През октомври 2022 г. Шели и аз бяхме избрани за църковни водачки. Тъй като тъкмо започвахме да практикуваме и много от задачите не ни бяха познати, винаги обсъждахме въпросите заедно. След известно време работата ни започна да дава известни резултати. Шели имаше сравнително добри заложби. Винаги, когато водачът задаваше въпроси, тя успяваше да отговори бързо. В повечето случаи водачът също я признаваше. В резултат на това водачът приоритетно търсеше предложенията на Шели по много въпроси, докато аз изглеждах като ненужен човек, който седи отстрани. Помислих си: „Шели има добри заложби и водачът има сравнително високо мнение за нея, докато аз не казвам нищо през повечето време. Водачът вероятно е прозрял липсата ми на способности и смята, че мога да върша само някаква спомагателна работа“. Почувствах се малко унила, но после си помислих, че тъй като току-що съм започнала да практикувам и заложбите ми не са толкова добри, е нормално да не ме използват за важна работа. Утеших се и чувството премина.

По-късно обемът на работата, за която отговаряхме, се увеличи. Когато възлагаше работа, водачът се обръщаше и към двете ни. Но когато ставаше дума за изпълнението на някои по-предизвикателни задачи, водачът изрично молеше Шели да следи за изпълнението им, като рядко споменаваше моето име. Най-много водачът да завършеше с: „Шели, ти и останалите можете да проследите изпълнението на тази задача“. Външно се преструвах, че ми е все едно, но вътрешно се терзаех: „Винаги аз съм пренебрегнатата, просто част от „останалите“. Изглежда, че изобщо не съществувам в съзнанието на водача. Нищо не мога да направя; в края на краищата заложбите ми не са толкова добри, колкото тези на Шели. Просто ще правя това, което мога“. След това ставах все по-пасивна в проследяването на изпълнението на задачите и не исках да се включвам много в работата, за която отговаряше Шели. Когато тя идваше да обсъжда работата с мен, аз отговарях с половин уста. Понякога всички активно обсъждаха даден проблем, а аз се чувствах като аутсайдер, тъй като едва проговарях през целия следобед. Понякога имах някои идеи, но не бях сигурна дали в действителност са правилни. Ако кажех нещо погрешно, нямаше ли да се изложа като глупачка? След като размислех, решавах да не говоря. По този начин все повече усещах, че имам слаби заложби и че от мен няма голяма полза, затова вече не исках да отговарям за толкова много работа. След това прехвърлих вниманието си върху работата по поенето. Тогава в църквата липсваше водач на групата по поенето и аз се сетих за сестра Роуз, която преди това беше постигнала известни резултати в поенето на новоповярвалите. Братята и сестрите обаче докладваха, че тя не носи бреме в дълга си и не е подходяща за водач на група. Исках да обсъдя това с Шели, но като видях колко е заета, не повдигнах въпроса пред нея, защото се страхувах да не каже, че заложбите ми са твърде слаби, тъй като не съм в състояние да се справя дори с тази малка задача. Помислих си: „Роуз има добри заложби и може да води общение, за да разреши някои проблеми. Сега може да не носи бреме поради това, че е възпряна от съпруга си, но с повече проследяване и общение от моя страна, това не би трябвало да забави работата“. Така че избрах Роуз за водачка на групата по поенето. Но няколко дни по-късно научих, че Роуз се е отказала от дълга си и се е прибрала вкъщи поради това, че е възпряна от съпруга си. Като чух това, се вцепених и си помислих: „Край. Аз я избрах. Не показва ли това, че нямам никаква проницателност? Допуснах грешки дори когато работех самостоятелно по една дребна задача; това наистина е ужасно. Ако това забави поенето на новоповярвалите, ще прекъсна работата на църквата“. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах, тъй като вярвах, че не съм способна да направя нищо добре. Тъй като ми липсваха заложби и проницателност и не можех да виждам нещата ясно, трябваше бързо да напусна, преди да причиня по-голяма вреда на братята и сестрите и да забавя работата на църквата. И така, написах писмото си за напускане и го изпратих на водача и на Шели. Малко след това Шели ми изпрати откъс от Божиите слова: „Независимо от ситуацията или работната среда, хората понякога правят грешки и има области, в които техните заложби, прозрения и гледни точки са недостатъчни. Това е нещо нормално и ти трябва да се научиш как да се справяш правилно с него. Във всеки случай, независимо какво е практикуването ти, трябва да се изправиш пред него и да се справиш с него правилно и активно. Не