Когато бях малка, майка ми не само се грижеше за храната и облеклото ни, а и трябваше да работи на полето. Когато свършеше, трябваше да се върне и да върши домакинска работа. Затова смятах, че жените трябва да живеят по този начин, за да бъдат добри съпруги и любящи майки. След като се омъжих, приготвях три пъти дневно храна за съпруга и сина си, грижех се за основните им нужди и се занимавах с всички домашни задължения. Когато синът ми беше на една година обаче, съпругът ми загина в автомобилна катастрофа. Тогава изпитах голяма болка и мислех, че животът вече няма смисъл, но продължих да живея заради сина си. За да осигуря на сина си пълноценно семейство, се омъжих за втория си съпруг. Като видях, че той е доста грижовен към сина ми, това донесе на сърцето ми известно успокоение. След като приех Божието дело от последните дни, често ядях и пиех от Божието слово и се събирах с братята и сестрите. Разбрах няколко истини и започнах да изпълнявам дълга си. По-късно, тъй като в селото се знаеше, че вярвам в Бог, полицията започна да ме наблюдава и трябваше да напусна дома си, за да изпълнявам своя дълг. Поверих сина си на грижите на съпруга ми и неговите родители. Докато отсъствах, за да изпълнявам дълга си, синът ми много ми липсваше и винаги чувствах, че не изпълнявам отговорността си като майка. Очаквах с нетърпение момента, в който, ако обстоятелствата го позволяват, ще мога да се прибера у дома и да изплатя дълга, който имах към сина си.

През юли 2023 г. тайно предприех пътуване до вкъщи и разбрах, че съпругът ми вече е подал молба за развод. Той също така каза, че синът ми не работел усърдно и не можел да се задържи дълго на никаква работа и че ако продължавам да не го дисциплинирам, с него ще бъде свършено. Родителите ми ме обвиняваха, че не се грижа за сина си и забавям перспективите му за бъдещето. Като чух това, си помислих: „Ако си остана вкъщи и го побутна малко, няма ли да започне да се захване с нещо порядъчно и да може да върви по правия път?“. Като виждах положението на сина си и се сблъсквах с критиките от страна на околните, се почувствах още по-виновна по отношение сина си. Един ден леля ми посети дома ми и каза, че братовчедка ми е помогнала на сина си да отвори магазин, в който се продава печено пиле. Синът ѝ обаче смятал, че работата е твърде мръсна, и просто си стоял вкъщи и играел по цял ден. Каквото и да казвала братовчедка ми, той не я слушал. Докато слушах разказа на леля ми, си припомних един откъс от Божието слово: „Погрешно е да се казва, че: „Неуспехът на децата да следват правилния път се дължи на техните родители“. Който и да е от тях, ако е определен тип човек, той ще върви по определен път. Нима това не е сигурно? (Да, така е.) Пътят, по който човек поема, определя какъв е той. Пътят, по който поема, и типът човек, в който се превръща, зависят от самия него. Това са неща, които са предопределени, вродени и са свързани с природата на човека. Тогава каква е ползата от родителското възпитание? Може ли то да управлява природата на човека? (Не.) Родителското възпитание не може да управлява човешката природа и не може да реши проблема за това по кой път да поеме човек. Какво е единственото възпитание, което родителите могат да осигурят? Някои прости постъпки в ежедневието на децата им, някои доста повърхностни мисли и правила за поведение — това са нещата, с които родителите имат нещо общо. Преди децата им да навършат пълнолетие, родителите трябва да изпълнят вменената им отговорност, която се състои в това да възпитат децата си да следват правилния път, да учат усърдно и да се стремят да са способни да се издигнат над останалите, след като пораснат, а не да вършат лоши неща или да станат лоши хора. Родителите трябва също така да насочват поведението на децата си, да ги учат да бъдат учтиви и да поздравяват по-възрастните, когато ги видят, да ги учат на други неща, свързани с поведението — това е отговорността, която родителите трябва да изпълняват. Да се грижат за живота на детето си и да го възпитават в някои основни правила на държане — ето до какво се свежда родителското влияние. Що се отнася до личността на детето, родителите не могат да влияят на това. Някои