В края на септември 2022 г. съпругът на Мин Хуей я върна у дома от затвора. Заради вярата ѝ във Всемогъщия Бог Мин Хуей била арестувана и преследвана два пъти от полицията. Това бил вторият ѝ арест и тя била осъдена на три години затвор. Заради криенето от полицията и по-късно времето в затвора бяха изминали 10 години, откакто за последно е била у дома.

След като се прибра, Мин Хуей научи, че преди година баща ѝ се е разболял и е починал, а майка ѝ се е парализирала. Щом видя майка си, тя беше зашеметена. Майка ѝ, чието здраве някога беше крепко, сега беше в инвалидна количка. Мин Хуей почувства, че е длъжна на родителите си. Тя беше най-младата в семейството и от малка баща ѝ не ѝ даваше да прави нищо. Майка ѝ се беше грижила особено много за нея. Бяха се старали толкова много да я отгледат, да ѝ осигурят храна, дрехи и образование, но когато имаха нужда от нея, тя изобщо не беше вярна дъщеря. Припомни си първия път, когато я затвориха. Майка ѝ се тревожеше, че полицията ще я пребие брутално и заради това не можеше да се храни и да спи. Майка ѝ използва всички възможни връзки и похарчи пари, за да я освободи под гаранция. Докато Мин Хуей мислеше за това, тя отиде при майка си. Майка ѝ избухна в сълзи и ѝ каза: „Най-накрая се върна. Знаеш ли колко ми липсваше през всички тези години? Страхувах се, че страдаш и се отнасят несправедливо към теб“. Като чу тези думи, Мин Хуей се почувства още по-задължена към нея. По бузите ѝ неконтролируемо потекоха сълзи и тя си помисли: „Предполага се човек да се грижи за родителите си, когато остареят, но когато моите се разболяха и се нуждаеха от грижите ми, аз нямах възможност да съм до тях и да ги обгрижвам. Не им давах храна или лекарства, камо ли да им помагам да се облекчават. Не съм достойна за добротата, която ми оказаха, като ме отгледаха. Каква полза има да отглеждат дъщеря като мен!“. Колкото повече мислеше Мин Хуей, толкова повече се укоряваше. Следващите дни тя прекара в постоянни грижи за парализираната си майка. Искаше да се отплати за всички години, в които ѝ беше задължена. Мин Хуей не се беше прибирала дълго, когато двама местни полицаи пристигнаха в дома ѝ и я снимаха. Те казаха също, че ще идват да я виждат веднъж месечно. Мин Хуей знаеше много добре, че тези дяволи следяха местонахождението ѝ. За нея щеше да е невъзможно да вярва в Бог и да изпълнява дълга си тук.

Един ден църковният водач изпрати писмо до Мин Хуей с молба да изпълнява дълга си на друго място. Като го получи, Мин Хуей почувства едновременно радост и тревога. Беше щастлива да знае, че все още има шанс да изпълнява дълга си, но и се тревожеше заради мисълта за парализираната си възрастна майка. Достатъчно трудно беше да получи възможност да се върне вкъщи и да се грижи за нея. Ако заминеше, нямаше представа кога ще се върне. Минг Хуей изпадна в дълбоко съзерцание, като мислеше: „Родителите ми ме отгледаха, докато порасна. Когато баща ми почина, не бях у дома. Ако майка ми почине и не съм до нея, ще имам ли някаква човешка природа? Да не говорим, че съседите ще ме наричат неблагодарна. Това завинаги ще ми тежи на съвестта! Не положиха ли големи усилия родителите ми да ме отгледат, така че да съм до тях и да се грижа за тях, когато остареят? Тези няколко години бях арестувана и преследвана от Комунистическата партия заради вярата ми в Бог и нямах възможност да се грижа за тях. Съвестта ми вече ме укорява заради това, не мога да изоставя майка си сега“. След като мисли за това, Мин Хуей написа писмо, за да откаже молбата на водача. След това тя се порица в сърцето си. Като сътворено същество трябваше да изпълни дълга си, но тя беше отказала, за да остане у дома и да се грижи за майка си. Това не съответстваше на Божията воля! През онези дни Мин Хуей беше дълбоко разстроена и се молеше непрекъснато за това. Тя мислеше за Божиите слова. „Човек с нормална човешка природа трябва да има поне съвест и разум. Как можете да разберете дали даден човек има съвест и