Не бях особено здраво дете и доста от парите на семейството ми обикновено отиваха за здравето ми, затова и баща ми не ме харесваше особено — удряше ме и ми крещеше много. Заради това другите ми се присмиваха и ме избягваха. Често се криех и плачех самичка, чувствах се нещастна и онеправдана. Мислех си: „Сега ме гледате отвисоко. Като порасна, съм решена да направя страхотна кариера и да натрия носа на всички ви“. След като се оженихме, със съпруга ми не се разбирахме добре, затова се разведохме. Оставих 4-годишния си син на грижите на майка си и започнах да помагам на съученичка в козметичния салон, който беше отворила. Тя преподаваше в стопански колеж и, понеже имаше работа, аз ѝ помагах с управлението на салона. Не след дълго тя изцяло се промени, стана резервирана и снизходителна, разпореждаше се с мен от позицията си на шеф. Беше ми много неудобно и между нас се отвори пропаст. Един ден се скарахме за нещо и аз поисках да напусна. Тя ми се присмя с думите: „Сонг Дзъхан, аз не те подценявам. Ако постигнеш нещо без мен, ще си изям шапката!“. Много се разстроих, като чух това. Беше истински удар върху самочувствието ми. Помислих си: „Колко си неуважителна. Не бива да съдиш книгата по корицата. Заради казаното от теб аз ще направя кариера, за да ти натрия носа, дори и да се съсипя. Ще те накарам да вземеш обратно обидните си думи, които изрече днес. Един ден аз ще те гледам как си изяждаш шапката“. Стегнах си багажа и обидено си тръгнах още на същия ден.

Започнах да работя и да спестявам пари, и никога не исках болничен, когато се разболеех. Когато бях изморена и ме болеше гърбът, стисках зъби и продължавах. След четири месеца бях станала управител на фризьорски салон. Стопанисвах го сама, за да спестя пари, като се хранех само веднъж на ден. Нощем червата ми къркореха и пиех вода, за да потисна глада си. Понякога работата вървеше и работех до 2 или 3 сутринта, преди да си легна. Изпълзявах от леглото в 6 сутринта с едва отворени очи. Ръцете ми бяха напукани и изгорени от химикалите за къдрене. Пръстите ми кървяха при всяко свиване — толкова болезнено беше. Често се скривах в завивката и плачех, но щом си помислех за презрението на баща си и за подигравката на съученичката ми, се мотивирах наум и си казвах: „Без болка няма успех“ и „Трябва да им покажеш какво можеш“. Мислех, че един ден ще успея и всички, които са ме гледали отвисоко и са накърнявали гордостта ми, ще ме гледат по нов начин. Бях безкрайно мотивирана да работя здраво. През 1996 г. най-накрая отворих собствен салон. Той беше по-голям от този на съученичката ми и декориран по-привлекателно. В деня на откриването се просълзих от вълнение. Мислех си: „Най-накрая отворих собствен салон и аз съм шефът — мога да вдигна високо глава. По-късно искам да разширя салона и да го направя още по-изискан и привлекателен, за да унижа съученичката си докрай. Ако приятелите и семейството ми знаят, че съм отворила собствен салон, ще се впечатлят“. След три години упорит труд бях заделила малко пари. За да спечеля уважението на хората, инвестирах още в много по-голям салон за красота и козметична компания и отворих верига от девет магазина в различни региони. Участвах и в няколко национални състезания по красота и спечелих златни медали. След години усърден труд най-накрая бях уважавана в сектора, нямам думи да изразя колко щастлива бях. Исках да изкрещя от върха на планината: „Мечтата ми се сбъдна! Не съм онзи човек, на когото се подигравахте!“. Когато се прибрах вкъщи с колата, всички ме гледаха със завист. Изпитвах истинско задоволство и гордост. Изглеждаше, че съм на правилния път и че занапред трябва да работя още по-здраво.

