Като малък бях слаб и болнав. Случваше се родителите ми да ме карат на лекар посред нощ. Чукаха по вратата на дома на лекаря късно вечер и колкото и неприятен тон и лошо отношение да имаше той, те винаги бяха готови да го изтърпят, само и само да ме прегледа веднага. Страхуваха се да не се влоша и стояха будни цяла нощ, за да се грижат за мен. После, когато пораснах малко, виждах колко изтощени са родителите ми от работа всеки ден и ми беше жал за тях. Те обаче все ми казваха: „Трябва да спечелим повече пари, за да имаш по-добър живот и да можеш да си купуваш каквото искаш“. Мислех колко много са направили родителите ми за мен и реших да съм предан син и да не ги оставям да се преуморяват. Когато отидеха на работа, чистех къщата и се научих да пера и да готвя. Щом те се върнеха вкъщи и видеха, че всичко е изрядно, казваха с доволство: „Не отгледахме това дете напразно!“. Тези думи ме правеха много щастлив. Смятах, че си заслужава да улеснявам родителите си и да им осигурявам малко повече време за почивка.

После и тримата повярвахме в Бог и аз се преместих другаде, за да изпълнявам дълга си. Майка ми много ме подкрепяше в това да изпълнявам дълга си, а баща ми, макар да не беше очарован, също уважаваше избора ми. След това обстоятелствата се влошаваха все повече и много братя и сестри бяха арестувани, докато изпълняваха дълга си. Веднъж се прибрах вкъщи и татко ми каза тревожно: „Толкова години сме те отглеждали и никога не сме искали от теб блестящо бъдеще, искаме само да си до нас. Ти обаче напусна дома, за да изпълняваш дълга си, и вече не можем да те виждаме, когато искаме. Положението в момента е доста неблагоприятно. Ако те арестуват на улицата, какво мога да направя? Какво ще стане с бъдещето ти?“. Много се изненадах от думите на баща ми. Как можа да каже такова нещо? Ако се откажех от изпълнението на дълга си заради страх от арест, нямаше ли да предам Бог и да стана дезертьор? Казах на баща си сериозно: „Татко, не бива да ми пречиш да изпълнявам дълга си. Вече съм възрастен човек и след внимателно обмисляне съм решил да напусна дома, за да изпълнявам дълга си. Би трябвало да ме подкрепяш!“. Много се ядоса и каза: „Толкова години съм те гледал, а ти си тръгваш просто така. Най-сетне разбрах, че съм отгледал неблагодарна отрепка!“. Тези думи много ме разстроиха и очите ми се наляха със сълзи. Сетих се как, когато боледувах като дете, баща ми ме прегръщаше по цяла нощ и не мигваше само за да се грижи за мен, и колко усилено работеха родителите ми, за да изкарат пари и да ми осигурят добър живот. А сега не само че не бях предан син, но и дори не можех да прекарвам време с тях. Никак не бях изпълнил синовния си дълг. Като гледах как ядосания ми баща се отдалечава, се почувствах виновен. Исках да бъда с родителите си и да прекарвам повече време с тях. В този момент обаче си помислих за Бог. Преди, когато още не вярвах в Бог, често чувствах празнота и не знаех защо съм на този свят. След като повярвах в Него, разбрах чрез четене на словото Му, че именно Бог е създал хората, че Той ми е дал диханието. Имам собствена мисия в този свят. Едва тогава осъзнах стойността на собственото си съществуване и спрях да се чувствам празен и загубен. След като се бях наслаждавал на такава велика любов от Бог, не можех да съм безсъвестен и да се откажа от дълга си. В този момент събрах сили да въстана срещу плътта си и заминах, за да продължа да изпълнявам дълга си.

