През 2016 г. изпълнявах дълг като дякон по поенето в църквата. По това време църковната водачка беше потискана и измъчвана от един антихрист и живееше в негативност. Тя изгуби делото на Светия Дух и бе освободена. Висшестоящата водачка ми даде указания с думите, че антихристът в църквата не бил напълно разкрит и че братята и сестрите все още нямали проницателност, затова и се надявала, че мога да работя със сестра Ян Юе и да поема църковната работа. По-късно, заради недоброто ми здраве и това, че нямах силите и енергията, църквата реши да преназначи дълга ми. Но преди да стане преназначаването, в църквата се случи нещо. Тогава висшестоящата водачка ми бе насрочила среща с още няколко други сестри. Както винаги пристигнах в дома на домакина навреме, но за моя изненада чаках дълго време и никой не дойде. Затова отидох до дома на Ян Юе, за да я потърся. Чуках ли, чуках на вратата, но никой не отвори. Притесних се да не би да е арестувана. Неочаквано, два дни по-късно Чън Хуей ми каза, че в онзи ден Ян Юе и двама висшестоящи водачи са били арестувани от полицията, а полицията е претърсила основно цялата ѝ къща. Като чух тази ужасна новина, знаех, че сме изправени пред изпитание и облагородяване от Бог, но все пак бях много притеснена. Мислех си как в онзи ден бях отишла до дома на Ян Юе и бях почукала на вратата. За щастие имах Божията закрила и не се натъкнах на полицията, иначе нямаше да мога да се измъкна от лапите им. Бях на косъм!

По-късно чух хората в града да говорят за този арест и така разбрах, че е национална операция. В нашия град бяха мобилизирани много въоръжени полицаи, които претърсваха целия град и като обезумели арестуваха Божиите избраници. На всяка улица и алея имаше плакати, а по стените — всякаква негативна пропаганда. В целия град имаше усещане за паника. Мислех си как много братя и сестри, които изпълняваха дълг, бяха арестувани, всички свързани домакинства можеха да бъдат нападнати и църковните вещи по всяко време можеха да бъдат иззети от големия червен змей, така че трябваше да бъдат преместени на безопасно място, но полицията все още претърсваше и наблюдаваше. Какво можех да сторя? Притеснявах се. Щом се прибрах, дъщеря ми посочи телефона си и каза: „Мамо, внимавай и не излизай за няколко дни. Един мой клиент от органите за сигурност ми изпрати клип, в който говорят, че вече са арестували повече от 70 вярващи и че още се извършват издирвания“. Като чух това, още повече се изплаших и наистина бях на ръба. Мислех си за това как с Ян Юе винаги работехме заедно. Често ходех и у тях, а сега тя беше арестувана. Щеше ли да ме открие полицията чрез наблюдение? Ако вече бяха научили за мен, нямаше ли да вляза в клетката на лъва, ако се върнех към дълга си? Вече имах професионално заболяване от работата ми и бях много крехка. Ако наистина ме арестуваха, колко побоя можех да понеса? Ако полицията се опиташе да изкопчи признание от мен чрез изтезания и ме пребиеше до смърт, нямаше ли да загубя шанса си за спасение? Мислите ми постоянно се връщаха към сцените с измъчвани братя и сестри от видеоклиповете, които бях гледала преди, и колкото повече мислех, толкова по-неспокойна ставах. Обливах се в студена пот, бях като парализирана и обезсилена, неспособна да се успокоя. Реших, че трябва веднага да избягам от опасността, да се укрия и да се махна оттам. Но после се сетих за многото работа по отстраняване на последствията, която трябваше да се свърши в църквата след арестите, и че тъй като Ян Юе бе арестувана, аз трябваше да поема църковната работа. Трябваше да кажа на онези братя и сестри в опасност да се скрият и веднага да преместя книгите с Божиите слова. Това беше огромна отговорност. Ако не се справех добре с тази задача, това щеше още повече да навреди на делото на Божия дом. Щях да се справя, ако загубех личните си вещи, но вземеха ли книгите с Божиите слова, това би причинило такива загуби за живота на Божиите избраници, каквито не се измерват с пари. Ако се скриех в такъв критичен момент, можех ли да продължа да се наричам вярваща? Наистина нямаше да имам човешка природа. Къде щеше