От малка приемам родителите си като пример за подражание в следването на Бог. Те изглеждаха много пламенни във вярата си и склонни да правят саможертви. Малко след като прие Всемогъщия Бог, мама напусна много добра работа, за да се отдаде изцяло на дълга си. Имаше някои умения и знания и беше готова да плаща цена, затова все ѝ възлагаха важни дела в църквата. След това семейството ни бе предадено от един Юда и родителите ми започнаха да се укриват заедно с мен, за да не бъдат арестувани от Компартията. Въпреки това продължиха да изпълняват дълга си. Животът им беше непретенциозен, държаха се като отдадени и духовни хора, затова членовете на църквата често казваха, че родителите ми имат добра човешка природа, че са истински вярващи и се стремят към истината. Заради тормоза на Компартията трябваше да бъда разделена от родителите си, когато бях на 10. Вече не можехме да се виждаме, но аз запазих това възторжено впечатление от тях. Много им се възхищавах и ми се струваше, че вярата им в Бог е огромна, че с всичките им саможертви и поемане на важен дълг със сигурност се стремят към истината и имат добра човешка природа, така че Бог трябва да ги одобрява. Дори ми се струваше, че може да бъдат спасени. Много се гордеех, че имам такива родители.

После всички избягахме в чужбина заради преследването на Компартията. Когато се свързах с тях по-късно, видях, че продължават да изпълняват дълга си в чужбина. Когато разбрах, че майка ми е заемала няколко поста на надзорник, ѝ се възхитих още повече. Родителите ми бяха вярващи през всичките тези години и бяха жертвали толкова много, а и имаха важен дълг. Мислех, че явно се стремят към истината и имат духовен ръст, така че занапред мога да се обръщам към тях за помощ в трудни моменти. Беше страхотно.

След това понякога си говорехме за настоящите си състояния. Веднъж баща ми каза, че в момента върши работа, която според него не изисква специални технически умения, и иска да я смени с друга. Тогава аз преживявах точно същото, така че разговаряхме и си споделихме някои Божии слова. След известно време, като четох Божието слово и търсих истината, видях, че проявявам капризност в дълга си. Исках какъвто и да е дълг, който да ме издигне в очите на другите, в противен случай се отнасях небрежно. Бях много себична и не показвах истинска вяра. Презрях се и успях да изляза от това състояние. Но баща ми не можеше да се измъкне и не намираше мотивация да изпълнява дълга си. Бях объркана. Като беше вярващ от повече от десет години, трябваше да има известен духовен ръст. Защо не можеше да реши проблема с придирчивостта в дълга си? Осъзнах също, че когато говорех с родителите си за проблемите си, те ми пращаха някои Божии слова и споделяха възгледите си за нещата, но думите им всъщност не ми помагаха. Добих смътното усещане, че те всъщност не разбират истината, както аз си мислех. После братята и сестрите разговаряха за писането на есета със свидетелство. Смятах, че като вярващи отдавна, родителите ми трябва да имат много преживявания, особено майка ми. Тя беше понасяла тормоз от антихрист и беше несправедливо отлъчена от църквата, но продължаваше да разпространява евангелието. След като я приеха обратно, тя даваше всичко от себе си във всеки дълг, който ѝ възложеха, а дългът ѝ се промени няколко пъти, затова смятах, че има множество преживявания. Мислех, че трябва да ги опише, за да свидетелства за Бог. Започнах от време на време да я приканвам да напише есе, но тя все го избягваше. Казваше, че иска, но е твърде заета в дълга си и не може да намери удобно време. Продължавах да настоявам, но тя нищо не написа. Веднъж ми каза, че не може да си събере мислите, когато седне да пише, и че не знае откъде да започне, и иска да го обсъди с мен. Много се зарадвах. Наистина исках да чуя за всичките ѝ преживявания през годините. Много се изненадах обаче, че когато говореше за случилото се и за проявената от нея поквара, не споделяше никакво истинско разбиране, а говореше доста негативни неща и се поставяше в рамки. Изглежда ѝ беше много болезнено да разказва преживяванията си, сякаш просто не е имала избор и се е подчинявала. Не чух да казва нищо за това какво е спечелила от този опит. След разговора ни се почувствах много разочарована. Мислех си, че ако действително беше спечелила нещо, колкото и болезнено да е било то тогава, четенето на Божиите слова, стремежът към истината и узнаването на волята Му ще да са ѝ дали истинско