разум? Ако речта и постъпките му по принцип съответстват на нормите на съвестта и разума, тогава от човешка гледна точка той е добър човек и е на приемливо ниво. Ако може и да разбира истината, и да постъпва според истините принципи, тогава изпълнява Божиите изисквания, а това е на по-високо ниво от критерия за съвест и разум. Някои хора казват: „Човекът е създаден от Бог. Бог ни е дал диханието на живота и Той е Този, Който ни осигурява ресурс, подхранва ни и ни води, за да пораснем. Хората със съвест и разум не могат да живеят за себе си или за Сатана, а трябва да живеят за Бог и да изпълнят дълга си“. Това е вярно, но само в общи линии, като груба скица. Що се отнася до подробностите за това как действително да живеете за Бог, това включва съвестта и разума. И така, как се живее за Бог? (Като изпълняваме добре дълга, който трябва да изпълнява едно сътворено същество.) Правилно. В момента всичко, което правите, е да изпълнявате дълга си на хора, но за кого всъщност го правите? (За Бог.) За Бог е, това е сътрудничество с Него! Поръчението, което Бог ви е дал, е ваш дълг. То е предрешено, предопределено и управлявано от Него, тоест Бог е Този, Който ти възлага тази задача и иска да я изпълниш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). От Божиите слова Мин Хуей разбра какво означава да имаш съвест и човешка природа. Тя беше сътворено същество и всеки дъх, който поемаше, ѝ беше дарен от Бог. Всичко, което притежаваше, ѝ беше осигурено от Бог. Оцеляването ѝ до този ден беше неделимо от Божието върховенство и приток, и като беше вярвала в Бог през всички тези години, тя се бе наслаждавала на напояването и притока на толкова много от Неговите слова. Ако наистина имаше и частица съвест и разум, трябваше да изпълнява дълга си добре, за да се отплати за Божията любов. Не трябваше да се тревожи само за собствените си дела, да живее само за семейството си, за родителите или децата си; това означава да нямаш никаква съвест. Сега по-големите ѝ брат и сестра се грижеха за майка ѝ и щяха да го правят независимо дали тя си е у дома. В следващите дни Мин Хуей се моли на Бог и беше готова да се покори на устройството и подредбата Му и да изпълни дълга си.

През февруари 2023 г. Мин Хуей се освободи от полицейското наблюдение и напусна дома си, за да изпълнява своя дълг. Тя най-сетне се събра отново с братята и сестрите си и в сърцето ѝ се надигна неописуемо вълнение. Един ден тя прочете кратка статия за жена на средна възраст, която научава, че майка ѝ се е разболяла, затова купува храна и отива да я види. Тази жена много искаше да доведе майка си у дома и да се грижи за нея няколко дни, но обстоятелствата не го позволяваха и тя можеше само да каже няколко топли думи на майка си. Мин Хуей не можеше да не се замисли за своята майка и сълзите я задавиха. Като видя това, нейната партньорка каза шеговито: „Какво не е наред? Да не би тази статия да те трогна?“. В този момент Мин Хуей не можеше да ѝ отговори. Все едно беше получила видение на майка си, седнала в инвалидната количка, изпълнена с надежда да види лицето ѝ. От това сълзите несъзнателно потекоха от очите ѝ. Още от малка тя беше давала много поводи на майка си да се тревожи за нея. След като повярва в Бог, заради непрестанното преследване от Комунистическата партия тя беше арестувана и затворена двукратно. Майка ѝ често се беше притеснявала заради нея. Майка ѝ се беше тревожила за нея безброй пъти и беше проляла безброй сълзи, и може би дори болестта ѝ беше причинена от нея. Сега, когато майка ѝ се нуждаеше от грижите ѝ, тя я изостави и отиде да изпълнява дълга си. Колкото повече мислеше Мин Хуей, толкова повече усещаше, че е задължена на майка си, и започна да плаче. Осъзна, че отново живее в обичта си, и побърза да се помоли на Бог: „Боже, отново живея в състояние на тревога за майка ми. Моля те, защити сърцето ми и ми позволи да виждам хората и нещата въз основа на Твоите дусловами, без да бъда смущавана от Сатана. Амин!“.

