През 2012 г. бях арестувана от полицията за това, че изпълнявах дълга си, и ме осъдиха на пет години затвор. По това време майка ми вече беше навършила 60 години. Тя страдаше от хемиплегия, но въпреки това идваше да ме посещава в затвора. Като видях, че майка ми се движи трудно и не може да стои стабилно, се разстроих невероятно много. Тя ме беше отгледала през всичките тези години, а сега не само че не се радваше на моите синовни грижи, но и все още се тревожеше за мен в напредналата си възраст. След като излязох от затвора, разбрах, че докато съм била там, полицията е идвала в дома ми, за да пита за мен. Записали майка ми и я сплашили. Тя се уплашила и здравословното ѝ състояние се влошило. Чувствах, че наистина съм ѝ задължена, и си помислих: „Отсега нататък трябва да се грижа добре за майка си и да облекча страданията ѝ“. Но желанието ми не се сбъдна. Полицията все още разследваше и ме наблюдаваше непрекъснато и, заради собствената си безопасност, трябваше да напусна дома, за да изпълнявам дълга си.

Две години по-късно чух, че майка ми е в дома на сестра ми, затова тайно отидох да я видя. Зрението ѝ се беше влошило и тя не виждаше ясно; вървеше с накуцване, като се подпираше на бастун. Изобщо, трудно се движеше и имаше проблеми с говора. Беше ми толкова мъчно да я видя в такъв вид. Особено когато ме попита: „Кога ще дойдеш пак?“. Не знаех какво да отговоря. Тъй като полицията все още ме издирваше, бях поела риск да я посетя. Ако си тръгнех, не знаех кога ще се върна. Майка ми ме погледна в очакване на отговор, но аз просто не знаех, затова само я погалих по рамото и не издадох нито звук. След като си тръгнах, въпросът на майка ми отекваше в ушите ми. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Не можех да ѝ дам дори едно просто обещание и чувствах, че съм я разочаровала. Не след дълго чух, че сестра ми е била арестувана. Вече не смеех да отида в дома ѝ. Имах чувството, че са забили нож в сърцето ми и го въртят. Майка ми беше толкова стара, лежеше в леглото и не можеше да се движи. Тя можеше да си отиде всеки момент. Като нейна дъщеря, нямах дори възможност да изпълня отговорността си към нея. Не след дълго избухна епидемията от коронавирус и хората умираха навсякъде. Нямаше как да не започна да се тревожа отново, като си мислех: „Дали майка ми ще се зарази с вируса? Ще успее ли да избегне това бедствие? Ако умре, дори няма да успея да я видя за последен път“. По-късно намерих начин да се свържа със семейството си. Разбрах, че майка ми е починала преди почти месец. Като чух тази новина, седнах на стола си с изпразнено съзнание, докато се опитвах с всички сили да се преборя със сълзите си. Не бях видяла майка си за последен път, преди да почине. Дали тя си беше помислила, че нямам съвест? Дали беше казала, че съм жестока? Когато се върнах, се разплаках. Майка ми ме беше отгледала в продължение на всичките тези години, но докато беше още жива, аз не можех да се грижа за нея, а когато умираше, не успях да я видя за последен път. Съвестта ми ме измъчваше, и ме обхвана чувство за вина. По това време видях стари хора, които се припичаха на слънце до входната си врата, а до тях бяха синовете и дъщерите им, които се грижеха за тях, и си помислих: „Не правех компания на майка си, когато тя седеше на слънце до входната си врата. Не ѝ изрязвах ноктите, нито ѝ подстригвах косата“. Когато сестрата в моето приемно семейство сготвеше хубаво ястие, аз си мислех още: „Не можах да приготвя такова ястие за майка ми, и никога повече няма да имам тази възможност“. По време на пролетния фестивал видях, че всички по улиците бързат да се приберат по родните си места. Някои от тях пътуваха с децата си обратно към родните си места, за да посетят възрастните си роднини. Преброих колко години бяха минали, откакто бях придружавала майка си. По това време бях апатична и безцелна. Въпреки че изпълнявах дълга си, винаги, когато имах свободно време, мислех за майка си и се чувствах задължена към нея. Сърцето ми не се успокояваше, когато четях Божиите слова и постоянно ми се спеше. Започнах да изпълнявам дълга си повърхностно и нехайно и не исках да говоря с братята и сестрите, с които си партнирах. Когато заедно изучавахме професионални умения, умът ми беше другаде. Когато водачът дойдеше да пита за работата, дори не исках да отговоря, а ако го направех, изричах само няколко нехайни думи. Не обръщах особено внимание на дълга си. Тънех в упадък и не давах никакви резултати в изпълнението на дълга си. Дори исках да си намеря работа, в допълнение към дълга си, тъй като не исках през цялото време да отдавам всичко.