През 2019 г. ме арестуваха, докато изпълнявах дълга си. По време на разпита полицаите доведоха чичо ми в ареста и казаха, че той е биологичният ми баща. Наредиха ми веднага да обясня ситуацията в църквата, за да мога да си отида вкъщи при биологичните си родители. Не казах нищо. В крайна сметка чичо ми плати, за да ме освободят. Полицаите подозираха, че следвам родителите си във вярата в Бог, и не ми позволиха да си отида у дома или да им се обадя. Само разрешиха на чичо ми да ме отведе другаде. Понеже чичо беше платил гаранцията ми, полицията звънеше да го заплашва почти ежедневно. Чичо ми вярваше на слуховете, които бе чул от Компартията, и се опита да ми попречи да вярвам в Бог. Каза така: „Вече си голям човек, би трябвало да разбираш нещата. Ние с майка ти, както и осиновителите ти, не можем да търпим този тормоз. Полицията ни се обажда всеки ден да ни тормози заради вярата ти в Бог. Вече съм доста стар. Когато полицаите ми се скараха, аз пак, срам — не срам, казах някоя добра дума за теб. Имаш ли представа колко трудно е това за мен?“. Като видях, че биологичният ми баща и осиновителите ми бяха забъркани в моите работи, много ме заболя. Древните казват: „Синовната обич е най-голямата добродетел от всички“. Всички деца трябва да са предани на родителите си и да гледат да не ги тревожат. Осиновителите ми ме бяха отглеждали толкова години, а биологичните ми родители бяха изнудени да платят 140 000 юана на полицията, за да ме пуснат от ареста. Вината ме разяждаше отвътре. Преди изпълнявах задълженията си и не можех да съм до тях и да ги обгрижвам, а сега ме арестуваха заради вярата ми в Бог и те бяха въвлечени в страданието ми. Не бях направил нищо от това, което децата трябва да правят. Носех им само тегоби. Колкото повече разсъждавах за това, толкова по-зле се чувствах и дори си помислих: „Вярно ли е, че семейните ми неприятности ще приключат само ако се откажа от вярата си в Бог? Вярно ли е, че само ако умра, полицията ще спре да следи семейството ми и да тормози и унижава родителите ми?“. Тогава се чувствах много потиснат. Знаех, че ми хрумваха мисли да предам Бог, и мислех, че съм Му длъжник, но щом се сетех как осиновителите и биологичните ми родители бяха замесени в проблемите ми, се изпълвах с вина. Бях между чука и наковалнята и нямах минута спокойствие.

Тогава чичо ми и леля ми ме принудиха да започна работа, за да ми попречат да вярвам в Бог. Поръчаха и на колегите ми да ме следят и само да закъснеех вечер, започваха да ме разпитват: „Къде беше? С кого беше?“. Леля дори падна на колене и ме молеше, и спря да се храни, за да ме притисне да се откажа от вярата си в Бог. От цялата тази ситуация получих нервен срив. Усещах, че не съм свободен, че нямам лични права в тази къща. Сякаш нещо ме стискаше за гърлото и не можех да дишам. Исках да се противопоставя и да им отвърна така: „Защо се държите с мен така само защото вярвам в Бог?“. Но щом се сетех, че бяха забъркани в тази каша заради мен, и колко пари ги бяха глобили, сърцето ми спираше да се бунтува. Започвах да мисля как аз съм този, който не се държи като предан син, че те нямат друг избор освен да се държат с мен така и че родителите винаги са прави. Особено като си помислех как не прекарвах никакво време с родителите си и не проявявах синовна преданост през последните години, още по-силно усещах, че съм ги разочаровал. В този период всячески се стараех да се реванширам на родителите си. Купувах им лекарства, поех цялото домакинство и правех всичко възможно да работя и да изкарвам пари. С радост понасях трудността от това да работя извънредно до сред нощ. Исках само да изкарам повече пари и да им доставя повече радост. Много скоро започнах да се отдалечавам от Бог.

