Един ден през октомври 2018 г един водач ми каза: „Родителите ти бяха премахнати от църквата“. Бях зашеметена — Просто не можех да повярвам. Знаех, че родителите ми са вършили нарушения, но със сигурност не толкова, че да бъдат премахнати? Просто седях там с неспокойно сърце. По-голямата ми сестра преди това беше изгонена от църквата за това, че е била съучастник на антихрист и че не се е покаяла, независимо от всички усилия да се проведе общение с нея. Сега родителите ми също бяха премахнати и аз останах единствената вярваща в семейството ни. В този момент се почувствах толкова самотна. Бяха минали повече от две десетилетия откакто семейството ни се присъедини към вярата и през цялото това време бяхме понасяли потисничеството на ККП. Баща ми беше арестуван два пъти за споделяне на евангелието и беше прекарал пет години в затвора. Майка ми, сестра ми и аз бяхме живели без постоянен дом, като се местехме навсякъде, за да избегнем арест. Бяхме преминали през всякакви възходи и падения, а сега Божието дело беше почти към края си. Тогава как можеха да бъдат премахнати от църквата? Бяха преживели наистина труден период и бяха страдали много. Нима всичко това беше напразно? При тази мисъл не можех да сдържа сълзите си. В сърцето си се опитах да споря с Бог: Родителите ми може и да не са се отличили с нещо, но са страдали много. Като се има предвид как са се жертвали години наред, не заслужаваха ли още един шанс да се покаят? Дори ако това означаваше просто да останат като работници! Колкото повече разсъждавах по този начин, толкова по-мъчно и тягостно ми ставаше и изгубих мотивация да изпълнявам дълга си. Сестрата, с която си партнирахме, сподели една мъдрост: „Когато се случи нещо подобно, трябва да го приемеш от Бог — не можеш да се оплакваш. Всичко, което Бог прави, е праведно“. Въпреки че тогава разбирах разсъжденията ѝ, просто не можех да променя мисленето си.

Няколко седмици по-късно прочетох документите във връзка с премахването на родителите ми. В тях се разказваше как баща ми бил особено надменен и винаги вървял по свой път в уреждането на общите дела, вместо да изпълнява дълга си според принципите. Той не приемал предложенията на братята и сестрите, поради което църквата претърпяла значителни парични загуби. Нещо повече, той продължил да разнася книги с Божиите слова, въпреки че бил напълно наясно с опасенията за сигурността, свързани конкретно с него. Той просто пренебрегнал съветите на братята и сестрите и продължил независимо от това, в резултат на което бил арестуван и хвърлен в затвора, а книгите били конфискувани. Това имало пагубни последици за църквата. Баща ми също така беше преиначил нещата, когато сестра ми беше отлъчена и каза, че това се е случило само защото водачката ѝ имала зъб. Той също така направил голям проблем с някаква поквара, проявена от водачката, заплашвал да я дискредитира и да я свали. Някои от останалите, които се подвели да застанат на негова страна, имали предубеждения срещу водачката, и това попречило на водачката да изпълнява нормално дълга си. Работата на църквата беше сериозно прекъсната от действията и поведението на баща ми, а той не показа никакво разкаяние или покаяние за стореното зло. Това завърши с класифицирането му като зъл човек и премахването му от църквата. От своя страна майка ми беше премахната — също в съответствие с принципа — защото не спираше да спори срещу отлъчването на сестра ми. Тя продължаваше да се оплаква от водачката пред останалите братя и сестри, с което провокираше недоверие и у двете страни, и бе изопачила фактите по време на събранията, като се застъпваше за няколко души, които бяха отлъчени, и твърдяха, че водачката се опитала да ги хване. Това също сериозно наруши живота на църквата. Въпреки многото усилия на братята и