Баща ми се разболя и почина преди да навърша една година. Майка ми работеше на две места, за да отгледа нас, петте ѝ деца. Тя работеше всеки ден от сутрин до вечер и ни беше и майка, и баща. Сърцето ми страдаше и дадох мълчалив обет: „Когато порасна, ще се грижа за мама, за да може тя да живее спокойно“. За да намаля бремето на майка ми, помагах в домакинската работа след училище, но майка ми ме обичаше толкова много, че не искаше това, а само да уча усилено. Казах ѝ: „Толкова си изтощена. Няма ли да улесня малко живота ти, ако ти помогна?“. Майка ми отговори: „Няма значение, че съм уморена. Когато пораснете и се грижите за мен, няма ли да живея добре? Погледни братовчедка си, майка ѝ умря рано, а баща ѝ я отгледа сам. След като се омъжи, тя пое всички грижи за баща си — храна, дрехи и всичко друго, от което се той нуждаеше. Нима той не живее добре?“. Веднъж моята братовчедка ми каза: „Враните знаят как да хранят родителите си. Баща ми изтърпя всякакви трудности, за да ме отгледа. Ако не се грижа за него, нима ще съм по-различна от един звяр?“. Тогава си помислих, че искам да бъда като братовчедка си, когато порасна, и да се грижа за майка си. След като се омъжих, въпреки че нямах добра работа или добри доходи, направих всичко възможно, за да помогна материално на майка ми, и често я вземах в дома си, за да се грижа за нея. Всичките ми съседи ме хвалеха и казваха: „Въпреки че дъщеря ѝ живее далеч, тя прави всичко възможно, за да се грижи за майка си“. Това ме накара да се почувствам толкова добре. Чувствах, че така трябва да се държи едно дете и че само така мога да се отплатя на майка си за добрината ѝ.

През 1999 г. приех новото Божие дело. От Божиите слова разбрах неотложното намерение на Бог да спаси човека и се включих в проповядването на евангелието. Към края на 2003 г. бях арестувана, докато проповядвах евангелието. След като ме освободиха, бях принудена да напусна дома си, за да работя, и наех жилище, за да избегна следенето и наблюдението от страна на полицията. По-късно чух, че полицаите са ходили в селото ми три пъти за шест месеца, за да ме търсят тайно, като са питали къде съм наела жилище. От този момент нататък живеех като скитница и не можех да доведа майка си в дома си и да се грижа за нея, както правех преди. Чувствах се толкова задължена на майка си. Особено когато чух, че е била малтретирана от снаха ми, когато е била болна, се почувствах съкрушена и разстроена и дори съжалих, че съм излязла да проповядвам евангелието. „Ако не бях проповядвала евангелието, нямаше да бъда арестувана и нямаше да ми се наложи да напусна дома си. Тогава щях да мога да бъда до майка ми и да се грижа за нея“. Осъзнах, че състоянието ми е било погрешно, и че проповядването на евангелието е моя отговорност и мисия. Беше ли съжалението ми, че проповядвам евангелието и изпълнявам дълга си, проявление на предателство към Бог? На една сбирка разказах на водача за състоянието си и той ми показа откъс от Божиите слова: „Цялото човечество живее в състояние на чувства и затова Бог не избягва нито един човек и разкрива тайните, скрити в сърцата на цялото човечество. Защо на хората им е толкова трудно да се разграничат от чувствата си? Дали това надхвърля стандартите на съвестта? Може ли съвестта да изпълни Божията воля? Могат ли чувствата да помогнат на хората да преминат през нещастия? В Божиите очи чувствата са Негов враг — нима това не е ясно заявено в Божиите слова?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тълкуване на тайните на „Думите на Бог към цялата вселена“, Глава 28). След като прочетох Божиите слова разбрах, че наистина живея в чувствата си и че те са ме заблудили, така че да не мога да различа правилното от грешното. Проповядвах евангелието, за да могат хората да дойдат пред Бог и да приемат Неговото спасение. Това беше справедливото нещо и дългът, който трябваше да изпълня. Не е ли имало още от древни времена много истински вярващи, които са изоставяли всичко, за да следват Бог и да Му отдават всичко? Вземете Петър. Когато Господ Исус го е повикал, той веднага е захвърлил рибарските си мрежи и е последвал Господ. Когато осъзнах това, аз придобих повече вяра. Реших да изпълня дълга си добре и да удовлетворя Бог, затова отново тръгнах да проповядвам евангелието.