През 2022 г. отворих голям салон за красота в друг голям град. С разрастването на бизнеса ми все повече хора познаваха името ми. Чувствах, че мога да вървя с високо вдигната глава, и крачех с увереност. Мислех си: „Ако срещна съученичката си, непременно трябва да ѝ „благодаря“. Без унизителните ѝ коментари нямаше да имам това, което имам днес“. За моя изненада обаче научих, че се е разболяла от рак на белите дробове и е починала. Бях шокираха и много разочарована. Не разбирах как е възможно животът да е толкова крехък. Тя беше починала едва на 39 години. Най-накрая бях успяла, след като бях платила така висока цена. Исках тя да върне назад думите си, които толкова ме бяха обидили и накърнили достойнството ми. Беше обаче твърде късно да ѝ покажа своя успех и слава, тъй като си беше отишла толкова внезапно. Колкото и слава и богатство да имаш, не можеш да го вземеш със себе си след смъртта, така че какъв е смисълът на живота? От тази мисъл се почувствах неописуемо разочарована и унила. За известно време този въпрос постоянно ме тормозеше, но нямаше кой да ми даде отговор.

Не след дълго отново се зарових в работа и обмислях да си сменя кариерата. Да отвориш салон за красота все още беше ниско в социалната йерархия, но да си лекар беше престижна и уважавана работа. Затова, без да мисля за скъпото обучение, аз посетих няколко големи града в търсене на известни лекари и акупунктуристи, за да науча китайска медицина. В опит да реализирам мечтата си пренебрегнах образованието на сина си и дори напълно забравих за съществуването му. Не се грижех за остаряващата си майка или дори за собствения си бизнес, а вместо това напълно се отдадох на обучението си. Независимо дали вървях, хранех се или лежах в леглото, единственото ми занимание бяха сухи теории от китайската медицина, не отделях време за развлечения с приятели или да говоря с родителите или сестрите си. Понякога ми беше много трудно и исках да се откажа от учението си, но при мисълта как, ако науча медицина, ще добия по-висок социален статус и ще предизвикам повече възхищение у хората, си казвах да не се предавам на половината, за да не ме гледат отвисоко. Трябваше да завърша учението си, колкото и трудно и уморително да беше. Това ме мотивираше. За 15 години усърдно учене, изследвания и практика си създадох някакво име в медицината и започнах да пътувам из страната, за да правя акупунктура и здравни обучения. Заради този дълъг период на обучения и пътувания насам-натам със самолети и влакове развих храносмилателни проблеми, които се отразиха сериозно и на съня ми, и постоянно бях сънлива и замаяна. Не посетих лекар за това обаче. Веднъж, когато стомашното ми възпаление се беше изострило, ми се появи и анална фистула, а оттам и кръв в изпражненията. В този момент имах обучение, затова просто стиснах зъби и хванах самолета до град на разстояние повече от 480 километра. Щом слязох от самолета, бях обсипана от цветя и аплодисменти и зад себе си чух одобрителни думи: „Това е професор Сонг — колко е млада и красива“. „Да, посещавала съм един от курсовете ѝ — много добре преподава“. В този момент почувствах, че всичките ми саможертви и усилия са си стрували, и отново и отново си казвах наум: „Бъди силна, ти можеш. Успех се постига с много усилия“. С мъка изтърпявах силните стомашни болки и студената пот, изнасяйки речи на сцената с усмивка на лице в продължение на три дни. На слизане от сцената помахах с ръка на студентите и в този момент изпитах особена тъга от празнотата на всичко това. Довлачих слабото си изтощено тяло обратно до хотела, сринах се в леглото и вперих празен поглед в тавана. Обзе ме необяснимо чувство на самота и пустота. Цветята и аплодисментите бяха символ на успеха и славата ми, но те бяха краткотрайни, напълно преходни. Те изобщо не ме спасяваха от болестта и празнотата в мен. Питах се отново и отново: „Вече спечелих уважението и възхищението на хората, защо тогава ни най-малко не съм щастлива? Всъщност се чувствам празна, нещастна, безпомощна и самотна. За какво всъщност живеят хората? Как може да се живее със смисъл?“.