да е чувството ми за отговорност? Не можех обаче да се справя добре с тези задачи сама. Възможно беше полицията вече да ме наблюдава. Ако наистина ме арестуваха, нямаше ли да останат дори още по-малко хора, които да поемат църковната работа? Тогава внезапно се сетих, че две сестри — Чън Хуей и Джан Мин — бяха усърдни в стремежа към истината и можеха да поемат отговорност и че на тях следва да възложа да се справят с последиците, а аз можех да работя зад кулисите. Те знаеха, че не съм в добро здраве, та вероятно щяха да проявят разбиране. Така църковното дело не би било забавено, а аз щях да остана извън опасност. Тогава ми хрумна нещо, което висшестоящата водачка ми бе казала. Тя ми беше казала да поема църковното дело с Ян Юе. Знаех, че Ян Юе е арестувана, затова трябваше да поема тази отговорност, но се страхувах от опасността. Исках да избягам и да се скрия в този кризисен момент, за да се защитя. Дори исках да натреса тази опасност и трудност на други сестри. Колко егоистична бях. Изоставях дълга си, значи вършех зло! Внезапно се сетих за един откъс от Божиите слова: „Как трябва да се отнасяш към Божиите поръчения е изключително важно. Това е много сериозен въпрос. Ако не можеш да изпълниш това, което Бог ти е поверил, тогава не заслужаваш да живееш в Неговото присъствие и трябва да приемеш наказанието си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). Божиите слова моментално ме накараха да осъзная. Изпитах вина и съжаление за тези си мисли. Как можех да стоварвам своето поръчение за църквата върху другите? Бях приела толкова подхранване от Божиите истини, затова трябваше да размишлявам над това как да върша дълга си добре, за да се отплатя на Бог. Докато църквата беше в опасност, трябваше да пазя братята и сестрите и да защитавам интересите на Божия дом. Аз бях надзорничката, но в този критичен момент исках да се сниша и да се скрия, и да пробутам риска на другите. Ако заради егоизма ми и опита ми да се предпазя, големият червен змей заграбеше книгите с Божиите слова и имуществото на Божия дом, това би било непоправимо прегрешение! Дори и да бъдех в безопасност за известно време, в Божиите очи аз щях да бъда страхливка, която води срамно съществуване, предателка, която бяга от битка. Щях ли тогава да заслужавам да живея пред Бог? Ако изоставех дълга си, нямаше ли по този начин да Го предам? Тогава какъв смисъл би имал животът ми? От тази мисъл се разстроих и почувствах вина. Толкова задължена към Бог се чувствах и се ненавиждах, че съм толкова достойна за презрение и безсрамна. Винаги бях живяла за себе си, но поне този път трябваше да практикувам истината и да живея за Бог. Знаех, че пред каквото и да се изправех, най-голямата мъдрост би била да се моля и да разчитам на Бог. Затова се помолих на Бог: „О, Боже! Не знам дали полицията вече ме е набелязала. Чувствам се слаба и ме е страх, но дали ще ме арестуват, или не, е в Твоите ръце. Не искам да водя позорно съществуване или да предавам съвестта си и да се бунтувам срещу Теб. В момента има много работа по последиците, която трябва да се свърши за църквата навреме. Трябва да изпълня своите отговорности. Боже, моля Те, защити сърцето ми и ми дай решимостта да понеса трудностите. Ако наистина бъда арестувана и пребита до смърт, значи Ти си го позволил. Готова съм да се покоря на Твоите устройвания и подредби и никога няма да продам интересите на Божия дом“. След като се помолих, прочетох от Божиите слова. Бог казва: „Не трябва да се боиш от това или онова; независимо пред колко трудности и опасности се изправяш, трябва да можеш да останеш непоколебим пред Мен, незадържан от никакви спънки, така че волята Ми да бъде изпълнена безпрепятствено. Това е твой дълг […]. Трябва да изтърпиш всичко; за Мен трябва да си готов да се отречеш от всичко и да Ме следваш с цялата си мощ, да си готов да платиш всякаква цена. Сега е времето, в което да те изпитам: ще Ми принесеш ли своята преданост? Можеш ли да Ме следваш предано до края на пътя? Не се бой! С Мен като твоя подкрепа кой би могъл да препречи този път? Помни това! Помни го! Всичко съдържа Моите добри намерения и е под Моята внимателна проверка. Всяка твоя дума и дело ли следва Моето слово? Когато огнените изпитания те застигнат, ще коленичиш ли и ще извикаш ли? Или ще се свиеш от страх, без да можеш да продължиш напред?