През есента на 2015 г. една сестра от църквата ми каза, че майка ми е починала. Бях съкрушена и разстроена, когато чух това. Стараех се да не плача и си помислих: „Как е възможно майка ми да е починала? Дали е била подтисната и се е разболяла, защото не съм била до нея и съм ѝ липсвала, и се е тревожила за мен? Ако не беше преследването от страна на Компартията, можех да бъда до нея и да се грижа повече за нея, за да се чувства комфортно в последните си години, и може би щеше да живее още няколко години“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се опечалявах. Когато напуснах къщата на сестрата, сълзите ми се стичаха по лицето. Майка ми изстрада толкова много, за да ме отгледа, но когато тя остаря и се разболя, не можах да бъда с нея и да се грижа за нея, и дори не можех да бъда там в последните ѝ мигове. Като си помислих това, се разплаках и почувствах голяма болка. Избърсах очите си и се качих на колелото, и докато пътувах, в съзнанието ми, като на филм, преминаваха сцени как майка ми се бе борила да ме отгледа. Чувствах се толкова задължена на майка ми, а тя умря, преди да имам възможност да бъда добра дъщеря. Дори не можах да бъда с нея в последните ѝ мигове. Дали другите щяха да кажат, че съм лоша дъщеря, неблагодарница? Когато се прибрах в дома на домакините ми, бях твърде опечалена, за да ям. Сестрата в дома ме утеши, като каза: „Продължителността на живота на всеки е в ръцете на Бог. Бог определя кога някой се ражда и кога умира. Не се натъжавай твърде много. Моли се повече на Бог“. След думите ѝ вече не се чувствах толкова наскърбена и разстроена, но сърцето ми все още не се успокояваше, когато изпълнявах дълга си, затова се помолих на Бог да ме изведе от това негативно състояние. След като се помолих, прочетох един откъс от Божиите слова: „Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. След това се появиха родители и роднини на човека и той вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, предназначението му бе да живее в границите на Божието предопределение. Диханието на живота, идващо от Бог, дава живот на всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. През цялото това време никой не усеща, че човек расте под грижите на Бог: хората по-скоро вярват, че човек прави това под грижите на любящите си родители и че собственият му житейски инстинкт е този, който направлява израстването му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). Разбрах от Божиите слова, че Бог е сътворил небесата, земята и всички неща, и е дарил живот на човека. На пръв поглед изглеждаше, че майка ми ме е отгледала, но ако не беше Божията грижа и закрила, никога нямаше да оцелея досега. Помислих си как дъщеря ми се разболя от неизлечима болест на петгодишна възраст. Бях изключително сломена от скръб и исках да ѝ даря органите си. Докторът каза: „Няма смисъл. Лечението на тази болест няма да спаси живота ѝ. Тя има неизлечимо заболяване и никой не може да я спаси“. Бог отдавна е предопределил живота и смъртта ни и никой не може да промени това. Времето, в което майка ми трябваше да умре, също беше в Божиите ръце и беше предначертано от Него, но въпреки това вярвах, че е умряла от депресия и болест, предизвикани от тревогите за мен и от това, че ѝ липсвах. Не признавах Божието върховенство! Особено като се замисля как майка ми се бореше да ме отгледа до зряла възраст, след като баща ми почина, и за това, че бе остаряла и се бе разболяла, а аз не бях в състояние да се грижа за нея, се чувствах задължена към нея, а сърцето ми не искаше да се успокои в дълга ми. Всъщност животът на човек идва от Бог и всичко, на което се радвам, е дарено от Бог. Не се чувствах задължена на Бог заради това, че не съм изпълнила добре дълга си, а винаги се чувствах задължена на майка ми, до степен, че да съжалявам, че съм изпълнявала дълга си. Наистина не бях достойна да се нарека човек!

