Прегрешението вече не ме ограничава

20 юни 2024

През юли 2006 г. бях църковен водач. Един ден внезапно ме арестуваха на път за среща с моите сътрудници. Същата вечер ме отведоха на тайно място за разпит. Полицията намери у мен разписки за църковни пари и затова се редуваха да ме разпитват, като ме притискаха да кажа имената на пазителите на църковните пари и на висшите водачи. Не им отговорих, затова ме удряха с кожен колан, оковаха китките ми с белезници и ме провесиха на желязна верига. Измъчваха ме така в продължение на една седмица. Бях жадна и гладна и изобщо не ми оставаха сили. По някое време изгубих съзнание. Когато се свестих, не бях сигурна какво са ми дали да пия, но имах странен вкус в устата; той ме задушаваше, а в цялото тяло изпитвах остра болка. По това време плътта ми беше достигнала предела на това, което можеше да издържи, а не знаех какво щяха да правят с мен по-нататък. Бях много уплашена; страхувах се, че няма да мога да понеса мъченията и ще се превърна в Юда, и в сърцето си се молех горещо на Бог да ми помогне да остана непоколебима в свидетелството си. Като видяха, че след такива мъчения все още не съм предала църковните водачи и парите, от полицията промениха тактиката си и използваха обичта към семейството ми, за да ме примамят, като казаха: „Не си се прибирала вкъщи от няколко години. Сигурно много липсваш на семейството и децата си. Къде са парите на църквата? Ако ни разкажеш всичко, ще ти позволим да се прибереш у дома“. Те също така извадиха някакви пари и казаха, че вече са намерили пазителите на църковните пари. Като чух това, си помислих: „След като вече са конфискували парите, няма значение дали ще им кажа или не. Ако им кажа нещо, тогава може би няма да ме измъчват повече“. Разказах им за едно от семействата, които пазеха парите на църквата, и полицията ме накара да ги заведа, за да отидат да приберат тези пари. Едва тогава разбрах, че съм попаднала в техния капан. По онова време бях изтърпяла всичко, което можех да понеса. Помислих си: „Вече съм предала семейството на пазителите. Ако не ги заведа там, със сигурност ще продължат да ме измъчват. Нещо повече, измина една седмица, откакто ме арестуваха, и парите на църквата може да са били преместени“. В този момент на лоша преценка заведох полицията в дома на пазителя. След като църквата научила новината за моя арест, те незабавно преместили парите на църквата. Братът от семейството на пазителите едва не бил арестуван, но под Божията закрила той се измъкнал при полицейското нахлуване. Тъй като не намериха парите на църквата, полицията произволно ме осъди на една година и девет месеца затвор.

Всеки ден, прекаран в затвора, беше изпълнен със страдание и болка, особено когато си мислех за Божието слово, в което се казва: „Напълно се изчерпа милостта Ми към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не изпитвам никаква симпатия към всеки, предал Ме някога. Още по-малко желая общение с онези, които предават приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Знаех много добре, че като предадох моя брат и парите на църквата, се превърнах в Юда. Бях накърнила Божия нрав; бях извършила непростим грях. Като си помислех за това, сърцето ми изпитваше огромна болка. Бях предала Бог; Той със сигурност нямаше да ме спаси. Моето време на вяра в Бог може би беше напълно приключило. От този момент нататък бях много потисната и всеки ден прекарвах в болка. Сърцето ми страдаше и чувствах, че би било по-добре да умра. Просто чаках деня, в който щях да умра и да бъда свободна. Въпреки че все още се молех на Бог, всеки път, когато си мислех за моето прегрешение, чувствах, че Бог няма да ме иска повече, и си мислех, че не съм достойна да застана пред Него. Две години след като бях освободена от затвора, братята и сестрите ме намериха и като видяха, че имам известно самопознание, ми позволиха да възобновя църковния си живот и ми възложиха дълг. Бях много трогната, помислих си, че Бог ми дава шанс да се покая и в мен се засили още повече чувството, че съм Му задължена. След като сестрите ми си тръгнаха, аз горчиво плаках, докато се молех на Бог: „Боже! Наистина не съм достойна да застана пред Теб. Когато Ти подреди обстоятелствата, така че да ме изпиташ, аз не свидетелствах изобщо. Предадох моя брат и парите на църквата и така се превърнах в Юда и в срамно петно. Днес Ти ми даде шанс да се върна в църквата и да изпълня дълга си. Мога да видя Твоята милост“. В сърцето си тайно реших да изпълня съвестно дълга си, да компенсирам прегрешението си и да се отплатя за Божията любов. По-късно, какъвто и дълг да ми възлагаше църквата, винаги се включвах с готовност. Независимо от това колко неблагоприятни бяха обстоятелствата, с които се сблъсквах, не позволявах на тези трудности да ме съкрушат. Исках да направя всичко по силите си, за да компенсирам за прегрешението си.