родители са спокойни и вършат всичко в спокойно темпо, докато децата им са много нетърпеливи и не могат да останат на едно място дори за кратко. Когато са на 14 или 15 години, те тръгват сами да изкарват прехраната си, вземат самостоятелни решения за всичко, не се нуждаят от родителите си и са много независими. На това ли ги учат родителите им? Не. Следователно личността, нравът и дори същността на човека, както и пътят, който ще избере в бъдеще, нямат никакво отношение към родителите му. […] Съществува проблем с израза „Да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“. Въпреки че родителите са отговорни за възпитанието на децата си, съдбата на детето не се определя от родителите, а от неговата природа. Може ли възпитанието да разреши проблема с природата на детето? Изобщо не може да го разреши. Пътят, по който човек поема в живота, не се определя от родителите му, а е предопределен от Бог. Казано е, че „Съдбата на човека се определя от Небето“, и тази поговорка е обобщена от човешкото преживяване. Преди човек да достигне зряла възраст, не можеш да кажеш по какъв път ще поеме. След като стане възрастен, започне да мисли и може да размишлява над проблемите, той ще избере какво да прави в по-широката общност. Някои хора казват, че искат да бъдат висши служители, други — адвокати, трети — писатели. Всеки има свой собствен избор и свои собствени идеи. Никой не казва: „Просто ще чакам родителите ми да ме възпитат. Ще стана такъв, какъвто ме възпитат родителите ми“. Никой не е толкова глупав, че да мисли така. След достигане на зряла възраст идеите на хората започват да се раздвижват и постепенно узряват, като по този начин пътят и целите пред тях стават все по-ясни. По това време малко по малко става ясно какъв тип човек е той и от коя група е част. От този момент нататък индивидуалността на всеки човек постепенно става ясно очертана, както и неговият нрав, а също и пътят, по който върви, посоката му на живот и групата, към която принадлежи. На какво се основава всичко това? В крайна сметка това е нещо, което Бог е предопределил — то няма нищо общо с родителите на човека“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Първа част)). Бог говори толкова ясно. Дали едно дете върви по правия път, не зависи от това как го възпитават родителите му; това се определя от природата на детето. Родителите могат да го учат и да регулират повърхностното поведение на детето, но не могат да променят съдбата на детето си. Каква професия ще избере детето им и по какъв път ще поеме не е нещо, което родителите могат да променят или определят. Например моята братовчедка бдеше над сина си всеки ден и го дисциплинираше много, но въпреки това синът ѝ се превърна в това, което му е отредено да бъде, играе игри по цял ден и дори не ходи на училище. Братовчедка ми му отвори магазин, като искаше да се занимава с нещо порядъчно, но след това той продължи да безделничи и само искаше от родителите си пари за харчене. Помислих си и за моята снаха, която често се караше със съпруга си. Когато се ядосваше, отиваше да живее при майка си и не ѝ се занимаваше да възпитава детето си. Въпреки това оценките на сина ѝ винаги бяха доста добри и той беше твърде мъдър за възрастта си. Това не беше така, защото снаха ми го учеше особено добре; той просто имаше вродено желание да учи. Умееше да полага усилия и да бъде прилежен. Когато синът ми беше малък, често му казвах да учи усърдно и да върви по правия път, но той беше от онези деца, които не реагират добре на дисциплиниране. След като се прибереше от училище, той просто започваше да играе на компютърни игри и изобщо не ме слушаше, а ако се опитвах да бъда строга с него, се ядосваше. Сега той не вървеше по добър път и не се занимаваше с нещо порядъчно. И това беше негов избор, нещо, което се определяше от природата му. Това, на което го учех, нямаше да промени избора му, нито щеше да определи бъдещите му перспективи. Когато разбрах това, вече не се обвинявах, че не съм до сина си и не го възпитавам, а също така видях собствената си надменност и невежество. Винаги съм искала да разчитам на това, че образованието на сина ми ще промени бъдещето и живота му. Нямах никакъв разум!

