Преди няколко години църковните водачи ми възложиха да правя видеоклипове. Те също така казаха, че в момента имало недостиг на хора, които правят видеоклипове, така че щели ми възложат основната отговорност за тази работа. Когато чух това, се зарадвах много и си помислих: „Изглежда, че водачите имат доста високо мнение за мен. Ако се справя добре с тази работа по видеото, братята и сестрите със сигурност също ще имат добро мнение за мен“. Така че се съгласих с готовност. След известно време, тъй като направих доста видеоклипове, всички братя и сестри ме гледаха с възхищение. Често бях много щастлив, че можех да изпълнявам този дълг, и се чувствах така, сякаш съм рядък талант в църквата. Макар че бях доста зает, трябваше да стоя много до късно всеки ден, а и самият дълг беше доста скучен, аз се чувствах щастлив и изобщо не бях уморен.

Малко по-късно водачите уредиха брат Закари да дойде да учи с мен техники за видеопродукция. Видях, че той има остър ум и се учи бързо, и също така чух брат Джонатан, който беше с нас на събранието, да казва, че Закари има добри заложби, което ме накара да се почувствам малко некомфортно, и си помислих: „Закари се учи толкова бързо. Ако ме надмине, няма ли да ме засенчи? Ако стане по-умел от мен и всички го хвалят, как ще се отрази това на моята позиция? Ще трябва да запазя някои от моите трикове за себе си, не мога да го науча на всичко, което знам; иначе „Щом ученикът научи всичко, което знае учителят, учителят ще загуби своето препитание“. За да не се учи прекалено бързо Закари, в началото само му показвах как правя видеоклиповете, но се въздържах да му разкажа за подробностите и основните елементи на процеса. Няколко дни по-късно го накарах да изгледа няколко подходящи урока и след това сам да се мъчи с практиката. Казах му, че така съм се научил аз и че ще може да прави видеоклипове само ако се упражнява добре. Той последва инструкциите ми и по цели дни се опитваше да практикува сам. Всъщност аз изобщо нямах намерение да го уча как да прави видеоклипове. Дори си мислех: „Няма да те уча на никакви техники, можеш просто сам да гледаш някои уроци. Ако не си в състояние да научиш нищо и в крайна сметка нищо не успееш да направиш, тогава водачите, разбира се, ще те отпратят“.

Измина известно време, а Закари все още не можеше да прави видеоклипове сам, защото напредваше много бавно и започна да се чувства доста негативно. Когато видях това, тайно се почувствах щастлив и си помислих: „Добре че не си в състояние да научиш нищо. Щом водачите видят това, ще ти възложат да изпълняваш някакъв друг дълг и така няма да се тревожа, че някой ще ме надмине“. Но после се замислих: „От няколко дни Закари е негативен. Ако не му помогна, дали ще каже, че не притежавам добра човешка природа и че ми липсва съчувствие?“. За да не си помисли, че умишлено му преча и не му преподавам никакви техники, отидох при него и се престорих, че го утешавам, като казах: „Братко, не се притеснявай, не бързай. Научаването на тези техники отнема известно време. Когато аз започнах, също трябваше да гледам много видеоклипове с уроци. Все още има много видеоклипове, които трябва да бъдат направени. С повече практика със сигурност ще можеш да правиш видеоклипове сам“. Външно изглеждаше, че се грижа за Закари, но зад гърба му говорех за всичките му малки недостатъци пред Джао Чън, което накара Джао Чън да развие антипатия към него и да започне да го изключва и изолира заедно с мен. Мислех си, че докато всички игнорираме Закари, той няма да издържи, ще помоли да напусне по собствено желание и такан няма да ми се налага да изпълнявам дълга си заедно него. Но той така и не каза, че иска да напусне и отношението ми към него ставаше все по-лошо. През повечето време дори не исках да му кажа абсолютно нищо. По-късно Джао Чън видя, че проблемите ми са доста сериозни, затова проведе общение с мен и ме помоли да си сътруднича хармонично с Лиу Жуей. Аз също усетих, че малко бях прекалил, и се почувствах малко виновен. Чувствах, че не би трябвало да се отнасям с него по този начин, но все още се страхувах, че ще ме надмине, ако усвои някои умения, затова все още нямах желание да го обучавам. По-късно, тъй като той все