разбиране за нея самата и за Бог, от което тя в крайна сметка би трябвало да е истински щастлива. Тя обаче продължаваше да говори с болка за преживяванията си от миналото и имаше интуитивно и непрактично разбиране за себе си. Нима това не значеше, че ѝ липсва практическо преживяване? Изведнъж ми просветна — нищо чудно, че никак не ѝ се пишеше свидетелство за Бог. Само се оправдаваше с липсата на време. Всъщност не беше придобила истината и нямаше реални придобивки, затова не можеше да напише свидетелство. Баща ми беше склонен да опита да напише нещо, но есето му беше пълно с клишета и не съдържаше кой знае какво за себепознанието му или за придобитото от него. Не отговаряше на годините му на вяра. Сетих се, че Бог казва: „Дали можеш да бъдеш спасен не зависи от това колко голям е стажът ти или колко години си работил, а още по-малко зависи от това колко препоръки си натрупал. По-скоро зависи от това дали стремежът ти към нещо е дал плод. Трябва да знаеш, че спасените са „дърветата“, които дават плод, а не дърветата с буйна листна маса и обилни цветове, които обаче не дават плод. Дори ако си прекарал много години в скитане по улиците, какво значение има това? Къде е твоето свидетелство?“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Практика (7)“). Това ми отвори очите. Вярно е. Колкото и човек да е по-възрастен и колкото и работа и опит да има, ако всъщност не е спечелил нищо от това, през което е преминал, ако не е придобил истината и не е свидетелствал, това значи, че няма живот. Такъв човек никога не може да бъде спасен. Не мога да ви опиша чувството, което ме обзе, когато разбрах това. Образът на родителите ми като хора, които разбират истината и имат духовен ръст, за първи път се разпадна. Не разбирах. След толкова години вяра и толкова много саможертви защо не бяха придобили истината? Не можах да се въздържа и тайничко си поплаках. След това вече не им се възхищавах толкова, но все пак си мислех, че въпреки всичко, след като са дали толкова много от себе си през тези години, поне имат прилична човешка природа и са истински вярващи. Ако можеха да изпълняват добре дълга си и започнеха да се стремят към истината, все пак можеше да бъдат спасени. Тогава обаче се случиха някои неща, които промениха мнението ми за тях.

Един ден разбрах, че баща ми е отстранен от дълга си, защото все бил нехаен и мързелив и не се справял добре. Малко след това научих, че и майка ми е освободена, защото човешката ѝ природа била лоша и нямала разум, а и била твърде арогантна и причинявала прекъсвания в дълга си. Бях шокирана и не можех да повярвам. Как се е стигало дотам? Нима неспособността да изпълняваш дълг не означава практически, че си унищожен? Имали лоша човешка природа? Всички, които познаваха родителите ми отпреди, казваха, че имат много добра човешка природа. Как иначе щяха да се откажат от толкова много? Много се тормозех и ме мъчеха всякакви тревоги. Чудех се как са и дали страдат. Чувствах се все по-мрачна и потисната през цялото време и знаех, че това трябва да е станало според принципите на истината и че е правилно, но ми беше трудно да го приема. Родителите ми преминаха през толкова много, все бягаха от Компартията и толкова дълго бяхме разделени през годините. Така се надявах, че ще се съберем отново в царството, след като Бог завърши делото Си. Обаче, след като преминаха през толкова възходи и падения и свършиха толкова много работа, как може да ги освободят с такава лекота? Много се разстроих и избухнах в плач. Няколко дни само въздишах и нямах никаква енергия. Щом си помислех за това, се разстройвах и само се влачех насам-натам. Изведнъж загубих всякаква мотивация за стремеж към истината. Знаех, че състоянието ми не е добро, и все си казвах: „Има причина за освобождаването на мама и татко. Бог е праведен“. Но сърцето ми просто отказваше да го приеме и аз се опитвах да споря с Бог. Имаше братя и сестри, които нямаха особен принос към църквата и не изпълняваха съществен дълг, които обаче запазиха дълга си. Защо мама и татко не успяха да запазят дълга си? Каквито и проблеми да са имали, дори да не са допринесли с нищо, много се стараеха. Не можеше ли да им се даде още един шанс предвид всичкото им страдание и работата, която бяха свършили? Знаех, че състоянието ми не е добро, че упорствам и нямам мотивация да се стремя към истината. Застанах пред Бог в молитва: „Боже, много ми е трудно. Моля Те, води ме и ми помогни да узная волята Ти“.