Всеки път, когато довлачвах измореното си тяло у дома, майка ми всеки път ме питаше с тъга: „От сутрин до вечер си заета, мила моля. Сили не са ти останали. Струва ли си? Трябва да вярваш в Бог — ние сме създадени от Него. С вяра ще спечелиш истината; тя е единственият път към смислен и мирен живот. Без вяра всички твои стремежи на този свят ще ти се струват напразни“. Всъщност знаех, че вярата е нещо добро, но цялото ми сърце бе отдадено на работата ми. Исках да стана вярваща по-късно, когато се пенсионирам. Как да не се съсредоточа върху кариерата си, докато съм млада? Затова не приех сериозно думите на майка си.

След това бях хронично пренапрегната — и в работата си, и емоционално. Развих ендокринно заболяване и имунитетът ми спадна. Получих странен силен сърбеж по кожата, който се зараждаше дълбоко под нея. Чесането не помагаше, нито лекарствата. С една ръка хващах кожата на лицето си, а с другата — игла за инжекции, с която отново и отново пробождах кожата си, докато лицето ми се покрие с кръв. Толкова непоносимо ме сърбеше, че чак ми се искаше да умра. Лицето ми беше ужасно подпухнало. Виждах в огледалото, че не приличам нито на човек, нито на привидение, и просто не можех да изляза от дома си. Мислех си: „Мога да излекувам хората от всякакви труднолечими болести, но не и себе си. Колко жалко!“. По-рано бях толкова знаменита, а сега съм такава развалина. Исках да скоча от прозореца и да умра. Не спирах да плача и ридая: „Сигурно съм сторила голямо зло в минал живот и така си плащам!“. След това посетих лекар по китайска медицина, за да се лекувам. Той каза, че преди е срещал подобен случай и че 20 години лечение не са помогнали. Бях съсипана, щом чух това. Наистина ли до края на живота си щях да бъда така? През по-голямата част от живота си се бях трудила усърдно за статус и ето какво постигнах. Какъв беше смисълът на живота ми? Исках просто да се нагълтам със сънотворни и да приключа с всичко. Точно когато се готвех да сложа край на живота си, през април 2018 г. майка ми още веднъж сподели с мен Божието дело от последните дни.

Гледах музикалната постановка „Историята на Сяоджън“ на Църквата на Всемогъщия Бог. Бях изключително разчувствана. В нея имаше част от Божиите слова. „Всемогъщият е милостив към тези, които са страдали дълбоко; в същото време Му е дотегнало от хората, на които им липсва съзнание, тъй като е трябвало да чака твърде дълго за отговор от човечеството. Той желае да намери, да открие твоето сърце и дух, да ти донесе вода и храна и да те събуди, за да не бъдеш вече жаден и гладен. Когато си изтощен и започнеш да усещаш частица от мрачната пустота на този свят, не се обърквай, не плачи. Всемогъщият Бог Страж ще те посрещне с радост, когато и да дойдеш. Той бди до теб и чака да се завърнеш. Той чака деня, в който внезапно ще си припомниш: ще осъзнаеш, че си дошъл от Бог, че в неизвестен момент си загубил посоката, в неизвестен момент си загубил съзнание по пътя и в неизвестен момент си се сдобил с „баща“; когато освен това осъзнаеш, че Всемогъщият винаги е бдял, чакайки много, много дълго време твоето завръщане. Той е бдял с отчаян копнеж, чакайки отговор, без да го получава. Неговото бдение и очакване са безценни и са в името на човешкото сърце и човешкия дух. Може би това бдение и очакване са безкрайни, а може би са към своя край. Но ти си длъжен да знаеш точно къде се намират сърцето и духът ти в този момент“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Въздиханието на Всемогъщия“). Със сърцето си разпознах всяко изречение от Божиите слова. Историята на Сяоджън сякаш точно описваше моя живот. Чувствах как Бог ме призовава с широко разтворени ръце: „Върни се, дете!