После Мин Хуей прочете откъс от Божиите слова и сърцето ѝ до известна степен се освободи. Всемогъщият Бог казва: „Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да уреждаш отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си. Родителите ти не са твои кредитори, затова не си длъжен да осъществяваш всички техни очаквания. Не си длъжен да плащаш „сметката“ за очакванията им. Тоест те могат да имат свои очаквания, но ти имаш свой собствен избор и Бог ти е определил житейски път и съдба, които нямат нищо общо с твоите родители. Затова, когато някой от тях каже: „Не проявяваш синовна отговорност! Не си се връщал да ме видиш от толкова много години и минаха толкова много дни, откакто ми се обади за последен път. Болен съм и няма кой да се грижи за мен. Наистина напразно те отгледах! Ти действително си безразличен неблагодарник и непризнателно дете!“, ако не разбираш истината, че „родителите ти не са твои кредитори“, ще бъде толкова болезнено да чуеш тези думи, сякаш нож пронизва сърцето ти, и съвестта ти ще се чувства осъдена. Всяка от тези думи ще се загнезди в сърцето ти и ще те кара да се срамуваш пред родителя си и да се чувстваш задължен и изпълнен с вина към него. Когато родителят ти каже, че си безразличен неблагодарник, ти наистина ще почувстваш: „Напълно е прав! Отгледаха ме до тази възраст, а нямаха никаква изгода от това. Сега са болни и се надяваха, че ще мога да остана до леглото им, да ги обслужвам и да ги придружавам. Имаха нужда да им се отплатя за добрината, а аз не бях там. Наистина съм безразличен неблагодарник!“. Ще се категоризираш като безразличен неблагодарник. Разумно ли е това? Безразличен неблагодарник ли си? Можеше ли да предотвратиш разболяването им, ако не беше напуснал дома си, за да изпълняваш своя дълг на друго място, и ако беше останал до тях? (Не.) Можеш ли да контролираш дали родителите ти ще живеят, или ще умрат? Можеш ли да контролираш дали са богати, или бедни? (Не.) Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни и вероятно фатални болести заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб. Колкото и синовна почит да имаш, в най-добрия случай ще можеш малко да облекчиш телесните им страдания и бремето им. Има ли нещо общо с теб обаче това кога и от каква болест ще се разболеят и кога и къде ще умрат? Не, няма. Нима няма да се разболеят, ако имаш синовна почит, ако не си безразличен неблагодарник и цял ден прекарваш с тях и бдиш над тях? Нима няма да умрат? Ако ще се разболяват, няма ли да се разболеят така или иначе? Ако ще умират, няма ли да умрат така или иначе? Не е ли така? […] Независимо дали родителите ти те наричат безразличен неблагодарник, поне изпълняваш дълга на сътворено същество към Създателя. Достатъчно е да не си безразличен неблагодарник в Божиите очи. Няма значение какво казват хората. Това, което родителите ти казват за теб, не е непременно вярно, нито е полезно. Трябва да приемеш Божиите слова за своя основа. Ако Бог каже, че си задоволително сътворено същество, тогава няма значение дали хората те наричат безразличен неблагодарник. Те не могат да постигнат нищо. Просто хората ще се засегнат от тези обиди в резултат на съвестта си или когато не разбират истината и духовният им ръст е малък, и донякъде ще бъдат в лошо настроение и ще се чувстват малко потиснати. Когато обаче се върнат пред Бог, всичко това ще се разреши и вече няма да представлява проблем за тях“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). Мин Хуей благодари на Бог в сърцето си. Ако Бог не беше общувал ясно за истината, че „Родителите ти не са твои кредитори“, тя винаги щеше да вярва, че понеже родителите ѝ са я родили, положили са много усилия да я образоват и са се тревожили толкова много за нея, добротата, с която са я отгледали, е по-важна от всичко и тя трябва да им се отплати за нея, щом порасне. Ако не можеше да направи това, съвестта ѝ щеше да я гризе, а другите щяха да я наричат неблагодарна и лоша дъщеря. Тя беше вярвала, че ако бе стояла у дома си през тези години, щеше да може да се грижи подобаващо за баща си, когато се разболя, и майка ѝ нямаше да се тревожи толкова за нея. Тогава вероятно майка ѝ нямаше да се разболее. Винаги беше смятала, че болестта на майка ѝ е свързана с нея. Сега тя прочете Божиите слова, които казват: „Можеш ли