През последните няколко години изпълнявах дълга си далеч от моя дом. Понякога ми липсваше майка ми, но дългът ми ме държеше зает, а тя все още беше млада и в доста добро здраве, така че не се чувствах твърде възпиран или притеснен докато изпълнявах дълга си. Тогава, през септември 2020 г, комунистическата партия използва преброяването като повод да обикаля от къща на къща и да търси вярващи. По време на това преброяване бях арестуван и задържан от полицията. Когато ме пуснаха под гаранция и се прибрах у дома, забелязах, че косата на майка ми е много посивяла след всичките тези години на раздяла, беше загубила много от подвижността си и стомашното ѝ заболяване се беше задълбочило. Ако изядеше нещо неподходящо, тя изпитваше болки дни наред. От съображения за сигурност не беше посещавала събрания от известно време и беше в лошо състояние. А поради това, че бях арестуван два пъти от полицията, тя толкова се беше притеснила, че изпадна в депресия и не искаше да излиза от вкъщи. Чувствах се просто ужасно. Баща ми беше починал рано, а майка ми беше изстрадала много, за да издържа мен и сестра ми в училище. Винаги бях искал да проявя някаква синовно отношение към майка ми, но никога не бях имал възможност да го направя. Сега, когато си бях у дома, най-накрая можех да се погрижа за майка си.

Веднага след като се прибрах, в дома ни дойде бригадата за национална сигурност и ми каза, че трябва да се регистрирам при тях всеки месец и да съобщавам за работния си статус и местонахождението си. Поради това не можех да се свържа с църквата и да изпълнявам дълга си, затова започнах работа като фотограф и прекарвах останалото време в грижи за майка ми. Когато имах време, разговарях с нея за преживяванията си през последните няколко години, а със сестра ми също я водехме по ресторанти. Понякога я водех в болницата за прегледи и ѝ купувах хранителни добавки за стомашния ѝ проблем. Полицията постоянно идваше в дома ни и ни притесняваше, караха ме да се явявам пред тях и да подписвам „Трите декларации“. Като виждаше как ме контролират и се притесняваше, че нещо ще ми се случи, майка ми всъщност изпадна в още по-голяма депресия и престана да общува с хора, които не са членове на семейството. Тя дори не излизаше да си купува основни продукти. Бях доста притеснен, като виждах, че майка ми се държи по този начин, и се опасявах, че може да развие психично заболяване. Направих всичко възможно, за да я напътствам — общувах с нея, извеждах я навън, за да ѝ помогна да се отпусне, но нищо не помогна. Бях притеснен и разтревожен. Единственото, което можех да направя, беше да работя малко по-усърдно, за да си осигуря по-добър живот, така че тя да не се тревожи толкова много за мен. Ето така измина една година, а полицията все още не беше отпуснала здравата си хватка върху мен. Все още не можех да изпълнявам дълга си близо до моя дом. По-късно братята и сестрите ме попитаха дали мога да напусна дома си, за да изпълнявам дълг. Тъй като майка ми не се чувстваше добре и исках да се грижа за нея, отказах тази задача. След това те няколко пъти разговаряха с мен, подкрепяха ме и ми помагаха, разговаряха за Божието намерение и се надяваха, че ще продължа да изпълнявам дълга си. Усетих, че това е Божията любов и спасение, спускащи се върху мен, но все още изпитвах противоречиви чувства. Мислех си как, ако отново тръгнех да изпълнявам дълга си, полицията със сигурност щеше забележи, че съм спрял да им докладвам, и кой знае кога щях да мога да се върна у дома. Майка ми беше с влошено здраве и в ужасно състояние. Ако останех до нея, можех поне да я обгрижвам и да ѝ отдам малко синовна почит. Щеше ли да се депресира още повече, ако си тръгнех? Ами ако се влошеше още повече и развиеше психично заболяване? Какво щяха да си помислят за мен приятелите и роднините ми тогава? Дали нямаше да ме сметнат за непочтителен син? Поради тези опасения се почувствах много раздвоен и не знаех какво да правя.

