През септември 2019 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. По време на събранията, бях хвален за доброто ми общение, за бързото разбиране и добрите ми способности. По-късно бях избран за водач на група, а скоро след това бях избран за евангелски дякон. След това изпълнявах задълженията си по-активно, отколкото преди. Започнах да проповядвам евангелието и да организирам събрания. Братята и сестрите ми харесваха общението ми, а църковният водач каза, че върша добра работа. Това ме направи много щастлив и почувствах, че способностите ми наистина са много добри. За да спечеля възхищението на повече хора, четях все повече Божието слово и гледах много филми от Божия дом и видео четения на Божието слово, но по онова време ми беше достатъчно да имам малко буквално разбиране, с което да се похваля, и не бях съсредоточен върху това да търся Божията воля или да практикувам истината. На събранията говорех колкото се може по-всеобхватно, така че другите да си мислят, че разбирам повече. Говорех дори за неща, които не разбирах добре, за да накарам другите да мислят, че знам всичко. Също така, за да създам добро мнение за себе си в сърцето на моя водач, се преструвах на много силен. Например, в началото имах определени представи за Божието дело, но си мислех, че ако кажа на някого, моят водач със сигурност ще си помисли, че не разбирам истината, затова умишлено криех представите си от него. Сякаш носех маска. Човекът, когото другите виждаха в мое лице, беше илюзия.

Няколко месеца по-късно бях избран за църковен водач, този път отговарящ за работата по евангелието. За да върши тази работа, човек трябваше да има способности, проницателност и трудоспособност. Чувствах, че никой в църквата, освен мен, не притежава тези качества, и затова аз бях определен от Бог да изпълнявам този дълг. Многократното ми повишение ме караше да чувствам, че съм различен от другите, че съм най-запаленият в търсенето на истината, някой, който е обичан и покровителстван от Бог. Дори си мислех, че това да съм отговорен за работата по евангелието означава, че имам правото да решавам кой може да се присъедини към църквата и кой не. Постепенно ставах все по-арогантен и чувствах, че съм над братята и сестрите си, че мога да издавам заповеди и че братята и сестрите ми трябва да ме слушат. В църковната работа винаги исках да решавам сам и да имам последната дума, защото чувствах, че имам способността да работя, че съм овладял принципите и че нямам нужда да приемам мненията или съветите на моите братя и сестри. Гледах отвисоко на братята и сестрите си. Имаше един водач на група с посредствени способности, и, без да обръщам внимание на това дали тя изпълнява добре задълженията си, исках да я заменя. На всичкото отгоре смятах братята и сестрите си за свои подчинени и имах чувството, че мога да се държа с тях както си искам. Например на едно събрание братята и сестрите ми споделяха как проповядват Евангелието и аз мислех, че го правят неправилно, затова веднага им се скарах и им казах какво трябва да правят. Една сестра имаше свой собствен начин да изпълнява задълженията си, но аз не смятах, че така е правилно, затова, без да поговорим за принципите, се разправих с нея строго. По-късно тази сестра ми каза че се е чувствала толкова зле, че не е искала да си партнира с мен. По-късно, на едно събрание, нашият водач попита всички дали има някакви трудности и тази сестра директно му съобщи за моя проблем, като каза, че не споделям истината, а винаги се разправям с другите, и че когато се разправям с хората, винаги съм много суров. Още няколко братя и сестри докладваха, че се отнасям с хората деспотично, и изобличиха арогантното ми поведение, като използваха Божието слово.

Всъщност някои братя и сестри вече бяха споменали този проблем пред мен. Някои виждаха, че съм прекалено строг, когато питах за работата на другите, и ми изпращаха съобщения за да кажат, „Братко, не беше добре да говориш по този начин. Ще накараш братята и сестрите си да се чувстват зле“. Други пък казваха: „Винаги говориш с пренебрежение за другите. Никога не се поставяш на равна нога с братята и сестрите си, затова някои от тях не искат да говорят с теб, а други дотолкова се чувстват нападнати, че не искат повече да изпълняват този дълг“. След многократни упреци и разправяне от тяхна страна, чувството ми за гордост беше накърнено. Преди си мислех, че съм човек, когото Бог обича и покровителства, но това да виждам как моите братя и сестри ме изобличават и отхвърлят ме накара да се чувствам много зле. Без добрия си имидж и престиж, не чувствах никаква мотивация да изпълнявам дълга си. Всеки ден просто механично вършех всичко, изпращах известия, не вършех задълбочена работа, нито проследявах изпълнението на задълженията на братята и сестрите си, и не се съсредоточавах върху решаването на проблемите, с които те се сблъскваха. Изобщо не ме интересуваше от какво имат нужда.