сестрите да общуват с нея, тя категорично отказваше да приеме истината. Тя не беше видяла нещата в съответствие с истините принципи и беше застанала на страната на злите хора, с което пречеше на работата на църквата. Без никакво чувство на покаяние, тя в крайна сметка беше премахната от църквата. Като се имат предвид всичките ѝ зли дела, аз знаех, че по принцип е правилно майка ми и баща ми да бъдат премахнати от църквата, но когато си помислих, че това наистина ще се случи, не знаех как ще се справя. Беше много тягостно. Четенето на материалите във връзка с премахването им ме накара да изтръпна и не можех да спра да плача. Започнах да споря с Бог: „Боже, Ти обичаш човечеството. Родителите ми са вярващи от повече от 20 години и са преминали през толкова много трудности. Не им ли се полага някакво признание за всичко, което са пожертвали?“. Живеех в негативизъм и неразбиране. След като цялото ми семейство бяха премахнати и аз останах единствената вярваща, се чудех как мога да продължа по пътя си. В продължение на повече от две години останах в това объркано състояние и накрая бях освободена, поради липса на постижения при изпълнението на дълга ми. Изпитвах такава мъка и се молех отново и отново, със сълзи на очи: „О, Боже! Негодувах и Те разбирах погрешно заради това, че родителите ми бяха премахнати от църквата. Знам, че това е опасно състояние, но нямам сили да се отърся от него. Боже, моля Те, напътствай ме и ме спаси“.

След това, по време на духовната си практика, прочетох някои от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Като знаят, че Бог обича човечеството, хората Го определят като символ на любовта: те вярват, че независимо от това, какво правят, как се държат, как се отнасят към Бог и колко непокорни могат да бъдат, нищо от това няма значение, защото Бог има любов, а Неговата любов е неограничена и неизмерима; Бог има любов, така че може да бъде толерантен към хората; и Бог има любов, така че може да бъде милостив към хората, милостив към тяхната незрялост, милостив към тяхното невежество и милостив към тяхното непокорство. Наистина ли е така? За някои хора, когато веднъж или дори няколко пъти са изпитали Божието търпение, те приемат тези изживявания като капитал в собственото си разбиране за Бог и вярват, че Той вечно ще бъде търпелив и милостив към тях, и след това, през целия си живот, приемат това Божие търпение и го считат за стандарт, според който Той определя как да се отнася към тях. Има и такива, които, след като веднъж са изпитали Божията толерантност, завинаги ще определят Бог като толерантен — и в техните умове тази толерантност е безкрайна, безусловна и дори напълно безпринципна. Правилни ли са тези убеждения?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Как да опознаем Божия нрав и резултатите, които Неговото дело ще постигне). „Бог е праведен в Своето отношение към всеки човек и е сериозен в подхода Си към делото на завоюване и спасяване на хората. Това е Неговото управление. Към всеки човек Той се отнася сериозно — не като към домашен любимец, с когото да си играе. Божията любов към хората не е такава, която разглезва или разваля. Неговата милост и толерантност към човечеството не са снизходителни или невнимателни. Напротив, Божията любов към хората включва грижа, състрадание и уважение към живота; Неговата милост и толерантност изразяват очакванията Му към тях и са това, от което човечеството се нуждае, за да оцелее. Бог е жив и действително съществува; Неговото отношение към човечеството е принципно, съвсем не е сбор от догматични правила и може да се променя. Неговите намерения за човечеството постепенно се променят и преобразяват с времето в зависимост от възникващите обстоятелства и от отношението на всеки един човек. Затова трябва да знаеш в