От Гуан Чун, Китай

През юли 2023 г. започнах да изпълнявам дълга на водач в църквата. През август се уговорих да се срещна с един брат на събиране, но в нощта преди събирането той беше арестуван. Когато чух тази новина, ми стана леко нервно: „Ако братът беше дошъл на събирането и полицията го бе проследила, щяха да арестуват и мен. Разминах се на косъм!“. Започнах да си мисля: „В днешно време полицията арестува вярващи в Бог като обезумяла. Ако продължавам да си уреждам срещи с хора, за да общуваме за работата, може да ме арестуват по всяко време. Отсега нататък ще проследявам работата на църквата с писма от вкъщи. Така ще съм изложена на по-малък риск от арест“. Затова отмених плановете си за срещи с братята и сестрите ми. По-късно бях предадена от един Юда, така че полицията се сдоби с личните ми данни и разбра, че съм водач. Веднага след това получих писмо от вкъщи, в което се казваше, че няколко полицаи са дошли в дома ми, за да ме арестуват, като са държали снимката ми. Баща ми казал, че не съм вкъщи, а полицията отговорила: „Помолете дъщеря си да се върне и да се предаде в полицейското управление. Ако не го направи, ще я обявим за издирване!“. След като прочетох писмото от вкъщи, ми стана изключително тежко: „Полицията знае, че съм водач, и са отишли в дома ми, за да ме търсят с моя снимка. Дори ще ме обявят за издирване! Ако бъда арестувана от полицията, със сигурност ще ме измъчват, за да ме принудят да направя признания и да предам църковните средства и моите братя и сестри. Ако не кажа нищо, тогава, ако не ме бият до смърт, то ще ме бият, докато не ме осакатят. Здравето ми е много крехко. Как ще успея да понеса мъченията на Компартията? Ако не мога да остана непоколебима в свидетелството си и се превърна в Юда, тогава няма да имам добър изход и въпреки че вярвам в Бог, няма да бъда спасена“. В ума ми изплува образът на моите братя и сестри, които биваха измъчвани след ареста си, и много се уплаших: „Твърде опасно е да изпълнявам дълга на водач. Ако бях обикновена вярваща, нямаше да се превърна в основна мишена за арест от Компартията и нямаше да бъда изложена на смъртен риск“. По онова време често бях изпълнена с безпокойство и тревога по този въпрос. Много се боях, че един ден ще попадна в ръцете на полицията, и не можех да успокоя сърцето си, за да изпълнявам дълга си.

Една сутрин през септември получих писмо от сестра, която в миналото бе мой домакин. Тя каза, че след като съм се изнесла от дома ѝ, над десет полицаи са обградили дома ѝ една вечер след 23.00 ч. Не е посмяла да отвори вратата, затова полицията е използвала вишка, за да стигне до прозореца на втория етаж, и е влязла направо през него, за да претърси къщата. Търсили няколко часа, но не намерили нищо. Когато видях това съобщение, онемях. Бях отседнала в тази къща само месец по-рано. Ако не бях напуснала, щях да бъда арестувана. Веднага щом си представих пълчището от полицаи, които идват да ме арестуват, се уплаших и почувствах, че е твърде рисковано да бъда водач. Не се сдържах и започнах да се оплаквам: „По-добре да не съм водач. Така няма да бъда издирвана от полицията. Ако ме арестуват, се боя, че няма да оцелея. Все още съм толкова млада и не съм се сдобила с истината във вярата си в Бог. Ако бъда бита до смърт от полицията, дали няма да загубя шанса си за спасение? Дали отдаването ми през всички тези години на вяра в Бог няма да е било напразно?“. През тези дни живеех в тревога и страх и исках да намеря някой, който да поеме дълга ми. Мислех, че по този начин мога да избегна преследването и ареста от Компартията. Хората в църквата обаче продължаваха да бъдат арестувани. Арестувани бяха и много водачи и работници. Ако се оттеглех в този момент, това не само щеше да засегне работата на църквата, но и щях да оставя прегрешение след себе си. Не се оттеглих благодарение на съвестта си, но не можех да събера никаква енергия в сърцето си. По това време в църквата липсваха водачи и работници и някои братя и сестри живееха в негативност и слабост, защото се бояха от арест. Различните точки от работата на практика бяха в застой. Въпреки че виждах всички тези проблеми в църквата, нямах никакво намерение да ги разреша. Вместо това живеех в тревога по цял ден, като се боях, че един ден ще попадна в лапите на полицията и ще понеса безкрайни мъчения. Точно когато се чувствах боязлива и безпомощна, се помолих на Бог: „Мили Боже, когато полицията ме обяви за издирване и се опита да ме арестува, вече не исках да изпълнявам дълга на водач. Знам, че изпълнението на дълга ми по този начин не показва преданост към Теб, но също така се боя, че ще бъда арестувана. Мили Боже, просветли ме и ме води, за да мога да се покоря“.