По-късно осъзнах, че е опасно да продължавам така, и побързах да се помоля и да почета Божието слово. Прочетох Божиите слова, в които се казваше: „Разболяването на родителите ти вече би било голям шок за теб, така че кончината им би била още по-огромен шок. Тогава, преди това да се е случило, как трябва да се справиш с неочаквания удар, който ще ти нанесе, така че да не повлияе, да не попречи или да не засегне изпълнението на дълга ти или пътя, по който вървиш? Нека първо разгледаме какво точно означава смъртта и какво точно означава умирането — не означава ли, че човек си отива от този свят? (Така е.) Това означава, че животът, който човек притежава и който има физическо присъствие, се заличава от материалния свят, който хората могат да видят, и изчезва. След това този човек продължава да живее в друг свят, под друга форма. Това, че животът на твоите родители си отива, означава, че връзката, която си имал с тях на този свят, се е разпаднала, изчезнала е и е приключила. Те живеят в друг свят, в други форми. Що се отнася до това как ще протече животът им в онзи друг свят, дали ще се върнат на този свят, дали ще те срещнат отново и дали ще имат някакви физически отношения или емоционални връзки с теб, това е отредено от Бог и няма нищо общо с теб. Казано накратко, тяхната кончина означава, че мисиите им на този свят са приключили и че краят им е настъпил. Мисиите им в този живот и на този свят са приключили, така че връзката ти с тях също е приключила. […] Кончината на родителите ти просто ще е последната вест, която ще чуеш за тях на този свят, и последното препятствие, което ще видиш или за което ще чуеш, що се отнася до техните преживявания в живота им като раждането, остаряването, боледуването и умирането — това е всичко. Смъртта им няма да ти отнеме нищо, нито ще ти даде каквото и да е. Те просто ще са умрели, тяхното пътуване като хора ще е приключило. Затова, когато се стигне до тяхната кончина, няма значение дали става въпрос за случайна смърт, нормална смърт, смърт поради болест и т.н.; във всеки случай, ако не бяха Божието върховенство и подредбите Му, никой човек или сила не би могъл да отнеме живота им. Тяхната кончина означава само край на физическия им живот. Ако ти липсват и копнееш за тях или се срамуваш от себе си заради чувствата си, не бива да изпитваш нито едно от тези неща и не е необходимо да ги изпитваш. Те са си отишли от този свят, така че тъгуването по тях е излишно. Не е ли така? Ако си мислиш: „Дали липсвах на родителите си през всичките тези години? Колко ли повече са страдали заради това, че не бях до тях и не показвах синовна почит към тях в продължение на толкова много години? През всичките тези години все ми се искаше да мога да прекарам няколко дни с тях, никога не съм очаквал, че ще си отидат толкова скоро. Чувствам се тъжен и виновен“. Не е нужно да мислиш по този начин. Смъртта им няма нищо общо с теб. Защо няма нищо общо с теб? Защото, дори и да си проявявал синовна почит към тях или да си ги придружавал, това не е задължението или задачата, която Бог ти е дал. Бог е отредил колко щастие и колко страдания ще донесеш на родителите си — това няма абсолютно нищо общо с теб. Те няма да живеят по-дълго поради това, че си с тях, нито ще живеят по-кратко поради това, че си далеч от тях и не можеш често да бъдеш с тях. Бог е отредил колко дълго ще живеят и това няма нищо общо с теб. Затова ако през живота си научиш, че родителите ти са починали, не е нужно да се чувстваш виновен. Трябва да подходиш към този въпрос по правилния начин и да го приемеш“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). Докато четох Божието слово, много се развълнувах, особено когато прочетох „Бог е отредил колко щастие и колко страдания ще донесеш на родителите си — това няма абсолютно нищо общо с теб“. Каквито и страдания да е преживяла в живота си майка ми, какъвто и да е бил краят ѝ — всичко това е било предопределено от Бог. Дори и да бях наблизо и да се грижех за нея в ежедневието ѝ, не бих могла да ѝ помогна да облекчи физическото си заболяване с нищо, още по-малко да я запазя жива. Раждането, старостта, болестите и смъртта са законите на съществуването, които Бог е отредил за човека; всеки трябва да се изправи пред тях и никой не може да ги наруши. Знаех, че не трябва да живея в състояние на вина. Трябваше да запазя разумно отношение, да приема Божието върховенство и подредби и да се покоря. Майка ми беше толкова стара и смъртта ѝ беше нормална. Смъртта ѝ означаваше, че мисията ѝ на този свят е приключила. Тя беше болна повече от 20 години, а много хора със същата болест като нейната умираха само след няколко години. Това, че тя можеше да живее докрай и да чуе словото, изречено от устата на Бог вече беше Божия благодат и благословение. Като приех това, сърцето ми се освободи донякъде и вече не изпитвах такива самообвинения и потиснатост заради смъртта на майка ми.