сърцето си с абсолютна яснота, че същността на Бог е неизменна и че Неговият нрав ще се проявява в различни времена и в различен контекст. Може да не мислиш, че това е сериозен въпрос, и да използваш личните си представи, за да си въобразяваш как Бог трябва да върши делата си. Въпреки това има моменти, когато пълната противоположност на твоята гледна точка е вярна, и като използваш личните си представи, за да се опитваш да прецениш Бог, ти вече си Го разгневил. Това е така, защото Бог не действа по начина, по който ти мислиш, че действа, нито пък ще се отнесе към този въпрос така, както ти казваш, че ще го направи“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Как да опознаем Божия нрав и резултатите, които Неговото дело ще постигне). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Бог е любящ, но Божията любов към човека е изградена на принципна основа. Тя не е сляпа и безпринципна като любовта, която изпитват хората. Бог е праведен Бог и заема позиция по отношение на поведението и действията на всеки човек. Бог има любов и милост към онези, които обичат истината, но са прегрешили. Но що се отнася до злите хора, тези, които не обичат истината и нарушават работата на църквата, Той ги заклеймява и отстранява. Това, че Бог е любящ, не означава, че Той изпитва състрадание и толерантност към злите хора и им позволява да прекъсват работата на църквата. Бях разбрала погрешно Божия нрав и същност и Го определях според собствените си представи. Бях предположила, че след като Бог обича хората, Той ще продължава да ни дава шансове да се покаем, без значение колко зло вършим, стига да Го следваме и да правим жертви за Него. Ето защо не бях в състояние да приема, че родителите ми са премахнати и бях започнала да споря с Бог и да Му се противопоставям. Като се замисля, църквата беше дала на родителите ми много шансове преди да ги премахне и нещата стигнаха дотам само защото те така и не се покаяха. Божият нрав е праведен и свят. Стига хората да са готови да се покаят за прегрешенията и проявите на поквара, Бог е изключително милостив и толерантен. Но хора като моите родители, които извършиха толкова много зло, без да се покаят истински, и чиито злодеяния всъщност се задълбочиха, на практика са зли хора и Бог не може да продължава да проявява милост и толерантност към такива хора. По-специално, Той не може да бъде снизходителен към тях само защото са дългогодишни вярващи и са страдали много за вярата.

Един ден прочетох друг откъс от Божието слово: „Хората казват, че Бог е праведен Бог и че ако човекът Го следва докрай, Той със сигурност ще бъде безпристрастен към него, защото е най-праведен. Ако човекът Го следва до самия край, може ли Той да отхвърли човека? Аз съм безпристрастен към всички хора и съдя всички хора с праведния Си нрав, но има подходящи условия за изискванията, които поставям към човека, и това, което изисквам, трябва да бъде изпълнено от всички хора, независимо кои са те. Не се интересувам от това каква е твоята подготовка и от колко време я притежаваш. Интересува Ме само дали следваш Моя път и дали обичаш и жадуваш за истината. Ако в теб я няма истината и вместо това опозориш Моето име и не действаш според Моя път, а само следваш, без да те е грижа и без да се интересуваш, тогава Аз ще те поразя и ще те накажа за твоето зло и какво ще кажеш тогава? Ще можеш ли да кажеш, че Бог не е праведен? Днес, ако си спазил думите, които ти казах, значи си човек, когото одобрявам. Казваш, че винаги си страдал, докато си следвал Бог, че си Го следвал през всякакви трудности и си споделял с Него добрите и лошите моменти, но не си изживял словата, изречени от Бог. Ти желаеш само да тичаш за Бог и да даваш всичко от себе си за Бог всеки ден, но никога не си мислил да изживееш смислено живота си. Ти казваш и това: „Така или иначе вярвам, че Бог е праведен. Страдал съм за Него, тичал съм за Него, посветил съм се на Него и съм работил усилено, въпреки че не съм получил никакво признание. Той със сигурност ще си спомни за мен“. Вярно е, че Бог е праведен, но в тази праведност няма никакви примеси: тя не съдържа човешка воля, не е опетнена от плътта или от сделки между хората. Всички, които са непокорни и се противопоставят, всички, които не са в съответствие с Неговия път, ще бъдат наказани; на никого не е простено и никой не е пощаден!