изпадайте в депресия, не се чувствайте негативни или потиснати, когато се сблъскате с малко трудности, и не изпадайте в негативни емоции. Няма нужда от всичко това, не го превръщайте в голям проблем. Това, което трябва да направиш, е незабавно да се самоанализираш и да определиш дали има проблем с професионалните ти умения или с намеренията ти. Изследвайте дали има някакви примеси в действията ви или дали това се дължи на определени представи. Премислете всички аспекти. Ако проблемът е недостатъчна вещина, можете да продължите да учите, да намерите някой, който да ви помогне да проучите решенията, или да се консултирате с хора в същата област. Ако са примесени и някакви погрешни намерения, свързани с проблем, който може да бъде разрешен с помощта на истината, можете да потърсите за консултация и общуване църковни водачи или някой, който разбира истината. Поговори с тях за състоянието, в което се намираш, и им позволи да ти помогнат да го преодолееш. Ако става въпрос за проблем, свързан с представи, след като ги изследвате и осъзнаете, може да ги анализирате и разберете, след което да се отвърнете от тях и да им се опълчите. Не е ли това всичко, което е необходимо да се направи? Бъдните дни все още те очакват, утре слънцето отново ще изгрее, а ти трябва да продължиш да живееш. Тъй като си жив, тъй като си човек, трябва да продължиш да изпълняваш дълга си. Докато си жив и имаш мисли, трябва да се стремиш да изпълняваш дълга си и да доведеш това дело докрай. Това е цел, която никога не трябва да се променя през целия живот на човека. Независимо кога и независимо какви трудности срещате, независимо с какво се сблъсквате, не трябва да се чувствате потиснати. Ако се чувстваш потиснат, ще затънеш и ще бъдеш победен. Кои хора винаги се чувстват потиснати? Слабаците и глупаците често са потиснати“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). След като прочетох Божиите слова, вътрешно почувствах голяма топлина. Бог е казал, че когато хората изпълняват дълга си, има моменти, в които могат да се объркат, да допуснат грешки, или да нарушат принципи, поради неразбиране на истината. Така че, когато възникнат проблеми, които причиняват някои загуби на работата, или когато хората биват кастрени, всичко това е нормално и отношението към него трябва да е правилно. Най-важното е да извличаме поуки от неуспехите, да се самоанализираме, да се покаем и да се променим. Ако загубите за работата са причинени от действия в съответствие с покварен нрав, тогава човек трябва да потърси истината, за да разреши проблема с покварения нрав. Ако работата е неефективна, поради липса на умения, човек трябва бързо да ги усвои, или да се посъветва с друг, по-способен от него. Ако само поради появата на тези отклонения или грешки, човек си мисли, че е разкрит, и по този начин става негативен, ограничава се, и дори не желае да изпълнява дълга си, това показва, че той е глупав и слаб. Размишлявах върху проблемите с избора на Роуз и осъзнах, че бях твърде загрижена за собствената си репутация и статус. По време на сътрудничеството с Шели, тъй като се чувствах засенчена отвсякъде, исках да изпълня задача самостоятелно, за да докажа, че все пак имам някакви работни умения. Ето защо при избора на водач на група за поене, въпреки че явно ми липсваха принципи и не можех да разпознавам хората, поради това, че се страхувах, ако попитам братята и сестрите, да не си помислят, че наистина съм некомпетентна, щом не мога да се справя дори с такава малка задача, избрах Роуз според собствената си фантазия. Липсваше ми проницателност за хората и не следвах принципи при избора и използването им. Всъщност в Божия дом отдавна се води общение за това, че когато избираме и оползотворяваме хора, трябва да се консултираме и да питаме онези, които познават миналото им, за да се уверим, че избраните имат чувство за отговорност и някакви заложби, преди да ги развиваме и че щом открием проблем с даден човек, трябва незабавно да го разследваме, за да разберем ситуацията. Ако не можем да я разберем ясно, трябва да потърсим човек, който разбира истината. Само по този начин подборът и оползотворяването на хора от наша страна могат да бъдат по-точни. Въпреки това, за да защитя суетата и статуса си, аз повиших Роуз по собствена воля. Действах своеволно и бях твърде безотговорна към работата. Сега, когато работата се забави, трябваше бързо да помисля за начини да разреша проблема, а не да потъвам в униние и да се отписвам. По този начин избягвах отговорността си. Бях толкова егоистична!

