Една позорна случка от миналото ми

20 юни 2024

През август 2015 г. се преместих със семейството си в Синдзян. Бях чувала, че Комунистическата партия прилага стриктни мерки за наблюдение и контрол уж за да потушава бунтовете на уйгурското малцинство. Обстановката беше опасна. Като пристигнахме в Синдзян, атмосферата беше още по-напрегната, отколкото очаквах. Полиция патрулираше навсякъде. На влизане в супермаркета сканираха телата на хората от съображения за сигурност. По спирките на автобусите патрулираха полицаи с оръжия през рамо. Тази гледка много ме притесни. Комунистическата партия ни арестува и преследва, защото сме вярващи. А наблюдението и контролът бяха толкова стриктни тук, че се напрягах много и се страхувах да не ме арестуват или убият във всеки момент. Към октомври чух, че две сестри са арестувани и осъдени на 10 години за разпространение на книги с Божиите слова. И аз бях в шок, като го чух. Те не бяха водачи, но получиха 10 години само за разпространението на книгите с Божиите слова. Аз бях на ръководен пост в църквата, затова смятах, че ако ме арестуват, ще ми дадат поне 10 години. По онова време в главата ми постоянно се въртяха образи на братя и сестри, измъчвани в затвора. Бях много уплашена. Тревожех се, че ще ме арестуват и измъчват дотолкова, че ще съжалявам, че съм се родила. Страхувах се все повече и не смеех да мисля за това. Но някои братя и сестри споделяха с мен как разчитат и се уповават на Бог, за да изпълняват дълга си в такава обстановка, и са видели всемогъщата Му власт и са усетили грижата и закрилата Му. Това ме окуражи и ми даде вяра да се справя със ситуацията.

През февруари 2016 г. научих, че Уан Бин, зъл човек в една църква, за която отговарях, все вини водачите за нещо, с което подрива сериозно църковния живот. Обсъдих го с няколко колеги и решихме, че трябва да отида в тази църква, за да реша проблема. Но ме беше страх. Сестрите, които получиха 10 години затвор, бяха арестувани в тази църква. ККП дори събрала местните и им съобщила новината за присъдите на двете сестри, за да ги сплаши и да ги откаже от вярата им в Бог. Средата беше опасна. Не знаех дали няма да ме арестуват, ако отида. Намерих си оправдание да не го направя. После обаче разбрах, че партньорката ми, сестра Син Цин, е склонна и готова да отиде, и ме хвана срам. Син Цин не беше вярваща отдавна и тъкмо се обучаваше за водач. В тази църква имаше много проблеми и средата не беше добра. Не ми се искаше да я пускам там. Затова казах: „Може би е най-добре аз да отида“. Като пристигнах, видях, че Уан Бин не можеше да споделя разбиране за Божиите слова на събранията и все търсеше вина у водачите, с което сериозно подкопаваше църковния живот. Обсъдих това с проповедника и решихме първо да изолираме този злосторник, а после да поговорим за истината с другите, за да добият проницателност да предотвратяват по-нататъшни спънки. След това можехме бързо да обучим сестра Джун Син да поеме църковната работа. Но пълното разрешаване на проблемите на тази църква вероятно щеше да ни отнеме доста време. Около половината братя и сестри от църквата бяха арестувани и колкото повече стоях там, толкова по-опасно щеше да става. Тъй като намерихме решение на проблема, сметнах, че проповедникът ще поеме нещата оттук нататък. Побързах да предам работата и се прибрах вкъщи.

После проповедникът каза, че злосторникът ставал все по-безочлив, създал си клика в църквата, за да напада водачите, с което сериозно вредял на църковния живот. Обсъдих с проповедника някои решения, но нищо не излизаше. Чувствах известна вина. Справянето с кашите в църквата беше моя отговорност, но не исках да стоя там от страх, че ще ме арестуват — това не беше правилно. Но си мислех и за една сестра, която наскоро за малко да бъде арестувана, когато хващала влака, за да дойде на събрание в църквата ни. Ами ако и аз се кача на влака и ми се случи същото? Мислех, че не мога да върша работата си на водач, ако сигурността ми не е гарантирана. И така продължавах да прехвърлям проблемите на църквата върху проповедника, но тъй като възможностите ѝ бяха ограничени, проблемите не се решаваха.