По-късно една сестра забеляза, че съм в грешно състояние, и затова ми изпрати откъс от Божието слово. Бог казва: „Откакто човечеството е покварено от Сатана, човешката природа е започнала да се влошава и разумът, притежаван от нормалните хора, постепенно се е загубил. Сега те вече не действат като човешки същества в положението на човек, но са изпълнени с необуздани стремежи. Те са надминали положението на човек, но въпреки това копнеят да отидат още по-високо. За какво се отнася това „по-високо“? Те искат да надминат Бог, да надминат небесата и да надминат всичко останало. Къде се корени причината хората да разкриват такива нрави? В края на краищата човешката природа е прекалено арогантна. Повечето хора разбират смисъла на думата „арогантност“. Това е дума с отрицателно значение. Ако някой проявява арогантност, другите мислят, че той не е добър човек. Всеки път, когато някой е невероятно арогантен, другите винаги допускат, че той е злосторник. Никой не иска да бъде свързван с този термин. На практика обаче всеки е арогантен и всички покварени хора имат тази същност. Някои казват: „Не съм в ни най-малка степен арогантен. Никога не съм искал да бъда архангел, нито някога съм искал да надмина нито Бог, нито всички останали. Винаги съм бил човек, който е особено добре възпитан и изпълнителен“. Това не е задължително да е така — тези думи са неверни. Щом хората станат арогантни по природа и същност, те често могат да не се подчиняват и да се противопоставят на Бог, да не слушат Неговите слова, да създават представи за него, да правят неща, които Го предават, и неща, които ги самовъзвеличават и свидетелстват за самите тях. Ти казваш, че не си арогантен, но да предположим, че ти е дадена църква и ти е позволено да я ръководиш. Да предположим, че не съм те кастрил и че никой в Божието семейство не те е критикувал, нито ти е помагал: след като я водиш известно време, ще привлечеш хората към себе си и ще ги накараш да ти се подчиняват, дори до степен на възхищение и благоговение. И защо би направил това? Това ще бъде определено от твоята природа. То няма да бъде нищо друго освен естествено откровение. Не ти е нужно да научиш това от другите, нито има нужда те да те научат на него. Не се нуждаеш от други хора, които да те инструктират или да те принуждават да направиш това. Такава ситуация възниква естествено. Всичко, което правиш, е да караш хората да те възвеличават, да те хвалят, да ти се покланят, да ти се покоряват и да те слушат във всичко. Когато ти се позволи да бъдеш водач, това естествено води до тази ситуация и тя не може да бъде променена. А как възниква тази ситуация? Тя се определя от арогантната природа на човека. Проявата на арогантност е бунт и съпротива спрямо Бог. Когато хората са арогантни, самомнителни и самоправедни, те са склонни да създават свои собствени независими царства и да правят нещата по какъвто си искат начин. Те също така поемат други хора в ръцете си и ги привличат в прегръдките си. Щом хората могат да правят такива арогантни неща, това просто доказва, че същността на тяхната арогантна природа е тази на Сатана — тя е на архангела. Когато тяхната арогантност и самомнителност достигнат определено ниво, те вече нямат място за Бог в сърцата си и Му обръщат гръб. Те искат да бъдат Бог, карат хората да им се покоряват и се превръщат в архангела. Ако притежаваш такава сатанинска арогантна природа, Бог няма да има място в сърцето ти. Дори и да вярваш в Бог, Той вече няма да те разпознава, ще те приеме за злодей и ще те отхвърли“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Арогантната природа е в основата на съпротивата на човека спрямо Бог). След като почетох Божието слово, се замислих за поведението си до този момент. Още откакто повярвах в Бог, моите братя и сестри ми се възхищаваха и ме насърчаваха. Казваха, че имам добри способности и общение и бях повишаван няколко пъти и затова имах чувството, че съм специален и по-добър от околните. Високомерният ми характер ме караше да мисля, че съм човек, когото Бог обича и покровителства. Имах чувството, че съм изключителен и превъзхождам другите, затова започнах да използвам положението си, за да мъмря и ограничавам останалите. Дори се опитвах да контролирам братята и сестрите си и да ги накарам да ме слушат. Държах се точно като архангел! Имах твърде високо мнение за себе си. След като бях изобличен и братята и сестрите ми се разправиха с мен, осъзнах, че не съм толкова съвършен, колкото си представях. Всъщност, бях особено арогантен и покварен. Считах, че Бог ме покровителства поради огромното ми превъзходство пред другите, но всичко това беше просто плод на моето въображение.