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Научих се от Божиите слова, че Божията правда не е такава, каквато си мислех — че това, което получаваме обратно, зависи от това колко сме вложили. Бог не е длъжен да проявява благоволение над онези, които тичат наоколо и Му отдават всичко, като работят и страдат за Него. За Бог няма такова нещо като „Има заслуга в това да работиш здраво, независимо от приноса си“. Бог не определя изхода за даден човек в зависимост от това колко страда за работата или от това колко дълго се е занимавал с нея. Той не гледа на това колко е пожертвал на пръв поглед. Това, което има значение, е дали се стреми към истината, дали я прилага на практика и дали има промяна в начина му на живот. Той никога няма да спечели Божието одобрение, ако не практикува словото Му, независимо колко голям опит има и колко е страдал за делото. Ще бъде справедливо наказан от Бог за злото, което е извършил. Мисленето, с което бях оценявала Божията праведност, се основаваше на сделката. Мислех, че, тъй като родителите ми бяха пожертвали и изстрадали много през годините на вярата си, те би трябвало да имат повече шансове да се покаят и да бъдат запазени в църквата, без значение колко зло са сторили. В противен случай нямаше да е справедливо спрямо тях. Но моят начин на мислене беше изцяло погрешен. Помислих си за Павел, който кръстосвал цяла Европа, за да разпространява Господното евангелие. Той е бил арестуван няколко пъти и страдал много, но където и да отидел, той си придавал важност и свидетелствал за себе си. В крайна сметка той казвал, че живее като Христос и че смъртта му ще бъде печалба. В резултат на това той е почитан в продължение на две хиляди години. В съзнанието на хората той заемал място, което било по-високо от това на Господ Исус, и в крайна сметка е наказан от Бог за това, че Му се е противопоставил. От това видях, че Бог не гледа на това колко работят и страдат на пръв поглед хората. Той наказва според делата им онези, които вършат зло, оскърбяват нрава Му и въпреки това, упорито отказват да се покаят. Моите родители например работиха, страдаха и пожертваха много за Бог, но никога не искаха да приемат истината. Всичко, което правеха, беше да прекъсват църковната работа и да подкопават на нормалния църковен живот, като нанасяха вреда на живота на братята и сестрите и накърняваха църковните интереси. Премахването им от църквата отговаряше на принципа и беше Божията праведност. Тъй като не разбирах Божията праведност, се бях придържала към основаната на сделка представа, че „Има заслуга в това да работиш усърдно, независимо от приноса“. Бях се опитала да споря с Бог по този въпрос и да вдигам врява, като през цялото време живеех в негативно състояние и се противопоставях на Бог. Бях толкова непокорна! Когато осъзнах това, се почувствах ужасно; разкайвах се и се молех, със сълзи на очи: „Боже, през всичките тези години вярвах в Теб, без изобщо да Те познавам. Оценявах Твоята любов и праведност според собствените си представи и фантазии и винаги се опълчвах срещу Теб и се опитвах да споря с Теб. О, Боже, сега виждам, че премахването на родителите ми е било Твоята праведност“. Чувствах се много спокойна след като казах тази молитва.