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Когато видях Божиите слова: „Помни това! Помни го!“, наистина се трогнах. Беше все едно родители да казват на детето си: „Не се страхувай, аз съм тук“. Внезапно усетих вяра, сила и подкрепа. Можех да усетя, че Бог не иска винаги да живея в постоянна тревожност и страх. Не трябва да се страхувам, че няма да изпълнявам дълга си добре или че мога да бъда арестувана от големия червен змей, и особено не трябва да забравям, че Бог винаги е с нас. Колкото и коварен и зъл да е големият червен змей, той не може да спре това, което Бог иска да постигне. Дори и полицията ежедневно да следи вярващите, тя не може да провали църковната работа, защото всичко е под върховенството и устройването на Бог. Трябва да имам вяра, да се отдам на Бог и да завърша работата по последиците, колкото е възможно по-скоро. С тази ужасна ситуация Бог тестваше моята вяра и проверяваше действителния ми духовен ръст, за да види дали бих рискувала живота си, за да изпълня предано дълга си, да защитавам братята и сестрите си и да предпазвам църковната работа. При тази мисъл в ума ми имаше само едно: каквото и да става, трябваше да помисля как да преодолея трудностите пред себе си, да намаля до минимум загубите ни и да изпълня дълга си добре, в противен случай нямаше да намеря мир. Когато бях готова да се покоря и да премина през тази ситуация, за моя изненада Чън Хуей и Джан Мин неочаквано се появиха заедно в дома на домакина ми, за да обсъдим как да се справим с последиците. Като ги видях, изпитах и силно щастие, и срам. Като се има предвид как исках да им натреса опасност, усетих колко егоистична и достойна за презрение съм била. Мисленето ми беше подло и срамно. Макар че не ги бях информирала, в критичния момент те се бяха втурнали без колебание, за да предотвратят всякакви щети за интересите на Божия дом. Много се трогнах и постоянно благодарях на Бог. Можех да видя, че Бог господства над всичко и го устройва, и че не ми е възложил твърде тежко бреме. Тогава обсъдихме набързо, разпределихме отговорностите и веднага се заехме с тях. Първо сама отидох до една къща недалеч, където Ян Юе беше присъствала на събрания, за да кажа на домакинята да бъде нащрек. През целия път до там се молех, като държах чадъра си много ниско. Стигнах доста бързо и информирах сестрата домакин. Във втория дом с Чън Хуей трябваше да преместим някои книги с Божиите слова. Домът беше далеч и целият път беше под наблюдение. Виждах как в далечината обикалят полицейски коли. Отново се изплаших малко и си помислих: „Полицията засилва претърсванията си. Ако премина през наблюдението и ме разпознаят, ще загазя. Тогава книгите с Божиите слова ще бъдат отнети, а Чън Хуей ще бъде замесена“. Седях зад Чън Хуей на електрическия ѝ скутер, стисках дрехите ѝ, а дланите ми се потяха. Преди да стигнем до къщата на домакините, сърцето ми биеше учестено и се страхувах, че наблизо ще дебне полиция. Не спирах да призовавам Бог в сърцето си, а в един момент се сетих за едни Божии слова: „Вярата е като тесен дървен мост: тези, които се вкопчват в живота и се боят от смъртта, няма да го преминат лесно, но онези, които са готови да отдадат живота си, могат да го преминат с твърда крачка и без притеснения“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Божиите слова ми дадоха куража да се изправя срещу тази враждебна среда. Казах си: „Дори да трябва да рискувам живота си, длъжна съм да защитя книгите с Божиите слова. Трябва да имам вяра и да вярвам, че Бог господства над всичко. Колкото и полудял да е големият червен змей, без Божието разрешение той не може да ни направи нищо“. С тези си мисли вече не се чувствах толкова плаха и страхлива. Двете с Чън Хуей се помолихме на Бог в единомислие и в крайна сметка преместихме книгите на безопасно място без проблеми. Най-накрая от сърцето ми падна огромна тежест.