След това споделих на една сестра за състоянието ми. Тя ми намери два откъса от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Когато хората не са способни да прозрат, да разберат, да приемат или да се покорят на средата, която Бог устройва, и на Неговото върховенство, и когато хората се сблъскват с различни трудности в ежедневието си, или когато тези трудности надхвърлят това, което нормалните хора могат да понесат, те подсъзнателно изпитват всякакви видове тревога, безпокойство и дори скръб. Те не знаят какво ще бъде утре или вдругиден, или какво ще бъде тяхното бъдеще, и затова скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща. В какви условия се пораждат тези негативни емоции? Те не вярват в Божието върховенство, т.е. не са способни да повярват в Божието върховенство и да го прозрат и нямат искрена вяра в Бог в сърцата си. Дори когато видят факта на Божието върховенство със собствените си очи, не го разбират или не му вярват. Не вярват, че Бог има върховенство над съдбата им, не вярват, че целият им живот е в Божиите ръце, и така в сърцата им се поражда недоверие към върховенството и подредбите на Бог, а след това се надигат оплакванията и те са неспособни да се покорят“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Ако хората се стремят към истината, те няма да се забъркат в тези трудности и няма да потънат в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Обратно, ако не се стремят към истината, тези трудности ще ги оплетат така, че да не могат да избягат, и ако не са способни да ги преодолеят, те в крайна сметка ще се превърнат в негативни емоции, които се завързват на възли в най-съкровената част на сърцата им, като засягат нормалния им живот и нормалното изпълнение на дълга, което ще ги накара да се чувстват потиснати и неспособни да намерят освобождение — това е резултатът, който те ще имат върху хората“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че живея в тревога и безпокойство, защото не разбирам Божието върховенство и не мога да му се покоря. Когато бях обявена за издирване от полицията, живеех в плахост и страх, като се боях, че ако полицията ме арестува и ме бият до смърт, ще загубя шанса си за спасение. За да запазя себе си, обмислях да се оттегля от дълга си на водач. Не исках да се покоря на Божието върховенство и не търсех Божието намерение, нито се самоанализирах и опознах себе си, за да науча уроци. Осъзнах, че ако състоянието ми продължи по този начин, това ще е много опасно за мен. След като прочетох тези два откъса от Божиите слова, разбрах Божието намерение. Трябваше да търся истината, за да променя собственото си състояние, и не можех да продължавам да живея в негативни емоции — това щеше се отрази на навлизането ми в живота и на дълга ми. След това отнесох състоянието си към Бог, за да Го помоля да ме води, докато преживявам тази среда.

