През 2013 г. бях определена за лъжеводач и бях освободена, след като беше открито, че не търсех принципите в изпълнението на дълга си и позволявах на надменния ми нрав да диктува действията ми. Всичко това доведе до прекъсвания и смущения в църковното евангелско дело. По това време, след като ме освободиха, се чувствах доста негативна и изпълнена със съжаление. Придобих малко познание за покварения си нрав, като четох Божиите слова и се самоанализирах, но дълбоко в себе си все още се чувствах доста предпазлива спрямо Бог и мислех, че понеже имам такъв покварен нрав и бях извършила много сериозно прегрешение, в никакъв случай в бъдеще не трябва да изпълнявам важен дълг. Ако извършех още някое прегрешение, щях да бъда най-малкото освободена, а при по-сериозен сценарий вероятно щях да бъда напълно разкрита, отстранена и щях да изгубя възможността си да постигна спасение. Особено след като видях как някои хора, които бяха талантливи, имаха заложби и изпълняваха важен дълг, бяха в крайна сметка разкрити като лъжеводачи и освободени или дори бяха определени като антихристи и отлъчени заради това, че не търсят истината, постоянно се стремяха към статус и репутация, действаха въз основа на надменния си нрав и не се покайваха, което създаде прекъсвания и смущения в църковната работа, се убедих още по-силно, че това, което мисля, е правилно. Занапред просто щях да изпълнявам дълг, в който нямаше големи отговорности и не беше много рискован. По този начин все още щях да имам възможност да оцелея, когато Божието дело стигнеше края си. По-късно моят водач ми възложи изчистването на църквата. Помислих си: „В миналото определени сестри, които изпълняваха изчистването, бяха освободени заради това, че действат според покварения си нрав и не се придържат към принципите, което доведе до прекъсвания и смущения в църковната работа. А аз имам по-малко познание за истината от тях и имам толкова сериозен надменен нрав — ако направя нещо прекъсващо или смущаващо, ще съм извършила зло!“. След като премислих нещата, реших да откажа назначението. После водачът ми назначи работа с текст и аз бях доста доволна с нея. Помислих си, че работата с текст не изисква от мен да взимам големи решения за църквата и няма да е свързана с никакви рискови ситуации, затова я приех с радост. През 2017 г. моят водач отново ме потърси и ме уведоми, че в църковната работа по изчистването има огромна нужда от работници, като изрази надежда, че ще проявя внимание към Божието намерение и ще приема роля в екипа по изчистването. Все още се чувствах малко неохотна, но ми хрумна, че вече съм отказала това назначение веднъж и ако го откажа отново заради притеснения за бъдещето и изгледите си, ще предам Бог. Не можех да съм толкова безсъвестна! Насред мъчението си се помолих на Бог да ме води да се освободя от това неправилно състояние.

По-късно попаднах на този откъс от Божиите слова: „Някои хора, независимо от това колко вида покварен нрав разкриват, не търсят истината, за да го преодолеят. В резултат на това, дори след като са вярвали в Бог в продължение на много години, техният нрав остава непроменен. Те си мислят: „Всеки път, когато правя нещо, разкривам покварения си нрав. Ако се въздържам да правя каквото и да било, тогава няма да го разкривам. Това не разрешава ли проблема?“. Не е ли това същото като да се въздържаш да се храниш от страх да не се задавиш? Какъв ще бъде резултатът от това? То може да доведе единствено до гладуване. Ако човек разкрие покварен нрав и не го преодолее, това е равносилно на това да неприеме истината и да умре. Какви ще бъдат последствията, ако вярваш в Бог и не се стремиш към истината? Ще изкопаеш собствения си гроб. Поквареният нрав е враг на вярата ти в Бог. Той ти пречи на практикуването на истината, на преживяването на Божието дело и на покорството ти пред Него. В резултат на това накрая ти няма да постигнеш Божието спасение. Това не означава ли че копаеш собствения си гроб? Сатанинският нрав ти пречи да приемеш и да практикуваш истината. Не можеш да го избегнеш, а трябва да се изправиш срещу него. Ако не надделееш, той ще те контролира. Ако успееш да надделееш, той вече няма да те възпира и ти ще бъдеш свободен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Размишлявайки върху Божиите слова, осъзнах, че аз също се въздържах да ям от страх да не се задавя. Тъй като ме бяха освободили заради това, че не търся