Малко по-късно получих писмо от висшестоящата водачка, в което тя казваше, че положението е несигурно и че различни проекти от църковната работа са замразени. Искаше аз, Чън Хуей и Джан Мин да продължим да отговаряме за нещата. Помислих си, че антихристите и злите хора не са били премахнати и че продължават да смущават нещата, и че трябваше да поема тази отговорност и да изчистя тези хора, за да могат братята и сестрите скоро да се завърнат към нормален църковен живот. Ситуацията обаче изобщо не се подобряваше. На всеки няколко дни идваха ужасни новини за арестувани братя и сестри и за обискиране на домовете им. По-късно ми казаха, че големият червен змей използва какви ли не коварни тактики, за да изкушава и подвежда арестуваните, и да ги подмамва, за да се продават едни други, като прибягва до изтезания, за да ги притисне, ако не го направят. По-късно получих новината, че Джу Фън — лъжеводачка, освободена от нашата църква, след ареста си не е могла да издържи на подвеждането и разпитите на големия червен змей — комбинация от меки и твърди подходи — и само след няколко дни се е превърнала в Юда и е предала Бог. При всички тези новини отново се напрегнах. Не спирах да мисля за това и не можех да спя нощем. Сякаш виждах агонията по лицата на братята и сестрите на пейката за изтезания. Мислех също как Джу Фън знае всичко за църковната работа и къде живея. Щом бе в състояние да предаде Бог, кой знае кога щеше да продаде и мен. Ако ме арестуваха, щях ли да издържа на жестоките изтезания? Нямаше ли да е ужасно да умра в затвора? Докато мислех за това, затънах в мрак. Не усещах бреме за дълга, който ми бе възложен, и не ми бяха останали никакви сили. На път към събирания ужасно се напрягах, ако покрай мен минеше полицейска кола. Когато минавах през места, на които бяха арестувани братя и сестри, бях на тръни и се страхувах да не арестуват и мен. Мислех си, че бих могла да се укрия за малко, да почакам нещата да се уталожат и тогава да ходя на събирания с останалите. От тази мисъл обаче се притеснявах. Мислех как, ако в църквата не се справехме с антихриста и злите хора, те щяха да продължат да смущават нещата; а ако продължавах да живея в състояние на малодушие и страх от смъртта и да не изпълнявам добре дълга си, нямаше да имам добри дела, нито някакви свидетелства и щях да стана за посмешище на Сатана. Позамислих се: „Всеки се ражда, остарява, разболява се и умира. Тогава защо толкова ме е страх от смъртта?“. Преди всичко твърде много пазех себе си. Страхувах се, че няма да имам добър изход въпреки вярата си, а вместо това ще бъда измъчвана и бита до смърт от големия червен змей, ще понеса ужасна болка. Бях вярваща само от няколко години и още не разбирах истината. Ако бях умряла по този начин, щях да загубя шанса си да ям и пия Божиите слова, да преживея Неговото дело и да бъда спасена. Нямаше ли тогава вярата ми да бъде напразна? Колкото повече мислех за това, толкова по-трудно беше да го приема, затова веднага се помолих на Бог да ме просветли и напътства, за да разбера истината и да придобия правилно разбиране за тези неща. По-късно попаднах на този откъс от Божиите слова: „Бог има подредба за всеки Божи последовател. Всеки от тях има среда, подготвена за него от Бог, в която да изпълнява дълга си, и разполага с Божията благодат и благосклонност, на които може да се наслаждава. Те също имат специални обстоятелства, които Бог подготвя за тях, и трябва да преминат през много страдания — нищо подобно на спокойното плаване, което хората си представят. […] как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетяха ги различни форми на смърт. Каква беше причината за смъртта им? Дали се занимаваха с някакви злосторничества и затова бяха екзекутирани от закона? Не. Те разгласяваха евангелието на Господ, но хората по света не го приеха, а вместо това ги заклеймяваха, биеха и ругаеха, и дори ги убиваха — така бяха убити като мъченици. Нека не говорим за крайния изход на онези мъченици или за това как Бог отсъжда за делата им, а да се запитаме следното: когато тези мъченици стигнаха до края, начините, по които приключи животът им, бяха