След като се помолих, успокоих сърцето си и се замислих за състоянието си по това време. Прочетох Божиите слова: „Освен че се грижат за собствената си безопасност, за какво още мислят някои антихристи? Те казват: „Точно сега средата ни е неблагоприятна, затова нека се показваме по-малко и да проповядваме евангелието по-малко. По този начин вероятността да бъдем заловени е по-малка, а работата на църквата няма да бъде унищожена. Ако избегнем залавянето си, няма да се превърнем в Юда и тогава ще можем да останем и в бъдеще. Нали така?“. Нима няма антихристи, които използват подобни оправдания, за да подвеждат своите братя и сестри? Някои антихристи много се страхуват от смъртта и протакат нищожното съществуване. Те също така обичат репутацията и статуса и са готови да поемат ролята на водачи. Макар да знаят, че: „Не е лесно да поема на плещите си работата на водача — ако големият червен змей разбере, че съм станал водач, ще стана известен, може да се окажа обявен за издирване и веднага щом ме хванат, животът ми ще бъде в опасност“, в името на това да се отдават на ползите от този статус, те пренебрегват тези опасности. Когато служат като водачи, те се отдават само на плътското си удоволствие и не се занимават с действителна работа. Освен че се занимават с малко кореспонденция с различни църкви, те не правят нищо друго. Те се крият на някое място и не се срещат с никого, като се държат плътно изолирани, а братята и сестрите не знаят кой е техният водач — ето до такава степен се страхуват. Не е ли правилно тогава да кажем, че те са водачи само на думи? (Да, така е.) Те не се занимават с никаква действителна работа като водачи. Интересуват се единствено от това да се скрият. Когато другите ги попитат: „Как е да си водач?“, те ще кажат: „Невероятно съм зает и в името на безопасността трябва да продължавам да се местя от къща в къща. Тази среда е толкова обезпокоителна, че не мога да се съсредоточа върху работата си“. Винаги имат чувството, че ги наблюдават много очи, и не знаят къде е безопасно да се скрият. Освен че се дегизират, крият се на различни места и не се задържат на едно място, те не вършат никаква реална ежедневна работа. Съществуват ли такива водачи? (Да.) Какви принципи следват те? Тези хора казват: „Хитрият заек има три заешки дупки. За да може един заек да се предпази от нападение на хищник, той трябва да подготви три дупки, в които да се крие. Ако човек се сблъска с опасност и трябва да избяга, но няма къде да се скрие, това приемливо ли е? Трябва да се учим от зайците! Сътворените от Бог животни имат тази способност за оцеляване и хората трябва да се учат от тях“. Откакто са поели ролите на водачи, те са осъзнали тази доктрина и дори смятат, че са разбрали истината. В действителност те са ужасно уплашени. Щом чуят за водач, за когото е подаден сигнал в полицията, защото мястото, на което е живеел, не е било безопасно, или за водач, който е бил набелязан от шпионите на големия червен змей, защото твърде често е излизал да изпълнява дълга си и е общувал с твърде много хора, и за това как тези хора в крайна сметка са били арестувани и осъдени, те веднага се плашат. Мислят си: „О, не, аз ли ще съм следващият арестуван? Трябва да се поуча от това. Не бива да бъда прекалено активен. Ако мога да избегна вършенето на някаква църковна работа, няма да я върша. Ако мога да избегна показването на лицето си, няма да го показвам. Доколкото е възможно, ще сведа работата си до минимум, ще избягвам да излизам, ще избягвам да общувам с когото и да било и ще се погрижа никой да не знае, че съм водач. В днешно време кой може да си позволи да се интересува от другиго? Самото оцеляване си е предизвикателство!“. Щом поемат ролята на водач, освен да носят чанта и да се крият, те не вършат никаква работа. Живеят в напрегнато очакване, в постоянен страх, че ще бъдат заловени и осъдени. Да предположим, че чуят някого да казва: „Ако те хванат, ще те убият! Ако не беше водач, ако беше просто обикновен вярващ, можеше и да те пуснат, след като просто платиш малка глоба, но щом си водач, е трудно да се каже. Това е твърде опасно! Някои водачи или работници, които бяха хванати, предпочетоха да умрат, вместо да предадат каквато и да било информация и бяха пребити до смърт от полицията“. Щом чуят за това, че някой е бил пребит до смърт, страхът им се усилва и още повече ги дострашава да работят. Всеки ден мислят единствено за това как да не ги хванат, как да не показват лицата си, как да не бъдат наблюдавани и как да избегнат контакт с братята и сестрите си. Блъскат си главите да мислят за тези неща и напълно забравят за дълга си. Предани ли са тези хора? Могат ли такива хора да се справят с каквато и да било работа? (Не, не могат.) Такива