Няколко дни по-късно, прочетох друг откъс от Божието слово, който разкриваше и анализираше антихристите. Всемогъщият Бог казва: „Антихристът би платил всяка цена в името на статуса си, за да задоволи амбициите си и за да постигне целта си да контролира църквата и да бъде Бог. Само за да се въоръжи с доктрината, от която се нуждае, за да изнася високопарни проповеди, той често работи до късно през нощта и се събужда в ранни зори, репетира проповедите си в малките часове и си записва, когато някой друг каже нещо умно. Всеки ден обмисля кои от Божиите слова да използва при произнасянето на високопарните си проповеди, кои слова ще предизвикат възхищение и похвали сред Божиите избраници, а след това ги научава наизуст. После обмисля как да изтълкува тези слова така, че да покаже своите блестящи дарби и проницателност. За да запечата Божието слово в сърцето си наистина, той се старае да го слуша още няколко пъти. Прави всичко това с усърдието на ученик, който се съревновава за място в колежа. Когато някой изнесе добра или донякъде озаряваща проповед, или такава, която предлага някаква теория, антихристът ще я вземе, ще я редактира и ще я превърне в своя собствена. За антихриста не съществува понятието „прекалено много труд“. В такъв случай какви мотиви и намерения стоят зад този негов труд? Да е способен да проповядва Божиите слова, да ги произнася ясно и с лекота, да ги владее свободно, за да видят другите, че антихристът е по-духовен от тях, че цени Божиите слова повече и обича Бог по-силно от тях. Така може да спечели възхищението и преклонението на някои от хората около себе си. Антихристът смята, че това си заслужава да се направи и си струва всяко усилие и всяка цена или трудност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка: те презират истината, открито се подиграват с принципите и пренебрегват реда на Божия дом (Седма част)). „Същината на поведението на антихристите се състои в това, че постоянно използват различни средства и методи, за да задоволят амбициите и желанията си, да подведат и оплетат хората и да придобият висок статус, така че хората да ги следват и почитат. Възможно е в дълбините на сърцата си да не се съревновават умишлено с Бог за хората, но едно е сигурно — дори и да не си съперничат с Бог, те пак искат да имат статус и власт сред хората. Дори ако един ден осъзнаят, че се съревновават за статус с Бог, и да се кротнат малко, те продължават да прилагат различни методи в стремежа си към статус и репутация, а в сърцата си знаят, че ще си осигурят легитимен статус, като спечелят одобрението и възхищението на някои хора. Накратко, макар всичко, което правят антихристите, да изглежда като изпълняване на техния дълг, последствието от него е да подведат хората, да ги накарат да им се кланят и да ги следват, а в такъв случай, като изпълняват така дълга си, те се възвеличават и свидетелстват за себе си. Амбицията им да контролират хората и да се сдобият със статус и власт в църквата никога няма да се промени. Това са истински антихристи“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Пета точка: те мамят, привличат, заплашват и контролират хората). Бог казва, че, за да накарат другите да ги хвалят и да им се кланят, антихристите използват показно страдание, така че да създадат илюзия и да заблудят хората. Видях това и се запитах, не съм ли и аз точно такъв? Винаги се стремях към слава и положение и всичко, което правех, беше за да ми се възхищават. Прекарвах толкова много време в четене на Божието слово, като понякога не заспивах до късно през нощта. Целта ми беше да разбера повече доктрини, за да мога да се хваля пред другите. Осъзнах, че имам някои от проявленията на антихристите, разкрити в Божието слово. Чувствах, че съм осъден от Бог и бях особено разтревожен. Но тогава не смеех да кажа на братята и сестрите си какво беше истинското ми състояние, защото се страхувах, че ще ме помислят за антихрист и ще ме отлъчат. По това време един антихрист в църквата беше открит и отлъчен. Привидно изглеждаше, че тя е отдадена на Бог и търси Божието слово, за да общува с другите, но самата тя не практикуваше Божието слово и когато срещаше неща, които не отговаряха на нейните представи, разпространяваше негативизъм, и дори отричаше Божието дело в последните дни и смущаваше онези, които изследваха истинския път. Осъзнах, че в мен има някои неща, по които много приличам на нея. Например, често намирах Божието слово, за което да разговарям с братята и сестрите си, но аз самият не практикувах Божието слово. Когато имах трудности, разчитах на собствения си ум и способности, за да се справя с тях, но не бях съсредоточен върху това да търся Божията воля или да практикувам истината. Видях, че аз самият се проявявах по подобен на този антихрист начин, и че други прояви на антихристи, разкрити в Божието слово, също се отнасят за мен. Затова още повече се страхувах, че ще стана антихрист и ще бъда отлъчен. През това време се стараех, до колкото ми бе възможно, да сдържам безпокойството си пред всички, но бях особено нещастен и се чувствах сякаш съм осъден на смърт. Постепенно отбранителността и подозрителността ми ставаха все по-сериозни. Чувствах, че имам лоша природа, че лесно мога да заблуждавам и контролирам братята и сестрите си и че рано или късно, подобно на онзи антихрист, ще наруша работата на Божия дом. Мисълта за това ме караше да се страхувам още повече. По онова време не можех да различа нрава от същността на антихриста, нито пък разбирах каква е Божията воля в тази среда. Мислех, че съм човек, който ще бъде отстранен от Бог, точно както антихриста, и чувствах, че за мен няма надежда да бъда благословен, затова започнах да се оплаквам: „Пренебрегнах възраженията на семейството си срещу вярата ми в Бог и изпълнението на дълга ми. Дори изоставих бъдещето си и напуснах родния си град, за да разпространявам евангелието на нови места. Платих толкова висока цена, но въпреки всичко ще отида в ада и ще бъда наказан. Ако знаех, че всичко ще приключи така, нямаше да вложа толкова много усилия. Щях да се радвам поне на някакъв физически комфорт“. По онова време мислех само за крайната си цел и не обърнах внимание на това да търся Божията воля, така че винаги се пазех от Бог и го разбирах погрешно. В крайна сметка се оттеглих от позицията на водач, защото почувствах, че ако продължа да изпълнявам такъв важен дълг, със сигурност ще бъда отлъчен. Също така, спрях да бъда открит с братята и сестрите си, защото се страхувах, че те ще ме критикуват и ще се разправят с мен, след като видят истинското ми лице. Освен това, не си партнирах с никого при изпълнението на дълга си и все повече се отчуждавах от братята и сестрите. По-късно използвах извинението, че се прибирам у дома, за да проповядвам Евангелието, и се върнах при невярващото си семейство. Изправен пред преследването и осъждането от страна на семейството ми, се настроих още по-негативно. Въпреки че продължих да посещавам събранията, вършех всичко механично. Бях много слаб и чувствах, че вярата ми беше дотук, затова реших да напусна Божия дом.