През септември 2016 г. неочаквано получих писмо, в което пишеше, че братята и сестрите от тази църква са били арестувани за разпространение на книги с Божиите слова. Една от тях, Джун Син, е била брутално пребита. Няколко дни по-късно дойде друго писмо, в което се казваше, че полицията я е пребила до смърт. Тази новина ме порази като гръм. Просто не можех да я приема. Знаех, че методите за мъчение на ККП са абсолютно безмилостни, но не си бях представяла, че както някой е жив и здрав, така след няколко дни ще бъде пребит до смърт. Беше ужасяващо. Сякаш въздухът около мен замръзна и аз избухнах в сълзи. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах и все се питах как може да се случи такова нещо. Знаех от известно време, че злосторник вреди на църквата и членовете ѝ не можеха да водят нормален църковен живот. Аз бях църковен водач, но не успях да реша проблема докрай, защото се страхувах от арест. Ако се бях отнесла малко по-отговорно или ако бях давала насоки задкулисно и бях решила проблемите, като напомнях на братята и сестрите да следят повече за безопасността си, може би Джун Син нямаше да бъде пребита до смърт от полицията. Смъртта ѝ породи у мен чувство на огромна вина и бях ужасена. Усещах обстановката като много потискаща, сякаш тъмни облаци ме затискаха и едвам дишах. Но знаех, че в такъв критичен момент не мога да продължа да бягам, затова се втурнах да помагам на проповедничката да се справи с последиците. Но обстановката в църквата още не беше уредена и аз научих, че една сестра, с която бях работила наскоро, също е била арестувана и полицията бе узнала някои неща за главните водачи и работници в църквата. Бях контактувала често с тези братя и сестри и се опасявах, че ако полицията прегледа записите от камерите, можеше да ме арестува всеки момент. Ако ме арестуваха и пратеха в затвора, не се знае дали щях да изляза оттам жива. Можеше дори да завърша като Джун Син — пребита до смърт без време от полицията. Тези мисли ми всяваха все повече страх и не исках вече да изпълнявам този дълг. Дори не исках да стоя там. Тъй като не се опитах да се справя с това състояние и не успявах да реша проблема със злосторника, който пречеше на църквата от няколко месеца, в крайна сметка ме отстраниха. След това се захванах с текстообработката в църквата, но и това ми се струваше опасно. Тревожех се, че може да ме арестуват всеки момент, и много исках да се върна в родния си град и да изпълнявам дълга си там. Братята и сестрите беседваха с мен с надеждата, че в такъв критичен момент ще остана да им помогна да се справят с последиците. Но аз бях завладяна от страх и не се вслушах в молбите им да остана, и в крайна сметка напуснах града.