След известно време се обадиха от полицията и казаха, че ще ме отведат и че искат да им разкажа каква е ситуацията в църквата. Знаех, че ако остана вкъщи, може да ме арестуват, но и мислех, че ако си тръгна, не е ясно кога ще мога да се върна. Освен това, ако полицията не намереше мен, нямаше ли да отведе родителите ми и леля и чичо? Ако станеше така, щях да съм още по-лош син. Мислех само за думите на родителите ми. Леля ми искаше да остана с нея и да има добро семейство. Чичо каза, че съм възрастен и разумен и че трябва да мисля за тях. Баща ми каза, че иска да му показвам синовна обич и не иска да отглежда неблагодарно дете. В този момент ми се струваше, че всичко се разпада. Тогава се помолих на Бог: „Боже, не мога да остана вкъщи, понеже полицията ще ме арестува. Мисля обаче, че ако си тръгна, ще се проявя като лош и безсъвестен син. Болката ми е огромна. Боже, кое да избера? Моля Те, води ме!“. След като се помолих, се сетих за един откъс от Божиите слова. „Ако не беше предопределението на Създателя и Неговите напътствия, появилият се на този свят новороден човек нямаше да знае къде да отиде, къде да остане, нямаше да има роднини, нямаше да принадлежи към никое място и нямаше да има истински дом. Но благодарение на точните планове на Създателя този нов живот има подслон, родители, място, към което да принадлежи, и роднини; така този живот започва своето пътуване. През целия този процес материализирането на новия живот се определя от плановете на Създателя и всичко, което той ще притежава, му се дава от Създателя. От носещо се по течението тяло, което няма нищо на свое име, той постепенно се превръща във видимо, осезаемо човешко същество от плът и кръв, едно от Божиите творения, което мисли, диша и усеща топлина и студ, което може да участва в обичайните дела на сътворените същества в материалния свят и което ще премине през всичко, което сътвореният човек трябва да преживее. Предопределянето от Създателя на раждането на човека означава, че Той ще даде на този човек всичко необходимо за оцеляването му. По същия начин фактът, че човек се е родил, означава също, че той ще получи от Създателя всичко необходимо за оцеляването си и че от този момент нататък той ще живее в друга форма, предоставена му от Създателя и подчинена на Неговото върховенство“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). От Божиите слова разбрах, че съм просто едно самотно тяло, което се носи по течението. Именно Бог ми беше дал семейство и родители. Бог властва над това. Но не бях роден на този свят само за да се радвам на семейна топлота и да проявявам синовна обич към родителите си, а по-скоро, за да поема отговорността и задълженията на сътворено същество. А аз мислех да се откажа от собствения си дълг, за да угодя на родителите си. Не това искаше да вижда Бог. Бог ми беше дал всичко. Не можех да се откажа от дълга си и да Го предам. След това напуснах дома, за да изпълнявам дълга си.

Не след дълго научих, че полицаите са отвели чичо ми, понеже не са намерили мен. Дали ясно да се разбере, че няма да го освободят, докато не се върна. В този момент се почувствах малко слаб и си помислих, че бях задължен на чичо си. Много исках да се върна и да бъда арестуван вместо него. Нямах настроение да изпълнявам дълга си и мислех само за гласовете и лицата на роднините ми. Мислех как нещастието им се дължи изцяло на мен, най-вече като се сетех, че чичо ми беше арестуван. Не знаех как полицията ще се отнесе с него. Щяха ли да го бият? Колкото повече мислех, толкова повече се наскърбявах. Помолих се на Бог в сърцето си: „Боже, имам тези несгоди днес и не знам как да ги преживея. Сърцето ме боли и нямам сили да изпълнявам дълга си. Не искам да живея в това състояние. Боже, какво да правя? Умолявам Те да ме водиш и да ми помогнеш да преобърна това състояние“. След молитвата прочетох един откъс от Божиите слова: „Някои хора изоставят семействата си, защото вярват в Бог и изпълняват дълга си. Заради това стават известни и правителството често претърсва домовете им, тормози родителите им и дори ги заплашва, за да ги предадат. Всички техни съседи ги обсъждат и казват: „Този човек няма съвест. Не го е грижа за възрастните му родители. Не само, че не ги почита, а и им създава толкова много проблеми. Той е непочтителен потомък!