По-късно прочетох Божиите слова, в които Той провежда общение за това, че „родителите ти не са твои кредитори“, и възгледите ми се промениха. Всемогъщият Бог казва: „Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Кой кого е избрал? Ако го погледнеш от Божия гледна точка, отговорът е: нито един от вас. Нито ти си избрал да се родиш, нито родителите ти са избрали те да те родят. Ако погледнеш корена на този въпрос, това е отредено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос се разбира от хората лесно. От твоя гледна точка ти си роден от родителите си пасивно, без да имаш никакъв избор по въпроса. От гледна точка на твоите родители те са те родили по собствена независима воля, нали? С други думи, като оставим настрана Божието предопределение, когато става въпрос за раждането ти, твоите родители са тези, които са имали цялата власт. Те са избрали да те родят и решението е било тяхно. Ти не си избрал да те родят, пасивно си бил роден от тях и не си имал никакъв избор по въпроса. Затова, след като твоите родители са имали цялата власт и те са избрали да те родят, те имат задължението и отговорността да те възпитат, да те отгледат до пълнолетие, да ти осигурят образование, храна, дрехи и пари — това е тяхна отговорност и задължение и е това, което те трябва да правят. При положение, че винаги си бил пасивен през периода, в който са те отглеждали, ти не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил млад, не си имал способността да се отгледаш сам, не си имал друг избор, освен пасивно да бъдеш отгледан от родителите си. Бил си отгледан по начина, по който родителите ти са избрали, и ако са ти давали хубава храна и напитки, значи си ял и пил хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. Все едно родителите ти да се грижат за цвете. Щом искат да се грижат за цвете, те трябва да го торят, да го поливат и да се погрижат да получава слънчева светлина. И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали старателно и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) Това, че родителите ти изпълняват отговорността си към теб, не се счита за доброта. В такъв случай счита ли се за доброта това да изпълняват своята отговорност към цвете или растение, като го поливат и торят? (Не.) Това е още по-далеч от добротата. Цветята и растенията растат по-добре навън — ако са засадени в земята, те процъфтяват на вятъра, слънцето и дъждовната вода. Когато са засадени в саксия на закрито, те не растат толкова добре, колкото навън, но където и да са, те са живи, нали? Бог го е постановил, независимо къде се намират. Ти си жив човек, а Бог поема отговорност за всеки живот, като му дава възможност да оцелее и да следва закона, който спазват всички сътворени същества. Но като личност ти живееш в средата, в която те отглеждат твоите родители, затова трябва да растеш и да преживяваш в тази среда. Това, че живееш в тази среда, в по-широк план се дължи на Божията повеля, а в по-тесен — на твоите родители, които те отглеждат, нали? Във всеки случай родителите ти изпълняват отговорност и задължение, като те отглеждат. Да те отглеждат, докато станеш възрастен човек, е тяхна отговорност и задължение и не може да се нарече доброта. Ако не може да се нарече доброта, не е ли тогава нещо, от което трябва да се ползваш? (Така е.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш милост или доброта от тях. […] Твоето отглеждане е отговорност на твоите родители. Те са избрали да те родят, така че имат отговорността и задължението да те отгледат. Като те отглеждат, докато станеш възрастен, те изпълняват отговорността и задължението си. Не им дължиш нищо, затова не е необходимо да им се отплащаш. Не е нужно да им се отплащаш — това ясно показва, че родителите ти не са твои кредитори и че не е необходимо да правиш нищо за тях в замяна на тяхната доброта. Ако обстоятелствата ти позволяват да изпълниш част от отговорността си към тях, тогава го направи. Ако средата и обективните ти обстоятелства не ти позволяват да изпълниш задължението си към тях, тогава не е необходимо да го обмисляш твърде много и не бива да смяташ, че си им задължен, защото родителите ти не са твои кредитори“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Божиите слова ми позволиха да разбера, че Бог има върховенство над идването на всеки човек на този свят, и Го подрежда. Моето раждане в това семейство също бе предначертано от Бог. Независимо колко страдания бе изтърпяла майка ми, за да ме отгледа, това е било нейна отговорност и не би трябвало да го считам за доброта. Точно както казва Бог: „След като твоите родители са имали цялата власт и те са избрали да те родят, те имат задължението и отговорността да те възпитат, да те отгледат до пълнолетие, да ти осигурят образование, храна, дрехи и пари — това е тяхна отговорност и задължение и е това, което те трябва да правят“. Но аз не разбирах истината и не виждах нещата според Божиите слова. Винаги съм вярвала, че след смъртта на баща ми, майка ми се превърна за мен и в майка, и в баща, живееше скромно, за да мога да ходя на училище, и се бореше да ме отгледа до зряла възраст, и без грижите и възпитанието на майка ми нямаше да бъда това, което съм днес. Смятах грижите на майка ми за доброта и винаги съм искала да ѝ се отплатя за тази грижовна доброта. В момента, в който чух, че е починала, се почувствах толкова разстроена, и чувствах, че не съм се грижила добре за нея. Дори не можах да бъда с нея в последните ѝ мигове и затова чувствах, че съм лоша дъщеря. Чувствах се задължена само към нея и не бях в настроение да изпълнявам дълга си. Ако продължавах да живея с това задължение към майка ми и не можех да изпълнявам дълга си, тогава наистина нямаше да имам съвест и човешка природа. Когато се замислих за смъртта на майка ми, дори накрая да бях с нея, нямаше да мога да спася живота ѝ. Макар другите да ме бяха хвалили, че съм добра дъщеря, какъв смисъл щеше да има от това?