След като напуснах църквата, почувствах огромна празнота в сърцето си. По цял ден стоях заключен в стаята си и не исках да правя нищо. Въпреки че семейството ми вече не ме потискаше и физически се чувствах доста добре, не усещах нищо друго, освен страх и огромна вина. Ужасявах се, че ще бъда наказан от Бог за това, че съм Го предал, Страхувах се от ада и от смъртта, затова мислех как да намаля безпокойството си. Четох много книги в областта на социалните науки, с надеждата да намеря в тях нещо, което да донесе утеха на душата ми, но това беше безполезно. Нищо не можеше да облекчи вътрешните ми терзания. Изглежда единственото, което ми оставаше, беше просто да стоя и да чакам смъртта. По-късно се помолих на Бог да ме изведе от затрудненото положение, слушах химни и четях Божието слово. И тъкмо тогава то събуди сърцето ми. В Божието слово прочетох, „Някои хора имат нрав на антихристи и често разкриват определен покварен нрав, но едновременно с разкриването му те се самоанализират и опознават себе си, способни са да приемат и да практикуват истината и след време в тях се забелязва промяна. Такива хора е възможно да подлежат на спасение“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). „Когато четат Божиите слова, някои хора често си изграждат представи и погрешни разбирания, защото Бог разобличава покварените състояния на хората и казва някои неща, с които ги осъжда. Те стават негативни и слаби и си мислят, че Божиите слова са насочени към тях, че Бог се отказва от тях и че няма да ги спаси. Стават толкова негативни, че им се доплаква, и повече не искат да Го следват. Всъщност това е погрешно разбиране на Бог. Когато не разбираш значението на Божиите слова, не бива да се опитваш да определяш Бог. Нито знаеш какви хора изоставя, нито при какви обстоятелства се отказва от тях или ги загърбва. За всичко това има принципи и обстоятелства. Ако не вникваш напълно в тези сложни въпроси, има голяма опасност да проявиш свръхчувствителност и да се определиш въз основа на едно Божие слово. Дали това не е проблемно? Коя е основната човешка черта, която Бог порицава, когато съди хората? Бог съди и разобличава покварения им нрав и покварената им същност, Той осъжда сатанинския им нрав и сатанинската им природа, различните проявления и поведението на бунтарство и противопоставяне срещу Бог. Осъжда хората за неспособността им да Му се покоряват, за това, че постоянно Му се противопоставят и че винаги имат свои собствени мотиви и цели. Подобно осъждане обаче не означава, че Бог е изоставил хората със сатанински нрав. Ако не ти е ясно, значи нямаш способност за възприемане и по това приличаш донякъде на психично болните хора, които винаги са подозрителни към всичко и разбират неправилно Бог. Такива хора са лишени от истинска вяра. Как тогава ще могат да следват Бог докрай? И едно-единствено осъдително твърдение на Бог да чуеш, ти си мислиш, че щом са осъдени от Бог, хората са изоставени от Него и вече няма да бъдат спасени, и затова ставаш негативен и се поддаваш на отчаянието. Това е неправилно разбиране на Бог. Всъщност Той не е изоставил хората. Те са Го разбрали неправилно и сами са се изоставили. Нищо не е по-рисковано от това хората да изоставят себе си, както се случва в думите на Стария завет: „Безумните умират от нямане на разум“ (Притчи 10:21). Няма по-глупаво поведение от това да се предадеш на отчаянието. Понякога четеш Божии слова, които сякаш описват хората, но всъщност не описват никого, а са израз на волята и мнението на Бог. Това са слова на истината и на принципа и не описват никого. Словата, изречени от Бог в моменти на гняв или ярост, също представляват Божия нрав. Тези слова са истината и освен това принадлежат на принципа. Хората трябва да го разберат. Когато Бог казва това, целта му е да позволи на хората да разберат истината и принципите, а в никакъв случай не е да категоризира някого. Това няма нищо общо с крайното назначение и наградата на хората, камо ли с последното им наказание. Това са просто слова, изречени, за да съдят и кастрят хората. Те са резултат от гнева Му към хората, които не отговарят на Неговите очаквания. Тези слова идват от Божието сърце и са изречени, за да събудят и подсетят хората. И все пак някои хора падат и се отричат от Бог заради едно-единствено Негово осъдително изказване. Такива хора не знаят кое е добре за тях, не се поддават на разума и изобщо не приемат истината. […] Има моменти, в които Бог отбягва хората, и моменти, в които за известно време ги оставя настрана, за да могат да се самоанализират, но Бог не ги е изоставил, а им дава възможност да се покаят. Бог наистина изоставя само злите хора, които извършват много злодеяния, неверниците и антихристите. Някои хора казват: „Чувствам, че съм останал без делото на Светия Дух и отдавна не съм получавал Неговото просветление. Дали Бог ме е изоставил?