истината, действам според надменния си нрав, прекъсвам и смущавам църковната евангелска работа, станах предпазлива и изпълнена с неправилно разбиране. Не желаех да поема важен дълг и бях щастлива просто да изпълнявам какъвто и да е маловажен дълг — всичко, което имаше значение за мен, беше да не правя никакви грешки или да нямам никакви проблеми. Когато се изправих пред възлагане на важен дълг, несъзнателно влязох в режим на самозащита. Разтревожена, че ако оставя надменния ми нрав да диктува действията ми и отново създам прекъсвания и смущения в църковната работа, вероятно щях да бъда освободена и отстранена, винаги исках да откажа назначението, като мислех, че така мога да защитя себе си. Винаги избягвах да се занимавам с покварения си нрав и не търсех истината, за да го преодолея. Ако продължавах така, не само че живот нравът ми нямаше да се промени ни най-малко, но и нямаше да е сигурно дали съм способна да постигна спасение. Божиите слова ми дадоха и път за практикуване, като ми показаха, че трябва да спра да избягвам да се занимавам с покварения си нрав и трябва да търся истината, за да го преодолея.

По-късно разсъждавах върху това каква покварена природа ме кара винаги да съм предпазлива спрямо Бог и да отказвам назначения ми дълг. Един ден попаднах на този откъс от Божиите слова: „На Мен са Ми приятни онези, които не са подозрителни към другите, и харесвам онези, които с готовност приемат истината. Към тези два типа хора проявявам голяма грижа, защото в Моите очи те са честни хора. Ако си служиш с измама, тогава ще бъдеш предпазлив и подозрителен към всичко и към всички, и така твоята вяра в Мен ще бъде изградена на основата на подозрение. Никога не бих могъл да призная такава вяра. Когато ти липсва истинска вяра, ти си още по-лишен от истинска любов. И ако си склонен да се съмняваш в Бог и да правиш догадки за Него, когато ти скимне, то ти без съмнение си най-измамният от всички хора. Ти правиш догадки за това дали Бог може да бъде като човека: непростимо грешен, с дребнав характер, лишен от справедливост и разум, без чувство за справедливост, отдаден на порочни тактики, коварен и хитър, доволен от злото и тъмнината и т.н. Причината хората да имат такива мисли не е ли, защото им липсва и най-малко познаване на Бог? Такава вяра не е нищо друго освен грях!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как да се познае Бог на земята). Като размишлявах върху Божиите слова, осъзнах, че природата ми беше измамна и нечестива — мислите ми бяха като на неправеден човек, винаги правех предположения за Бог и бях предпазлива с Него по същия начин, по който щях да съм с лош човек. Мислех, че възлагането на важен дълг е с цел да ме разобличи и отстрани. Тъй като преди бях белязана заради прегрешение, заради това, че действах според надменния си нрав и създадох прекъсване и смущение в църковната работа, се тревожех, че ако бъда белязана заради друго прегрешение, ще рискувам да бъда отстранена и заради това живеех в състояние на предпазливост и неразбиране на Бог. И така, щом водачът ме назначи да надзиравам църковната работа по изчистването, се разтревожих, че ще правя грешки в преценките си за хората. Ако по грешка накърнях добър човек или позволях на зъл човек или антихрист да остане в църквата и така обременях църквата със скрита опасност, това щеше да се сметне за голямо прегрешение и аз вероятно щях да бъда отстранена. Предвид това си измислях извинения да подмина и да откажа назначението. Когато анализирах това сега, видях, че ако не ме бяха освободили, никога нямаше да осъзная, че съм имала такъв надменен нрав, още по-малко щях да осъзная, че не търсех истината, действах според своята воля в работата си и вървях по пътя на антихрист. Божието навременно наказание и дисциплина ме подтикнаха да се самоанализирам и ме извадиха от погрешния път, по който вървях. Ако не бяха действията на Бог, кой знае какво ужасно зло можех да извърша, контролирана от надменната си и самонадеяна природа. Въпреки факта, че страдах малко в резултат на това, че ме освободиха, в действителност освобождаването беше Божият начин да ме защити и спаси и беше напоено с Неговите искрени намерения. Този провал ми направи дълбоко впечатление: показа ми колко сериозни са последствията, когато действам според надменния си нрав, и ми позволи да преживея това, че Божият праведен нрав не търпи накърняване. От тук нататък си