През 2012 г. цялото ни семейство прие делото на Всемогъщия Бог на последните дни. От Божиите слова разбрах какво означава наистина да вярваш в Бог и също разбрах, че всеки човек има мисия на този свят. В живота хората трябва да преследват истината и да изпълняват дълга си на сътворени същества. И така, напуснах работата си и дойдох в църквата, за да изпълня своя дълг.

По онова време излизах всеки ден навън, за да разпространявам евангелието и рядко се прибирах вкъщи, за да видя родителите си. Когато видях, че баща ми е в лошо здравословно състояние, разбрах, че астмата му отново се е влошила. Преди всичко, което трябваше само да пие лекарства или да му направят вливане. Помислих си, че и този път ще се оправи без проблеми, както преди, но не след дълго разбрах, че баща ми е починал. Брат ми ми се обади по телефона и каза: „Татко почина“. Тези две думи разбиха сърцето ми и не можех да спра да плача. Когато се прибрах, леля ми каза укорително: „Ти си учила медицина. Знаеше, че баща ти има астма, защо не го заведе на кислородна терапия? Тогава може би нямаше да умре толкова рано“. Тези думи разбиха сърцето ми още повече и се изпълних с чувство на задължение към баща ми. Дали наистина нямаше да почине толкова рано, ако бях мислила повече за него? Леля ме улови за ръката и каза: „Родителите ти платиха за теб най-висока цена от всичките си деца. Сега баща ти вече го няма и нямаш възможност да да се проявиш като добра дъщеря. В бъдеще трябва да се грижиш добре за майка си“. Кимнах мълчаливо, мислейки как родителите ми ме бяха отгледали и образовали и за тях аз бях източник на гордост. Но баща ми беше починал, преди да успея да направя нещо за тях. Трябваше да поема своята отговорност да се грижа за майка ми, не можех да я оставя да страда. След това, макар че изпълнявах дълга си всеки ден, винаги когато имах свободно време, си мислех: „Ако не си намеря работа и не изкарвам пари, как ще живее майка ми за в бъдеще? Ако не мога да се грижа за нея и си дам още едно нещо, заради което да имам угризения, ще съжалявам за това цял живот“. Така започнах да си търся работа всеки ден, след като изпълнех дълга си.

Да. През март 2013 г. се приготвях да отида на работа, но точно когато излизах от вкъщи, се почувствах изключително тъжна. В главата ми непрестанно отекваше един химн: „Паднах в грях, но се издигам в светлината. Толкова съм благодарен да получа Твоето възвисяване. Въплътеният Бог страда, а колко повече трябва да страдам аз, един покварен човек! Ако трябва да отстъпя пред тъмните сили, как ще видя Бог? Когато си спомня Твоите слова, те ме карат да копнея за Теб. Винаги, когато видя лицето Ти, се изпълвам с вина и уважение. Как бих могъл да Те изоставя в търсене на така наречената свобода? […]“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, В очакване на Божията добра вест). Докато си тананиках тази песен, бях обзета от тъга и когато стигнах до думите „Как бих могъл да Те изоставя в търсене на така наречената свобода?“ сълзите вече течаха по лицето ми. В миналото живеех в празнота и болка, без посока в живота или цел на съществуването ми. Бог ме избра сред огромното море от хора и ми даде късмета да чуя думите Му и да разбера смисъла на живота. Така Бог ми показваше своята благодат. Но аз бързо изоставих дълга си, за да намеря работа и да печеля пари, и се почувствах много задължена на Бог. Обърнах се към Него през сълзи: „Боже, твърде слаба съм и не мога да се опълча срещу себе си. Моля те, спри ме да не поемам по този път“. Точно тогава видях в далечината към мен да се задава пясъчна буря. Преди да се усетя, тя ме връхлетя. Не можех да дишам и да виждам нищо. Не след дълго чух звук от пляскане, сякаш въздухът засмукваше нещо. В този момента в главата ми имаше само една мисъл: „Бягай“. Хвърлих незабавно електрическия си велосипед и побягнах. Бях изминала едва няколко метра, когато чух силен звук зад себе си. Покрих очи и не смеех да погледна. Просто продължавах да се моля в сърцето си Бог да ме закриля. Не след дълго бурята утихна. Едва тогава видях, че велосипедът ми е смачкан под един крайпътен телефонен стълб. Ако умът ми не ми беше казал да побягна точно тогава, можеше да съм смачкана от телефонния стълб. В този момент в ума ми отекна едно изречение от Божиите слова: „Аз дори ви показах небесните пламъци, но не Ми даде сърце да ви изгоря. […]“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Вие всички сте толкова низки по характер!). Знаех, че Бог ме е закрилял и че това е бил Неговият начин да ми проговори и да ми покаже волята Си. Мълчаливо се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, повече няма да работя, за да печеля пари. Няма да Те оставя“. Но когато на следващата сутрин се събудих, отново се разколебах. Все още ми предстоеше да измина дълъг път. Ако не намерех работа, как щеше да живее в бъдеще майка ми? Родителите ми ме бяха отгледали и трябваше да се грижа за тях, когато остареят. Но да се откажа от дълга си и да си намеря работа за пари щеше да ме натъжи много. Знаех, че работата в болница е много натоварена, и ако отидех да работя там, сигурно щях едва да имам време да посещавам сбирките. По-късно продължих да изпълнявам дълга си. Но все още мислех за майка си от време на време. Макар да знаех, че братята ми са с нея и че в живота ѝ не би трябвало да има затруднения, все още често изпитвах угризения и чувство на задължение заради това, че не можех да се грижа за нея.

