През юни тази година трябваше да напусна дома си, за да изпълнявам дълга си, поради нуждите, свързани с работата по Евангелието. Тъй като знаех, че няма да мога да се върна известно време, реших да се прибера вкъщи, да съобщя на родителите си и да взема някои дрехи междувременно. Когато пристигнах, видях майка ми да седи, свързана към интравенозна система. Изглеждаше доста бледа. Попитах я какво ѝ има, а тя каза, че не е кой знае какво и ще се оправи с една малка операция. Но изглеждаше, че е нещо по-сериозно, затова помолих да видя медицинските ѝ документи. В документацията беше отбелязано, че тя има три вида злокачествени тумори. Бях шокирана — майка ми имаше рак! Това бяха злокачествени тумори — можеше ли наистина да се възстанови? Ами ако лечението не даде резултат? Баща ми ми каза: „Майка ти сега се подлага на химиотерапия и успехът на лечението ѝ ще зависи от това как ще протече тя“. Аз обаче знаех, че всичко това е с Божието позволение и не можех да се оплаквам, затова се помолих на Бог да защити сърцето ми. След това баща ми продължи да ми разказва как, когато майка ми била в болницата, малкият ми брат е бил там, за да се грижи за нея и дори започнал още една работа, за да изкара пари за медицинските разноски на майка ми. Много се разстроих, като чух това. Аз бях най-голямото дете в семейството и трябваше аз да се занимавам с всичко това, а всъщност аз не бях в състояние да предложа никаква помощ. Дали родителите ми щяха да си помислят, че нямам съвест, нито чувство за синовен дълг и че са ме отгледали напразно? Майка ми ме утешаваше, като казваше: „Не се притеснявай и не се страхувай. Колко дълго ще живеем, зависи само от Бог. Просто продължавай да изпълняваш дълга си и не се тревожи за мен“. Като чух майка ми да казва това, много ми се искаше да остана и да се грижа за нея, но имаше толкова много работа в църквата и знаех, че не мога да остана вкъщи. Като виждах майка си такава, просто не можах да кажа, че планирам да отида да изпълнявам дълга си далеч от дома, така че, в крайна сметка, просто си тръгнах набързо, без да кажа нищо.

По пътя единственото, за което мислех, беше как майка ми лежи болна в болницата и няма кой да се грижи за нея, и за малкия ми брат, който работи усилено, за да плати разноските по лечението на майка ми. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Чувствах, че като нейна дъщеря трябва да съм там, за да се грижа за нея, когато е болна, а аз не само нямаше да мога да се грижа за нея, но и изобщо нямаше да мога да ѝ помогна. Ако другите хора чуеха за това, какво щяха да кажат за мен? Дали щяха да кажат, че ми липсва съвест и съм неблагодарна? Дали малкият ми брат щеше да се оплаче от мен? Колкото повече мислех, толкова по-зле се чувствах и напълно изгубих желание да напусна дома и да изпълнявам дълга си. В сърцето си казах на Бог, „О, Боже, не мога да напусна дома, за да изпълнявам дълга си. Майка ми има рак и, ако си тръгна сега, може би никога повече няма да я видя! Просто ще изпълнявам дълга си тук — така ще мога да виждам майка си, когато имам свободно време“. След това все още изпълнявах дълга си, но не можех да успокоя ума си и да се съсредоточа. Непрекъснато си мислех: „Как е мама сега?“. Исках да намеря време да се прибера вкъщи и да я видя. Знаех, че състоянието ми не е наред, затова потърсих Божии слова, които да прочета. Намерих този откъс: „Във всеки период и на всеки етап в църквата се случват някои конкретни неща, които противоречат на представите на хората. Например, едни хора се разболяват, водачи и работници се сменят, други биват разобличени и отстранени, трети са изправени пред изпитанието на живота и смъртта, в някои църкви дори има зли хора и антихристи, които причиняват смущения, и т.