да контролираш дали родителите ти ще живеят, или ще умрат? Можеш ли да контролираш дали са богати, или бедни? (Не.) Каквато и болест да сполети родителите ти, причината няма да е в това, че са били много изтощени от отглеждането ти или че си им липсвал, и най-вече няма да се разболеят от някоя от тези тежки, сериозни и вероятно фатални болести заради теб. Това е тяхната съдба и тя няма нищо общо с теб“. Мин Хуей осъзна, че съдбата на всеки е в Божиите ръце. В този живот кога някой се разболява или умира е нещо, което Бог е наредил отдавна. Дори тя винаги да беше стояла до родителите си през тези години, това нямаше да промени съдбата им. Мин Хуей помисли за това как всяка година има толкова много възрастни хора с високо кръвно налягане, мозъчни кръвоизливи, инфаркти и сърдечни болести, които умират внезапно от болест или се парализират вследствие на това. Някои имаха деца, посветени на грижите за тях, но колкото и много да се грижеха, не можеха да предотвратят болестите или смъртта на родителите си. Можеха най-много да ги заведат навреме в болницата за лечение, но нямаха влияние върху това дали лекарите могат да ги излекуват. Осъзнавайки това, Мин Хуей ясно разбра, че болестта на майка ѝ не беше заради това, че ѝ е липсвала или заради това, че се е изтощила да я отгледа. Това беше съдбата ѝ. Мин Хуей се почувства много по-спокойна.

Макар да разбираше, че болестта на майка ѝ не е свързана с нея, щом помислеше за всичко, което майка ѝ беше направила за нея, и за това, че сега е парализирана и има нужда от грижи, а тя не е там, все още се укоряваше вътрешно. Мислеше, че е задължена на майка си. Скоро след това прочете два откъса от Божиите слова, които промениха възгледа ѝ по въпроса. Всемогъщият Бог казва: „В света на невярващите има една поговорка: „Враните се отплащат на майките си, като ги хранят, а агнетата коленичат, за да бозаят от своите“. Има и такава поговорка: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Колко помпозно звучат тези поговорки! Всъщност явленията, които се споменават в първата поговорка: враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, наистина съществуват, те са реални. Това обаче са просто явления в животинския свят. Те са просто вид закон, създаден от Бог за различните живи същества, който всички видове живи същества, включително и хората, спазват. Това, че всички видове живи същества го спазват, е още едно доказателство, че всички те са създадени от Бог. Никое живо същество не може да наруши този закон, нито може да се постави над него. Дори сравнително свирепи хищници, като лъвовете и тигрите, отглеждат своите малки и не ги хапят, преди да са достигнали зряла възраст. Това е животински инстинкт. Независимо от кой вид са и дали са свирепи, или са мили и нежни, всички животни притежават този инстинкт. Всички видове същества, включително и хората, могат да продължат да се размножават и да оцеляват само като се подчиняват на този инстинкт и закон. Ако не го спазваха или ако нямаха този закон и инстинкт, нямаше да са способни да се размножават и да оцеляват. Нито биологичната верига, нито този свят щеше да съществува. Не е ли вярно? (Така е.) Враните, които се отплащат на майките си, като ги хранят, и агнетата, които коленичат, за да бозаят от своите, показват именно, че животинският свят спазва такъв закон. Всички видове живи същества притежават този инстинкт. Когато се роди потомство, женските или мъжките представители на вида се грижат за него и го отглеждат, докато достигне зряла възраст. Всички видове живи същества са способни да изпълняват своите отговорности и задължения към потомството си и съвестно и покорно отглеждат следващото поколение. Това би трябвало да важи още повече за хората. Те наричат човешките същества висши животни. Нима не са по-нисши от животните, ако не могат да спазват този закон и ако нямат този инстинкт? Следователно, колкото и да са се грижили за теб родителите ти, докато са те отглеждали, и колкото и да са изпълнявали отговорността си към теб, те са правили само това, което е трябвало в рамките на способностите на сътворени човешки същества — това е бил техният инстинкт“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). „Външно изглежда, че родителите ти са дали начало на плътския ти живот и че именно те са ти дали живот. Но