През юни 2020 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. С копнеж за повече истини се потопих в радостта от четенето на Божиите слова и гледането на евангелски филми. Постепенно започнах да разбирам много загадки на истината, като например истинската история на Библията, реалността на покварата на човечеството от страна на Сатана, загадките на Божието въплъщение и име, работата на Божия съд в последните дни и т.н. Научих също, че Божието дело на спасението от последните дни скоро ще приключи, че големите бедствия вече са започнали и че приемането на Божието дело на съд от последните дни е единственият път към спасението и навлизането в небесното царство. И затова аз активно разпространявах евангелието и свидетелствах за Бог, за да се отплатя за любовта Му. По-късно написах статия със свидетелство за преживяване за това как бях приела делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Една сестра я прочете и каза с радост: „Братко, ти имаш голямо разбиране и си много проницателен“. След като чух това, се почувствах някак доволен от себе си и мислех, че заложбите ми са много добри.

Няколко месеца по-късно станах водач на група и отговарях за поенето на група братя и сестри. На всяко събрание, когато приключвах с общението, всички братя и сестри казваха, че разбирането ми е било добро, че общението ми е било много просветляващо и че са разбрали някои въпроси, които преди това не са им били ясни, след като са чули моето общение. Помислих си: „Едва наскоро приех Божието дело и вече мога да напоя други новодошли, освен това получих похвала от братята и сестрите. Изглежда, че съм по-добър от другите“. След това, за да бъда високо оценен и признат от още повече братя и сестри, работих дори и по-усърдно от преди. Подготвях се предварително преди всяко събрание, търсех Божии слова и филми, които са свързани с темата на събранието. Винаги, когато намирах светлина от общението в някой филм, го записвах и по време на събранията разговарях за него. Мислех си: „Ако братята и сестрите придобият повече от моите общения, те със сигурност ще ми се възхищават повече и ще се издигна повече в очите им“. Не след дълго братята и сестрите ме избраха за църковен водач. Помислих си: „Аз наистина съм по-добър от другите; защо иначе всички биха избрали мен?“. Наистина се възхищавах на себе си. По-късно чух от някои братя и сестри, че са станали негативни, защото ми завиждали. Не само че не се натъжих да чуя това, но и бях много щастлив, защото това показваше, че разбирането ми наистина е много добро. Когато новодошлите, които някога бях поил, ме попитаха какъв дълг изпълнявам, с гордост казвах: „Сега съм църковен водач“. Исках те да знаят, че вече не съм просто обикновен водач на група и че не бива да се отнасят към мен като към обикновен брат. Докато бях църковен водач, бях по-зает, отколкото преди. Всеки ден четях много Божии слова и гледах евангелски филми, за да се подготвя. Заради събранията и отговарянето на въпроси от новодошлите често не можех да се храня или да си почивам навреме. Малко се оплаквах в сърцето си, но тъй като знаех, че това е мой дълг, продължавах да го изпълнявам. По време на събранията често разговарях с братята и сестрите за това как бях страдал, как се бях въоръжавал с истината и как бях отдавал всичко на Бог. Споменавах, че всеки ден съм бил зает с изпълнението на дълга си, как често не съм успявал да се храня навреме и т.н. Никога обаче не споменах за оплакванията си. След като чуха всичко това, братята и сестрите наистина ми се възхитиха. Те ме похвалиха за това, че имах чувство за бреме в изпълнението на дълга си, и за това, че бях постигнал неща, които те не бяха, и изразиха желание да се учат от мен. Като чух това, се почувствах много щастлив. След това винаги разговарях по този начин на събранията, като не исках братята и сестрите да си мислят, че не мога да се справя със страданията. Ако усетеха нещо такова, никой вече нямаше да има високо мнение за мен. Постепенно братята и сестрите започнаха да разчитат на мен и независимо какви трудности или проблеми срещаха в изпълнението на дълга си, те почти никога не се уповаваха на Бог и не търсеха истините принципи, а предпочитаха да търсят помощ от мен.