н. Тези неща се случват от време на време, но изобщо не са случайни. Всички те са в резултат на Божието върховенство и Неговите подредби. Един много спокоен период може внезапно да бъде прекъснат от няколко случки или необичайни събития, които се случват било то около вас, или лично на вас, и настъпването им нарушава обичайния ред и нормалността в живота на хората. На външен вид тези неща не съответстват на представите и фантазиите на хората и са неща, които хората не искат да им се случват или да виждат. Дали тогава настъпването им е от полза за хората? […] Нищо не става случайно, Бог властва над всичко. Макар хората да могат да разбират и да приемат това на теория, как трябва да се отнасят към Божието върховенство? Това е истината, към която хората трябва да се стремят и която трябва да разберат и конкретно да практикуват. Ако признават върховенството на Бог само на теория, но нямат истинско разбиране за него и ако не са изяснили собствените си представи и фантазии, тогава от колкото и години да вярват в Бог и колкото и неща да преживяват, накрая пак няма да са способни да придобият истината“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (11)). Чрез Божието слово разбрах, че хората ще се сблъскат с трудни обстоятелства в различни етапи от живота си. Хората може да не искат да се сблъскват с такива обстоятелства, но Божията воля е в тях. Ако не търсим истината, ако живеем в рамките на представите и въображението си, не разбираме Бог и се оплакваме от Него, ще бъде трудно да се поучим от тези ситуации. Имаше неща, които можех да науча от това, че майка ми се разболя. Трябваше да потърся истината и да се замисля над себе си. Размишлявах за това как, когато чух, че майка ми е заболяла от рак, се притесних, че лечението няма да даде резултат. Също така се притеснявах, че ако не се грижа за нея, докато тя се подлага на химиотерапия в болницата, тя ще се разстрои. Дали щеше да си помисли, че ме е отгледала напразно? Заради това притеснение веднага загубих всякаква мотивация да тръгна, за да изпълнявам дълга си. Дори се защитих пред Бог. Чувствах, че трябва да остана и да се грижа за майка си сега, когато тя е болна, и не можех да напусна дома, за да изпълнявам дълга си. Емоционалните ми привързаности бяха твърде дълбоки и трябваше да потърся истината, за да се справя с тях.

По-късно потърсих подходящи откъси от Божието слово, които да прочета. Всемогъщият Бог казва: „В света на невярващите има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко тържествено звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка: враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в животинския свят. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества, включително и хората, спазват. […] Защо хората казват такива неща? Защото в обществото и сред групите от хора съществуват различни погрешни идеи и всеобщи мнения. След като хората са били повлияни, проядени и прогнили от тези неща, у тях възникват различни начини за тълкуване и справяне с връзката родител-дете, и в крайна сметка те се отнасят към родителите си като към свои кредитори — кредитори, на които никога няма да могат да се издължат през целия си живот. Има дори хора, които след смъртта на родителите си цял живот се чувстват виновни и смятат, че са недостойни за добротата им заради постъпка, която не е зарадвала родителите им или не е била спрямо желанията им. Какво ще кажете, това не е ли прекалено? Хората живеят с чувствата си, затова различни идеи, произтичащи от тези чувства, само може да нахлуят в тях и да ги смутят. Живеят в среда, която е оцветена от идеологията на поквареното човечество, затова в тях нахлуват различни погрешни идеи, които ги смущават, а това прави живота им изтощителен и по-сложен от този на другите живи същества. Точно сега обаче, понеже Бог върши делото си и изразява истината, за да каже на хората действителната природа на всички тези факти и да им даде възможност да разберат истината, след като я разбереш, тези погрешни идеи и възгледи вече няма да те обременяват и няма да ти служат като ръководство за това как да се справяш с отношенията си със своите родители. В този момент животът ти ще стане по-спокоен. Да живееш спокоен живот не означава, че ще забравиш за своите отговорности и задължения — все още ще знаеш какви са те. Просто зависи от гледната точка и от средствата, с които избираш да подходиш към отговорностите и