хора са просто плахи и само въз основа на това проявление не можем категорично да ги окачествим като антихристи. Какво обаче е естеството на това проявление? Същността на това проявление е тази на неверника. Те не вярват, че Бог може да опази безопасността на хората, и със сигурност не вярват, че да се посветят на това да отдадат всичко на Бог е да се посветят на истината и че това е нещо, което Бог одобрява. В сърцата си те не се боят от Бог. Страхуват се само от Сатана и от нечестивите политически партии. Те не вярват в съществуването на Бог, не вярват, че всичко е в Божиите ръце, и със сигурност не вярват, че Бог ще одобри човек, който отдава всичко заради Него и в името на това да следва Неговия път и да довърши Неговото поръчение. Те не могат да видят нищо от това. В какво вярват те? Вярват, че ако попаднат в ръцете на големия червен змей, ще ги сполети лош край, че може да бъдат осъдени или че дори рискуват да изгубят живота си. В сърцата си те мислят само за собствената си безопасност, а не за работата на църквата. Не са ли неверници? (Да, такива са.) Какво казва Библията? „Който изгуби живота си заради Мене, ще го намери“ (Матей 10:39). Вярват ли те на тези думи? (Не, не вярват.) Ако от тях се иска да поемат риск, докато изпълняват дълга си, те ще искат да се скрият и да не позволят на никого да ги види — ще искат да бъдат невидими. До такава степен се страхуват. Те не вярват, че Бог е опора за човека, че всичко е в Божиите ръце, че ако нещо наистина се обърка или действително ги хванат, това е позволено от Бог и че хората трябва да имат покорни сърца. Тези хора не притежават такива сърца, това разбиране или тази подготовка. Наистина ли вярват в Бог? (Не, не вярват.) Същността на това проявление не е ли тази на неверник? (Да, така е.) Така стоят нещата. Такива хора са изключително плахи, ужасно уплашени и се страхуват от физическо страдание и от това да не им се случи нещо лошо. Те стават уплашени като плахи птици и повече не могат да изпълняват работата си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). Бог разобличава, че когато се сблъскат с опасна среда в своя дълг, антихристите проявяват внимание само към собствената си безопасност. Те не са предани на дълга си и не проявяват внимание към интересите на Божия дом. Такива хора нямат място за Бог в сърцето си и не вярват в Божието върховенство. Те са неверници. След като прочетох Божиите слова, се засрамих и натъжих. Не бях осъзнала, че съм точно толкова егоистична и достойна за презрение, като антихрист. Бях се уговорила да се срещна с един брат на събиране, но той беше арестуван в деня преди събирането. Благодарение на Божията закрила, успях да избегна ареста. Въпреки това не благодарих на Бог и не изпълнявах правилно дълга си, а само мислех как да се предпазя, като захвърлих църковното дело настрана. Освен това, когато разбрах, че полицията е била в дома ми, за да ме арестува, и е на път да ме обяви за издирване, както и че семейството на домакините, при което бях живяла преди това, е било претърсено, и видях, че Компартията е впрегнала толкова големи усилия да ме арестува, се уплаших. За да запазя себе си, дори не смеех да изпълнявам дълга си на водач. Тъй като църквата страдаше от преследването и арестите на Компартията, като водач трябваше да защитавам интересите ѝ и бързо да се справя добре с последствията. Освен това резултатите от различните точки от работата в църквата се влошаваха и братята и сестрите ми живееха в негативност и плахост, като се нуждаеха от общение за истината, което да им помогне и да ги подкрепи. Цялата тази работа трябваше да бъде свършена, но за да избегна ареста, кроях планове за собствената си безопасност и бягство на всеки ъгъл — нямах сърце да изпълня дълга си и проблемите в църквата не бяха разрешени бързо. Както се казва: „Истинските чувства се разкриват в несгоди“. Можех да се придържам към дълга си в нормални времена, когато личните ми интереси не бяха засегнати, но сега, когато ме застигна опасна среда, се бях превърнала в страхлива костенурка, която се свиваше в черупката си, за да се защити. Това беше истинският ми ръст. Бях вярвала в Бог и бях чела толкова много от Божиите слова, но в критичния момент нямах никакво свидетелство за практикуване на истината и никакво желание да защитавам интересите на църквата. Бях точно толкова егоистична и достойна за презрение като антихрист. Почувствах се тъжна и изпълнена със самообвинения и се мразех за егоизма си. Наистина бях недостойна за такъв важен дълг! Безмълвно се помолих на Бог: „Мили Боже, твърде егоистична съм! В критичния момент не проявих никаква преданост. Мили Боже, просветли ме и ме води да опозная себе си, за да мога да се придържам към дълга си в тази среда“.

