През септември 2019 г. започнах да служа като водач и отговарях за работата в няколко местни църкви заедно с моята партньорка Уан Ран. Тъй като бях сравнително нова в службата, все още не бях запозната с някои аспекти на работата и често търсех Уан Жан за обсъждане. По-късно обаче открих, че Уан Жан не носи бреме в дълга си. Когато предложих да отидем с нея в една църква, за да проведем общение с двама водачи там, които си съперничеха за слава и печалба и не успяваха да си партнират хармонично, тя не прие въпроса сериозно и все го отлагаше. В резултат на това, тъй като се забавихме с разрешаването на въпроса, това повлия отрицателно на работата на църквата. Нещо повече, тя се бавеше и когато исках да обсъдим как бихме могли да помогнем за разрешаването на някои от проблемите и трудностите, с които се сблъскват братята и сестрите, докато разпространяват евангелието. В резултат на това тези проблеми не бяха разрешени своевременно и това се отрази негативно на евангелското дело. Забелязах, че Уан Жан нямаше чувство за отговорност в дълга си, и се замислих дали да не ѝ обърна внимание върху това, но аз бях нова в този дълг на водач и все още не бях запозната с някои аспекти на работата, така че се притеснявах, че ако я обидя и това се отрази на работните ни отношения, тя няма да ми помага, когато срещам проблеми в изпълнението на дълга си. Поради това в крайна сметка не изложих наблюдението си пред нея. Не след дълго забелязах, че Уан Жан често съдеше хората въз основа на надменния си нрав, когато организираше служителите. Тя казваше: „Този човек не е подходящ“ и „Онзи не става“ и си измисляше всевъзможни оправдания, за да не ги обучава. В резултат на това някои църковни проекти вървяха бавно поради това, че не се назначаваха подходящи хора, които да ги управляват. Когато нашият водач разбра това, той ни помоли да намерим подходящи кандидати възможно най-скоро, но когато Уан Жан видя предложените от мен кандидати, веднага каза, че не стават. Помислих си: „Необходими са повече братя и сестри, които да участват в работата на църквата, а тя не само не успява да обучи хора, но дори винаги пречи на обучението. Тя прекъсва и смущава работата на църквата“. Исках да обсъдя с нея сериозността на този въпрос, но се страхувах, че ако говоря твърде откровено, тя ще се настрои против мен, така че просто споменах между другото, че „не бива да съдим хората“. Уан Жан обаче не прие предложението ми. Друг път, когато отидох с нея в една църква, за да организирам избора на водач, един брат не беше наясно с някои принципи, свързани с избора, и зададе няколко въпроса, но Уан Жан не само не проведе общение върху истината и не му помогна да разреши въпросите, но дори негодуваше, защото го смяташе за досаден, и го критикуваше заради това. Това доведе до много неловка атмосфера по време на събранието и повлия на избора. Видях, че като водач Уан Жан не се отнасяше с любов към братята и сестрите, възпираше ги от позицията на своя статус и смути избора. Исках да ѝ кажа нещо, но тъкмо когато се канех да го направя, се сетих, че когато преди това повдигнах въпроса за недостатъците ѝ пред нея, тя не само не прие мнението ми, но дори се противопоставяше и негодуваше. Ако тя отново не приемеше предложението ми и ме порицаеше пред толкова много братя и сестри, със сигурност щях да се почувствам неудобно. „Забрави“, помислих си. „Колкото по-малко неприятности, толкова