Докато слънцето залязваше на запад, по здрач, вратата на една малка ферма беше отворена, а на дръжката ѝ беше завързан бял плат. Един последен слънчев лъч докосна неизмазаната ограда от червени тухли.

В средата на антрето имаше ковчег. Пред него бяха коленичили седемгодишно момиче, деветгодишно момче и около трийсетгодишна жена от селото.

„Мамо, семейството ни преживя нещастие. Защо роднините не идват да ни помогнат?“. Нежният глас на малкото момиче наруши тишината в къщата.

„След смъртта на баща ти, можем да разчитаме само на себе си — майка и деца. Заради болестта на баща ти, спестяванията ни се стопиха. Роднините ни ни презират, защото сме бедни, гледат ни отвисоко. От сега нататък вие двамата трябва да се трудите усилено, не оставяйте другите да ви гледат отвисоко. Надявам се, че двамата ще имате обещаващо бъдеще, от вас ще излезе нещо и ще промените съдбата ни!“. Майката избърса сълзите си, погледът ѝ беше изпълнен с решителност, и говореше сериозно, докато гледаше двете малки деца.

Седемгодишното момиче беше Ан Ран.

Тази сцена от детството ѝ беше дълбоко запечатана в сърцето на Ан Ран. От малка тя знаеше, че трябва да е прилежна. Житейската ѝ цел беше да се стреми към отличие и да спечели възхищението на другите. Ан Ран се трудеше особено усърдно в училище, като вярваше, че само с прилежно учене може да има обещаващо бъдеще. В началното училище тя беше почти винаги сред първите три в класа си.

На тринайсет Ан Ран беше в прогимназията, когато един съсед сподели с майка ѝ евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни. Този ден Ан Ран гледа заедно с нея видео за първоначалното сътворение на Бог. От този ден нататък Ан Ран узна, че хората са сътворени от Бог и че има Върховен владетел на небесата, земята, и всички неща, Който напътства и се грижи за цялото човечество. Ан Ран почувства топлина в себе си — Бог беше толкова добър!

На петнайсет Ан Ран беше принудена да напусне училище поради липса на средства и да работи. Макар да знаеше, че е хубаво да се вярва в Бог, тя чувстваше, че е още млада и цялото бъдеще е пред нея. Не искаше да живее обикновен живот без постижения. Кой щеше да я уважава така? Затова реши да работи усилено и да спечели пари, да си намери прилична и уважавана работа. Стига да можеше да се реализира, щеше да живее славно пред другите и те повече нямаше да я гледат отвисоко. Умът на Ан Ран беше пълен с мисли за това как да успее бързо. Затова тя рядко присъстваше на сбирките през свободното си време.

Една вечер, когато Ан Ран беше на седемнайсет, жегата във въздуха още не беше утихнала. Щрак. Тряс. Поредицата от звуци на отваряне и затваряне на врата беше отривиста и насочена, последвана от забързани стъпки. Братовчед ѝ се беше върнал.

„Какво има? Нещо спешно ли е?“ — попита Ан Ран.

„Имам добри новини за теб. Училището ни спешно търси учители. Представих те на училищния водач. Ако те назначат, тази работа е престижна и добре платена“. Като чу тези новини, Ан Ран веднага се развълнува. От детството си се беше надявала някой ден да се отличи и утвърди. Сега за нея имаше толкова добра възможност да стане учител, което се смяташе за уважавана професия. Знаеше, че онези, които могат да работят в училище, са завършили колеж и най-малкото имат диплома. Без помощта на братовчед си как можеше да има възможност да работи в училище? По-късно можеше да се яви на изпит, за да получи квалификация и официално да стане учител. Тогава можеше да получи и слава, и изгода, нали така? Когато този ден дойдеше, никой нямаше отново да я гледа отвисоко. С тези мисли Ан Ран се съгласи без колебание.

Като излезе от къщата на братовчед си, Ан Ран се разтревожи. Да работи в частно училище означаваше занапред да има почивка само веднъж на две седмици и определено нямаше да може да посещава сбирките. Божието дело приключваше скоро. Ако работата ѝ засегнеше посещенията ѝ на сбирките, това щеше да е пагубно за живота ѝ. Но това беше възможността да се отличи, за която винаги беше мечтала. Ан Ран не искаше да я изпусне. След много размисъл тя все пак избра работата. Утешаваше се като си казваше, че стига да чете повече от Божиите слова и присъства на сбирките през ваканциите, нещата ще са наред. Това не би трябвало да има твърде голямо въздействие.