Един ден, по време на събрание, прочетох откъс от Божието слово: „Някои хора изоставят семействата си, защото вярват в Бог и изпълняват дълга си. Заради това стават известни и правителството често претърсва домовете им, тормози родителите им и дори ги заплашва, за да ги предадат. Всички техни съседи ги обсъждат и казват: „Този човек няма съвест. Не го е грижа за възрастните му родители. Не само, че не ги почита, а и им създава толкова много проблеми. Той е непочтителен потомък!“. Дали тези думи съответстват на истината? (Не.) В очите на невярващите обаче всички тези думи не се ли считат за правилни? Невярващите си мислят, че това е най-справедливият и разумен начин да се разглежда въпросът и че съответства на човешката етика и на нормите за човешко поведение. Колкото и много да се съдържа в тези норми, като например как да проявяваме синовна почит към родителите си, как да се грижим за тях, когато остареят, и как да организираме погребенията им, или в каква степен да им се отплащаме, и независимо дали тези норми съответстват на истината или не, в очите на невярващите те са положителни неща, те са положителна енергия, те са правилни и се считат за безупречни сред всички групи хора. За невярващите това са нормите, по които хората трябва да живеят, и ти трябва да правиш тези неща, за да те приемат в сърцата си като достатъчно добър човек. Преди да повярваш в Бог и да разбереш истината, не беше ли и ти твърдо убеден, че да се държиш така означава да си добър човек? (Така беше.) Освен това, и ти използваше тези неща, за да се оценяваш и обуздаваш и изискваше от себе си да бъдеш такъв човек. Ако искаше да си добър човек, непременно щеше да включиш тези неща в нормите си на поведение: как да почиташ родителите си, как да им спестяваш тревогите, как да им отдаваш уважение и признание и как да прославиш предците си. Това бяха нормите на поведение в сърцето ти и насоките на поведението ти. След като си слушал Божиите слова и проповеди обаче, възгледите ти започнаха да се променят и ти разбра, че трябва да се отречеш от всичко, за да изпълниш дълга си на сътворено същество, и че Бог изисква от хората да се държат така. Преди да се увериш, че изпълняването на твоя дълг като сътворено същество е истината, ти мислеше, че трябва да почиташ родителите си, но чувстваше и че трябва да изпълняваш дълга си като сътворено същество, и изпитваше вътрешно раздвоение. От продължителното поене с Божиите слова и тяхното пастирство постепенно започна да разбираш истината и именно тогава разбра, че изпълняването на дълга ти на сътворено същество е напълно естествено и обосновано“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). Бог наистина разкрива мислите, които имах в ума си. В моите очи, ако хората проявяват синовно отношение към родителите си, грижат се за тях когато остареят и организират погребенията им, те са предани и са добри хора. Ако някой не може да прояви синовно отношение, значи няма съвест и не е добър човек. Аз преценявах дали даден човек е добър или лош въз основа на етиката, добродетелите и морала. Това изобщо не съответства на Божието слово, нито пък на истината. Аз се отнасях към традиционната култура като към нещо положително, като мислех, че, щом като майка ми ме е отгледала, то и аз трябва да се грижа за нея в напреднала възраст. Тъй като не можех да проявя синовно отношение към родителите си, докато изпълнявах дълга си, и понеже майка ми беше въвлечена в моите проблеми, след като ме арестуваха и ме вкараха в затвора, мислех, че нямам съвест, нито човешка природа. Сега видях, че моят възглед не се отличаваше по нищо от този на невярващите — това беше възгледът на неверниците. Помислих си за учениците, които следваха Господ Исус, както и за онези мисионери. Те пътуваха до далечни земи, за да разпространяват Божието евангелие. В очите на хората, това че изоставяха родителите и семействата си ги правеше хладнокръвни и лишени от човешка природа. Но всъщност именно те, които разпространяваха евангелието и изпълняваха дълга си, бяха хората, които наистина имаха съвест и човешка природа. Точно както казват Божиите слова: „Може да си изключително дружелюбен и отдаден на своите роднини, приятели, съпруга (или съпруг), синове и дъщери, родители и никога да не се