От Хан Фън, Китай

На 10 септември 2024 г. получих писмо от водачите, в което се казваше, че Джао Хуей, водач от църквата в Нанчън, е бил арестуван и се е превърнал в Юда, като е предал много братя и сестри. Над тридесет души от църквата вече бяха арестувани. Тъй като преди бях областна водачка и познавах доста добре някои от къщите за съхранение там, те искаха от мен да поема отговорността за преместването на приношенията. Ситуацията беше спешна. Понеже знаех, че е моя отговорност да защитя Божиите приношения, се помолих на Бог, като изразих готовността си да сътруднича усърдно.

Когато пристигнах в църквата в Нанчън, научих, че дяконите и важните работници са били арестувани. Всеки ден чувахме, че са арестувани много братя и сестри. Някои дори бяха тормозени от полицията в домовете им. Няколко от арестуваните братя и сестри знаеха къщите, в които се съхраняваха приношенията. Помислих си: „Средата е толкова враждебна. Ако отида да преместя приношенията, дали няма да ме следят и наблюдават? Джао Хуей знае, че преди изпълнявах ръководен дълг. Дали не е предал и мен? Освен това през 2019 г. бях предадена от един Юда и тогава полицията ме разследваше. Само с чудодейната Божия закрила избегнах бедствието. Този път, ако ме арестуват, докато премествам приношенията, полицията със сигурност няма да се отнесе леко с мен. Ще ме одере жива!“. Мисълта за видеоклиповете, на които братя и сестри са брутално изтезавани от полицията, ме ужасяваше. Ако ме арестуваха, не знаех дали ще мога да издържа. Ако не издържа на мъченията и предам Бог, като се превърна в Юда, няма ли вярата ми в Бог да завърши с провал? Ако ме арестуват и затворят за няколко години, няма да мога да чета Божиите слова или да изпълнявам дълга си. Как тогава ще мога да подготвям добри дела или да се стремя към спасение? Колкото повече мислех, толкова по-плаха ставах. Осъзнах, че състоянието ми е погрешно. Преди това много пъти се бях сблъсквала с опасни ситуации и в тези моменти бях виждала чудодейната Божия закрила. Защо все още нямах никаква вяра? В сърцето си извиках към Бог да ми даде вяра. По-късно прочетох Божиите слова: „Бог извършва делото на усъвършенстването върху хората, а те не могат да го видят, не могат да го докоснат; при такива обстоятелства се изисква вяра. Когато нещо не може да се види с просто око, се изисква вяра. Когато не можеш да изоставиш собствените си представи, се изисква вяра. Когато нямаш яснота за Божието дело, това, което се изисква, е да имаш вяра, да заемеш твърда позиция и да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато Йов стигна до този момент, Бог му се яви и му говори. Това означава, че само когато имаш вяра, ще си способен да видиш Бог. Когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства, а ако нямаш вяра, Той не може да направи това. Бог ще те дари с всичко, което се надяваш да спечелиш. Ако нямаш вяра, ти не можеш да бъдеш усъвършенстван и няма да можеш да видиш действията на Бог, а още по-малко Неговото всемогъщество. Когато при реалните си преживявания имаш вярата да видиш делата Му, Бог ще ти се яви и ще те просвети и напътства отвътре. Без тази вяра Бог няма да може да направи това. Ако си загубил надежда в Бог, как ще можеш да преживееш Неговото дело? Ето защо само когато имаш вяра и не таиш съмнения към Бог, само когато имаш истинска вяра в Него, независимо какво прави, Той ще те просвети и озари чрез твоите преживявания и само тогава ще можеш да видиш Неговите дела. Всички тези неща се постигат чрез вяра. Вярата идва само чрез облагородяване, а когато липсва облагородяване, вярата не може да се развие. За какво се отнася вярата? Вярата е истинското убеждение и искреното сърце, които хората трябва да притежават, когато не могат да видят или да докоснат нещо, когато Божието дело не съответства на човешките представи, или когато е недосегаемо за човека. Това е вярата, за която говоря“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). „Независимо колко „невъобразимо могъщ“ е Сатана, колко е дързък и амбициозен, колко голяма