Десет години изминаха като миг. Веднъж, при необичайни обстоятелства, си помислих как ли изглежда отстрани самотният живот на майка ми след смъртта на баща ми. Изпитах болка в сърцето си, която ми беше трудно да овладея, сякаш всичко се беше случило вчера. Баща ми го нямаше от 10 години, но чувството на задължение към родителите ми все още беше дълбоко заровено в сърцето ми. Исках да се отърва напълно от това състояние, затова се изправих пред Бог, за да потърся причината защо все живеех в това чувство на задължение към родителите си.

Прочетох някои Божии слова и придобих известно познание за проблема си. Всемогъщият Бог казва: „В света на невярващите има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко тържествено звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка: враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в животинския свят. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества, включително и хората, спазват. Това, че всички видове го спазват, е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. Дори сравнително свирепи хищници, като лъвовете и тигрите, отглеждат своите малки и не ги хапят, преди да са достигнали зряла възраст. Това е животински инстинкт. Независимо от кой вид са и дали са свирепи, или са мили и нежни, всички животни притежават този инстинкт. Всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват само като се подчиняват на този инстинкт и закон. Ако не го спазваха или ако нямаха този закон и инстинкт, нямаше да са способни да се размножават и да оцеляват. Нито биологичната верига, нито този свят щеше да съществува. Не е ли вярно? (Така е.) Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че животинският свят спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Те наричат човешките същества висши животни. Нима не са по-нисши от животните, ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти, докато са те отглеждали, и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, те са правили само това, което е било редно в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт. […] Всички видове живи същества и животни притежават тези инстинкти и закони и ги следват стриктно, като ги изпълняват до съвършенство. Никой човек не може да унищожи това. Има и някои специални животни, като тигрите и лъвовете. Когато достигнат зряла възраст, тези животни напускат родителите си, а някои мъжки дори им стават съперници и ги хапят, съревновават се и се бият с тях, когато се наложи. Това е нормално и е закон. Те не са много любвеобилни и не живеят с чувствата си като хората, които казват: „Трябва да им се отплатя за добрината, трябва да им се отблагодаря, трябва да се подчинявам на родителите си. Ако не проявявам синовна почит към тях, другите ще ме съдят, ще ме упрекват и критикуват зад гърба ми. Не бих могъл да го понеса!“. В животинския свят не се говорят подобни неща. Защо хората казват такива неща? Защото в обществото и сред групите от хора съществуват различни погрешни идеи и всеобщи мнения. След като хората са били повлияни, проядени и прогнили от тези неща, у тях възникват различни начини за тълкуване и справяне с връзката родител-дете, и в крайна сметка те се отнасят към родителите си като към свои кредитори — кредитори, на които никога няма да могат да се издължат през целия си живот. Има дори хора, които след смъртта на родителите си цял живот се чувстват виновни и смятат, че са недостойни за добротата им заради постъпка, която не е зарадвала родителите им или не е била спрямо желанията им. Какво ще кажете, това не е ли прекалено? Хората живеят с чувствата си, затова различни идеи, произтичащи от тези чувства, само може да нахлуят в тях и да ги смутят“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). „Във всеки случай родителите ти изпълняват отговорност и задължение, като те отглеждат. Да те отглеждат, докато станеш възрастен човек, е тяхна отговорност и задължение и не може да се нарече доброта. Ако не може да се нарече доброта, не е ли тогава нещо, от което трябва да се ползваш? (Така е.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш милост или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но не са много. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че не дължиш нищо на родителите си. Те изпълняват своята отговорност към теб. Колкото и усилия да са положили и колкото и пари да са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да уреждаш отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). Божието общение е толкова разбираемо и ясно. Оказва се, че отглеждането на децата от родителите не е доброта. То е просто закон и инстинкт, с който Бог е натоварил всяко живо същество. Всеки вид животно, независимо дали кротко или свирепо, прави всичко, което може, за да отгледа потомството си в зависимост от природните условия. Това е негова отговорност и задължение, както и инстинкт, който Бог му е дал. Живите създания могат да продължат да се размножават и да оцеляват само ако се подчиняват на този инстинкт и закон. Така е и с хората. Отговорност и задължение на родителите е да отглеждат децата си и това е нещо вродено, което Бог им е дарил, нещо, което хората правят инстинктивно. Моите родители бяха отглеждали братята и сестрите ми и мен от раждането ни. По-малкият ми брат искаше да изучи занаят, затова майка ми му позволи да учи за майстор готвач. Аз пък обичах ученето и оценките ми винаги бяха добри. Родителите ми ми помогнаха да развия ученолюбието си и ми посветиха много енергия и пари. Майка ми казваше, че те биха подкрепили всеки от нас, ако искаме да учим. По този начин тя изпълняваше естествено отговорността си да отгледа децата си и това не може да се разглежда като сделка. Родителите ми винаги подкрепяха вярата ми в Бог и изпълнението на дълга ми. Макар че баща ми почина, майка ми не беше поискала аз да се грижа за нея. Само се надяваше, че мога да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си искрено. Но аз през цялото време бях позволявала на традиционната култура да влияе на това как виждам отношенията с родителите си. Идеи като „Синовната обич е най-голямата добродетел“, „Децата се надяват да издържат родителите си, когато остареят, но времето не чака, точно както дърветата копнеят за спокойствие, но вятърът не спира“, „Враните се отплащат на майка си като я хранят, а агнетата коленичат, за да сучат от майка си“ и „Човек, който не почита родителите си, е по-лош от звяр“ бяха запечатани в мен от дете и вярвах, че любовта на моите родители е най-голямата любов на света. Само ако ги почитах и им се отплащах материално и духовно, щях да съм достойна дъщеря и добър човек. Неочакваната смърт на баща ми ме накара да разбера още по-добре непоправимата вина, изразена от фразата „Децата се надяват да издържат родителите си, когато остареят, но времето не чака“. Затова, след като баща ми почина, исках да започна работа и да изкарвам пари, да помагам на майка ми и да покажа почитта си към нея. Макар да осъзнавах напълно, че не мога да изоставя дълга си и да предам Бог, все още не бях способна да се освободя от идеите, които ме обвързваха. Ако Бог не беше използвал пясъчната буря, за да ме предупреди, можеше вече да съм изоставила дълга си и да Го отбягвам. Тези идеи от традиционната култура изглеждат благородни, но в същността си са невидими вериги, с които Сатаната омотава хората. Тези идеи изкривяват отношенията между родителите и децата им. Те подтикват хората да виждат родителската отговорност по отглеждането на децата като доброта, която трябва да се върне. Ако хората са неспособни да се отплатят на родителите си или ако нямат условията да го направят, те ще мислят, че са неблагодарни и нямат съвест, и дори ще прекарат целия си живот с чувство на задължение и ще се укоряват. Сатаната използва тези традиционни идеи, за да трови и заслепява хората, да ги кара да отбягват Бог и да Го предават и така постига целта си да навреди на хората. След като Бог ми разкри взаимоотношенията между родителите и децата постепенно се отрезвих. Раздаването на родителите ми за мен не е тежест, която трябва да нося на раменете си. Не трябва да гледам на взаимоотношенията си с тях въз основа на сатанинската традиционна култура и да смятам любовта и грижата им към мен за доброта, за която трябва да се отплатя. Това не съответства на истината. Като осъзнах това, сърцето ми стана много по-леко и освободено.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Емоционално хората най-трудно се справят с връзката си със своите родители, но всъщност тя не е напълно неуправляема. Те могат правилно и рационално да се справят с този въпрос само въз основа на разбиране на истината. Не изхождайте от гледната точка на чувствата и от прозренията или възгледите на светските хора, а се отнасяйте към родителите си правилно според Божиите слова. Каква роля всъщност играят родителите? Какво реално означават децата за родителите си? Какво трябва да е отношението на децата към техните родители? И как хората трябва да разглеждат и да разрешават отношенията между родители и деца? Не бива да възприемат тези неща въз основа на чувства и не бива да