от гледна точка на Бог и от основата на този въпрос плътският ти живот не ти е даден от твоите родители, защото хората не могат да създават живот. Казано по-просто, никой човек не може да създаде човешкото дихание. Причината, поради която всяка човешка плът е способна да стане човек, е, че тя има това дихание. В него се крие животът на човека и то е признакът на живия човек. Хората имат това дихание и този живот, а източникът и произходът на тези неща не са техните родители. Просто хората са били създадени посредством родителите си, които са ги родили, но в основата на това е Бог и Той дава тези неща на хората. Следователно родителите ти не са господари на живота ти, Господарят на живота ти е Бог. Бог създаде човечеството, Той създаде живота на хората и им даде диханието на живота, което е произходът на човешкия живот. Не е ли тогава репликата „родителите ти не са господари на живота ти“ лесна за разбиране? Твоето дихание не ти е дадено от родителите ти, а продължителността му още по-малко ти е дадена от родителите ти. Бог се грижи за всеки ден от живота ти и господства над него. Родителите ти не могат да решават как да протече всеки ден от твоя живот, дали всеки ден е щастлив и протича гладко, с кого се срещаш всеки ден или в каква среда живееш всеки ден. Просто Бог се грижи за теб чрез твоите родители — те са просто хората, които Бог е изпратил да се грижат за теб. Когато се роди, твоите родители не бяха тези, които ти дадоха живот. В такъв случай те ли ти дадоха живота, който ти позволи да доживееш до този момент? Пак не бяха те. Източникът на твоя живот пак е Бог, а не родителите ти“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). След като прочете Божиите слова, Мин Хуей въздъхна с облекчение. Както казваше Бог, беше факт, че „Враните се отплащат на майка си, като я хранят, а агнетата коленичат, за да сучат от майка си“, но това само доказва, че всички животни в природата изпълняват своята отговорност и задължение да отгледат децата си. Това е закон, който Бог е определил за всички живи създания. Дори ако става въпрос за свиреп тигър или лъв, когато децата им са малки и още не са пораснали, те ще се посветят на това да ги защитават и отглеждат, докато не станат независими. Това е закон, който Бог е направил за тях, а също и техен инстинкт. Хората са по-напреднал вид от другите животни, имат сърце и дух и трябва да знаят още по-добре как да се придържат към този закон. Каквато и цена да плащат за децата си родителите, те просто изпълняват своите отговорности и задължения и това не може да се нарече доброта. Мин Хуей забеляза, че преди беше смятала, че „Враните се отплащат на майка си, като я хранят, а агнетата коленичат, за да сучат от майка си“ означава, че дори животните знаят как да се отплатят за добротата на родителите си, които са ги отгледали. Ако не можеше да направи това, значи е по-лоша от животно. Такова разбиране е погрешно и не е в съответствие с Божиите слова. Да я родят и отгледат, да ѝ осигуряват храна, дрехи и образование бяха отговорности и задължения на родителите ѝ, които те трябваше да изпълняват. Тя не трябваше да се чувства винаги задължена на родителите си, нито пък все да мисли как да се отплати за добротата им. На повърхността родителите ѝ я бяха родили и отгледали, но това беше наредено от Бог. Родителите се грижат за децата си и ги отглеждат, докато пораснат, но доброто и лошото в съдбата на децата им и това кога на децата им ще се случат определени неща или ще ги сполетят беди, е извън тяхното влияние. Мин Хуей неочаквано се сети за времето, когато беше на пет или шест години, когато отиде да играе край реката със сестра си, която беше с две години по-голяма от нея, и случайно падна в дълбок вир. Погълна много вода и едва не се удави. Разплакана, сестра ѝ я извлече от вира. В този момент, макар още да не вярваше в Бог, ако Бог не беше бдял над нея и не я беше защитил, тя щеше да е спряла да диша и да е изгубила живота си отдавна. Колкото и да я обичаха родителите ѝ, те нямаха контрол над това дали щеше да оживее, или да умре. Това, че беше доживяла до днешния ден, беше изцяло резултат от Божията грижа и защита. Тя трябваше да мисли как да се отплати за Божията любов и да изпълни дълга си на сътворено същество; така трябваше да постъпва човек със съвест и разум.

