Когато бях на три години, родителите ми се разведоха поради емоционална несъвместимост, а когато бях на четири, имах мащеха. Един от мъглявите ми спомени е, че няколко възрастни жени от квартала често ми казваха: „Горкото дете! Ще има да страдаш… Мащехите никога не се грижат за децата си! Не ядосвай мащехата си, малкия, трябва да си покорен и да полагаш усилия, за избегнеш пердаха и да ти дават да ядеш“. Тогава разбирах наполовина това, което имат предвид, и се уплаших малко, затова никога не смеех да ядосам мащехата си. За моя изненада обаче мащехата ми се отнасяше към мен много добре, като че ли съм ѝ собствен син. После ми се роди по-малък брат и мащехата ми продължи да се грижи за мен и да ме обича по същия начин. Всъщност тя беше дори по-любяща от биологичната ми майка. Мащехата ми често казваше на мен и брат ми: „Аз и баща ви работим усилено и страдаме, за да изкарваме пари, и всичко, което правим, е, за да построим нови къщи за вас двамата и да се подготвим за момента, в който ще се ожените. Когато пораснете и имате свои семейства, трябва да имате синовно чувство към нас. Колкото и трудности да търпим, всичко ще си заслужава!“. Всеки път аз тържествено обещавах: „Мамо, когато порасна, със сигурност ще се грижа и за двама ви“. При тези ми думи мащехата ми винаги се усмихваше с облекчение и постоянно кимаше. Мащехата ми премина през големи трудности, за да ме отгледа, и ми помогна да се оженя и да създам свое семейство и кариера. Все си спомнях думите на баба ми: „По-важно е отглеждането на дете, отколкото раждането му“ и „Каквото повикало, такова се обадило, както казват хората“. Смятах, че това е принципът на човешкото поведение и че ако човек няма съвест и е неблагодарен, той не е достоен да се нарече човек.

През 1994 г. цялото ни семейство започна да вярва в Господ Исус. С жена ми често излизахме, за да се грижим за църквата, и понякога не се връщахме ден или два, дори когато двегодишното ни дете и полската работа се нуждаеха от времето и вниманието ни. Майка ми пое инициативата да върши тези задължения, за да можем да служим на Господ добре. През 2002 г. цялото ни семейство прие делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Родителите ми ме подкрепяха изцяло в дълга ми. Тъй като бях станал известен в района си заради вярата си в Господ, след като приех този етап на делото, евангелската ми работа в района привлече вниманието на полицията. За да не бъда арестуван от полицията, напуснах дома си и прекарах много години в изпълнение на дълга си по други места. През почивните дни виждах как другите се събират със семействата си и това ме караше много да се тревожа за собственото си семейство и да усещам липсата на родителите си. По-конкретно, през селскостопанския сезон, си мислех как майка ми има проблеми с гърба и краката, а и страда от ревматизъм, и как в дъждовно време, когато болките ѝ се влошаваха особено много, аз обикновено не позволявах на семейството си да извършва тежък селскостопански труд вкъщи. Но сега и двамата с жена ми изпълнявахме дълга си, а родителите ми не само се грижеха за детето ни, но и работеха на полето. Работеха толкова усилено, че се замислях дали да не рискувам да се прибера вкъщи, за да помогна със селскостопанската работа, за да не им се налага вече да се трудят. Но ако се върнех, вероятно щях да бъда арестуван от полицията и нямаше да мога много да помагам на родителите си. Освен това бях зает с дълга си и не можех да изоставя църковната работа, за да се върна вкъщи. Докато вървях по пътя, видях как фермерите жънат жито в полетата и сякаш виждах как собствената ми майка надига глава, за да избърше потта от челото си в полето. От очите ми рукнаха сълзи и не можех да не се оплача: „Ако не бяха вярата ми в Бог и евангелската ми работа, които ме излагат на риск от арест, можех да се върна вкъщи, за да помогна на родителите си през активния сезон!“. Колкото повече мислех за това, толкова по-задължен се чувствах към родителите си. През онази вечер в съзнанието ми изникна образът на родителите ми, които се трудят неуморно в полето, и тайно си поплаках. Затова често се молех на Бог, като поверявах родителите си в Неговите ръце.