още не можеше да прави видеоклипове сам, водачите му възложиха да отиде да изпълнява друг дълг. След като Лиу Жуей си тръгна, не се почувствах толкова щастлив, колкото си мислех, че ще бъда. Вместо това се почувствах некомфортно по начин, който не можех да опиша. Не можех да усетя присъствието на Бог, сърцето ми беше изпълнено с мрак и имах чувството, че живея като замаян. Нямах добри идеи, докато правех видеоклипове, дори най-простите проблеми ме караха да се чувствам безпомощен, в резултат на което клиповете често трябваше да се преработват. Чувствах се задушен и измъчен и вече не бях толкова мотивиран да изпълнявам дълга си, както преди. По-късно потърсих и говорих открито за състоянието си с братята и сестрите. Те казаха, че отдавам прекалено голямо значение на репутацията и статуса, че имам надменен нрав и че не притежавам добра човешка природа. Беше ми доста неприятно да чуя това, но накрая започнах да се самоанализирам. Наистина бях прекалил с начина, по който се отнасях към Закари, а това не беше нещо, което човек, който вярва в Бог, би направил. Напълно ми липсваше човешка природа!

Тогава започнах да чета Божието слово, което разобличава този аспект от състоянията на хората. Един ден прочетох Божиите слова, които гласяха: „Някои хора все се опасяват, че другите са по-добри от тях или са над тях, че другите ще бъдат признати, а те ще бъдат пренебрегнати, и това ги кара да нападат и отхвърлят останалите. Нима това не е пример на завист към хората с талант? Нима това не е егоистично и достойно за презрение? Що за нрав е това? Това е злонамереност! Онези, които мислят само за собствените си интереси, които единствено задоволяват егоистичните си желания, без да мислят за другите и без да се съобразяват с интересите на Божия дом, имат лош нрав и не са обичани от Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). „Всеки един от вас се е издигнал до върха на множеството; вие сте се издигнали, за да бъдете предците на масите. Вие сте изключително своеволни и буйствате сред всички ларви, като търсите лесно място и се опитвате да погълнете ларвите, които са по-малки от вас. Вие сте злонамерени и зловещи в сърцата си, надминавайки дори призраците, които са потънали на дъното на морето. Вие живеете на дъното на торта, безпокоите ларвите от горе до долу, не им давате мира и ту се биете помежду си, ту се успокоявате. Вие не си знаете мястото, но въпреки това се борите един с друг в изпражненията. Какво можете да спечелите от такава борба? Ако наистина имахте в сърцата си страх от Мен, как бихте могли да се борите един с друг зад гърба Ми? Без значение колко високо е положението ти, не си ли все още вонящ малък червей в торта? Ще успееш ли да разпериш крила и да станеш гълъб в небето?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Когато падащите листа се върнат към корените си, ще съжаляваш за всичкото зло, което си сторил). Всяко едно от Божиите слова на съд прониза сърцето ми и особено, когато прочетох Божието слово, в което се казва: „завист към хората с талант“, „своеволни“ и „злонамерени и зловещи в сърцата си“, наистина се почувствах така, сякаш Бог беше пред мен и ме разобличаваше. Бях видял, че Закари има остър ум и че бързо се учи, и се притеснявах, че ще ме надмине и след това ще заеме мястото ми, след като усвои всички тези умения. За да защитя статуса си, не само отказвах да го обучавам, но и умишлено го задушавах, не му позволявах да учи и се опитах да въвлека Джао Чън, така че и той да го изключи и изолира, за да почувства, че дългът му е твърде труден и да поиска да напусне. Бях се отнасял към своя брат като към враг, за да защитя репутацията и статуса си. Когато видях как моето изключване кара моя брат да стане негативен до степен да не иска повече да учи, не само че не се самоанализирах, а и се почувствах щастлив. Дори се надявах, че той скоро ще напусне. Джао Чън ми посочи моя проблем, но тъй като бях толкова непримирим и отдавах голямо значение на собствения си статус, така и не се самоанализирах истински. В резултат на това Закари остана неспособен да прави видеоклипове сам и беше прехвърлен да изпълнява друг дълг. Наистина бях егоистичен, злонамерен и достоен за презрение!