Веднъж, тъй като дълго време се бях взирал в компютъра и телефона си, очите ми станаха кървясали, сърбяха ме и ме боляха. Зрението ми бързо се влошаваше и не можех да виждам ясно нещата. Някой ми каза, че тези симптоми са доста сериозни и че ако не се лекувам своевременно, може да ослепея. Тогава много се уплаших. Бях донякъде негативно и се оплаквах, като си мислех: „Работя толкова усърдно в изпълнението на дълга си; защо се разболях от тази болест въпреки това?“. Изпълнението на дълга ми също беше засегнато заради проблема с очите. По-късно някой ми каза за един домашен лек и зрението ми най-накрая се подобри. По време на събранията обаче говорех само за добрите си страни, като подчертавах, че независимо колко натоварващ бе дългът ми и колко страдания ми бе причинил проблемът с очите, аз не се бях отказал от дълга си. Дори казвах, че това е изпитание от Бог и трябва да остана непоколебим в свидетелството си. Но когато се стигна до моите слабости, притеснения и страхове, до моето неразбиране на Бог и оплакванията ми от Него, не казах нито дума, не исках братята и сестрите да знаят, че и аз имам слабости. След като изслушаха моето общение, всички братя и сестри ми се възхитиха и ме гледаха с уважение, като казаха, че преживяването ми е невероятно. Някои от братята и сестрите също казаха: „Този брат наистина има духовен ръст. Той се сблъска с толкова тежко заболяване, но не стана негативен и продължи да изпълнява дълга си. Ако бях на негово място, може би нямаше да мога да направя същото“. След като чух тези думи, бях изключително щастлив и не можех да не си помисля: „Въпреки че съм млад и все още съм новодошъл, моите заложби са по-добри от тези на другите братя и сестри и аз се стремя към истината по-усърдно от тях“. Но след като събранието приключи, изпитах странно, необяснимо чувство на паника. Беше точно както, когато бях направил нещо нередно като дете и знаех, че ще бъда наказан от родителите си. Дори не можех да ям нищо и се чувствах много неспокоен. Не можех да не се самоанализирам, като си мислех: „Не беше ли неуместно това общение, което проведох на събранието?“. Като си мислех за това как не бях разговарял за истинската си същност на събранието и как бях скрил слабостите си, осъзнах, че намерението ми не е било правилно, и почувствах много силно самообвинение.

По-късно прочетох един откъс от Божието слово: „Да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, да се изтъкват, да се опитват да изтръгнат от хората почит и преклонение — поквареното човечество е способно на тези неща. Това е инстинктивната реакция на хората, които са подвластни на сатанинската си природа, и тя е обща за цялото покварено човечество. Как обикновено се превъзнасят и свидетелстват за себе си хората? Как постигат тази цел — да изтръгнат от хората почит и преклонение? Те свидетелстват за това колко много работа са свършили, колко много са изстрадали, как са дали всичко от себе си и каква цена са платили. Те се превъзнасят, като говорят за капитала си, който им дава по-високо, по-стабилно и по-сигурно място в съзнанието на хората, така че повече хора да ги ценят, да имат добро мнение за тях, да ги уважават и дори да се прекланят пред тях, да им се възхищават и да ги следват. За да постигнат тази цел, хората вършат много неща, с които на пръв поглед свидетелстват за Бог, но по същество се превъзнасят и свидетелстват за себе си. Разумно ли е това поведение? Те излизат извън рамките на рационалността и нямат срам, тоест безсрамно свидетелстват какво са направили за Бог и колко са страдали за Него. Те дори се хвалят със своите дарби, таланти, опит, специални умения, със своята умелост в светските отношения, със средствата, които използват, за да си играят с хората, и т.