задълженията си. Единият начин е да поемеш по пътя на чувствата и да се справяш с тези неща въз основа на емоционални средства и на методите, идеите и възгледите, към които Сатана води човека. Другият път е да се справяш с тях въз основа на словата, на които Бог е научил човека. Когато хората се справят с тези въпроси според погрешните идеи и възгледи на Сатана, те могат да живеят само в плен на чувствата си и никога не са способни да разграничат правилното от грешното. При тези обстоятелства те нямат друг избор, освен да живеят в примка, постоянно объркани от въпроси като: „Ти си прав, аз греша. Ти си ми дал повече, аз съм ти дал по-малко. Ти си неблагодарен. Прекаляваш“. Затова няма случай, в който да говорят ясно. След като разберат истината обаче и се измъкнат от погрешните си идеи и възгледи и от мрежата на чувствата, тези въпроси стават лесни за хората. Ако се придържаш към истина принцип, идея или гледна точка, която е правилна и идва от Бог, животът ти ще стане много спокоен. Вече нито общественото мнение, нито будната ти съвест, нито бремето на чувствата ти ще пречи на начина, по който се справяш с отношенията си със своите родители. Напротив, тези неща ще ти позволят правилно и рационално да се изправиш пред тази връзка. Ако действаш според истините принципи, които Бог е дал на човека, дори и хората да те критикуват зад гърба ти, пак ще чувстваш мир и спокойствие в дълбините на сърцето си и това няма да ти повлияе. Поне вече няма да се укоряваш, че си безотговорен неблагодарник, или да усещаш дълбоко в сърцето си угризенията на съвестта си. Защото ще знаеш, че всички твои действия са извършени в съответствие с методите, на които Бог те е научил, и че слушаш и се покоряваш на Божиите слова и следваш Неговия път. Слушането на Божиите слова и следването на Неговия път е чувството за съвест, което хората най-вече трябва да притежават. Ще бъдеш истински човек само когато можеш да правиш това. Ако не си го постигнал, тогава си безотговорен неблагодарник. Не е ли така? (Така е.)“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). Чрез Божието слово разбрах, че бях толкова нещастна, защото погрешни възгледи като „Враните се отблагодаряват на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да получат мляко от майките си“ и „Човек без синовен дълг е по-низш от звяр“, които Сатана ми бе втълпил, се бяха вкоренили дълбоко в мен. Чувствах, че ако не изпълнявам синовния си дълг към родителите си, това означава, че съм неблагодарна, непочтителна дъщеря. Чувствах, че сигурно е било трудно да ме отгледат, особено като се има предвид, че съм родена в епоха, в която момчетата и мъжете се смятаха за по-висши, което означаваше, че майка ми е изтърпяла много унижения и подигравки, но тя ме обичаше повече от малкия ми брат. Освен това, тя особено подкрепяше вярата и дълга ми. Знаеше, че имам дълбоки емоционални привързаности, така че ако нещо се случеше вкъщи, тя не ми казваше от страх да не ме разсее и да повлияе на изпълнението на дълга ми. Както от емоционална, така и от финансова гледна точка, майка ми ми оказваше голяма подкрепа и често ме насърчаваше да изпълнявам добре дълга си. Като си мислех за всичко това и за това как не можех да бъда до нея, за да я обгрижвам, когато е болна, се почувствах наистина разстроена. Винаги съм си мислела, че като тяхна дъщеря, ако не почитам родителите си или не се грижа за тях, когато са болни, то това е непочтително, неблагодарно поведение. Затова се чувствах виновна и ме беше срам да се изправя пред тях. Всичко това се дължеше на факта, че бях твърде покварена от сатанинските отрови. Ако продължавах да гледам на това през призмата на емоционалната привързаност и традиционните възгледи, щеше да ми се наложи да понеса това идеологическо бреме, мислейки, че нямам синовно отношение, защото не съм се грижила за майка си. Това би било много уморителен и нещастен начин на живот. Трябваше бързо да се отрека от всичко това и да се науча да гледам на хората и нещата според истината в Божието слово. Само тогава можех да се освободя от това страдание.