“. Това е погрешно схващане. Тук има и проблем с нрава — хората са свръхемоционални, винаги следват собствените си разсъждения, непрекъснато своеволничат и са нерационални. Не е ли това проблем с нрава? Казваш, че Бог те е изоставил и няма да те спаси. Дали тогава е определил изхода ти? Бог просто ти е казал няколко гневни думи. Как можа да кажеш, че се е отказал от теб и че не те иска повече? Има случаи, в които не можеш да почувстваш делото на Светия Дух, но Бог нито те е лишил от правото да четеш словата Му, нито е определил твоя изход, нито е прекъснал пътя ти към спасението. За какво тогава си толкова разтревожен? В лошо състояние си, има проблем с мотивите, мисълта и гледната ти точка, душевното ти състояние е неуравновесено и въпреки това не се опитваш да разрешиш тези проблеми, като потърсиш истината, а вместо това постоянно тълкуваш неправилно Бог и се оплакваш от Него, прехвърляш Му отговорността и дори казваш: „Бог не ме иска, затова вече не вярвам в Него“. Нима не се държиш безразсъдно? Нима не се държиш неразумно?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като се отърве от представите си (1)). Божието слово проговори на сърцето ми. Разбрах, че Бог не ме е отстранил, не ме е осъдил и не е определил изхода ми. Вместо това, истината на Неговото слово разкриваше покварения ми нрав и грешния път, по който бях поел, защото само по този начин можех да опозная себе си. Това всъщност беше голям шанс за мен да се променя! Божият съд, откровение, скастряне и разправяне, всички те бяха извършени, за да ме спасят! Но аз използвах собствените си представи, за да разбера погрешно Божията воля, видях заклеймяване в Неговия съд и откровение и си помислих, че ще бъда пропъден. Погрешно вярвах, че тъй като имам проявите на антихрист, Бог определено не ме иска, и че съм обречен на унищожение. Но всъщност всички мои прояви бяха нормални в очите на Бог. Въпреки че проявявах антихристки нрав, не бях достигнал до момента, в който да бъда определен като антихрист. Бог иска да отстрани и накаже онези, които имат антихристка същност. Те никога не могат да се покаят, защото същността им е зла, и те мразят и презират истината. Без значение в какво са сгрешили, те никога не го признават и правят всичко, което е необходимо, за да запазят престижа и положението си. Аз все още можех да осъзная, че съм покварен твърде дълбоко и че съм сгрешил, така че все още имах възможности да се покая. Имах само антихристки нрав, но не бях антихрист, който отхвърля истината. Но по онова време не разбирах Божията воля, и не познавах Божията любов или Божия праведен нрав. Мислех, че щом Бог вече не ме иска, всички усилия, които полагам, са напразни. Ако не се наслаждавах на плътските удоволствия в света, нямаше да имам нищо. Поглеждайки сега назад към това, което правех, се чувствам ужасно засрамен. Много пъти се кълнях на Бога, че ще Го следвам през целия си живот, но след като този път бях съден и изобличен, станах пасивен, отрекох се от Божието спасение, загубих вяра в Бог и дори без колебание избрах да се върна в света и да търся плътски удоволствия. Как бих могъл да кажа, че имах съвест? Сега, когато разбрах Божията воля, отново имах надежда. Имах чувството, че съм възкръснал от мъртвите. Загърбих всичко останало в живота си и започнах да размишлявам върху Божието слово, да пея химни, да слушам прочити на Божието слово и да търся Божията воля. Сякаш поемах отначало по пътя на вярата в Бог. Отново получих Божията милост и почувствах Божието присъствие. Постепенно намерих вътрешен мир и радост, а в сърцето си почувствах и желание да се върна в църквата. Не знаех обаче дали църквата ще ме приеме. Помолих се на Бог да се смили над мен и да ме спаси.