По-късно прочетох Божието слово, в което се казва: „Антихристът изземва всичко от Божия дом и от собствеността на църквата и го третира като своя лична собственост, която трябва да е под негов контрол, и не позволява на никой друг да се намесва в това. Когато върши църковна работа, мисли единствено за собствените си интереси, за собствения си статус и за личната си гордост. Не позволява на никого да накърнява интересите му, камо ли да допусне някой със заложби или някой, който е способен да разкаже за своите свидетелства за преживяване, да застрашава репутацията и статуса му. […] Когато някой се отличи с дадена работа, или когато е способен да говори за истинско свидетелство за преживяване, а Божиите избраници получат от това ползи, духовно извисяване и подкрепа, и всички започнат въодушевено да го хвалят, в сърцето на антихриста се надигат завист и омраза и той се опитва да изолира и потисне този човек. В никакъв случай не допуска такива хора да поемат каквато и да е работа, за да не застрашат статуса му. […] Антихристът си мисли: „Няма как да се примиря с това. Искаш да играеш роля на моя територия и да се съревноваваш с мен. Това е невъзможно. Не си го и помисляй! По-образован си от мен, говориш по-ясно, по-популярен си, и се стремиш към истината по-усърдно от мен. Какво щях да правя, ако трябваше да си сътруднича с теб, а ти ми откраднеш успеха?“. Съобразява ли се с интересите на Божия дом? Не“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)). Божието слово разобличава това, че за да се сдобият със статус и да накарат другите да им се възхищават, антихристите използват всички средства, с които разполагат, за да потискат и изключват всеки, който може да застраши техния статус, и че те изобщо не проявяват внимание към работата на църквата. Видях, че моите действия са действия на антихрист и че изпълнявах дълга си единствено за да спечеля възхищението на другите. Страхувах се, че Закари ще ме надмине и ще заеме мястото ми, след като усвои някои умения, затова не го учех, а го съдех и изолирах зад гърба му. Гледах на тази църковна работа като на свое собствено начинание. Исках да правя каквото си поискам, да действам своеволно и да използвам всички средства, с които разполагам, за да нападам и изключвам всеки, който би могъл да представлява заплаха за моя статус. Изобщо не проявявах внимание към интересите на църквата. Желанието ми за статус наистина ме беше обзело и загубих всякакво чувство за разум! Сега е решаващо време за разпространяване на евангелието на Царството. Трябва да правим повече видеоклипове, за да свидетелстваме за Божието явяване и Неговото дело. Ако бях научил Закари на всичко, което знаех, той щеше да може да изведе талантите си на преден план, и ако бяхме успели да работим хармонично заедно, скоростта, с която правехме видеоклипове, щеше да се увеличи и щяхме да допринесем със скромните си усилия за разпространението на евангелието на царството, и по този начин да изпълним отговорностите и дълга си. Но аз си мислех единствено за това как друг партньор би представлявал заплаха за моя статус. Беше ме грижа само за собствената ми репутация и статус. Изобщо не проявявах внимание към Божието намерение или към това какъв ще е ефектът върху работата на църквата, нито пък проявих внимание към чувствата на моя брат. Предпочитах да отлагам изпълнението на дълга си, вместо да позволя да бъде засегнат статусът ми. Наистина бях егоистичен и лишен от човешка природа! Бях готов да направя всичко необходимо в името на репутацията и статуса си, дори с цената на това да пожертвам интересите на църквата. Вървях по пътя на антихриста!