През това време попаднах на един откъс от Божието слово относно синовната почит. Божиите слова казват: „Бог първо каза на хората да почитат родителите си, а след това им постави по-високи изисквания да практикуват истината, да изпълняват дълга си и да следват Божия път. Към кое от тях трябва да се придържаш? (Към по-висшите изисквания.) Правилно ли е да се практикува според по-висшите изисквания? Може ли истината да се раздели на по-висши и по-нисши истини или на по-стари и по-нови истини? (Не.) И така, с какво трябва да се съобразявате, когато практикувате истината? Какво означава да практикувате истината? (Да се справяме с проблемите в съответствие с принципите.) Най-важното е да се справяте с проблемите в съответствие с принципите. Практикуването на истината означава практикуване на Божиите слова по различно време, на различни места, в различни среди и ситуации. Не става въпрос за това упорито да прилагате правила към нещата, а да отстоявате истините принципи. Ето какво означава да практикувате истината. Така че просто няма противоречие между практикуването на Божиите слова и спазването на изискванията, поставени от Бог. Казано по-конкретно, няма никакво противоречие между това да почиташ родителите си и да изпълниш поръчението и дълга, които Бог ти е възложил. Кои от тези слова и изисквания на Бог са актуални? Първо трябва да разгледате този въпрос. Бог изисква различни неща от различните хора и има отделни изисквания към тях. Хората, които служат като водачи и работници, са призвани от Бог, затова трябва да се отрекат и не могат да останат с родителите си, за да ги почитат. Те трябва да приемат Божието поръчение и да се отрекат от всичко, за да Го следват. Това е една възможна ситуация. Обикновените последователи не са призвани от Бог, така че могат да останат с родителите си и да ги почитат. Няма награди за това и те няма да получат благословии за тази работа, но ако не проявят синовно уважение, значи нямат човешка природа. Всъщност почитта към родителите е само вид отговорност, която не е на висотата на практикуването на истината. Покорството към Бог е практикуване на истината, приемането на Божието поръчение е проява на покорство към Бог, а хората, които се отричат от всичко, за да изпълняват дълга си, са последователи на Бог. В обобщение, най-важната задача, която стои пред вас, е да изпълнявате добре дълга си. Това е практикуването на истината и е проява на покорство към Бог. И така, коя истина предимно трябва да практикуват хората сега? (Изпълнението на дълга.) Точно така, преданото изпълнение на дълга е практикуване на истината. Ако човек не изпълнява дълга си искрено, той просто полага труд“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (4)). Чрез Божиите слова опознах Неговите намерения и изисквания. Почитта към майката и бащата е изискване, което Бог е поставил по-рано и което трябва да се практикува. Стига да не влияе на дълга на човек, това да се грижи за родителите си, да прекарва време с тях и да ги предпазва от тревоги и безпокойство е отговорност на всеки човек като син или дъщеря. И все пак то няма нищо общо с това човек да практикува истината и да се покорява на Бог. Когато майка ми се разболя, моята отговорност беше да я заведа в болницата и да ѝ купя хранителни добавки, но аз просто изпълнявах синовния си дълг, а не практикувах истината. Когато Бог призовава хората и изисква от тях да изпълняват дълга си, дори ако изпълнението на този дълг противоречи на способността на човека да проявява синовна почит към родителите си, като сътворени същества ние трябва да се покоряваме на Бог и да следваме Божия път, за да изпълним дълга си като сътворени същества. Това е нашето небесно призвание и настоящото Божие намерение и изискване. След като осъзнах това, знаех как трябва да вземам решения занапред. Това е съдбовен момент за голямото разпространение на евангелието на царството и има много спешна работа, която трябва да се свърши. Бях се радвал на толкова много от Божия приток на истина и Божият дом ме беше развивал в продължение на години, така че, разбира се, трябваше да избера да изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог. В края на краищата майка ми не беше в добро здраве, но можеше да се грижи за себе си добре, а чичо ми и сестра ми също можеха да помагат в грижите за нея. Трябваше да изпълня дълга си — това беше Божията надежда и изискване към мен и необходимост за стремежа ми към истината и за придобиването на спасение. Ако останех вкъщи, от полицията щяха да продължат да ме наблюдават и контролират и щеше да ми бъде напълно невъзможно да изпълнявам дълга си и да вървя по пътя на вярата. Ако все пак останех до майка си, като проява на синовна почит, в крайна сметка щях да бъда обвързан с грижи за семейството и плътта и нямаше да мога да изпълнявам дълга си. Щях да загубя функцията си на сътворено същество, както и шанса си да бъда спасен. Помислих си за решението, което веднъж взех пред Бог, че ще Му посветя целия си живот и ще Му отдам всичко. Помислих си и за всичко, което бях научил, докато изпълнявах дълга си далеч от дома, и колко много е израснал животът ми. Това беше много по-смислено и ценно, отколкото да живея в плътта и семейството си у дома. Бог ме водеше по този път, път, който Той беше определил за мен. Бях готов да продължа да вървя по него.