Към края на лятната ваканция Ан Ран успя да получи работата и стана начален учител, както беше мечтала. Тя най-сетне имаше платформа за осъществяване на мечтите си и беше много развълнувана, вложи 110% в работата.

В началото на есента училището посрещна новия випуск ученици и кампусът се изпълни с игриво бъбрене и смях. Ан Ран сбърчи вежди, докато вървеше бързо към сградата за инструкции с купчина учебници в ръце и си мислеше: „Конкуренцията между класовете в това училище е особено яростна. Резултатите от тестовете от всеки клас са основна тема на обсъждане сред водачите и директорите. Аз нямам учителски опит. Когато за първи път влязох в училище, класовете, които обучавах, имаха най-слабите оценки във випуска. Ако искам да ги изравня с другите класове, трябва да вложа още повече време и усилия“. Ан Ран взе решение: „Трябва да подобря резултатите на тестовете им и да стана отличен учител, хвален от родителите на учениците“. Докато мислеше за това, тя си пое дълбоко въздух. Това беше огромно напрежение!

След това Ан Ран беше като навита пружина — не си позволяваше да се отпусне и за миг. Стана ѝ навик да работи допълнително и да стои до късно, да поправя домашни и вечер да напътства учениците със затруднения, за да подобри оценките им. Няколко месеца по-късно класовете на Ан Ран се изкачиха от последно до първо и второ място. Тя получи похвали от родителите и високо признание от водачите, което силно удовлетвори суетата ѝ. Беше въодушевена, ходеше с високо вдигната глава и се чувстваше горда, когато срещаше хора от селото си. Вярваше, че всичките ѝ трудности са оправдани, без значение колко трудно и изтощително беше.

Но под бляскавата външност, само тя познаваше безкрайната горчивина и страдание, които изпитваше.

„Толкова пъти съм ти казвала, не можеш ли да минеш на по-лека работа? Виж се — отслабнала си с над 5 килограма само за година и половина, непрестанно вземаш лекарства, поставяш си инжекции и работиш до пълно изтощение. Да се убиеш ли се опитваш? Как можеш да вярваш в Бог, ако дори не посещаваш сбирките? Така можеш ли все още да разбираш истината и да бъдеш спасена?“. Майката на Ан Ран седеше до леглото ѝ, с поглед, изпълнен с жал, и упрекваше дъщеря си.

„Мамо, знам, че тази работа е твърде напрегната и не ми оставя време за сбирките, но…“ Преди да успее да довърши, Ан Ран усети болка в гърлото.

Майка ѝ се извърна и ѝ подаде чаша вода. След като тя си тръгна, Ан Ран си припомни изминалата година. Откритото съревнование и скритите борби сред колегите, честото оставане до късно и напрежението в работата бяха довели Ан Ран до безсъние и чести кошмари, дори когато успееше да заспи. Имунитетът ѝ беше особено отслабнал и тя взимаше лекарства почти всеки ден. Тежкото натоварване на работа не ѝ оставяше време или енергия да дойде пред Бог. Тя се чувстваше като машина, която никога не спира, без да познава почти нищо освен работата. Понякога Ан Ран си мислеше: „Трябва ли да си сменя работата? Да продължавам така наистина засяга навлизането ми в живота. Но ако напусна, няма ли отколешната ми мечта да се откроя да бъде напълно разбита? Ще получа ли някога отново такава добра възможност?“. Одобрителните погледи на роднини и познати и похвалите от родителите на учениците и училищните водачи — Ан Ран беше копняла за всичко това. „Както е казано — помисли си тя, — хората трябва да имат гръбнак, за да отстояват достойнството си. Хората живеят, за да се доказват и да печелят уважение, нали? Какъв е смисълът да живееш, ако ще си посредствен цял живот?“. Ан Ран стана и се върна на бюрото си, взе химикалката, за да продължи да работи по учебните планове. Беше взела решение. Не можеше да изостави работата си. Докато успяваше да използва добре ваканциите, за да яде и пие Божието слово и да присъства на повече сбирки, щеше да продължава.