Скоро след това тя прочете Божиите слова. „В присъствието на Създателя ти си сътворено същество. В този живот не просто трябва да изпълняваш отговорностите си към своите родители, а да изпълняваш отговорностите и дълга си като сътворено същество. Можеш да изпълняваш отговорностите си към своите родители само въз основа на Божиите слова и на истините принципи, а не като правиш нещо за тях въз основа на личните си емоционални потребности или за потребностите на съвестта си. […] Разбира се, някои хора ще си кажат: „Всичко това е вярно, но чувствам, че е твърде безлично да постъпя така. Постоянно изпитвам угризения на съвестта и е непоносимо“. Ако не можеш да го понесеш, тогава просто удовлетвори чувствата си. Придружавай родителите си и стой близо до тях, служи им, изпълнявай синовната си отговорност и прави каквото кажат, без значение дали са прави, или грешат. Превърни се в тяхна малка сянка и придружител, няма проблем. Така никой няма да те упреква зад гърба ти и дори роднините ти ще говорят за това как добре изпълняваш синовната си отговорност. В крайна сметка обаче единственият, който ще претърпи загуба, ще си ти самият. Запазил си репутацията си на любящо дете, удовлетворил си емоционалните си потребности, никога не си имал угризения на съвестта и си се отплатил за добротата на родителите си, но едно нещо си пренебрегнал и изгубил. Не си се отнасял и не си се справял с всички тези въпроси според Божиите слова и си изгубил възможността да изпълниш дълга си на сътворено същество. Какво означава това? Означава, че си изпълнявал синовната си отговорност към родителите си, но си предал Бог. Показал си синовна почит и си удовлетворил емоционалните потребности на плътта на родителите си, но си се бунтувал срещу Бог. Предпочел си да бъдещ любящо дете пред това да изпълниш дълга си на сътворено същество. Това е най-голямото неуважение към Бог. Той няма да каже, че си покорен към Него или че притежаваш човешка природа само защото си любящо дете, не си разочаровал родителите си, имаш съвест и изпълняваш синовните си отговорности. Ако удовлетворяваш само нуждите на съвестта си и емоционалните потребности на плътта си, но не приемаш Божиите слова или истината като основа и принципи за разглеждане на този въпрос или справяне с него, тогава показваш най-голямото непокорство към Бог. Ако искаш да си способно сътворено същество, първо трябва да възприемаш и да вършиш всичко според Божиите слова. Това се нарича да си способен, да имаш човешка природа и съвест. И обратното, ако не приемаш Божиите слова като принципи и основа за разглеждане на този въпрос или справяне с него, както и не приемаш Божия призив да излезеш и да изпълниш дълга си или ако предпочиташ да отложиш или да отхвърлиш възможността да изпълняваш дълга си, за да останеш до родителите си, да ги придружаваш, да ги ощастливяваш, да им позволиш да се насладят на залеза си и да се отплатиш за добротата им, тогава Бог ще каже, че си нещо без човешка природа или съвест. Ти не си сътворено същество и Той няма да те признае“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (16)). Мин Хуей си спомни първия път, когато църковният водач ѝ изпрати писмо и я попита дали може да напусне дома си, за да изпълнява своя дълг. Първото, което си помисли, беше, че през годините ще стане много задължена на родителите си. По-конкретно, вече беше твърде късно за дълга ѝ към нейния баща. Ако изоставеше и майка си, щеше да е още по-трудно да обясни поведението си. За да даде на съвестта си малко облекчение и за да кажат съседите, че е добра дъщеря, тя се отказа от дълга си и остана у дома да се грижи за майка си. Вярваше, че това означава да имаш съвест и човешка природа. От Божиите слова тя разбра, че като сътворено същество, което използва дъха, който Бог ѝ е дал и се наслаждава на всичко, което Той осигурява, тя е длъжна да се отплати за Божията любов. Но когато църквата имаше нужда тя да изпълни дълга си, тя отказа, за да се грижи за майка си. Дори ако полагаше грижи за майка си и другите я хвалеха, че е добра дъщеря, тя пак щеше да е човек без съвест и човешка природа пред Създателя. Мислейки за това, Мин Хуей не можеше да не се ядоса на себе си и си помисли: „Ако не вярвах в Бог и не бях прочела Божиите слова, това можеше да бъде извинено. А аз вярвах в Бог през всички тези години и прочетох толкова много от Неговите слова, но възгледите ми за нещата са все още същите като на неверниците. Не съм ли и аз неверница? За да следва