След това казах на майка ми за плана си да напусна дома, за да изпълнявам дълга си. Майка ми прие раздялата ни малко неохотно, но уважи решението ми. През следващите дни, когато не работех, изпълнявах ролята на водач на майка ми в яденето и пиенето на Божиите слова и в споделянето на общение. Надявах се, че тя ще може да излезе от депресията си възможно най-скоро. Няколко дни по-късно подредих всичко вкъщи и тръгнах. Скоро след това се гмурнах направо в изпълнението на дълга си. Въпреки че бях доста зает, все още не можех да спра да усещам липсата на майка си. Като си помислех с каква тъга и нежелание ме изпрати на тръгване, ме обземаше тъга. Докато бях вкъщи, можех да прекарвам време с нея и да си говорим, за да не е толкова самотна. Сега, когато ме нямаше, как щеше да се справи сама? Майка ми беше в лошо здравословно състояние и се притеснявах, че допълнителното му влошаване ще задълбочи депресията ѝ. Ако с времето тя не можеше да се отърси от депресията си, щеше ли да направи нещо глупаво? Колкото повече мислех, толкова повече се притеснявах. Ако нещо се случеше с майка ми, роднините ми със сигурност щяха да говорят лошо за мен. Като осъзнавах това, станах малко разсеян и не можех да се съсредоточа върху дълга си. Знаех, че трябва да вложа всичко в изпълнението му докато съм там, че изпълнението на дълга ми, за да удовлетворя Бог, е от ключово значение, но не можех да се отърва от чувството за вина и самообвинение по отношение на майка ми.

По-късно се замислих, че в Божието слово се казва: „Кой може наистина и напълно да даде всичко от себе си за Мен и да Ми предложи всичко от себе си? Всички вие сте половинчати. Мислите ви непрекъснато се въртят в кръг, като си мислите за дома, за външния свят, за храната и облеклото. Независимо от факта, че си тук пред Мен и правиш неща за Мен, дълбоко в себе си ти все още мислиш за жена си, децата и родителите си у дома. Нима всички тези неща са твоя собственост? Защо не ги повериш в ръцете Ми? Нямаш ли достатъчно вяра в Мен? Или се страхуваш, че ще подредя нещата по неподходящ за теб начин? Защо винаги се притесняваш за семейството на твоята плът? Винаги копнееш за любимите си хора!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 59). Наистина, не бяха ли здравето на майка ми и тежестта на нейната депресия в Божиите ръце? Никакви мои притеснения нямаше да решат проблемите ѝ. Трябваше да предам всичко в Божиите ръце. По-късно се помолих на Бог: „О, Боже, Знам, че независимо дали състоянието на майка ми ще се подобри, или не, и дали здравето ѝ ще се влоши, е изцяло в Твоите ръце. Моля те, изведи я от депресията и нещастието. Ако има нещо, което тя трябва да научи от това, моля Те, напътствай я да се самоанализира и да се научи да преживява Твоето дело. Готов съм да предам всичко в Твоите ръце и да се покоря на Твоето върховенство и подредби“. След молитвата се почувствах малко по-спокоен. По-късно написах писмо на майка ми, в което споделих всичко, което бях научил, и посочих няколко проблема, свързани с нейното преживяване, с надеждата, че тя ще се самоанализира и ще опознае себе си.