На едно събрание прочетох откъс от Божието слово, който ми беше много полезен. Всемогъщият Бог казва: „Ако си човек с решителност, ако можеш да считаш отговорностите и задълженията, които хората трябва да носят, нещата, които хората с нормална човешка природа трябва да постигнат, и нещата, които възрастните трябва да осъществят, като цели и задачи на твоя стремеж, и ако можеш да поемеш отговорностите си, тогава независимо каква цена ще платиш и каква болка ще изтърпиш, няма да се оплакваш, и щом признаеш, че това са Божиите изисквания и намерения, ще си способен да понесеш всяко страдание и да изпълниш добре дълга си. В този момент какво щеше да е душевното ти състояние? Щеше да е различно. Щеше да чувстваш спокойствие и стабилност в сърцето си и да изпитваш наслада. Виждаш ли, хората чувстват спокойствие и радост в сърцата си и изпитват наслада само от това, че се стремят да изживяват нормална човешка природа и да изпълняват отговорностите, задълженията и мисията, които хората с нормална човешка природа трябва да носят и поемат. Те дори не са достигнали етапа, в който се занимават с делата си според принципите и получават истината, а вече са претърпели известна промяна. Именно тези хора притежават съвест и разум. Те са порядъчни хора, които могат да преодолеят всяка трудност и да се заемат с всяка задача. Те са добрите войници на Христос, преминали са през обучение и никоя трудност не може да ги победи. Кажете Ми, какво мислите за такова поведение? Нима тези хора не притежават сила на духа? (Да, така е.) Те имат сила на духа и хората им се възхищават. Дали все пак ще се чувстват потиснати? (Не.) Тогава как са променили потискащите си емоции? Каква е причината тези емоции на потиснатост нито да ги притесняват, нито да ги застигат? (Защото обичат положителните неща и поемат бреме при изпълнение на дълга си.) Точно така, става въпрос за това да се занимаваш със същинската си работа […] Ако човек се занимава със същинската си работа и следва правилния път, тези емоции няма да се появят. Дори ако понякога изпитва потискащи емоции поради временни специални обстоятелства, те ще бъдат само преходни настроения, защото хората с правилния начин на живот и с правилния възглед за съществуването бързо ще преодолеят тези негативни емоции. В резултат на това няма да се оказваш често в капана на емоциите на потиснатост. Това означава, че такива емоции на потиснатост няма да те притесняват. Може да изпитваш временни лоши настроения, но няма да си в капана им. Това подчертава значението на стремежа към истината. Ако се стремиш да се занимаваш със същинската си работа, ако поемаш отговорностите, които възрастните следва да поемат, и ако се опитваш да имаш нормален, добър, положителен и активен начин на съществуване, тогава няма да проявиш тези негативни емоции. Тези потискащи емоции няма да те намерят или да се вкопчат в теб“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). След като прочетох Божиите слова, се почувствах много засрамена. От Божиите слова видях, че възрастните и тези, които се занимават с правилната работа, държат ума си върху правилните неща. Това, за което мислят всеки ден, са неща, свързани с техния дълг, като например как да изпълняват дълга си добре, какви проблеми все още съществуват при изпълнението на дълга им, как да вършат работата си по-добре и т.н. Дори и да има някои отклонения или грешки при изпълнението на дълга им, и дори да се сблъскат с неуспехи и да станат слаби или унили за известно време, те не остават в негативни емоции през цялото време, а вместо това активно ще търсят истината, за да разрешат проблемите си. Точно сега обаче бях просто като безполезен човек, който не може да поеме отговорности. Изправена пред някои неуспехи, станах негативна и се отказах, без да имам и частица от силата на духа, която един възрастен човек би трябвало да притежава. Освен това така бе разобличено и това как напоследък не успявах да обърна внимание на това, което трябваше да правя. Откакто се заех с работата в църквата, като виждах, че сестрата, с която работех, беше по-добра от мен в най-различни аспекти, чувствах, че ми липсват заложби и че не съм достатъчно оценена. Затова наистина се надявах на възможност да докажа способностите си. Когато имахме събрания с водачката, постоянно наблюдавах изражението ѝ и се опитвах да преценя по тона ѝ дали ме цени. Ако тя изрично ме помолеше да свърша някаква работа, се чувствах щастлива, мислех, че ме цени, и имах мотивация да изпълня дълга си. Но ако водачката възлагаше основните отговорности на сестрата, с която си партнирах, се чувствах недооценена. Когато не беше удовлетворено желанието ми за репутация и статус, се чувствах огорчена. Докато си сътрудничех с братята и сестрите, мислите ми не бяха насочени към дълга ми, а към това доколко те са съгласни с това, което казвам. Понякога, когато споделях някаква гледна точка и никой не реагираше, се чувствах неудобно. Ако предложеха противоположни предложения, ставах още по-негативна и убедена, че заложбите ми са твърде ниски, като дори не желаех да участвам в дискусията. Особено по отношение на въпроса с Роуз, действах безразсъдно, според собствената си воля въпреки липсата на проницателност. Не се самоанализирах, след като допуснах грешка, а изпаднах в негативни емоции и исках да напусна. Всичко това се дължеше на факта, че не се занимавах с правилната работа при изпълнение на дълга си, а винаги се стремях към репутация и статус. Очите и