През април 2021 г. поях новоповярвалите в църквата. Когато за първи път изпълнявах този дълг, имах чувство за бреме и обръщах внимание на това да работя усилено върху принципите. Всеки път, когато се сблъсквах с проблеми, които не разбирах, се молех и търсех, като често водех общение с братята и сестрите. Постепенно схванах някои от принципите и работата ми започна да дава резултати. Няколко месеца по-късно, когато все повече хора търсеха и изследваха истинския път, много хора приеха Божието дело от последните дни. За да бъдат тези новоповярвали колкото може по-скоро напоени, водачът ми възложи да отговарям за още три групи от тях. Когато видях, че има още толкова много новоповярвали, се възпротивих на тази идея, като си мислех: „Вече имам достатъчно грижи с групите новоповярвали, които поя в момента, които имат много представи, проблеми и трудности, които се нуждаят от разрешаване. Понякога е необходимо многократно общение, за да се постигнат резултати с тях. Сега, когато има толкова много повече вярващи, ще са необходими много време и усилия, за да напоя правилно всички, така че да поставят здрава основа на истинския път. Това е твърде голяма неприятност. Как бих могла да се справя физически, ако нещата продължават по този начин? И без друго съм в лошо състояние! Когато се разболея от изтощение, наистина ще загазя“. Знаех, че надзорничката бе поила дълго време новоповярвалите и беше наясно с принципите на тази задача, затова си казах: „В бъдеще, в случай на по-сложни проблеми, трябва просто да помоля надзорничката да ги разреши. Тогава няма да ми се налага да полагам усилия да търся Божиите слова и да водя общение върху тях с новоповярвалите. Не само че проблемите им ще бъдат разрешени бързо, но все пак ще си отдъхна малко и ще си спестя време и усилия. Няма ли така да ударя с един куршум два заека?“. И така, от този момент нататък винаги когато напоявах новоповярвалите и се сблъсквах с трудности или проблеми, които не можех да видя ясно, не търсех истините принципи, а вместо това изсипвах проблемите директно върху надзорничката и я молех да проведе общението и да ги разреши.

По време на едно събрание надзорничката ме разобличи: „Какво се става с теб напоследък? Не си усърдна в изпълнението на дълга си. Всеки път, когато някой новоповярвал се сблъска с проблем или трудност, ти не търсиш истината, за да ги разрешиш, а просто ме караш да водя общение с него. По този начин може да не се наложи да страдаш физически, но можеш ли да придобиеш истината? Ако изпълняваш дълга си без никакво чувство за бреме и продължаваш да жадуваш за удобствата на плътта, лесно е да изгубиш делото на Светия Дух и рано или късно ще бъдеш разкрита и отстранена. Трябва внимателно да се самоанализираш!“. Като чух думите на надзорничката, се разстроих и почувствах разкаяние, тъй като осъзнах, че наистина е опасно да продължавам да действам така, както досега. Затова се помолих на Бог да ме напътства, за да размишлявам и да придобия по-добро разбиране за себе си.

Един ден прочетох откъс от Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „Каквато и работа да вършат някои хора или какъвто и дълг да изпълняват, на тях им липсва компетентност, не могат да се нагърбят с него и не са способни да изпълнят нито едно от задълженията или отговорностите, които един човек трябва да изпълни. Не са ли отпадък? Още ли са достойни да се наричат човеци? Има ли жив човек, който не трябва да изпълнява дълга и отговорностите си, освен глупаците, умствено неспособните и хората, които страдат от физически увреждания? Но такъв човек все хитрува и не си дава зор и не иска да изпълнява задълженията си. Това означава, че не иска да бъде същинско човешко същество. Бог му е дал възможността да бъде човешко същество, дал му е заложби и дарби, но той не може да ги използва при изпълнението на дълга си. Не прави нищо, но иска да се наслаждава на всяка крачка. Може ли такъв човек да се нарече човешко същество? Каквато и работа да му е възложена, била тя важна или обикновена, трудна или лесна, той все е нехаен и хитрува, и кръшка. Когато възникнат проблеми, той се опитва да прехвърли отговорността за тях върху други хора и не поема никаква отговорност, а все така иска да продължи да живее като паразит. Не е ли безполезен отпадък? Има ли човек в обществото, на когото не му се налага да разчита на себе си, за да изкарва