После питах една сестра как да се справя със състоянието си. Не можах да сдържа сълзите си, докато ѝ разказвах всичко. Тя ми каза: „Родителите ти са загубили дълга си, но не са отлъчени. Защо си толкова разстроена? Трябва да видиш, че в това се съдържа Божията воля. Бог им дава шанс да се покаят“. Нейните думи ми отвориха очите. Вярно беше. Бог никога не е казал, че отнемането на нечий дълг означава, че човекът ще бъде унищожен. А и някои братя и сестри започват да се самоанализират, изпитват съжаление и после истински се променят и покайват едва след като ги уволнят. После отново поемат дълг. А и да имаш дълг не означава, че можеш да бъдеш напълно спасен. Ако не се стремиш към истината, Бог пак може да те разобличи и унищожи. Всъщност уволнението означаваше, че Бог дава на родителите ми шанс да се покаят, но аз мислех, че ще бъдат унищожени. Това не съответства на истината. Като го погледнах по този начин, се почувствах малко по-добре, но още се разстройвах, щом се сетех за това. Все ми се струваше, че църквата е била твърде сурова с тях.

После прочетох този откъс от Божиите слова: „Колкото по-малко разбиране имаш по даден въпрос, толкова повече трябва да имаш богобоязливо и благочестиво сърце, и трябва често да идваш пред Бог, за да търсиш Божията воля и истината. Когато не разбираш нещо, се нуждаеш от Божието просветление и напътствие. Когато се сблъскваш с неща, които не разбираш, трябва да молиш Бог да работи повече върху теб. Това са Божиите добри намерения. Колкото повече идваш пред Бог, толкова по-близо до Него ще е сърцето ти. И нима не е вярно, че колкото по-близо до Бог е сърцето ти, толкова повече ще живее в него Той? Колкото повече Бог е в сърцето на човека, толкова по-добри ще са стремежът му, пътят, по който върви, и състоянието в сърцето му“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Да цениш Божиите слова е основата на вярата в Бог“). Малко се успокоих, след като прочетох Божиите слова. Бог казва, че колкото по-малко разбираш нещо, толкова повече трябва да търсиш истината с почит към Бог, за да подобриш състоянието си. Знаех, че уволнението на родителите ми трябва да е било пригодно за църквата и не бива да се оплаквам. Стараех се да не мисля постоянно за това, но не се справих истински с неразбирането си и отдалечаването си от Бог. Чувствах се наранена, щом се сетех за това. После разбрах, че когато сме объркани за нещо, трябва да търсим истината, а не да следваме правилата, да се въздържаме и да оставяме нещата да преминават като в мъгла. Така не се решават проблеми. Аз всъщност не познавах родителите си много добре. Знаех само, че наглед се бяха отказали от много неща и другите говореха добри думи за тях, но това е едностранчиво и повърхностно. Исках да знам какво говорят за тях братята и сестрите, с които те бяха общували, а не да се водя само от чувствата си. Започнах да проучвам поведението на родителите ми в дълга им. Когато прочетох оценките на братята и сестрите за тях, видях, че баща ми е бил винаги нехаен и е избягвал всички трудни задачи. Не е влагал много усилия и не е плащал цена. Имал умения, но бил винаги пасивен в дълга си и не постигал много. Дългът му е бил сменен няколко пъти, но той не се справял добре с нито един. В евангелския дълг също бил нехаен и избягвал трудната работа. Не свършвал нищо без надзора на началника си. Когато братята и сестрите посочили проблемите в дълга му, той, вместо да се самоанализира, започнал да се оправдава с думите, че остарявал и имал здравословни проблеми, че дългът не съответствал на силните му страни, затова било нормално да има проблеми, а и другите очаквали твърде много от него. Тъй като никога не постигал добри резултати в дълга си, той бил освободен. А майка ми наглед беше много енергична и можеше да плаща цена, но само така изглеждаше. Всъщност я карала през пръсти. Не вършела практическа работа, с което забавяла напредъка на църковното дело. Вършела много работа, но имало много проблеми и пропуски. Това довело до големи загуби за църквата. Все си пазела гърба и защитавала не интересите на църквата, а своите собствени. Понякога, когато трябвало да се справя със спешни въпроси, настоявала да изпратят друг от страх да не обиди някого. Това забавило църковното дело. Братята и сестрите посочваха, че е арогантна и инатлива. Правела каквото си иска и дори не обсъждала нещата с другите. Противяла се на