мислите ми не бяха съсредоточени върху нищо друго освен репутацията и статуса ми. Когато не получавах възхищението на хората, ставах негативна и наскърбена, дори оставях църковната работа настрана. По този начин изобщо не можех да изпълнявам добре дълга си. Тази нагласа беше наистина омразна на Бог. Спомних си, че Бог е казал: „Особено тези, които в момента изпълняват дълга си в Божия дом, те имат ли време да се чувстват потиснати? Нямат време. И така, какъв е проблемът при онези, които се чувстват потиснати, изпадат в лошо настроение и се чувстват унили или депресирани всеки път, когато се сблъскат с нещо малко неприятно? Той е, че те не се занимават със същинските неща и бездействат“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). Когато видях, че всички братя и сестри около мен са заети с дълга си, а аз продължавах да се тревожа за репутацията и статуса си, без да търся истината, за да разреша тези проблеми, а вместо това ставах още по-негативна и противопоставяща се, осъзнах, че не съм човек, който се стреми към истината. Особено когато се замислих как Шели спомена, че резултатите от eвангелското дело, за което отговаряше тя, не са добри, че всички живеят в трудности и че тя наистина се надява, че ще можем да бъдем в единомислие, за да преодолеем тези трудности заедно, вътрешно се почувствах много виновна и наскърбена. Бог подреди средата, за да си сътрудничим заедно, за да отговаряме за църковната работа, но вместо да се съсредоточа върху това как да изпълнявам добре дълга си, аз се изгубих в дребнавите си мисли, станах негативнa и затворенa и исках да напусна. Наистина ми липсваше човешка природа! Молих се на Бог: „Боже, аз съм твърде егоистична. В момента има толкова много трудности в църковната работа, но аз не се занимавах с правилните въпроси, а се състезавах със сестрата всеки ден. Когато не можех да бъда по-добра от нея, ставах негативна. Вътрешно се чувствам като помийна яма, лишена от всякакви положителни стремежи. Не само че аз страдам, но и забавям работата на църквата. Сега осъзнах проблемите си. Въпреки че заложбите ми не са много добри, трябва да направя всичко възможно да си сътруднича и да работя хармонично със сестрата. Най-малкото не бива да предизвиквам забавяне на работата заради отношението си. Проучи внимателно сърцето ми. Аз съм готова да се покая!“. След това отношението ми към изпълнението на дълга ми стана по-активно. Започнах да проявявам инициатива при обсъждането и решаването на проблемите в работата с Шели. За някои трудни задачи, от които преди се страхувах, се молех на Бог и участвах, доколкото можех. Когато забелязвах трудности в изпълнението на дълга на другите, ако не можех да предложа достатъчно голяма помощ, намирах някой, който разбираше истината, за да ми съдейства за разрешаването им. Понякога, въпреки че водачката изрично възлагаше на Шели да следи за изпълнението на дадена задача, без да споменава името ми, стига Шели да общуваше с мен, аз участвах и давах предложения, без да се интересувам дали водачката ще забележи или не. Практикувах това да върша нещата пред Бог, като се съсредоточавах върху съвестното изпълнение на всяка задача и вярвах, че практикуването на истината и удовлетворяването на Бог са от съществено значение. Когато съзнателно се опълчих срещу собствените си намерения и съсредоточавах сърцето си върху дълга си всеки ден, аз се чувствах непоколебима и започнах леко да излизам от негативните си емоции.

След известно време се сблъсках с кастрене и отново изпаднах в негативни емоции. Тогава водачката ме помоли да организирам някои материали. Тъй като нямах опит, си сътрудничих с братя и сестри за целта. След като завършихме черновата, водачката сметна, че е добра, след като я прочете, но предложи да добавим някои подробности на някои места. Бях доволна, когато видях, че няма големи проблеми, и си помислих, че това е добре изпълнена задача, допълнителните подробности ще могат лесно да се добавят и би било задоволително да се добави само малко повече съдържание. Така че не проведох общение с братята и сестрите относно принципите. Неочаквано, след допълненията, водачката намери новото съдържание за разтегливо и непоследователно, което влошаваше съдържанието. Тя попита дали сме обмислили внимателно и дали сме разбрали ясно какъв е проблемът. След това помоли другите да реорганизират материалите. Като чух това, бях изумена: „Исках да го направя добре, но защо се получи така?“. Като размишлявах върху това, почувствах, че всичко все още се дължи на моите слаби заложби и повърхностно разбиране на истината. Мислех, че мога да се справя с някои общи дела, но когато се стигнеше до работа, която изискваше разбиране на истината, не бях на нужната висота. Не че нарочно исках да се оттегля; наистина имах желание, но ми липсваше компетентност. След това започнах да проявявам колебание когато сътрудничех в работата. Когато забелязвах някои проблеми в работата, исках да ги отбележа, но след това се отказвах, като си мислех: „С моите слаби заложби, мога ли изобщо да забележа проблемите? Способна ли съм да се справя с тази работа? Заложбите ми са слаби и не се справям с разпознаването на нещата; иначе работата нямаше да бъде свършена толкова зле. Така че по-добре да не посочвам проблемите на другите“. Вследствие на това отново изпаднах в негативни емоции, като станах пасивна в изпълнението на дълга си, постоянно се тревожех за бъдещето и перспективите си и не можех да успокоя сърцето си.