Скоро след това получих писмо от майка ми. Тя казваше, че скоро след като съм си тръгнал, братята и сестрите са организирали църковен живот за нея. Нещо повече, чрез Божиите слова тя успяла да разбере негативните емоции, свързани с живота ѝ в състояние на депресия. Състоянието ѝ също се подобрило значително. Бях толкова щастлив, когато чух тази новина, и благодарих на Бог. По-късно, когато прочетох Божието общение върху истината за това как правилно да се гледа на отговорностите, които човек изпълнява към родителите си, веднага почувствах облекчение и придобих правилен възглед и принцип на практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Емоционално хората най-трудно се справят с връзката си със своите родители, но всъщност тя не е напълно неуправляема. Те могат правилно и рационално да се справят с този въпрос само въз основа на разбиране на истината. Не изхождайте от гледната точка на чувствата и от прозренията или възгледите на светските хора, а се отнасяйте към родителите си правилно според Божиите слова. Каква роля всъщност играят родителите? Какво реално означават децата за родителите си? Какво трябва да е отношението на децата към техните родители? И как хората трябва да разглеждат и да разрешават отношенията между родители и деца? Не бива да възприемат тези неща въз основа на чувства и не бива да се влияят от погрешни идеи или преобладаващи мнения. Към тях трябва да се подхожда правилно въз основа на Божиите слова. Означава ли, че ти липсва синовна отговорност, ако не успееш да изпълниш някоя от отговорностите си към своите родители в отредената от Бог среда, или ако не играеш никаква роля в живота им? Ще те гризе ли съвестта? Твоите съседи, съученици и роднини ще те укоряват и критикуват зад гърба ти. Ще те наричат непочтително дете с думите: „Още откакто беше бебе родителите ти жертваха толкова много, положиха толкова много ревностни усилия и направиха толкова много за теб, а ти, като неблагодарно дете, просто изчезваш безследно, без дори да изпратиш съобщение, че си в безопасност. Не само, че не се връщаш за Нова година, а дори не се обаждаш по телефона, нито изпращаш вести на родителите си“. Всеки път, когато чуеш подобни думи, съвестта ти кърви и плаче и се чувстваш осъден. „О, те са прави“. Лицето ти пламва, а сърцето ти трепери, сякаш в него са се забили игли. Изпитвал ли си подобни чувства? (Да, преди.) Дали съседите и роднините ти са прави, като казват, че не изпълняваш синовната си отговорност? […] На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълниш своя дълг, не е ли присъщо на две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност. Това са двете причини. Но има и още една. Ако родителите ти не са от хората, които особено те преследват или пречат на вярата ти в Бог, ако те подкрепят твоята вяра в Него, или ако са братя и сестри, които вярват в Бог като теб, и самите те са членове на Божия дом, тогава кой от вас не се моли мълчаливо на Бог, когато дълбоко в себе си мисли за своите родители? Кой от вас не поверява родителите си, както и тяхното здраве, безопасност и всички техни житейски нужди, в Божиите ръце? Да повериш родителите си в Божиите ръце, е най-добрият начин да покажеш синовно уважение към тях. Надяваш се, че те няма да срещат всякакви трудности в живота си и че няма да живеят лошо, да се хранят зле или да страдат от влошено здраве. Дълбоко в сърцето си със сигурност се надяваш, че Бог ще ги защитава и ще ги пази. Ако те вярват Бог, ти се надяваш, че ще могат да изпълнят собствения си дълг и че ще могат да останат непоколебими в своето свидетелство. Това е изпълняване на човешките отговорности. Хората могат да постигнат само толкова със собствената си човешка природа. Нещо повече, най-важното е, че след години на вяра в Бог и слушане на толкова много истини, хората имат поне малко разбиране и възприемане, че съдбата на човека се определя от Небето, че човекът живее в Божиите ръце