил стабилна работа и първоначално семейството очаквало, че той ще помага за издръжката на братята и сестрите си. Той обаче не само че не помогнал на братята и сестрите си, но и не се погрижил дори за собствената си майка. Всички наши роднини и приятели го наричаха неблагодарник и той се превърна в човек, когото всички отритнаха. Тъй като израснах в такава среда, чувствах, че в бъдеще трябва да стана човек със съвест, човек, който знае да се отплаща за добрината. Именно влиянието на това мислене ме направи неспособна, когато ме сполетяваха неприятности, да различавам доброто от злото или да различавам на какъв човек се отплащам, и не ме интересуваше дали действията ми са в съответствие с истините принципи. Стига някой да ми беше показал доброта, изпитвах желание да я запомня и да му се отплатя. Точно както с чичо ми, когато дойде време да се подпиша с името си, за да го отлъчат, поради това, че той беше спасил живота ми, като ни проповяда Божието евангелие от последните дни, и се бе отнасял с мен като със свое дете, тази доброта ме затрудни да се подпиша. Страхувах се, че ако го направя, ще се превърна в неблагодарен човек, който няма съвест. Въпреки че в крайна сметка подписах, съвестта ми не можеше да се справи с това и чувствах, че съм му задължена. Също и когато се разболях, докато изпълнявах дълга си далеч от дома, чичо ми побърза и вложи много пари и усилия, за да се грижи за мен, което ме накара да се чувствам още по-виновна. Така че, след като чух общението на висшестоящите водачи за принципите на приемане на хората, исках да се възползвам от тази възможност, за да се отплатя на чичо си. Вследствие на това, макар да беше ясно, че чичо ми не беше размишлявал и не беше разбрал злото, което беше извършил през последните няколко години, и дори таеше неприязън заради отлъчването си, и идентифицира църковната водачка, която го бе отлъчила, пред големия червен змей, тъй като бях контролирана от мислене като „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, говорех добре за него пред водачите, прикривах и скривах лошото му поведение, с надеждата, че той ще бъде приет обратно в църквата, което ще ми позволи да изплатя дълга си. Осъзнах, че традиционното мислене „На стореното добро трябва да се отплащаш с благодарност“, ме възпираше и не ми позволяваше да различавам доброто от злото, правилното от неправилното. То ме караше да действам без никакви принципи или морална основа. Сега беше време за пречистване на църквата и изчистване от зли хора, антихристи и неверници. Ако все още се съсредоточавах върху това да имам съвест и да се отплащам за добрината на злите хора, и исках да ги приемат обратно в църквата, не бях ли съучастник на злите хора и не предизвиквах ли прекъсвания и смущения? С какво поведението ми се различаваше по своята природа от това, което Бог е описал като просяка, който извършва убийство, за да се отплати за добрината? Когато разбрах това, ясно видях погрешността и отровата на традиционното морално мислене: „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“. Това е изцяло подвеждаща и покваряваща заблуда.