Докато на едно събрание не прочетох откъс от Божието слово, който ми помогна да подобря състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Всички неща, големи или малки, които възникват всеки ден и могат да разклатят решителността ти, да обсебят сърцето ти или да възпрат способността ти да изпълняваш дълга си и да напредваш, изискват усърдно отношение; трябва да ги проучиш внимателно и да потърсиш истината. Това са все проблеми, които трябва да се решат, докато си в процеса на изживяване. Някои хора стават негативни, оплакват се и изоставят дълга си, когато се сблъскат с трудности, и не са способни да се изправят на крака след всеки неуспех. Всички тези хора са глупаци, които не обичат истината, и те не биха я придобили, дори и да вярват цял живот. Как може такива глупаци да следват докрай? Ако едно и също нещо ти се случи десет пъти, но не спечелиш нищо от него, значи си посредствен, безполезен човек. Проницателните хора с истински заложби, които разбират духовните въпроси, търсят истината и ако нещо им се случи десет пъти, то може би в осем от тези случаи ще успеят да придобият известно просветление, да научат някакъв урок, да разберат някаква част от истината и да постигнат някакъв напредък. Когато на един глупак, на човек, който не разбира духовните въпроси, му се случи нещо десет пъти, то нито веднъж няма да му донесе полза в живота, нито веднъж няма да го промени и нито веднъж няма да стане причина да опознае грозното си лице, а в такъв случай за този човек всичко е приключило. Всеки път, когато нещо му се случи, той пада, и всеки път, когато падне, има нужда от някой друг, който да го подкрепя и да го увещава. Без подкрепа и увещание не може да се изправи и всеки път, когато нещо му се случи, има опасност да падне и да деградира. Не е ли това краят за него? Има ли други основания такива безполезни хора да бъдат спасени? Божието спасение на човечеството е спасяване на онези, които обичат истината, спасяване на онази част от хората, която има воля и решителност, и на онази част от тях, която в сърцето си копнее за истина и справедливост. Решителността на човека е тази част от сърцето му, която копнее за справедливост, доброта и истина и притежава съвест. Бог спасява тази част от хората и така променя покварения им нрав, за да могат те да разберат и да придобият истината, за да се пречисти тяхната поквара и да се промени житейският им нрав. Ако нямаш тези неща в себе си, не можеш да бъдеш спасен. […] Някои хора чувстват, че заложбите им са твърде малки и че им липсва способност за възприемане, затова се самоограничават и смятат, че колкото и да се стремят към истината, няма да са способни да изпълнят Божиите изисквания. Те си мислят, че колкото и да се стараят, е безполезно и толкоз, затова постоянно са негативни и в резултат на това, дори и след години на вяра в Бог, не са придобили никаква истина. Без да положиш усилия да се стремиш към истината, казваш, че заложбите ти са твърде слаби, предаваш се и постоянно живееш в негативно състояние. В резултат на това не разбираш истината, която трябва да разбереш, и не практикуваш истината в рамките на възможностите си. Дали сам не си пречиш? Дали не е избягване и отказ от отговорност, ако винаги твърдиш, че заложбите ти не са достатъчно добри? Ако можеш да страдаш, да платиш цена и да получиш делото на Светия Дух, неминуемо ще си способен да разбереш някои истини и да навлезеш в някои реалности. Ако не разчиташ на Бог и не се уповаваш на Него, а се предаваш, без да полагаш никакви усилия или да платиш цена, и просто отстъпваш, значи си безполезен и нямаш и капка съвест и разум. Независимо дали заложбите ти са ограничени или са изключителни, ако имаш малко съвест и разум, трябва да изпълниш правилно мисията си и това, което трябва да свършиш. Да си дезертьор е ужасно; това е предателство към Бог. То е непоправимо. Стремежът към истината изисква твърда воля и хората, които са прекалено негативни или слаби, няма да постигнат нищо. Те няма да са способни да вярват в Бог до края и ако искат да придобият истината и да постигнат промяна на нрава си, имат още по-малко надежда. Само хората, които са решени и се стремят към истината, могат да я придобият и да бъдат доведени до съвършенство от Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, ги съотнесох към себе си. Осъзнах, че когато се сблъсквам с неуспехи и провали, винаги съм особено крехка и негативна; чувствам се като смачкан лист хартия. Първата ми реакция винаги беше да си помисля: „Нека другите