ли в съгласие с човешките представи? (Не, не бяха.) От гледна точка на човешките представи, тези мъченици са платили такава голяма цена, за да разгласяват Божието дело, но в крайна сметка са били жестоко убити от Сатана. Това не е в съгласие с човешките представи. Но ги сполетяха точно тези неща — това е, което Бог допусна. Каква истина може да се търси в това? Дали това, че Бог допусна те да умрат по този начин, беше Негово проклятие и заклеймяване, или беше Негово устройване и благословия? Не беше нито едно от двете. Какво беше? Хората мислят за смъртта на тези мъченици с болка в сърцето, но фактите наистина са такива. Как трябва да се тълкува такава смърт на вярващите в Бог? Когато споменаваме тази тема, вие се поставяте на тяхно място, така че чувствате ли в сърцата си безпокойство и лека скрита болка? Мислите си: „Тези хора са изпълнили дълга си да разгласяват Божието евангелие и би трябвало да бъдат смятани за добри хора. Как тогава е възможно да стигнат до такъв край и такъв изход?“. Всъщност така умряха и си отидоха телата им; това беше техният начин да напуснат човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и напускане или както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да видиш ясно. Напротив, това беше точно начинът, по който те заклеймиха този свят и свидетелстваха за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великото Божие могъщество и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да провъзгласят пред света, да докажат на човешките същества, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е Божието въплъщение, че делото на изкупление на цялото човечество, което Той извърши, позволява на това човечество да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разгласяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. Семейството, богатството и материалните неща в този живот са външни неща; единственото нещо, свързано с аз-а, е животът. За всеки жив човек животът е това, което е най-достойно да бъде ценено, най-скъпоценното нещо, и точно тези хора са били способни да отдадат най-ценното си притежание като потвърждение и свидетелство за Божията любов към човечеството. През цялото време до смъртта си те не отрекоха Божието име, нито Божието дело и използваха последните мигове от живота си, за да свидетелстват за съществуването на този факт — нима това не е най-висшата форма на свидетелство? Това е най-добрият начин за изпълнение на дълга; това е да изпълниш своята отговорност. Когато Сатана ги заплашваше и тероризираше, а накрая дори когато ги накара да платят с цената на живота си, те не изоставиха отговорността си. Ето какво означава да изпълниш дълга си във възможно най-голяма степен. Какво имам предвид под това? Искам ли да ви накарам да използвате същия метод, за да свидетелствате за Бог и да разгласявате евангелието Му? Не е задължително да го правиш, но трябва да разбереш, че това е твоя отговорност и че ако Бог има нужда да го направиш, трябва да го приемеш като неотменим дълг, който си длъжен да изпълниш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). Божиите слова ми помогнаха да видя по-ясно въпроса за смъртта. Научих каква трябва да е нагласата ми в ситуации на живот и смърт и че винаги съм била възпирана и обвързвана от страха си от смъртта главно защото не разбирах напълно истината, че Бог господства над съдбите ни. Макар да бях прочела много от Божиите слова като вярваща и на теория да разбирах, че Бог господства над живота и смъртта ни и ги подрежда, нямах никакво действително лично преживяване или разбиране. Видях и слабото си място. Страхувах се от смъртта най-вече заради страха от изтезания и физическо страдание, преди да умра, и се страхувах, че няма да имам добър изход и крайна цел, ако умра. Мислех си, че ако големият червен змей ме умори чрез мъчения, това би било една трагична смърт. Особено когато мислех за това колко много братя и сестри са арестувани и измъчвани и чух за това как Джу Фън е предала Бог, се страхувах тя да не ме продаде. Страхувах се, че и аз може да бъда подложена на такива ужасяващи мъчения, или дори да умра от тях, затова наистина