През ноември 2023 г. се свързах със сина си. Тогава той живееше сам в старата ни къща, а не със съпруга ми и родителите му. Той не готвеше, излизаше само за да си купува храна и не почистваше стаята си, а само оставяше мръсните дрехи да се трупат на леглото му. Болеше ме сърцето, когато виждах това. Беше студен и безразличен, когато говорех с него, негодуваше срещу мен, че не се грижа за него и не ме признаваше за своя майка. Почувствах се още по-задължена към него, тъй като си мислех, че като негова майка не се бях грижила добре за него и не бях изпълнила отговорността си към него. Почистих както вътре, така и извън стаята му и изпрах всичките му дрехи. Той често не отиваше на работа и просто си оставаше вкъщи и играеше игри, затова му казах: „Трябва да вършиш нещо порядъчно. Не карай семейството си винаги да се тревожи за теб“. Той обаче изобщо не искаше да слуша. След това не се промени. По-късно съпругът ми се отдръпна от сина ми, заради това че не се занимаваше с нищо прилично, и повече не искаше да го отглежда. Помислих си: „Може би трябва да си намеря работа и да работя докато се грижа за сина си, за да изпълнявам отговорността си на майка“. Но все още трябваше да поя новодошлите и ако си намерех работа, за да печеля пари и да се грижа за сина си, това щеше да забави работата по поенето. Бях много раздвоена. Тъй като си мислех, че дългът ми идва от Бог и не мога да действам без съвест и да го изоставя, реших да не си търся работа. Въпреки това не можех да оставя сина си; когато не бях заета с дълга си, се прибирах вкъщи и се грижех за него. Мислех за него и докато изпълнявах дълга си. По-късно църквата поиска да отида да изпълнявам дълга си в друга част на страната и ми беше още по-невъзможно да оставя сина си, тъй като се тревожех, че ако съм далеч от дома, няма да мога да се грижа за него. Но след това си помислих, че разпространението на евангелието на Царството се нуждае от съдействието на хората. Бях изпълнявала дълга си в продължение на няколко години; получих известно обучение и разбрах някои истини; не можех да бъда безсъвестна, докато срещах Божията благодат, затова се съгласих да отида да изпълнявам дълга си на друго място. Но това, което не очаквах, беше, че по същото време синът ми си намери работа, която му харесваше. Ходеше на работа и печелеше пари, с които можеше да покрива разходите си, и съпругът ми отново го прие. Това наистина се случи неочаквано.

По-късно се самоанализирах и се запитах: „Коя е основната причина да не мога да оставя сина си?“. Прочетох тези Божии слова: „Хората, които живеят в това реално общество, са дълбоко покварени от Сатана. Независимо дали са образовани или не, в мислите и във възгледите на хората е вкоренена голяма част от традиционната култура. По-специално от жените се изисква да се грижат за съпрузите си и да отглеждат децата си, да бъдат добри съпруги и любящи майки, да посвещават целия си живот на съпрузите и децата си и да живеят за тях, да осигуряват на това семейството да има три хранения на ден и да перат, чистят, и да вършат добре всички останали домакински дейности. Това е приетият критерий за добра съпруга и любяща майка. Всяка жена счита че нещата трябва да се правят по този начин и че ако не прави това, значи не е добра жена и е нарушила съвестта и моралните норми. Нарушаването на тези морални норми ще тежи много на съвестта на някои жени. Те ще считат, че са разочаровали съпрузите и децата си и че не са добри жени. Но след като повярваш в Бог, след като прочетеш много от Неговите слова, след като разбереш някои истини и прозреш някои неща, ще си помислиш: „Аз съм сътворено същество и като такова трябва да изпълнявам своя дълг и да отдам всичко на Бог“. В този момент има ли конфликт между това да бъдеш добра съпруга и любяща майка и да изпълняваш дълга си на сътворено същество? Ако искаш да бъдеш добра съпруга и любяща майка, тогава не можеш да изпълняваш дълга си през целия ден, но ако искаш да изпълняваш дълга си през целия ден, тогава не можеш да бъдеш добра съпруга