е разрушителната му способност, колко широкообхватни са способностите му да покварява и примамва човека, колко хитри са номерата и машинациите, с които го сплашва, или колко разнообразни са формите на съществуването му, той никога не е бил способен нито да създаде едно-единствено живо същество, нито да установи закони или правила за съществуването на всички неща, нито да управлява който и да е обект, одушевен или неодушевен, и да господства над него. В целия космос и на небесния свод няма нито един човек или нещо, създадени от него или съществуващи заради него, нито има човек или нещо, което да е под неговото върховенство или управление. Напротив, той не само трябва да съществува под господството на Бог, но трябва и да се подчинява на всички Божии заповеди и нареждания. Без Божието позволение Сатана не може свободно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята. Без Божието позволение той не може да докосне дори мравките по земята, камо ли човечеството, създадено от Бог. В Божиите очи Сатана е по-низш от лилиите в планината, от птиците, летящи във въздуха, от рибите в морето и от червеите на земята. Неговата роля сред всички неща е да служи на всички неща, да служи на човечеството и да служи на Божието дело и на Неговия план за управление“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). От Божиите слова разбрах, че Бог господства над всички неща и събития. Без Неговото позволение, колкото и необуздан или нечестив да е Сатана, той не може да отнеме живота ми. Точно както когато Йов е бил подложен на изпитание. Бог не е позволил на Сатана да отнеме живота му и Сатана не е посмял да прекрачи границата, която Бог му е бил поставил. Но вярата ми в Бог беше твърде малка. Когато видях, че средата е враждебна, се страхувах да не бъда разпозната от някой Юда или да не бъда наблюдавана и арестувана от полицията, затова живеех в плахост и страх и не смеех да преместя приношенията. Като се замислих за това, се засрамих. „Не мога да се крия като костенурка в черупката си — всички неща и събития са в Божиите ръце, така че това, дали ще бъда арестувана, не е ли също под Божието върховенство? Ако Бог допусне да бъда арестувана, това ще бъде изпитание за мен. Трябва да се уповавам на Бог и да се закълна, че по-скоро ще умра, отколкото да стана Юда или да предам интересите на Божия дом“. Затова се помолих: „Всемогъщи Боже, вярата ми в Теб е толкова малка. Не искам да живея в плахост. Моля Те, дай ми вяра и сила. Готова съм да се оставя в Твоите ръце, да се покоря на Твоите устройвания и подредби и да преместя приношенията възможно най-скоро“.

След това отидох до първата къща за съхранение, за да преместя приношенията. Преди това бях ходила там само веднъж и не можех да си спомня точния вход или етаж. Трябваше да чакам отвън пазителят да се върне. Но една сестра наблизо беше арестувана преди няколко месеца и наскоро полицията тайно наблюдаваше братята и сестрите. Притеснявах се, че ще ме забележат, ако остана там дълго, затова не смеех да чакам твърде дълго. Тъкмо когато се канех да си тръгна, пазителят се върна от бакалията. По обяд успешно преместихме приношенията оттам. Веднага след това отидох да намеря сестра Син Чън, за да я попитам за другите пазители. Щом влязох, тя каза със страх: „Бях арестувана и задържана за пет дни. Освободиха ме едва снощи. Джао Хуей е предал всеки брат и сестра, когото познава. Книгите с Божиите слова трябва да се преместят веднага!“. Помислих си: „Син Чън току-що е освободена. Дали полицията не наблюдава тайно дома ѝ? Ще ме забележат ли?