припомнях да не оставям надменният ми нрав да диктува действията ми в дълга ми, а да тая богобоязливо сърце. Когато се сблъсквах с проблеми, трябваше да питам другите за предложения и да търся истините принципи, за да избягвам да правя големи грешки. Божият нрав е праведен и добър и Неговата любов и спасение са практични и реални, без никаква лъжливост. Докато се самоанализирах и осъзнавах, Бог щеше да ми дава възможности да практикувам, но аз винаги правех предположения за Бог и бях предпазлива спрямо Него. Вярвах, че Той ще е дребнав и невнимателен като обикновен човек, без справедливост и праведност. Мислех, че Бог просто използва този дълг, за да ме разкрие и отстрани — не клеветях ли Бог? Колко измамна бях! Бог харесва честните хора и честните хора могат да приемат и да практикуват истината. Колкото до мен, моят измамен нрав ме принуждаваше да съм подозрителна спрямо Бог и да съм предпазлива спрямо Него. Постоянно подминавах дълга, който ми назначаваха, и бях неспособна да изпълнявам отговорностите и дълга си с открито и честно сърце. Ако продължавах по същия начин, нямаше ли да се погубя? Като осъзнах това, се изпълних със съжаление и тихо се помолих на Бог с желание да съхраня възможността да изпълнявам дълга си, да се уповавам на Бог, за да върша добре работата по изчистването, и да спра да се противопоставям и да отхвърлям назначенията.

След това започнах да изпълнявам работата по изчистването в църквата. Веднъж един случай на изгонване привлече вниманието ми. Кандидатът за изгонване беше госпожа Ли, която преди беше служила като мой домакин. Тя открай време служеше като домакин и аз дори ѝ бях завиждала, че изпълнява по-маловажен дълг, защото мислех, че е по-малко вероятно да извърши голямо прегрешение — практикуването на вярата по този начин би било по-малко рисковано. Реалността обаче опроверга представата ми. Макар да не вършеше никакъв важен дълг, надменният нрав на госпожа Ли така и не се беше променил. Тя дори беше използвала и манипулирала дъщеря си, която беше църковен водач, в напразен опит да упражни контрол над църквата, което беше внесло хаос в църквата. Хрумна ми също, че повечето от хората, които бях разкрити като невярващи и злодеи, не са изпълнявали важен дълг, но в крайна сметка са били отстранявани, защото не се стремят към истината, действат необмислено и безразсъдно в съгласие със своя сатанински нрав, не се разкайват и извършват всякакви злодеяния. Бях доста изненадана от това осъзнаване и по-късно попаднах на този откъс от Божиите слова: „Някои хора си мислят: „Всеки, който ръководи, е глупав и невеж и причинява собственото си унищожение, защото като водачи хората непременно разкриват покварата си, та да я види Бог. Щеше ли да се разкрие толкова много поквара, ако не вършеха тази работа?“. Каква абсурдна идея! Ако не изпълняваш ролята на водач, няма ли да разкриваш поквара? Това, че не си водач, дори и да показваш по-малко поквара, означава ли, че си постигнал спасение? По тази логика да не би всички, които не са водачи, да са тези, които могат да оцелеят и да бъдат спасени? Не е ли твърде нелепо това твърдение? Хората, които служат като водачи, напътстват Божиите избраници да ядат и пият Божието слово и да преживеят Божието дело. Изискванията и стандартите са високи, така че е неизбежно те да разкрият някои покварени състояния в началото на обучението си. Това е нормално и Бог не го заклеймява. Бог не само не го заклеймява, но също така просветлява, озарява и ръководи тези хора и ги натоварва с допълнително бреме. Докато могат да се покоряват на Божието напътствие и дело, те ще напредват по-бързо в живота от обикновените хора. Ако са хора, които се стремят към истината, те могат да поемат по пътя, по който Бог ще ги направи съвършени. Това е най-благословено от Бог. Някои хора не могат да разберат това и изкривяват фактите. Според човешкото разбиране, колкото и да се променя един водач, Бог няма да го е грижа. Той ще гледа само колко поквара разкриват водачите и работниците и ще ги заклеймява само според това. А тези, които не са водачи и работници, тъй като разкриват малко поквара, дори и да не се променят, Бог няма да ги заклейми. Не е ли абсурдно това? Не е ли богохулство срещу Бог? Ако се съпротивляваш на Бог толкова сериозно в сърцето си, можеш ли да бъдеш спасен? Не можеш да бъдеш спасен. Бог определя резултатите на хората главно въз основа на това дали те