Един ден чух, че Чен Хуа е била арестувана и е станала Юда, предала много водачи, работници и семейства пазители и след това била премахната от църквата. Като чух тази новина, веднага се сетих за собственото си положение. Аз също бях предала хора, което едва не доведе до това полицията да конфискува парите на църквата, и поради това братът пазител не можеше да се върне у дома. Помислих си, че по своята същност, деянието, при което аз предадох моя брат, е същото като това на Чен Хуа; това беше огромно петно. Бог нямаше да ми прости прегрешението. Сега Чен Хуа беше премахната от църквата; може би един ден и аз също щях да бъда премахната и пропъдена. Като си помислих за това, много се обезсърчих. След това, при всеки дълг, който църквата ми възлагаше, макар и да го изпълнявах, вече нямах онази енергия да отдавам всичко на Бог, която имах в миналото. Понякога, когато трябваше да платя определена цена и да потърся истините принципи, не ги търсех. Просто се задоволявах с това да свърша работата по указания начин и да положа някакъв труд. Също така не се замислях дали работата ми постига резултати, като разчитах само на минимално ниво на съвестта, за да поддържам дълга си. Спомням си, че по онова време една сестра се страхуваше да не бъде арестувана и не смееше да изпълнява дълга си. Знаех, че трябва да ѝ помогна и да я подкрепя, но тъй като бях предала Бог, как бих имала право да давам общение на другите? Не бях в настроение да размишлявам как да давам общение, за да постигна резултати, вършех всичко механично и споделях малко от доктриналното знание. Знаех, че да подхождам към дълга си с такова отношение, не съответства на Божията воля и исках да се постарая да променя състоянието си, но щом си помислех как съм извършила такова огромно прегрешение и как нямах никаква надежда за спасение, чувствах умора в сърцето си и прекарвах всеки ден безцелно. Когато разкрих покварен нрав при изпълнението на дълга ми, знаех, че трябва да потърся истината, за да разреша проблема си, и че това ще бъде от полза за работата ми и за навлизането ми в живота, но веднага щом се замислех за непростимото си прегрешение и за това как бих могла да бъда премахната, просто не можех да го направя. Достатъчно ми беше просто да свършвам работата си всеки ден и не се съсредоточавах върху търсенето на истината, за да променя състоянието си. По-късно често получавах главоболие и имах повтарящо се стомашно заболяване. В началото лекувах състоянието си правилно, но с течение на времето не само че не се възстанових от болестта си, но тя стана и по-сериозна. Чудех се дали тази болест не е Божие наказание. В миналото бях предала Бог, което Го накара да ме презира и да ме намрази, а сега се бях разболяла. Бог определено не ме искаше. Понякога нямах никакви резултати при изпълнението на дълга си и си мислех, че Бог не работи върху мен. Беше безполезно да продължавам да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си. Всеки път, когато ми идваха такива мисли, в сърцето си се чувствах неописуемо разстроена. Тогава наистина съжалявах, че съм предала Бог. Ако бях могла да издържа още малко, нямаше ли да остана непоколебима в свидетелството си? Защо предадох моя брат? Мразех се за това, че се грижех твърде много за плътта си и нямах сърце, което наистина да иска Бог. Ако тогава бях останала непоколебима в свидетелството си, може би нямаше да ми се налага да понасям тези духовни мъки? Колкото повече си мислех за това, толкова повече се разстройвах и често живеех в състояние на негативизъм.