Господ Исус, да разпространява евангелието на небесното царство и да бъде пастир на църквите, Петър изостави родителите и семейството си. А има и чуждестранни мисионери, които изоставиха семействата си и прекосиха моретата до Китай, за да разпространяват евангелието на небесното царство на Господ Исус сред нас. Те също са имали родители, деца и роднини. Но те не са мислили за семействата си, нито за родителите и децата, а за това как да зачитат Божията воля и как да доведат живеещите в грях и дълбоко наранените от Сатана пред Бог, за да приемат Неговото спасение. Тези хора са имали съвест и човешка природа. Сега настъпиха последните дни и Божието дело е напът да приключи. Сполетяха ни коронавирусът, наводнения, войи и всякакви други беди. Все още има много хора, които не са чули евангелието на Божието дело в последните дни. Тези хора са изправени пред опасността да се изгубят в бедите по всяко време. Не е ли това, че сега аз имам възможност да изпълня дълга си и да разпространя Божието царско евангелие, най-справедливото и смислено нещо? Така трябва да постъпи някой с човешка природа! Какво значение има колко високо ме ценят другите? Като сътворено същество, най-важното е да изпълня дълга си и да получа одобрението на Създателя“. Мин Хуей прочете още един откъс от Божиите слова и придоби повече познание за проблема си. Всемогъщият Бог казва: „Повлияни от традиционната китайска култура и общоприетите представи, китайците смятат, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме съди. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го ненавиждат и се бунтуват срещу Него, и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. […] Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези хора. Неспособен да издържиш на упреците на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение? Някои хора вярват в Бог от много години, но все още нямат прозрение по въпроса за синовната почит. Те наистина не разбират истината. Никога не могат да преодолеят тази бариера на светските отношения, нямат нито смелост, нито увереност, да не говорим за решителност, затова не могат да обичат Бог и да Му се подчиняват“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истинск). За миг Божиите слова осветлиха сърцето на Мин Хуей. Тя осъзна, че отказът ѝ да се освободи от майка си идва от индоктринирането и влиянието на традиционната култура, която Сатана ѝ е внушил. Тя живееше според сатанинските отрови „Синовната обич е най-голямата добродетел“, „Родителите ти те отглеждат, за да се грижиш за тях, когато остареят“, и „Не пътувай надалеч, докато родителите ти са още живи“. От малка често беше чувала хората да правят забележки като „Детето на еди-кого си е наистина добро; той знае как да е добър с родителите си и се отплаща за добротата им. Той наистина има съвест. Детето на еди-кого си обаче не става за нищо. Родителите му са болни, но той не се грижи за тях. Какъв неблагодарен син. Хвърлил е съвестта си на вятъра!“. Тези думи вече бяха дълбоко вкоренени в сърцето на Мин Хуей. Тя поставяше това да е предана на родителите си на първо място и мислеше, че след като майка ѝ е болна, като нейна дъщеря тя е длъжна да е до нея и да я обслужва. Ако не беше до нея, щеше да е лоша дъщеря. Страхуваше се, че съседите ще я наричат неблагодарна дъщеря без човешка природа и затова отказа дълга си. По-късно, макар че започна отново да изпълнява дълга си, тя все още се чувстваше задължена на майка си. Осъзна колко силно е била окована от тези сатанински отрови. В този момент Мин Хуей помисли за това, че майка ѝ е невярваща. Миналата година заради това, че не можеше да понесе мъчението на болестта си, майка ѝ започна да почита зли духове. Мин Хуей не само че не можеше да обича това, което Бог обича, и да мрази това, което Бог мрази, но и позволи на тревогата за майка ѝ да повлияе на дълга ѝ. Не е ли това неспособност да се различи между добро и зло и между правилно и неправилно? Мин Хуей мразеше себе си за това, че е толкова сляпа и невежа! Въздъхна и си помисли: „За щастие Бог изрази тези слова и ни каза принципите, които трябва да практикуваме в отношението си към родителите. Само благодарение на това мога да се освободя от дълга към майка ми и да се съсредоточа в своя дълг. Иначе в този живот мога само да бъда контролирана от традиционното мислене, което Сатана ми е внушил, и изобщо няма да имам нагласа да изпълня дълга си. В крайна сметка ще загубя възможността да бъда спасена и ще бъда жалка“.