През декември 2012 г. бях арестуван от полицията, докато проповядвах евангелието. По време на разпита полицаите използваха жестоки методи, за да ме измъчват, и докато бях замаян, началникът на полицията ме накара да гледам един клип на телефона му. Видях деветдесетгодишната си баба с хлътнали очи и празен поглед. Изглеждаше така, сякаш ще умре всеки момент. Видях и майка ми с посивяла коса и стичащи се сълзи по лицето. Устните ѝ трепереха, като че ли се караше за нещо, и изглеждаше много разстроена. Сълзи потекоха от очите ми, докато гледах записа. Началникът на националния екип по сигурността се възползва от момента и каза: „Говорихме и с хора от твоето село, всички казват хубави неща за теб. Ти си отговорен син. Баба ти наближава сто, а двамата ти родители са над седемдесет. Всички очакват с нетърпение да се върнеш, за да се съберете! Баба ти ще умре всеки момент. Не искаш ли да я видиш за последно? Както се казва, „В живота най-важна е синовната обич“. Нима родителите ти не са те възпитали така, че да могат да разчитат на теб и да се наслаждават на залеза на живота си? Можеш ли да понесеш да ги оставиш да прекарат старостта си в такава самота? И двамата са възрастни. Не се знае кога може да ги видиш за последно. Ако те осъдят на осем до десет години заради вярата ти, може никога вече да не ги видиш и накрая ще съжаляваш за това до края на живота си. Ако просто ни кажеш какво знаеш, ще те изпратя право вкъщи при семейството ти. Помисли си!“. Като чух това, в ума ми нахлуха спомени как баба ми и майка ми се грижеха за мен и ме обичаха, и не се сдържах и избухнах в сълзи. Майка ми се надяваше, че ще се грижа за тях, когато остареят, а сега и двамата бяха толкова възрастни и болни и точно когато се нуждаеха най-много от мен, аз не бях при тях, за да изпълня синовния си дълг. Вместо това те живееха в страх заради арестуването ми. Ако ме осъдеха на осем до десет години затвор, можеше никога повече да не ги видя. Колкото повече мислех за това, толкова по-негативен ставах. Започнах да тая недоволство, като си мислех: „Ако не бях дошъл тук, за да проповядвам евангелието, и ако не ме бяха арестували, нямаше ли да се погрижа за тях? Сега какво да правя? Да се подготвям за затвора ли, или да направя компромис със Сатана и дяволите, за да се отплатя за добротата на родителите си? Ако предам братята и сестрите си или интересите на Божия дом, тогава ще съм посрамен Юда, а съвестта ми никога няма да намери покой. Ще бъда прокълнат от Бог и ще отида в ада!“. Сърцето ми се измъчваше, а главата ми щеше да се пръсне и бях на ръба да се срина. Провикнах се към Бог в молитва: „Боже, моля Те, спаси ме! Какво да правя?“. В този момент в съзнанието ми изплува един откъс от Божието слово: „По всяко време народът Ми трябва да се пази от хитрите замисли на Сатана, да пази портата на дома Ми заради Мен. Хората трябва да са способни да се подкрепят взаимно и да се грижат един за друг, за да не попаднат в капана на Сатана, когато вече ще е твърде късно да съжаляват“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Думите на Бог към цялата вселена, Глава 3). Божиите слова успокоиха безутешното ми сърце. Сатана плетеше интриги, за да ме срине и да ме накара да предам Бог, като използваше обичта ми. Не можех да се хвана на номерата му. Трябваше да остана непоколебим в свидетелството си! Затова казах: „Нищо не знам. Правете с мен каквото искате!“. Полицията изчерпа всички средства, но не получи никаква полезна информация, и накрая съдът ме осъди на три години и половина затвор.