По време на Пролетния фестивал през 2011 г., докато чистеше къщата с майка си, Ан Ран неочаквано осъзна, че не може да вдигне дясната си ръка и не посмя да наведе глава. Когато все пак се опита да го направи, чу щракащ звук. Ан Ран беше уплашена и объркана.

„Имаш замръзнало рамо и цервикална спондилоза. Това са професионални заболявания. Ако скоро не започнеш терапия, ще станат нелечими. Тялото ти е в много лошо състояние, трябва да започнеш терапия веднага“ — посъветва я мрачно лекарят в кабинета.

Като чу думите му, Ан Ран почувства силен страх. „Аз съм само на деветнайсет, животът ми тъкмо е започнал и все още имам да постигам много мечти. Ако замръзналото ми рамо и цервикалната спондилоза се влошат, как ще я карам занапред? Ще мога ли все още да влизам в час и да работя нормално?“. Само като си помисли, че мечтата ѝ за успех, може да бъде разбита, Ан Ран изпита особена неохота и започна да се оплаква: „Защо животът ми е толкова горчив? Защо не мога да осъществя желанията си? Обречена ли съм цял живот да ме гледат пренебрежително?“. Тя не сдържа сълзите си.

Небето беше сиво, сякаш се канеше да завали сняг. Студеният вятър свиреше и караше хората да потръпват, сякаш бяха паднали в ледена изба.

Ан Ран се сви в леглото си, с изписано по лицето объркване. Чувстваше, че сякаш е без бъдеше и ѝ липсва ентусиазъм във всичко, което прави. В болката си тя успя само да дойде пред Бог в молитва: „О, Боже, неочаквано получих сериозно заболяване и ме е страх. Не знам как да продължа нататък. През последната година работех без прекъсване и не посещавах много сбирките. Знам, че това не е съгласно Твоето намерение, но не мога да понеса да се избавя от работата си. Чувствам се сякаш животът ми е горчив и не знам защо ми се случи всичко това. Нека Ме просветлиш и ми позволиш да преодолея тази болка“.

Това се случи през зимната ваканция и Ан Ран прекара цялото си време или да посещава сбирките, или да чете Божиите слова у дома. Тя се радваше особено да гледа евангелски филми и видеаоклипове. Когато видя, че през Епохата на благодатта мнозина мисионери са пътували навред из Китай и са изоставяли семействата и браковете си, изтърпявали са всякакви преследвания, но все пак неуморно са разпространявали евангелието и с готовност са отдавали всичко на Господ, без да съжаляват за избора си, Ан Ран се почувства дълбоко вдъхновена. Тя си помисли: „Те са вярвали в Господ Исус с толкова страст, а днес аз съм приела третия етап на Божието дело, приветствам завръщането на Господ Исус. Чула съм повече от Божиите слова и съм разбрала повече от истините и тайнствата от онези хора. Радвала съм се на толкова много поене и приток от Божиите слова, затова трябва да разпространявам евангелието и да свидетелствам за Бог още повече“. Ан Ран си припомни много братя и сестри около себе си, които се бяха избавили от брака и работата си, активно изпълняваха дълга си в църквата и се отплащаха за Божията любов. Тя вярваше в Бог вече от няколко години, наслаждаваше се на Божията благодат, но вместо да изпълнява дълга си, не можеше дори да посещава редовно сбирките. Зачуди се дали е истински вярващ в Бог. Като си помисли отново за сестрите, с които се събираше преди, които сега изпълняваха дълга си в църквата, докато тя самата се стремеше към богатство, слава и изгода, Ан Ран се запита: „Защо не мога да спра да се стремя към богатство, слава и изгода?“.