се справят с това“ или „Моите заложби са твърде ниски“, а след това прехвърлях работата на другите, за да я свършат. По този начин изглеждах разумна и осъзната, но всъщност се ограничавах и се отказвах от себе си. Това показваше, че не приемам и не обичам истината. Когато се сблъскваме с неуспехи и провали, Бог иска от нас да търсим истината, за да разрешим проблемите и да постигнем напредък. Именно чрез нашата воля и копнеж за справедливост Бог ни усъвършенства. Хората, които обичат истината и имат добри заложби, са инициативни. Те са добри в обобщаването на опита от неуспехите и изследването на липсите си и могат да разберат някои истини чрез търсене, да придобият известно познание за себе си и да постигнат напредък в живота. Този път, когато се сблъсках с кастрене, не анализирах причините за неуспеха си, а вместо това си измислих оправдания. Не че не исках да се справя добре, а по-скоро слабите ми заложби водеха до толкова много проблеми при изпълнението на дълга ми. Изводът беше, че съм направила най-доброто, на което съм способна, и няма върху какво да размишлявам. Но като разгледах въпроса по-внимателно, се запитах дали беше вярно, че наистина нямах никакви проблеми. Когато водачът посочи, че в материалите липсват подробности, не се замислих и не потърсих, а добавих много ненужно съдържание, въз основа на въображението си, което направи преработените материали прекалено дълги и тривиални. Не потърсих принципи, нито помислих как да постигна по-добри резултати; просто следвах правилата механично. По този начин просто изпълнявах дълга си механично. Трябваше бързо да обобщя и коригирам подхода си. Вече ми липсваха заложби а ако дори ми липсваше и инициативно мислене и просто се оттеглях пасивно всеки път, когато се сблъсквах с трудности, щеше да ми е трудно да се усъвършенствам.

По-късно се замислих защо винаги исках да избягам, когато се сблъсквах с неуспехи и провали. След дълъг размисъл осъзнах, че това е така, защото загрижеността ми за репутацията и статуса беше твърде голяма, а пътят, по който вървях във вярата си в Бог, не беше правилен. Спомних си за един откъс, в който Бог разнищва антихристите. Божиите слова гласят: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. В противен случай нямаше да обмислят тези въпроси. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко нещо странично, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Бог казва, че антихристите ценят репутацията и статуса си повече от нормалните хора и че репутацията и статусът са техен стремеж през целия им живот, и са отправна точка и цел на всичко, което правят. Когато хората им се възхищават и ги хвалят, те са мотивирани да изпълняват дълга си и са готови да направят всичко. Но щом загубят възхищението на хората, те стават негативни, отпускат се и дори считат, че вярата в Бог и изпълнението на дълга им са безсмислени. Моите възгледи за стремежа бяха същите като тези за антихристите. Когато мнението ми можеше да бъдат признато и прието от всички, можех да поема инициативата да свърша някаква работа. Когато обаче оценяваха сестрата, с която работех, а мен все ме пренебрегваха, се чувствах много изгубена и отчаяна и губех мотивация за изпълнение на дълга си. Когато се сблъсквах с повече неуспехи, още повече се oграничавах, самоопределяйки се като лишена от заложби и непригодна за работа, и исках да избягам. Винаги си мислех, че искам да напусна, защото наистина съм неспособна да извършвам тази работа, и че това показва, че имам самосъзнание; но всъщност причината беше, че ценях репутацията и статуса си твърде много. Знаех, че ако изпълнявам този дълг, ще ми бъде трудно да държа главата си високо изправена, и ако продължах с изпълнението му, вероятно щях да се проваля и да бъда разкрита още много пъти, и другите щяха напълно да разберат каква съм. Затова исках да премина към някой по-прост дълг, за да поддържам репутацията и статуса си. През цялото време, независимо дали избирах дълг, място за обучение или работа, основният ми критерий беше дали това ще ме накара да изглеждам добре и да изпъкна. Когато кандидатствах за колеж, имаше университет с добра специалност и друг със сравнително по-слаба. Преподавателите от втория обаче многократно ме канеха да кандидатствам и аз почувствах, че там ще бъда оценена. В крайна сметка избрах университета с по-слабата специалност. По време на следването в университета беше същото. Полагах усилия по предметите, където учителите ме ценяха, и избягвах предметите, в които не ме ценяха. През