се разстроих. Физическото страдание всъщност не е най-ужасната болка. Ако не можем да изтърпим изтезанията и предадем Бог, духът, душите и телата ни ще бъдат наказани. Това е най-ужасното страдание и непоносима болка. Мислех за тези, които бяха като Юда и бяха предали Бог, а след това бяха изоставени от Светия Дух. Казваха, че е толкова ужасно, сякаш сърцата им са изтръгнати, и че не са знаели как ще продължат да живеят, сякаш са бездушни трупове, неразличаващи се с нищо от зомбита. Да живееш по този начин би било много по-болезнено от това да те измъчват до смърт. Тогава си помислих за Петър. След като избягал от затвора, Господ Исус му се явил и казал: „Ще оставиш ли още веднъж да Ме разпънат заради теб?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). Петър разбрал какво имал предвид Бог и знаел, че е дошъл денят, който Бог му бил подготвил за свидетелстване. Покорил се, готов да се покорява до смъртта си, да отдаде всичко от себе си и да бъде разпънат на кръст за Бог. Петър знаел, че разпъването на кръст било изключително болезнено, но все пак избрал да се покори на Бог, да даде красиво, гръмко свидетелство за Бог и да посрами Сатана. В светлината на покорството на Петър пред Бог се засрамих. Мисълта за смъртта ме изпълваше със страх и имах изисквания към Бог, надявах се да не умра в болка и да имам красива крайна цел. Що за разумно или покорно държание бе това? После обаче осъзнах, че когато си наранен от Сатана и си изправен пред смъртта, единствено способността да пожертваме собствения си живот е наистина смислена и е най-доброто свидетелство. Ако изберях да защитя себе си и да живея без достойнство, макар тялото ми да можеше да продължи да живее и да не изпитва болка, за Бог това беше предателство към Него и неспособност да свидетелствам. В Божиите очи душата ми вече беше мъртва и накрая щях да бъда наказана от Него. Само това означава истинска смърт. Ако можех да пожертвам живота си, да защитавам църковната работа, да изпълнявам добре дълга си, да остана непоколебима в свидетелството си за Бог и да посрамя Сатана, дори и ако ме пребиеха до смърт, душата ми щеше да остане в Божиите ръце и да продължи да живее. В този момент осъзнах, че съм твърде бунтовна и че не искам да се покоря на Божието върховенство и устройванията Му, и че не съм отдадена на това да пожертвам живота си, за да свидетелствам за Бог. Бог ми позволи да преживея това преследване и тези мъки с надежда да се науча и да се въоръжа с истината, и да разбера, че сътворените същества трябва да се покоряват на Бог, както и че ако един ден Бог има нужда от такова свидетелство, трябва безусловно да се покоря, да бъда като Петър и да съм решена да удовлетворя Бог. Макар че все още нямах достатъчно разбиране за Бог, аз вярвах, че всичко, което Той прави, е праведно. Независимо дали ще реши някой да живее, или да умре, това съдържа Неговото добро намерение и Неговото върховенство и подредби. Щом разбрах тези неща, вече не бях толкова възпирана от мисълта за смъртта. Колкото и необуздани да бяха гоненията на големия червен змей и независимо дали щяха да ме арестуват, аз бях готова да се оставя в Божиите ръце и да изпълня дълга си добре.

След това ходех на местата за срещи, за да общувам за Божиите слова с братята и сестрите, така че всички да разберат, че Бог използва големия червен змей, за да служи на Неговите цели да ни усъвършенства, като използва неговите арести и гонения, така че ясно да видим злата му същност, да имаме проницателност за нея и да я отхвърлим от сърце, като същевременно усъвършенства вярата и любовта ни в тези изпитания и мъки. Докато големият червен змей ни арестуваше като обезумял, антихристът внасяше хаос и смущения в църквата. Но всички ние трябва да се осланяме на Бог, да продължаваме да упорстваме в яденето и пиенето на Неговите слова и да разпознаваме антихриста в тази среда, за да изпълняваме дълга си правилно и да останем непоколебими в свидетелството си за Бог. Щом разбраха Божието намерение, всички те бяха готови да продължават с църковния живот в тази сурова среда и да изпълняват правилно дълга си, за да посрамят Сатана.