възползваш от другите, но ако не си способен да бъдеш съответствие на Христос, ако не можеш да взаимодействаш в съгласие с Него, тогава дори да изразходваш всичките си сили, за да помогнеш на ближните си или да се грижиш най-добросъвестно за баща си, майка си и членовете на твоето домакинство, бих казал, че все още си зъл човек и при това изпълнен с коварство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които не съответстват на Христос, със сигурност са противници на Бог). От Божиите слова видях, че независимо от това колко добре се грижи човек за членовете на семейството си, ако не може да практикува истината, да изпълнява добре дълга си или да бъде в съответствие с Христос, тогава той е зъл човек. След като майка ми почина, не спирах да скърбя и не мислех как да изпълнявам добре дълга си, дори съжалявах, че съм прекарала цялото си време в това. Толкова години бях вярвала в Бог, но възгледите ми за нещата все още бяха същите като на невярващите. Бях неверник. Много бях разстроена, и, докато плачех, се молех и се разкайвах пред Бог, като изразявах готовността си да променя възгледите си и да не живея в това негативно състояние.

Един ден прочетох още от Божието слово. „Що се отнася до справянето с очакванията на родителите, ясно ли е какви принципи трябва да следват хората и от какво бреме трябва да се избавят? (Да.) И така, какво точно е бремето тук, което хората носят? Те трябва да слушат родителите си и да ги оставят да водят добър живот. Всичко, което правят родителите им, е за тяхно добро и за да имат синовно отношение, хората трябва да правят каквото кажат родителите им. Освен това, като възрастни, те трябва да правят някои неща за своите родители, да се отплащат за добротата им, да се отнасят синовно към тях, да ги придружават, да не ги натъжават или разочароват, да не ги огорчават и да правят всичко по силите си, за да сведат до минимум тяхното страдание или дори напълно да го отстранят. Ако не можеш да постигнеш това, ти си неблагодарен, не проявяваш синовна отговорност, заслужаваш да те удари гръм и другите да те отритнат. Ти си лош човек. Това ли е твоето бреме? (Да.) Тъй като тези неща са бреме за хората, те трябва да приемат истината и да се изправят срещу тях, както е редно. Само чрез приемане на истината можеш да промениш това бреме и тези погрешни мисли и възгледи и да се избавиш от тях. Ако не приемеш истината, има ли друг път, по който да поемеш? (Не.) Следователно, независимо дали става въпрос за избавяне от бремето на семейството или на плътта, всичко започва с приемане на правилните мисли и възгледи и с приемане на истината. Когато започнеш да приемаш истината, тези погрешни мисли и възгледи у теб постепенно ще бъдат оголени, разпознати и прозрени, след което постепенно ще бъдат отхвърлени. В процеса на оголването и разпознаването на тези погрешни мисли и възгледи и след това на избавянето от тях и отхвърлянето им постепенно ще промениш отношението и подхода си към тези въпроси. Тези мисли, които идват от човешката ти съвест или от чувствата ти, постепенно ще отслабнат. Те вече няма да те безпокоят или да те обвързват дълбоко в ума ти, няма да контролират живота ти или да му влияят, нито ще пречат на изпълнението на твоя дълг. Например, ако си приел правилните мисли и възгледи и си приел този аспект на истината, когато чуеш вестта за смъртта на родителите си, просто ще пролееш сълзи, без да мислиш как през тези години не си се отплатил за добротата, с която са те отгледали, как си им причинил толкова много страдание, как изобщо не си им се отблагодарил или как не си им позволил да водят добър живот. Повече няма да се обвиняваш за тези неща, а по-скоро ще покажеш нормален израз, произтичащ от потребностите на нормалните човешки чувства. Ще пролееш сълзи и след това ще потъгуваш по тях. Скоро тези неща ще станат естествени и нормални и бързо ще се потопиш в нормалния живот и в изпълнението на дълга си. Този въпрос няма да ти създава проблеми. Ако обаче не приемеш тези истини, когато чуеш вестта за кончината на родителите си, ще плачеш неспирно. Ще изпитваш съжаление към родителите си за това, че през целия им живот не им е било лесно и че са отгледали дете като теб, което не изпълнява синовната си отговорност, че когато са били