предложенията на другите, била ревнива към работата си и не действала прозрачно. Братята и сестрите не били сигурни за някои подробности. Щом някой направел нещо, което не ѝ харесвало, тя избухвала и ги хокала ядосано. Други се чувствали ограничени от нея. Един брат се почувствал толкова зле, че ѝ казал: „Сестро, нямам качество. Сигурно ти е много тежко да работиш с мен, съжалявам“. Други казваха, че ако не бил дългът им, никога не биха общували с такъв човек. Проблемите ѝ били много сериозни, но тя пак не приемала, когато другите ѝ ги посочвали. Била предубедена и настроена срещу сестрата, която следяла работата ѝ. Мислела, че все другите са несговорчиви и нечестни. Беше голям шок. Просто не исках да повярвам, че родителите ми са такива.

После прочетох два откъса от Божиите слова. „Както съвестта, така и разумът трябва да са съставни части на човешката природа на хората. Те са и най-основните и най-важните. Що за човек е този, който няма съвест и не притежава разума, свойствен на нормалната човешка природа? Най-общо казано, това е човек с недостатъчна човешка природа, човек с изключително лоша човешка природа. По-конкретно, какви проявления на изгубена човешка природа показва този човек? Опитайте се да анализирате какви характерни черти имат такива хора и какви са конкретните им проявления. (Те са егоистични и лоши.) Егоистичните и лоши хора са небрежни в действията си и стоят настрана от всичко, което не ги засяга лично. Не зачитат интересите на Божия дом и нехаят за Божията воля. Не поемат никакво бреме да изпълняват дълга си или да свидетелстват за Бог и нямат чувство за отговорност“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да получи истината“). „Когато човек има добра човешка природа, искрено сърце, съвест и разум, това не са безсмислени или неясни неща, които не могат да се видят или докоснат, а по-скоро са неща, които могат да се открият навсякъде в ежедневието и всички те са неща от реалността. Да кажем, че даден човек е велик и съвършен. Дали това е нещо, което можеш да видиш? Не можеш да видиш, да докоснеш или дори да си представиш какво означава да си съвършен или велик. Ако кажеш обаче, че някой е егоистичен, можеш ли да видиш действията на този човек и дали отговаря на описанието? Ако се каже, че някой е честен и има искрено сърце, можеш ли да видиш това поведение? Ако се каже, че някой е измамен, нечестен и подъл, можеш ли да видиш тези неща? Дори със затворени очи можеш да почувстваш дали човешката му природа е нормална или достойна за презрение от начина, по който говори и постъпва. Следователно „добра или лоша човешка природа“ не е безсмислена фраза. Например егоизмът и низостта, лъжата и измамата, надменността и самоправедността са все неща, които можете да разберете в живота, когато срещнете даден човек. Това са негативните елементи на човешката природа. Следователно, могат ли да се доловят в ежедневието положителните елементи на човешката природа, като честността и любовта към истината, които хората би трябвало да притежават? Може ли да се види дали някой притежава просветлението на Светия Дух, дали може да получи Божието напътствие, дали има делото на Светия Дух? Можете ли да различите всичко това? Какви състояния трябва да притежава човек, за да получи просветлението на Светия Дух, да получи Божието напътствие и винаги да постъпва в съответствие с истините принципи? Трябва да има честно сърце, да обича истината, да търси истината във всичко и щом я разбере, да е способен да я практикува. Да притежава тези състояния означава да има просветлението на Светия Дух, да може да разбира Божиите слова и да практикува истината с лекота. Ако някой не е честен човек и в сърцето си не обича истината, ще му е трудно да получи делото на Светия Дух, и дори и да споделите истината с него, нищо няма да излезе от това. Как можете да разберете дали даден човек е честен? Трябва не само да гледате дали лъже и мами, но най-важното е да видите дали може да приеме истината и да я практикува. Това е най-същественото. Божият дом винаги е пропъждал хора и досега мнозина вече са пропъдени. Те не бяха честни хора, а всички бяха измамници. Обичаха неправедните неща и изобщо не обичаха истината. Независимо колко години са вярвали в Бог, не можеха да разберат истината или да навлязат в реалността. Още по-малко бяха способни да се променят истински. Следователно пропъждането им беше