След това също така се самоанализирах. Защо толкова ми липсваше вяра в предишната ситуация с постоянна егоистична мисъл за себе си? Каква беше реалната причина? В търсенето си прочетох това в Божиите слова: „Антихристите са крайно егоистични и долни. Не изпитват истинска вяра в Бог, камо ли преданост към Него. Когато са изправени пред проблем, само себе си защитават и пазят. Нищо не е по-важно за тях от собствената им безопасност. Не ги интересува колко вреди са нанесени на делото на църквата. Значение има единствено това да оцелеят и да не ги арестуват. Тези хора са крайни егоисти и изобщо не мислят за братята и сестрите, нито за делото на църквата, а само за собствената си безопасност. Те са антихристи. И така, когато подобни неща сполетят преданите на Бог хора, които имат истинска вяра в Него, как се справят те с тях? По какво се различават действията им от действията на антихристите? (Когато подобни неща сполетят преданите на Бог хора, те ще обмислят всякакви начини да защитят интересите на Божия дом, да предпазят Божиите приношения от загуби и ще направят необходимото за водачите и работниците, както и за братята и сестрите, за да сведат загубите до минимум. В същото време антихристите първо обезпечават собствената си защита. Те не са загрижени за работата на църквата или за безопасността на Божиите избраници и когато църквата се сблъска с арести, това води до загуби за църковното дело.) Антихристите изоставят делото на църквата и Божиите приношения и не уреждат нещата така, че хората да се справят с последствията. Все едно да позволят на големия червен змей да заграби Божиите приношения и Божиите избраници. Дали това не е тайно предателство спрямо Божиите приношения и Божиите избраници? Когато хората, които са предани на Бог, ясно осъзнават, че дадена среда е опасна, те пак поемат риска да свършат работата по справяне с последствията и свеждат до минимум загубите за Божия дом, преди самите те да се оттеглят. Те не отдават първостепенно значение на собствената си безопасност. Какво ще кажете, кой може да гарантира, че е безопасно да вярваш в Бог и да изпълняваш даден дълг в тази нечестива страна на големия червен змей? Какъвто и дълг да поеме човек, той е свързан с известен риск — но изпълнението на дълга е Божие поръчение и докато следва Бог, човек трябва да поема риска да изпълнява дълга си. Човек трябва да проявява мъдрост и е необходимо да вземе мерки, за да осигури безопасността си, но не бива да поставя личната си безопасност на първо място. Трябва да проявява внимание към Божиите намерения, като поставя на първо място работата в Божия дом и разпространяването на евангелието. Най-важно за него е да изпълни Божието поръчение и то е на първо място. Антихристите отдават първостепенно значение на личната си безопасност. Те смятат, че нищо друго не ги засяга. Не ги интересува, когато нещо се случи на когото и да било друг. Стига да не се случи нищо лошо на самите антихристи, те се чувстват спокойни. Те нямат никаква преданост, а това се определя от природата същност на антихристите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). Божиите слова ме прободоха право в сърцето. Бог разкрива, че антихристите са изключително жестоки, егоистични и достойни за презрение по природа, и че не са предани на Бог. В лицето на опасността те избират просто да се защитят и пренебрегват безопасността на братята и сестрите. Грижат се само за интересите на плътта си и собствената си безопасност, като позволяват Божиите избраници и Божиите приношения да бъдат отнети от големия червен змей. Така те прикрито продават братята и сестрите ни и интересите на Божия дом. Така действат антихристите. Първоначално имах егоистични и достойни за презрение мисли и идеи, които реално разкриха антихристкия ми нрав. Когато Ян Юе беше арестувана, много други трябваше да бъдат уведомени, а аз трябваше да поема отговорността за бързото преместване на книгите с Божиите слова, но се страхувах да не ме арестува големият червен змей и да не ме измъчват и пребият до смърт, с което да загубя шанса си за спасение. Затова исках да изоставя дълга си. Като водач бях отговорна за църковната работа. Моя отговорност бе да защитавам безопасността на братята и