и че е много по-важно човек да има Божията грижа и защита, отколкото загрижеността, синовната почит или общуването с децата. Не изпитваш ли облекчение, че родителите ти са под Божията грижа и защита? Не е нужно да се тревожиш за тях. Ако се тревожиш, значи не се доверяваш на Бог. Вярата ти в Него е твърде малка. Ако наистина се притесняваш и си загрижен за родителите си, тогава трябва често да се молиш на Бог, да ги повериш в Божиите ръце и да оставиш Бог да устрои и подреди всичко. Бог властва над съдбата на хората и управлява всеки техен ден и всичко, което им се случва. За какво още се тревожиш тогава? Не можеш да контролираш дори собствения си живот и ти самият имаш куп трудности. Какво би могъл да направиш, за да могат родителите ти да живеят щастливо всеки ден? Единственото, което можеш да направиш, е да повериш всичко в Божиите ръце. Ако родителите ти са вярващи, помоли Бог да ги води по правилния път, за да могат накрая да бъдат спасени. Ако не са вярващи, остави ги да вървят по какъвто път искат. За родителите, които са по-добри и имат някаква човешка природа, можеш да се молиш на Бог да ги благослови, за да могат да прекарат щастливо оставащите си години. Що се отнася до начина, по който Бог върши делото Си, Той има Свои подредби и хората трябва да им се покоряват. Така че като цяло в съвестта си хората осъзнават отговорностите, които изпълняват към родителите си. Каквото и отношение към родителите да поражда това осъзнаване у хората, било то загриженост или избор да останат до родителите си, във всеки случай хората не бива да се чувстват виновни или да имат гузна съвест заради това, че не са могли да изпълнят отговорностите си към своите родители поради влиянието на обективни обстоятелства. Тези и други подобни въпроси не бива да се превръщат в проблеми в живота на хората, вярващи в Бог. Те трябва да ги оставят. Що се отнася до темите, свързани с изпълнението на отговорностите към родителите, хората трябва да имат тези правилни разбирания и повече не бива да се чувстват възпирани. От една страна, дълбоко в сърцето си знаеш, че не си непочтителен към родителите си, не се измъкваш от отговорностите си и не ги избягваш. От друга страна, родителите ти са в Божиите ръце. За какво още има да се тревожиш тогава? Всички притеснения, които човек може да има, са излишни. Всеки човек безпроблемно ще живее до края в съответствие с Божието върховенство и Неговите подредби, и ще достигне края на пътя си, без изобщо да се отклонява. Затова хората повече не бива да се тревожат по този въпрос. Това дали имаш синовна почтителност, дали си изпълнил отговорностите си към своите родители, или дали трябва да се отплатиш за добрината им, не са неща, за които трябва да мислиш. Трябва да се освободиш от тях“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (16)). Чрез Божиите слова видях как, когато напуснах дома си, за да изпълнявам дълга си и не успях да изпълня отговорността си като син, се чувствах виновен и се притеснявах, че ще ме помислят за непочтителен син. Видях, че не мислех от гледна точка на истината и чрез Божиите слова относно това как правилно да гледаме на отговорността на синовете или дъщерите към техните родители, а по-скоро гледах на тази отговорност според синовните привързаности на един светски човек. В действителност, да имаш способността и шанса да се грижиш за родителите си, но да не проявяваш синовно отношение и да не останеш до родителите си поради това, че си получил призвание от Бог да изпълняваш дълга си, са две напълно различни по естество ситуации. Ако синът или дъщерята живеят с родителите си и имат време да проявяват синовно отношение към тях, но не желаят да изпълняват отговорността си към родителите си поради собствените си интереси или желания и не се грижат за тях, когато те остареят и се разболеят, тогава им липсва човешка природа и са загубили съвестта и разума, които нормалният човек би трябвало да