Няколко седмици по-късно видях друг откъс от Божието слово който ме накара да разбера малко повече за Божията воля. Бог казва: „Имаше един човек, който, няколко години след началото на този етап от делото, вярваше в Бог, но не се стремеше към истината. Всичко, което искаше, бе да печели пари, да си намери партньор и да води богаташки живот, и затова напусна църквата. След като се скитал няколко години, той неочаквано се върна. Чувстваше голямо разкаяние в сърцето си и изплака безброй сълзи. Това доказваше, че сърцето му не е напуснало напълно Бог, което е добре. За него все още имаше възможност и надежда да бъде спасен. Ако беше престанал да вярва и беше станал същият като неверниците, тогава с него щеше да е напълно свършено. Ако може да се покае истински, то за него все още има надежда. Това се случва рядко и е ценно. Независимо от това как действа Бог и как се отнася към хората — дори да ги мрази, да се отвращава от тях или да ги проклина — ако дойде ден, в който те могат да направят обрат, тогава ще намеря голяма утеха, защото това ще означава, че в сърцата им все още има малко място за Бог, че те не са загубили напълно своя човешки разум или човешката си природа, че все още искат да вярват в Бог и че най-малкото имат известно намерение да Го признаят и да се върнат пред Него. Ако хората, които наистина имат Бог в сърцата си, независимо кога са напуснали Божия дом, се върнат и все още държат на това семейство, ще изпитам донякъде сантиментална привързаност към тях и ще се утеша с това. Ако те обаче никога не се върнат, ще бъде жалко. Ако могат да се върнат и истински да се покаят, тогава сърцето Ми ще се изпълни с особено удовлетворение и утеха. Фактът, че този човек все още е бил способен да се върне, означава, че той не е забравил Бог. Върнал се е, защото в сърцето си все още е копнеел за Бог. Когато се срещнахме, беше много трогателно. Когато си тръгна, той със сигурност беше доста негативен и в лошо състояние. Ала щом сега е способен да се върне, това доказва, че той все още има вяра в Бог. Дали обаче ще може да продължи напред, не се знае, защото хората се променят много бързо. В Епохата на благодатта Исус имаше милост и благодат към хората. Ако от сто овце се изгубеше една, Той оставяше другите деветдесет и девет, за да я потърси. Тази постъпка не е някакво механично действие, нито правило, а по-скоро показва настойчивото намерение на Бог да донесе спасение на хората, както и дълбоката Му любов към тях. Това не е начин на действие; това е характерен нрав, характерен начин на мислене. Така че някои хора напускат църквата за шест месеца или година или проявяват много слабости, или страдат от множество погрешни схващания, и все пак тяхната способност впоследствие да се събудят за реалността, да придобият знание, да направят обрат и да се върнат в правия път, Ме кара да се чувствам утешен и Ми носи известна радост. Способността в този весел и бляскав свят и в тази епоха на злото да признаеш Бог и да се върнеш в правия път е нещо, което носи голяма утеха и вълнение. Вземете например отглеждането на деца: как би се чувствал, ако независимо от това дали проявяват синовни чувства, или не, не те признават, напуснат дома си и не се върнат никога вече? Дълбоко в себе си сигурно все още ще изпитваш загриженост за тях и винаги ще се питаш: „Кога ще се върне синът ми? Иска ми се да го видя. В края на краищата той е мой син и аз не напразно съм го отгледал и обичал“. Винаги си мислиш по този начин; винаги копнееш да дойде този ден. В това отношение всеки човек се чувства по един и същи начин, да не говорим за Бог — нима Той не се надява още повече, че след като се е заблудил, човек ще намери пътя обратно, че блудният син ще се завърне? В наши дни хората са дребни, но ще дойде ден, когато ще разберат Божията воля — освен ако нямат никакво влечение към истинската вяра, освен ако са невярващи, а в този случай те не заслужават Божията загриженост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни, Трета част). След като прочетох Божиите думи, бях особено развълнуван. Имах чувството, че Бог ми говори лице в лице, точно както една майка говори на детето си. Бог ме утешаваше, когато бях най-отчаян, даваше ми надежда и ми позволи да видя, че Неговата любов към хората е истинска! Разбрах, че Бог не заклеймява и не убива хората произволно. Бог се въплъти в последните дни, за да спаси човечеството. Всъщност Бог никога не ме бе напускал, както си мислех. Всъщност Той просто ме съдеше и разкриваше покварения ми нрав и грешния път, по който бях поел, което беше проява на Божията праведност и святост, а също и начин да ме промени. Бог чакаше да се покая, но аз имах много представи и погрешни разбирания за Него. Виждах Божия съд и спасение като унищожение и наказание, не разбирах Божията воля и нямах покорна нагласа. Винаги отстоявах лична позиция и приемах мнението си за истина. Въпреки че бях толкова непокорен, Бог знаеше какво ми липсва и къде ще падна и ще се проваля. Стъпка по стъпка Бог ме напътстваше, докато се събудих и възвърнах разума си. Видях, че Божието намерение да спасява хората е искрено. Докато хората пазят Неговото име и Неговия път, Бог винаги ще протяга ръката на спасението. Не осъзнавах колко ни обича Бог. Бог е отговорен за живота на всеки от нас. Знаех, че не е твърде късно за мен, ако искрено се покая. Все още имах шанс да променя покварения си нрав и да бъда спасен. Щом разбрах Божията воля, състоянието ми на негативизъм и неразбиране се промени.