“. Дали тези думи съответстват на истината? (Не.) В очите на неверниците обаче всички тези думи не се ли считат за правилни? Неверниците си мислят, че това е най-справедливият и разумен начин да се разглежда въпросът и че съответства на човешката етика и на нормите за човешко поведение. Колкото и много да се съдържа в тези норми, като например как да проявяваме синовна почит към родителите си, как да се грижим за тях, когато остареят, и как да организираме погребенията им, или в каква степен да им се отплащаме, и независимо дали тези норми съответстват на истината или не, в очите на неверниците те са положителни неща, те са положителна енергия, те са правилни и се считат за безупречни сред всички групи хора. За неверниците това са нормите, по които хората трябва да живеят, и ти трябва да правиш тези неща, за да те приемат в сърцата си като достатъчно добър човек. Преди да повярваш в Бог и да разбереш истината, не беше ли и ти твърдо убеден, че да се държиш така означава да си добър човек? (Така беше.) Освен това, и ти използваше тези неща, за да се оценяваш и обуздаваш и изискваше от себе си да бъдеш такъв човек. Ако искаше да си добър човек, непременно щеше да включиш тези неща в нормите си на поведение: как да почиташ родителите си, как да им спестяваш тревогите, как да им отдаваш уважение и признание и как да прославиш предците си. Това бяха нормите на поведение в сърцето ти и насоките на поведението ти. След като си слушал Божиите слова и проповеди обаче, възгледите ти започнаха да се променят и ти разбра, че трябва да се отречеш от всичко, за да изпълниш дълга си на сътворено същество, и че Бог изисква от хората да се държат така. Преди да се увериш, че изпълняването на твоя дълг като сътворено същество е истината, ти мислеше, че трябва да почиташ родителите си, но чувстваше и че трябва да изпълняваш дълга си като сътворено същество, и изпитваше вътрешно раздвоение. От продължителното поене с Божиите слова и тяхното пастирство постепенно започна да разбираш истината и именно тогава разбра, че изпълняването на дълга ти на сътворено същество е напълно естествено и обосновано. Много хора успяха да приемат истината до днес и напълно да изоставят нормите на поведение, които произлизат от традиционните човешки представи и фантазии. Лесно можеш да ги отхвърлиш, когато напълно се откажеш от тях и думите, с които неверниците съдят и заклеймяват, вече не те ограничават, когато следваш Бог и изпълняваш дълга си на сътворено същество“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). Бях много развълнуван след четенето на Божиите слова. Обикновено преценявах кое е правилно и кое — грешно според стандартите на съвестта, но това не е в съответствие с истината. Животът ми произлиза от Бог и именно Бог е довел душата ми на този свят и ми е дал семейство и родители, Той ме е избрал да приема спасението Му в последните дни и ми е дал шанса да изпълнявам дълга си на сътворено същество. Това са Божията любов и благодат. Но тъй като чичо ми беше арестуван, мислех, че този проблем е сполетял семейството ми заради вярата ми в Бог и исках да изоставя дълга си и да Го предам. Колко глупав съм бил! Всичко, на което семейството ми е било подложено до ден днешен, е предизвикано от демона — Компартията. Комунистите се противопоставяха на Бог и преследваха християни, тормозеха семейството ми и арестуваха чичо ми, и направиха така, че семейството ми да няма и ден спокойствие. Истинският виновник беше Компартията! Аз обаче не мразех партията, а мислех, че вярата ми в Бог е навлякла проблеми на семейството ми. Наистина не можех да различа добро от зло. Сега разбрах, че е било съвсем естествено и оправдано да следвам Бог и да изпълнявам дълга си. Това са съвестта и разумът, които хората трябва да имат! Сетих се за друг откъс от Божиите слова: „Бог е повелил колко страдания трябва да понесе човек и какво разстояние трябва да измине по пътя си, и в действителност никой не може да помогне на никого другиго“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (6)). Дали човек вярва в Бог, или не, животът му е в Божиите ръце и се контролира и управлява от Бог. Бог е предопределил колко ще страда всеки човек и ние не можем да променим това. Моите родители и осиновители също са в Божиите ръце. Трябва да ги предам на Бог. След това тихо се помолих на Бог, готов да Му поверя всичко и да се подчиня на ръководството Му. След това се впуснах да изпълнявам дълга си.