Веднъж обсъждах състоянието си с една сестра и тя ми прочете един откъс от Божието слово. „Има и друга причина хората да изпадат в потиснато състояние и тя е, че преди да навършат пълнолетие или след като станат възрастни, им се случват някои конкретни неща, т.е. те извършват някакви прегрешения или правят някои идиотски, глупави и невежи неща. Такъв човек изпада в потиснато състояние заради тези прегрешения, заради тези идиотски и невежи неща, които е вършил. Този вид потиснатост е самоосъждане и също така е донякъде определяща за човека. […] Всеки път, когато слушат проповед или общение за истината, тази потиснатост бавно се промъква в ума им и дълбоко в сърцето им и те се измъчват с въпроси като например: „Мога ли да го направя? Способен ли съм да се стремя към истината? Способен ли съм да постигна спасение? Какъв човек съм? Преди правех това, бях такъв човек. Не мога ли да бъда спасен? Бог ще ме спаси ли все пак?“. Някои хора понякога може да се освободят от чувството си на потиснатост и да го оставят в миналото. Те използват своята искреност и прилагат цялата енергия, която могат да съберат, за да изпълняват дълга, задълженията и отговорностите си, и дори могат да вложат изцяло сърцето и ума си в стремежа към истината и в размисъл и усилена работа върху Божиите слова. В момента, в който възникне някаква специална ситуация или дадено обстоятелство обаче, чувството на потиснатост отново ги обзема и ги кара да се обвиняват дълбоко в сърцето си. Те си мислят: „Ти направи това преди и беше такъв човек. Можеш ли да постигнеш спасение? Има ли смисъл да практикуваш истината? Какво мисли Бог за стореното от теб? Ще ти прости ли за него? Може ли да платиш цената по този начин, за да компенсираш това прегрешение?“. Дълбоко в себе си често се упрекват и чувстват вина и винаги се съмняват, винаги се измъчват с въпроси. Никога не могат да загърбят това чувство на потиснатост или да се отърват от него и изпитват постоянно чувство на безпокойство от срамното нещо, което са извършили. Следователно, макар да са вярвали в Бог в продължение на толкова много години, сякаш никога не са слушали, нито са разбрали каквото и да е от казаното от Него. Сякаш не знаят дали постигането на спасение има нещо общо с тях, дали могат да бъдат опростени и изкупени, или дали заслужават да получат Божието правосъдие, наказание и спасение. Изобщо нямат представа за всички тези неща. Тъй като не получават никакви отговори и понеже не получават точно отсъждане, дълбоко в себе си постоянно се чувстват потиснати. Дълбоко в сърцето си отново и отново си припомнят какво са направили и постоянно си го повтарят наум, като си припомнят как е започнало и как е свършило всичко, от началото до края. Както и да си го спомнят, винаги се чувстват греховни и затова през годините изпитват постоянна потиснатост по този въпрос. Дори когато изпълняват дълга си и отговарят за определена работа, те продължават да чувстват, че нямат надежда за спасение. Затова никога не се изправят открито пред въпроса за стремежа към истината и не го смятат за най-правилното и важно нещо. Те вярват, че грешката, която са допуснали, или това, което са направили в