и любяща майка. Какво ще направиш в този случай? Ако избереш да изпълняваш добре дълга си и да бъдеш отговорна към работата на църквата, да си предана на Бог, тогава трябва да се откажеш от това да бъдеш добра съпруга и любяща майка. Какво ще си помислиш сега? Какво разногласие ще възникне в ума ти? Ще се чувстваш ли така, сякаш си разочаровала децата си, съпруга си? Откъде идва това чувство на вина и безпокойство? Когато не изпълняваш дълга си на сътворено същество, чувстваш ли се така, сякаш си разочаровала Бог? Не изпитваш чувство на вина или обвинение, защото в сърцето и в ума ти няма и най-малък намек за истината. И така, от какво разбираш ти? От традиционната култура и от това да бъдеш добра съпруга и любяща майка. Затова в ума ти ще се появи представата, че „Ако не съм добра съпруга и любяща майка, значи не съм добра или достойна жена“. От този момент нататък ще бъдеш обвързана и окована от тази представа и ще си обвързана и окована от такива представи дори след като повярваш в Бог и изпълняваш дълга си. Когато възникне конфликт между изпълнението на дълга и това да бъдеш добра съпруга и любяща майка, макар и неохотно да избереш да изпълниш дълга си, притежавайки може би малко преданост към Бог, в сърцето ти все пак ще има чувство на безпокойство и обвинение. Ето защо, когато имаш свободно време, докато изпълняваш дълга си, ще търсиш възможности да се погрижиш за децата и съпруга си, ще искаш да им се реваншираш още повече и ще мислиш, че така е добре, дори ако трябва да страдаш повече, стига да намериш покой. Дали това не е породено от влиянието на идеите и теориите на традиционната култура относно това как да бъдеш добра съпруга и любяща майка? Сега ти носиш две дини под една мишница — искаш да изпълняваш добре дълга си, но също така искаш да бъдеш добра съпруга и любяща майка. Но пред Бог имаме само една отговорност и задължение, една мисия: да изпълняваме правилно дълга си на сътворено същество. Изпълни ли добре този дълг? Защо отново се отклони от пътя? Наистина ли в сърцето ти няма чувство на обвинение или упрек? Тъй като истината все още не е положила основите си в сърцето ти и не властва над него, ти можеш да се отклониш от пътя, когато изпълняваш дълга си. Въпреки че сега си способна да изпълняваш дълга си, в действителност все още съвсем не отговаряш на критериите на истината и на Божиите изисквания. […] Това, че можем да вярваме в Бог, е възможност, дадена от Него; тя е постановена от Него и е Негова благодат. Затова не е необходимо да изпълнявате задължения или отговорности към когото и да било другиго; трябва да изпълнявате единствено дълга си на сътворено същество към Бог. Това трябва да правят хората преди всичко останало, то е основното, което трябва да се върши като първостепенно дело в живота на човека. Ако не изпълняваш добре дълга си, ти не си достойно сътворено същество. В очите на другите може да си добра съпруга и любяща майка, отлична домакиня, грижовна дъщеря и почтен член на обществото, но пред Бог ти си човек, който се бунтува срещу Него, който изобщо не е изпълнил задължението си или дълга си, който е приел, но не е изпълнил Божието поръчение, който се е отказал по средата на пътя. Може ли такъв човек да придобие Божието одобрение? Такива хора са безполезни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истинск). Божиите слова ми позволиха да разбера, че когато виждах как всички жени около мен се стремят да бъдат добри съпруги и майки, аз също смятах това за стандарт за добра жена. Вярвах, че добрата жена се грижи добре за детето и съпруга си, и държи всички домашни дела в ред. След като се омъжих, аз поех цялата домакинска работа; мислех, че това е нещо, което трябва да правя, независимо колко е уморително. Когато тръгнах да изпълнявам дълга си и не можех да приготвям по три ястия на ден за сина си или да се грижа за него в ежедневието му, мислех, че не съм успяла да изпълня отговорността си като майка, обвинявах се и се разстройвах, тъй като се чувствах длъжна на сина си. Когато светските