неизбежно. Какво да гледате първо, щом установите контакт с някого? Погледнете думите и делата им, за да видите дали са честни, дали обичат истината и дали могат да я приемат. Това е от решаващо значение. По принцип можете да видите същината на човека, стига да успеете да определите дали е честен, дали може да приеме истината и да я практикува. Що за човешка природа има, ако от устата му се леят мили думи, но той не прави нищо реално, а когато дойде време наистина да се свърши нещо, мисли само за себе си и никога за другите? (Егоизъм и подлост. Той няма човешка природа.) Лесно ли е за човек без човешка природа да придобие истината? Трудно е. […] Не обръщайте внимание на това, което казват такива хора. Трябва да видите какво изживяват, какво разкриват и какво е тяхното отношение, когато изпълняват дълга си, както и какво е вътрешното им състояние и какво обичат. Дали човек притежава човешка природа, ако любовта към собствената му слава и изгода надхвърля предаността му към Бог, ако любовта към собствената му слава и изгода е по-важна от интересите на Божия дом, или ако любовта към собствената му слава и изгода е по-голяма от вниманието, което проявява към Бог? Това не е човек, който има човешка природа. Както Бог, така и другите, могат да видят поведението му. За такива хора е много трудно да придобият истината“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да получи истината“). От Божиите слова видях, че за да оценим човешката природа на някого, трябва да видим какво е отношението му към Божието поръчение и истината. Който има добра човешка природа, обича истината и зачита Божията воля в дълга си. Той приема Божието поръчение отговорно, надежден е и защитава интересите на църквата. Който има лоша човешка природа, е себичен и подъл и мисли само за собствените си интереси. Върши дълга си през пръсти, хитрува и само приказва, а не върши никаква истинска работа. Може дори да пренебрегне интересите на църквата и да ги изтъргува за собствена печалба. Като разгледах поведението на родителите си в светлината на Божиите слова, видях, че те не са добрите хора, за които ги мислех. Например баща ми — правеше повърхностни жертви, но странеше от трудната работа и не носеше бреме в дълга си. Когато трябваше да се плаща цена, си намираше какви ли не оправдания, за да се погрижи за плътта си, без да отчита нуждите на църквата. Постоянно се нуждаеше от надзор и подканване, за да изпълнява дълга си. Беше наистина пасивен. А майка ми, макар че постоянно беше заета, можеше да страда за дълга си и изглеждаше, че върши някаква работа, не постигаше реални резултати в дълга си и го изпълняваше само за през хората. Изглеждаше страшно заета, но търсеше само бързи придобивки. Правеше го заради собствения си статус. Докато работеше, не почиташе Бог, а това причини големи загуби на църковното дело. Когато ставаше въпрос за интересите на църквата, тя знаеше, че е най-подходяща за работата, но настояваше някой друг да я свърши. Не защитаваше интересите на църквата по съществени въпроси и в сърцето си не беше на една вълна с Бог. Аз виждах само, че изпълнява много задачи и плаща висока цена, но не разглеждах мотивите ѝ и не проучвах дали действително постига нещо, дали допринася с нещо и дали всъщност не нанася повече вреда, отколкото полза. Осъзнах, че оценката на нечия човешка природа не се свежда до повърхностни жертви или усилия, а до това дали мотивите на човека са правилни и дали той наистина мисли за църковното дело, или върши нещата заради собственото си име и статус. Хората с добра човешка природа може да не разбират истината, но имат добри намерения и се вслушват в съвестта си. Те подкрепят Божия дом и зачитат интересите му, затова действително постигат резултати. Тези с лоша човешка природа обаче, колкото и да страдат и да се трудят, са повърхностни във всичко, което правят, мислят и планират само собствените си печалби и не мислят истински за църковното дело. Затова в работата им има много пропуски и всъщност не постигат нищо. Може и да успеят да свършат нещо благодарение на дарбите или опита си, но в дългосрочен план загубите от тях са повече от ползите, защото човешката им природа и характерът им са лоши. На тях не може да се разчита и не вършат истинска работа. Никога не знаеш кога ще навредят на църковното дело. Когато осъзнах това, бях напълно убедена, че родителите ми нямат добра човешка природа.