целия си живот съдех за нещата според това дали могат да ми донесат репутация и статус. Харесвах местата, където можех да бъда оценена и да се откроя, и избягвах местата, където щяха да ме пренебрегват или унижават. Сега осъзнах, че загрижеността ми за репутацията и статуса е дълбоко вкоренена; тя беше станала част от мен и ме караше постоянно да се стремя да я защитавам. Например сега ясно знаех, че да бъда водач, означава много да ме кастрят и разкриват, което беше от полза за разбирането ми на истините принципи и за навлизането ми в живота. За да запазя репутацията и статуса си обаче, дори обмислях да се откажа от дълга си. Видях, че ценя репутацията и статуса си повече от истината, и разкрих нрав, свързан с неприязън към истината. Ако продължах стремежа си по този начин, какво щях да придобия в крайна сметка? Нямаше да мога да упражнявам уменията си, нито да постигна какъвто и да било напредък при навлизането си в живота, и в крайна сметка щях да бъда просто един безполезен човек, когото Бог ненавижда и отстранява. Точно тогава осъзнах, че стремежът към репутация и статус ще доведе до задънена улица и че трябва да търся истината и да се избавя от стремежа към репутация и статус, като се освободя от това състояние.

По-късно прочетох един откъс от Божието слово и открих пътя за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Кое е най-важното нещо, върху което да се съсредоточите, когато вярвате в Бог? Независимо дали заложбите на някого са големи или малки, дали има духовно разбиране или с какво кастрене се сблъсква — всичко това не е важно. Кое е най-важното днес? Най-важното е как навлизате в истините реалности. Кое е най-основното нещо, което човек трябва да има, за да направи това? Той трябва да има искрено сърце. Какво означава да си искрен? Означава да не хитруваш, когато нещо ти се случи, да не проявяваш внимание към собствените си интереси, да не заговорничиш и интригантстваш с другите и да не играеш измамни игри с Бог. Ако можеш да лъжеш Бог и ти липсва искреност към Него, тогава с теб е напълно свършено и Бог няма да те спаси, така че какъв е смисълът от разбирането на истината? Ти може да имаш духовно разбиране, да имаш добри заложби, да си красноречив и да можеш да възприемаш бързо нещата, да правиш заключения и да разбираш всичко, което Бог казва, но ако играеш измамни игри с Бог, когато ти се случва нещо, това е сатанински нрав и е много опасен. Заложбите ти няма да ти помогнат, независимо колко са добри, и Бог няма да те иска. Бог ще каже: „Ти говориш добре, имаш добри заложби, схватлив си и имаш духовно разбиране, но има само един проблем — не обичаш истината“. Онези, които не обичат истината, създават проблеми и Бог не ги иска. Човек без добро сърце ще бъде изхвърлен, точно както кола, която изглежда добре поддържана отвън, но има дефектен двигател, ще бъде бракувана напълно. И хората са така: независимо колко добри изглеждат заложбите ти, колко умен и красноречив или способен си, или колко добре се справяш с проблемите, това не е от полза и не това е най-същественото. Тогава какво е най-същественото? То е дали сърцето на човека обича истината. Не е да слушаш как някой говори, а да гледаш как постъпва. Бог не гледа това, което казваш или което Му обещаваш. Той гледа дали в това, което правиш, има истина реалност. Също така Бог не се интересува колко възвишени, дълбоки или могъщи са действията ти и дори ако правиш малки, дребни неща, ако Бог види искреност във всяко твое движение, Той ще каже: „Този човек искрено вярва в Мен. Той никога не се е хвалил. Той се държи според позицията си. Макар че може да не е дал голям принос за Божия дом или да е с малки заложби, той е постоянен и във всичко, което прави, има искреност“. Какво съдържа тази „искреност“? Тя съдържа богобоязливост и богопокорство, както и истинска вяра и любов. Съдържа всичко, което Бог иска да види. Такива хора може да изглеждат на другите незабележими и те може също и да бъдат хора, които приготвят храна или чистят, може да е някой, който изпълнява обикновен дълг. Такива хора са незабележими за другите, не са постигнали нищо велико и в тях няма нищо за уважение, за възхищение или за завист — те са просто обикновени хора. И все пак всичко, което Бог изисква, се намира в тях и се изживява в тях, и те дават всичко това на Бог. Кажете Ми, какво още иска Бог? Той е удовлетворен от тях“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Преди отдавах голямо значение на това дали човек има заложби и дарби и вярвах, че