От Ишан, Китай

Баща ми заекваше и аз имах същия проблем от малка. Всичко беше наред, когато не се срещах с непознати, но щом се запознаех с нови хора, се притеснявах и започвах да заеквам. Брат ми и сестра ми ми казваха: „Виж се как говориш, не можеш ли просто да говориш по-бавно?“. Техните забележки много ме разстройваха. Дори собствените ми брат и сестра не ме харесваха и ме гледаха отвисоко. Чувствах се дълбоко непълноценна и често плачех от огорчение. Веднъж в началното училище учителката ме вдигна да отговаря на един въпрос. Много се притесних и докато говорех, изведнъж започнах да заеквам и не можех да изрека думите, а всичките ми съученици избухнаха в смях. Беше изключително унизително. След това спрях да вдигам ръка, когато учителката ни задаваше въпроси, защото се страхувах да не ми се смеят съучениците. Такива случки през онези години хвърлиха сянка върху младото ми сърце. Постоянно се чувствах неадекватна и дълбоко непълноценна. Бях и много объркана и се питах: „Защо не мога да говоря гладко като другите? Защо заеквам?“. След като се омъжих, съпругът ми се подиграваше, че заеквам, и казваше: „Голям човек си, а дори не можеш да говориш правилно. Ако беше крава, отдавна да съм те разменил“. Когато говорех с децата си, понякога също заеквах, щом се притеснях, а те ми се смееха: „Виж, мама пак заеква. Не можеш ли да говориш по-бавно?“. Децата и съпругът ми често ми говореха такива неща. Чувствах се като безполезна слабачка в живота и самочувствието ми беше разбито на парчета. След това избягвах да говоря много и не смеех да говоря пред непознати, защото така никой нямаше да разбере, че заеквам, и нямаше да ми се подиграват.

През 2003 г. приех делото на Бог от последните дни. Знаех, че имам проблем със заекването, затова, когато посещавах събирания с братята и сестрите, рядко разговарях. Братята и сестрите ме насърчаваха да разговарям повече и просто да се открия, като казваха, че това е единственият начин да израсна в живота. Казваха също: „Всеки има недостатъци, не позволявай твоите да те възпират“. Когато видях, че не ме презират, а вместо това ме насърчават и ми помагат, бях много трогната и почувствах, че е наистина прекрасно да вярваш в Бог. Никога преди не бях изпитвала такова чувство и оттогава насетне не се чувствах толкова възпирана.

По-късно бях избрана за църковна водачка. Един ден висшестоящите водачи уредиха да изпълнявам дълга си в църквата „Чъндун“. Помислих си: „Ако отида в църквата „Чъндун“ и братята и сестрите разберат, че заеквам, какво ще си помислят за мен? Ще ми се смеят ли? Ще бъде толкова срамно! Не искам да ходя“. Висшестоящите водачи видяха какво си мисля и разговаряха с мен, като казаха, че това е възможност за обучение. Разумът надделя и приех поста. Когато се събрах с водачите и дяконите в църквата „Чъндун“, бях малко притеснена, защото всички бяха непознати лица. Страхувах се, че ще ме гледат отвисоко, ако продължа да заеквам, затова се надявах събирането да приключи бързо. Но колкото по-притеснена ставах, толкова повече заеквах и се чувствах много засрамена. Като се огледах, видях, че някои братя и сестри бяха навели глави, а други мълчаха. Почувствах се толкова разстроена. Помислих си: „Сигурно си мислят: „Как се е озовала тук една заекваща жена?“. Ако не разговарям, ще кажат, че нямам истините реалности, но ако продължа, просто ще продължа да заеквам“. Нямах друг избор, освен да се помъча и да продължа да разговарям. На това събиране много заеквах и едва го изкарах докрай. Първоначално планирах да ги попитам за състоянието им, но после си помислих: „Ами ако имат проблеми или трудности? Ще трябва да разговарям с тях, като използвам Божиите слова. Ако пак заеквам, определено ще ми се смеят. Забрави, по-добре да не питам“. В крайна сметка от това събиране не произлезе никакъв резултат и работата, която трябваше да се осъществи, също не беше извършена правилно, което забави делото. На връщане към дома почувствах дълбока мъка и се оплаквах наум: „Защо заеквам? Защо другите хора не заекват?“. Чувствах се толкова малоценна, вечно с чувството, че съм по-ниско от всички останали. След това, когато посещавах събирания с водачи и дякони, се чувствах възпирана. Страхувах се да не заеквам отново и да не ми се смеят или да ме гледат отвисоко, затова се опитвах да разговарям възможно най-малко. Просто правех някои общи коментари за работата, която трябваше да се осъществи, което водеше до това, че работата не даваше добри резултати. Знаех, че това, че постоянно ме възпираше заекването ми, се отразяваше на делото, затова често представях състоянието си пред Бог в молитва, като молех Бог да ме напътства, за да не бъда повече възпирана от него. Понякога, когато пак започвах да заеквам, докато говоря, си закривах устата с ръка, за да не видят хората как треперят устните ми. По време на събиранията винаги карах другите братя и сестри да четат на глас Божиите слова, а когато нямаше как да го избегна, четях само малки откъси. Така по-малко хора щяха да знаят, че заеквам. Но да живея така беше много болезнено. Чувствах се толкова потисната и изтощена. Това се отразяваше и на изпълнението на дълга ми.