През юли 2016 г. присъдата ми в този ад на земята приключи. Когато се прибрах вкъщи, майка ми взе главата ми в ръце и започна да рони горчиви сълзи. Успокоих я, като избърсах сълзите от лицето ѝ. Помислих си: „Заради арестите и преследването на Компартията не съм се прибирал вкъщи от повече от десет години. Родителите ми постоянно са се тревожили за безопасността ми, особено докато бях в затвора, когато са се тревожили за мен още повече. Сега и двамата са над седемдесет годишни и наистина не искам повече да ги карам да се тревожат за мен. След като съм се прибрал, искам да прекарвам повече време с тях и да изпълнявам синовния си дълг“. Няколко дни по-късно чичо ми дойде да ме види и ми се оплака: „Не си се връщал през всичките тези години, майка ти беше в болница няколко пъти, а от теб нямаше и следа. Всички казват, че си нехранимайко! И двамата ти родители са вече много възрастни и се грижат за детето ти, и работят на полето вместо теб, а сега и двамата са болни. Мислиш ли, че им е било лесно? Сега, след като си се върнал, трябва да прекарваш времето си вкъщи, да живееш подобаващо и да гледаш да се грижиш за тях, за да спрат хората да те одумват!“. Докато чичо ми се отдалечаваше, усетих силно неудобство. В техните очи наистина се бях превърнал в неблагодарно дете. Помислих си, че може просто да изпълнявам дълга си в местната църква, което щеше да ми даде възможност да се грижа за родителите си. Но като разсъждавах така, установих, че безвъзвратно потъвам в мрачно настроение, затова съзнателно се помолих на Бог в търсене на намеренията Му. Осъзнах, че в настоящото ми положение не мога да изпълнявам дълга си у дома, че може да ме арестуват всеки момент и че не мога да позволя на синовната си обич да ми пречи да изпълнявам дълга си. През тези години се бях наслаждавал на толкова много благодат и на напояването и ресурса на Божията истина, така че сега не можех да стана безсъвестен. Трябваше да изпълнявам дълга си и да се отплатя за Божията любов. Затова излязох, за да проповядвам евангелието отново.

Дълбоко в себе си обаче продължавах да усещам емоционална привързаност към майка си и в някои ситуации се чувствах смутен. По-голямата сестра на домакина ми често се чувстваше замаяна. Веднъж беше болна и стоя в болницата над десет дни. Сетих се за майка си: „Тя е вече почти на осемдесет, има високо кръвно и сърдечно заболяване и често е замаяна. Ами ако се разболее и трябва да постъпи в болница? Както се казва, „По-важно е отглеждането на дете, отколкото раждането му“ и „В живота най-важна е синовната обич“. Като техен син аз дори не мога да бъда при родителите си и да им служа. Няма ли да кажат роднините и съседите ми, че съм лош, неблагодарен и безсъвестен син?“. По онова време не можех да преодолея липсата на майка ми и тревогите си за нея. Образът на изпълнения ѝ с надежда поглед се беше загнездил в съзнанието ми, а в ушите ми звучаха подигравките на роднините и съседите ми. Сърцето ми беше потиснато и прекарвах дните си, като проявявах нехайство в дълга си и не постигах никакви резултати. Осъзнах, че състоянието ми се отразяваше на способността ми да изпълнявам дълга си, затова се помолих на Бог за помощ. После прочетох тези Божии слова: „Лесно ли ще се избавиш от техните очаквания, ако вярваш, че родителите ти са най-близките ти хора на света, че те са твоите началници и водачи, че те са хората, които са те родили и отгледали, които са ти осигурили храна, дрехи, дом и транспорт, които са те възпитали, както и че те са твои благодетели? (Не.) Ако вярваш в тези неща, много е вероятно да подходиш към очакванията на родителите си от плътска гледна точка и ще ти бъде трудно да се избавиш от техните неуместни и неразумни очаквания. Ще бъдеш обвързан и потискан от техните очаквания. Дори и в сърцето си да изпитваш неудовлетворение и нежелание, няма да имаш силата да се освободиш от тези очаквания и няма да имаш друг избор, освен да ги оставиш да поемат естествения си ход. Защо ще трябва да ги оставиш да поемат естествения си ход? Защото, ако се избавиш от очакванията на родителите си и пренебрегнеш или отхвърлиш някое от очакванията им, ще почувстваш, че си дете, което