Спомних си Божиите слова: „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това обобщава човешката природа. Всички хора вярват в Бог заради самите себе си; те се отричат от неща и отдават всичко за това да бъдат благословени, а страданието, което понасят, и цената, която плащат при изпълнението на дълга си, също са за това да бъдат възнаградени. Накратко, всичко това е с цел да бъдат благословени, да бъдат възнаградени и да влязат в небесното царство. В света хората работят за собствена изгода, а в Божия дом изпълняват дълг, за да придобият благословии. Заради придобиването на благословии хората се отричат от всичко и могат да понесат много страдания. Всичко това е най-ясното доказателство, че хората притежават сатанинска природа. Хората, чийто нрав се е променил, са различни. Те смятат, че единственото смислено нещо за хората е да живеят според истината, че трябва да се покоряват на Бог, да се боят от Бог и да отбягват злото и че това е основата на това да бъдеш човек. Те смятат, че приемането на Божието поръчение е напълно естествена и обоснована отговорност, че само онези, които изпълняват дълга на сътворено същество, са достойни да бъдат наричани хора и че ако не са способни да обичат Бог и да Му се отплатят за Неговата любов, те са недостойни да бъдат наричани хора. Те смятат, че да живееш за себе си е наистина празно и безсмислено, че хората трябва да живеят, за да удовлетворяват Бог и да изпълняват добре дълга си, и да изживяват смислен живот, така че дори и да умрат, да се чувстват удовлетворени и да не съжаляват ни най-малко, и да не са живели напразно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Всички хора вярват в Бог, за да получат благословии, награди и венци. Няма ли всеки човек такова намерение в сърцето си? В действителност всеки човек го има. Това е факт. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват намерението и желанието си да получат благословии, това желание, това намерение и мотив, които лежат дълбоко в сърцата на хората, никога не са се разколебавали. Независимо колко духовна теория разбират хората, какво познание за преживяване имат, какъв дълг могат да изпълняват, колко страдание понасят или каква цена плащат, те никога не се отказват от намерението да получат благословии, което е скрито дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят и тичат насам-натам в служба на това. Не е ли това нещото, заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Без това намерение да получите благословии, как бихте се чувствали? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако това намерение да получат благословии, което е скрито в сърцата им, бъде напълно изкоренено? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да станат немотивирани в дълга си и да загубят интерес към вярата си в Бог. Би изглеждало така, сякаш са загубили душите си, и би изглеждало така, сякаш сърцата им са били отнети. Ето защо казвам, че намерението да се получат благословии е нещо скрито дълбоко в сърцата на хората“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). От Божиите слова видях, че когато хората правят неща само заради собствените си интереси, те живеят според сатанински отрови и възприемат „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ като правило за оцеляване, и правят само неща, които са от полза за самите тях. Аз бях точно такъв тип човек. Когато започнах да изпълнявам дълга си на водач, не бях попадала в опасна среда. Знаех, че като изпълнявам този дълг, ще разбера повече истини и ще мога да подготвя много добри дела, затова го приех без колебание. Когато обаче видях, че арестуват братята и сестрите ми, че полицията ме преследва и ме е обявила за издирване, се боях, че ако полицията ме арестува и ме бият до смърт, ще загубя шанса си да бъда спасена. Затова започнах да проявявам внимание и да кроя планове за себе си, и започнах да чувствам, че поемам голям риск, като изпълнявам дълга на водач. Дори се оплаквах, че църквата ми е уредила да изпълнявам толкова важен дълг и исках да го загърбя. На всяка крачка проявявах внимание към собствената си крайна цел и не показвах абсолютно никаква преданост или покорство към Бог. Бях прекалено егоистична! Ако не бях разкрита, щях да продължавам да вярвам, че да мога да се отрека и да отдам всичко в изпълнение на дълга ми, е проява на преданост към Бог. Сега най-накрая осъзнах, че отдаването ми в миналото е било опетнено от намерения и примеси — имах за цел да придобия благословии и да се опитам да преговарям с Бог. Това ми навлече омразата и ненавистта на Бог. В този момент разбрах Божието намерение. Преживяването на ситуацията, в която полицията се опитваше да ни арестува, не само ми помогна да видя ясно злонамереността на големия червен змей, но също така ми помогна да осъзная намерението да получа благословии, което е било скрито дълги години във вярата ми в Бог. Благодарих на Бог от все сърце, че е уредил тази среда, и преживях, че това е Божието спасение за мен.