хора ме критикуваха и съдеха, още повече ми се струваше, че съм небрежна и не мислех за нищо друго, освен за това как да се грижа за сина си, да намаля страданието му и да направя всичко възможно да изплатя дълга си към него. Когато видях, че новодошлите не могат да се събират нормално, не намерих бързо съответните истини, за да разреша проблемите им, а ги подкрепях само когато бяха толкова негативно настроени, че искаха да напуснат. Животът на новодошлите претърпя загуби. Бях дала предимство на похвалите от светските хора и на изпълнението на отговорността си към сина ми, без да проявявам внимание към работата на Църквата и като изпълнявах дълга си нехайно. Дори и да изпълнявах отговорността си на майка и да приготвях три пъти дневно храна за сина си, нямаше да успея да изпълня дълга, който трябва да изпълнявам като сътворено същество. Помислих си за всички светци и пророци през вековете, както и за многото братя и сестри, които са се отказали от семействата и кариерата си, за да разпространяват евангелието и да свидетелстват за Бог, като по този начин са довели повече хора пред Бог, за да могат да приемат Неговото спасение. Това е нещо, което Бог одобрява, добро и справедливо дело. Подобен живот има стойност и смисъл. Животът ми и всичко, което имах, ми беше дадено от Бог. Бях се радвала на толкова много поене и ресурс от Божиите слова и всичко това беше Неговата любов и благодат. Това означаваше, че трябваше най-вече да изпълнявам добре дълга си и да се отплащам за Божията любов. Когато обаче не изпълнявах добре дълга си, не се чувствах задължена на Бог заради това и дори вместо това се чувствах задължена на сина си. Имах ли изобщо някаква съвест или човешка природа? Видях, че макар че стремежът да си добра майка в очите на другите, може да удовлетвори хората и да ги накара да те хвалят, това означава да живееш само за семейството и плътта си. Всичко това беше загуба на време и нямаше да ми позволи да живея живот, който има смисъл.

По-късно прочетох още два откъса от Божието слово и получих път за практикуване относно това как да се отнасяме към децата си. Всемогъщият Бог казва: „Независимо дали децата им са пълнолетни или не, животът на родителите принадлежи единствено на самите родители, а не принадлежи на техните деца. Естествено, родителите не са безплатни бавачки или роби на децата си. Каквито и очаквания да имат родителите за децата си, не е необходимо да позволяват на децата си да им заповядват произволно и безвъзмездно или да се превръщат в слуги, прислужници или роби на децата си. Каквито и чувства да изпитваш към децата си, все пак си независим човек. Не бива да поемаш отговорност за живота им като възрастни, сякаш това е напълно правилно, само защото са твои деца. Няма нужда да го правиш. Те са възрастни. Вече си изпълнил отговорността си за тяхното отглеждане. Що се отнася до това дали ще живеят добре или зле в бъдеще, дали ще бъдат богати или бедни и дали ще живеят щастливо или нещастно, това си е тяхна работа. Тези неща нямат нищо общо с теб. Като родител нямаш никакво задължение да променяш тези неща. Ако животът им е нещастен, не си длъжен да казваш: „Ти си нещастен — ще измисля начини да поправя това, ще продам всичко, което притежавам, ще изразходвам цялата си енергия, за да те направя щастлив“. Не е необходимо да правиш това. Просто трябва да изпълниш отговорностите си, това е всичко. Ако искаш да им помогнеш, можеш да ги попиташ защо са нещастни и да им помогнеш да осмислят проблема на теоретично и психологическо ниво. Ако те приемат помощта ти, това е още по-добре. Ако не я приемат, просто трябва да изпълниш отговорностите си като родител и това е всичко. Ако децата ти искат да страдат, това си е тяхна работа. Няма нужда да се тревожиш, да се разстройваш или да не можеш да се храниш както трябва или да спиш както трябва заради това. Да правиш така би било прекалено. Защо би било прекалено? Защото те са възрастни. Те трябва да се научат да се справят сами с всичко, с което се сблъскват в живота си. Ако си