Един ден, по време на духовната си практика, прочетох още от Божието слово: „Бог не мрази нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав. Това е грешен път, който е породен от покварата на Сатана, и Бог го заклейми; той е именно това, което Бог съди и пречиства. Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. А дали всичко това по природа не е враждебно към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота и накрая ги превръща в приемливи сътворени същества, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен и ще се окажеш без изход“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Докато четях строгите Божии слова, разбрах, че Божият праведен нрав не търпи оскърбление, и когато се замислих за това, което бях направил, ме обзе страх. Стремежът ми към статус беше ненавистен и омразен на Бог и беше път, водещ към сигурна смърт! Без шанса да практикувам правене на видеоклипове, който църквата ми даде, и без Божието напътствие как щях да усвоя всички тези умения? Църквата ми беше уредила да преподавам на Закари и аз трябваше да го науча на всичко, което знам, и да си сътруднича с него, за да изпълнявам дълга си добре. Само това щеше да съответства на Божието намерение. Бог се бе надявал, че ще успея да се стремя към истината, докато изпълнявам дълга си, че ще да мога да се отърва от покварения си нрав и че ще съумея да изпълня дълга, който трябваше да изпълня, за да удовлетворя Бог. Само това беше правилният път и това, към което трябваше да се стремя във вярата си в Бог. Но аз не се стремях към истината във вярата си. Вместо това аз разчитах на сатанински отрови като „Може да има само един алфа мъжкар“ и „Щом ученикът научи всичко, което знае учителят, учителят ще загуби своето препитание“, за да живея живота си. Гледах на уменията, които имах, като на своя частна собственост и не желаех да ги преподавам на други братя и сестри от страх, че те ще ме надминат и че в резултат на това ще загубя статуса си и възхищението на другите. Изключвах и задушавах другите, за да стабилизирам статуса си. Наистина нямах съвест и разум! Поислих си за всички антихристи, които бяха изключени от църквата. Всички те искаха еднолична власт в църквата и за да защитят своя статус, бяха готови да нападат и изключват всеки, който според тях представляваше заплаха за техния статус. Независимо колко вредяха на другите, или колко силно беше смутена и ощетена работата на църквата, тях ни най-малко не ги беше грижа. В крайна сметка, заради всички злини, които извършиха, те бяха отстранени от Бог. Видях, че нравът, който разкриваха моите действия, не се различаваше по нищо от този на един антихрист — той беше егоистичен и злонамерен, а също омразен и ненавистен за Бог. Тази мисъл ме накара доста да се изплаша и открих, че съм изпълнен с вина и угризения. Паднах пред Бог и се помолих: „О, Боже, аз сгреших. Бях заслепен от статуса си, загубих всякакъв разум и навредих на своя брат. Боже, не трябваше да правя това и съм готов да се покая. Ако направя това отново, моля Те, дисциплинирай ме“.