“. Божията любов ме развълнува до сълзи и просто не можех да спра сълзите си. В този момент усетих топлината от завръщането у дома. Скиталческото ми сърце бе намерило своя пристан и бе в безопасност. Всички тези години на самота, нещастие и тъга, и дори на никога неизречени тайни можех най-накрая да споделя с Бог. В сърцето си извиках: „Единствено Бог знае колко нещастен беше животът ми. Единствено Създателят може да има истинска любов към човешките същества!“. Изправих се пред Бог в сълзи и Му казах: „Боже! Когато бях изтощена от тежкия труд за кариерата си, Ти неколкократно споделяше с мен евангелието чрез моята майка, но аз не исках да се изправя пред Теб заради кариерата си. При вида на Сяоджън, която отново и отново извикваше „Боже!“, „Боже!“ на сцената, сякаш усещах удари в корема си отново и отново. Мразя се за това, че толкова пъти отблъсквах спасителната Ти ръка, наранявах Те многократно. Ти обаче не се отказа от моето спасение. Остана до мен в очакване на момента, в който ще се обърна към Теб, за да ме спасиш от морето на болката ми. О, Боже, искам да вярвам в Теб. Искам да Те следвам вярно и да се прекланям пред Теб!“. После изплаках пред Бог всичко заровено в сърцето ми през всички тези години. Изпитах цялостна лекота и настроението ми се подобри. Възможността да се изправя пред Бог ме направи най-щастливият човек на света и наистина съжалих колко инатлива бях, като многократно бях отблъсквала Божието спасение.

След това жадно поглъщах Божиите слова. Дълбоко ме трогна картината, на поквареното от Сатаната човечество, която Бог описва. Божиите слова са цялата истина и разкриват какви всъщност сме ние, хората. Да се събирам с братя и сестри и да пея химните във възхвала на Бог истински ме удовлетворяваше. Бях много щастлива. Виждах, че братята и сестрите ми бяха честни и искрени помежду си. Щом проявяваха поквара, можеха открито да споделят и да си помагат без каквато и да е интрига или мамене. Чувствах се, сякаш живеех в един изцяло различен свят, и напълно забравих нещастието си отпреди. Здравето ми също постепенно се подобри. Бях толкова благодарна за Божието спасение. Мислех как, откакто бях станала вярваща, четях Божиите слова и пеех химни във възхвала на Бог всеки ден, съм много щастлива. Защо, след като бях изградила кариера, имах репутация, статус и пари, изобщо не бях щастлива и всъщност водех изключително нещастен живот? По-късно прочетох нещо в Божиите слова. „Сатана използва славата и облагите, за да овладее умовете на хората до степен главите им да са пълни само със слава и облаги. Боричкат се за слава и облаги, търпят лишения за слава и облаги, подлагат се на унижения за слава и облаги, жертват всичко свое за слава и облаги и са готови на всякакви преценки и решения, за да се доберат до слава и облаги. Така Сатана стяга около човеците невидими окови и ги лишава от силата и куража да се освободят от тях. Те ги понасят, без да осъзнават, и с мъка се препъват по стръмнината през цялото си съществуване. Заради славата и облагата човечеството отхвърля Бог, предава Го и все повече затъва в порок. Ето така се унищожават поколение след поколение, а славата и облагите са за Сатана“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият VI“). „Ако не разбираш истината, няма да си способен да разбереш този въпрос ясно и ще си мислиш: „Да имаш борбен дух е хубаво и оправдано. Как да живее човек без борбен дух? Без борбен дух нямаш дори жизненост и енергичност — какъв е смисълът да живееш тогава? Ако безропотно се подчиняваш на всичко, ще си много слаб и неспособен!