“. Обърках се и се паникьосах, и след няколко минути разговор си тръгнах набързо. През целия път сърцето ми щеше да изскочи от страх. Непрекъснато си мислех: „Дали вече не са ме забелязали? Няма да премествам книгите утре вечер. Ще накарам други братя и сестри да се заемат с това“. На следващия ден сърцето ми беше постоянно неспокойно. Знаех, че Джао Хуей е ходил във всички къщи, където се съхраняваха книгите, и те трябваше да бъдат преместени незабавно. По това време нямаше друг подходящ човек, който да го направи: трябваше аз да поема тази задача. Спомних си за всички братя и сестри, които бяха преследвани от големия червен змей и обявени за издирване, но които все пак се уповаваха на Бог, за да вършат делото на църквата. Дори когато бяха арестувани, те рискуваха живота си, за да останат непоколебими в свидетелството си за Бог. А пък аз дори не бях арестувана, а се отдръпвах плахо само защото средата беше враждебна. Изобщо не можех да се сравня с тях. Почувствах се засрамена и виновна. Тогава си спомних Божиите слова, които бяхме чели на събирането преди два дни: „Някои църкви се намират във враждебна среда, в която има чести арести на хора и поради това има голяма вероятност местонахожденията на къщите, в които се пазят приношенията, да бъдат предадени и големият червен змей да нахлуе в тях и да ги претърсва — приношенията могат да бъдат плячкосани от зли демони по всяко време. Подходящи ли са такива места за съхраняване на приношенията? (Не.) Тогава, ако вече са били прибрани там, какво трябва да се направи? Да бъдат преместени веднага. […] Когато се сблъскат с тази ситуация, водачите и работниците трябва да имат ясна представа за нея: „Едно от местата, където се съхраняват приношенията, не е подходящо. Средата е твърде опасна и доста братя и сестри бяха арестувани, следени или поставени под наблюдение в района. Трябва да помислим как да изкараме приношенията оттам. Пренасянето им на относително безопасно място би било по-добър ход, отколкото да ги оставим на сегашното им място и да чакаме някой да ги грабне“. Когато ситуацията е възникнала току-що и те предвиждат, че приношенията са в опасност, трябва да ги преместят незабавно, за да не бъдат завладени и погълнати от големия червен змей, злия дявол. Това е единственият начин да се гарантира безопасността на приношенията и да се избегнат каквито и да било клопки или пропуски. Това е работа, която водачите и работниците трябва да свършат. Появи ли се и най-малкият признак на опасност, щом някой бъде арестуван, щом възникне ситуация, първата мисъл на водачите и работниците трябва да бъде дали приношенията са в безопасност, дали не биха могли да попаднат в ръцете на зли хора, да бъдат присвоени от тях или да бъдат грабнати от зли демони, и дали приношенията са претърпели някакви загуби. Трябва своевременно да предприемат мерки за защита на приношенията. Това е отговорност на водачите и работниците. Някои водачи и работници може да кажат: „Като правим тези неща, от нас се иска да поемаме рискове. Можем ли да не ги правим? Не е ли вярно, че хората са първият ни приоритет, което означава, че няма нужда да поставяме приношенията на първо място, а по-скоро хората?“. Какво мислите за зададения въпрос? Имат ли тези хора човешка природа? (Не.) Да пази добре приношенията, да ги управлява добре и да ги наглежда добре — това са отговорностите, които един добър настойник трябва да изпълнява. Погледнато по-сериозно, дори да се наложи да пожертваш живота си, това си заслужава и именно това трябва да направиш. Това е твоя отговорност“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (12)). От Божиите слова разбрах, че сега, след като местата на къщите за съхранение са били предадени от Юда, приношенията и книгите с Божиите слова може да бъдат иззети от ККП всеки момент. Те трябваше да бъдат преместени незабавно и това беше мой неотменен дълг. Често бях разговаряла с братята и сестрите за защитата на интересите на църквата в критични моменти, но когато тази среда ме сполетя, първата ми мисъл беше да запазя себе си. Исках да прехвърля тази задача на други и да се скрия като дезертьор. Нима това не беше предателство към Бог? Защитата на Божиите приношения и книгите с Неговите слова е дълг и отговорност, които всеки вярващ в Бог трябва да изпълни. Трябваше да се уповавам на Бог, за да изпълня отговорността си и своевременно да преместя и защитя Божиите приношения. Дали щяха да ме арестуват, или не, и в каквато и среда да се окажех, щях да се покоря на Божието върховенство и подредби.