притежават истината и истинско свидетелство, а това зависи главно от това дали са хора, които се стремят към истината. Ако се стремят към истината и могат наистина да се покаят, след като бъдат съдени и наказани за извършване на прегрешение, тогава, стига да не изричат думи или не вършат неща, които хулят Бог, те със сигурност ще са способни да постигнат спасение. Според вашите фантазии всички обикновени вярващи, които следват Бог до края, могат да постигнат спасение, а всички, които служат като водачи, трябва да бъдат отстранени. Ако ви помолят да станете водач, вие ще си помислите, че няма да е добре да откажете, но и че ако трябва да служите като водач, неволно ще разкриете поквара, а това е все едно сами да се изпратите на гилотината. Всичко това не е ли последица от погрешното ви разбиране на Бог? Ако резултатите на хората се определяха въз основа на покварата, която разкриват, никой нямаше да може да бъде спасен. В такъв случай какъв е смисълът Бог да извършва делото на спасението? Ако наистина е така, къде е Божията праведност? Човечеството нямаше да е способно да види Божия праведен нрав. Следователно всички вие сте разбрали погрешно Божиите намерения, което показва, че нямате истинско познание за Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова научих, че Бог не определя изхода на хората въз основа на това какъв дълг изпълняват или колко поквара са разкрили, а по-скоро въз основа на това дали се стремят към истината или не и дали се съсредоточават върху преодоляването на покварения си нрав, след като са разкрили поквара. Бог спасява онези, които са били покварени от Сатана. Ако Бог определяше изхода на хората въз основа на това каква поквара са разкрили, тогава всички ние щяхме да подлежим на отстраняване. Кой тогава щеше да е способен да постигне спасение? Това мое вярване беше просто твърде глупаво. Осъзнах, че макар покварата и недостатъците на водачите и надзорниците често да се разкрива, стига да се стремят към истината, да се самоанализират често и да търсят истината, за да преодоляват проблемите си, те ще започнат да разбират все повече и повече истината и навлизането им в живота ще се случва все по-бързо. Помислих си за това как онези лъжеводачи и антихристи, които са били разкрити и отстранени, срещнаха тази съдба не защото служиха като водачи и надзорници, а защото всички изпитваха неприязън към истината, непрестанно се стремяха към репутация и статус, извършваха зли дела, които смущаваха църковната работа и не се разкайваха дори след като бяха кастрени многократно. Хрумна ми също, че причината да бъда освободена от дълга си като водач преди, беше също защото не се стремях към истината и не вървях по правия път — нямаше нищо общо с това, че изпълнявах важен дълг. И все пак, не успях да разбера този факт, не размишлявах върху основната причина за падението и провала си, не извлякох уроци, за които да внимавам от тук нататък, и вместо това използвах погрешни възгледи, за да правя предположения за Бог и да Го оценявам. Не беше ли това богохулно? Помислих си за Петър, който вкусил Божието правосъдие и наказание. Той се ужасявал и разстройвал, ако Божието правосъдие и наказание се отдалечавали, и усещал, че не може да продължава да живее. Видях, че Петър обичал истината с цялото си сърце, копнеел за положителни неща и ценял Божието правосъдие, наказание, укор и дисциплиниране. В тази среда той бил способен да размишлява върху недостатъците и слабостите си, да търси истината и да се стреми към промяна. Колкото до мен, след като се провалих и бях разкрита, потънах в състояние на предпазливост, неразбиране, негативност и противопоставяне. Страхувах се, че ако поема друг важен дълг, отново ще бъда разкрита и така постоянно отхвърлях възложения. Видях, че наистина изпитвах неприязън към истината. Винаги желаех да прикрия покварения си нрав, но като го правех, бях неспособна да придобия себепознание, още по-малко бях способна да търся истината, за да преодолея своевременно проблемите си. В крайна сметка, просто щях да загубя възможността си за спасение, тъй като нравът ми нямаше никога да се промени. Намерих няколко пътища за практикуване чрез преживяванията на Петър. Когато разкриех поквара, трябваше да се съсредоточа върху себеопознаването и търсенето на истината, за да я преодолея, и също трябваше да извличам уроци от провалите на другите, за да ми служат като предупреждение.