н. Методът им за самопревъзнасяне и свидетелство за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като крият от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, така че те да виждат само техния блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно; нямат смелостта да се открият и да споделят с тях, а когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Нямат търпение да съобщят на целия свят колко са способни, колко високи са заложбите им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не е ли това начин да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). След като прочетох Божиите слова, почувствах Божията святост и праведност. Бог проучва внимателно всичко и разобличава всичко, което е било скрито в мен. Бог разобличава, че хората имат покварен нрав. Когато изпълняват дълга си или правят каквото и да е друго, те неволно се възхваляват и се самоизтъкват, с цел да утвърдят своя статус и имидж в сърцата на другите и да предизвикат възхищение или почит у другите. Всичко това се извършва под контрола на тяхната покварена сатанинска природа. Осъзнах, че пред братята и сестрите винаги говорех за това колко много страдания бях изтърпял докато изпълнявах дълга си, с цел да покажа на всички, че мога да страдам и да плащам цена и че съм предан на Бог, като използвах това за да спечеля похвалата и уважението на всички. По време на събранията говорех само за добрите си страни, споделях как се бях уповавал на Бог и бях останал непоколебим в свидетелството си, докато боледувах, и исках да се перча пред всички, че моят духовен ръст е по-голям от този на другите. Когато обаче ставаше дума за покварата и слабостите, които бях разкрил по време на болестта си, и думичка не споменавах, от страх че ако братята и сестрите разберат истинския ми духовен ръст, вече няма да имат високо мнение за мен и няма да ме почитат. Тъй като постоянно се превъзнасях и изтъквах, братята и сестрите често идваха при мен със своите проблеми и трудности, вместо да помислят да се молят на Бог и да се уповават на Него. Дали наистина вярвах в Бог и изпълнявах дълга си? Дали не подвеждах и не оплитах хората в примката си? Братята и сестрите ме избраха за водач, но аз нито възхвалявах Бог, нито свидетелствах за Него, нито пък ги довеждах пред Него. Вместо това ги накарах да ме почитат и да разчитат на мен. Това действително беше възмутително и достойно за презрение от моя страна; Бог сигурно наистина ме презира!

Тогава се сетих за тези Божии слова, които бях чел преди. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора специално издигат в култ Павел. Те обичат да излизат, да произнасят речи и да работят, обичат да посещават събирания и да проповядват, и им харесва, когато хората ги слушат, почитат ги и се въртят около тях. Харесва им да заемат място в сърцата на другите и те да ценят образа, в който се представят. Нека анализираме тяхната природа въз основа на това поведение. Каква е тяхната природа? Ако наистина се държат така, това е достатъчно, за да покаже, че са надменни и самонадеяни. Те изобщо не почитат Бог, а се стремят към по-висок статус и искат да имат власт над останалите, да ги притежават и да заемат място в сърцата им. Това е класическият образ на Сатана. Аспектите на тяхната природа, които се открояват, са надменност и самонадеяност, нежелание да почитат Бог и желание да бъдат почитани от останалите. Подобно поведение може да ви даде много ясна представа за тяхната природа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). „Ако действително разбираш истината със сърцето си, ще знаеш как да я практикуваш и как да се покориш пред Бог и естествено ще поемеш по пътя на стремеж към истината. Ако пътят, по който вървиш, е правилен и съответства на Божиите намерения, делото на Светия Дух няма да те напуска, а така вероятността да предадеш Бог ще намалява все повече. Без истината е лесно да вършиш зло и ще го вършиш, дори и без да искаш. Например, ако имаш надменен и самонадеян нрав, няма никакво значение, че ти се казва да не се противопоставяш на Бог. Нищо не можеш да направиш, то е извън твоя контрол. Няма да го правиш нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти ще те карат да презираш Бог и да Го смяташ за незначителен. Ще те карат да се превъзнасяш, постоянно да се изтъкваш и да презираш останалите. В сърцето ти няма да остане място за никого, освен за теб самия. Надменността и самонадеяността ти ще откраднат мястото на Бог в твоето сърце и накрая ще те накарат