По-късно, по време на духовната си практика, се натъкнах на този откъс от Божието слово. Той ми даде повече яснота за това как да мисля за отношенията си с моите родители. В Божието слово се казва: „Като тяхно дете трябва да разбереш, че не дължиш нищо на родителите си. Има много неща, които трябва да направиш в този живот, и това са все неща, които едно сътворено същество трябва да върши и които са ти поверени от Господа на творението, и те нямат нищо общо с твоята отплата за добротата на родителите ти. Проявата на синовна почит към тях, да им се отплащаш и отблагодаряваш за тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с твоята мисия в живота. Може и да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Нека го кажа ясно, можеш да правиш част от това и да изпълняваш част от отговорностите си, когато обстоятелствата го позволяват. Когато не го позволяват, не е нужно да настояваш да го правиш. Не е нещо ужасно да не можеш да изпълниш отговорността си да проявиш синовна почит към своите родители, а просто донякъде противоречи на съвестта ти, на човешкия морал и на човешките представи. Ала поне не противоречи на истината и Бог няма да те съди за това. Когато разбереш истината, съвестта ти няма да изпитва угризения заради това. Сега, след като разбрахте този аспект на истината, сърцата ви не се ли чувстват спокойни? (Така е.) Някои хора казват: „Макар че Бог няма да ме съди, все още не мога да го преодолея в съвестта си и се чувствам неспокоен“. Ако и при теб е така, значи духовният ти ръст е твърде малък и не си разбрал или не си прозрял докрай същността на този въпрос. Не разбираш съдбата на човека, не разбираш Божието върховенство и не си готов да приемеш върховенството и подредбите Му. Винаги притежаваш човешка воля и собствени чувства и те те водят, вземат връх в теб и са се превърнали в твой живот. Ако избереш човешката воля и чувствата си, значи не си избрал истината и не я практикуваш, нито си покорен пред нея. Ако избираш човешката воля и чувствата си, значи предаваш истината. Обстоятелствата и средата очевидно не ти позволяват да проявиш синовна почит към родителите си, но постоянно си мислиш: „Длъжник съм на родителите си. Не съм им показал синовна почит. Не са ме виждали от толкова години. Напразно ме отгледаха“. В дълбините на сърцето си никога не си способен да преодолееш тези неща. Това доказва едно: ти не приемаш истината. Що се отнася до доктрината, ти признаваш, че Божиите слова са правилни, но не ги приемаш за истината и не ги използваш като принципи за своите действия. Следователно, най-малкото, когато става въпрос за това как се отнасяш към родителите си, ти не си човек, който се стреми към истината. Това е така, защото по този въпрос не постъпваш въз основа на истината, не практикуваш в съответствие с Божиите слова, а просто удовлетворяваш емоционалните си потребности и нуждите на съвестта си, като искаш да покажеш синовна почит към родителите си и да им се отплатиш за добрината. Макар че Бог не те съди за този избор и макар той да е твой, в крайна сметка ти си този, който ще изгуби, особено що се отнася до живота“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). След като четох Божието слово, придобих много по-голяма яснота. Видях, че начинът, по който родителите ми ме бяха отгледали, се дължеше изцяло на Божието върховенство и Божията подредба. Милото отношение на майка ми всъщност беше Божия благодат. След като навлязох във вярата, усилията на майка ми да поддържа къщата, така че да мога спокойно да изпълнявам дълга си, може би външно са изглеждали като доброта от нейна страна, но в действителност това се дължеше на факта, че Бог познаваше моя духовен ръст, моите слаби места и недостатъци и бе взел подобаващи мерки. Дълг и отговорност на майка ми беше да поддържа къщата и да ме подкрепя във вярата ми. Бог казва, че нашите родители не са ни длъжници — да проявяваме синовно отношение към родителите си е само отговорност, а не наша мисия като хора. Ако условията са подходящи, можем да се грижим за тях и да проявяваме синовна почтителност към тях, но ако не е така и не можем да проявим синовна почтителност, това не е срам, защото има много неща, които трябва да направим в този живот, и не можем да живеем само за да проявяваме синовна почтителност към родителите си. Има и много неверници, които прекарват много време далеч от родителите си заради кариерата и семейството си и не са в състояние да се грижат за родителите си, но хората ги разбират и не ги заклеймяват или осмиват. Що се отнася до мен, аз потънах в своята благодарност към родителите си и често се чувствах разстроена и виновна, че не мога да бъда с тях и да се грижа за тях, и дори предпочитах да не напускам дома си, за да си изпълнявам дълга си. Емоционалната ми привързаност беше твърде силна! Намираме се в момент, в който Евангелието се разпространява значително, и като църковен водач аз трябваше да се съобразявам още повече с Божията воля. Трябваше да водя братята и сестрите си да свидетелстват за Божието евангелие от последните дни и да дам възможност на още повече хора да чуят Божия глас и да получат Неговото спасение в последните дни. Това беше мой дълг и моя отговорност. Но вместо това вярвах, че грижата за родителите ми и почитта към тях са най-важното, което мога да направя. Бях вярваща от години и бях яла и пила толкова много от Божието слово, но когато се сблъсках с реално затруднение, не бях в състояние да се подчиня на Божията подредба и ръководство и да изпълня дълга си и не се справих с тази ситуация посредством истините принципи. Извършвах предателство и не можех да приема истината! Осъзнах, че ако продължа да живея според тези традиционни възгледи, не се покая пред Бог и не изпълня дълга си, в крайна сметка ще бъда изобличена и пропъдена. Помолих се на Бог в сърцето си: „О, Боже! Болестта на майка ми напълно разкри лишените ми от вяра възгледи. Сега виждам, че духовният ми ръст е съвсем нисък и ми липсва истината реалност. Сега разбирам, че проявяването на синовна почтителност към родителите ми не е мой дълг и мисия. Изпълнението на дълга ми като сътворено същество е моята истинска мисия и отговорност. Готова съм да се откажа от погрешните си възгледи и да предам болестта на майка ми в Твоите ръце. Независимо какво ще се случи, ще устоявам твърдо дълга си и няма да се превърна в посмешище на Сатана“. След молитвата се почувствах много по-спокойна и бях готова да разчитам на Бог, за да изпълня възложения ми дълг.