Веднъж се открих пред една сестра: „Заеквам, докато говоря, и се страхувам, че всички ще ме гледате отвисоко, затова нямам смелост да разговарям“. Сестрата каза: „Дори не съм забелязала, че заекваш, докато говориш. Понякога, като те чуя да спреш по средата на изречението, просто си мисля, че си твърде възпряна, за да продължиш“. Сестрата също ме насърчи с думите: „Никой не е съвършен. Чувала ли си някога за човек без недостатъци? Божиите слова ни казват, че всеки има недостатъци и слабости. Не се оставяй това да те възпира, просто се стреми усърдно към истината. Заекването ти се дължи на притеснение, но не е нужно да се тревожиш за това. Просто се съсредоточи върху дълга си и постепенно ще спреш да се чувстваш възпряна от заекването“. Почувствах се малко облекчена, като чух сестрата да казва това. По-късно гледах видео със свидетелство за преживяване, което озари сърцето ми и много ме насърчи. Един откъс от Божиите слова, цитиран в него, се отнасяше директно за моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Има някои проблеми, които не могат да се разрешат от хората. Например може да си склонен да се изнервяш, когато говориш с други хора. Когато се сблъскваш със ситуации, може да имаш собствени идеи и гледни точки, но да не можеш да ги изразиш ясно. Чувствате се особено нервни в присъствието на много хора, говорите несвързано и устните ви треперят. Някои хора дори заекват. А други, ако присъстват представители на противоположния пол, са още по-малко разбираеми — просто не знаят какво да кажат или какво да направят. Лесно ли се преодолява това? (Не.) Поне в краткосрочен план за теб не е лесно да преодолееш този недостатък, защото той е част от вродените ти дадености. Ако след няколко месеца практикуване все още си нервен, нервността ти ще се превърне в напрежение, което ще ти се отрази негативно, като те кара да се страхуваш да говориш, да се срещаш с хора, да присъстваш на събрания или да изнасяш проповеди и тези страхове ще те смажат. […] Затова, ако можеш да преодолееш тази слабост, този недостатък, в краткосрочен план, тогава го направи. Ако се преодолява трудно, тогава не се занимавай с него, не се бори с него и не се предизвиквай. Разбира се, ако не можеш да го преодолееш, не бива да се чувстваш негативно. Дори ако никога през живота си не можеш да го преодолееш, Бог няма да те заклейми, защото това не е твоят покварен нрав. Твоята сценична треска, твоята нервност и страх — тези проявления не са отражение на твоя покварен нрав. Независимо дали са вродени, или са причинени от средата в по-късен етап от живота, в най-лошия случай те са слабост, недостатък на твоята човешка природа. Ако не можеш да го промениш в дългосрочен план или дори в рамките на твоя живот, не се занимавай с него, не му позволявай да те възпира, не ставай негативен заради него, защото това не е твоят покварен нрав — няма смисъл да се опитваш да го промениш или да се бориш срещу него. Ако не можеш да го промениш, приеми го, остави го да съществува и се отнасяй към него правилно, защото можеш да живееш с тази слабост, с този недостатък — това, че го имаш, не влияе на следването ти на Бог и на изпълнението на дълга ти. Щом можеш да приемеш истината и да изпълняваш дълга си по най-добрия възможен начин, пак можеш да бъдеш спасен. Той не влияе на твоето приемане на истината и не влияе на твоето постигане на спасение. Следователно не бива често да се възпираш от определена слабост или недостатък на човешката си природа, нито често