притежава. Ние, които вярваме в Бог и Го следваме, сме готови да изпълняваме отговорностите към родителите си и да се грижим за тях по най-добрия възможен начин, когато сме до тях. Поради преследването на комунистическата партия обаче, много от нас не могат да бъдат у дома и да изпълняват дълга си там, където живеят. Ние просто не можем да живеем с родителите си и да проявяваме синовна почит. Също така понякога, поради нуждите на работата на църквата, трябва да напуснем домовете си, за да изпълняваме дълга си като сътворени същества и не можем да останем при родителите си, за да проявяваме синовна почит. Ако обстоятелствата позволяват, се надяваме също така да можем да се обаждаме често на родителите си, за да видим как се справят и да им кажем, че сме добре, за да не се тревожат. В сърцата си пазим известна доза загриженост за родителите си. Понякога също така ще се молим за родителите си и ще поверяваме семейството си в Божиите ръце. Правим всичко възможно, за да проявяваме синовна почит и да изпълняваме отговорностите си по свой начин и в зависимост от ситуацията, в която се намираме. Това не е същото като това, което светските хора наричат „липса на синовно отношение“. Ние вървим по различен път от тях, ние вярваме в Бог и Го следваме, вървим по правилния път на живота и се стремим да изпълняваме дълга си и да следваме Божията воля. Натоварили сме се с много по-важна отговорност и мисия. Изпълнението на нашия дълг е въпрос на практикуване според Божието намерение и изисквания, на практикуване на истината и покорство пред Бог. Това далеч надхвърля човешките стандарти за морал и съвест. Когато осъзнах всичко това, всичко ми се проясни и имах правилен поглед и отношение. Вече не се страхувах да бъда подиграван от светските хора или да бъда обвиняван в липса на синовна почит.

Чрез Божието общение също така ясно видях, че ми липсваше истинска вяра в Бог. Не можех да разбера, че смъртността и съдбата на човека са в Божиите ръце. Що се отнася до здравето на родителите ни, до това с какви болести могат да се сблъскат и как ще живеят в старините си, нищо от това не може да бъде определено от обикновените хора, всичко е предопределено от Бог. Трябваше да призная Божието върховенство по този въпрос и да се покоря на Божието устройване и подредби. Помислих си как, когато майка ми се разболя, аз я водех навсякъде по лекари и ѝ записвах часове за прегледи, когато имаше свободни специалисти, но, въпреки всички тези медицински грижи, състоянието ѝ не само не се подобри, а всъщност дори се влоши. Нищо не можех да направя за майка си, докато бях до нея, Не успях да намаля ни най-малко страданието ѝ. Когато тя изпадна в депресия и страдание, аз доста често разговарях с нея, понякога я напътствах, а друг път разобличавах проблемите ѝ, но тя беше заседнала в едно погрешно състояние и не искаше да го поправи. Наистина не можех да направя нищо, въпреки притесненията си. А когато си тръгнах, за да изпълня дълга си, майка ми всъщност беше в състояние да посещава събрания нормално, имаше желание да общува с братята и сестрите и състоянието ѝ се подобри. Видях, че моите малки прояви на синовна почит всъщност не са били от полза. Божията закрила и грижа бяха много по-важни от това аз да остана при нея, за да я обгрижвам. Видях, че благополучието и щастието на родителите не зависи от това дали децата им проявяват синовно отношение към тях, а по-скоро зависи от Божието върховенство и предопределение. Най-добрият начин на практикуване, който можем да имаме като деца, е да се молим за нашите родители и да ги поставим изцяло в Божиите ръце. Точно както казват Божиите слова: „Да повериш родителите си в Божиите ръце, е най-добрият начин да покажеш синовно уважение към тях“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (16)). Когато имаме вяра, че Божиите подредби ще бъдат подходящи, и се покоряваме на Божието върховенство, живеем спокоен и безгрижен живот.