През август 2021 г. бях избрана от моите братя и сестри да служа като църковен водач. Все още имах своите резерви относно приемането на възложението, затова се помолих на Бог: „О, Боже, искам да приема този дълг и да дам своя принос, но не мога да не се тревожа. Моля Те, води ме и ме насочвай“. След молитвата си помислих как, докато ядях и пиех Божиите слова, научих, че когато Бог възлага на хората дълг за изпълнение, целта Му не е да ги отстрани, а по-скоро да им позволи да търсят истината, да постигнат промяна в нрава и спасение при изпълнение на дълга си. Хрумна ми също, че църквата понастоящем беше разделена и имаше нужда от много помощници за църковната работа — не можех да мисля само за моите лични интереси в такъв критичен момент. Щеше да е проява на невероятна липса на човешка природа, ако откажех отново назначението си! Трябваше да проявя внимание към Божието намерение и да изпълня дълга, който трябваше да изпълня. По-късно продължих да се чудя: „Защо станах плаха и се страхувах всеки път, когато ми възложеха важен дълг? Какви неправилни намерения се крият зад това?“. Насред търсенето си попаднах на този откъс от Божиите слова: „Антихристите никога не се подчиняват на подредбите в Божия дом и винаги тясно свързват дълга, славата, придобивките и статуса си с надеждата за придобиване на благословии и бъдеща крайна цел, сякаш щом загубят репутацията и статуса си, няма надежда да получат благословии и награди, а това им се струва равносилно на загуба на живота им. Те си мислят: „Трябва да бъда внимателен, не бива да бъда небрежен! Не може да се разчита на божия дом, на братята и сестрите, на водачите и работниците, дори на бог. Не мога да се доверя на никого от тях. Човекът, на когото можеш да разчиташ най-много и който е най-достоен за доверие, си ти самият. Ако не правиш планове за себе си, тогава кой ще се погрижи за теб? Кой ще се замисли за твоето бъдеще? Кой ще се загрижи дали ще получиш благословии, или не? Затова трябва да си правя внимателни планове и сметки заради себе си. Не мога да допускам грешки или да бъда дори малко небрежен, иначе какво ще правя, ако някой се опита да се възползва от мен?“. Затова те се пазят от водачите и работниците в Божия дом от страх, че някой ще ги разпознае или прозре, след което ще бъдат освободени и мечтата им за благословии ще се провали. Те смятат, че трябва да поддържат репутацията и статуса си, за да имат надежда да придобият благословии. Антихристът смята, че да бъдеш благословен е по-велико от небесата, по-велико от живота, по-важно от стремежа към истината, от промяната на нрава или от личното спасение, както и че е по-важно от това да изпълняваш дълга си добре и да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите. Те смятат, че да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите, да изпълняваш добре дълга си и да бъдеш спасен, са все нищожни неща, които едва ли си струва да бъдат споменавани или отбелязвани, докато придобиването на благословии е единственото нещо в целия им живот, което никога не може да бъде забравено. Каквото и да срещнат, независимо колко голямо или малко е то, те го свързват с придобиването на благословии и са изключително предпазливи и внимателни, като винаги оставят изход за себе си. Така че, когато дългът му бъде коригиран, ако това е повишение, антихристът ще си помисли, че има надежда да бъде благословен. Ако бъде понижен — от ръководител на екип до помощник-ръководител на екип или от помощник-ръководител на екип до обикновен член на групата — той предвижда, че това ще е голям проблем, и счита, че надеждата му да придобие благословии е малка. Какъв е този възглед? Правилен ли е този възглед? Категорично не. Този възглед е абсурден!