прехраната си? Човек трябва да се издържа сам, щом стане пълнолетен. Родителите му са изпълнили своята отговорност. Дори родителите му да са готови да го издържат, той би се чувствал неловко. Би трябвало да е способен да осъзнае, че родителите му са приключили мисията си по отглеждането му и че той е дееспособен пълнолетен и трябва да е в състояние да живее самостоятелно. Не е ли това минималният разум, който един възрастен човек трябва да притежава? Човек, който наистина има разум, изобщо не би могъл да продължи да безделничи на гърба на родителите си и би се опасявал от подигравките на хората и от това, че ще изгуби достойнството си. И така, има ли разум човек, който обича удобството и мрази работата? (Няма.) Все иска да получи нещо даром, иска никога да не изпълнява каквито и да било отговорности, мечтае си сладостите просто да падат от небето направо в устата му. Все иска да получава три пълни хранения на ден, някой да го обслужва, както и да се наслаждава на хубава храна и напитки, без да свърши поне малко работа. Това не е ли начинът на мислене на един паразит? А имат ли съвест и разум паразитиращите хора? Притежават ли почтеност и достойнство? Категорично не. Всички те са паразитиращи негодници, всички са зверове без съвест и разум. Никой от тях не заслужава да остане в Божия дом“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). Като се самоанализирах спрямо Божиите слова, осъзнах, че отношението ми към моя дълг е твърде презрително и повърхностно. Дори не можех да изпълня отговорностите и задълженията, които трябваше да изпълнявам. Наистина не се различавах по нищо от боклука. Всеки път, когато натоварването ми се увеличаваше и аз трябваше да страдам и да плащам цена, мислех най-напред за плътта си. Мислех си, че след като има повече новоповярвали, които да бъдат поени, ще има и повече проблеми, с които да се занимавам и да разрешавам. Ако трябваше търпеливо да водя общение с всеки новоповярвал и да го подкрепям, щях да имам твърде много грижи и да се изморя. Страхувах се, че ще страдам и ще се разболея от изтощение, затова започнах да се отпускам и да бъда нехайна. Щом се сблъсквах с проблем с дори най-малка сложност, го прехвърлях направо на надзорничката си, без да полагам никакви усилия да потърся истината и да го разреша. Наистина бях егоистична и измамна! Единствената ми грижа беше да бездействам и да не се изморявам физически. Изобщо не мислех за работата и трудностите на другите хора, или дали моето поведение ще забави другите при изпълнението на дълга им. Въпреки че по този начин плътта ми бездействаше и не страдаше много, животът ми изобщо не напредваше, защото не търсех истината, така че какво наистина можех да придобия в крайна сметка? Нима не си вредях? Бог казва, че мързеливите и хлъзгави хора са безполезни боклуци, а нима Бог не отхвърля и не отритва боклука? При тази мисъл изпитах известно разкаяние и страх, затова се помолих на Бог, като казах, че искам да променя отношението си към своя дълг и да го изпълнявам усърдно.

След това, щом срещнех трудности, докато напоявах новоповярвалите, съзнателно се молех и се уповавах на Бог, търсех истината и търпеливо водех общение с тях, за да разреша трудностите им, вместо да ги прехвърлям върху други. Но някои от новоповярвалите имаха силни религиозни представи, към които понякога се придържаха толкова силно, че трябваше да разговарям с тях няколко пъти, за да се откажат от тях. След известно време това започна да ме тревожи и да отнема много от енергията ми. Към онзи момент се чувствах малко неспокойна и си помислих: „Ако нещата продължават така, колко усилия ще трябва да изразходвам, за да напоявам правилно новоповярвалите? Това е толкова уморително. Мога просто да потърся някой подходящ откъс от Божието слово в контекста на техните представи, да го изпратя на новоповярвалите и да им кажа да го прочетат, а след това да проведа общение с тях, ако има нещо, което не разбират. Това би премахнало някои от тревогите ми“. Но винаги, когато го правех, се чувствах леко неспокойна. Казах си: „Достатъчно трудно е да ги накарам да се откажат от представите си, дори когато водя много подробно общение с тях лице в лице. Ако просто ги оставя да прочетат всичко сами, как биха могли да разберат? О, както и да е. Просто ще оставя общението настрана, докато не възникнат проблеми“. Точно така и го оставих, без