Все съм си мислила от колко много неща са се отказали, сред които добре уреден живот, как са изпълнявали дълга си в добро и зло почти две десетилетия, така че дори и да не се стремят към истината, поне са истински вярващи и добри хора. Има обаче мнозина, които могат показно да устояват на трудности, но мотивацията им и същината на усилията им са различни. Не разбирах какво ги мотивира да работят така усърдно и не знаех дали действително постигат нещо. Гледах само повърхностните им усилия и мислех, че са истински вярващи с добра човешка природа. Гледната ми точка беше наистина повърхностна и глупава. Като вярващи, през всички тези години сме страдали от потисничеството на Компартията и сме понесли болката от разпадането на семействата ни, но сме се радвали на толкова много от Божията благодат. Бог ни дава не само толкова много истини, но и изобилна подкрепа, за да задоволи житейските ни нужди. Човек със съвест и разум трябва да дава всичко от себе си, за да изпълнява дълга си и да се отплати за Божията любов. Но след като толкова години вярваха и научиха толкова много от доктрината, родителите ми пак нямаха елементарна отговорност към дълга си. Не можеха дори да защитават интересите на църквата. Ако се съди по действията им, отнемането на дълга им е проява на Божията праведност. Това е било добре не само за църковното дело, но и за тях. Ако този провал и тези грешки можеха да им помогнат да разсъждават върху себе си, да се обърнат към Бог и да променят отношението си към дълга си, това би било спасение за тях и повратна точка по пътя на вярата им. Ако продължаваха да се държат така и не показваха самоанализ, покаяние или промяна, наистина можеше да бъдат разобличени и унищожени. Сетих се за едни Божии слова: „Бог е повелил колко страдания трябва да понесе човек и какво разстояние трябва да измине по пътя си, и в действителност никой не може да помогне на никого другиго“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Пътят … (6)“). Не можех да направя нищо повече от това да посоча проблемите, които виждам, и да положа всички усилия да им помогна, но не биваше да се тревожа за пътя, който са избрали. Когато осъзнах това, сърцето ми се озари. Престанах да си скубя косите и да плача за тях и вече можех да подходя правилно към ситуацията.