по-добре. Не бива да си създавам проблеми“. Няколко дни по-късно евангелският дякон ми спомена, че Уан Жан не разрешавала истинските проблеми и трудности на братята и сестрите по време на събранията, резултатите от работата им били лоши и когато я търсели, за да намерят начини за решение, тя просто ги пренебрегвала, не приемала молбите им сериозно и дори се ядосвала и им четяла лекции. Въпреки че няколко пъти ѝ посочили тези проблеми, тя пак не приемала предложенията им и затова дяконът предложи да напишем заедно доклад относно проблемите на Уан Жан. Сметнах, че всичко, което каза евангелският дякон, е вярно, и според принципите наистина трябва да я докладваме, но после си помислих: „Ако напишем доклада и нашият водач дойде да разследва, дали Уан Жан няма да признае, че е извършила нарушение, и да си помисли, че съм била повлияна от пристрастно мнение и съм се опитала да я изключа? Ако обтегна отношенията ни, как ще изпълняваме дълга си заедно занапред? По-добре да не казвам нищо“. След като взех решение, казах на дякона, че ще изчакам всичко да се изясни чрез разследване, преди да взема решение. След това започнах да забелязвам, че Уан Жан има все повече проблеми. Един път, докато преглеждах сметката ни, забелязах, че тя не използва парите на църквата според принципите. Беше купила неща за църквата, без да ги обсъди с никого и без да помисли дали са практични. В крайна сметка нещата, които купи, се оказаха неподходящи за целите на църквата и не можеха да се използват, което означаваше, че бе пропиляла парите на църквата. Чувствах се доста виновна, след като видях как се разви тази ситуация, и си помислих: „Този път трябва да защитя интересите на църквата. Трябва да посоча нейните проблеми и да проведа един хубав, дълъг разговор с нея“. Но когато в крайна сметка посочих нейните проблеми, тя не само че не прие предложенията ми, но дори се опита да спори с мен и да се защитава. Исках да разоблича пред нея природата на нейните действия и последиците от тях, но после си помислих: „Ако съм твърде сурова в разобличаването си, тя не само ще се настрои срещу мен, но и всеки ден ще се държи грубо с мен. Това ще направи живота ми много по-труден“. Затова просто тактично ѝ напомних, че когато се сблъскваме с проблеми като водачи, трябва да търсим повече и да имаме богобоязливо сърце. След това Уан Жан разви предубеждение към мен, игнорираше ме, когато обсъждахме работата, и ми казваше, че трябва да се справя с нея сама. Чувствах, че тя постоянно се отнасяше безотговорно към дълга си, действаше безразсъдно и своеволно, не приемаше да бъде кастрена, не приемаше истината и не беше годна да продължава да изпълнява дълга си. Исках да напиша писмо до водача относно нейното положение, но се тревожех, че ако тя бъде освободена, може да си помисли, че съм я издала зад гърба ѝ, и ще се настрои против мен. Тогава щеше да ми е неудобно, ако се видим по-късно. Известно време премислях това, но в крайна сметка реших да се откажа от идеята да напиша писмо до водача. Чувствах се невероятно виновна, че макар да разбирах истината, все още не бях в състояние да я практикувам, тъй като ме възпираше поквареният ми нрав. През следващите няколко дни не ми се правеше нищо и удрях на камък във всичко, което се опитвах да правя, и чувствах ужасен вътрешен мрак. Често се молех, като разказвах на Бог за положението си и Го молех да ме напътства, за да разбера себе си.