да му мисля много. След известно време някои новоповярвали вече не искаха да се събират, защото религиозните им представи не бяха разрешени своевременно, а други дори престанаха да вярват и напуснаха, след като бяха подведени и смутени от пастори и старейшини. Когато виждах, че се случват такива неща, се чувствах малко виновна, но после си помислих: „Това не е изцяло моя отговорност. Изпратих им подходящи откъси от Божието слово, за да ги прочетат. Просто тези новоповярвали са твърде надменни самоправедни. Те винаги упорито се придържат към собствените си представи и не приемат истината, така че не мога да направя нищо, за да им помогна“. Тъй като упорито бях проявявала мързел и нехайство в изпълнението на дълга си, чувствах, че Бог е скрил лицето Си от мен, и мислите ми ставаха все по-мрачни. Не можех да видя начин за справяне по отношение на много проблеми, а общението ми с новоповярвалите беше скучно и отегчително. Изпълнението на дълга ми стана трудоемко и резултатите ставаха все по-лоши. По-късно надзорничката видя, че състоянието ми не се е променило, и се отразява сериозно на изпълнението на дълга ми, затова ме помоли да спра да го изпълнявам и вместо това да извършвам духовна практика, за да се самоанализирам. Когато чух това, се сринах и по лицето ми неудържимо започнаха да се стичат сълзи. Знаех много добре, че това е последица от факта, че проявявах твърде голямо внимание към плътта и упорито продължавах да изпълнявам дълга си нехайно. Мислех, че с мен е свършено. Бяха прекратили изпълнението на дълга ми, точно когато Божието дело беше към своя край. Не ме ли отстраняваха? Тези няколко дни бяха изпитание и аз не можех да се храня, нито да спя нормално. В разгара на мъката си коленичих и се помолих горещо на Бог: „О, Боже, знам, че това, което съм направила, Те кара да ме презираш и мразиш, но аз искам да се покая. Моля Те, просвети ме и ме напътствай, за да придобия по-добро разбиране за себе си“. След като се помолих, прочетох един откъс от Божието слово: „Има някои хора, които изобщо не желаят да страдат в изпълнението на своя дълг, но винаги се оплакват, когато се сблъскат с проблем и отказват да заплатят цена. Какъв вид отношение е това? Това е нехайно отношение. Ако изпълняваш дълга си нехайно и подхождаш към него с непочтително отношение, какъв ще бъде резултатът? Ще изпълняваш дълга си зле, макар че си способен да го изпълняваш добре — изпълнението ти няма да бъде на ниво и Бог ще бъде много недоволен от отношението, което имаш към своя дълг. Ако можеше да се молиш на Бог, да търсиш истината и да влагаш цялото си сърце и ум в нея, ако можеше да сътрудничиш по този начин, тогава Бог щеше да подготви всичко за теб предварително, така че когато се справяш с нещата, всичко щеше да си дойде на мястото си и да получиш добри резултати. Нямаше да е необходимо да влагаш огромно количество енергия. Когато си направил всичко възможно, за да сътрудничиш, Бог щеше вече да е уредил всичко за теб. Ако си хлъзгав и се скатаваш, ако не изпълняваш правилно дълга си и винаги вървиш по грешния път, тогава Бог няма да действа върху теб. Ти ще изгубиш тази възможност и Бог ще каже: „Ти не ставаш, не мога да те използвам. Стой настрани. Харесва ти да си хитър и да се скатаваш, нали? Харесва ти да мързелуваш и да живееш спокойно, нали? Е, тогава живей спокойно завинаги“. Бог ще даде тази благодат и възможност на някой друг. Какво ще кажете: това загуба ли е или е придобивка? (Загуба е.) Това е огромна загуба!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Бог няма високи изисквания към хората; Той просто иска от тях да изпълняват дълга си с цялото си сърце по най-добрия възможен начин. Стига да изпълняват дълга си по най-добрия възможен начин, те ще бъдат одобрени от Бог. Що се отнася до хората, които винаги изпълняват дълга си механично — хората, които са хитри и опортюнисти, и се стремят към безделие и удобство, вместо да правят това, което трябва и могат да правят — такива хора са отритнати от Бог и няма да бъдат спасени от Него. Като се замислих над Божиите слова и като погледнах назад към моите действия, не бях ли аз точно от този тип хора, които Бог отритва? За мен беше чест църквата да ми възложи да напоявам новоповярвалите. Колко значимо беше да мога да изпълнявам такова важен дълг в този критичен момент, когато евангелието на Божието царство се