Един ден тя прочете откъс от Божиите слова: „Съдбата на човека е в Божиите ръце. Ти не си способен да се контролираш: въпреки постоянното суетене и занимаване за себе си, човекът остава неспособен да се контролира. Ако ти знаеше какво те очаква в бъдеще, ако можеше да контролираш собствената си съдба, щеше ли още да си сътворено същество? Накратко, независимо от начина, по който Бог действа, всичко, което върши, е заради човека. Да вземем за пример небето и земята и всички неща, които Бог е създал, за да служат на човека: луната, слънцето и звездите, които е създал за човека, животните и растенията, пролетта, лятото, есента и зимата и т.н. — всички те са създадени, за да може човекът да съществува. Така че, независимо от това как Бог наказва и съди човека, всичко е заради спасението му. Въпреки че Бог премахва плътските надежди на човека, това е в името на неговото пречистване, а пречистването на човека се извършва в името на неговото оцеляване. Крайната цел на човека е в ръцете на Създателя, така че как човекът би могъл да има контрол над себе си?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). Ан Ран разбра, че човешката съдба е в Божиите ръце и не е предмет на собствените му желания. Тя осъзна, че е просто незначително сътворено същество и не може да контролира през какви преживявания ще мине в живота си. Но тя винаги искаше да прави нещата по своя начин и не се покоряваше на Божието върховенство и подредби. Мислеше си, че животът ѝ е горчив, защото се беше разболяла и не можеше да продължи да работи или да се открои. Не беше ли това оплакване от Бог? Като размишляваше върху изминалата година, Ан Ран осъзна, че заради съсредоточаването си върху работата, се е отдалечила от Бог. Ако не беше болестта ѝ, щеше да остане целенасочено съсредоточена върху работата и печеленето на пари и нямаше да има време или енергия да идва пред Бог. Сега, въпреки физическото си страдание, можеше да се успокои и да прекара време в четене на Божието слово, което беше хубаво нещо. Ан Ран желаеше да се покори и да търси Божието намерение.

Зимното слънце се показа, топлината му беше особено подканваща. Светлината изпълваше всеки ъгъл на двора и къпеше тялото ѝ с топлина.

Ан Ран седна на двора, облегна се в стола си и тихо зачете Божиите слова: „Сега е времето, когато Духът Ми върши велики дела, и времето, когато започвам делото Си сред езическите народи. Нещо повече, това е времето, когато класифицирам всички създадени същества, поставяйки всяко едно от тях в съответната му категория, така че Моето дело да може да продължи по-бързо и по-ефективно. И така, това, което продължавам да искам от вас, е да принесеш цялото си същество на цялото Ми дело и освен това да разбереш ясно цялата работа, която съм извършил в теб, да се увериш в нея и да вложиш цялата си сила в Моето дело, за да стане то по-ефективно. Това е, което трябва да разбереш. Не се борете помежду си, не търсете път назад и не се стремете към удобствата на плътта. Това само би забавило Моето дело и би отложило твоето прекрасно бъдеще. Ако постъпиш така, не само няма да се защитиш, но и ще си навлечеш унищожение. Няма ли да е глупаво от твоя страна? Точно това, на което ненаситно се наслаждаваш днес, унищожава бъдещето ти, докато точно болката, която изпитваш днес, те защитава. Трябва да си наясно с тези неща, за да не станеш жертва на изкушения, от които трудно ще се измъкнеш, и да избегнеш лутането слепешком в гъстата мъгла, без възможност да намериш слънцето. Когато гъстата мъгла се разнесе, ще се окажеш пред съда на великия ден“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Делото на разпространяването на Евангелието е също делото на спасяването на човека). Като размишляваше над Божиите слова, Ан Ран постепенно започна да разбира, че от дете винаги е преследвала превъзходството в опит да промени съдбата си със свои сили. Тя винаги чувстваше, че човек трябва да си създаде име в света и да спечели възхищението на хората, иначе животът щеше да е безсмислен. Какъв беше смисълът на живота, ако човек остане нископоставен? В стремежа си към превъзходство и слава, Ан Ран работеше усилено, за да спечели пари и след като прие Божието дело от последните дни, макар да знаеше, че този етап от делото е насочено към пречистване и преобразяване на хората, че е последната фаза от Божието дело и че този етап от делото идва само веднъж в живота и ако го изпусне, ще загуби възможността да бъде спасена, тя се отклони от Бог, за да се стреми към богатство, слава и изгода и възприе осъществяването на идеалите и желанията си и стремежа към отличие като житейска ценност. Беше работила неуморно за това, в горчива битка насред водовъртежа от слава, изгода и богатство, което в крайна сметка доведе до цялостното ѝ физическо страдание и дълбока болка. Най-важното беше, че тя се отдалечи от Бог и Го предаде, за да се открои и в името на така наречените перспективи, като отлагаше възможностите да се събира с другите и да придобива истината. Не казват ли точно това Божиите слова: „Точно това, на което ненаситно се наслаждаваш днес, унищожава бъдещето ти“? Стремежът към богатство, слава и изгода не води до добри перспективи. Той всъщност вреди и съсипва човека! Ан Ран осъзна, че макар болестта да ѝ причиняваше болка, тя също спираше стремежа ѝ към слава и изгода. Отвън болестта изглежда разбиваше мечтите ѝ, но тя невидимо я защитаваше. Посредством болестта Ан Ран можеше да дойде пред Бог, да размишлява над своя път и наистина да проумее живота си — какво беше по-важно: стремежът към истината и живота, или към славата и изгодата? В този момент Ан Ран стигна до прозрение, като мислеше за словата в Библията: „Видях всички дела, които се вършат под слънцето; и, ето, всичко е суета и гонене на вятъра“ (Еклисиаст 1:14). „Каква полза ще има човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби, или какво ще даде човек в замяна на живота си?“ (Матей 16:26). Богатството, славата и изгодата могат да доведат до временна радост и да дарят на човека известност и уважение от другите, но ако това означава да изгубиш възможността да придобиеш истината и спасението, то е като да жертваш живота си. Какъв смисъл има в това?