“. Хората смятат, че трябва да се стремят да успеят в живота. Как се стремят да успеят? Като наблягат на думата „борба“. Каквото и да се случи, те трябва да се борят, за да постигнат целите си. Поговорката „Никога не се предавай“ е свързана с думата „борба“ … Борят се всеки ден от живота си. Каквото и да правят, те все искат се борят, за да спечелят и да се хвалят с победите си. Каквото и да правят, те винаги искат да са успешни. Постижимо ли е това? Към какво точно се стремят и за какво се борят? Всички те се борят за репутацията, изгодата и положението си, както и за личните си интереси. Какъв е смисълът от тази борба? Да бъдеш герой и да те смятат за храбър. Накрая обаче несъмнено всички ще умрат и ще бъдат наказани. Навсякъде, където има дяволи и Сатана, ще има борба, но накрая всички ще загинат и борбата също ще приключи. Такъв ще е изходът за дяволите и за Сатана“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Първи екскурс: какво е истината“). Божиите слова разсеяха объркването в сърцето ми и веднага се почувствах просветлена. Осъзнах, че славата, богатството и статусът са средство, тактика на Сатана да покварява, подвежда и контролира хората. Те са и оковите, които Сатана ни поставя, и от които никой от нас не може да се освободи. През тези 28 години бях работила толкова здраво, че водех нещастен живот. Бях възприела сатанински отрови, като например „Трябва да им покажеш какво можеш“, „Хората трябва да се стремят към достойнство“, „Без болка няма успех“, „Пътят към върха е труден, а слизането — лесно“ и „Наследството на човека е в ехото на неговия живот“, като нещо положително, към което да се стремя. Бях си ги поставила като цели в живота. Трескаво тичах по пътя на славата и богатството, водейки нещастен живот. Като се връщам в началото на всичко, когато съученичката ми се подигра и ме унижи, тогава се заклех да се постарая да ѝ натрия носа. Бях си проправила път в кръгове на хора със статус и репутация. Започнах да работя здраво и да страдам за слава и богатство. Ръцете ми бяха напукани и кървяха от химикалите за къдрене, но не исках да харча пари за нов работник. За да спестявам, ядях само веднъж на ден и потушавах глада си с вода. Бях изморена до краен предел, но отказвах да си почина. Мотивираше ме „Без болка няма успех“ в стремежа ми към слава и богатство. По-късно най-накрая си бях изградила име в моята област и временно бях удовлетворена, но все още не се отказвах от стремежа си към репутация и статус. Амбицията и желанието ми не спираха да растат. За да имам по-добър социален статус и да повиша репутацията си, да спечеля възхищението и уважението на повече хора, за мен не беше кой знае какво 15 години да изучавам медицина, без възможност да се прибера, за да видя майка си и сина си. Мислех само за кариерата и репутацията си. Постигнех ли успех, забравях за всичко друго и се къпех в цветя и аплодисменти. Дори многократно отблъсквах спасителната Божия ръка. За да печеля ласкателства и похвали, аз се преструвах. Физически бях изтощена до разболяване, но продължавах да изнасям лекции. После тази натрупана умора се превърна в странна болест и аз исках да умра. Пътят, по който вървях с оковите на славата и богатството, беше мъчителен. Като магаре, което дърпа воденичен камък в тъмното, не можех да се освободя, колкото и здраво да опъвах. Живеех с тези сатанински отрови, в сърцето си носех само слава и богатство, а в ума си — чуждото уважение. Станах много егоистична и подла, неспособна на близост и любов. Бях като студенокръвно същество — нито човек, нито звяр. Единствена аз познавах болката на спечелената репутация. Това не беше правилен житейски път. Заради казаното от моя съученичка аз не исках да съм обикновен човек. Исках да бъда по-важна от другите, да бъда високопоставена. Над две десетилетия страдах, сякаш се печах на пещ. Точно както гласят Божиите слова: „Ако все искаш да си изключителен човек, който е по-добър от останалите, тогава се жертваш, преминаваш през неприятни изпитания и си усложняваш живота“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статут и надежда да получат благословии“). Ако не бяха откровенията на Божиите слова, никой от нас нямаше да види, че „Хората трябва се стремят към достойнство“ и „Без болка няма успех“ са заблуди, тактики, с които Сатана покварява човешките същества.