Една вечер говорих за състоянието си в онзи момент с една сестра. Когато споменах, че се боя да не бъда арестувана и да умра, сестрата общува с мен за смисъла на смъртта. Спомних си откъс от Божиите слова и го потърсих, за да го прочета. Всемогъщият Бог казва: „Как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетяха ги различни форми на смърт. Каква беше причината за смъртта им? Дали се занимаваха с някакви злосторничества и затова бяха екзекутирани от закона? Не. Те разгласяваха евангелието на Господ, но хората по света не го приеха, а вместо това ги заклеймяваха, биеха и ругаеха, и дори ги убиваха — така бяха убити като мъченици. […] Всъщност така умряха и си отидоха телата им; това беше техният начин да напуснат човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и напускане или както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да видиш ясно. Напротив, това беше точно начинът, по който те заклеймиха този свят и свидетелстваха за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великото Божие могъщество и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да провъзгласят пред света, да докажат на човешките същества, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е Божието въплъщение, че делото на изкупление на цялото човечество, което Той извърши, позволява на това човечество да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разгласяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. Семейството, богатството и материалните неща в този живот са външни неща; единственото нещо, свързано с аз-а, е животът. За всеки жив човек животът е това, което е най-достойно да бъде ценено, най-скъпоценното нещо, и точно тези хора са били способни да отдадат най-ценното си притежание като потвърждение и свидетелство за Божията любов към човечеството. През цялото време до смъртта си те не отрекоха Божието име, нито Божието дело и използваха последните мигове от живота си, за да свидетелстват за съществуването на този факт — нима това не е най-висшата форма на свидетелство? Това е най-добрият начин за изпълнение на дълга; това е да изпълниш своята отговорност. Когато Сатана ги заплашваше и тероризираше, а накрая дори когато ги накара да платят с цената на живота си, те не изоставиха отговорността си. Ето какво означава да изпълниш дълга си във възможно най-голяма степен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). Докато разсъждавах върху Божиите слова, разбрах, че ако човек се откаже от живота си, за да остане непоколебим в свидетелството си за Бог, дори и тялото му да загине, душата му продължава да живее. Ако човек е преследван до смърт заради свидетелството си за Бог, това е ценно и смислено, и е одобрено от Бог. Но аз вярвах, че ако Компартията ме преследва до смърт, няма да мога да придобия спасение, и затова живеех в плахост и страх, без да се осмелявам да дам живота си, за да изпълня добре дълга си. Всъщност нямах истинско покорство пред Бог, не свидетелствах за практикуване на истината и Бог не бе получил истинското ми сърце. Дори и тялото ми да продължеше да живее, никога нямаше да спечеля Божието одобрение. В Божиите очи вече щях да съм мъртва и в крайна сметка моят дух, душа и тяло щяха да бъдат унищожени. Освен това се боях, че ако умра, няма да бъда спасена от Бог — причината бе, че не разбирах Божия праведен нрав. Сетих се за учениците, които са следвали Господ Исус и са били подложени на гонения от сатанински режими, когато са проповядвали евангелието. Някои от тях са били разчленени от пет коня, други — убити с камъни, а Петър в крайна сметка е бил разпнат с главата надолу за Бог. Те са платили с живота си, за да свидетелстват гръмко за Бог. Въпреки че на пръв поглед телата им са умрели, душите им са се върнали при Бог и са получили Божието одобрение. Това е най-ценното и смислено нещо. След като прозрях смисъла на смъртта, сърцето ми се почувства по-освободено. Животът ми беше даден от Бог и трябваше да се придържам към дълга си. Не можех да продължавам да живея по такъв егоистичен начин.