не изпълнява си синовната си отговорност, че си неблагодарен, че ще разочароваш родителите си и че не си добър човек. Ако възприемеш плътската гледна точка, ще направиш всичко възможно да използваш съвестта си, за да се отплатиш за добротата на родителите си, да се погрижиш страданието, което родителите ти са понесли заради теб, да не е понесено напразно, и също така ще искаш да изпълниш очакванията им. Много ще се стараеш да постигнеш всичко, което поискат да направиш, за да не ги разочароваш, да се отнесеш справедливо към тях, и ще вземеш решение да се грижиш за тях, когато остареят, за да си сигурен, че последните им години са щастливи, и дори ще помислиш малко по-нататък — да се погрижиш за погребенията им, за да ги удовлетвориш, като същевременно удовлетвориш и собственото си желание да бъдеш дете със синовно поведение. Докато живеят в този свят, хората се влияят от различни видове обществено мнение и социален климат, както и от различни мисли и възгледи, които са широко разпространени в обществото. Ако хората не разбират истината, те могат да възприемат тези неща само от гледна точка на плътските чувства и в същото време могат да се справят с тези неща само от тази гледна точка“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Това, което Божиите слова разобличаваха, беше точно моето състояние. Аз гледах на нещата от гледната точка на плътската обич. Вярвах, че всичко, което имам, идва от родителите ми, и че като човек трябва да съм благодарен и да се отплатя на родителите си за това, че са ме отгледали, да се старая да отговоря на нуждите и очакванията им, и че така трябва да постъпи един съвестен човек. Родителите ми се разведоха, когато бях малък, и много хора казаха, че съм окаяно дете, към което мащехата му ще се отнася зле, но мащехата ми ме гледаше като свой собствен син. В детското ми сърце тя дори ми беше по-близка от биологичната ми майка. Усещах, че тя беше работила усилено и беше пестила и икономисвала, за да отгледа мен и брат ми, плати образованието ми и ми помогна да създам семейство и да направя кариера, и тя беше човекът, когото най-много уважавах и обичах в живота си. Затова тайно се заклех в сърцето си, че ще съм добър с нея и ще се грижа за нея на стари години. Майка ми не е искала от мен почти нищо с единствената надежда, че когато с баща ми остареят, аз ще се грижа за тях и те ще имат на кого да разчитат. Това беше единственото очакване на майка ми от мен. Помислих си: „Като човек със съвест трябва да направя всичко възможно, за да изпълня желанията на родителите си, и трябва да имам синовна обич към тях. Ако не направя това, ще съм лош син и неблагодарен човек без съвест и ще си заслужа заклеймяването на обществото“. Тъй като изпълнявах дълга си другаде, през празничните дни и активния земеделски сезон често много се тревожех, понеже се страхувах, че родителите ми ще работят прекалено много и ще се разболеят, затова исках да се върна вкъщи, за да им помогна. Привидно изглеждаше, че изпълнявам дълга си, но сърцето ми не намираше покой и аз просто изпълнявах дълга си механично. След като ме арестуваха, полицаите използваха обичта ми към родителите ми, за да ме изкушат да предам братята и сестрите си. Ако Божиите слова не ме бяха просветлили и напътствали, можеше и да предам Бог заради обичта си. Като видях как по-възрастната сестра от дома на домакина ми се разболя и постъпи в болница, си спомних за майка ми и си помислих колко слаба и болна беше тя, а аз не можех да се върна, за да се грижа за нея. Чувствах се виновен и разтревожен и станах негативен и слаб. Тихо се оплаквах от Бог в сърцето си, като смятах, че не мога да отговоря на очакванията на родителите си или да бъда добър син и че всичко това беше заради вярата ми в Бог и дълга ми. Видях, че след толкова години на вяра в Бог не бях придобил никаква истина и че все още не можех да гледам на нещата според Божиите слова. Когато станеше дума за семейството ми, все се оказваше, че съм под контрола на плътската си oбич, което означаваше, че още поддържах възгледите на невярващ. Затова се помолих на Бог да ме просветли и напътства, така че да разбера истината, за да реша проблемите си.