разпространяваше! Но аз не го оценявах, бях нехайна в изпълнението на дълга си и постоянно жадувах за комфорт. С малко усилия и саможертва можех да свърша добра работа по поенето на новоповярвалите, но не исках да търпя още малко трудности. Макар добре да осъзнавах, че новоповярвалите ще имат ограничено разбиране, ако четат Божието слово сами, все пак не исках да водя общение с тях. В резултат на това някои новоповярвали не искаха да посещават събрания, защото религиозните им представи не бяха разрешени, а някои бяха подведени и смутени от пастори и старейшини, което доведе до отпадането им от вярата. Едва сега, когато фактите бяха разобличени, аз признах, че изобщо не изпълнявах дълга си, а по-скоро прекъсвах и смущавах работата на църквата. В онзи момент изобщо не се разпознавах. Вместо това бягах от отговорност и обвинявах за проблемите самите новоповярвали. Колко безотговорна бях! Как това да не накара Бог да ме презре и намрази? Осъзнах, че църквата ми беше възложила толкова важна работа с надеждата, че ще мога да изпълнявам отговорностите си и да напоявам правилно новоповярвалите, така че те да могат възможно най-бързо да поставят здрава основа на истинския път и да приемат Божието спасение. Но аз бях мързелива, уклончива и само гледах при първа възможност да се скрия, да се наслаждавам на охолен живот и да правя колкото се може по-малко. Ни най-малко не проявявах внимание към Божието намерение и дори не можех да изпълнявам дълга си. Как можех да бъда толкова напълно лишена от съвест или разум? Дори кучетата знаят как да бъдат верни на господаря си и да бдят над дома, докато аз се радвах на изобилния Божи ресурс и въпреки това не можех да изпълня дори собствения си дълг. Достойна ли бях изобщо да се наричам човек? Божият нрав е праведен и ненакърним. Вината за това, че ме освободиха и спряха изпълнението на дълга ми, беше само моя. Бях пропиляла възможността да изпълнявам дълга си и да придобия истината.

По-късно прочетох друг откъс от словото на Всемогъщия Бог, в който се казва: „За да се постигне разбиране на природата, в допълнение към разкриването на нещата, които хората харесват в природата си, трябва да се разкрият и няколко от най-важните аспекти, отнасящи се до тяхната природа. Например гледните точки на хората за нещата, методите и целите на хората в живота, житейските ценности на хората и възгледите им за живота, както и възгледите и идеите за всички неща, свързани с истината. Всички тези неща са дълбоко в душите на хората и имат пряка връзка с промяната на нрава. Какъв тогава е поквареният възглед на човечеството за живота? Може да се каже така: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Всички хора живеят само за себе си; честно казано, те живеят за плътта. Те живеят само за да слагат храна в устата си. С какво такова съществуване се различава от това на животните? Няма никаква стойност да живееш така, да не говорим за смисъл. Възгледите за живота са свързани с това на какво разчиташ, за да живееш в света, за какво живееш и как живееш — и всичко това са неща, свързани със същината на човешката природа. Като анализираш човешката природа, ще видиш, че всички хора се противопоставят на Бог. Всички са дяволи и няма истински добър човек. Само чрез анализиране на човешката природа можеш наистина да познаеш покварата и същината на човека и да разбереш към какво всъщност принадлежат хората, какво наистина им липсва, с какво трябва да бъдат въоръжени и как трябва да изживеят човешко подобие. Истинският анализ на нечия природа не е лесна работа и не може да се осъществи, без да изживеете Божиите слова или без да имате истински преживявания“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво трябва да знаем за промяната на нечий нрав). Четенето на Божиите слова ме накара да осъзная, че сатанинските философии и закони като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Пий днешното вино днес, а се тревожи за утрешния ден утре“ и „Живей живота си на автопилот“ ме бяха отровили твърде дълбоко. Животът според тези правила ме беше направил изключително егоистична, достойна за презрение, коварна и измамна. Каквото и да правех, аз проявявах внимание само към собствените си физически интереси, жадувах за комфорт, презирах труда и не носех никакво чувство за бреме или отговорност при изпълнението на дълга си. Живеех ден за ден, без цел и посока, животът ми