“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статус и надежда да получат благословии). Божиите слова разобличиха, че антихристите вярват в Бог само за да получат благословии, приемат своите интереси за най-важни в дълга си и виждат придобиването на благословии като най-значимо. Като разсъждавах върху своето поведение, видях, че аз съм била точно като антихрист. Не мислех как най-добре да изпълнявам дълга си на сътворено същество и вместо това поставях на преден план придобиването на благословии. В дълга си винаги бях плаха и предпазлива, все се тревожех, че ако се подхлъзна и ме бележат за прегрешение, ще загубя възможността си да придобия благословии. Осъзнах, че моите поведения бяха резултат от сатанински философии като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават само последните“ и „Не търси заслуга, а избягвай обвиненията“, които се бяха вкоренили дълбоко в сърцето и действията ми като мои житейски принципи. Аз просто вярвах, че хората трябва да живеят за себе си и че е правилно и подходящо да вярват в Бог, за да придобият благословии. Когато църквата изискваше от мен да изпълнявам дълг, постоянно претеглях кой дълг ще ми позволи най-добре да придобия благословии, без същевременно да рискувам да разкрия недостатъците и покварата си, избягвайки да бъда поставена в ситуация, в която мога да направя някоя голяма грешка. Исках да изпълнявам само дълг, който удовлетворява тези условия. И обратно, отхвърлях и се противопоставях на всеки дълг, който нямаше да ми позволи да придобия благословии. Придобиването на благословии управляваше всяка страна от изпълнението на дълга ми и бях много придирчива за това какъв дълг ще приема — не проявявах ни най-малко внимание към църковното дело. Къде бяха покорството и предаността ми към Бог? Живеех според сатанински философии за светските отношения, винаги търсех да получа нещо от Бог в отплата и отхвърлях възложения ми дълг в името на своите перспективи и изход. Не предавах ли Бог? Колкото повече разсъждавах, толкова повече усещах, че намеренията ми във вярата в Бог бяха наистина много достойни за презрение. Ако не го преодолеех, този проблем щеше да стане препъникамък, който да ми попречи да стъпя на правия път във вярата в Бог. Наистина, ако продължавах така и живот нравът ми не се променеше, Бог щеше да се отврати от мен и в крайна сметка щях да бъда отстранена. Помислих си за Павел, който прекарал целия си живот, отдавайки всичко на Бог, само за да бъде коронован и възнаграден. В работата си той не се стремял към истината или към промяна в нрава и въпреки че работел много години, сатанинският му нрав останал недокоснат. В крайна сметка той бил наказан от Бог за това, че Му се противопоставил. Аз вървях по същия път като Павел и ако не се покаех, Бог щеше да се отврати от мен, защото не се стремях към истината, и щях да бъда отстранена! Коленичих пред Бог и Му се помолих: „О, Боже, едва сега осъзнах колко себична и достойна за презрение съм била. Откакто влязох във вярата, търся само благословии. Не искам да продължавам да вървя по този погрешен път, просто искам да изпълнявам дълга си добре и да вървя по пътя на стремеж към истината“.