да ставаш негативен и обезкуражен или дори да се отказваш от дълга си и от стремежа към истината, като поради същата причина пропуснеш възможността да бъдеш спасен. Това изобщо не си струва. Така би постъпил един глупав, невеж човек“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Докато размишлявах върху Божиите слова, разбрах, че заекването е човешки дефект и недостатък и че то не е покварен нрав и не влияе на стремежа на човека към истината или на неговото спасение. Не можех да си позволя постоянно да бъда възпирана или негативна заради един-единствен недостатък, или дори да се отказвам от стремежа към истината, иначе щях да изпусна шанса си да бъда спасена, а това би било невежо и глупаво поведение. Размишлявах върху това как толкова много години, поради проблема ми със заекването, дори когато знаех, че трябва да се открия и да разговарям, за да получа Божието просветление и напътствие по време на събиранията, се страхувах, че братята и сестрите ми ще забележат заекването ми, затова не смеех да разговарям. След като отидох в църквата „Чъндун“, се почувствах още по-възпряна от заекването си и колкото повече се страхувах, че другите ще забележат, толкова по-нервна ставах и заекването ми се влошаваше. Вследствие на това изобщо не намирах наслада в събиранията. Не проучвах и не разрешавах проблемите и трудностите, които имаха водачите и дяконите, и събиранията приключваха набързо, без работата да бъде правилно осъществена. Често бях възпирана от заекването си и не смеех да се открия и да разговарям по време на събиранията. Това не само нанасяше вреди на собственото ми навлизане в живота, но и не беше от полза за братята и сестрите ми. Също така забавяше църковното дело. Видях колко глупава и невежа съм била. Бог казва: „Ако не можеш да го промениш в дългосрочен план или дори в рамките на твоя живот, не се занимавай с него, не му позволявай да те възпира, не ставай негативен заради него, защото това не е твоят покварен нрав — няма смисъл да се опитваш да го промениш или да се бориш срещу него. Ако не можеш да го промениш, приеми го, остави го да съществува и се отнасяй към него правилно, защото можеш да живееш с тази слабост, с този недостатък — това, че го имаш, не влияе на следването ти на Бог и на изпълнението на дълга ти. Щом можеш да приемеш истината и да изпълняваш дълга си по най-добрия възможен начин, пак можеш да бъдеш спасен. Той не влияе на твоето приемане на истината и не влияе на твоето постигане на спасение“. Като четях Божиите слова, сърцето ми се стопляше и се изпълваше с насърчение. Замислих се как още от детството си бях гледана отвисоко и презирана заради проблема ми със заекването. Често бях затъвала в чувства за малоценност, като си мислех, че не съм толкова добра, колкото другите. Но Бог не ме отхвърли и дори ме насърчи усърдно да се стремя към истината и спасението. Почувствах, че Бог наистина обича хората и тежкият товар върху сърцето ми най-накрая се вдигна. Тъй като Бог не презира моя дефект, аз трябваше да се изправя пред него правилно и дори този мой дефект да не се промени никога през живота ми, не биваше да бъда възпирана от него. Вместо това трябваше да се съсредоточа върху стремежа към истината и върху това да изпълнявам добре дълга си. Като осъзнах тези неща, застанах пред Бог и се помолих: „О, Боже, сега разбирам Твоето намерение. Готова съм да се изправя пред своя дефект и недостатък правилно и да спра да се оплаквам. Ще се покоря и ще изпълнявам дълга си правилно“.