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово, който ми даде известна представа за значението на Божието дело на правосъдието. Всемогъщият Бог казва: „Днес Бог ви съди, порицава ви и ви упреква, но трябва да знаеш, че целта на това осъждане, е да познаеш себе си. Той упреква, проклина, съди и порицава, за да познаеш себе си, така че нравът ти да се промени и, нещо повече, да разбереш стойността си и да видиш, че всички Божии действия са праведни и в съответствие с Неговия нрав и изискванията на делото Му, че Той работи в съответствие с плана Си за спасението на човека и че е праведният Бог, който обича, спасява, съди и порицава човека. Ако знаеш само, че си с нисък статус, че си покварен и непокорен, но не знаеш, че Бог иска да изяви Своето спасение чрез осъждането и порицанието, които Той извършва в теб днес, тогава няма как да придобиеш опит, а още по-малко ще можеш да продължиш напред. Бог не е дошъл, за да убива или да руши, а за да съди, проклина, порицава и спасява. Докато неговият 6 000-годишен план за управление не приключи — преди Той да разкрие изхода за всяка категория хора — Божието дело на земята ще бъде единствено за спасение. Неговата цел е само да направи онези, които обичат Бог, съвършени — и то напълно — и да ги покори под господството Си. Без значение как Бог спасява хората, Той прави всичко това, като ги кара да се откъснат от старата си сатанинска природа. Тоест, Той ги спасява, като ги кара да търсят живот. Ако не го направят, няма да могат да приемат Божието спасение. Спасението е дело на Самия Бог, а търсенето на живот е нещо, с което човек трябва да се заеме, за да приеме спасението. В очите на човека спасението е Божията любов, а Божията любов не може да бъде порицание, осъждане и проклятия. Спасението трябва да съдържа любов, състрадание и, освен това, думи на утеха, както и безпределни благословения, дарявани от Бог. Хората вярват, че когато Бог спасява човека, Той го прави, като го затрогва със Своите благословения и милост, така че човекът да предаде сърцето си на Бог. С други думи, това, че Бог затрогва човека означава, че го спасява. Този вид спасение се постига чрез сключване на сделка. Само когато Бог му въздаде стократно, човекът ще се подчини пред името Му, ще се стреми да прави добро заради Него и да Му носи слава. Не това е Божието намерение за човечеството. Бог е дошъл да върши делото си на земята, за да спаси поквареното човечество. Това не е лъжа. Ако беше лъжа, Той със сигурност не би дошъл да върши делото си лично. В миналото Неговият начин за спасение е бил да прояви най-голямата любов и състрадание, дотолкова, че даде всичко, което имаше, на Сатана в замяна на цялото човечество. Настоящето е съвсем различно. Спасението, което получавате днес, се случва през последните дни, по времето на категоризирането на всеки в зависимост от вида му. Начинът да бъдете спасени не е чрез любов или състрадание, а чрез порицание и осъждане, за да може човек да бъде напълно спасен. Така че всичко, което получавате, е порицание, осъждане и безмилостни удари, но знайте това: в тези безсърдечни удари няма и най-малко наказание. Колкото и тежки да са думите Ми, това което ви сполетява, са само няколко думи, които може да ви се струват напълно безсърдечни, и колкото и да съм разгневен, това, което се излива върху вас, са поучителни думи, и Аз не искам да ви навредя или да ви умъртвя. Не е ли факт всичко това? Знайте, че в днешно време, независимо дали става въпрос за праведен съд или безсърдечно облагородяване и порицание, всичко е заради спасението. Независимо от това дали днес всеки е категоризиран в зависимост от вида си или категориите хора са ясни, целта на всички Божии думи и дела е да се спасят онези, които истински обичат Бог. Праведният съд и безсърдечното облагородяване идват, за да очистят човека. Суровите думи и порицанията са за пречистване и спасение“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да оставите настрана благословенията на положението си и да разберете Божията воля за спасението на човека). След като прочетох Божието слово, видях, че не разбирам Божието дело на правосъдието. Когато за първи път приех Божието дело, аз се радвах на много от Божията любов, милост и просветлението на Светия Дух. Бях доволен просто да се наслаждавам на Божията благодат. Мислех, че съм малко бебе в Божиите ръце, някой, който е