През април 2017 г. заради поведението ми църквата ограничи присъствието ми на събрания и ме прати да се усамотя и да разсъждавам върху себе си вкъщи. Не можах да сдържа сълзите си, когато чух това, но тъй като бях изоставила дълга си и бях дезертирала в критичен момент, знаех, че отстраняването ми беше проява на Божията праведност. Бях готова да се подчиня. Един ден по време на духовната си практика прочетох това в Божиите слова: „Ако изпълняваш важна роля в разпространяването на евангелието, няма по-сериозно прегрешение от това да изоставиш поста си без Божието позволение. Не се ли смята това за проява на предателство срещу Бог? (Да.) И така, как смятате, че трябва да се отнася Бог към отстъпниците? (Те трябва да се отхвърлят.) Да бъдеш отхвърлен означава да бъдеш пренебрегнат, да бъдеш оставен да правиш каквото си искаш. Ако отхвърлените хора изпитат покаяние, Бог може да види, че в отношението им има достатъчно покаяние, и все пак да ги приеме обратно при Себе Си. Единствено обаче към хората, които изоставят своя дълг, Бог няма такова отношение. Как се отнася Той към такива хора? (Бог не ги спасява. Той ги презира и отблъсква.) Това е съвсем вярно. По-конкретно, хората, които изпълняват важен дълг, са получили поръчение от Бог и колкото и добре да са се справяли преди, и както и да се справят в бъдеще, ако изоставят поста си, Бог ги счита за хора, които са Го предали, и никога повече няма да получат възможност да изпълняват дълг(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Разпространяването на евангелието е дълг, чието изпълнение е въпрос на чест за всеки вярващ). „Бог изпитва дълбока ненавист към хората, които изоставят своя дълг или се отнасят несериозно към него, както и към различните видове поведение, действия и проявления на предателство спрямо Бог, защото сред разнообразните ситуации, хора, вещи и предмети, подредени от Бог, ролята на тези хора е да възпрепятстват, вредят, забавят, смущават или засягат напредъка на Божието дело. И следователно какво изпитва Бог и каква е реакцията Му към отстъпниците и към хората, които предават Бог? Какво е Неговото отношение? (Той ги мрази.) Изпитва единствено ненавист и омраза. Съжалява ли ги Той? Не! Той никога не би могъл да изпита съжаление. Някои хора казват: „Нима Бог не е любов?“. Защо Бог не обича такива хора? Тези хора не са достойни за любов. Ако ги обичаш, любовта ти е глупава, а това, че ги обичаш, не означава, че Бог ги обича. Ти може да ги цениш, но Бог не ги цени, защото в такива хора няма нищо достойно да бъде ценено. И така, Бог решително изоставя такива хора и не им дава втори шанс. Разумно ли е това? Не само е разумно, но и преди всичко е един от аспектите на Божия нрав, а освен това е и истината(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Разпространяването на евангелието е дълг, чието изпълнение е въпрос на чест за всеки вярващ). Съдът и откровението на Божиите слова бяха болезнени, прободоха ме в сърцето като нож. Джун Син беше пребита до смърт, а партньорката ми беше арестувана. В този важен момент трябваше да съдействам на братята и сестрите да се справим с последиците, а аз просто избягах. Всеки, който има поне капка съвест, не би направил такова нещо. Просто не можех да си простя стореното. Преди вярвах, че каквото и прегрешение да извърша, Бог ще се смили над мен, стига да се покая пред Него. После обаче разбрах, че това е само моя представа, плод на въображението ми. Бог казва, че Той се отказва от онези, които изоставят дълга си и Му обръщат гръб в критичен момент, и не им дава повече шансове. Като прочетох Божиите слова, научих, че в милостта и търпението Му има принципи. Бог не прощава сляпо всичко и не проявява милост към всеки. Бог също така е праведен, величествен и не търпи обида. От момента, в който избягах, се чувствах, сякаш Бог вече се е отказал от мен. Нямах и капка покой — бях изпълнена със съжаление. Колко пъти съм се молила и колко сълзи съм проляла за това! Независимо дали Бог ме беше изоставил, или не, аз бях готова да полагам труд за Него, за да Му се отплатя, и знаех, че както и да постъпи с мен, каквото и да направи, ще е праведно. Нямах право да се оплаквам, дори да ме пратеше в ада, защото бях извършила нещо толкова обидно и оскърбително за Бог. Бях вярвала толкова години, бях правила жертви и се стремях към спасение, но никога не бях допускала, че под заплахата от арест и преследване от ККП ще ламтя за живот, ще изоставя дълга си и ще предам Бог, извършвайки тежко прегрешение. Тези мисли ми носеха скръб и отчаяние. Не можех да сдържам сълзите си. Бях потънала във вина и съжаление. Ако не бях настояла упорито да напусна района, а бях продължила да изпълнявам дълга си, когато бях нужна, за да се справя с последиците заедно с другите, щеше да е много по-добре. Тогава нямаше да живея в такова нещастие и отчаяние. Не исках да стане така! Но вече беше твърде късно и нищо не можеше да се направи. Каквото си надробиш, такова ще сърбаш. Мразех се за това, че бях такъв зъл егоист и исках само да спася кожата си. Човек като мен не беше достоен за търпимостта и милостта на Бог. Мислех, че щом църквата не ме е отлъчила, трябва да служа с все сърце, за да се реванширам за прегрешението си. След това в изпълнението на дълга си ходех навсякъде, където ме пращаха водачите. Ако ме пратеха да помагам на църкви в опасност, просто отивах и след време постигнах известни резултати. Но не исках никога повече да говоря по този въпрос. Исках да се скрия от него, просто да го забравя, но не се получаваше. Сякаш в сърцето ми имаше дълбок белег, който не можеше да се изличи. Всяка мисъл за това беше болезнена и чувствах дълбока вина.