След молитвата разсъждавах още: „Защо винаги съм възпирана от заекването си? От какво се поражда такъв покварен нрав?“. След това потърсих Божии слова, които да прочета. Всемогъщият Бог казва: „Вместо да търсят истината, повечето хора прибягват до дребни хитрости. Те отдават голямо значение на собствените си интереси, гордост и на своето място или положение в съзнанието на другите хора. Това са единствените неща, които ценят. Те се вкопчват в тези неща с желязна хватка и ги смятат за самия си живот — а що се отнася до това как Бог гледа на тези неща и как се отнася към тях, те не се интересуват от това; първо обмислят дали са шефът на групата, дали могат да си осигурят позиция, на която са високо ценени от другите, и дали някой слуша какво казват. Първо се залавят с това да заемат тази позиция. Почти всички хора, когато са в група, търсят такъв вид позиция, такъв вид възможност. Ако са много способни, разбира се, те се опитват да заемат първото място. Ако са просто средно ниво, пак се опитват да заемат видна позиция в групата. А ако са част от по-ниските слоеве в групата, като са със средни заложби и способности, те също се опитват да накарат другите да ги ценят високо; не могат да позволят на другите да гледат отвисоко на тях. Гордостта и достойнството на тези хора са мястото, където те теглят чертата; те смятат, че трябва да се държат за тези неща. Дори ако загубят своята почтеност, или Бог е недоволен от тях и не ги признава, те все пак трябва да се борят за своята гордост и статус; трябва да избягват унижението на всяка цена. Това е сатанински нрав. И въпреки това те не осъзнават това. Мислят си, че не могат да загубят малкото гордост, която им е останала. Не знаят, че едва когато тези повърхностни неща бъдат напълно отхвърлени и изоставени, те ще станат истински хора и че ако пазят като свой живот тези неща, които трябва да бъдат изхвърлени, животът им ще бъде загубен. Просто не знаят какъв е залогът. […] И така, влязъл си в кадър — какво от това? Хората имат високо мнение за теб — и какво от това? Те те боготворят — и какво от това? Доказва ли нещо от това, че притежаваш истината реалност? Нищо от това няма каквато и да е стойност. Когато успееш да преодолееш тези неща — когато станеш безразличен към тях и вече не ги смяташ за важни, когато престижът, суетата, статусът и възхищението на хората вече не контролират мислите и поведението ти, а още по-малко начина, по който изпълняваш дълга си — тогава твоето изпълнение ще става все по-ефективно и все по-чисто“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От разобличението в Божиите слова разбрах, че независимо колко големи са способностите или заложбите на човек, всеки иска да му се възхищават. Като се замислих, си дадох сметка, че заеквам от дете и дори моят брат и моята сестра ме отбягваха и ме гледаха отвисоко. В училище ми се подиграваха съучениците, затова се чувствах наистина малоценна. След като се омъжих, дори съпругът и децата ми ми се присмиваха, като нараняваха самочувствието ми още повече. Дори плачех от огорчение. Толкова много се грижех за гордостта си! Мислех си за това как от малка бях повлияна от сатанински отрови като: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ и „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. Обръщах специално внимание на гордостта си. Поради моето заекване се страхувах да не ми се смеят и да не ме гледат отвисоко, което означаваше, че често затъвах в неизбежни чувства на негативност и болка. Н на събиранията не можех да разговарям така, както трябваше, нито да върша работата, която трябваше да съм свършила добре. Но в Божия дом не ме презираха, нито се отнасяха към мен въз основа на дефекта ми. Вместо това ми беше поверен ръководен дълг и бях насърчена да се стремя правилно към истината и спасението. Не беше ли това Божията любов? И все пак прекомерната ми обсебеност от гордостта ми ми пречеше да изпълнявам дълга си, който трябваше да съм свършила. Не беше ли това бунтуване срещу Бог? В действителност, дори и другите да ми се възхищаваха, това би било безполезно без Божието одобрение. Преследването на репутация и статус никога не би могло да промени моя живот нрав, а вместо това би ме направило още по-негативна и в крайна сметка щях да бъда отритната и отстранена от Бог, задето не съм изпълнявала добре дълга си. Като осъзнах това, се почувствах едновременно уплашена и виновна. Никога не бях си представяла, че затъването в гордост и статус може да има толкова сериозни последствия. Оттогава нататък исках да се откажа от гордостта и статуса, да се отнасям правилно към заекването си и да разговарям нормално с моите братя и сестри.