Преди това не бях схванал нищо от това и винаги се чувствах виновен, че не проявявам синовно отношение към родителите си, винаги се притеснявах, че другите ще ме нарекат непочтителен син и ще говорят зад гърба ми. В резултат на това, докато изпълнявах дълга си, винаги имах притеснения и се чувствах възпиран. Въпреки че напуснах моя дом, за да изпълнявам дълга си, сърцето ми често се изпълваше с притеснения за майка ми. Не бях в състояние да вложа изцяло сърцето си в изпълнението на дълга си и в резултат на това не успях да усвоя принципите и уменията и в работата ми често се появяваха проблеми и отклонения. Въпреки това не чувствах вина или угризения за тези проблеми, а вместо това често се чувствах виновен, че не съм проявил синовно отношение към майка си. Не бях ли объркал приоритетите си? Бях се разбунтувал срещу Бог! Благодарение на Божието върховенство и предопределение имах родители и живот. На първо място съм сътворено същество, а на второ — син на моите родители. Въпреки това винаги се опитвах да удовлетворявам емоционалните си нужди и да избягвам порицанието на светските хора, но не успявах да изпълнявам отговорността, която Бог ми възложи с моя дълг. Не беше ли това предателска постъпка? Как можех да твърдя, че имам истинска съвест? Помислих си за един откъс от Божиите слова: „Запазил си репутацията си на любящо дете, удовлетворил си емоционалните си потребности, никога не си имал угризения на съвестта и си се отплатил за добротата на родителите си, но едно нещо си пренебрегнал и изгубил. Не си се отнасял и не си се справял с всички тези въпроси според Божиите слова и си изгубил възможността да изпълниш дълга си на сътворено същество. Какво означава това? Означава, че си изпълнявал синовната си отговорност към родителите си, но си предал Бог. Показал си синовна почит и си удовлетворил емоционалните потребности на плътта на родителите си, но си се бунтувал срещу Бог. Предпочел си да бъдещ любящо дете пред това да изпълниш дълга си на сътворено същество. Това е най-голямото неуважение към Бог. Той няма да каже, че си покорен към Него или че притежаваш човешка природа само защото си любящо дете, не си разочаровал родителите си, имаш съвест и изпълняваш синовните си отговорности. Ако удовлетворяваш само нуждите на съвестта си и емоционалните потребности на плътта си, но не приемаш Божиите слова или истината като основа и принципи за разглеждане на този въпрос или справяне с него, тогава показваш най-голямото непокорство към Бог“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (16)). Съдът на Божиите слова удря право в сърцето. Наистина, дори и да бях останал при майка си и да се грижех за нея по най-добрия възможен начин, дори светските хора да имаха добро мнение за мен и да бях известен като изключително почтителен син, пред Бог пак щях да съм изгубил функцията и дълга си на сътворено същество, щях да проявя липса и на най-малката съвест към Бог, Който ми е дал живота и всички неща. Като такъв щях да бъда сред най-непокорните и противопоставящи се на Бог хора и нямаше да бъда достоен за Неговото спасение. Като осъзнах това, аз се почувствах нещастен. Видях, че съм бил твърде дълбоко покварен от Сатана, действах недобросъвестно спрямо Бог, липсваше ми и най-малката частица искреност и напълно ми липсваше човешка природа! Осъзнах своето поръчение и мисия, и престанах да се чувствам възпиран от етикета „непочтителен син“. Бях готов да се подчиня на Божието устройване и подредби, да направя това, на което бях способен в изпълнение на дълга си, и бях готов да предам майка си в Божиите ръце, в желанието си Бог да ни напътства, така че да преживеем Божието дело в живота си и да изпълним дълга си. Благодаря на Бог, че ми позволи да направя правилния избор и да имам правилен стремеж!