беше лишен всякаква стойност или смисъл. Като се замисля, преди да повярвам в Бог, проявявах голямо внимание към плътта и жадувах за удобства. Каквото и да вършех, винаги го вършех нехайно, когато беше възможно, правех всичко необходимо, за да задоволя собствените си плътски интереси, и живеех достоен за презрение и жалък живот. Дори след като започнах да вярвам в Бог, продължавах да живея според тези погрешни възгледи. Всеки път, когато бях претоварена със задължения, изискващи от мен да страдам и да плащам цена, се страхувах от физическо натоварване и постоянно се стремях да прехвърлям тежката и умствено натоварваща работа върху други хора. Не исках да се тревожа или да се безпокоя повече от необходимото. Тъй като изпълнявах небрежно дълга си, проблемите на новоповярвалите не се решаваха своевременно, поради което някои от тях не желаеха да се събират, а това от своя страна смущаваше и затрудняваше работата по поенето. Осъзнах, че живея според сатанински философии и закони, напълно лишена от съвест или разум. Бях егоистична и достойна за презрение и ме беше грижа единствено за себе си. Дори не се замислях дали трудностите на новоповярвалите могат да бъдат разрешени, нито дали не търпяха загуби при навлизането си в живота. Живеех в състояние на наслада от комфорта, като се опълчвах и противопоставях на Бог, без дори да го осъзнавам. Колко опасно беше това! Тогава прочетох този откъс от Божието слово: „Бог не дава на хората товар, който е твърде тежък, за да го носят. Ако можеш да носиш сто килограма, Бог със сигурност няма да ти даде товар, по-тежък от сто килограма. Той няма да ти оказва натиск. Така действа Бог с всички. И няма да бъдеш възпиран от нищо — нито от някой човек, нито от някоя мисъл и възглед. Ти си свободен“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (15)). Бог дава на хората замо такова натоварване, каквото могат да понесат и да постигнат със съвсем малко усилия. Понякога може да има повече новоповярвали, които трябва да бъдат напоени, отколкото обикновено, със съответно повече проблеми и трудности, които изискват повече време и енергия за търсене на истината и общение за тяхното разрешаване, но с малко повече усилия и саможертва мога да се справя. Това изобщо няма да ме накара да се срина или да се разболея от изтощение. По време на събранията братята и сестрите често водят общение относно факта, че изпълнението на дълга ни е добра възможност да разберем истината. При изпълнението на дълга си се сблъскваме с различни проблеми и трудности, но като търсим истината, можем да извлечем поуки от тях и постепенно да разберем някои истини и да навлезем в истината реалност. Но аз винаги бях чувствала, че да изпълнявам дълга си по този начин е твърде уморително, и дори се притеснявах, че може да се разболея от изтощение. И всичко това, защото толкова много жадувах за комфорт и нямах желание да страдам. Затова се оплаквах и мърморех, когато изпълнявах дълга си, пренебрегвах работата си, и дори не успях да изпълня собствените си отговорности. Накрая осъзнах, че да живея според сатанинските философии би било единствено пропиляване на живота ми, и в крайна сметка само ще ми навреди и ще ме погуби. Това осъзнаване ме накара да почувствам известен страх, затова се помолих на Бог: „О, Боже, благодаря Ти за Твоето просветление и напътствие, които ме накараха да разбера себе си малко по-добре и ясно да видя вредата и последствията от живота според сатанинските философии. Също така разбрах, че Твоят праведен нрав не може да бъде накърняван. О, Боже, искам да се покая. Отсега нататък ще изпълнявам дълга си здраво стъпила на земята. Повече няма да бъда нехайна в дълга си и да Те наранявам“.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово, който ме развълнува дълбоко. Божиите слова гласят: „Всички Божии слова и фрази се запечатват в сърцето му като издълбани в каменна плоча думи. Без да обръща внимание на промените във външния свят, на подигравките на околните, на трудностите, които среща, той упорито изпълнява това, което Бог му е поверил, като никога не се отчайва и не помисля да се откаже. Божиите слова са се запечатали в сърцето на Ной и са станали негово ежедневие. Ной подготвя всеки един от материалите, необходими за построяването на ковчега, и с всеки внимателен удар на неговия чук и длето ковчегът постепенно приема формата и характеристиките, възложени