Малко по-късно се консултирах с един китайски лекар за майка ми и го помолих да я лекува. Лекарят каза: „Ракът вече е с метастази по цялото ѝ тяло и не може да бъде излекуван. Единственото, което мога да направя, е да ѝ предпиша билки за половин месец и да видим какво ще стане“. Когато видях заключението, до което беше стигнал, сърцето ми падна в петите. Помислих си как преди, когато се прибирах вкъщи и видех майка ми да кашля, никога не я водех в болницата, а просто ѝ взимах някакви китайски билки и я оставях така. Ако я бях завела в болницата по-рано и по-бързо ѝ бях осигурила лечение, щяха ли нещата да се развият по този начин? Колкото повече мислех, толкова по-разстроена и виновна се чувствах и изпаднах в голяма депресия. Затова се помолих на Бог да ме изведе от това състояние. По-късно видях този откъс от Божието слово. „И така, какво се случва, когато родителите ти се сблъскат с тези важни въпроси? Може само да се каже, че Бог е устроил подобни въпроси в живота им. Устроени са от Божията ръка — не можеш да се съсредоточаваш върху обективни причини и основания. Родителите ти е трябвало да се сблъскат с този проблем, когато достигнат тази възраст, трябвало е да ги порази тази болест. Дали щяха да избегнат това, ако ти беше там? Ако Бог не беше подредил да се разболеят като част от съдбата им, тогава нищо нямаше да им се случи, дори и да не беше до тях. Ако им е било писано да се сблъскат с такова голямо нещастие в живота си, как би могъл да повлияеш, ако беше до тях? Пак не биха могли да го избегнат, нали? (Точно така.) Помисли за онези хора, които не вярват в Бог — нима цялото им семейство не остава заедно, година след година? Нали когато тези родители се сблъскат с голямо нещастие, всичките им роднини и децата им са до тях? Когато родителите се разболеят или когато болестта им се влоши, дали това е защото децата им са ги оставили? Не е така, съдбата им е такава. Просто като тяхно дете, тъй като имаш тази кръвна връзка с родителите си, ще се разтревожиш, когато чуеш, че са болни, докато другите хора няма да почувстват нищо. Това е съвсем нормално. Това, че такова голямо нещастие сполетява родителите ти, не означава, че трябва да анализираш и разследваш или да размишляваш как да се отървеш от него или как да го преодолееш. Родителите ти са възрастни. Сблъсквали са се с това повече от веднъж в обществото. Ако Бог подреди среда, която да ги отърве от този проблем, то рано или късно той напълно ще изчезне. Ако този проблем е житейско препятствие за тях и ако трябва да го преживеят, то тогава от Бог зависи колко дълго ще го преживяват. Това е нещо, което те трябва да преживеят и не могат да го избегнат. Глупаво е да искаш самостоятелно да разрешиш този проблем, да анализираш и разследваш източника, причините и последиците от него. Това е безполезно и излишно. Не бива да действаш така, не бива да анализираш, да разследваш и да се обръщаш към съучениците и приятелите си за помощ, да се свързваш с болницата за родителите си, да се обръщаш към най-добрите лекари, да уреждаш най-доброто болнично легло за тях. Не е необходимо да си блъскаш главата, като правиш всички тези неща. Ако наистина имаш излишна енергия, тогава трябва да се справиш добре с дълга, който трябва да изпълняваш сега. Родителите ти имат свои собствени съдби. Никой не може да избяга от това на каква възраст трябва да умре. Твоите родители не са господари на съдбата ти, както и ти не си господар на техните съдби. Ако нещо е предопределено да им се случи, какво можеш да направиш по въпроса? Какъв резултат можеш да постигнеш, като се тревожиш и търсиш решения? Нищо не може да се постигне. Това зависи от Божиите намерения. Можеш ли да се намесиш, ако Бог иска да ги отнеме и да ти даде възможност необезпокояван да изпълняваш дълга си? Можеш ли да договаряш условия с Бог? Какво трябва да направиш в този момент? Да си блъскаш главата в търсене на решения, да разследваш, да анализираш, да се обвиняваш и да се срамуваш да погледнеш родителите си в очите — такива мисли и действия ли трябва да има човек? Всички те са проявления на непокорство към Бог и към истината. Те са нерационални, неразумни и непокорни към Бог. Хората не бива да имат такива проявления. Разбираш ли? (Да.)