Един ден прочетох нещо в Божиите слова, което изясни състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Антихристите правят всичко възможно, за да осигурят собствената си безопасност. Това, което си мислят, е: „Трябва непременно да подсигуря безопасността си. Независимо кой ще хванат, това не трябва да съм аз“. По този въпрос те често се обръщат към Бог с молитва, като Го молят да ги предпази от неприятности. Смятат, че независимо от всичко, наистина изпълняват работата на църковен водач и че Бог трябва да ги закриля. Антихристите често зоват и умоляват за собствената си безопасност, за да я съхранят, за да не бъдат арестувани, за да избегнат всякакво преследване и за да се установят в безопасна среда. Истински се осланят на Бог и Му се отдават само когато е засегната собствената им безопасност. Имат истинска вяра в това отношение и действително се уповават на Бог. Правят си труда да се молят на Бог само за да поискат да защити собствената им безопасност, и изобщо не се замислят за делото на църквата или за дълга си. В работата си се водят от принципа на личната си безопасност. Ако едно място е безопасно, антихристите ще изберат да работят именно там и наистина ще изглеждат много инициативни и положително настроени, като демонстрират своето огромно „чувство за отговорност“ и „преданост“. Ако някоя работа е свързана с риск и може да доведе до инцидент, ако има опасност големият червен змей да разбере кой я върши, такива хора си измислят извинение, отказват я и намират възможност да я избегнат. Щом възникне опасност или дори само при признаци за такава, те намират начини да се измъкнат и да зарежат дълга си и изобщо не ги е грижа за братята и сестрите. Интересува ги единствено как да се измъкнат от опасността. Може би вече са подготвени в сърцето си. Щом възникне опасност, веднага изоставят работата, която вършат, и не ги интересува развитието на църковното дело, загубите, които може да причинят на Божия дом или безопасността на братята и сестрите. За тях е важно да избягат. Дори държат „коз в ръкава си“, план за самозащита. Щом ги застигне опасност или бъдат арестувани, те признават всичко, което знаят, като се оправдават и се освобождават от всякаква отговорност, за да опазят собствената си кожа. Това е планът, който са подготвили. Тези хора не желаят да бъдат подлагани на преследване заради вярата си в Бог. Страхуват се да не ги арестуват, измъчват и осъдят. В действителност отдавна са се поддали на Сатана в сърцата си. Те се ужасяват от властта на сатанинския режим, а още повече се страхуват да не ги сполетят неща като мъчения и жестоки разпити. Следователно, ако всичко върви гладко при антихристите и няма никакви заплахи или проблеми, свързани с безопасността им, и възможността за опасност е напълно изключена, те могат да посветят своето старание, „предаността си“ и дори свое имущество. Ще бъдат обаче изключително внимателни, няма да проповядват евангелието и няма да свидетелстват за Бог, нито ще изпълняват дълга си, ако обстоятелствата са неблагоприятни и има опасност да ги арестуват по всяко време за това, че вярват в Бог и изпълняват дълга си, и ако заради вярата си в Бог може да загубят служебното си положение или да бъдат изоставени от близките си. Свиват се в черупките си дори при малък признак на неприятности и искат незабавно да върнат в църквата книгите с Божиите слова и всичко, свързано с вярата в Бог, за да се предпазят и да останат невредими. Не са ли опасни? Няма ли да се превърнат в Юда, ако ги арестуват? Антихристите са толкова опасни, че по всяко време може да се превърнат в Юда, а вероятността да обърнат гръб на Бог присъства постоянно. Освен това са крайно егоистични и подли. Това се определя от природата същност на антихристите(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). „Антихристите са крайно егоистични и