миналото, се възприема зле от повечето хора, или че хората може да ги осъдят и презрат, или дори че Бог може да ги осъди. На какъвто и етап да е Божието дело или колкото и слова да е изрекъл Бог, те никога не се изправят пред въпроса за стремежа към истината по правилния начин. Защо е така? Те нямат смелостта да загърбят своята потиснатост. Накрая такива хора стигат до този извод от преживяването на подобно нещо и тъй като не си вадят правилното заключение, те не са способни да се избавят от своята потиснатост(Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (2)). Тези Божии думи бяха тясно свързани с моето състояние. Всъщност през тези няколко години, когато чуех, че някой е бил отлъчен заради това, че е бил Юда, аз свързвах това със себе си, вярвайки, че съм предала моя брат, била съм Юда и съм прегрешила пред Бог. Дали след това Бог все още ще ме иска? Имах ли все още някаква надежда да бъда спасена? Щом си помислих за това, заживях в негативизъм. Въпреки че на пръв поглед изпълнявах дълга си, вътрешно не носех бреме истински и все повече имах чувството, че стремежът към истината не е свързан с мен. Винаги се поставях извън редиците на онези, които се стремяха към истината. Не смеех да приемам Божиите думи на напътствие, насърчение или призив, като мислех, че тези думи не са изречени за хора като мен. Дори смятах, че съм недостойна, когато полагах клетва пред Бог, и че съм още по-недостойна да приема съда и наказанието на Неговото слово. Особено, когато чух, че Чен Хуа е била Юда и е била премахната, си помислих, че Чен Хуа и аз сме напълно еднакви. Исках да спася собствената си кожа, затова предадох парите на църквата и моя брат, в резултат на което той беше преследван и не можеше да се върне у дома. За да защитя себе си, докарах такова тежко бедствие на този брат. Наистина бях твърде егоистична, твърде лишена от човешка природа! Постъпките ми бяха толкова срамни, колкото и тези на Юда. Според това, което бях направила, Бог можеше да направи всичко с мен. Всъщност да ме изпрати в ада нямаше да е пресилено. Но Бог изобщо не се беше отнесъл към мен според моето прегрешение и ми даде шанс да живея църковен живот и да изпълнявам дълга си. Това, че днес бях жива и можех да изпълнявам дълга си, беше Божията благодат и въздигане. Трябваше да се стремя към истината и да се справя с покварата си, да се покая и да изпълня добре дълга си. Аз обаче все още бях потънала в прегрешението си, което ме караше да се тревожа за перспективите и съдбата си. Тъй като живеех в състояние на униние и негативизъм, ставах все по-пасивна при изпълнението на дълга си, което не само се отрази зле на работата ми, но и попречи на навлизането ми в живота. Загубих много възможности да придобия истината. След като прочетох този откъс от Божието слово, почувствах, че Бог говори с мен лице в лице. Той не искаше хората да изпадат в униние, след като са извършили прегрешение; Той искаше хората да могат да се самоанализират и да продължат стремежа си. Човек никога не бива да се отказва от стремежа към истината. Като видях колко истинска е Божията любов, реших да потърся истината и да се отърва от оковите на негативното си състояние.