от Бог. В дъжд и вятър, независимо от подигравките или злословията на хората, животът на Ной продължава по този начин година след година. Бог тайно наблюдава всяко действие на Ной, без да му каже нито дума, а сърцето Му е затрогнато от него. Ной обаче нито знае, нито усеща това. От началото до края той просто строи ковчега и събира всички видове живи същества с непоколебима преданост към Божиите слова. В сърцето на Ной няма по-висша заръка, която да следва и да изпълнява: Божиите слова са неговата житейска посока и цел. Така че независимо какво му казва Бог, независимо какво иска от него, какво му заповядва да направи, Ной го приема напълно и го взема присърце, счита го за най-важното нещо в живота си и се отнася към него по този начин. Той не само че не го забравя, не само че го пази в сърцето си, но го осъществява в ежедневието си, като използва живота си, за да приеме и изпълни Божието поръчение. И така, дъска по дъска, ковчегът е построен. Всяка стъпка на Ной, всеки негов ден е посветен на Божиите слова и заповеди. Може да не изглежда, че Ной извършва съдбоносно начинание, но в Божиите очи всичко, което Ной върши, дори всяка стъпка, която прави, за да постигне нещо, всеки положен от ръката му труд — всичко това е ценно, заслужава да бъде отбелязано и е достойно за подражание от това човечество. Ной се придържа към това, което му е поверено от Бог. Той е непоколебим в убеждението си, че всяко слово, произнесено от Бог, е истина. Той няма никакво съмнение в това. В резултат на това ковчегът е завършен и в него може да живее всяко живо същество“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Втори екскурс: как Ной и Авраам се подчиниха на Божиите слова и Му се покориха (Първа част)). Отношението на Ной към Божието поръчение силно ме развълнува. Бог казал на Ной да построи ковчега, а той бил абсолютно послушен и покорен, като оставил всички плътски удоволствия, за да изпълни Божието поръчение. Въпреки че построяването на ковчега било трудно, Ной имал вяра в Бог и не се страхувал от страданията. Той упорствал при всички трудности и лишения, като накрая изпълнил Божието поръчение и получил Неговото одобрение. В сравнение с Ной осъзнах, че на мен ми липсва човешка природа, че не бях предана и покорна по отношение на дълга си, а бях мързелива и измамна. Единственото, което правех, беше да жадувам за удобствата на плътта, вместо да приемам дълга си като неотменна отговорност и да правя всичко възможно да го изпълнявам добре. Ако нещата продължаваха по този начин, плътта ми щеше да е спокойна, без страдания и умора, но нямаше да придобия истината. Без истината нямаше ли да бъда ходещ труп? Какъв е смисълът да живея по този начин? Когато осъзнах, че отношението ми към моя дълг беше толкова презрително и че нямаше как да изкупя загубите, които бях причинила на църковното дело, бях изпълнена с разкаяние и угризения. Тайно реших, че не мога повече да угаждам на плътта. Трябваше да последвам примера на Ной, да изпълнявам дълга си с цялото си сърце и да поема личната си отговорност да утеша Божието сърце, каквито и трудности да срещах.

Един месец по-късно водачът реши да възобновя поенето на новоповярвалите. Бях благодарна и реших, че този път непременно ще изпълнявам добре дълга си и ще спра да върша нещата въз основа на покварен нрав. Тъй като се тревожех, че ще се върна към старите си похвати, често се молех на Бог да ме напътства и проучва внимателно и често си напомнях, че трябва да се отнасям съвестно към дълга си. След това всеки път, когато провеждах събрания с новоповярвали, търпеливо водех общение с тях въз основа на техните проблеми и трудности, като им помагах да разберат истината и да разрешат религиозните си представи. В редките случаи, когато многократното общение не постигаше резултати, обмислях какво мога да кажа, за да ги накарам да разберат. Постепенно работата ми започна да дава резултати, което ме накара да се почувствам много стабилна и спокойна.

Това, че бях освободена, ми позволи да разбера по-добре собствената си сатанинска природа и промени отношението ми към изпълнението на дълга ми. Видях ясно, че последиците от нехайното отношение към дълга и от това да не се стремиш към истината, са гибел и унищожение и почувствах известен страх от Него в сърцето си. Всичко това се дължеше на Божието просветление и напътствие. Благодаря на Бог!