долни. Не изпитват истинска вяра в Бог, камо ли преданост към Него. Когато са изправени пред проблем, само себе си защитават и пазят. Нищо не е по-важно за тях от собствената им безопасност. Не ги интересува колко вреди са нанесени на делото на църквата. Значение има единствено това да оцелеят и да не ги арестуват. Тези хора са крайни егоисти и изобщо не мислят за братята и сестрите, нито за делото на църквата, а само за собствената си безопасност. Те са антихристи(Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). Всяка дума от Божието правосъдие и разкриване ме пронизваше право в сърцето. Нямаше къде да избягам или да се скрия. Аз бях човек, който иска само да се предпази от опасностите, без да мисли нито за делото на църквата, нито за живота на братята и сестрите. Бях долен егоист. Когато пристигнах в Синдзян, видях, че навсякъде цареше хаос. Бях в постоянна опасност от арест или смърт. Съжалявах, че бях отишла там, за да си изпълнявам дълга. Когато научих, че един злосторник всява смут в църквата и трябва да бъде спрян, аз намирах оправдания да не излизам от страх да не ме арестуват и измъчват. Отидох с неохота, но тъй като мислех само за собствената си безопасност, си тръгнах, преди проблемите да се решат. Беше ми ясно, че има сериозни проблеми в тази църква и че трябва да отида да ги реша, но исках да си спася кожата. Използвах позицията си да раздавам заповеди, вместо да свърша истинска работа, дори карах други братя и сестри да се заемат с нея, докато аз треперех над жалкия си животец в безопасност. Това доведе дотам, че проблемите в църквата оставаха нерешени с месеци. Дори си измислих уж убедителното оправдание, че като лидер имам нужда от безопасност, за да си върша работата, но всъщност само си търсех извинение да избягам от надвисналата опасност. А когато Джун Син беше арестувана и пребита до смърт, пак мислех за личната си сигурност, тревожех се да не би да ме арестуват и измъчват до смърт. Дори исках да изоставя дълга си и да напусна това опасно място. След като ме отстраниха, не исках да помагам при справянето с последиците и хукнах към родния си град. Братята и сестрите не ме упрекнаха, но дълбоко в себе си усещах, че Бог ме изоставя, осъжда и се отвращава от мен. Съжалявах най-вече за това, че църквата ми даде шанс да съм водач, повери ми толкова много братя и сестри, а аз избягах в трудния момент, без да се интересувам дали другите са живи, или умрели, без да мисля, че църковната работа ще пострада. Станах дезертьор, предател, ламтящ за живот, посмешище на Сатана. Още повече, че това отвори нелечима рана в сърцето ми. Фактите ми показаха, че съм страхливка, че живея като егоист и нямам човешка природа. Божиите слова улучиха право в целта — те разкриха долните задни мисли, стаени дълбоко в сърцето ми. Вечно бягах от реалността. Тогава усетих с цялото си сърце колко дълбоко бях съгрешила, като предадох Бог, и че не заслужавам спасението Му. Помислих и за това как Бог два пъти се е въплътил, за да спаси човечеството, как е дал всичко. Преди две хиляди години Господ Исус бе разпънат за изкуплението на човечеството, проливайки всяка капка от кръвта си. Сега, в последните дни, Бог се е въплътил отново, за да спаси поквареното човечество, рискува живота Си, за да работи в леговището на големия червен змей, и е постоянно преследван и гонен от Комунистическата партия. Бог обаче никога не се е отказал от спасението на човечеството. Той продължава да изразява истини, за да ни пои и храни. Бог е дал всичко за човека — любовта Му към нас е толкова истинска, толкова безкористна. Но аз бях невероятно егоистична и долна. В дълга си защитавах само себе си, а делото на църквата пренебрегвах напълно. Бях толкова задължена на Бог и не заслужавах да живея пред Него. Исках само да полагам труд за Бог, за да имам шанс малко да смекча греховността си.