Един ден, по време на духовната си практика, видях този откъс от Божието слово: „Когато виждате проблем, но не правите нищо, за да го спрете, не разговаряте за него, не се опитвате да го ограничите и освен това не съобщавате за него на тези над вас, а играете ролята на угодник, това знак за липса на преданост ли е? Предани ли са на Бог тези, които угодничат? Ни най-малко. Такъв човек не просто не е предан на Бог — той действа като съучастник на Сатана, като негов спътник и последовател. Той изпълнява своя дълг и отговорност без преданост, но е доста предан на Сатана. В това е същността на проблема. Що се отнася до липсите в професионален аспект, възможно е постоянно да се учите и да черпите опит, докато изпълнявате дълга си. Такива проблеми могат да бъдат разрешени лесно. Най-трудното нещо за разрешаване е поквареният нрав на човека. Ако не се стремите към истината и не се справяте с покварения си нрав, а винаги угодничите, не кастрите тези, които сте видели, че нарушават принципите, и не им помагате, нито ги разобличавате или разкривате, а винаги се свивате, без да поемате отговорност, тогава подобно изпълнение на дълга само ще компрометира и забавя работата на църквата. Когато се отнасяте към изпълнението на дълга си като към дреболия, без да поемате ни най-малка отговорност, това не само влияе на ефективността на работата, но и води до многократни забавяния в работата на църквата. Когато изпълнявате дълга си по този начин, не сте ли нехайни и не мамите ли Бог? Показва ли това някаква преданост към Бог? Ако постоянно сте нехайни, докато изпълнявате дълга си, и упорито не се разкайвате, тогава неминуемо ще бъдете отстранени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Божиите слова ми помогнаха да разбера как угодниците се страхуват да не обидят другите, не проявяват внимание към интересите на Божия дом, тъй като винаги се грижат за поддържането на своите взаимоотношения, и не се колебаят да пожертват интересите на Божия дом, за да защитят собствените си интереси. По същество те просто действат като лакеи на Сатана, като прекъсват и смущават работата на Божия дом. Те нямат ни най-малка преданост към дълга си и са особено егоистични и достойни за презрение. Като размишлявам за времето, през което си партнирах с Уан Жан, ясно бях прозряла, че тя бе разкрита като лъжеводач и трябваше да бъде разобличена и докладвана в съответствие с истините принципи, но се притеснявах, че ще се настрои против мен и това ще затрудни взаимодействието ми с нея занапред. В резултат на това, за да запазя отношенията ни, се държах като угодник, затварях си очите, когато тя предизвикваше прекъсвания и смущения в църквата и нанасяше щети на църковната работата. Що се отнася до мен, аз бях отритната от Бог, изпаднах в мрак и много страдах. Божиите слова описаха добре моето поведение: „Той действа като съучастник на Сатана, като негов спътник и последовател. Той изпълнява своя дълг и отговорност без преданост, но е доста предан на Сатана“. Бог ме беше удостоил с възможността да изпълнявам дълга си на водач с очакването, че ще проявявам внимание към Неговите намерения и ще защитавам работата на църквата, но в най-важния момент аз не оправдах това очакване. Всъщност дори помагах на врага, докато живеех за сметка на църквата, защитавах един лъжеводач и действах като съучастник на Сатана. Колко ли Бог е презирал и ненавиждал моите действия! Помислих си: „Знаех, че трябва да докладвам лъжеводача за това, че прекъсва и смущава работата на църквата, и се чувствах виновна, че не съм го направила. Исках да практикувам истината; защо тогава не можех да го направя? От какво бях контролирана?“.

По-късно попаднах на този откъс от Божието слово: „Докато хората не изпитат Божието дело и не разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. И какво точно влече след себе си тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствената си позиция? Защо изпитваш толкова силни чувства? Защо се наслаждаваш на онези неправедни неща? Защо харесваш онези злини? Каква е основата за твоето влечение към такива неща? Откъде идват тези неща? Защо си толкова щастлив да ги приемеш? Досега всички вие сте разбрали, че основната причина за всички тези неща е, че отровата на Сатана е вътре в човека. И така, какво представлява отровата на Сатана? Как може да бъде изразена? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, те ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живота на хората. Без значение към какво се стремят хората, те го правят за себе си — и така те живеят само за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е житейската философия на човека, а също така представлява и човешката природа. […] Сатанинската природа на човека съдържа много сатанински философии и отрови. Понякога ти самият дори не си наясно с тях и не ги разбираш. Въпреки това всеки момент от живота ти се основава на тези неща. Нещо повече, ти смяташ, че тези неща са съвсем правилни и разумни и в тях няма нищо погрешно. Това е достатъчно, за да покаже, че философиите на Сатана са станали природата на хората и че те живеят в пълно съответствие с тях, мислейки този начин на живот за добър, и без никакво чувство на покаяние. Затова те постоянно разкриват своята сатанинска природа и постоянно живеят според сатанинските философии. Природата на Сатана е животът на човечеството и това е природата същност на човечеството“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). Чрез Божиите слова научих, че коренът на моето поведение на угодник беше, че живеех според отровите на Сатана, като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ и т.н. Тези отрови вече бяха пуснали корени в сърцето ми и аз живеех според тях, като винаги се стремях да запазя отношенията си. Ставах все по-егоистична, измамна и лишена от човешко подобие, за да запазя имиджа си. Тези отрови се бяха превърнали в самата ми същност и всичките ми действия бяха контролирани от тях. Ясно знаех истината, но просто не можех да я практикувам. Преди да започна да вярвам в Бог, с когото и да общувах, винаги предпочитах да понеса загуби в думите и действията си, стига да можех да запазя отношенията си с този човек и да оставя у него добро впечатление. След като повярвах в Бог, продължих да живея според тези сатанински отрови. За да запазя отношенията си с Уан Жан, не ѝ споменавах за нейните проблеми, когато ги забелязвах, и не я разобличих и докладвах дори след като ясно видях, че тя бе разкрита като лъжеводач, което доведе до вреди за работата на църквата. Осъзнах, че бях измамен човек, че ласкаех хората и им се подмазвах. Тъй като бях съсредоточила усилията си върху това да поддържам взаимоотношения с другите, не проявявах и най-малко внимание към работата на Божия дом или навлизането в живота на братята и сестрите. Изобщо не изпълнявах дълга си; вършех зло! По-скоро предпочитах да оскърбявам Бог, отколкото околните хора. В стремежа си да защитя собствените си интереси не практикувах истината, не действах според принципите и служех като лакей на Сатана, като позволявах на един лъжеводач да вреди на работата на църквата както си иска. Колко противно! Едва тогава осъзнах, че угодниците имат лошо сърце и Бог ги ненавижда! Ако не се покаех, със сигурност щях да бъда отритната и отстранена от Бог.

По-късно видях друг откъс от Божието слово, в който се казваше: „Ако имаш мотивацията и гледната точка на угодник, тогава никога няма да можеш да практикуваш истината и да спазваш принципите, а винаги ще се проваляш и ще падаш. Ако не се събудиш и не потърсиш истината, ти си неверник и никога няма да получиш истината и живота. Какво трябва да правиш тогава? Когато се сблъскаш с такива неща, трябва да се молиш на Бог и да Го призоваваш, да Го молиш да те спаси и да ти даде повече вяра и сила и да ти даде способност да се придържаш към принципите, да правиш това, което трябва, да се справяш с нещата според принципите, да останеш непоколебим в позицията, която трябва да имаш, да отстояваш интересите на Божия дом и да предотвратяваш всякаква вреда за делото му. Ако успееш да се опълчиш на личните си интереси, гордостта си и гледната си точка на угодник, и ако вършиш необходимото с честно сърце, което не се колебае, тогава ще победиш Сатана и ще придобиеш този аспект на истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Всички казвате, че проявявате внимание към Божието бреме и ще защитавате свидетелството на църквата, но кой от вас наистина проявява внимание към Божието бреме? Запитай се: прояви ли внимание към бремето Му? Можеш ли да практикуваш праведност заради Него? Можеш ли да се изправиш и да говориш от Мое име? Способен ли си непоколебимо да практикуваш истината? Имаш ли смелостта да се бориш срещу всички дела на Сатана? Можеш ли да загърбиш чувствата си и да разобличиш Сатана заради Моята истина? Можеш