Прочетох и още нещо в Божиите слова. „Когато човек няма Бог, не може да Го види, не може ясно да осъзнае Божието върховенство, всеки ден е безсмислен, безполезен и нещастен. Където и да се намира човек, каквато и работа да върши, неговият поминък и преследването на неговите цели му носят само безкрайна скръб и страдание без облекчение, така че за него е непоносимо да поглежда назад към миналото си. Едва след като приеме върховенството на Създателя, след като се подчини на Неговите организации и подредби и започне да търси истинския човешки живот, човек ще започне постепенно да се освобождава от всички скърби и страдания и да се отървава от цялата празнота в живота си“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“). От Божиите слова осъзнах, че причината изминалите 20-ина години да са били толкова болезнени, е че не съм познавала Бог. Живяла съм според сатанински философии без правилна цел и посока в живота. Това ме е отвело по грешния път. Сатана безмилостно си е играл с мен и аз живеех без смисъл. Трябваше да се изправя пред Бог, да приема Неговите слова като основа за съществуването ми, да се подчиня на Неговата власт и правила и да поема по пътя на страха от Бог и отбягване на злото, за да намеря правилната посока в живота. Също като Йов, който е бил най-богатият човек на Изток, идващ от много заможно семейство, но който е знаел, че всички наши притежания са ни дадени с Божието върховенство. Той не е целял слава или статус, нито се е опивал от тях, а просто е работел нормално. Живеел е свободно и щастливо. За една нощ богатствата на семейството му са били отнети, всичките му деца са умрели, но той е продължил да възхвалява Божието име с думите „Йехова ми даде, Йехова ми отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Той е бил прекрасен свидетел за Бог. Йов е могъл да се подчини на Божията власт и правила и е поел по пътя на страха от Бог и отбягване на злото. Живеел е с достойнство и в крайна сметка е спечелил Божието одобрение. Исках да подражавам на Йов, да се откажа от погрешния си път в живота, да имам истинска вяра, да чета Божиите слова, да преследвам истината и да изпълнявам дълга на сътворено същество. Само по този начин можех да се освободя от празнотата и болката в сърцето си, и от вредата и оковите на Сатана. Това беше единственият път за мен. Помолих се на Бог, исках да стана човек, който се вслушва в думите Му и Му се подчинява.

Когато обаче исках да се откажа от кариерата си и да се отдам на вяра и дълг, се натъкнах на препятствия. Един ден синът ми се обади. Компанията беше на косъм да затвори и той искаше да се върна и да направя всичко възможно, за да я спася. Изпаднах в голямо колебание, когато чух това. След 28 години усърдна работа наистина ли всичко щеше да приключи просто така? Само за миг щях да остана без нищо, както преди възхода на кариерата си. Как щяха да гледат на мен и да говорят за мен хората? Как щях да ги погледна в очите? Нямаше с какво друго да си изкарвам прехраната. Не бях готова да се откажа просто ей така. Когато планирах да се върна и да спася компанията, и двете ми ръце се зачервиха и започнаха непоносимо да ме сърбят, точно както по-рано лицето ми. Болеше ме и също така бях много раздразнена. Понеже все още не се бях възстановила напълно, какво щеше да стане, ако отидех и отново се почувствах зле? Знаех, че в лицето на такава трудност единственото решение е да говоря с Бог. Затова се помолих на Бог: „Боже! Знам, че преди вървях по грешен път, преследвах пари и слава. Сега искам да чета Твоите слова и всеки ден на изпълнявам дълга си, но компанията ми ще затвори. Много съм объркана. Не искам бизнесът, за който работих здраво над 20 години, да затвори просто ей така. Боже, наистина не знам какво да сторя. Моля Те, напътствай ме“. Една сутрин след това ми се обади един от стажантите, за да ми каже, че учителят ни е получил удар в самолета, отведен е в болница, но не е оцелял. Осъзнах, че това е предупреждение от Бог за мен, за да ми покаже, че колкото и пари или слава да имам, те няма да спасят живота ми. Щом затворих, коленичих пред Бог в сълзи и се помолих: „О, Боже! Знам, че си чул молитвата ми. Смъртта на учителя ми отвори очите ми. Сега разбирам, че да съм жива е Твоето спасение за мен. Когато болестта ме измъчваше толкова, че исках да умра и да приключа всичко, Ти ми позволи да чуя гласа Ти, и така ме спаси. Искам да уважа този ценен шанс днес; не мога да повтарям същите грешки“.