През декември 2021 г. отново бях избрана за църковен водач. Но като си помислих как бях предала Бог и не заслужавах да съм водач, разказах през сълзи на водача за дезертьорската си постъпка. Водачът каза: „Минали са години, а ти още не можеш да преодолееш негативността и грешното си разбиране. Така е трудно да придобиеш делото на Светия дух“. Мислех също, че след като са минали няколко години, защо прегрешението ми още ме гнетеше и защо разбирах Бог погрешно? Как да се справя с това си състояние? След това положих усилия да се моля и да търся. Прочетох това в Божиите слова: „Не се страхувай дори когато ти се струва, че Бог те е изоставил и че си потънал в мрак. Докато си още жив и не си в ада, още има надежда за теб. Обаче ако си като Павел, който упорито следва пътя на антихрист, а накрая засвидетелства, че животът за него е Христос, тогава за теб всичко е приключило. Ако успееш да се съвземеш, още има надежда за теб. Каква надежда имаш? Че можеш да дойдеш пред Бог, че можеш да Му се молиш и да търсиш с думите: „О, Боже! Моля Те, просвети ме, за да разбера този аспект от истината и от пътя за практикуване“. Стига да си един от Божиите последователи, имаш надежда за спасение и можеш да стигнеш до самия край. Достатъчно ясни ли са тези думи? Още ли се поддавате на негативността? (Не.) Когато хората разбират Божията воля, пътят им е широк. Ако не разбират волята Му, пътят им е тесен, в сърцата им цари мрак и те нямат път, който да следват. Ето какви са хората, които не разбират истината. Те са тесногръди и дребнави, все се оплакват от Бог и Го разбират погрешно, в резултат на което колкото по-далеч отиват, толкова повече се губи пътят им. Всъщност хората не разбират Бог. Човешкият род отдавна щеше да бъде унищожен, ако Бог се отнасяше към хората така, както те си представят(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да установим природата същност на Павел). „Не искам никой от вас да се чувства сякаш Бог го е оставил навън на студа, че го е изоставил или му е обърнал гръб. Едничкото Ми желание е да видя как всеки от вас поема по пътя на стремежа към истината и се стреми да разбере Бог, как крачи напред непоколебимо, без опасения и без товар. Каквито и да са прегрешенията ти, колкото и надалеч да си се отклонил от пътя и колкото и сериозни да са простъпките ти, не ги носи със себе си като бреме, като допълнителен товар по своя пътя към познаването на Бог. Продължавай да крачиш напред. В сърцето Си Бог винаги таи човешкото спасение; това не се променя според обстоятелствата. Това е най-ценната част от Божията същина(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). „Бог се разгневи на ниневийците, защото видя техните нечестиви дела; по онова време гневът Му произтичаше от Неговата същина. Когато обаче Божият гняв изчезна и Той отново дари ниневийците със Своето великодушие, всичко, което Той разкри, отново беше Неговата същина. Цялата тази промяна се дължи на промяната в отношението на човека към Бог. През цялото това време ненакърнимият Божи нрав не се промени, Божията великодушна същина не се промени и Божията любяща и милосърдна същина не се промени. Когато хората извършват нечестиви дела и оскърбяват Бог, Той ще стовари гнева Си върху тях. Когато хората се покаят искрено, Бог ще промени отношението Си и гневът Му ще изчезне. Когато хората упорито продължават да се противопоставят на Бог, Неговата ярост ще бъде непрестанна и гневът Му ще ги притиска малко по малко, докато не бъдат унищожени. Това е същината на Божия нрав. Независимо дали Бог изразява гняв, или милост и доброта, именно поведението на човека, начинът, по който се държи, и чистосърдечното му отношение към Бог са тези, които диктуват това, което се изразява чрез разкриването на Божия нрав(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). Много се развълнувах и почувствах дълбока вина, когато прочетох тези Божии слова. Осъзнах, че съм разбирала Бог погрешно през всички тези години. Божията воля е да спаси колкото може повече хора. Той не би се отказал от някого заради моментно прегрешение, напротив, Той му дава множество възможности да се поправи. Също както с жителите на Ниневия. Бог само каза, че ще ги унищожи, защото вършат зло, вървят срещу Него и Го оскърбяват. Но преди да унищожи Ниневия, Той поръча на Йона да разпространи Божието слово, с което им даде последен шанс да се покаят. Когато те искрено се покаяха пред Бог, Той потуши гнева Си и го превърна в търпимост и милост, и прости злодеянията им. Това ми разкри великата Божия любов и милост към хората. Опустошителният Божи гняв и щедрата Му мъдрост са принципни и се редуват изцяло въз основа на отношението на хората към Бог. Макар Божиите слова на съд и разкриване да са остри, дори осъдителни и проклинащи, това е просто противопоставяне на думи, а не чрез реални събития. Божията воля за мен бе да разбера праведния Му, ненакърним нрав, да Го почитам в сърцето си и искрено да се покая пред Него, за да мога да изпълнявам дълг по всяко време и при всякакви обстоятелства. В този момент осъзнах, че съм била голям инат и бунтовник. Бях разбирала Бог погрешно години наред, бях ограничена от представи и сама се бях докарала до задънена улица. Но Бог наистина не се бе отказал от спасението ми. Разбирах погрешно намерението Му да ме спаси. Това ми напомня за едни Божии слова: „Божиите милост и великодушие не са рядкост, рядко е искреното покаяние на хората(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият II). Макар и Бог да има Своя гняв и Своя съд и разкриване за нас, макар да ни осъжда и проклина, Той е изпълнен с любов и милост. Ако не разбираме праведния Му нрав, често Го разбираме погрешно. След като разбрах Божието желание да спаси човечеството, почувствах дълбоко съжаление и вина. Не исках все да бягам от прегрешението си или да продължавам да разбирам Бог погрешно и да съм скептична към Него. Бях готова да се покая. Исках този провал да ми е като обица на ухото. Бях проявила егоизъм, злост и ламтеж за живот. Щом изпаднах в беда, дезертирах и пренебрегнах църковното дело. Осъзнах, че слабото ми място е страхът ми от смъртта. Трябваше да търся истината, за да се справя с това, да се откажа от него.