По-късно прочетох тези два откъса: „Трябва да знаеш какъв вид хора желая Аз; нечисти не допускам в царството — на нечистите не е позволено да осквернят свещената земя. Дори и да си вършил много работа в продължение на дълги години, ако в края си все същият нечист окаяник, по законите на небесата би било непоносимо да пожелаеш да влезеш в царството Ми! От сътворението на света до днес, никога не съм предлагал лесен достъп до Моето царство срещу раболепие. Това е небесно правило и никой не може да го наруши!“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“). „Аз решавам назначението на всеки човек не според възрастта му или общественото му положение, нито според изтърпените от него страдания, а най-малко според това доколко предизвиква жалост. Съдя хората по това дали притежават истината. Не съществува никаква алтернатива. Трябва да осъзнаете, че всички онези, които не следват Божията воля, също ще бъдат наказани. Това е безспорен факт“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Подгответе си достатъчно много добри дела за вашето назначение“). Тези откъси много ме развълнуваха. Единственият критерий, по който Бог отсъжда дали някой може да бъде спасен, е дали той притежава истината и е постигнал нравствена промяна. Бог е работил през всичките тези години и е изразил толкова много истини, като ни е дал толкова конкретно и подробно общение относно пътя за постигане на спасение. Щом някой обича и приема истината, за него има надежда да бъде спасен от Бог. Но ако някой, макар и да вярва от години, прави саможертви само външно, не практикува истината и не променя нрава си, то той не приема истината, а я мрази. Такъв човек, колкото и да се жертва и колкото и години да работи, колкото и важен дълг да е имал, ако в крайна сметка не е спечелил истината и не е постигнал нравствена промяна, а още се бунтува срещу Бог и Му се противи, като прекъсва църковното дело, не може да бъде спасен. Тези, които вършат много злини, ще бъдат наказани от Бог и това се определя от Божията праведност. Като разбрах това, ми стана по-ясно как родителите ми са стигнали дотук. Бяха напуснали дома и работата си, бяха се трудили усърдно, но не обичаха истината. Бяха повърхностни и своеволни в дълга си и не разсъждаваха върху себе си въз основа на Божиите слова. Когато братята и сестрите им посочваха проблемите им, те само се оправдаваха и все смятаха, че проблемът е у другия, понеже очаква твърде много от тях. Това доказваше, че мразят истината и не я приемат. Затова нравите им не се бяха променили след толкова години. Въпреки годините на вяра и работа, които се трупаха зад гърба им, те ставаха все по-арогантни. От отношението им към истината виждах, че всичките им саможертви не са били, за да спечелят истината и живота, а са били направени с неохота и за благословии. Също като Павел, който правел всичко, за да сключи сделка с Бог. Не бил истински вярващ, който искрено дава всичко от себе си за Бог. Стана ми ясно, че това дали някой се стреми към истината, има добра човешка природа и може да бъде спасен трябва да се преценява според отношението му към истината. Повърхностният му принос и количеството на свършената от него работа, както и естеството на дълга му не са съществени. Някои братя и сестри може да не допринасят много за църквата и дългът им може да изглежда незначителен, но са праволинейни и влагат цялото си сърце в него. Онзи, който е съсредоточен върху стремежа към истината и размишленията за собствената си поквара, изпитва съжаление, практикува истината, и постига промени в покварения си нрав, е човек, който може да стои непоклатим в Божия дом. Чрез тези мисли видях Божията праведност. Божият критерий за оценка на хората никога не се е променял. Аз просто гледах на спасението като на въпрос на късмет. Мислех, че Бог няма да изостави онези, които са правили големи саможертви и са работили усилено, дори и да нямат никакъв принос. Но в случая с родителите ми наистина видях Божията праведност. Бог не съди въз основа на хорските чувства или представи. Той преценява всеки човек според критериите за истината. Не прави изключение дори за хора, които са имали важна роля в църквата.

По-късно прочетох още няколко откъса, които ми дадоха просветление и утеха. Бог казва: „Един ден, когато разбереш част от истината, вече няма да мислиш, че майка ти е най-добрият човек или че родителите ти са най-добрите хора. Ще осъзнаеш, че и те са членове на покварения човешки род и че и те имат същия покварен нрав. Единственото, което ги отличава, е физическата кръвна връзка с теб. Ако не вярват в Бог, значи са същите като неверниците. Вече няма да гледаш на тях от гледната точка на член на семейството или от гледната точка на плътската ви връзка, а от страната на истината. Кои са основните аспекти, на които трябва да обърнеш внимание? Трябва да видиш възгледите им за вярата в Бог, възгледите им за света, възгледите им за справяне с проблемите и най-важното — отношението им към Бог. Ако оцениш тези аспекти вярно, ще