болни, не си ги гледал на легло, и когато са умрели, не си плакал на погребението им, нито си спазвал траур. Че не си оправдал надеждите им, разочаровал си ги и не си им позволил да водят добър живот. Дълго ще живееш с това чувство за вина и винаги, когато си помислиш за това, ще плачеш и ще изпитваш тъпа болка в сърцето си. Всеки път, когато се сблъскаш с обстоятелства или хора, събития и неща, свързани с тях, ще реагираш емоционално. Това чувство за вина може да те съпътства до края на живота ти. Каква е причината за това? Тя е, че никога не си приемал истината или правилните мисли и възгледи за свой живот. Вместо това старите ти мисли и възгледи са продължили да властват над теб и да влияят върху живота ти. По този начин ще прекараш остатъка от живота си в болка поради кончината на родителите си. Това продължително страдание ще има последствия, които значително надхвърлят лекото неразположение на плътта. То ще засегне живота ти, отношението ти към изпълняването на твоя дълг, отношението ти към делото на църквата, отношението ти към Бог, както и отношението ти към всеки човек или въпрос, който докосва душата ти. Може и да се обезсърчиш и обезкуражиш по отношение на още въпроси, да станеш унил и пасивен, да изгубиш вяра в живота, да изгубиш ентусиазъм и мотивация за всичко и т.н. След време въздействието няма да се ограничава до обикновеното ти ежедневие. То ще повлияе и на отношението ти към изпълняването на твоя дълг и към пътя, по който поемаш в живота. Това е много опасно. Последствието от тази опасност може да е, че не си в състояние задоволително да изпълняваш дълга си на сътворено същество, и дори може да спреш да изпълняваш дълга си по средата или да затаиш в себе си настроение и отношение на съпротива към дълга, който изпълняваш. Накратко, с течение на времето това положение неизбежно ще се влоши и ще стане причина твоето настроение, емоциите и начинът ти на мислене да се развият в зловредна посока“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (16)). Помислих си как през тези години на вярата ми в Бог винаги съм се отнасяла към традиционните поговорки „Синовната почит е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко друго“ и „Не пътувай надалеч, докато родителите ти са още живи“ като към положителни неща, като към критерии за това как да се държа. Когато изпълнението на дълга ми влизаше в противоречие с грижата за майка ми, въпреки че бях напуснала дома си, за да изпълнявам дълга си, винаги се тревожех за нея и чувствах, че съм ѝ задължена, тъй като не се грижех за нея. След като научих, че майка ми е починала, живеех в самообвинения и болка, защото не се погрижих за нея в напреднала възраст и не организирах погребението ѝ. Майка ми ме беше отгледала, а аз не само не се грижех за нея, но дори не успях да я видя за последен път преди смъртта ѝ. Чувствах, че нямам съвест и човешка природа и мислех, че другите ще ме проклинат и критикуват. Причината, поради която живеех в болката от загубата на майка си, беше, че се отнасях към поговорките „Синовната почит е добродетел, която трябва да се пази над всичко“ и „Грижи се за родителите си в напреднала възраст и организирай погребението им“. като към истини, които трябва да спазвам. Тъй като не следвах тези думи, живеех в чувството си за вина, като не можех да си простя и бях пасивна по отношение на дълга си. Бях подведена от тези традиционни представи. Когато чух за кончината на майка ми, не бях в състояние да се покоря на Божието върховенство и подредби, живеех в състояние на меланхолия, изпълнена със съжаления и самообвинения, бях негативно настроена и се бях отпуснала при изпълнението на дълга си. Без да го осъзнавам, аз се противопоставях на Бог и се превърнах в човек, който Му е враг. След това прочетох друг откъс от Божието слово и научих как трябва да се отнасям към родителите си: Божиите слова гласят: „Някои хора искат да изпълняват дълга си, но също така смятат, че трябва да почитат родителите си, което касае чувствата. Ако просто продължиш да окастряш чувствата си, като си казваш да не мислиш за родителите и семейството си, да мислиш само за Бог и да се съсредоточиш върху истината, но все още не си в състояние да не мислиш за родителите си, това не може да реши основния проблем. За