се влияят от погрешни идеи или преобладаващи мнения. Към тях трябва да се подхожда правилно въз основа на Божиите слова. Означава ли, че ти липсва синовна отговорност, ако не успееш да изпълниш някоя от отговорностите си към своите родители в отредената от Бог среда, или ако не играеш никаква роля в живота им? Ще те гризе ли съвестта? Твоите съседи, съученици и роднини ще те укоряват и критикуват зад гърба ти. Ще те наричат непочтително дете с думите: „Още откакто беше бебе родителите ти жертваха толкова много, положиха толкова много ревностни усилия и направиха толкова много за теб, а ти, като неблагодарно дете, просто изчезваш безследно, без дори да изпратиш съобщение, че си в безопасност. Не само, че не се връщаш за Нова година, а дори не се обаждаш по телефона, нито изпращаш вести на родителите си“. Всеки път, когато чуеш подобни думи, съвестта ти кърви и плаче и се чувстваш осъден. „О, те са прави“. Лицето ти пламва, а сърцето ти трепери, сякаш в него са се забили игли. Изпитвал ли си подобни чувства? (Да, преди.) Дали съседите и роднините ти са прави, като казват, че не изпълняваш синовната си отговорност? (Не. Аз не съм такъв.) Защо смяташ така? […] На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълниш своя дълг, не е ли присъщо на две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (16)). От Божиите слова разбрах, че през всички тези години съм живяла според чувството си на задължение към родителите си, защото съм била повлияна и отровена от традиционната култура. Мислех, че не живея според поговорката „Враните се отплащат на майка си като я хранят“ и „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“. Вярвах, че съм неблагодарна дъщеря. Това тежеше на съвестта ми и не можех да сдържам сълзите си. От Божиите слова най-сетне разбрах, че човек не трябва да съди съвестта и човешката природа на другите въз основа на тяхното външно поведение, а според същността на действията им. Точно както през всичките тези години бях загрижена само за майка си и исках да ѝ отдам почит, защото да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си означаваше, че не мога да съм често до нея. Също така заради преследването и гоненията от Комунистическата партия трябваше да избягам от вкъщи и нямах възможност да се проявя като добра дъщеря. Не че не исках да го направя или че исках да избягам от отговорността си. В същността си този проблем беше различен си от това да имаш условията да проявяваш синовна почит, но да не го правиш, затова не трябваше да бъркам двете. Трябваше да видя себе си правилно въз основа на Божиите слова. Само по този начин можех да се отърся от измамите и вредите на Сатаната.

След това прочетох още от Божиите слова и видях по-ясно как възприемам правилно отношенията си с родителите ми. Всемогъщият Бог казва: „Когато се справяш с родителите си, това дали изпълняваш задълженията си да се грижиш за тях като тяхно дете трябва да се основава изцяло на личното ти положение и на Божието ръководсво. Това не обяснява ли идеално въпроса? Когато напуснат родителите си, някои хора чувстват, че им дължат много и че не правят нищо за тях. Когато обаче живеят заедно, те изобщо нямат синовно отношение към родителите си и не изпълняват нито едно от задълженията си. Дали такъв човек има истински синовно отношение? Това са кухи думи. Каквото и да правиш, мислиш или планираш, тези неща не са важни. Важното е дали можеш да разбереш и наистина да вярваш, че всички сътворени същества са в Божиите ръце. Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила. Независимо от всичко, в крайна сметка, когато става въпрос за синовна почит, хората поне трябва да имат нагласа за покорство. Ако средата го позволява и ако имаш средствата да го направиш, тогава може да покажеш синовна почит на родителите си. Ако средата не го позволява и ти липсват средствата, тогава не се опитвай да го постигнеш насила. Как се нарича това? (Покорство.) Нарича се покорство. Как се стига до него? Каква е основата за покорството? То се основава на всички тези неща, които са уредени от Бог и са под Неговата власт. Макар да им се иска, хората не могат и нямат право да избират и трябва да се покоряват. Сърцето ти не е ли по-спокойно, когато чувстваш, че хората трябва да се покоряват и че всичко се ръководи от Бог? (Така е.) Тогава съвестта ти все още ли ще изпитва угризения? Вече няма постоянно да изпитва угризения и няма да си подвластен на идеята, че не си се отнасял синовно към родителите си. Понякога все още може да мислиш за това, тъй като това са нормални мисли или инстинкти