По-късно почетох малко от Божието слово: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, какъвто и опит или знания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят за нея. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативно настроени, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Видях, че Бог разкрива как всички вярващи в Бог имат свои собствени мотиви. Всичко това е в името на получаването на благословия, а щом се намесят перспективите и съдбата на човек и той не може да получи благословия, той смята, че вярата в Бог е безсмислена, живее в състояние на униние и няма стремеж в сърцето си. Това е погрешният стремеж на човек във вярата му в Бог. Самоанализирах се въз основа на Божието слово: тогава, когато току-що бях приела този етап от Божието дело, бях отдала всичко и полагах всякакви усилия, за да получа благословия. След като ме арестуваха, предадох моя брат и парите на църквата и се поддадох на прегрешение, защото се страхувах да понеса страдание и да бъда измъчвана до смърт. Мислех, че никога повече няма да имам шанс да бъда спасена, заживях в състояние на униние и сама си издадох присъда. След като излязох от затвора, готовността ми да приема и да се покоря на какъвто и да е дълг беше само за да изкупя греховете си и да спечеля благословия, но не беше истинско покаяние. Щом си помислих, че не мога да бъда спасена и че няма да спечеля благословия, станах толкова негативно настроена, че не бях в настроение да изпълнявам дълга си. Разбрах, че съм изпълнявала дълга си, за да получа благословия, че съм сключвала сделка с Бог. Бях точно като Павел. По онова време Павел правел всичко възможно, за да се противопостави на Господ Исус, като залавял и преследвал учениците Му, и накрая бил поразен от ярка светлина. В онзи момент той само признавал греховете си, а по-късно, когато разпространявал евангелието за Господ, това било и с цел изкупление. Нито едно от тези неща не било истинско покаяние и промяна. Той не познавал собствената си същност на противене на Бог и когато работата му давала някакви резултати, той си мислел, че дотолкова е натрупал капитал, че открито сключил сделка с Бог, като казал: „Пази се за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:8). Той накърнил Божия нрав и накрая бил пропъден. Като се замислих върху Божието слово, аз се намразих още повече. Бях извършила толкова голямо зло и все още се пазарях с Бог; нямах никакъв разум! Дори и да нямах добър изход и добра крайна цел в бъдеще, това щеше бъде Божията праведност. Причина щеше да е моето собствено злодеяние и предателство спрямо Бог. Мехурите по краката ми идват от пътя, по който съм вървяла; трябва да пожъна това, което съм посяла. Трябва да заема позицията си на сътворено същество и да изпълнявам дълга си; това са разумът и практиката, които трябва да притежавам. Дойдох пред Бог и Му се помолих: „Боже! Повярвах в Теб, за да придобия благословия и награди, а чрез моето себеотрицание и отдаденост се пазарях с Теб. Загубила съм всякакъв разум! Ако някой има куче, това куче ще знае как да се отплати на стопанина си и да пази дома. Но аз… Ти ме поеше и ме подхранваше с толкова много истини, проявяваше милост и търпимост към мен, но аз се пазарях с Теб. Аз съм дори по-лоша от куче! Боже, готова съм да се покая. Без значение какъв ще е изходът ми в бъдеще, ще изпълнявам предано дълга си и повече няма да вярвам в Теб в името на това да получа благословия“.

След това почетох още малко от Божието слово, което ми донесе известно познание за Неговия праведен нрав. Всемогъщият Бог казва: „Повечето хора са прегрешили и са се опетнили по определен начин. Например някои хора са се противопоставяли на Бог и са изричали богохулни неща; някои хора са отхвърлили Божията заръка, не са изпълнили дълга си и са били отхвърлени от Бог; някои хора са предали Бог, когато са се изправили пред изкушения; някои са предали Бог, като са се подписали под „Трите букви“, когато са били арестувани; някои са откраднали дарения; други са прахосали дарения; някои често са смущавали църковния живот и са нанасяли вреда на Божиите избраници; други са образували клики и са се държали грубо с останалите, като са сеели хаос в църквата; някои често са разпространявали идеи и смърт, наранявайки братята и сестрите; а други са се занимавали с блудство и разпуснатост и