През това време прочетох някои от Божиите слова, които наистина ме трогнаха и с които видях по-ясно какво би трябвало да преследваме в живота. Бог казва: „Въпреки че различните умения за оцеляване, които хората усвояват по време на живота си, могат да им осигурят много материални удобства, те никога няма да донесат истински мир и утеха в човешкото сърце. Вместо това непрекъснато ще тласкат хората в неправилната посока, ще им създават проблеми със самоконтрола и ще ги карат да пропускат всяка възможност да узнаят смисъла на живота. Тези умения за оцеляване създават едно подривно чувство на безпокойство относно това как правилно да се посрещне смъртта. По този начин се разрушава животът на човека“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“). „Хората прекарват живота си в стремеж към слава и пари. Те се вкопчват в тези сламки с вярата, че са единствената им опора, сякаш ако ги притежават, те ще продължат да живеят и ще се отърват от смъртта. Но едва в навечерието на смъртта хората разбират колко далеч са всички тези неща от тях, колко са слаби пред лицето на смъртта, колко са крехки, колко самотни и безпомощни са, че няма към кого да се обърнат. Те осъзнават, че животът не може да се купи със слава и пари, че колкото и богат да е човек, колкото и високо положение да заема, пред лицето на смъртта всички са еднакво бедни и незначителни. Те осъзнават, че парите не могат да купят живот, че славата няма да премахне смъртта, че нито парите, нито славата могат да удължат човешкия живот нито с минута, нито със секунда. И колкото повече хората усещат това, толкова повече копнеят да живеят; колкото повече го усещат, толкова повече се страхуват от приближаването на смъртта. Едва в този момент те наистина осъзнават, че техният живот не им принадлежи, че не те го контролират и че никой не може да се разпорежда с живота или смъртта си, че всичко това не може да бъде контролирано от човека“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“). Божиите слова разведриха сърцето ми и го просветлиха. Мислех си за учителя си, който беше преследвал слава и печалба цял живот и беше уважаван от лекари в Китай и в чужбина. Където и да отидеше, обираше овациите и можеше да се каже, че имаше и слава, и богатство. Колкото и успешен да беше обаче, когато се разболя и животът му бе в опасност, тази слава не успя да спаси живота му. Така наистина разбрах, че колкото и голяма да е репутацията на човек, тя и със секунда не може да удължи живота му. Колкото и пари да има човек, с тях не може да си купи здраве. И аз бях по същия начин. Имах успех и слава, но мъките на болестта ме караха да копнея за смъртта. Каква е ползата от по-високата репутация? Тя ни най-малко не можеше да облекчи емоционалната ми самота и болката на плътта. Тогава наистина почувствах, че славата и богатството са като падащи звезди — нещо празно, което преминава за миг, носи моментна радост и удовлетворение. Не бях ли все пак обикновен човек? Трябваше да ям три пъти на ден, за да не съм гладна, и се нуждаех от място, на което да полегна. Сама се изправих пред самотата си и сама устоях на цялата си болка, сама изтърпях огромна умора и сама се справих с болестта си. Бях като всички останали. Без вяра, без да се изправим пред Бог и да прочетем словата Му, не можем да разберем върховенството Му и не можем да направим разлика между положително и отрицателно. Единствено можем да следваме тенденции — тези зли светски тенденции, с усилие да вървим напред крачка по крачка, спъвани от оковите на славата и богатството, докато Сатана си играе с нас, потъпква ни и ни наранява. Смъртта на съученичката и учителя ми бяха предупреждение за мен. Ако останех по пътя на стремежа към слава и богатство, щеше да ми се случи същото. Едва като осъзнах това, започнах да изпитвам истински страх. Помолих се на Бог, готова да отхвърля оковите на славата и богатството, да имам истинска вяра и да се стремя към истината и подчинението на Бог.