По-късно водачите уредиха още двама братя да дойдат и да ми сътрудничат. Те ме помолиха да ги науча и казаха, че така работата по видеоклиповете ще напредне по-бързо и че това ще ми помогне, като ми позволи да споделя част от натоварването. Като чух това, си помислих: „Значи организират двама души да дойдат и да учат едновременно; ако ги науча на всичко, което знам, дали ще ме надминат скоро?“. Бях малко притеснен и нямах желание, но за да запазя имиджа си, нямах друг избор, освен да се съглася да обучавам двамата братя. На практика обаче, докато ги обучавах, все още не желаех да споделя ключовите моменти и основните неща, които бях успял да овладея. Все исках да задържа нещата и да ги науча само на основни техники. Но когато се замислих какво правя по този начин, се почувствах много неспокоен. Помислих, че това, което правя, е егоистично, достойно за презрение и лишено от човешка природа. По-късно четох Божието слово: „За невярващите е характерен определен покварен нрав. Когато учат другите на професионални знания или умения, те си мислят: „Щом ученикът научи всичко, което знае учителят, учителят ще загуби своето препитание. Ако науча другите на всичко, което знам, тогава никой повече няма да ме уважава или да ми се възхищава, а аз ще загубя целия си статус като учител. Така не става. Не мога да ги науча на всичко, което знам, трябва да премълча нещо. Ще им предам само осемдесет процента от това, което знам, и ще задържа останалото за себе си. Това е единственият начин да покажа, че уменията ми превъзхождат тези на другите“. Що за нрав е това? Това е лукавост. Когато учите другите, когато им помагате или споделяте с тях нещо, което сте научили, каква е нагласата, с която трябва да подходите? (Трябва да не пестя усилия и да не прикривам нищо.) Как не прикриваш нищо? Ако кажеш: „Не прикривам нищо от това, което съм научил, и нямам проблем да го споделя с всички вас. И без това заложбите ми са по-високи от вашите и все още мога да вниквам в по-възвишени неща“ — това пак си е прикриване, а също и доста пресметливо. Или ако кажеш: „Ще ви предам най-основното от това, което съм научил, не е кой знае какво. Пак ще остана с по-висши знания, и дори да усвоите всичко, пак няма да сте толкова напреднали, колкото съм аз“ — това пак е премълчаване. Ако човек е твърде егоистичен, той ще остане без Божията благословия. Хората трябва да се научат да се съобразяват с Божиите намерения. Трябва да дадеш най-важното, най-същественото от това, което си разбрал, като принос към Божия дом, за да може Божиите избраници да го научат и овладеят — това е единственият начин да получиш Божията благословия и Той да те дари още повече. Както се казва: „По-блажено е да дава човек, отколкото да получава“. Посвети всички свои таланти и дарби на Бог, покажи ги, когато изпълняваш дълга си, за да може всеки да се възползва от тях и да постигне резултати при изпълнението на дълга си. Ако отдадеш напълно всички свои таланти и дарби, те ще са от полза за всички, които изпълняват този дълг, а и за работата на църквата. Недей да казваш на всички само няколко простички неща и да си мислиш, че си се справил доста добре или че нищо не си скрил — не, това не е достатъчно. Така предаваш на хората само определени теории или познания, които могат да разберат буквално, но същината, това, което е най-важно, остава неразбираемо за начинаещите. Така даваш само едно обобщение, без да навлизаш в подробности или да уточняваш, като през цялото време си мислиш: „Е, все пак съм ти предал нещо и не съм прикрил умишлено нищо. Ако не разбираш, то е защото си с твърде лоши заложби, не обвинявай мен. Сега просто остава да видим как ще те води Бог“. Подобни размисли съдържат лукавост, нали? Не е ли това егоистично и достойно за презрение? Защо не можеш да научиш хората на всичко, което таиш в сърцето си, на всичко, в което си вникнал? Защо вместо това прикриваш знания? Това показва проблем с намеренията и нрава ти. Когато повечето хора за пръв път се запознават с конкретен аспект на дадено професионално познание, те могат да разберат само буквалния му смисъл. Необходима е известна практика, за да може човек да усвои същината и тънкостите му. Ако вече си овладял тези тънкости, трябва открито да ги кажеш на другите. Не ги карай да губят време, като ги търсят пипнешком, не ги прекарвай през обиколни пътеки. Това е твоя отговорност и това, което трябва да направиш. Когато предаваш на другите същината