загрижен за тях, това е просто обич, а ако не изпитваш загриженост към тях, това не означава, че си безсърдечен или че не си изпълнил отговорностите си. Те са възрастни и възрастните трябва да се изправят пред проблемите на възрастните и да се справят с всичко, с което възрастните трябва да се справят. Не бива за всичко да разчитат на родителите си. Разбира се, родителите не бива да поемат отговорността за това дали нещата вървят добре с работата, кариерата, семейството или брака на децата им, след като те достигнат пълнолетие. Може да си загрижен за тези неща и да се осведомяваш за тях, но не е необходимо да поемаш пълната отговорност за тях, да приковаваш децата си към себе си, да ги вземаш със себе си, където и да отидеш, да ги наблюдаваш, където и да отидеш, и да мислиш за тях: „Дали се хранят добре днес? Дали са щастливи? Дали работата им върви добре? Дали шефовете им ги оценяват? Дали съпрузите им ги обичат? Дали са послушни децата им? Дали децата им получават добри оценки?“. Какво общо имат тези неща с теб? Децата ти могат сами да решат проблемите си, не е необходимо да се намесваш. Защо питам какво общо имат тези неща с теб? С това искам да кажа, че тези неща нямат нищо общо с теб. Ти си изпълнил своите отговорности към децата си, отгледал си ги до пълнолетието им, така че трябва да се оттеглиш. След като го направиш, това не означава, че няма да имаш какво да правиш. Все още има толкова много неща, които трябва да направиш. Когато става въпрос за мисиите, които трябва да изпълниш в този живот, освен да отгледаш децата си, докато навършат пълнолетие, трябва да изпълниш и други мисии. Освен че си родител на децата си, ти си и сътворено същество. Трябва да дойдеш пред Бог и да приемеш дълга си от Него. Какъв е твоят дълг? Изпълнил ли си го? Отдаден ли си на дълга си? Поел ли си по пътя към спасението? За тези неща трябва да мислиш. Що се отнася до това накъде ще поемат децата ти, след като станат пълнолетни, какъв ще бъде животът им, какви ще бъдат обстоятелствата им, дали ще се чувстват щастливи и весели — тези неща нямат нищо общо с теб. Децата ти вече са независими, както външно, така и психически. Трябва да ги оставиш да бъдат независими, трябва да се избавиш и не бива да се опитваш да ги контролираш. Било то по отношение на външната страна на нещата, на обичта или на плътското родство, вече си изпълнил своите отговорности и вече няма никаква връзка между теб и децата ти“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (18)). „Като човек, който вярва в Бог и се стреми към истината и спасението, енергията и времето, които ти остават в твоя живот, трябва да се изразходват за изпълнението на твоя дълг и за всичко, което Бог ти е поверил. Не бива да отделяш време за децата си. Животът ти не принадлежи на твоите деца и не бива да се изразходва за живота или оцеляването им, нито за да удовлетворява твоите очаквания към тях. Вместо това той трябва да бъде посветен на дълга и поверената задача, която Бог ти е дал, както и на мисията, която трябва да изпълниш като сътворено същество. Ето в какво се състои ценността и смисълът на твоя живот. Ако желаеш да изгубиш собственото си достойнство и да станеш роб на децата си, да се тревожиш за тях и да правиш всичко вместо тях, за да удовлетвориш собствените си очаквания за тях, то всичко това е безсмислено, не е ценно и няма да бъде отчетено. Ако упорстваш в това и не се избавиш от тези идеи и действия, то може да означава единствено, че не си човек, който се стреми към истината, че не си компетентно сътворено същество и че си доста непокорен. Не цениш нито живота, нито времето, дадени ти от Бог. Ако животът и времето ти се изразходват само за плътта и чувствата ти, а не за дълга, който Бог ти е дал, тогава твоят живот е ненужен и е лишен от ценност. Не заслужаваш да живееш, не заслужаваш да се наслаждаваш на живота, който Бог ти е дал, и не заслужаваш да се наслаждаваш на всичко, което Бог ти е дал“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). От Божиите слова разбрах, че