По-късно попаднах на един откъс от Божиите слова, който ми помогна да разбера по-добре значението и стойността на това човек да изпълнява дълга си. Всемогъщият Бог казва: „Какъвто и дълг да изпълнява човек, това е най-правилното нещо, което би могъл да направи, най-красивото и най-справедливото нещо сред хората. Като сътворени същества хората трябва да изпълняват дълга си и само така могат да получат одобрението на Създателя. Сътворените същества живеят под властта на Създателя и приемат всичко, което е осигурено от Бог, и всичко, което идва от Него, така че трябва да изпълняват своите отговорности и задължения. Това е напълно естествено и оправдано и е постановено от Бог. Оттук се вижда, че за хората изпълнението на дълга на сътворено същество е по-справедливо, по-красиво и по-благородно от всичко останало, което правят, докато живеят на земята; нищо сред човечеството не е по-смислено или по-достойно и нищо не придава по-голям смисъл и стойност на живота на един сътворен човек от изпълнението на дълга му на сътворено същество. На земята само групата хора, които истински и искрено изпълняват дълга си на сътворени същества, са онези, които се покоряват на Създателя. Хората в тази група не следват светските тенденции; те се покоряват на водачеството и напътствията на Бог, слушат само словата на Създателя, приемат истините, изречени от Него, и живеят според словата Му. Това е най-истинското, най-убедителното и най-доброто свидетелство за вяра в Бог. Това, че едно сътворено същество е способно да изпълни дълга си на сътворено същество, да удовлетвори Създателя, е най-хубавото нещо сред човечеството и трябва да се разпространява като приказка, която да бъде възхвалявана от всички хора. Всичко, което Създателят поверява на сътворените същества, трябва да се приема от тях безусловно; за човечеството това е въпрос на щастие и чест, а за всички, които изпълнят дълга на сътворени същества, няма нищо по-хубаво и по-достойно за възпоменание — то е нещо положително. […] Като сътворено същество, когато човек дойде пред Създателя, той трябва да изпълни своя дълг. Така е много правилно да се постъпи и хората трябва да изпълнят тази отговорност. Въз основа на това, че сътворените същества изпълняват своя дълг, Създателят извърши още по-голямо дело сред човечеството и изпълни още един етап от делото си върху хората. А какво е това дело? Той предоставя истината на хората, като им позволява да я получат от Него, докато изпълняват дълга си, и така да се отърсят от покварения си нрав и да се пречистят. Така те удовлетворяват Божиите намерения и тръгват по правилния път в живота, а накрая са способни да се боят от Бог и да отбягват злото, да постигнат пълно спасение и повече да не бъдат подлагани на страдания от Сатана. Това е крайният резултат, който Бог би искал човечеството да постигне, като изпълнява своя дълг“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Наистина, точно както децата имат задължения и отговорности да са предани на родителите си, така и сътворените същества имат отговорност да изпълняват своя дълг. При изпълнението на дълга на човек изобщо не бива да има никакви разменни операции. Аз съм сътворено същество и Бог ми е дал живот, дарил ми е всичко, от което се нуждая, и милостиво ми е позволил да застана пред Него, за да получа ресурс от Неговите слова и да изпълнявам дълг — това е знак за Божията любов и милост. Бог се надява, че аз ще търся истината и ще се стремя към навлизане в живота в хода на дълга си. Чрез ситуациите, които устройва за мен, Той желае аз да се самоанализирам, да придобия себепознание, да преодолея покварения си нрав, да започна да се боя от Бог и да отбягвам злото, да се отърва от покварата си и да придобия Неговото спасение. Трябваше да отхвърля намерението и желанието си да придобия благословии, да отдам сърцето си на Бог и честно да изпълнявам отговорностите и дълга си да утешавам Божието сърце. След това се почувствах много по-освободена в дълга си. Макар че все още се чувствах предпазлива и понякога разбирах погрешно Бог, започнах съзнателно да търся истината, да се опълчвам на себе си, да поставям на преден план интересите на църквата, да изпълнявам дълга си в съответствие с истините принципи и да се въздържам да съм плаха и предпазлива. След като започнах да практикувам по този начин, се чувствах много по-омиротворена и спокойна.

Като си припомних цялото преживяване по времето ми като водач или когато бях освободена, осъзнах, че Бог грижливо беше устроил всички тези ситуации, за да ми позволи да придобия себепознание и да се отърва от покварата си. Просветлението и озарението на Божиите слова ми позволиха да осъзная погрешните си възгледи и поквара, и нечистотата в дълга ми, да придобия разбиране за Божиите сериозни намерения за спасяване на човечеството и най-накрая да се освободя от погрешното си разбиране и предпазливост.