По-късно размишлявах, че именно заради силата на моята привързаност към родителите ми бях толкова разстроена, че църквата ги е премахнала. Това ме накара да се замисля за някои от Божиите слова: „Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. След това се появиха родители и роднини на човека и той вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, предназначението му бе да живее в границите на Божието предопределение. Диханието на живота, идващо от Бог, дава живот на всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. През цялото това време никой не усеща, че човек расте под грижите на Бог: хората по-скоро вярват, че човек прави това под грижите на любящите си родители и че собственият му житейски инстинкт е този, който направлява израстването му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса. Знае само, че храната е основата за продължаване на живота му, че постоянството е източникът на неговото съществуване и че убежденията на ума му са капиталът, от който зависи оцеляването му. Човек въобще не усеща Божията благодат и Неговото снабдяване, затова той пропилява живота, дарен му от Бог… Нито един човек от тези човеци, за които Бог се грижи ден и нощ, не поема доброволно инициативата да Го боготвори. Бог само продължава да работи върху човека, от когото не очаква нищо, според собствения Си план. Бог прави това с надеждата, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и ще узнае с каква нетърпелива загриженост Бог очаква човека да се върне при Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). „Никой от невярващите не вярва, че има Бог, нито че Той е създал небето, земята и всички неща, нито че човекът е създаден от Бог. Има дори хора, които казват: „Животът е даден на човек от родителите му и той трябва да ги почита“. Откъде идва подобна мисъл или подобен възглед? Дали идва от Сатана? Хилядолетната традиционна култура, която така е възпитала и подвела човека, го кара да отрече Божието творение и върховенство. Без подвеждането и контрола на Сатана човечеството щеше да изследва Божието дело и щеше да чете Неговите слова, щеше да знае, че е създадено от Бог, и че животът му е даден от Бог; щеше да знае, че всичко, което има, е дадено от Бог, и че Бог е Този, на Когото трябва да благодари. Ако някой ни стори добро, трябва да го приемем от Бог и особено що се отнася до родителите ни, които са ни родили и отгледали — всичко това е наредено от Бог. Бог има върховенство над всичко, а човекът е просто инструмент за полагане на труд. Ако някой може да загърби родителите си или съпруга (или съпругата) и децата си, за да отдаде всичко на Бог, тогава ще бъде по-силен и ще има по-голямо чувство на справедливост пред Него“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истинск). От Божиите слова разбрах, че Бог е източникът на човешкия живот и всичко, което притежаваме, ни е дадено от Бог; че сме стигнали до тук, само благодарение на Божията грижа и закрила и че онези, които са милостиви или ни помагат, го правят според Божията подредба. Трябва да приемем това от Бог и да сме благодарни на Бог за Неговата любов. Осъзнах, че вместо да се ръководя от Божиите слова, бях мислила само за добротата, която родителите ми бяха проявили към мен. Не бях видяла как зад всичко, което родителите ми правеха, стояха Божието управление и подредби и че именно Божията грижа, закрила и напътствие са ме довели до днешния ден. Не бях благодарила на Бог за грижите и закрилата Му, нито се бях отплатила за любовта Му. Вместо това се бях разбунтувала и противопоставила на Бог. Колкото повече размишлявах върху това, толкова по-безскруполна чувствах че съм. Бях разочаровала Бог!

По-късно прочетох друг ооткъс от Божието слово: „Кой е Сатана, кои са демоните и кои са Божиите врагове, ако не противници, които не вярват в Бог? Не са ли те онези хора, които се бунтуват срещу Бог? Не твърдят ли те, че са вярващи, но всъщност са лишени от истината? Нима единственият им стремеж не е да добият благословение, но са неспособни да свидетелстват за Бог? Ти и до днес продължаваш да общуваш с тези демони и да се отнасяш с тях със съвест и любов, но нима това не е проява на добри намерения към Сатана? Не се ли съюзяваш с демоните? Ако хората са стигнали дотам и пак не успяват да разграничат доброто от злото, и продължават да раздават напосоки обичта и милосърдието си без всякакво желание да потърсят Божиите намерения и без да могат да вземат Неговите намерения за свои собствени, изходът им ще бъде още по-окаян. Всеки, който не вярва във въплътения Бог, е враг Божи. Нима не ти липсва усещане за справедливост, щом успяваш със съвест и с обич да общуваш с врага? Ако съответстваш на онези, които ненавиждам и с които не съм съгласен, и още изпитваш любов и лични чувства към тях, не се ли бунтуваш и ти? Нима не се противиш умишлено на Бог? Възможно ли е такъв човек да носи у себе си истината? Нима хората, които се отнасят съвестно към враговете, хората, които обичат демоните и които са милостиви към Сатана, преднамерено не прекъсват Божието дело?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Божиите слова разкриха точното ми състояние. Бог изисква от нас да обичаме това, което Той обича, и да мразим това, което Той мрази. Тези, които мразят истината и се противопоставят на Бог, са по същество зли хора, които Бог мрази и ненавижда, затова и ние трябва да ги мразим. Не бях разпознала същността на родителите си в съответствие с Божиите слова. Без значение колко вредяха на работата на църквата, аз бях застанала на тяхна страна, спорех с Бог и Му се противопоставях. Дори бях спряла да влагам сърце в изпълнението на дълга си. Но сега разбрах защо Бог е казал: „Чувствата са Негов враг“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тълкуване на тайните на „Думите на Бог към цялата вселена“, Глава 28). Обичта ми ме караше да изпитвам любов и милост към злите хора. Дори се надявах, че Бог ще им даде още един шанс да се покаят и да останат в църквата. Бях толкова глупава! Злите хора никога не се покайват истински, независимо от всичко. Това е нещо, което се определя от тяхната същност. Да се позволи на родителите ми да останат в църквата, щеше да означава одобрение на злото, което продължаваха да вършат, и на това че прекъсваха църковната работа. Това би означавало да застана заедно със злите хора срещу Бог!