По-късно прочетох този откъс от Божиите слова. „От гледна точка на човешките представи те платиха толкова висока цена, за да разпространяват Божието дело, но в крайна сметка бяха убити от Сатана. Това не съответства на човешките представи, но точно това им се случи. Бог го допусна. Каква истина може да се търси в това? Това, че Бог допусна да умрат така, Негово проклятие и заклеймяване ли беше, или беше Негов план и благословия? Не беше нито едното, нито другото. А какво беше? Сега хората си мислят за смъртта им с много болка, но така стояха нещата. Какво е обяснението за това, че хората, които вярваха в Бог, умряха така? Когато споменаваме тази тема, вие се поставяте на тяхно място. Така че натъжават ли се сърцата ви? Изпитвате ли скрита болка? Мислите си: „Тези хора са изпълнили дълга си да разпространяват Божието евангелие и би трябвало да се смятат за добри хора. Как тогава е възможно да стигнат до такъв край и такъв изход?“. Всъщност така умряха и си отидоха телата им; така напуснаха човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и заминаване, както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да разбереш ясно. Напротив, те използваха именно тези средства, за да заклеймят този свят и да свидетелстват за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великата Божия сила и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да възвестят на света, да потвърдят пред хората, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е плътта на въплътеният Бог, че делото на изкуплението, което Той извърши за цялото човечество, позволява на човечеството да продължи да живее този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разпространяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. Семейството, богатството и материалните неща в този живот са външни неща; единственото нещо, свързано със собствената им личност, е животът. За всеки жив човек животът е това, което е най-достойно да бъде съхранено, най-ценното нещо и, както се оказва, тези хора са били способни да отдадат най-ценното си живота като потвърждение и свидетелство за Божията любов към човечеството. До деня на смъртта си те не отрекоха Божието име, нито Божието дело и използваха последните мигове от живота си, за да свидетелстват за съществуването на този факт нима това не е най-висшата форма на свидетелство? Това е най-добрият начин за изпълнение на дълга; това е да изпълниш своята отговорност. Когато Сатана ги заплашваше и тероризираше, а накрая дори когато ги накара да платят с цената на живота си, те не изоставиха отговорността си. Ето какво означава да изпълниш дълга си във възможно най-голяма степен. Какво имам предвид под това? Искам ли да те накарам да използваш същия метод, за да свидетелстваш за Бог и да разпространяваш евангелието Му? Не е задължително да го правиш, но трябва да разбереш, че това е твоя отговорност и че ако Бог има нужда да го направиш, трябва да приемеш като нещо, което си морално задължен да направиш(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Разпространяването на евангелието е дълг, чието изпълнение е въпрос на чест за всеки вярващ). Много се засрамих, след като прочетох Божиите слова. Светците от миналото са рискували живота си и са проливали кръвта си, за да разпространяват евангелието. Безброй хора са станали мъченици в името на Бог. Някои са загинали, пребити с камъни, други — влачени от коне. Някои са били пуснати в котел с вряла вода, а други — разпънати на кръст. А и толкова много мисионери са знаели, че като дойдат в Китай, ги заплашва смърт, и въпреки това са рискували живота си, за да дойдат да споделят Божието евангелие. И сега много вярващи жертват живота си, за да свидетелстват непреклонно за Бог, измъчвани и преследвани до смърт от партията заради разпространението на евангелието. Те са били преследвани в името на праведността и смъртта на всички тях е смислена и одобрена от Бог. Никога преди не бях проумявала тези неща — винаги съм треперила над живота си. Мислех, че всичко ще приключи със смъртта ми, затова, под заплахата от бясното преследване на партията, се отказах от дълга си и се отдадох на недостойно съществуване. Опетних се завинаги и извърших сериозно прегрешение. Само под заплахата от ужасяваща опасност, без дори да съм арестувана, аз предадох Бог от страх да не умра. Прозрях, че нямам разбиране за всемогъщата власт на Бог. Каквото и да ни се случи в живота, каквото и да претърпим, всичко е предопределено от Бог. Не можем да го избегнем. Благодарна съм за просветлението и напътствията на Бог, благодарение на които разбрах това и успях да променя грешната си гледна точка и да подходя към смъртта правилно. Тази мисъл ми даде повече вяра. След това, каквото и да ми се случеше, бях готова да се уповавам на Бог и да свидетелствам, и вече нямаше да изоставям дълга си или да предам Бог.