много ценен за Бог, че съм специален и съвършен и че няма да бъда строго съден от Бог. Затова, когато строгите Божии думи изобличиха моето бунтарство, съпротива и антихристки нрав, мислех, че Бог ще ме отстрани, но всъщност не разбирах Божията воля. Хората бяха дълбоко покварени от Сатана. Само суровият Божи съд и наказание може да промени покварения нрав на хората и напълно да ни спаси от господството на Сатана. Бях толкова покварен, че се превърнах във въплъщение на Сатана, и се нуждаех от Божия суров съд, откровение, разправяне и скастряне, за да се събудя. Защото само този вид дело можеше да ме накара да видя грозния облик на сатанинската ми поквара и само тогава бих могъл да намразя себе си и да се опълча на Сатана. Без това дело все още щях да си мисля, че съм съвършен и обичан от Бог, и тогава никога нямаше да потърся истината или да се замисля за себе си. Щях да вървя по грешния път на антихриста, докато умра. Вярвах в Бог, но изобщо не исках да страдам, исках да бъда глезен от Бог, да се наслаждавам на Божията милост и благословия вечно, като бебе. Можех ли изобщо да бъда пречистен от Бог по този начин? Моето невежество и егоизъм ме заслепиха за любовта и благословията в Божието дело на правосъдието, така че не разбирах Бог, отвърнах се от Него и Го предадох. Платих висока цена за невежеството и егоизма си. След като осъзнах голямото значение на Божието дело на правосъдието, имах увереността да следвам Бог и да преживея отново Божието дело, защото разбрах, че независимо дали Божието дело отговаряше на моите представи, всичко това бе извършено, за да ме пречисти и да промени покварения ми нрав. То беше, за да ме спаси напълно от господството на Сатана. Съдът и наказанието са най-добрият начин Бог да спаси човека.

След това почетох малко от Божието слово и разбрах Неговите изисквания. Бог искаше от мен да бъда истинско сътворено същество, да приема Неговото върховенство и ресурс, да изпълнявам собствения си дълг, да Го опозная и да свидетелствам за Него. Всъщност имах същото положение като братята и сестрите си. Само защото Бог ми беше дал определена дарба или талант или ми бе дал възможност да служа като водач, това не означаваше, че моето положение е по-високо от това на братята и сестрите ми. Аз все още бях сътворено същество. Тези дарби и таланти бяха дадени от Бог, така че не трябваше да се перча с тях. Трябваше да съсредоточа усилията си в това да изпълнявам добре задълженията си и да се превърна в истинско сътворено същество. Веднъж щом осъзнах тези неща, имах път, по който да практикувам, и почувствах облекчение. Сега ми се искаше бързо да се върна в църквата, за да продължа задълженията си. Този път решимостта ми да следвам Бог и да изпълнявам задълженията си беше по-твърда. Изтрих от компютъра и телефона си всичко, което не беше свързано с вярата в Бог и реших да оставя всичко останало настрана и да следвам Бог. Няколко дни по-късно се върнах в църквата и продължих да проповядвам евангелието. Слава Богу! Този път започнах отначало и съзнателно сътрудничех на братята и сестрите си. Всеки път когато срещах някакъв проблем, питах братята и сестрите си за техните мнения и предложения и ги канех да участват. Вече не вземах решения сам и вече не налагах своите възгледи на братята и сестрите си. Вместо това им давах съвети и работех с тях, за да намеря добър път за практикуване. Също така вече не исках да се перча, за да ги накарам да ми се възхищават, или да се опитвам да ги контролирам. Вече не исках да имам власт. Вместо това се научих да търся истините принципи заедно с моите братя и сестри. Практикувайки по този начин, усетих дълбоко чувство на мир — нещо, което не бях усещал преди. Сега взаимоотношенията ми с братята и сестрите ми са много по-спокойни и те са готови да ми сътрудничат. Много съм благодарен на Бог, че ми даде възможност да започна отначало. Аз наистина чувствам, че само Божието слово може да промени високомерния ми нрав и стремежа ми към статус. Само то може да ми позволи да заема положението на сътворено същество, да си сътруднича с моите братя и сестри, за да изпълняваме добре задълженията си, и да изживея човешко подобие.

Чрез това преживяване вкусих от Божията любов и придобих известно разбиране за моите покварени нрави, и имам ясна представа за Божието дело, както и по-голяма вяра в Бог. Наистина чувствам, че Божият съд не е за да осъжда и унищожава хората, а вместо това, както се казва в Божието слово, „Божието порицание и съд са светлина; те са светлината на спасението на хората и за човека няма по-добра благословия, благодат или защита“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за порицанието и съда). Характерът ми беше твърде надменен, амбицията ми — твърде голяма, а сатанинските ми нрави — твърде сериозни, така че Бог трябваше да използва строг съд и наказание, за да ме пречисти, да ме промени и да ме насочи към правилния път. Благодарен съм на Бог, че ме спаси!