После прочетох един откъс от Божиите слова, който разшири разбирането ми за собственото ми състояние. Всемогъщият Бог казва: „Повлияни от традиционната китайска култура и общоприетите представи, китайците смятат, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме съди. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да се подчинят на волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог презира хората, които не са способни да се подчинят на Божията воля, които Го ненавиждат и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги презираме. Това иска Бог от хората. Ако родителите ти не вярват в Бог, ако остават безразлични, макар да знаят добре, че вярата в Бог е правилният път и че тя може да доведе до спасение, няма съмнение, че им е омръзнало от истината и че я мразят, противопоставят се на Бог и Го ненавиждат. Естествено Бог също ги ненавижда и презира. Би ли могъл да презреш такива родители? Те се противопоставят на Бог и Го хулят, а щом е така, те определено са демони и сатани. Би ли могъл да ги ненавиждаш и проклинаш? Всички тези въпроси са реални. Как трябва да се отнасяш към родители си, ако ти пречат да вярваш в Бог? Както иска Бог, трябва да обичаш това, което Бог обича, и да мразиш това, което Той мрази. По време на Епохата на благодатта Господ Исус каза: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми?“ „Защото който върши волята на Моя Отец, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка“. Тези слова са изречени още през Епохата на благодатта, а сега Божиите слова са още по-ясни: „Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази“. Тези слова са недвусмислени и по същество, но често хората не могат да разберат истинското им значение. Ако даден човек отрича Бог, противопоставя Му се и е прокълнат от Него, но ти е родител или роднина и доколкото можеш да прецениш, не е злодей и се отнася добре с теб, тогава може да се окаже, че не си способен да го мразиш и дори може да запазиш близки отношения с него, без да се промени връзката ви. Когато чуеш, че Бог презира такива хора, ще се притесниш и няма да си способен да застанеш на страната на Бог и безмилостно да отхвърлиш този човек. Винаги си обвързан с емоции и не можеш напълно да се освободиш от тях. Каква е причината за това? Това се случва, защото емоциите ти са твърде силни и ти пречат да практикуваш истината. Този човек е добър с теб и затова не можеш да го намразиш. Ще можеш да го мразиш само ако те нарани. Дали тази омраза ще съответства на истините принципи? Освен това си обвързан от традиционните представи и си мислиш, че той е родител или роднина, така че ако го мразиш, обществото ще те презре и общественото мнение ще те порицае и осъди като лишен от синовна почит, безсъвестен и дори като безчовечен. Смяташ, че ще понесеш Божието осъждане и наказание. Дори и да искаш да го мразиш, съвестта ти няма да го допусне. Защо съвестта ти функционира така? Защото още от детството ти у теб е насаден определен начин на мислене като наследство от семейството ти, чрез възпитанието, което са ти дали родителите ти, и чрез внушенията на традиционната култура. Този начин на мислене се е вкоренил много дълбоко в сърцето ти и те кара погрешно да вярваш, че синовната почит е напълно естествена и обоснована и че всичко, което си наследил от предците си, винаги е добро. Първо това си научил и то продължава да доминира и силно да препъва и смущава вярата ти и приемането на истината, поради което си неспособен да практикуваш Божиите слова, да обичаш това, което Бог обича, и да мразиш това, което Той мрази“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако признае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). От Божиите слова разбрах, че Сатана използва всякакви средства, за да покварява хората. Например, възпитанието на родителите ни, училищното образование и мнението на околните са ни накарали да мислим, че тъй като родителите са ни отгледали, трябва да им се отплатим за добротата, и че това означава да имаме човешка природа и съвест. Иначе бихме станали хора без съвест и синовен дълг и другите биха ни отхвърлили. От малък ми втълпяват идеи и възгледи като „Синовната обич е най-голямата добродетел. Родителите винаги са прави. Напълно естествено и оправдано е да показваш синовна обич към родителите си“. Тъй като таях тези традиционни идеи и възгледи у себе си, когато напуснах дома, за да изпълнявам дълга си, и вече не можех да се грижа за родителите си, се чувствах виновен. Нямах настроение да изпълнявам дълга си и съжалявах, че заминах заради него. Като видях как