да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се подчиняват. Ще те карат да се прекланяш пред собствените си мисли, идеи и представи, все едно са истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). От Божиите слова разбрах, че постоянно се превъзнасях и се показвах главно защото природата ми беше твърде надменна. Заради моята самонадеяна и надменна природа, в сърцето ми нямаше място за Бог и гледах отвисоко на другите. Обичах да се изтъквам и да се перча пред хората, търсех тяхното възхищение и похвала. Воден от надменната си природа, не желаех да работя в сянка и да върша нещата по един земен начин; Винаги исках да се откроявам от тълпата. Дали не вървях по същия път на противопоставяне на Бог, по който е вървял Павел? Когато проповядвал и работил за Господ, Павел написал много писма до тогавашните църкви, в които често се превъзнасял и свидетелствал за своите страдания и за това как отдавал всичко на Господ, което накарало много хора да имат високо мнение за него и да го почитат. Въпреки че Павел страдал много, докато проповядвал и работил, той никога не свидетелствал за думите на Господ и не довеждал вярващите пред Господ. Вместо това той ги довеждал пред себе си. Никога не размишлявал за собствените си амбиции и мотиви, като дори смятал, че се е отрекъл от много неща и е отдал много от себе си за Бог, и вярвал, че за него ще бъде запазен венецът на праведността. Накрая дори свидетелствал, че живее като Христос, карайки другите да следват примера му. Природата на Павел била изключително надменна и в крайна сметка той бил наказан от Бог за това, че сериозно накърнил Божия нрав. Като сравних това с моето собствено поведение, видях, че и аз постоянно се превъзнасях и се изтъквах в изпълнението на дълга си, като показвах на братята и сестрите, че съм по-добър от тях във всяко отношение, за да спечеля възхищението и почитта им. Когато всички братя и сестри имаха високо мнение за мен и ме хвалеха за добрите ми заложби и за способността ми да страдам и да плащам цена в изпълнението на дълга си, аз не само не изпитвах страх и не се самоанализирах, а и изпитвах удоволствие от това и бях доволен от себе си. Наистина бях толкова самонадеян и надменен по природа, без ни най-малка следа от богобоязливо сърце. Във всичко, което бях вършил, било то да се въоръжа с Божиите слова, за да отговарям на въпросите на братята и сестрите, или пък да разговарям за преживяванията си по време на събранията, намерението и мотивът ми не бяха да търся разбиране на истината, да изпълнявам добре дълга си или искрено да помагам на другите. Всъщност всичко това беше, за да си създам възвишен образ в сърцата на хората и да спечеля тяхното възхищение. Това беше противопоставяне и бунтуване срещу Бог! Като църковен водач, аз трябваше да възвеличавам Бог, да свидетелствам за Него и да помагам на братята и сестрите да разберат истината и Божиите намерения, така че да могат да се изправят пред Бог, да се уповават на Него и да Му се възхищават. Аз обаче постоянно се перчех и самоизтъквах, в резултат на което братята и сестрите нямаха място за Бог в сърцата си, а имаха място за мен. Те разчитаха на мен и ме почитаха във всичко, което правеха. Наистина бях толкова надменен, че бях загубил всякакъв разум! Въпреки че на пръв поглед изпълнявах дълга си, в действителност всичко, което правех, беше да вредя на братята и сестрите, отклонявах ги от Бог и ги карах да почитат един човек. Природата на действията ми беше такава, че накърняваше Божия нрав; вървях по пътя на противопоставянето на Бог. Ако не се покаех, със сигурност щях да бъда наказан и прокълнат от Бог, точно както Павел. Докато размишлявах върху това, се почувствах уплашен. Осъзнах, че ако все пак не се покаех, щях да загубя делото на Светия Дух, да падна в тъмнина и да бъда отритнат и отстранен от Бог. Помолих се на Бог: „Боже, моята природа е твърде надменна и ми липсва сърце, което да се бои от Теб. Винаги се изтъквам пред другите, което Те кара силно да ме ненавиждаш. Не искам повече да продължавам така. Моля Те, помогни ми; готов съм да практикувам според Твоите изисквания“.