Мин Хуей прочете още два откъса от Божиите слова и научи как да се отнася към родителите си. Всемогъщият Бог казва: „На първо място, повечето хора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълниш своя дълг, не е ли присъщо на две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност. Това са двете причини. […] Нещо повече, най-важното е, че след години на вяра в Бог и слушане на толкова много истини, хората имат поне малко разбиране и възприемане, че съдбата на човека се определя от Небето, че човекът живее в Божиите ръце и че е много по-важно човек да има Божията грижа и защита, отколкото загрижеността, синовната почит или общуването с децата. Не изпитваш ли облекчение, че родителите ти са под Божията грижа и защита? Не е нужно да се тревожиш за тях. Ако се тревожиш, значи не се доверяваш на Бог. Вярата ти в Него е твърде малка. Ако наистина се притесняваш и си загрижен за родителите си, тогава трябва често да се молиш на Бог, да ги повериш в Божиите ръце и да оставиш Бог да устрои и подреди всичко“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (16)). „Като тяхно дете трябва да разбереш, че родителите ти не са твои кредитори. Има много неща, които трябва да направиш в този живот, и това са все неща, които едно сътворено същество трябва да върши и които са ти поверени от Господа на творението, и те нямат нищо общо с твоята отплата за добротата на родителите ти. Проявата на синовна почит към тях, да им се отплащаш и отблагодаряваш за тяхната доброта — тези неща нямат нищо общо с твоята мисия в живота. Може и да се каже, че не е необходимо да проявяваш синовна почит към родителите си, да им се отплащаш или да изпълняваш някоя от отговорностите си към тях. Нека го кажа ясно, можеш да правиш част от това и да изпълняваш част от отговорностите си, когато обстоятелствата го позволяват. Когато не го позволяват, не е нужно да настояваш да го правиш. Не е нещо ужасно да не можеш да изпълниш отговорността си да проявиш синовна почит към своите родители, а просто донякъде противоречи на съвестта ти, на човешкия морал и на човешките представи. Ала поне не противоречи на истината и Бог няма да те съди за това. Когато разбереш истината, съвестта ти няма да изпитва угризения заради това“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (17)). От Божиите слова Мин Хуей осъзна, че невъзможността да е у дома и да се грижи за родителите си през тези години се дължеше основно на преследванията и арестите от Комунистическата партия. Тя беше принудена да загуби възможността да остане вкъщи и да се грижи за родителите си; не беше избегнала умишлено отговорността си да ги подкрепя. Сега тя имаше криминално досие и полицията щеше да идва в дома ѝ, за да я тормози и да следи местонахождението ѝ. Нямаше абсолютно никакъв начин за нея да вярва в Бог и да изпълнява дълга си вкъщи. В същото време заради изпълнението на дълга си тя нямаше избор освен да напусне дома. Като сътворено същество отговорността ѝ беше не само да живее, за да е предана на родителите си. По-важно беше да изпълнява дълга си на сътворено същество. Това беше най-справедливото нещо в живота ѝ, а да не говорим, че беше и нейна мисия. В Божиите слова Мин Хуей откри път за практикуване. Ако условията позволяваха и тя имаше възможност да бъде у дома и да се грижи за майка си, щеше да изпълни отговорността и задължението си като дъщеря и да се грижи за нея. Ако обстоятелствата не бяха подходящи, нямаше нужда да се обвинява. Децата и родителите не дължат нищо едни на други. Като осъзна това, Мин Хуей почувства как цялото ѝ тяло се отпуска. Благодари на Бог в сърцето си. Божиите слова ѝ помогнаха да види ясно как традиционната култура вреди на хората и разбра, че като сътворено същество има смисъл само да живее, за да изпълнява дълга си, и само така се става човек с истинска съвест и човешка природа. В следващите дни Мин Хуей вложи цялото си сърце в дълга си.