чичо ми даде 140 000 юана, за да ме освободят, и като научих, че полицията го е тормозила и арестувала, смятах, че семейството ми се е забъркало в тази каша само защото вярвах в Бог, и исках да се откажа от дълга си и да предам Бог, че даже и да отнема живота си. Чичо ми и леля ми ограничаваха свободата ми и следяха къде ходя, за да ми попречат да вярвам в Бог. Леля ми дори падна на колене и спря да се храни, за да ме принуди да се откажа от вярата си в Бог. Много ме болеше и се чувствах страшно потиснат, но не смеех и не исках да им се противопоставя. Вярвах, че родителите винаги са прави, и че като тяхно дете е проява на лошо синовно отношение да им причинявам такива страдания, че чак леля ми да падне на колене и да ме моли. Макар и тогава да знаех, че ако им се подчиня и не изпълнявам дълга си, ще предам Бог и ще загубя шанса си да спечеля истината, нямах сила да им се противопоставя. Макар и никога да не съм казвал, че ще спра да вярвам в Бог, постъпките ми почти през цялата година показваха, че съм се поклонил на Сатана и традиционното мислене. Последиците бяха само прегрешения и травми. Предадох Бог неведнъж. Сега ясно видях, че макар и предаността към родителите да е позитивно нещо, тя не е истината, защото такъв възглед би ме лишил от принципи и дори би ме направил неспособен да различавам добро от зло и правилно от грешно. Чичо и леля се опитаха да ми попречат да вярвам в Бог, прикрито ме държаха като затворник и богохулстваха срещу Него. Дори казаха, че докато са живи, няма да ми позволят да вярвам в Бог, и че ако остана с Бог, ще загубя семейството си, а ако остана със семейството си, ще загубя Бог. Същината им беше враждебна към истината и към Бог. Осиновителят ми също все ми пречеше, играейки отрицателната роля на лакей на Сатана. Трябваше да прозра какви са, като обичам, каквото Бог обича, и мразя, каквото Бог мрази. Аз обаче вярвах, че синовната обич е най-голямата добродетел, и това традиционно мислене ме караше да се бунтувам срещу Бог. За малко да се откажа от изпълнението на дълга си и да предам Бог. Сега разбрах, че всички идеи и възгледи, които Сатана втълпява на хората, носят подли кроежи. Те заблуждават хората и им вредят.

После прочетох този откъс от Божиите слова. „И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали старателно и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) Това, че родителите ти изпълняват отговорността си към теб, не се счита за доброта. В такъв случай счита ли се за доброта това да изпълняват своята отговорност към цвете или растение, като го поливат и торят? (Не.) Това е още по-далеч от добротата. Цветята и растенията растат по-добре навън — ако са засадени в земята, те процъфтяват на вятъра, слънцето и дъждовната вода. Когато са засадени в саксия на закрито, те не растат толкова добре, колкото навън, но където и да са, те са живи, нали? Бог го е постановил, независимо къде се намират. Ти си жив човек, а Бог поема отговорност за всеки живот, като му дава възможност да оцелее и да следва закона, който спазват всички сътворени същества. Но като личност ти живееш в средата, в която те отглеждат твоите родители, затова трябва да растеш и да преживяваш в тази среда. Това, че живееш в тази среда, в по-широк план се дължи на Божията повеля, а в по-тесен — на твоите родители, които те отглеждат, нали? Във всеки случай родителите ти изпълняват отговорност и задължение, като те отглеждат. Да те отглеждат, докато станеш възрастен човек, е тяхна отговорност и задължение и не може да се нарече доброта. Ако не може да се нарече доброта, не е ли тогава нещо, от което трябва да се ползваш? (Така е.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш милост или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но не са много. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че не дължиш нищо на родителите си. Те изпълняват своята отговорност към теб. Колкото и усилия да са положили и колкото и пари да са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да уреждаш отношенията си с тях с идеята за отплата“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). От словата Му разбрах как това, че родителите раждат, отглеждат и старателно се грижат за децата си, не е доброта, а техен дълг и тяхна отговорност като родители. Както казва Бог, ако човек премести цветя и треви отвън в дома си, той поема отговорността да се грижи за тях, да ги полива и да ги тори. Това става негова отговорност. Друг пример са котките, кучетата и останалите животни, които се възпроизвеждат и се грижат за децата си по инстинкт. Същото