След това си помислих: „Защо винаги мисля за собствените си плътски интереси, когато се намирам в опасна среда? Каква е коренната причина за това?“. Докато разсъждавах, си спомних Божиите слова: „Антихристите са крайно егоистични и долни. Не изпитват истинска вяра в Бог, камо ли преданост към Него. Когато са изправени пред проблем, само себе си защитават и пазят. Нищо не е по-важно за тях от собствената им безопасност. Не ги интересува колко вреди са нанесени на делото на църквата. Значение има единствено това да оцелеят и да не ги арестуват. Тези хора са крайни егоисти и изобщо не мислят за братята и сестрите, нито за делото на църквата, а само за собствената си безопасност. Те са антихристи. И така, когато подобни неща сполетят преданите на Бог хора, които имат истинска вяра в Него, как се справят те с тях? По какво се различават действията им от действията на антихристите? (Когато подобни неща сполетят преданите на Бог хора, те ще обмислят всякакви начини да защитят интересите на Божия дом, да предпазят Божиите приношения от загуби и ще направят необходимото за водачите и работниците, както и за братята и сестрите, за да сведат загубите до минимум. В същото време антихристите първо обезпечават собствената си защита. Те не са загрижени за работата на църквата или за безопасността на Божиите избраници и когато църквата се сблъска с арести, това води до загуби за църковното дело.) Антихристите изоставят делото на църквата и Божиите приношения и не назначават хора да се справят с последствията. Все едно да позволят на големия червен змей да заграби Божиите приношения и Божиите избраници. Дали това не е тайно предателство спрямо Божиите приношения и Божиите избраници? Когато хората, които са предани на Бог, ясно осъзнават, че дадена среда е опасна, те пак поемат риска да свършат работата по справяне с последствията и свеждат до минимум загубите за Божия дом, преди самите те да се оттеглят. Те не отдават първостепенно значение на собствената си безопасност. Какво ще кажете, кой може да гарантира, че е безопасно да вярваш в Бог и да изпълняваш даден дълг в тази нечестива страна на големия червен змей? Какъвто и дълг да поеме човек, той е свързан с известен риск — но изпълнението на дълга е Божие поръчение и докато следва Бог, човек трябва да поема риска да изпълнява дълга си. Човек трябва да проявява мъдрост и е необходимо да вземе мерки, за да осигури безопасността си, но не бива да поставя личната си безопасност на първо място. Трябва да проявява внимание към Божиите намерения, като поставя на първо място работата в Божия дом и разпространяването на евангелието. Най-важно за него е да изпълни Божието поръчение и то е на първо място. Антихристите отдават първостепенно значение на личната си безопасност. Те смятат, че нищо друго не ги засяга. Не ги интересува, когато нещо се случи на когото и да било друг. Стига да не се случи нищо лошо на самите антихристи, те се чувстват спокойни. Те нямат никаква преданост, а това се определя от природата същност на антихристите. […] Антихристите не проявяват никаква преданост към Бог. Когато им се възложи работа, те я приемат с голяма готовност и правят някои хубави изявления, но когато настъпи опасност, побягват най-бързо. Те са първите, които побягват, първите, които се измъкват. Това показва, че техният егоизъм и достойната им за презрение природа са особено тежки. Нямат никакво чувство за отговорност или преданост. Когато се сблъскат с проблем, знаят само как да избягат и как да се скрият, и мислят само как да защитят себе си, без никога да се замислят за отговорностите и дълга си. В името на личната си безопасност антихристите неизменно проявяват своята егоистична и достойна за презрение природа. Те не дават приоритет на делото на Божия дом или на собствения си дълг. Още по-малко дават приоритет на интересите на Божия дом. Вместо това те дават приоритет на собствената си безопасност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). „Има разлика в естеството на начина, по който работят хората с преданост към Бог, в сравнение с тези без нея. Когато и едните, и другите се сблъскат с въпроси, свързани с опасност, тези с преданост са способни да се изправят пред опасността и да си вършат работата, като използват мъдрост и методи, за да изпълнят работните разпоредби. Антихристите обаче не се занимават с конкретна работа, независимо дали е свързана с опасност, или не, и работните разпоредби никога не се изпълняват от тях. В това е разликата. […] Липсва им преданост, егоистични са и са достойни за презрение и във всичко са загрижени за собствената си