отговорността и задължението на родителите е да отглеждат детето си, докато то стане пълнолетно, и да го учат как да се държи. След като детето стане възрастен човек и има способността да живее самостоятелно и да се справя с проблемите, родителите му трябва да го оставят свободно. Ако една жена се стреми да бъде добра съпруга и майка и прекарва целия си живот в това да живее само за семейството и децата си, без да изпълни дълга си като сътворено същество, тогава животът ѝ няма никаква стойност или смисъл. Единствената отговорност, която имам към сина си, е да го отгледам, докато стане пълнолетен, да просветлявам ума му и да го възпитавам да върви по правия път и да се занимава с порядъчни неща. Помислих си как, когато синът ми беше малък, той често играеше на игри до късно през нощта. Разговарях с него за това как играенето на онлайн игри може да навреди на хората и го учех да бъде прагматичен човек, дори му разказах как Бог е създал небето и земята и всички неща, като свидетелствах за истинското съществуване на Бог. Той обаче не ме слушаше и просто се стремеше към удоволствие и наслада, така че съпругът ми го отбягваше задето не се занимаваше с порядъчни неща и не искаше да го отглежда. Това беше последицата от пътя, който следваше, и беше страдание, което трябваше да понесе. Аз вече бях изпълнила отговорността си като негова майка и не му бях задължена. Ако проявях внимание само към живота му и се откажех от дълга си, за да отида да се грижа за него, като му давам цялото си време и енергия, поема пълна отговорност за бъдещия му живот, и стигна дотам, че да пожертвам за това оставащите ми години, тогава наистина щях да бъда твърде глупава! Осъзнах това: синът ми вече е възрастен. Той сам взема решенията си и има свой собствен житейски път, който да следва, както и способността да живее самостоятелно и да се справя с проблемите. Не мога да се грижа за него вечно, камо ли да променям съдбата му. Аз съм не само майка на сина си, но съм и сътворено същество. Трябва да живея, за да изпълня мисията, която Бог ми е поверил, и да изпълня добре дълга си. Сега все още има много хора, които тепърва трябва да застанат пред Бог, както и много новодошли, които все още не са пуснали корени и трябва да бъдат напоени възможно най-скоро. Това е моя отговорност и дълг и трябва да отделям повече време и енергия, за да го изпълнявам. Що се отнася до сина ми, всичко, което мога да направя, е да поверя всичко на Бог и да се покорявам на Неговото върховенство и подредби.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Съдбата на всеки човек е определена от Бог. Следователно колко благословии или страдание ще изпита през живота си, какво семейство, брак и деца ще има, през какви преживявания ще премине в обществото и какви събития ще преживее в живота, той самият не може да предвиди или да промени тези неща, а родителите още по-малко са в състояние да ги променят“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). От Божиите слова разбрах, че страданията, които човек понася в живота си, щастието, на което се радва, и нещата, които преживява, са предопределени от Бог и не могат да бъдат променени от никого. Родителите не могат да променят дори и собствената си съдба, тогава как биха могли да променят тази на детето си? Съдбата на детето в живота, както и възходите, паденията и изпитанията, които би трябвало да преживее, са предопределени от Бог много отдавна. Това е неговият житейски път и нещо, което то трябва да преживее само. Заради арестите и преследванията на големия червен змей сега не съм в състояние да се грижа за сина си и не мога да му давам никаква финансова подкрепа. Той вече е пораснал и трябва да живее самостоятелно, да се издържа сам и да следва своя бъдещ път. Сега, когато имам път за практикуване, се чувствам изцелена. Ако обстоятелствата го позволяват и намеря добра възможност, се прибирам у дома и го виждам, но отделям повече време и енергия, за да изпълнявам добре дълга си. Като живея по този начин, сърцето ми е сигурно и спокойно.