да го разрешиш, трябва да разнищиш нещата, които си смятал за правилни, заедно с поговорките, знанията и теориите, които си наследил и които съответстват на човешките представи. Освен това, когато се справяш с родителите си, това дали изпълняваш задълженията си да се грижиш за тях като тяхно дете трябва да се основава изцяло на личното ти положение и на Божието ръководсво. Това не обяснява ли идеално въпроса? Когато напуснат родителите си, някои хора чувстват, че им дължат много и че не правят нищо за тях. Когато обаче живеят заедно, те изобщо нямат синовно отношение към родителите си и не изпълняват нито едно от задълженията си. Дали такъв човек има истински синовно отношение? Това са кухи думи. Каквото и да правиш, мислиш или планираш, тези неща не са важни. Важното е дали можеш да разбереш и наистина да вярваш, че всички сътворени същества са в Божиите ръце. Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила. Независимо от всичко, в крайна сметка, когато става въпрос за синовна почит, хората поне трябва да имат нагласа за покорство. Ако средата го позволява и ако имаш средствата да го направиш, тогава може да покажеш синовна почит на родителите си. Ако средата не го позволява и ти липсват средствата, тогава не се опитвай да го постигнеш насила. Как се нарича това? (Покорство.) Нарича се покорство. Как се стига до него? Каква е основата за покорството? То се основава на всички тези неща, които са уредени от Бог и са под Неговата власт. Макар да им се иска, хората не могат и нямат право да избират и трябва да се покоряват. Сърцето ти не е ли по-спокойно, когато чувстваш, че хората трябва да се покоряват и че всичко се ръководи от Бог? (Така е.) Тогава съвестта ти все още ли ще изпитва угризения? Вече няма постоянно да изпитва угризения и няма да си подвластен на идеята, че не си се отнасял синовно към родителите си. Понякога все още може да мислиш за това, тъй като това са нормални мисли или инстинкти на човешката природа и никой не може да ги избегне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). Бог говори много ясно за принципите на практикуване в отношенията ни към родителите. Те трябва да се основават преди всичко на собствените ни условия и способности. Когато нечии условия позволяват и способностите му са достатъчни, човек може да изпълнява своята отговорност и да проявява синовно отношение към родителите си. Въпреки това, той все пак трябва да се подчинява на Божието устройване и подредби. Това че не можех да се грижа за майка си през тези години не означаваше, че не съм искала да се грижа за нея или че не съм искала да изпълня отговорността си. Беше така, защото полицията постоянно ме преследваше. Не можех да осигуря дори собствената си безопасност, как бих могла да се грижа за майка си? Не мразех комунистическата партия и дори обвинявах Бог. Видях, че наистина съм объркала фактите и не можех да различа правилно от грешно. Не можех да бъда убедена! Често имах чувството, че не съм се грижила за майка си. Не ѝ бях помогнала да живее щастливо, не се бях погрижила за нея в късните ѝ години и не бях организирала погребението ѝ, и затова чувствах, че съм ѝ задължена. Мислех, че под моите грижи майка ми щеше да живее щастливо. В действителност, това беше погрешно мнение. Щастието на човека се дължи на Божията грижа, закрила и благословия. Човек не е щастлив само защото синовете и дъщерите му се грижат за него, когато остарее. Майка ми страдаше от хемиплегия в продължение на много години и имаше болки по цялото тяло. Преди, когато бях вкъщи и се грижех за нея, аз се свързвах с лекаря и ѝ вземах лекарствата. Въпреки че се опитвах да осигуря лечението ѝ и се грижех за нея, това ни най-малко не облекчаваше болката ѝ. Това колко страдания трябваше да понесе майка ми, беше определено от Бог. Сега майка ми беше починала, което означаваше, че е дошло нейното време. Тя вече не страдаше от физическо заболяване. Това беше нещо хубаво, и аз трябва да се подчиня на Божието върховенство и подредби. Аз обаче не бях потърсила истината по този въпрос и не се бях покорила на Божиите решения. Бях негативно настроена и се бях отпуснала в изпълнението на дълга си, а същността на поведението ми противоречеше на Бог. Нямах никаква човешка природа или разум!