“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). Чрез Божието слово разбрах, че Бог диктува и организира трудностите, с които хората ще се сблъскат, и страданията, които ще преживеят, в зависимост от техните нужди и духовен ръст. Що се отнася до това кога хората ще се сблъскат с определени ситуации и колко дълго трябва да ги изтърпят, всички тези неща са ръководени и уредени от Бог. Нищо от това не може да бъде решено от човечеството, още по-малко пък тези неща трябва да се анализират от обикновена човешка гледна точка. Хората трябва да се научат да приемат от Бог и да се покоряват на Божия ред и ръководство. Да вземем например болестта на майка ми — повърхностно погледнато, може да изглежда, че състоянието ѝ се е влошило, защото не е била закарана в болницата достатъчно скоро, но всъщност това беше просто нейната съдба. Смъртта на човек е изцяло в Божиите ръце. Ако Бог не го допусне, дори мащабни катастрофи няма да навредят на хората. Например, баща ми попадна в тежка автомобилна катастрофа и всички останали пътници бяха тежко ранени, но той се отърва с леки наранявания и се възстанови най-бързо. В живота си ние изпълняваме своите мисии. Ако някой е изпълнил мисията си в живота, той ще си отиде от този свят според Божиите планове. Ако не е изпълнил мисията си, тогава, независимо от трудностите, с които се сблъсква, той ще се справи благополучно. Болестта на майка ми беше в напреднал стадий и лекарят каза, че не подлежи на лечение, но никой обикновен човек не можеше да определи колко дълго щеше да живее тя. Това щеше да бъде решено и уредено от Бог. Причината, поради която бях толкова нещастна, беше, че имах неразумни изисквания към Бог и винаги исках майка ми да оздравее. Щом нещата не вървяха както ми се искаше, ставах негативна и нещастна. Всичко това се дължеше на факта, че не познавах Божието върховенство и не можех да се покоря на Бог. След като разбрах Божията воля, аз Му се помолих: „О, Боже! Не е моя работа да решавам как ще протече възстановяването на майка ми или колко дълго ще живее. Трябва да оставя настрана собствените си изисквания и да бъда готова да се покоря, независимо от всичко“. След молитвата почувствах спокойствие и мир. След това видях този откъс от словото на Господ Исус: „Ако дойде някой при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си, децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:26). Всемогъщият Бог казва: „Ако любовта ти към твоите родители надхвърля тази към Бог, тогава не си достоен да Го следваш и не си един от Неговите последователи. Ако не си един от Неговите последователи, тогава може да се каже, че не си победител и че Бог не те иска“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). Бог е казал, че онези, които обичат родителите си повече отколкото обичат Него, не са подходящи за Негови последователи. Трябваше да спра да живея според тези погрешни възгледи, които Сатана ми беше внушил. Трябваше да започна да живея по различен начин, да гледам на хората и нещата, да се държа и да действам според Божието слово и истините принципи. Сега постепенно започнах да се отдавам на дълга си. Все още понякога се тревожа за майка си, но тогава си мисля, че в нейния живот всички ситуации, с които се сблъсква, и страданията, през които трябва да премине, са предопределени от Бог. Изцяло от Бог зависи колко дълго ще живее майка ми и как ще си отиде, не е моя работа да определям това. Когато осъзнах това, станах по-спокойна. Наскоро научих, че състоянието на майка ми сега е стабилно и че тя е научила някои неща чрез тази болест. Като виждах как се случва всичко това, се почувствах толкова дълбоко развълнувана и също така се засрамих за липсата си на вяра в Бог. Наскоро активно се заех с изпълнението на дълг далеч от дома ми.

Благодарение на това преживяване имам ново разбиране за слабите си места и придобих проницателност за погрешните възгледи, които винаги съм поддържала. Вече няма да живея според тези възгледи и ще имам правилно отношение към връзката с родителите си. Всичко това се дължи на Божието напътствие.