После прочетох още от Божиите слова. Бог казва: „Повлияни от традиционната китайска култура и общоприетите представи, китайците смятат, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме съди. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го ненавиждат и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. […] Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези хора. Неспособен да издържиш на упреците на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). „В света на невярващите има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в животинския свят. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества, включително и хората, спазват. Това, че всички видове живи същества го спазват, е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. […] Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че животинският свят спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Човешките същества са наричани висши животни от хората. Нима не са по-нисши от животните, ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти, докато са те отглеждали, и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, те са правили само това, което е трябвало в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох Божиите слова, разбрах следното: причината да изпитвам толкова много болка беше, че бях повлияна от идеи и възгледи като „Човек, който няма синовно отношение, е по-нисш и от звяр“ и „Отгледай деца, които да те издържат, когато остарееш“. Мислех, че синовното отношение към родителите е напълно естествено и оправдано, а обратното е предателство и те прави по-нисш и от звяр. Укривах се и не можех да се грижа за майка си вкъщи, така че имах гузна съвест и се чувствах задължена към нея. Страхувах се също, че хората ще кажат, че нямам съвест и съм лоша дъщеря, така че чувствах такава болка и не бях в състояние спокойно да изпълнявам дълга си, а по-късно, когато чух, че майка ми е починала, се сринах. Разбрах, че ми бяха внушени тези идеи на традиционната култура, и смятах, че да имам синовно отношение към родителите си е по-важно от това да изпълнявам дълга си на сътворено същество, и дори съжалявах, че проповядвам евангелието и изпълнявам дълга си — не беше ли това проявление на предателство към Бог? Тъй като бях арестувана от полицията за проповядване на евангелието, не можех да се върна у дома. Но вместо да мразя Компартията, бях обвинила Бог, като вярвах, че това е било причинено от проповядването на евангелието. Наистина бях обърнала всичко наопаки и не можех да разбера кое е правилно и кое не! Всичко, което имам, идва от Бог. Той се беше грижил за мен и ме беше защитавал през всичките тези години, за да имам възможност да проповядвам евангелието и да изпълнявам дълга си, да се стремя към истината и да бъда спасена от Бог. Не само че не бях благодарна на Бог, но Го бях разбрала погрешно и Го обвинявах, и дори съжалявах, че изпълнявам дълга си. Наистина нямах съвест! Едва тогава разбрах, че идеите и възгледите като „Човек, който няма синовно отношение, е по-нисш и от звяр“ и „Отгледай деца, които да те издържат, когато остарееш“ са погрешни и че те са начин, по който Сатана заблуждава и покварява хората. Вече не исках да живея според идеите и възгледите на Сатана, а исках да гледам на хората и нещата, да се държа и да действам според Божиите слова.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълниш своя дълг, не е ли присъщо на две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). „Като тяхно дете трябва да разбереш, че родителите ти не са твои кредитори. Има много неща, които трябва да направиш в този живот, и това са все неща, които едно сътворено същество трябва да върши и които са ти поверени от Господа на творението, и те нямат нищо общо с твоята отплата за добротата на родителите ти. Проявата на синовна почит към тях, да им се отплащаш и отблагодаряваш за тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с твоята мисия в живота. Може и да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Нека го кажа ясно, можеш да правиш част от това и да изпълняваш част от отговорностите си, когато обстоятелствата го позволяват. Когато не го позволяват, не е нужно да настояваш да го правиш. Не е нещо ужасно да не можеш да изпълниш отговорността си да проявиш синовна почит към своите родители, а просто донякъде противоречи на съвестта ти, на човешкия морал и на човешките представи. Ала поне не противоречи на истината и Бог няма да те съди за това. Когато разбереш истината, съвестта ти няма да изпитва угризения заради това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). От Божиите слова разбрах как децата трябва да се отнасят към родителите си. Майка ми не беше мой кредитор. Дойдох на този свят с мисия, която трябваше да изпълня, което означава да изпълнявам дълга си на сътворено същество. Ако обстоятелствата и условията позволяваха, тогава можех да се грижа за мама, да проявявам синовно отношение и да изпълнявам отговорностите и задълженията на дете. Ако обстоятелствата не го позволяваха, не беше нужно да настоявам за това. Освен това не че не исках да проявя синовно отношение към майка си, а не можех да се прибера вкъщи, за да се грижа за нея, защото бях тормозена и преследвана от Компартията. Не че не нямах синовно отношение и не беше необходимо да се интересувам от това какво мислят другите за мен. Най-важното беше да се подчиня на Божието върховенство и подредби и да изпълнявам добре дълга си. Като разбрах това, вече не се чувствах възпирана и можех да вложа сърцето си в дълга си. Именно съдът и разобличаването на Божиите слова ми позволи да разбера някои от собствените си погрешни възгледи, да възприема към мама подход, който е в съгласие с истините принципи, да не се чувствам повече задължена на майка си и да мога да успокоя сърцето си и да изпълня дълга си.