След това прочетох Божиите слова, които гласяха: „Не си мисли, че разбираш всичко. Казвам ти, че всичко, което си видял и преживял, няма да ти е достатъчно, за да разбереш дори една хилядна част от Моя план за управление. Защо тогава се държиш толкова надменно? Малката частица талант и малкото познание, които имаш, не стигат на Исус да ги използва дори за една секунда от делото Си! Колко опит имаш всъщност? Всичко, което си видял и чул през своя живот, и всичко, което си могъл да си представиш, е по-малко от работата, която върша в един-единствен миг! Най-добре ще е да не бъдеш придирчив и да не търсиш грешки. Бъди високомерен колкото искаш, но ти си само едно сътворено същество, което не е равно дори на мравка! Всичко, което имаш в корема си, е по-малко от това, което е в корема на мравка! Не си мисли, че само защото си натрупал известен опит и имаш известен статус, имаш право да жестикулираш бясно и да говориш с гръмки фрази. Не са ли твоят опит и твоят статус плод на думите, които съм изрекъл? Вярваш ли, че те са били в замяна на твоя собствен труд и усилия?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Двете въплъщения на Бог придават пълен смисъл на въплъщението). Докато размишлявах върху Божиите слова, се почувствах засрамен. Не беше минало много време, откакто приех Божието дело от последните дни, и бях малко ентусиазиран в изпълнението на дълга си, разбирах някои слова и доктрини и бях постигнал някои резултати в работата си, и затова смятах тези неща за свой собствен духовен ръст, мислех, че съм по-добър от другите и че разбирам истината по-добре от тях. Дори често използвах това като капитал, за да се изтъквам и да карам другите да имат високо мнение за мен. Наистина бях твърде надменен и нямах никакво самопознание. Фактът, че можех да водя общение с известно разбиране на събранията, да отговарям на някои въпроси на братята и сестрите и да постигна някакви резултати в работата си, се дължеше изцяло на това, че, словата, които Бог изрази, ме накараха да разбера някои истини. Ако не беше Божието дело от последните дни, истините, които Бог изрази, и просветлението и озарението на Светия Дух, никога нямаше да успея да разбера истината. Независимо дали ставаше дума за Божието дело, или за собствения ми покварен нрав, аз не можех да прозра нищо от това. В мен нямаше нищо, с което да си заслужава да се перча. Въпреки това не бях благодарен за Божието напояване и приток, а вместо това приписвах всички заслуги на себе си и ги използвах като капитал, за да се изтъквам и да накарам другите да имат високо мнение за мен. Наистина бях надменен, невеж, безсрамен и лишен от разум! Бях много благодарен на Бог, че ми помогна да разпозная собствената си поквара, и исках да се променя. Затова продължих да търся истината, като си мислех: „Как да разреша проблема с покварения си нрав и да престана да се превъзнасям и самоизтъквам? Как да практикувам, за да възвеличавам Бог и да свидетелствам за Него?“.