Прочетох още един откъс от Божието слово, който допълнително разясняваше как да се отнасяме към родителите си. Божиите слова гласят: „Външно изглежда, че родителите ти са дали начало на плътския ти живот и че именно те са ти дали живот. Но от гледна точка на Бог и от основата на този въпрос плътският ти живот не ти е даден от твоите родители, защото хората не могат да създават живот. Казано по-просто, никой човек не може да създаде човешкото дихание. Причината, поради която всяка човешка плът е способна да стане човек, е, че тя има това дихание. В него се крие животът на човека и то е признакът на живия човек. Хората имат това дихание и този живот, а източникът и произходът на тези неща не са техните родители. Просто хората са били създадени посредством родителите си, които са ги родили, но в основата на това е Бог и Той дава тези неща на хората. Следователно родителите ти не са господари на живота ти, Господарят на живота ти е Бог. Бог създаде човечеството, Той създаде живота на хората и им даде диханието на живота, което е произходът на човешкия живот. Не е ли тогава репликата „родителите ти не са господари на живота ти“ лесна за разбиране? Твоето дихание не ти е дадено от родителите ти, а продължителността му още по-малко ти е дадена от родителите ти. Бог се грижи за всеки ден от живота ти и господства над него. Родителите ти не могат да решават как да протече всеки ден от твоя живот, дали всеки ден е щастлив и протича гладко, с кого се срещаш всеки ден или в каква среда живееш всеки ден. Просто Бог се грижи за теб чрез твоите родители — те са просто хората, които Бог е изпратил да се грижат за теб. Когато се роди, твоите родители не бяха тези, които ти дадоха живот. В такъв случай те ли ти дадоха живота, който ти позволи да доживееш до този момент? Пак не бяха те. Източникът на твоя живот пак е Бог, а не родителите ти“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). Божиите слова са много ясни — произходът на човешкия живот е Бог. Въпреки че майка ми ме е родила, животът ми е дарен от Бог. Без Божията благословия и ресурс, майка ми нямаше да може да ме отгледа. Бог използва майка ми, за да ме отгледа, използва я, за да ме доведе пред Него, и я използва, така че да се отърва от тревогите си за неприятностите вкъщи. Независимо колко е пожертвала майка ми за мен, всичко това произлиза от онова, което Бог ми е дарил. Но аз бях обърнала нещата с главата надолу, като вярвах, че майка ми е пожертвала твърде много за мен, и винаги исках да се отплатя на родителите си, като по този начин пренебрегвах Божието върховенство и подредби. В действителност, независимо колко е пожертвала майка ми, тя е изпълнявала отговорността си като майка, което също е било Божия подредба и върховенство. Този, на когото трябваше да благодаря, беше Бог. Също така разбирах, че имам своя собствена мисия на този свят, която е да изпълнявам дълга си като сътворено същество, а не да се отплащам за добротата на майка си. Осъзнавайки това, вече не живеех с вина, упреци към себе си и чувството, че съм задължена. Бях в състояние да успокоя сърцето си и да изпълнявам дълга си. Божието слово е пътеводна светлина. Ако не беше навременното просветление и напътствие на Божиите слова, все още нямаше да мога да различа поговорките „Синовната почит е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко друго“ и „Не пътувай надалеч, докато родителите ти са още живи“, които Сатана ми беше внушил, и щях да живея с чувството, че съм задължена на майка си, понасяйки вредата на Сатана. Сега най-накрая виждам ясно, че традиционната култура е реакционна заблуда, която се противопоставя на Бог, и че тези мисли и възгледи са много подвеждащи. Именно Божиите слова ме откъснаха от тези сатанински заблуди, и ми позволиха да гледам правилно на смъртта на майка си. Сърцето ми беше освободено и избавено! Благодаря на Бог, че ме спаси!