Божиите слова затвърдиха решимостта в избора ми. Един конкретен откъс ме трогна дълбоко. Всемогъщият Бог казва: „Желаете ли да се насладите на благословията Ми на земята, благословия, подобна на небесната? Желаете ли да цените способността си да Ме разбирате, радостта си от Моите думи и познанието си за Мен като най-скъпоценните и значими неща в живота си? Истински способни ли сте да Ми се подчините напълно, без да мислите за собственото си бъдеще? Способни ли сте наистина да се оставите да ви обрека на смърт и да ви водя като овце? Има ли сред вас хора, които са способни да постигнат тези неща? Възможно ли е благословията Ми да бъде добита от всички, които са приети от Мен и са получили обещанията Ми? Разбрахте ли нещичко от тези думи? Ако ви подложа на изпитание, можете ли истински да се оставите на милостта Ми и насред тези изпитания да търсите намеренията Ми и да вникнете в сърцето Ми? Не искам да можеш да говориш прочувствено или да разказваш вълнуващи истории; вместо това те призовавам да свидетелстваш безупречно за Мен и напълно да навлезеш в дълбочината на реалността. Ако не говорех без заобикалки, щеше ли да можеш да се откажеш от всичко около себе си и да се оставиш да те използвам? Не е ли това реалността, която изисквам? Кой е в състояние да вникне в смисъла на думите Ми? Все пак искам вече да не се поддавате на опасения, да бъдете инициативни в навлизането си и да вникнете в същността на думите Ми. Това ще ви помогне да не ги разбирате погрешно и значението им да не остава неясно за вас, което би довело до неспазване на Моите управленски закони. Надявам се чрез думите Ми да разбирате намеренията Ми спрямо вас. Не мислете повече за собственото си бъдеще и действайте в съгласие с обещанието, което Ми дадохте, да се оставите на Божиите разпореждания по всички въпроси. Всички, обитаващи Моя дом, трябва да правят всичко по силите си; ти трябва да даваш най-доброто от себе си за заключителната част от делото Ми на земята. Истински ли желаеш да приложиш тези неща на практика?“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Думите на Бог към цялата вселена“, „Глава 4“). Щом прочетох Божиите слова, бях толкова развълнувана, че сълзите ми бликнаха. Можех да усетя Бог до себе си, сякаш е застанал пред мен и ме пита дали съм готова да Му предам всичко, да приема Неговите правила и да Му се подчиня. Помислих си за Петър. Целта на живота му е била да обича и удовлетворява Бог и в крайна сметка е останал подчинен на Бог до смъртта си, като Го е обичал безкрайно. Разпънат е с главата надолу в името на Бог, като се е превърнал в славен свидетел и е изживял живот, изпълнен със смисъл. Мислех за миналото, когато чух безсмислените думи на съученичката си. Пожертвах младостта и здравето си в отчаяно преследване на слава, богатство и статус заради чуждото възхищение, от което животът ми беше безкрайно нещастен. Бог ме издърпа от морето от хора и ме спаси от ръба на смъртта. Имах късмета да се изправя пред Бог и да чуя гласа Му, като лично приема Неговото напояване и напътстване. Това беше невероятното Божие спасение за мен. В последните дни Бог е споделил много истини, за да пречисти и спаси нас, хората, за да можем да се отърсим от сатанинските нрави, да сме напълно свободни от ограниченията на влиянието на Сатана и да сме неуязвими от неговата поквара, преди накрая да бъдем приети в царството Му. Не можех да пропусна този уникален в живота шанс Бог да спаси и усъвършенства човека, а и по-специално не можех да разочаровам Бог след Неговите огромни усилия. Трябваше да имам истинска вяра и да преследвам истината. При тази мисъл казах на Бог в сърцето си: „Боже, готова съм! Дори и да остана без нищо на старини, без слава или богатство, все пак искам да се подчиня на правилата Ти, да бъда човек, който се вслушва в думите Ти и който изпълнява дълга на сътворено същество“.

След това предадох управлението на бизнеса на сина си и окончателно се сбогувах със стария си живот. Възвърнах здравето си. Не след дълго поех дълг в църквата и започнах да срещам хора и въпроси, които Бог бе уредил. Сега съм посветена на преследване на истината и научаване на уроци и изпитвам такава мир, каквито никога преди не съм усещала. Слава на Бога!