Ан Ран продължаваше да чете Божиите слова: „Всемогъщият е милостив към тези, които са страдали дълбоко; в същото време изпитва неприязън към хората, на които им липсва съзнание, тъй като е трябвало да чака твърде дълго за отговор от човечеството. Той желае да търси, да потърси твоето сърце и дух, да ти донесе вода и храна и да те събуди, за да не бъдеш вече жаден и гладен. Когато си изтощен и започнеш да усещаш частица от мрачната пустота на този свят, не се обърквай, не плачи. Всемогъщият Бог, Стражът, ще прегърне пристигането ти по всяко време. Той бди до теб и чака да се завърнеш. Той чака деня, в който внезапно ще си припомниш: когато осъзнаеш, че си дошъл от Бог, че в неизвестен момент си загубил посоката, в неизвестен момент си загубил съзнание по пътя и в неизвестен момент си се сдобил с „баща“; когато освен това осъзнаеш, че Всемогъщият винаги е бдял, чакайки много, много дълго време твоето завръщане. Той е бдял с отчаян копнеж, чакайки отговор, без да го получава. Неговото бдение и очакване са безценни и са в името на човешкото сърце и човешкия дух. Може би това бдение и очакване са неопределени, а може би са към своя край. Но ти си длъжен да знаеш точно къде се намират сърцето и духът ти в този момент“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Въздиханието на Всемогъщия). Като видя как Божиите слова постоянно се обръщат към човешката природа, сърцето на Ан Ран силно се трогна, сълзи замъглиха зрението ѝ. Тя въздъхна вътрешно: „Значи Бог винаги е очаквал завръщането ми, никога не се е отказал да ме спаси“. Ан Ран осъзна, че отдавна е чула Божия глас и е прочела много от Божиите слова. Знаеше, че Бог се е превърнал в плът през последните дни, за да спаси лично човечеството — това беше изключително рядка възможност. И все пак тя е била твърде непримирима и безчувствена в сърцето си, съсредоточавала е мислите, енергията и времето си да работи за пари, да се стреми към уважението на другите и да се опитва да се издигне. Ако продължеше по този път, щеше само да се изтощи и напълно да стане изкупителна жертва на славата и изгодата, неспособна да осигури добрите си перспективи и в крайна сметка да се съсипе напълно. В този момент Ан Ран се почувства дълбоко трогната, очите ѝ плувнаха в сълзи. Тя осъзна, че всичко, което Бог ѝ беше дал, е любов и спасение, докато тя беше отговорила с отхвърляне, избягване и противопоставяне. Почувства се задължена на Бог. Мълчаливо реши да яде и пие добросъвестно Божиите слова и да участва в сбирките и никога повече да не затъва в униние и упадък.