само тези, които имат добри заложби, могат в голяма степен да бъдат използвани в Божия дом. Когато многократно бях разкривана, като човек, който няма заложби и не може да вижда нещата ясно станах негативна и се самоограничих, като не бях в състояние да изпълнявам дори задачите, за които имах нужните способности. След като прочетох Божиите слова, разбрах, че вярващите не бива да се съсредоточават върху нивото на своите заложби или върху това дали имат красноречие или остър ум — не това цени Бог. Бог се интересува от сърцето на човека и от това дали той има искрено сърце към Бог и църковната работа. Заложбите и красноречието, които Бог ми е дал, не определят дали мога да изпълнявам добре дълга си. Ако съм красноречива и способна, но бягам от отговорност и действам нечестно в реалната си практика, тогава, независимо колко добри са заложбите ми, аз съм някой, когото Бог ненавижда. Въпреки че заложбите може да помогнат на хората да изпълняват добре дълга си, по-важно е отношението на човека към истината и неговия дълг, дали има инициативно и обичащо истината сърце, дали може да търси истината, когато се проваля и го разкриват, да се учи от преживяванията си и да се стреми към израстване в живота си — ето това цени Бог. Преди време някои хора с дарби и заложби служеха и като църковни водачи, но много от тях не изпълняваха дълга си подобаващо. След време те пожелаваха удобство и спокойствие и не вършеха реална работа или пък се бореха за слава и облаги, като прекъсваха работата на църквата, и в крайна сметка ги отстраняваха. Някои хора обаче изглеждаха незабележителни, без дарби, със средни заложби, но въпреки това изпълняваха дълга си здраво стъпили на земята, като търсеха принципи във всичко, и постигнаха напредък в изпълнението на дълга си, без да бъдат заменени или отстранени. Това показва, че Бог е праведен и че Той не произнася присъда над човека въз основа на неговите заложби, а оценява това дали той се стреми към истината и я прилага и дали може да изпълнява всяка работа разумно и отговорно. Като разбрах това, си казах в сърцето си, че отсега нататък трябва да съсредоточа ума си върху дълга си и да работя съвестно, и че щом ми е възложена работа, трябва да я върша сериозно и отговорно, като полагам възможно най-много усилия, и да бъда земен и надежден човек, който обръща внимание на своята работа.

След това започнах да се съсредоточавам върху това да извличам поуки от всеки неуспех, да променям начина си на мислене, що се отнася до всеки път, когато ме разкриваха. Преди това, когато се сблъсквах с неуспех или кастрене, си мислех: „О, водачът сигурно ме е прозрял“, или „Сигурно всички мислят, че ми липсват заложби“. Когато потъвах в това, изпадах в голямо униние. По-късно започнах да размишлявам защо ме разкриваха, какви проблеми можех да открия за себе си и какви недостатъци можех да компенсирам. С този нов начин на мислене се съсредоточих повече върху правилните въпроси в сърцето си. По-късно, за известен период от време, се сблъсквах с последователно кастрене, понякога заради ниската ефективност, с която вършех нещата, понякога за това, че не схващах принципите при изпълнението на задачите, а понякога за това, че имах едностранчива гледна точка към даден въпрос и липса на правилно разбиране. Затова размишлявах върху проблемите си и търсех методи за подобряване на ефективността на работата, ако проблемите бяха свързани с моите умения, а ако ставаше въпрос за разбиране, разсъждавах върху собствените си проблеми, изследвах какво не е наред с моето разбиране, а след това търсех от братя и сестри, които разбираха истината и имаха опит. Когато размишлявах по този начин, отношението ми към кастренето се подобри. Въпреки че сега все още понякога изпадам в униние, вече не затъвам в него, умът ми вече не е толкова обременен докато изпълнявам дълга си всеки ден, и мога нормално да преживявам обстоятелствата, с които се сблъсквам.

Когато размишлявам върху този период от време, когато бях в капана на негативизма и се гърчех в мизерия и умора, ако не беше напътствието на Божието слово, нямаше да мога да оставя тази негативна емоция зад гърба си, щях да продължа да деградирам, докато се отдалечавам от Бог, и дори да загубя сегашния си дълг. От сърце благодаря на Бог за това, че в най-слабите ми моменти Той ми изпращаше напомняния чрез хората около мен, напътстваше ме със словата Си и ми помогна да оставя тази емоция зад гърба си. Отсега нататък искам просто да се успокоя и да изпълнявам дълга си възможно най-добре.