После прочетох тези Божии слова: „Повлияни от традиционната китайска култура и общоприетите представи, китайците смятат, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме съди. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва. Бог обича хората, които се стремят към истината и които са способни да следват волята Му. Това са хората, които и ние трябва да обичаме. Бог ненавижда хората, които не са способни да следват Божията воля, които Го мразят и се бунтуват срещу Него — тези хора са ненавиждани от Бог и ние също трябва да ги ненавиждаме. Това иска Бог от хората. […] Сатана използва този вид традиционна култура и нравствени представи, за да скове мислите, ума и сърцето ти, и те прави неспособен да приемеш Божиите слова. Обладан си от тези неща на Сатана и си станал неспособен да приемеш Божиите слова. Когато искаш да практикуваш Божиите слова, тези неща предизвикват у теб смущение, стават причина да се противопоставяш на истината и на Божиите изисквания и под тяхно влияние ставаш безсилен да се освободиш от хомота на традиционната култура. След като се бориш известно време, правиш компромис: предпочиташ да повярваш, че традиционните нравствени представи са правилни и съответстват на истината, и така отхвърляш или се отричаш от Божиите слова. Не ги приемаш за истината и изобщо не мислиш за спасението си, защото смяташ, че все още живееш на този свят и можеш да оцелееш само като разчиташ на тези хора. Неспособен да издържиш на упреците на обществото, предпочиташ да се откажеш от истината и от Божиите слова, предаваш се на традиционните нравствени представи и на влиянието на Сатана и предпочиташ да оскърбиш Бог и да не практикуваш истината. Не е ли жалък човекът? Не се ли нуждае от Божието спасение?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). От Божиите слова разбрах, че понеже от дете съм бил под влиянието на традиционната култура и въздействието на възпитанието си, гледах на традиционни идеи като „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „ Не заминавай надалеч, докато родителите ти са още живи“ като на принципи, според които да се държа. Гледах на родителите си като на благодетели и доживотни кредитори и вярвах, че ако не мога да бъда добър син и да дам на родителите си възможност да се радват на старините си, ще съм неблагодарно дете без съвест, което заслужава презрението и заклеймяването на обществото. Под влиянието на традиционните културни ценности по празниците и активните земеделски сезони, или когато виждах възрастни братя и сестри да се разболяват и да постъпват в болница, в главата ми нахлуваха спомени за родителите ми. Тъй като не можех да се върна вкъщи, за да се грижа за родителите си, настроението ми се разваляше за няколко дни, което се отразяваше на изпълнението на дълга ми. Очакванията на майка ми от мен се превърнаха в емоционален дълг в сърцето ми, който все не можех да изплатя. Когато бях арестуван и разпитван от полицията, те използваха поговорки като „Синовното уважение е най-важното нещо в живота“, за да ме подведат. Ако не бяха просветлението и напътствието на Божиите слова, можеше да се поддам на плътската си обич и да предам Бог. Като размишлявах за онези, които предаваха Бог заради обичта си, когато ги арестуваха, осъзнах, че макар и да удовлетворяваха семействата си и плътските си желания, те губеха Божието спасение. Видях, че ако човек не реши проблемите с обичта, може да предаде Бог във всеки момент. Чрез вярата си в Бог и изпълнението на дълга си разбрах някои истини, разбрах смисъла на живота и поквареният ми нрав малко се промени. Това, че можех да вървя по правилния път в живота, беше Божията милост. Вместо да съм благодарен обаче, аз таях оплаквания срещу Бог, като мислех, че ако не бяха вярата ми в Бог и преследването от Компартията, нямаше да ми се наложи да обърна гръб на дома си и щях да мога да изпълня синовния си дълг към родителите си. Фактът, че не можех да проявя синовно уважение към родителите си, явно се дължеше на арестите и преследването на Компартията, а аз обвинявах Бог. Видях, че заради подвеждането на Сатана бях объркан и неспособен да различа правилното от грешното и че се бунтувах срещу Бог, и Му се противях, без дори да го осъзнавам. Като си дадох сметка за това, почувствах дълбоко съжаление в сърцето си и се помолих на Бог: „Боже, знам, че живеенето в това състояние е бунт срещу Теб, и не искам да живея според тези идеи, втълпени ми от Сатана. Моля Те, просветли ме и ме напътствай, за да разбера истината и да придобия проницателност“.