можеш ясно да видиш дали са добри или лоши хора. Един ден може би ясно ще видиш, че те са хора с покварен нрав, точно като теб. Може да стане още по-ясно, че те не са добронамерените хора, които изпитват истинска любов към теб, както си си представял, и че изобщо не са способни да те водят към истината или по правилния път в живота. Може ясно да видиш, че това, което са направили за теб, не ти е много полезно, и че не ти помага да поемеш по правилния път в живота. Може също да откриеш, че много от техните практики и мнения противоречат на истината, че идват от плътта, и че това буди у теб презрение към тях и чувства на отвращение и омраза. Ако стигнеш до тези изводи, тогава в сърцето си ще си способен да се отнасяш към родителите си правилно и вече няма да ти липсват, няма да се тревожиш за тях и ще си способен да живееш отделно от тях. Те са изпълнили мисията си като родители, така че вече няма да ги приемаш като най-близките си хора или да ги издигаш в култ, а ще се отнасяш към тях като към обикновени хора. И тогава ще се освободиш напълно от оковите на емоциите и наистина ще се избавиш от емоциите си и от семейната си привързаност“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само промяната на покварения нрав може да доведе до истинска промяна“). „Много хора излишно страдат емоционално, а всъщност всичко това е ненужно, безполезно страдание. Защо го казвам? Емоциите на хората винаги ги ограничават, така че да не са способни да практикуват истината и да се подчиняват на Бог. Освен това, да бъдеш ограничаван от емоциите изобщо не е от полза за изпълнението на дълга или за следването на Бог и при това е огромно препятствие за навлизането в живота. Следователно страданието от ограничението, наложено от емоциите, няма смисъл и Бог не го помни. И така, как да се освободиш от това безсмислено страдание? Трябва да разбереш истината и да прозреш и разбереш същината на тези плътски връзки, и тогава ще ти е лесно да се освободиш от ограниченията, които налагат емоциите на плътта. […] Сатана иска да използва привързаността, за да ограничи и обвърже хората. Лесно ще ги измами, ако не разбират истината. Доста често хората са нещастни, плачат, понасят страдания и правят жертви заради своите родители и близки. Това е тяхното сляпо невежество. Те го понасят стоически и жънат това, което са посели. Да търпят тези неща е безполезно — безплодно усилие, което Бог изобщо няма да запомни — и може да се каже, че тези хора преминават през ада. Когато действително разбереш истината и вникнеш в същината им, ще станеш свободен и ще почувстваш, че предишното ти страдание е било невежо и сляпо. Няма да обвиняваш никого другиго, освен собствената си слепота, глупостта си и факта, че не си разбирал истината или не си виждал ясно нещата“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само промяната на покварения нрав може да доведе до истинска промяна“). Когато прочетох това, много се разчувствах. Бог ни разбира толкова добре! Всичките ми сълзи и излишни страдания се дължаха на това, че подхождах твърде емоционално и не разбирах нещата. Преди не прозирах родителите си, а само мислех, че са страхотни и възхитителни, че са пример за подражание за мен и че трябва да се стремя да съм като тях. Дори ги смятах за хора, които могат да бъдат спасени, но като ги видях в светлината на истината и Божиите слова, осъзнах колко дълбоко съм грешила и най-сетне прозрях какви хора са всъщност. Видях у тях много неща, които не само не ме възхищаваха, но и ме отблъскваха. Спрях да ги величая и да им се възхищавам и вече не страдах и не плачех за тях. Успях да ги възприема обективно.

От тази ситуация разбрах, че съм твърде загрижена за чувствата си, а когато живеех в светската си привързаност, мислех само колко ли страдат родителите ми и не можех да приема начина, по който реагира църквата. Противях се и дори ми се струваше, че Бог не е праведен. После осъзнах защо Бог мрази човешката привързаност. Защото, ако живеем според нея, бъркаме правилното с грешното и доброто с лошото, а това ни отдалечава от Бог. Преди не познавах себе си. Когато братята и сестрите виждаха как роднините им са уволнени и изритани и плачеха с дни, аз ги гледах с пренебрежение. Мислех, че ако ми се случи такова нещо, няма да съм толкова слаба. Когато обаче ме споходи същото, бях най-слаба от всички. Практически рухнах. Много се потиснах и това се отрази на дълга ми. Разбрах, че съм била наивна, глупава и напълно неразумна. От това преживяване добих известно разбиране за тези братя и сестри, които се стремят да се избавят от светските си привързаности, и донякъде се засрамих от предишното си невежество и надутост. Научих също, че във всичко, което се случва, има истина, към която да се стремим. Винаги има възможност да се научи урок и да се развие проницателност. Трябва да се отнасяме към всички околни, дори към родителите си, според Божиите слова и истината. Така няма да ги виждаме въз основа на чувствата си и няма да се противим на Бог. Слава Богу!