са имали ужасно влияние. Достатъчно е да кажем, че всеки има своите прегрешения и срамни петна. И все пак някои хора са в състояние да приемат истината и да се покаят, докато други не могат да се покаят и по-скоро биха умрели, отколкото да сторят това. Така че хората следва да бъдат третирани според тяхната природа същност и последователно поведение. Тези, които могат да се разкаят, са хората, които наистина вярват в Бог, а онези, които изобщо не се разкайват, следва да бъдат прочистени и отлъчени, и ще бъдат прочистени и отлъчени. […] Божието отношение към всеки човек се основава на действителните ситуации в обстоятелствата и произхода на този човек към съответния момент, както и на действията и поведението му, и на неговата природа същност. Бог никога няма да прояви несправедливост към никого. Това е една страна на Божията праведност. […] Отношението на Бог към човека не е толкова просто, колкото хората си го представят. Когато Той се отнася към даден човек с омраза или отвращение, или когато става въпрос за това, което този човек казва в определен контекст, Той добре разбира неговото състояние. Това е така, защото Бог внимателно изследва сърцето и същността на човека. Хората винаги си мислят: „Бог има само Своята божественост. Той е праведен и не търпи обида от човека. Той не се замисля за трудностите на хората и не се поставя на тяхно място. Ако човек се противопостави на Бог, Той ще го накаже“. Нещата изобщо не стоят така. Ако някой разбира по този начин Неговата праведност, Неговото дело и отношението Му към хората, той дълбоко греши. Определянето от Бог на изхода за всеки човек не се основава на човешките представи и фантазии, а на Божия праведен нрав. Той ще въздаде на всекиго според делата му. Бог е праведен и рано или късно ще се погрижи за това всички хора да бъдат напълно убедени(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като четох Божието слово, разбрах, че Бог има принципи в отношението Си към човека. Той не определя изхода на хората въз основа на моментно прегрешение, а, по-скоро, от контекста и естеството на действията на хората и от това дали човек е способен да приеме истината и да се покае истински. Това е Божията праведност. Като размишлявах върху това, изведнъж видях светлината. Видях, че в Божието отношение към човека има не само праведен съд, но и милост. Той не прилагаше универсален подход в отношението Си към хората. Като си спомнях за времето, когато предадох Бог, защото плътта ми беше слаба, вярвах, че щом съм направила нещо подобно, ще бъда заклеймена и без значение как ще се покая, няма начин да бъда спасена. Сега ми се струваше, че не разбирам Божия праведен нрав. Както когато и двете с Чен Хуа предадохме интересите на Божия дом и църквата ми даде още един шанс да изпълня дълга си, това се основаваше главно на контекста и на начина, по който предадох църквата, и се измерваше с последователното ми поведение при изпълнението на дълга ми. Тогава бях измъчвана от полицията в продължение на седем дни и нощи и тялото ми не можеше да издържи повече. Не прозрях коварната схема на Сатана и в момент на слабост предадох Бог. Това не доведе до големи загуби, а след това се разкайвах и се отвращавах от себе си. Това се считаше за сериозно прегрешение, а Божият дом ми даде шанс да се покая. Същевременно, след като Чен Хуа е била арестувана, полицията просто ѝ задала няколко въпроса и тя се поддала на оскърбителната сила на големия червен змей, и предала много водачи, работници и домовете на онези, които пазеха книгите, което доведе до арестуването на много братя и сестри и причини огромни загуби на църковното дело. Прегрешението на Чен Хуа не беше момент на слабост; тя имаше същността на Юда. Църквата я премахна въз основа на естеството на действията ѝ и последствията, до които те доведоха. Това беше изцяло Божията праведност. Като разбирах това, аз имах известно познание за Божия праведен нрав и видях, че Неговият нрав е красив и добър. Въпреки това с Бог бях нащрек и се съмнявах в Него, и сега още повече чувствах, че съм Му задължена. Взех твърдо решение да се покая и да се променя и ако някога отново бъда арестувана и преследвана, независимо от това колко болка щеше да изпитва плътта ми, и дори да умра, щях да остана непоколебима в свидетелството си за Бог и да унижа Сатана, без повече да предавам Бог.