После прочетох тези Божии слова: „Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Кой кого е избрал? Ако го погледнеш от Божия гледна точка, отговорът е: нито един от вас. Нито ти си избрал да се родиш, нито родителите ти са избрали те да те родят. Ако погледнеш корена на този въпрос, това е отредено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос се разбира от хората лесно. От твоя гледна точка ти си роден от родителите си пасивно, без да имаш никакъв избор по въпроса. От гледна точка на твоите родители те са те родили по собствена независима воля, нали? С други думи, като оставим настрана Божието предопределение, когато става въпрос за раждането ти, твоите родители са тези, които са имали цялата власт. Те са избрали да те родят и решението е било тяхно. Ти не си избрал да те родят, пасивно си бил роден от тях и не си имал никакъв избор по въпроса. Затова, след като твоите родители са имали цялата власт и те са избрали да те родят, те имат задължението и отговорността да те възпитат, да те отгледат до пълнолетие, да ти осигурят образование, храна, дрехи и пари — това е тяхна отговорност и задължение и е това, което те трябва да правят. При положение, че винаги си бил пасивен през периода, в който са те отглеждали, ти не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил млад, не си имал способността да се отгледаш сам, не си имал друг избор, освен пасивно да бъдеш отгледан от родителите си. Бил си отгледан по начина, по който родителите ти са избрали, и ако са ти давали хубава храна и напитки, значи си ял и пил хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. Все едно родителите ти да се грижат за цвете. Щом искат да се грижат за цвете, те трябва да го торят, да го поливат и да се погрижат да получава слънчева светлина. И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали старателно и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. […] Във всеки случай родителите ти изпълняват отговорност и задължение, като те отглеждат. Да те отглеждат, докато станеш възрастен човек, е тяхна отговорност и задължение и не може да се нарече доброта. Ако не може да се нарече доброта, не е ли тогава нещо, от което трябва да се ползваш? (Така е.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш милост или доброта от тях“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). От Божиите слова разбрах, че отглеждането на децата от родителите е върховен Божи закон. Колкото и трудности и усилия да влагат родителите в грижите за децата си, това е просто тяхна отговорност и задължение и не може да се смята за доброта. Това, че израснах в такова семейство, също беше Божията подредба за мен и колкото и страдание да са понесли родителите ми, и каквато и цена да са платили за отглеждането ми, те просто са изпълнявали отговорностите и задълженията си. Това вече е било предопределено от Бог и не трябва да се разглежда като доброта, и нямаше нужда да им се отплащам. Бог беше уредил мащехата ми да се грижи за мен и да ме обича, това беше Божия благодат и аз трябваше да бъда благодарен на Бог, а не да приписвам всички заслуги на родителите си. Аз обаче не разбирах истината и вярвах, че без родителите си нямаше да имам нищо, че именно любовта на майка ми е променила нещастния ми живот. Тя не ми беше биологична майка, но ми беше дори по-близка, отколкото родната ми майка изобщо някога е била, затова аз я смятах за най-важния човек в живота си и все исках да изплатя дълга си към нея за любящата ѝ грижа, но не мислех как да изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог. Нима не бях напълно лишен от човешка природа? Същото е, когато родителите наемат бавачка и поверят детето си на нейните грижи за известно време, и бавачката осигурява на детето всичко, от което то се нуждае. Но ако детето приeме бавачката за своя майка и вижда само нейната грижа, а не признава всичко, което родителите му са направили за него, това няма ли да разбие сърцата на родителите? Няма ли да е истинска неблагодарност и обръщане на понятията за важно и неважно? Животът ми идва от Бог и съм оцелял до днес поради Божията закрила и грижа. Това, че родителите ми са ме отгледали, е просто изпълнение на техните отговорности и задължения — то не съдържа понятието за доброта. Не бива да гледам на родителите си като на свои кредитори, а трябва да съм благодарен и да се отплащам на Бог, Който има върховенство над всичко. Ако от синовно уважение не изпълнявам дълга си пред Бог, тогава наистина ще съм неблагодарна отрепка без съвест! Стремежът да изпълнява дълга си на сътворено същество, за да удовлетвори Бог, е това, което прави човека достоен да бъде годно сътворено същество със съвест и разум. Ако се върнех вкъщи, за да се грижа за родителите си, дори и другите да ме хвалеха като добър син, какво значение щеше да има това, ако не получавах Божието одобрение?