Друг откъс от Божието слово, който прочетох по-късно, донякъде ме просветли. Божиите слова гласят: „Един ден, когато разбереш част от истината, вече няма да мислиш, че майка ти е най-добрият човек или че родителите ти са най-добрите хора. Ще осъзнаеш, че и те са членове на покварения човешки род и че и те имат същия покварен нрав. Единственото, което ги отличава, е физическата кръвна връзка с теб. Ако не вярват в Бог, значи са същите като невярващите. Вече няма да гледаш на тях от гледната точка на член на семейството или от гледната точка на плътската ви връзка, а от страната на истината. Кои са основните аспекти, на които трябва да обърнеш внимание? Трябва да видиш възгледите им за вярата в Бог, възгледите им за света, възгледите им за справяне с проблемите и най-важното — отношението им към Бог. Ако оцениш тези аспекти вярно, ще можеш ясно да видиш дали са добри или лоши хора. Един ден може би ясно ще видиш, че те са хора с покварен нрав, точно като теб. Може да стане още по-ясно, че те не са добронамерените хора, които изпитват истинска любов към теб, както си си представял, и че изобщо не са способни да те водят към истината или по правилния път в живота. Може ясно да видиш, че това, което са направили за теб, не ти е много полезно, и че не ти помага да поемеш по правилния път в живота. Може също да откриеш, че много от техните практики и мнения противоречат на истината, че идват от плътта, и че това буди у теб презрение към тях, чувстваш се отблъснат и изпитваш неприязън. Ако стигнеш до тези изводи, тогава в сърцето си ще си способен да се отнасяш към родителите си правилно и вече няма да ти липсват, няма да се тревожиш за тях и ще си способен да живееш отделно от тях. Те са изпълнили мисията си като родители, така че вече няма да ги приемаш като най-близките си хора или да ги издигаш в култ, а ще се отнасяш към тях като към обикновени хора. И тогава ще се освободиш напълно от оковите на чувствата и наистина ще се избавиш от чувствата си и от семейната си привързаност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само преодоляването на покварения нрав може да доведе до истинска промяна). Това беше дълбоко вълнуващо за четене. Заради силата на привързаността ми към моите родители, бях видяла само колко добри са били те към мен, но не и отношението им към истината и към Бог. Не бях успяла да видя ясно тяхната същност или пътя, по който бяха поели и затова не се бях отнесла правилно към въпроса за тяхното премахване. Увлечена в привързаности, се бях опитала да споря с Бог и в продължение на повече от две години бях негативна и непокорна. Животът ми беше сериозно пострадал и бях извършила прегрешения. Малко по малко, чрез поенето и притока на Божиите слова, моето твърдо, непокорно сърце беше събудено и погрешното ми разбиране на Бог беше заличено. Сега се чувствам много по-свободна и съм възстановила стремежа си да изпълнявам дълга си. Благодаря на Бог за Неговото спасение.