По-късно прочетох още един откъс от Божието слово и научих как трябва да се отнасям към прегрешението си. Всемогъщият Бог казва: „И как можеш да получиш Божието опрощение и Неговата прошка? Зависи от сърцето ти. Ако се изповядаш искрено, ако наистина осъзнаваш грешката и проблема си, и независимо дали си извършил прегрешение или грях, ако имаш нагласа за искрена изповед, чувстваш истинска омраза към стореното и действително се промениш, така че никога повече да не вършиш това погрешно нещо, тогава един ден ще получиш опрощение и прошка от Бог, т.е. Бог повече няма да определя края ти въз основа на невежите, глупави и мръсни неща, които си вършил в миналото. […] Някои хора питат: „Колко трябва да се моля, преди да разбера, че Бог ми е простил?“. Когато вече не се обвиняваш по този въпрос, когато повече не изпадаш в потиснатост заради него, тогава ще си постигнал резултати и това ще покаже, че Бог те е опростил. Когато никой, никаква власт и никаква външна сила не може да те смути и когато никой, никое събитие и нищо не ти влияе, тогава ще си постигнал резултати. Това е първата стъпка, която трябва да предприемеш. Втората стъпка е, че докато постоянно умоляваш Бог за опрощение, трябва активно да търсиш принципите, които трябва да следваш, докато изпълняваш дълга си — само така ще можеш да изпълняваш добре дълга си. Разбира се, с практическото действие, практическия израз и практическата нагласа прегрешението ти се компенсира и това доказва, че се разкайваш и си се променил. Това е нещо, което трябва да направиш. Колко добре изпълняваш дълга си и даденото ти от Бог поръчение? В потиснато настроение ли подхождаш към него или с принципите, които Бог изисква да следваш? Предлагаш ли предаността си? На какво основание да те опрости Бог? Изрази ли някакво покаяние? Какво показваш на Бог? Ако искаш да получиш Божието опрощение, първо трябва да бъдеш искрен. От една страна трябва да имаш нагласата за сериозна изповед и също така трябва да си искрен и да изпълняваш добре дълга си, в противен случай няма за какво да говорим. Ако можеш да направиш тези две неща, ако можеш да трогнеш Бог със своята искреност и добросъвестност и да получиш Неговото опрощение за греховете си, тогава ще бъдеш точно като останалите. Бог ще гледа на теб по същия начин, по който гледа на другите хора, ще се отнася към теб така, както се отнася към тях, ще те съди и наказва, ще те подлага на изпитания и ще те облагородява точно както и другите хора — няма да се отнася различно към теб. Така не само ще имаш решителността и желанието да се стремиш към истината, но също така Бог ще те просветли, ще те води и ще ти осигури ресурс в стремежа ти към истината. Разбира се, тъй като сега имаш искрено и истинско желание и сериозна нагласа, Бог няма да се отнася към теб по-различно, отколкото към всеки друг, и точно като другите хора ще имаш шанса да постигнеш спасение. Разбираш това, нали? (Разбирам.)“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (2)). Като се замислих върху Божието слово, разбрах, че без значение какви прегрешения е извършил човек в миналото, това, което Бог иска, е неговото истинско покаяние и промяна. Ако човек сгреши, трябва да застане пред Бог и искрено да признае греховете си. След това трябва да се придържа към дълга си и да го изпълнява вярно, като използва практически действия, за да компенсира за прегрешенията си. Точно както при Давид, на когото Бог изпратил пророк, за да му поговори, защото прелюбодействал, като преспал с жената на Урия. Давид знаел, че е извършил грях, признал го и проявил саморазкаяние пред Бог. Той изплакал толкова сълзи, че леглото в стаята му заплувало, а когато стигнал до дълбока старост, дори не докосвал девойката, която стопляла одеялата му. Освен това, наред с дълбокото съжаление, той извършил и практически действия, за да се придържа към дълга си, като построил свещен храм и водел израилтяните да се поклонят на Бог Йехова. Отношението на Давид към прегрешението му не било породено от униние, а по-скоро от позитивизъм и желание да продължи напред. Той постигнал истинско покаяние и промяна. А също и Петър, който, когато Господ Исус бил разпнат, се отрекъл от Господ три пъти и изгубил свидетелството си. Отношението на Петър също не било израз на униние. Вместо това, той искрено признал прегрешенията си пред Бог и се покаял истински. Накрая той бил разпънат на кръст с главата надолу заради Господ, като свидетелство за любовта му към Бог. Трябваше да последвам примера на Давид и Петър, да се изправя срещу прегрешението си с позитивизъм и да се откажа от състоянието си на униние, да се стремя към истинско покаяние и промяна пред Бог. Това са практиката и нагласата, които трябваше да имам.