на човешката природа и никой не може да ги избегне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност). „В присъствието на Създателя ти си сътворено същество. В този живот не само трябва да изпълняваш отговорностите си към своите родители, но и да изпълняваш отговорностите и дълга си като сътворено същество. Можеш да изпълняваш отговорностите си към своите родители само въз основа на Божиите слова и на истините принципи, а не като правиш нещо за тях въз основа на личните си емоционални потребности или за да успокоиш съвестта си“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (16)). И така, когато стане въпрос за отношения между родители и деца в средата, която Бог е отредил, и двете страни трябва да изпълняват своите отговорности въз основа на способностите си и на условията. Колкото до съдбата на човека, Бог вече е отредил колко да страда някой и на колко благословия да се радва през живота си. Родителите не могат да решават по кой път ще поеме детето им в бъдеще, а децата не бива да променят съдбата на родителите си чрез своята усилена работа. Някои хора имат определена благословия, а други я нямат. Нищо от това не може да бъде променено от човешката воля и обич. Така например моите родители ме подготвяха да уча медицина и макар да похарчиха много пари, в крайна сметка, аз не работя в тази сфера. В същия дух аз исках да се проява като добра дъщеря, но баща ми почина твърде рано; исках да почитам майка си, но никога не можех да съм до нея. В миналото се опасявах, че майка ми страда и все исках да работя усилено, за да ѝ помогна да е щастлива в късните години на живота ѝ. Направо казано, исках да положа всички усилия, за да променя съдбата на майка си и да ѝ създам щастие. На практика аз не контролирам дори собствената си съдба, действията си в този живот или това дали мога да съм щастлива или не. Как бих могла да променя съдбата на майка си? Осъзнах колко глупава и арогантна съм била. Научих, че когато става въпрос за майка ми, просто трябва да приема нещата каквито са и да изпълня отговорностите си съобразно моите условия. Ако живеех с майка ми и условията бяха подходящи да се грижа за нея, тогава бих могла да съм добра дъщеря, доколкото ми позволяват способностите. Ако не можех да съм до нея, нямаше нужда да се чувствам задължена към нея заради това. Тъй като аз съм сътворено същество, трябва само да изпълнявам дълга си добре при условията, които Бог е подредил за мен. Това е най-важното.

Неотдавна се свързах с майка ми. Тя ми каза, че най-голямото щастие в живота ѝ е, че е била избрана от Бог и е чула гласа Му и че най-голямото ѝ желание е да може да изпълнява дълга си добре и да е достойна за Божието спасение. Каза ми също така да изпълнявам дълга си възможно най-добре. След като прочетох писмото от майка ми, се разплаках. Това, което вярвах, че е проява на почит към майка ми и осигуряване на по-добър материален живот нямаше непременно да я направи щастлива. Всъщност майка ми нямаше големи материални изисквания. Тя искаше само аз да следвам правилно Бог, да се стремя към истината и да изпълнявам добре дълга си. Това беше наистина най-голямото ѝ желание. Преди мислех, че трябва да поема отговорността да бъда добра дъщеря за майка си, като разбирах, че тя и баща ми са платили по-висока цена за мен в сравнение с братята и сестрите ми, но нещата винаги се получаваха различно от желанието ми. По-късно мислех, че макар да не мога да съм до майка си, по-големият ми брат е добър син и често се грижи за нея. Но се оказа, че той не може да остане до нея. По-малкият ми брат обикновено не може да спестява пари и смятах, че ако просто има пари за себе си, значи се справя добре. Сега той е човекът, който издържа майка ми. Бог наистина има върховенство над всичко и подрежда нещата така, както хората не могат да си представят или да предположат, и Бог е наистина този, който има върховенство над всичко и подрежда съдбата на всеки, а съдбата е нещо, което никой не може да избере или промени. Сега вече не се чувствам тъжна заради всички привидно нещастни обстоятелства, които майка ми е преживяла и вече не се тревожа за бъдещето ѝ. Знам, че съдбата на всички ни е в ръцете на Бог и всеки човек ще преживее добри и нещастни обстоятелства, включително и аз. Това е нещо, от което никой не може да избяга или да промени. Всичко, което мога да направя, е да предам майка си на Бог и да Го помоля да ни насочва да следваме истината при обстоятелствата, които Той е подредил за нас, и да ни ръководи да изпълняваме дълга си и да Му се отплатим за любовта. Слава Богу!