и това, което считаш за най-важно, само тогава не прикриваш нищо и не проявяваш егоизъм. Ако не можете да промените егоистичните и презрени страни на покварения си нрав, когато учите другите на умения, когато разговаряте с тях за своята професия или споделяте за навлизането си в живота, тогава не изпълнявате добре дълга си. В този случай, не сте хора, които притежават човешка природа, съвест или разум, или които практикуват истината. За да промениш покварения си нрав и да достигнеш до момента, в който си освободен от егоистични мотиви и се съобразяваш само с Божиите намерения, трябва да търсиш истината. Така ще придобиеш истината реалност. Твърде изтощително е, ако хората не се стремят към истината и живеят със сатанински нрав като невярващите. Сред невярващите цари остра конкуренция. Това да овладееш същността на дадено умение или професия не е проста работа. Щом някой друг я открие и овладее, това излага препитанието ти на риск. За да защитят това свое препитание, хората са принудени да постъпват така — да са предпазливи по всяко едно време. Това, което са овладели, е най-ценната им валута, тяхното препитание, техният капитал, тяхната жизнена сила и не бива да допускат никой друг да вникне в него. Ала ти вярваш в Бог. И ако мислиш и действаш по този начин в Божия дом, няма какво да те отличава от невярващите. Ако изобщо не приемаш истината и продължаваш да живееш според сатанински философии, тогава не си човек, който истински вярва в Бог. Ако винаги си пропит от егоистични мотиви и проявяваш дребнавост при изпълнението на дълга си, няма да получиш Божията благословия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божието слово, осъзнах, че сатанинската философия „Щом ученикът научи всичко, което знае учителят, учителят ще загуби своето препитание“, е правило, по което живеят невярващите, и че това е егоистично и достойно за презрение поведение. Когато братята и сестрите изпълняват заедно даден дълг, те разчитат на това, че силните страни на другите ще компенсират собствените им слабости, и си сътрудничат, за да изпълняват дълга си добре. Като човек, който вярва в Бог, аз трябва да се държа и да действам в съответствие с Божието слово. Не можех да разчитам на покварения си нрав, за да правя каквото си искам. Трябваше да позволя на братята и сестрите да учат подобаващо, да ги науча на ключовите и основните неща за създаване на видеоклипове и да не премълчавам нищо. Трябваше да ги предпазя от лутане в обучението им, за да могат по-скоро да започнат да се занимават с видеопродукция. Това бяха отговорностите и задълженията, които трябваше да изпълнявам. Това беше Божието намерение. Като осъзнах тези неща, когато дойде време отново да преподавам на братята, аз ги научих на всички ключови и основни неща, които бях успял да овладея. След известно време те започнаха да постигат известен напредък във видеопродукцията. Тъй като имаше още двама души, които да помагат, ефективността при изпълнението на нашия дълг също се увеличи. Освен това в процеса на обучаване на братята моите собствени умения бяха затвърдени и укрепени. Научих, че само благодарение на това, че се избавих от собствените си егоистични и достойни за презрение намерения, че практикувах истината, че мислех как да изпълнявам добре дълга си и че проявявах внимание към това да практикувам по начин, който би бил от полза за работата на църквата, и да действам по начин, който би помогнал на братята и сестрите ми, почувствах спокойствие и мир.

Като погледна назад, осъзнавам, че съм живял според сатанински отрови и че съм бил егоистичен и злонамерен. Действията и поведението ми не бяха от полза за братята и сестрите ми, нито за работата на църквата, а по-скоро бяха смущаващи и разрушителни и наистина нараняваха Божието сърце. Именно Божието слово ми позволи да придобия известно разбиране за това колко злонамерен и егоистичен съм бил и да разбера какво е нормална човешка природа, към какво трябва да се стремят хората, които вярват в Бог, как трябва да се държат, и в същото време ми даде някакво истинско разбиране за Божия праведен нрав. Докато бях непримирим и непокорен и живеех в покварения си нрав, Бог криеше лицето Си от мен, но когато се покаях и изповядах пред Бог и практикувах в съответствие с Неговото слово, Той отново започна да работи върху мен и използва словото Си, за да ме просвети и освети, така че да позная себе си. Осъзнах колко реално и практично е Божието спасение!