ли да оставиш намеренията Ми да бъдат удовлетворени в теб? Пожертва ли сърцето си в най-решаващия момент? Следваш ли Моята воля? Задай си тези въпроси и по-често размишлявай върху тях“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 13). Чрез Божиите слова разбрах, че докладването и разобличаването на лъжеводачи е дълг и отговорност на всеки един от Божиите избраници и е нещо положително. Това предпазва работата на църквата от възпрепятстване, позволява на братята и сестрите да имат добър църковен живот и помага на лъжеводачите наистина да разберат действията си и своевременно да се покаят пред Бог. Що се отнася до мен, аз погрешно вярвах, че докладването на лъжеводач ще бъде оскърбително за този човек, затова, макар ясно да виждах, че Уан Жан не върши истинска работа, не успях да я докладвам и разоблича, което доведе до възпрепятстване на всеки от проектите на църквата. Това беше много сериозна небрежност. Трябваше да спра да живея според сатанинската философия в поддържането на отношенията си с другите. Трябваше да застана на страната на Бог, да се справям с делата според принципите, да защитавам работата на църквата и да действам с чувство за справедливост. Само по този начин щях да бъда в съгласие с Божието намерение. След това се помолих на Бог с думите: „О, Боже! Ти непрестанно ми даваш възможности да практикувам истината, но аз дълго живях в покварен нрав, като защитавах себе си и не успявах да Те удовлетворя. Този път вече не желая да живея според философията на угодниците за светските дела и ще напиша писмо, за да разоблича Уан Жан“. Точно когато се готвех да напиша доклада си, моят водач ме покани на събрание и аз започнах да ги информирам за всички проблеми на Уан Жан. Говорих открито и за това как през това време съм била угодник, не съм практикувала истината и съм навредила на интересите на църквата.

След като разгледахме въпроса и проведохме разследване, беше установено, че Уан Жан е лъжеводач, който не върши истинска работа и трябва да бъде освободена. В деня на освобождаването на Уан Жан, след като водачът приключи с разобличаването на нейното поведение, ме помолиха и аз да коментирам. Почувствах се малко притеснена: „Ако я разоблича, тя със сигурност ще се настрои срещу мен и ще си помисли, че е била освободена само защото съм съобщила за нейните проблеми. Дали това няма да затрудни взаимодействието ми с нея занапред?“. Осъзнах, че отново се опитвах да поддържам лични отношения, и се държах като угодник, затова тихо се помолих на Бог. След това си припомних един откъс от Божието слово: „Бог е дарил толкова много истина на хората, водил те е толкова дълго време и ти е предоставил толкова много ресурс с цел да свидетелстваш и да пазиш делото на църквата. Оказва се, че когато злите хора и антихристите вършат злодеяния и смущават работата на църквата, ти ставаш плах и се отдръпваш, като побягваш, покрил главата си с ръце — ти си нищожество. Не можеш да победиш сатаните, не си свидетелствал и Бог те ненавижда. В този критичен момент ти трябва да се изправиш и да поведеш война срещу сатаните, да разобличиш злодеянията на антихристите, да ги заклеймиш и да ги прокълнеш, като не им дадеш възможност да се скрият и да ги изчистиш от църквата. Само това може да се счита за придобиване на победа над сатаните и прекратяване на тяхната съдба“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Осма част)). Божиите слова ми дадоха силата да практикувам истината. Помислих си как в миналото бях пропиляла толкова много възможности да практикувам истината, защото исках да се предпазя, и се опитвах да разчитам изражението и наклонностите на хората и да действам според тях. Този път трябваше да се уповавам на Бог, за да практикувам истината, да разоблича всички проблеми на Уан Жан и да ѝ помогна да се самоанализира и опознае. Като осъзнах това, започнах да изтъквам всички проблеми на Уан Жан един по един и се почувствах особено спокойна в този процес.

Благодарение на този опит осъзнах, че да бъда угодник е вредно и за мен, и за другите, и че Бог отритва тъкмо такива хора. Бог не усъвършенства угодниците — Той харесва честни хора, които имат ясни убеждения за това какво харесват и какво не харесват, имат чувство за справедливост и са способни да защитават интересите на Божия дом. Само такива хора изпълняват дълга си по начин, който е в съгласие с Божиите намерения, и могат да постигнат спасение.