сестрите и да се уверя, че църковните интереси не са компрометирани. Когато обаче бях в опасност, изобщо не мислех за другите — само за своя живот или смъртта си. Всичко, свързано с интересите на братята и сестрите и с църквата, беше на втори план в този момент, сякаш не бях съпричастна с тях, в случай че бъдеха арестувани, пребити или изпитваха болка. Чувствах, че загубите за интересите на Божия дом нямат връзка с мен и че е достатъчно да опазя себе си. Как можех да нямам човешка природа, да съм така достойна за презрение и злобна? Който е предан на Бог, поставя на първо място интересите на Божия дом. Когато обаче нещо се случеше, аз просто исках да изоставя дълга си и да се скрия зад кулисите. Надявах се, че няма да се налага да правя нищо опасно или да изпадна в животозастрашаваща ситуация. Неколкократно исках да прехвърля опасната работа на Чън Хуей и Джан Мин. Макар че в действителност не го направих, мислите и идеите ми силно напираха отвътре. Този мой нрав бе точно толкова злобен и достоен за презрение, колкото и на антихристите. Всъщност бях на ръба да извърша зло. За щастие Божиите слова ме подложиха на съд, разобличиха ме и ме напътстваха навреме, така че на косъм избегнах злодеянието. В противен случай Бог щеше да ме намрази и да ме отритне. Щом осъзнах това, най-накрая разбрах напълно колко важно е да преживяваме правосъдието и наказанието на Божиите слова във вярата си в Бог.

В последвалите дни големият червен змей бе неумолим в арестите и гоненията на църковни членове. Една сестра, която беше прехвърлена от другаде, бе арестувана в изпълнение на дълга си, както и човек, който вече е бил премахнат, също беше арестуван. Средата все още бе доста напрегната. По-късно прочетох това в Божиите слова: „Наистина ли мразите големия червен змей? Наистина ли го мразите искрено? Защо ви питам толкова пъти? Защо продължавам да ви задавам този въпрос отново и отново? Какъв е образът на големия червен змей в сърцата ви? Наистина ли е премахнат? Наистина ли не го смятате за свой баща? Всички хора трябва да разберат намерението Ми в Моите въпроси. Те нямат за цел да предизвикат гнева на народа, нито да подбудят бунт сред хората, нито човек да може сам да си намери изход, а имат за цел всички хора да могат да се освободят от робството на големия червен змей“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божиите слова към цялата вселена, Глава 28). Божиите слова са верни. Страната на големия червен змей е като земен ад. Преди лично да бях преживяла неговите преследвания и гонения, когато прочетох Божиите слова „Наистина ли мразите големия червен змей?“, макар да го признавах устно, в сърцето си не го мразех истински. Едва когато с очите си видях как Компартията преследва вярващите и нейните жестоки методи за малтретиране на хората, и как арестува вярващи без никакво обяснение или причина, като жестоко ги измъчва и дори пребива някои от тях до смърт, най-накрая започнах да мразя големия червен змей, демона, от дън душа. Именно чрез преследването и малтретирането на големия червен змей наистина прозрях жестоката зла същност на Сатана. Също така преживях лично Божията власт и върховенството Му и придобих вяра в Бог. Каквито и ситуации да срещах след това, бях готова да дам най-доброто от себе си, за да изпълня дълга си, и вече да не бъда егоистичен, достоен за презрение, користолюбив човек. Вместо това щях да се осланям на Бог, да проявявам внимание към Неговото намерение, да поставям на първо място интересите на Божия дом и да изпълнявам дълга си добре.

След това проведох общение със сестрите, с които си партнирах, че колкото и ужасна да е ситуацията, разобличаването на антихриста и злите хора не може да чака. След общението ни свършихме всичко според принципите. Чрез напътствието на Божиите слова вече не се страхувах толкова от арестуване и можех да изпълнявам дълга си нормално. Накрая без проблем отлъчихме антихриста от църквата, а братята и сестрите постепенно се завърнаха към нормален църковен живот. Всички бяха благодарни на Бог и Го възхваляваха! Този път не отстъпих пред арестите и гонението на големия червен змей и не изоставих дълга си. Това беше изцяло резултат от напътствието на Божиите слова. Благодаря на Бог!