На 6 юли 2022 г. партньорката ми дойде при мен и каза тревожно: „Случи се нещо. Трима водачи са арестувани“. Тези нейни думи ме смутиха. Тези водачи поддържаха връзка с много хора и семейства, а с един от тях бяхме общували само преди няколко дни. Трябваше да се погрижим за последиците веднага, за да избегнем още по-големи загуби. Но аз още се чувствах неуверена и уплашена. Ако полицията беше набелязала тези братя и сестри, можеше да попадна в мрежата ѝ, ако се свържех с тях. Но след това се сетих за болезнения си урок от онзи момент, когато дезертирах, предадох Бог и оскърбих нрава Му. Никога нямаше да забравя тази болка и не исках да повтарям грешката си. Затова продължих да се моля на Бог: „О, Боже, малко ме е страх от това, което се случва днес, но този път искам да остана вярна на дълга си и да не бягам. Моля Те, дай ми вяра и сила“.

Предупредих братята и сестрите да се пазят и скрих книгите с Божиите слова. После ми хрумна, че и къщата ми не е безопасна, и исках да кажа на свекърва си да си наеме стая за този ден. Точно на входа видях двама мъже в черно. Не посмях да вляза, затова отидох у един роднина, за да науча какво става. Разбрах, че свекърва ми вече е арестувана, а мъжете в черно са полицаи. После научих, че една сестра, която бе отишла да каже на братята и сестрите да се преместят, не се е върнала и вероятно също е била арестувана. Нямах време да мисля в тази ситуация. Веднага се заех с друга работа заедно с партньорката ми. По-късно разбрах, че това е била координирана акция на Комунистическата партия, при която от 5-и вечерта до 6-и през деня са били арестувани 27 души. В тази ужасна ситуация знаех, че Бог ми дава шанс да направя различен избор. Преди бях дезертьор, който предава Бог. Не можех отново да разочаровам Бог, трябваше да се уповавам в Него, да съдействам на другите да се справим с последиците и да си изпълнявам дълга. Почувствах се по-спокойна и умиротворена, като го погледнах по този начин.

Сега, когато говоря за прегрешението си, съм способна да приема и да призная, че съм жадна за живот, егоистична и презряна, но вече не искам да съм такъв човек. Искам това прегрешение да е като червена лампа, която да ми напомня да не повтарям грешката си. Този провал ме кара да презирам този си покварен нрав и да не искам вече да живея толкова егоистично. Сега, като видя братя и сестри в такова състояние, им предлагам да разговаряме за това, за да разберат Божия праведен, ненакърним нрав, и да имат едно наум. Това прегрешение е жигосано в сърцето ми и е много болезнено, но е ценен опит в живота ми. Слава Богу!

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свързано съдържание

Историята на Джой

Главната героиня в днешната история се казва Джой. Тя е сестра от Филипините. В миналото все се отнасяла към хората емоционално. Била мила...

Leave a Reply

Свържете се с нас в Messenger