е и при хората. Докато детето не стане възрастен, родителите са отговорни и са длъжни да го гледат и да се грижат за него. Това е инстинкт, даден на хората от Бог. Децата не са длъжни на родителите си заради това. Винаги съм вярвал, че всеотдайните грижи на осиновителите ми са доброта, за която трябва да се отплатя, както и че трябва да се отплатя на чичо ми и леля ми, задето са ми дали живот. Сега разбирам, че диханието ми е дадено от Бог, а не от родителите ми. Ако Бог не ми беше дал това дихание, дори и родителите ми да ме бяха създали, аз щях да съм мъртвороден. Родителите ми ме отгледаха и се грижеха за мен, като ми създадоха добра среда за растеж. Това е тяхно задължение като родители — така е предопределил и разпоредил Бог. Също така именно Бог истински се е грижил за мен и ме е закрилял в израстването ми. Спомням си как веднъж след училище карах електрическото си колело твърде бързо, не можах да спра и попаднах между един каменен блок и един голям камион. В този момент камионът се движеше напред с пълна газ и аз трябваше също да продължа напред с колелото. През цялото време кракът ми беше затиснат между камиона и колелото и се търкаше в тях. Когато пътят се разшири, колелото най-сетне спря. Беше много стресиращо. Тогава много хора бяха уплашени и мислеха, че със сигурност ще бъда тежко ранен. И аз бях сигурен, че няма да мога да ходя с този крак. С почуда установих, че по тялото ми нямаше и драскотина. Наистина преживях от първа ръка това, че Бог постоянно и тихо се грижи за мен и ме закриля. А и когато чичо и леля платиха 140 000 юана на полицията, за да ме освободят, сметнах това за най-голямата добрина, която мога да получа, и реших, че трябва да им се отплатя. Сега разбрах, че макар и наглед леля и чичо да бяха платили тези пари, всъщност Бог беше уредил и определил това. По онова време чичо и леля лесно изкарваха пари — толкова лесно, че самите те бяха изненадани. Всъщност, като се замисля, ако Бог не ги беше благословил да изкарат всичките тези пари, откъде щяха да имат достатъчно, за да ме освободят? Спомних си, че Бог е казал: „Ако някой ни стори добро, трябва да го приемем от Бог и особено що се отнася до родителите ни, които са ни родили и отгледали — всичко това е наредено от Бог. Бог господства над всичко, а човекът е просто инструмент за полагане на труд“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако признае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). Изглеждаше, че родителите ми са ме отгледали, а чичо и леля са платили за освобождаването ми. От гледна точка на истината обаче всичко това беше определено и уредено от Бог. Не сме длъжни на родителите си. Няма нужда да посвещаваме живота си на това да им се отплащаме за сметка на спасението си. Мога да проявявам синовна обич към тях, но само в рамките на възможностите ми. Ако условията са подходящи, можем да прекарваме време с родителите си и да им показваме синовна обич. Ако условията не са подходящи обаче, не бива да се упрекваме. Трябва само да изпълняваме добре дълга си. Ако се бях отказал от Бог и истината, за да проявя синовна обич към родителите си, хората щяха да ме наричат предан син, но аз щях да съм предал Създателя, което е голям бунт и липса на човешка природа! Този, на Когото всъщност бях длъжник, беше Бог, а не родителите ми. Именно с Божията грижа и закрила съм оцелял до днес. Той е Този, на Когото най-вече трябва да благодаря! Бях дълбоко развълнуван от Божията любов и Му се помолих така: „Боже, преживяванията на родителите ми и отношението на полицията към тях вече са в Твоите ръце. Нищо не мога да променя, затова съм готов да ги предам на Теб. Искам само да изпълнявам дълга си на сътворено същество в мир и да преживея делото Ти както подобава“.

От този момент приемах малко по-леко положението на семейството си и започнах да размишлявам как да изпълнявам дълга си добре. Не след дълго се свързах с майка ми. Написа ми писмо, в което сподели преживяването си с мен. Каза, че преминаването през тази ситуация е укрепило решимостта ѝ да се стреми към истината, и ми поръча да не се тревожа какво става у дома, а да се посветя на стремежа към истината и изпълнението на дълга ми. Каза също, че полицаите видели, че още не съм се върнал, и знаели, че няма смисъл да задържат чичо ми, затова го освободили. В този момент ме заляха силни чувства. Ясно си дадох сметка, че ситуациите, в които бях попаднал, са съдържали Божията воля, и че тяхната цел е била да преобърнат възгледите ми за нещата и да пречистят нечистотиите у мен. Бог поемаше отговорност за живота ми!