После отново дойдох пред Бог, за да се помоля и да потърся напътствието Му, като Го попитах как трябва да се отнасям към родителите си според истините принципи. После прочетох тези Божии слова: „Ако според средата, в която живееш, и обстоятелствата, в които се намираш, почитането на родителите ти не противоречи на изпълнението на Божието поръчение и на твоя дълг, тоест ако почитането на родителите ти не влияе на преданото изпълнение на твоя дълг, можеш да практикуваш и двете едновременно. Не е необходимо външно да се разделяш с родителите си, нито публично да се отричаш от тях или да ги отхвърляш. Това в каква ситуация е приложимо? (Когато почитта към родителите не противоречи на изпълнението на дълга.) Точно така. Тоест, ако твоите родители не се опитват да попречат на вярата ти в Бог, ако те също са вярващи и ако наистина те подкрепят и насърчават да изпълняваш дълга си предано и да изпълниш Божието поръчение, тогава връзката ти с тях не е плътска връзка между роднини в обикновения смисъл на думата, а е връзка между братя и сестри от църквата. В такъв случай, освен че трябва да общуваш с тях като с братя и сестри от църквата, трябва да изпълниш и някои от синовните си задължения към тях. Трябва да проявиш малко повече загриженост към тях. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти, т.е. стига да не възпират сърцето ти, можеш да се обаждаш на родителите си, за да ги питаш как се справят и да проявиш известна загриженост към тях, можеш да им помагаш да разрешат някои трудности и житейски проблеми и дори можеш да им помагаш да разрешат някои от трудностите, които срещат във връзка с навлизането си в живота. Можеш да правиш всички тези неща. Тоест, ако твоите родители не пречат на вярата ти в Бог, трябва да поддържаш тази връзка с тях и да изпълняваш своите задължения към тях. А защо трябва да проявяваш загриженост към тях, да се грижиш за тях и да ги питаш как са? Тъй като си им дете и съществува тази връзка между вас, имаш друг вид отговорност, заради тази отговорност трябва да се интересуваш малко повече от тях и да им оказваш по-съществена помощ. Стига това да не се отразява на изпълнението на дълга ти и стига родителите ти да не възпрепятстват или смущават вярата ти в Бог и изпълнението на дълга ти, както и да не те дърпат назад, тогава е естествено и подобаващо да изпълняваш задълженията си към тях и трябва да го правиш така, че съвестта ти да е чиста. Това е най-ниският критерий, който трябва да покриеш. Ако не можеш да почиташ родителите си у дома поради влиянието и пречките на обстоятелствата, тогава не е задължително да се придържаш към това правило. Трябва да се оставиш на устроеното от Бог и да се покориш на Неговите подредби и не е нужно да се насилваш да почиташ родителите си. Бог осъжда ли го? Бог не го осъжда и не принуждава хората да го правят. За какво разговаряме сега? Разговаряме за това как хората трябва да постъпват, когато почитта към родителите им е в противоречие с изпълнението на дълга им и за принципите на практикуване и истината. Имаш задължението да почиташ родителите си и ако обстоятелствата го позволяват, можеш да го изпълниш, но чувствата ти не бива да те възпират. Какво трябва да направиш, ако например някой от родителите ти се разболее и трябва да отиде в болница и няма кой да се грижи за него, а ти си твърде зает с дълга си, за да се върнеш у дома? В такива моменти твоите чувства не бива да те възпират. Трябва поставиш въпроса в молитва, да го повериш на Бог и да го оставиш на милостта на устроеното от Бог. Такова отношение трябва да имаш. Ако Бог иска да вземе живота на твоя родител и да ти го отнеме, пак трябва да се покориш. Някои хора казват: „Макар да съм се подчинил, пак се чувствам нещастен и от дни плача за това. Това не са ли плътски чувства?