По-късно прочетох някои от Божиите слова: „Когато свидетелствате за Бог, трябва да говорите най-вече за това как Бог съди и наказва хората и какви изпитания използва, за да облагороди хората и да промени техния нрав. Трябва да разкажете и за това колко много поквара се е разкрила чрез вашето изживяване, колко сте страдали, колко неща сте направили, за да се противопоставите на Бог, и как сте били завоювани от Него накрая. Говорете за това колко истинско познание имате за Божието дело и как трябва да свидетелствате за Бог и да Му се отплатите за любовта. Трябва да вложите съдържание в този вид реч, като същевременно я изложите по прост начин. Не говорете за празни теории. Говорете по-земно; говорете от сърце. Ето как трябва да изживявате нещата. Не подготвяйте привидно дълбокомислени празни теории, в опит да се изтъкнете; ако го направите, ще да изглеждате доста арогантни и неразумни. Трябва да говорите повече за реални неща от вашето действително изживяване и да говорите повече от сърце; за другите е най-полезно и най-подходящо да видят това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). „Първо, за да може човек да оцени проблемите и да се разнищи и разголи докрай, трябва да има честно сърце и искрено отношение, и трябва да говори за това, което може да разбере от проблемите на своя нрав. Второ, ако някой усети, че нравът му е нетърпим, трябва да каже на всички: „Ако отново разкрия подобен покварен нрав, чувствайте се свободни да ме предупредите за това и да ме кастрите. Ако не мога да го приема, не се отказвайте от мен. Тази страна на покварения ми нрав е много упорита и трябва да говорим за истината многократно, за да ме разобличите. С радост приемам всеки да ме кастри и се надявам, че всички ще ме наблюдават, ще ми помагат, за да не изпадам в заблуда“. Какво е това отношение? Това е отношение на приемане на истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За хармоничното сътрудничество). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че свидетелстването за Бог включва най-вече свидетелстване за това как Бог съди и изпитва хората, какъв покварен нрав разкрива човек в своите преживявания, какви слабости и недостатъци забелязва в себе си, какво истинско разбиране има човек за Божието дело и Неговите слова и какво разбиране и непосредствено преживяване има на Божия праведен нрав. Общението върху всички тези неща означава истински да свидетелстваме за Бог. Що се отнася до мен, моето намерение в общението, което водех по време на събранията, беше да накарам другите да имат високо мнение за мен и да ме почитат. Говорех само за добрата и инициативната си страна и рядко споменавах слабостите си и покварата, която разкривах. Това бяха превъзнасяне и самоизтъкване от моя страна, които Бог мразеше и ненавиждаше. Трябваше да бъда честен човек, да споделям за покварите си и да изказвам истинските си мисли, което ще позволи на другите да видят истинското ми лице, и същевременно да приемам надзора и помощта на братята и сестрите. Това беше начинът, по който трябваше да практикувам. След това, по време на събранията, разкрих пред братята и сестрите как се самоизтъквах и свидетелствах за себе си, достойното за презрение намерение, което имах в сърцето си, и покварата, която разкрих. Също така им казах, че и аз имам слабости и негативност и не бива повече да имат високо мнение за мен или да ме почитат. След подобно общение се почувствах много спокоен и отпуснат. След като чуха за моите преживявания, някои братя и сестри казаха, че те също са придобили известно разбиране за собствената си поквара. По-късно братята и сестрите вече не ме почитаха и не разчитаха на мен толкова много, както преди, и въпреки че някои хора все още понякога хвалеха моето общение, аз вече не се влияех от думите им.

От този момент нататък се молех на Бог почти преди всяко събрание: „Всемогъщи Боже, Ти си Този, Който трябва да бъде възхваляван. Аз съм просто един покварен човек. Трябва да се отворя и да изкажа истинските си мисли. Моля Те, проучи внимателно сърцето ми, така че думите и действията ми да не са такива, с които се изтъквам, а такива, с които свидетелствам за Теб“. Така на всяко събрание се съсредоточавах върху това да размишлявам върху Божиите слова и да провеждам общение върху начина, по който аз ги разбирах и възприемах. Също така често се разкривах и разобличавах покварения си нрав. Нещо повече — казах на братята и сестрите да ме надзирават и че, ако видят, че се прикривам, могат да ме разобличат и скастрят, с което щяха да ми помогнат да разбера покварата си и да се освободя от контрола на този покварен нрав. Преди си мислех, че другите не водят добре общение, и никога не се вслушвах внимателно в тях, но сега обръщам голямо внимание на братята и сестрите, когато те обсъждат своите преживявания и разбирания. Когато има просветление от Светия Дух, аз го записвам и мога да науча много от преживяванията на братята и сестрите. Това, че сега мога да практикувам тези неща, е благодарение на съда, разобличаването, просветлението и озарението на Божиите слова. Благодаря на Божието напътствие!