Един ден, по време на духовната ми практика, прочетох откъс от Божиите слова: „Сатана никога не се е осмелявал да престъпи Божията власт и освен това той винаги внимателно слушаше и се подчиняваше на Божиите заповеди и конкретните повели, като никога не се е осмелявал да им се противопостави и, разбира се, не се е осмелявал произволно да променя каквито и да било Божии заповеди. Това са границите, които Бог е определил за Сатана и затова Сатана никога не се е осмелявал да ги прекрачи. Не показва ли това могъществото на Божията власт? Не е ли това свидетелство за Божията власт? Сатана има много по-ясна представа от човечеството за това как да се държи с Бог и как да гледа на Бог, затова в духовния свят Сатана вижда много ясно както статуса, така и властта на Бог, и има дълбоко преживяване за могъществото на Божията власт и за принципите зад упражняването на Неговата власт. Сатана изобщо не смее да ги пренебрегва, както не смее да ги нарушава по какъвто и да е начин или да направи нещо, което да престъпи Божията власт, и по никакъв начин не се осмелява да оспори Божия гняв. Макар и зъл и високомерен по природа, Сатана никога не се е осмелявал да прекрачи границите и пределите, определени му от Бог. В продължение на милиони години Сатана стриктно спазваше тези граници, подчиняваше се на всяка повеля и заповед, дадени му от Бог, и никога не се е осмелявал да прекрачи границата. Макар и злонамерен, Сатана е много по-мъдър от поквареното човечество. Той познава идентичността на Създателя и познава своите граници. От „покорните“ действия на Сатана може да се види, че властта и могъществото на Бог са небесни декрети, които не могат да бъдат престъпени от Сатана, и че точно заради неповторимостта и властта на Бог всички неща се променят и размножават в определен ред, че човечеството може да живее и да се плоди в рамките на определения от Бог курс, и нито един човек или предмет не могат да нарушат дадения ред, както и нито един човек или предмет не са в състояние да изменят този закон, защото всички те са произлезли от ръцете на Създателя и от предопределението и властта на Създателя“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). Докато разсъждавах върху Божиите слова, разбрах, че колкото и злонамерен да е Сатана, той винаги е в Божиите ръце. Без Божието позволение или без Неговата повеля, той не се осмелява да прави каквото си иска. Например Компартията непрекъснато арестува и преследва онези, които вярват в Бог, и се опитва да изкорени Божиите църкви, но всъщност Компартията също е под Божия контрол. Без значение колко големи са амбициите и желанията ѝ или колко изобретателни са методите ѝ да вреди на хората, Компартията не може да ни направи нищо без Божието разрешение. Замислих се как през това време Компартията бе решила да ме арестува, но всеки път се разминавах на косъм. Благодарение на Божията чудна подредба се отървавах от ареста всеки път. Сега мога да изпълнявам дълга си жива и здрава заради Божията власт и Божието върховенство. Без Божието разрешение, колкото и да се опитва да ме арестува Компартията, аз никога няма да попадна в лапите ѝ. Бог е предопределил да не бъда арестувана и бях необходима за църковното дело, затова трябваше да посветя сърцето си на моя дълг. След като придобих тези разбирания, притесненията и тревогите ми намаляха значително. Бях готова да се покоря на Божието устройване и подредби и да се уповавам на Бог да върша добре работата в църквата. Направих нов план за работата, която ми предстоеше. Замислих се колко много водачи и работници вече са арестувани и имаше много работа по последиците, която трябваше да се свърши. Много братя и сестри живееха в негативност и слабост и не знаеха как да преживеят тази ситуация — нуждаеха се от водачи и работници, които да общуват с тях и да ги подкрепят. Трябваше да изпълня своите отговорности. След това посветих сърцето си на своя дълг. Работих с братята и сестрите и след период на упорита работа, църквата избра нови водачи и работници и изпълнението на различните точки от работата можеше да продължи. Състоянието на моите братя и сестри също донякъде се подобри и работата на църквата бавно започна да напредва.

След като преживях разкриването на тази среда, видях, че моят възглед за вярата в Бог е неправилен — той се свеждаше до това да получавам благословии, да преговарям с Бог и вървях по грешния път. В същото време видях ясно и нечистивата природа на големия червен змей и започнах да го мразя от все сърце. Освен това видях, че нямам истинска вяра в Бог — когато заплахата от арест дойде върху мен, се боях. Ръстът ми беше твърде малък. Отсега нататък искам да се уповавам на Бог, за да изпълнявам добре дълга си. Не можех да придобия тези неща в комфортна среда. Преживях, че уреждането на тази среда от Бог е Неговото истинско спасение за мен. Благодаря на Бог от все сърце!