безопасност. Те никога не се осведомяват дали работните разпоредби на Божия дом се изпълняват, или за напредъка на делото на Божия дом и не се интересуват от тези неща. Те не са предложили своята преданост и не проявяват преданост. За тях е достатъчно да отбият номера по отношение на тези въпроси; те смятат това за вършене на работа. Ако рискът е малък, те може неохотно да свършат някаква работа. Но ако рискът е голям и има вероятност да бъдат заловени, те няма да го направят, колкото и важна да е задачата. Това е същността на антихристите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). От Божиите слова видях, че хората, които са предани на Бог, са способни да не се съобразяват с личните си придобивки или загуби, когато ги сполети опасност. Когато видят, че приношенията са в опасност, те ще рискуват живота си, за да ги защитят. Те са предани на Бог до смърт и бранят интересите на Божия дом. Но антихристите имат изключително егоистична и коварна природа. В опасна среда те се грижат само за собствената си безопасност и нямат чувство за отговорност към своя дълг. Не беше ли поведението ми точно като на антихрист? Бях разбрала, че Джао Хуей се е превърнал в Юда и е предал много водачи, работници, братя и сестри, затова къщите, в които се съхраняваха приношенията, бяха в опасност. Приношенията трябваше да бъдат преместени незабавно. Но в този решаващ момент първата ми мисъл беше за собствената ми безопасност, за моите перспективи и за изхода за мен. Исках да се свия в черупката си като страхлива костенурка. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Ако егоизмът и безотговорността ми доведяха до това приношенията да попаднат в ръцете на големия червен змей, с какво щях да се различавам от един Юда, който спасява собствената си кожа, като предава своите? Спомних си за брат Джун от „Моето закъсняло свидетелство“, който рискува живота си, за да премести книгите с Божиите слова и да се придържа твърдо към дълга си. А във видеоклипа със свидетелство за преживяване „Избор в опасна среда“ главната героиня рискува живота си, за да се справи с последствията. Макар че беше слаба и се страхуваше, тя търсеше истината, за да преодолее покварения си нрав, и беше готова да даде живота си, за да брани интересите на Божия дом. И двамата дадоха красиви, категорични свидетелства за Бог. Като се замислих за това, дълбоко се засрамих и се помолих на Бог: „Всемогъщи Боже, толкова много братя и сестри в църквата са арестувани и трябва спешно да се справим с последствията. Но аз се страхувам да не бъда арестувана и продължавам само да искам да избягам от тази среда. Толкова съм егоистична и лишена от човешка природа! Боже, готова съм да се покая. Ще се уповавам на Теб, за да се справя добре с последствията“.

Замислих се също: „Защо винаги се отдръпвам плахо, когато нещо ме сполети?“. Основната причина беше страхът ми от смъртта; не бях разбрала истински нейния смисъл. Тогава прочетох Божиите слова: „Как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетяха ги различни форми на смърт. Каква беше причината за смъртта им? Дали се занимаваха с някакви злосторничества и затова бяха екзекутирани от закона? Не. Те разгласяваха евангелието на Господ, но хората по света не го приеха, а вместо това ги заклеймяваха, биеха и ругаеха, и дори ги убиваха — така бяха убити като мъченици. Нека не говорим за крайния изход на онези мъченици или за това как Бог отсъжда за делата им, а да се запитаме следното: когато тези мъченици стигнаха до края, начините, по които приключи животът им, бяха ли в съгласие с човешките представи? (Не, не бяха.) От гледна точка на човешките представи, тези мъченици са платили такава голяма цена, за да разгласяват Божието дело, но в крайна сметка са били жестоко убити от Сатана. Това не е в съгласие с човешките представи. Но ги сполетяха точно тези неща — това е, което Бог допусна. Каква истина може да се търси в това? Дали това, че Бог допусна те да умрат по този начин, беше Негово проклятие и заклеймяване, или беше Негово устройване и благословия? Не беше нито едно от двете. Какво беше? Хората мислят за смъртта на тези мъченици с болка в сърцето, но фактите наистина са такива. Как трябва да се тълкува такава смърт на вярващите в Бог? Когато споменаваме тази тема, вие се поставяте на тяхно място, така че чувствате ли в сърцата си безпокойство и лека скрита болка? Мислите си: „Тези хора са изпълнили дълга си да разгласяват Божието евангелие и би трябвало да бъдат смятани за добри хора. Как тогава е възможно да стигнат до такъв край и такъв изход?