“. Не са плътски чувства, а човешка доброта и показва, че притежаваш човешка природа, и Бог не го осъжда. […] Ако попаднеш в капана на чувствата си и това забавя изпълнението на дълга ти, то е в пълно противоречие с Божиите намерения. Бог никога не е изисквал от теб да го правиш, а иска само да изпълняваш задълженията си към своите родители и нищо повече. Ето какво означава да проявяваш синовно уважение. Когато Бог казва „да почиташ родителите си“, има определен контекст. Само трябва да изпълниш някои задължения, които са осъществими при всякакви условия, и това е всичко. Ти ли решаваш дали родителите ти ще се разболеят тежко и дали ще умрат? Какъв е животът им, кога ще умрат, каква болест ще ги покоси и как ще умрат — тези неща имат ли нещо общо с теб? (Не.) Не зависи от теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (4)). След като прочетох Божиите слова, придобих принципи и път за практикуване. Ако мога да изпълнявам дълга си вкъщи при подходящи условия, бих могъл да проявя синовно уважение към родителите си и да се грижа за тях, но ако условията не ми позволяват да се грижа за тях, Бог няма да ме заклейми за това. Като се замислих за това, не че не исках да се грижа за родителите си, но понеже бях арестуван от Компартията и бях под строгото им наблюдение, ако продължавах да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си вкъщи, щяха отново да ме арестуват и да се сблъскам с още по-брутално преследване. В бъдеще, ако възникнат подходящи условия и има шанс да се върна вкъщи, ще бъда добър син и ще разговарям с родителите си за Божиите слова. Ако няма условия обаче, пак ще се покоря на Божието устройство и подредби и ще изпълнявам дълга си добре. Трябва да се моля на Бог за здравето на родителите си и за грижата за тях в старините им и да поверя тези неща на Него. Бог е създал човечеството и е уредил законите на раждането, остаряването, болестите и смъртта. Никой в историята на човечеството не е успял да прекрачи този закон и никой не може да избяга от Божието върховенство и подредби. Нормално е родителите да се разболеят от нещо, когато остареят — това е неизбежно. Освен това, дори и да остана при тях, какво всъщност мога да направя? Мога ли да поема тяхното страдание? Още повече, че по-малкият ми брат се грижи за тях. Всеки върви по собствения си път и трябва да премине през собствените си преживявания в живота — другите не могат да ги заменят или променят. Съдбата на родителите ми е в Божиите ръце. Аз мога да се моля за тях и да се покоря на Божието върховенство и подредби. Това е разумът, който трябва да притежавам.

От това преживяване разбрах, че идеите на традиционната култура и наследството на предците, които хората смятат за добри и правилни и които се разглеждат като съответстващи на общоприетите представи за етика и морал, не са истината, нито са Божиите изисквания към човечеството, а не са и стандарти за човешко поведение. Само Божиите слова са истината и трябва да бъдат следвани от хората. Може да се смята, че човек наистина притежава съвест и разум, само ако той живее според Божиите слова и истината. Именно Божиите слова ми дадоха възможност да разбера как да се отнасям към добротата на родителите си и вече да не бъда окован и възпрян от традиционните идеи. Слава Богу!