Един ден обсъждах задача с партньорката си и отново се почувствах нервна. Страхувах се какво ще си помисли тя за мен, ако започна да заеквам. Тя и преди ми беше обръщала внимание, че спирам да говоря по средата на изречението, а тъй като не бяхме работили заедно от дълго време, тя не знаеше за моето заекване. Зачудих се: „Ако отново прекъсна по средата на изречението, дали тя ще ме отбягва?“. Докато говорех, изведнъж засякох и спрях да говоря. Сестрата каза: „Защо продължаваш да прекъсваш по средата на изречението? Не можеш ли да се изразяваш ясно?“. Помислих си: „Дали тя ще ме отбягва сега?“. Почувствах се донякъде възпряна. В този момент осъзнах, че мисленето ми е погрешно и тихо се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, страхувам се, че сестра ми ще ме гледа отвисоко заради заекването ми. Не искам повече да бъда възпирана от това. Моля Те, напътствай ме да се отнасям правилно към дефекта си“. След молитвата си припомних един откъс от Божиите слова, който бях чела преди, затова го прочетох отново. Всемогъщият Бог казва: „Стига да можеш да се стремиш към истината и да можеш да изпълняваш дълга си с цялото си сърце, цялата си сила и целия си ум според принципите, и сърцето ти да е искрено, и да не си нехаен към Бог, тогава имаш надежда да бъдеш спасен. Ако някой каже: „Виж колко си безполезен и плах. Толкова се изнервяш само като кажеш няколко думи и цялото ти лице почервенява“, тогава трябва да кажеш: „Имам слаби заложби и не съм добър в говоренето. Ако ме насърчите, тогава ще имам смелостта да се упражнявам да говоря“. Не мисли, че не си добър или че се излагаш. Тъй като знаеш, че това са твоите слабости и проблеми с твоята човешка природа, трябва да се изправиш пред тях и да ги приемеш. Не се влияй по никакъв начин от тях. Що се отнася до това кога тези слабости и недостатъци ще се променят, не се занимавай с това. Просто се съсредоточи върху това да живееш и да изпълняваш дълга си нормално по този начин. Просто трябва да помниш: тези слабости и недостатъци на човешката природа не са негативни неща или покварен нрав и стига да не са покварен нрав, те няма да повлияят на изпълнението на твоя дълг или на твоя стремеж към истината, и още по-малко ще повлияят на постигането на спасение от теб; разбира се, още по-важно е, че те няма да повлияят на това как Бог те вижда. Това не успокоява ли ума ти?“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бях наистина трогната и вдъхновена, когато прочетох този откъс от Божиите слова, особено когато Бог казва: „Просто трябва да помниш: тези слабости и недостатъци на човешката природа не са негативни неща или покварен нрав и стига да не са покварен нрав, те няма да повлияят на изпълнението на твоя дълг или на твоя стремеж към истината, и още по-малко ще повлияят на постигането на спасение от теб; разбира се, още по-важно е, че те няма да повлияят на това как Бог те вижда. Това не успокоява ли ума ти?“. Моят дефект и недостатък не са нещо негативно, нито са покварен нрав и докато се стремя усърдно към истината и изпълнявам дълга си според принципите, Бог ще ме напътства. Не биваше повече да бъда възпирана от заекването си. Независимо от това какво биха си помислили братята и сестрите, трябваше да се открия и да говоря за дефекта си и не биваше да се срамувам, още по-малко трябваше да бъда възпирана. Трябваше да се изправя пред него правилно. Затова казах на сестрата: „Заеквам от дете. Ще се опитам да направя всичко възможно в бъдеще да говоря по-бавно и да довършвам изреченията си, за да могат другите да ме разбират“. След като казах това, вече не се чувствах възпряна.

По-късно, когато четях Божиите слова по време на събиранията и засичах, четях бавно. Понякога, когато се нервирах и започвах да заеквам, спирах за момент, настройвах мисленето си и след това продължавах да говоря. Това ми помогна малко. Божиите слова бяха тези, които ме напътстваха да разбера правилно този мой дефект. Вече не съм възпирана от него и най-накрая се чувствам освободена. Благодаря на Бог!