“. Всъщност така умряха и си отидоха телата им; това беше техният начин да напуснат човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и напускане или както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да видиш ясно. Напротив, това беше точно начинът, по който те заклеймиха този свят и свидетелстваха за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великото Божие могъщество и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да провъзгласят пред света, да докажат на човешките същества, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е Божието въплъщение, че делото на изкупление на цялото човечество, което Той извърши, позволява на това човечество да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разгласяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. Семейството, богатството и материалните неща в този живот са външни неща; единственото нещо, свързано с аз-а, е животът. За всеки жив човек животът е това, което е най-достойно да бъде ценено, най-скъпоценното нещо, и точно тези хора са били способни да отдадат най-ценното си притежание като потвърждение и свидетелство за Божията любов към човечеството. През цялото време до смъртта си те не отрекоха Божието име, нито Божието дело и използваха последните мигове от живота си, за да свидетелстват за съществуването на този факт — нима това не е най-висшата форма на свидетелство? Това е най-добрият начин за изпълнение на дълга; това е да изпълниш своята отговорност“. „Ако в момента, в който животът ти предстои да ти бъде отнет, ти си спокоен, приемаш го и се покоряваш, без да се оплакваш, считаш, че си изпълнил отговорностите, задълженията и дълга си докрай, и сърцето ти е радостно и спокойно — ако си тръгнеш по този начин — то за Бог ти изобщо не си тръгнал. По-скоро живееш в друг свят и в друга форма. Всичко, което се е случило, е, че формата ти на живот се е променила — ти не си истински мъртъв. Хората го виждат така: „Този човек умря толкова млад, колко жалко!“. Но в очите на Бог ти не си умрял и не си отишъл да страдаш. Вместо това ти си отишъл да се радваш на благословии и да се приближиш до Бог. Понеже като сътворено същество в Божиите очи ти вече отговаряш на критериите в изпълнението на дълга си, вече си приключил своя дълг, Бог не се нуждае повече от теб, за да изпълняваш този дълг сред редиците на сътворените същества. За Бог твоето „заминаване“ не е „заминаване“, а си бил „отнет“, „заведен“ или „изведен“, и това е нещо добро“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че да се откажеш от живота си, за да изпълниш Божието поръчение, е смислена и ценна смърт, която Бог помни. Макар плътта да умира, душата се връща при Бог. Точно както светците през цялата история, които са били преследвани заради разпространението на Господното евангелие. Някои са били разчленявани от пет коня, други са били влачени от коне до смърт, трети са били убивани с камъни, а други са били разпъвани на кръст. Те са използвали скъпоценния си живот, за да свидетелстват за Божиите дела и за Неговото велико могъщество. Макар телата им да са умрели, душите им са се върнали при Бог и са получили Неговото одобрение. Но аз се ужасявах от мисълта да бъда изтезавана до смърт, затова отказах дълга си, за да се запазя. Това е предаване на Бог. Да живееш по такъв малодушен и страхлив начин е безполезно и безсмислено; все едно си ходещ труп. Ако приношенията бъдат иззети от полицията, защото не съм ги преместила навреме, това ще бъде вечно прегрешение и петно за мен и ще заслужа Божиите наказания и проклятия. След като разбрах това, бях готова да се откажа от всичките си притеснения и опасения и да поставя живота и смъртта си в Божиите ръце. Ако Бог допуснеше да бъда арестувана, щях да се покоря на Неговото върховенство и подредби и да се уповавам на Него, за да остана непоколебима в свидетелството си. След това, когато премествах книгите, все още имах притеснения и опасения, но се молех и търсех Бог в сърцето си и вече не се отдръпвах плахо. Маскирах се, когато излизах, и правех всичко възможно да избягвам камерите за наблюдение. Под Божието ръководство приношенията и книгите с Божиите слова от всичките три къщи за съхранение в тази църква бяха преместени на безопасно място.

Чрез справяне с последствията този път придобих известно разбиране за своя егоистичен и достоен за презрение сатанински нрав. Също така разбрах малко повече за смисъла на смъртта и намерих решимостта да се опълча на плътта си и да се придържам твърдо към дълга си. Видях също Божията мъдрост в това, че използва големия червен змей, за да служи за разкриването и усъвършенстването на хората. Благодаря на Бог!