По-късно се замислих защо предадох Бог, когато ме арестуваха тогава. Защото бях прекалено загрижена за плътта си и ценях прекалено много собствения си живот. Помислих си за това, което е казал Господ Исус: „Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси(Лука 9:24). Всъщност това дали ще живея, или ще умра, се устройва и управлява от Бог. Дори и полицията да ме преследва до смърт, ако мога да остана непоколебима в свидетелството си за Бог, смъртта ми ще има стойност и смисъл. Сега бях предала Бог и въпреки че плътта ми не търпеше страдания, това, което понасях, беше страданието на сърцето ми. Всеки път, когато си мислех за това как съм предала моя брат и парите на църквата, това беше така болезнено, сякаш сърцето ми беше прободено с нож. Това се превърна в мое трайно петно; в моя безкрайна болка. Всъщност плътското страдание е временно и ще премине, ако просто го понесете, но страданието на сърцето е вечно. Запазих плътта си, но изгубих всякакъв мир и радост; живеех като ходещ труп. Помислих си за онези братя и сестри в затвора, които бяха останали непоколебими в своето свидетелство. Въпреки че плътта им бе претърпяла много страдания, а някои дори са били пребити до смърт от полицията, те са умрели за справедливостта. Такава смърт има стойност и значение. Бог я одобрява и помни. Осъзнах, че причината, поради която предадох църквата, има и друг аспект, а именно, че не съм прозряла хитрия план на големия червен змей. Когато чух полицията да казва, че е намерила парите на църквата, си помислих, че след като вече са ги конфискували, няма значение дали съм казала нещо или не. Ако проговорех, нямаше да ме измъчват повече. В резултат на това загубих свидетелството си. В действителност, независимо дали бяха намерили парите на църквата, трябваше да си държа устата затворена. Това, което Бог искаше, бяха моята преданост и свидетелство. След като открих причината за провала си, взех решение: в бъдеще, ако отново ме арестуват, няма да предам интересите на църквата, дори това да означава смърт. Като се замисля за последните няколко години, винаги съм избягвала този проблем. Не желаех да се изправя пред реалността и да разреша собствения си проблем. Въпреки че се мразех, никога не бях познавала себе си истински. Не бях излязла от моето униние. Под ръководството на Божието слово най-накрая премахнах отчуждението и неразбирателството между Бог и мен. Сега Бог ме беше удостоил с това да изпълнявам дълга, свързан с поенето на новодошлите, и аз трябваше да изпълнявам тази своя работа според принципите, да напътствам братята и сестрите си да разберат истината, да пусна корени по истинския път и да подготвям добри дела. Сега вече можех да се отнасям правилно към прегрешението си, вече не разбирах погрешно Бог и не се пазех от Него. Също така говорих открито и общувах за провала, който бях преживяла, с братята и сестрите, като свидетелствах за Божия праведен нрав. Когато се събирахме на малки групи, активно общувах, а когато срещах проблеми и трудности в изпълнението на дълга си, можех съзнателно да търся истината и да се самоанализирам. След като практикувах известен период от време, категорично промених състоянието си и Бог ме напътстваше в изпълнението на дълга ми. Като виждах, че Бог не ме е изоставил заради моето прегрешение и че все още ме води и напътства, осъзнах, че прегрешението не е най-страшното нещо, което съществува. Стига човек искрено да се покае и да може да практикува истината според принципите, той може да получи Божията милост и напътствие. Точно както казва Бог: „Божиите милост и великодушие не са рядкост, рядко е искреното покаяние на хората(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). Фактът, че съм могла да се сдобия с това знание и този личен опит, се дължи изцяло на Божието напътствие! Слава на Бог!

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свързано съдържание

Църковният водач не е офицер

Казвам се Матю и приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни преди три години. Станах църковен водач през октомври 2020 година....

Leave a Reply

Свържете се с нас в Messenger