След това тя изгледа видео с четене на Божиите слова: „Ти си сътворено същество и разбира се, трябва да се прекланяш пред Бог и да се стремиш към живот, изпълнен със смисъл. Ако не се прекланяш пред Бог, а живееш в мръсната си плът, тогава не си ли просто един звяр в човешко облекло? Тъй като ти си човешко същество, трябва да отдадеш всичко на Бог и да понесеш всички страдания! Трябва с радост и увереност да приемеш малкото страдание, на което си подложен днес, и да живееш смислен живот, като Йов и Петър. В този свят човекът носи дрехите на дявола, яде храна от дявола и работи и служи под контрола на дявола, като бива напълно стъпкан в неговата мръсотия. Ако не схващаш смисъла на живота или не получиш истинския път, какво значение има тогава такъв живот? Вие сте хора, които преследват правилния път, тези, които търсят напредък. Вие сте хора, които се надигат в нацията на големия червен дракон — тези, които Бог нарича праведни. Не е ли това най-смисленият живот?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Практика (2)). Като слушаше Божиите слова, Ан Ран откри правилната цел в живота и се почувства особено освободена и спокойна. Тя размисли върху всички години, в които беше живяла заради славата и изгодата, като си причини ужасно страдание заради желанието си да се открои, натовари се със стрес, болка и горчивина и в крайна сметка се изправи пред унищожение редом до Сатана. Причината за всичко това беше, че живее според грешен житейски възглед. Сега Ан Ран разбра, че богатството, статусът, славата и изгодата са все празни неща. Като сътворено същество, да живее, за да посвети живота си на Бог, да се стреми към истината и да опознае Бог, е най-значимото съществуване. Ако можеше добросъвестно да се стреми към истината по време на Божието дело, като се отърве от покварения си нрав, в крайна сметка, можеше да стане човек, одобрен от Бог. Дори ако не получи признание от хората през живота си, да е одобрена от Бог, щеше да е най-високата чест. Като помисли колко много братя и сестри, някои завършили университета, някои управляващи семейния бизнес, можеха да изоставят своята слава и изгода, за да изпълняват дълга си, какво имаше тя, един скромен учител, от което да не може да се избави? Ан Ран затвори книгата с Божиите слова, коленичи и се помоли: „Боже, бях непокорна, живеех в стремеж към богатство, слава и изгода, не желаех да дойда пред Теб. Днес се пробудих и осъзнах, че не си струва да жертвам живота си за слава, изгода и богатства. Боже, благодаря Ти, че никога не се отказваш да ме спасиш, а винаги очакваш завръщането ми. От тук нататък искам да се съсредоточа да ям и пия Твоите слова, да участвам в повече сбирки и да изпълнявам дълга си. Повече не желая да бъда заблуждавана и наранявана от Сатана“. След като се помоли, Ан Ран изпита чувство на спокойствие в сърцето си. В следващите дни тя съвестно ядеше и пиеше Божиите слова и присъстваше на повече сбирки.

Скоро след Пролетния фестивал един съученик, с когото не беше поддържала връзка, неочаквано ѝ се обади и ѝ предложи позиция в градската програма за извънкласни занимания, където да напътства учениците само по време на хранене. Макар че тази работа беше по-ниско платена и не носеше признание и възхищение, Ан Ран се зарадва да има повече време за ядене и пиене на Божиите слова и за изпълнение на дълга си.

На следващата неделна утрин, докато се прибираше у дома, а другите вървяха забързано насам-натам по пътя, Ан Ран забави крачка, главата ѝ се замая — вчера братовчед ѝ се обади и я притискаше да се върне на работа в училище. Роднините ѝ искаха същото. Ан Ран размисли: заболяването ѝ се беше подобрило и все още беше млада. Защо да не опита отново? Ако се върнеше в училището, щеше да получи уважението и възхищението на другите.

Когато усети полъх от бриза, тя си спомни за горчивите дни в училище. Сега най-сетне беше успяла да се измъкне и можеше да посещава нормално сбирките, да яде и пие Божиите слова и да изпълнява дълга си. Ако се върнеше на работа в училището, така нямаше ли да създаде ненужно затруднение?

При тази мисъл Ан Ран извади телефона си и написа съобщение на братовчед си, за да му откаже любезно.

Би-бип! С бибиткане една кола спря пред нея. Тя грабна чантата си и пое напред да изпълнява дълга си.

Докато седеше в колата до прозореца, Ан Ран си припомни своето пътуване, от човек, дълбоко запленен от парите, славата и изгодата, до член, който изпълнява дълга си в Божия дом. Наистина, всяка стъпка беше водена от Бог и изпълнена с толкова много от Божията любов и спасение. Ако не бяха Божиите слова, осигуряващи просветление и напътствие, Ан Ран все още щеше да е в плен на водовъртежа от преследване на слава, изгода и статус. Тя мълчаливо благодари на Бог в сърцето си. Желаеше само да съхранява скъпоценното време, което имаше сега, добросъвестно да се стреми към истината и да изпълнява дълга си, за да утешава Божието сърце.