След това прочетох още от Божието слово: „Необходимо е да се прозре концепцията на традиционната култура, че „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“. Най-важната част е думата „добро“. Как трябва да се разглежда това добро? За какъв аспект и за какво естество на доброто се отнася? Каква е значимостта на „на стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“? Хората трябва да разберат отговорите на тези въпроси и при никакви обстоятелства не бива да бъдат ограничавани от тази идея за отвръщане на доброто. Това е изключително важно за всеки, който се стреми към истината. Какво е „доброто“ според човешките представи? На по-ниско ниво добро е някой да ти помогне, когато си в беда. Например, някой да ти даде купа ориз, когато гладуваш, или бутилка вода, когато умираш от жажда, или да ти помогне да се изправиш, когато паднеш и не можеш да станеш. Всичко това са добри дела. Много добро дело е някой да те спаси, когато си в отчайваща беда — това е животоспасяваща добрина. Когато си в смъртна опасност и някой ти помогне да избегнеш смъртта, по същество спасява живота ти. Това са някои от нещата, които хората възприемат като „добрина“. Този вид добрина далеч надхвърля всякакви дребни, материални услуги — това е голяма добрина, която не може да се измери в пари или материални неща. Хората, които я получават, изпитват такава признателност, която не може да се изрази само с няколко думи на благодарност. Правилно ли е обаче хората да мерят добрината така? (Не е правилно.) Защо казвате, че не е правилно? (Защото се основава на нормите на традиционната култура.) Този отговор се основава на теорията и учението, и макар да изглежда правилен, не стига до същността на въпроса. И така, как може да се обясни това на практика? Обмислете го внимателно. Преди известно време чух за един клип в интернет, в който един мъж изпуска портфейла си, без да разбере. Едно малко куче вдига портфейла и хуква да го догони, и когато мъжът вижда това, той бие кучето за това, че е откраднало портфейла му. Нелепо, нали? Човекът е по-неетичен от кучето! Действията на кучето бяха в пълно съответствие с човешките етични норми. Един човек би извикал: „Изпусна си портфейла!“. Но тъй като кучето не можеше да говори, то просто мълчаливо вдигна портфейла и се затича след човека. Следователно, щом едно куче е способно на някои от добрите постъпки, насърчавани от традиционната култура, какво говори това за хората? Хората се раждат със съвест и разум, следователно са още по-способни да вършат това. Стига човек да има чувство за съвест, той може да изпълнява такива отговорности и задължения. Не е необходимо да се полага упорит труд или да се плаща цена, не изисква големи усилия и е просто въпрос на вършене на нещо полезно, нещо, което да помогне на другите. Дали обаче природата на това действие наистина може да се определи като „доброта“? Издига ли се до нивото на постъпка от доброта? (Не.) Щом не се издига, нужно ли е хората да говорят за това, че трябва да се отплатят? Би било излишно“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). „Ако Бог иска да те спаси, независимо чии услуги използва, за да го постигне, първо трябва да благодариш на Бог и да го приемеш от Него. Не бива да насочваш благодарността си единствено към хората, камо ли в знак на благодарност да предлагаш живота си на някого. Това е груба грешка. От съдбоносно значение е сърцето ти да е благодарно на Бог и да го приемеш от Него“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (7)). След като прочетох Божиите слова, придобих ново разбиране и определение за „добротата“, за която се говори във фразата „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“. Преди си мислех, че ако някой ми подаде ръка или дори ми спаси живота, когато съм изправена пред трудности или опасности, или когато животът ми е изложен на риск, това е голяма добрина, която трябва да запомня и за която в бъдеще трябва да се отплатя. Сега, чрез Божиите слова, осъзнах, че всичко това не може да се нарече доброта; то е било просто човешки инстинкт, това, което всеки човек със съвест би могъл да направи. По отношение на чичо ми, като лекар, да спаси живота ми, когато видя, че съм в опасност, беше съвсем нормално и беше негова отговорност. Освен това, този мой дъх идва от Бог и животът и смъртта ми са под Божието върховенство. Това, че съм жива, не е само защото чичо ми ме е спасил. Когато след смъртта на баща ми, майка ми се бореше да покрие високите разходи, свързани с отглеждането на няколко деца, чичо ми ме взе да уча медицина при него и ми позволи да се храня и да живея при него, а като видя, че здравето ми е лошо, ми даваше питателна храна. Той се грижеше за мен и няколко години по-късно, когато бях настанена в болница. Всичко това бяха Божието върховенство и подредби и аз трябваше да ги приема от Бог. Също така чичо ми ни проповяда Божието евангелие от последните дни, което също беше Божието върховенство и подредби. Този, на когото трябваше да благодаря, бе Бог! Като разбрах това, най-накрая се освободих от вината, която изпитвах към чичо си.

През това преживяване видях ясно заблудата на традиционното морално мислене: „На стореното добро трябва да се отплащаш с благодарност“ и как то обвързва хората и им вреди. Без това щях да продължа да отвръщам на добрината безразборно, без принципи и без морална граница, и дори да се противопоставям на Бог, без да го осъзнавам. Именно Божиите слова ме накараха да стигна до това осъзнаване. Благодаря на Бог!